Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (10)

Четвъртият син

Първоначално Дао Циен не се наричал така. Всъщност до единадесетата си година той нямал име, понеже родителите му били твърде бедни, за да се занимават с такива подробности и го зовели просто Четвъртия син. Роден бил девет години преди Елайза, на село в провинция Гуандун, на ден и половина път пеша от град Кантон. Произхождал от семейство на знахари. В продължение на безброй поколения мъжете от неговия род си предавали от баща на син знания за лековитите растения, умения за отстраняване на вредните секрети, заклинания за пропъждане на демоните и майсторство в правилното насочване на жизнената сила — ци. В годината, когато се родил Четвъртия син, семейството изпаднало в крайна нищета, след като постепенно изгубило земята си, заграбена от лихвари и комарджии. Имперските чиновници събирали данъци, заделяли парите за себе си, а после въвеждали нови налози, за да прикрият кражбите, а освен това искали непозволени комисиони и подкупи. Като повечето селяни мъжете от семейството на Четвъртия син не можели да плащат. Когато успявали да потулят от мандарините някоя и друга пара от нищожните си доходи, веднага я прахосвали на комар, едно от малкото развлечения, достъпни за бедняците. Хората като тях залагали на състезания на жаби и скакалци, или на бой на хлебарки, или на разни народни игри, например на фан тан.

Като малък Четвъртия син бил жизнерадостен, смеел се на всичко, но притежавал огромна способност да се съсредоточава и изпитвал силна жажда за знания. На седем години осъзнал, че добрият лечител умее да поддържа в равновесие ин и ян, а на девет познавал свойствата на местните билки и помагал на баща си и по-големите си братя в приготовлението на разните лапи, мехлеми, отвари за засилване, балсами, сиропи, прахове и хапчета от селската фармакопея. Бащата и Първия син обикаляли пеш от село на село и предлагали лечение и лекарства, а Втория и Третия син обработвали мизерното парче земя — единственият семеен капитал. Задачата на Четвъртия син била да бере билки и той я изпълнявал с удоволствие, защото му позволявала да скита свободно из околността, да си измисля игри и да подражава на гласовете на птиците. Понякога, ако й оставали сили след безкрайните домашни задължения, го придружавала и майка му — като жена тя не можела да работи на полето, без да си навлече подигравките на съседите. Преживявали с мъка и все повече затъвали в дългове до пагубното лято на 1834 г., когато върху семейството налетели най-злите демони. Най-напред котел с вряла вода се обърнал върху най-малката дъщеря, едва двегодишна, и я попарил от глава до пети. Наложили изгарянията с яйчен белтък и церили момиченцето с подбрани за такива случаи треви, но за по-малко от три дни то се уморило да страда и издъхнало. Майката не могла да го понесе. Била изгубила и други деца в крехка възраст и кончината на всяко от тях оставяла рана в душата й, ала злополуката с дъщеричката била като последното оризово зрънце, което преобръща купичката. Жената видимо залиняла, слабеела от ден на ден, кожата й добила зеленикав оттенък, костите й станали трошливи, а отварите на мъжа й не успели да спрат загадъчната неумолима болест. Една сутрин я намерили вкочанена, с усмивка на облекчение и успокоен поглед, защото най-сетне отишла при мъртвите си рожби. Ставало дума за жена и погребалните обичаи били много прости. Синовете не били в състояние да платят на монах, а и не разполагали с ориз, за да почерпят роднините и съседите по време на обреда, но поне направили нужното духът й да не се свре на тавана, в кладенеца или в мишите дупки, та сетне да излиза оттам и да ги мъчи. Без майката, съумяла с безгранични усилия и търпение да задържи семейството сплотено, се оказало невъзможно да спрат бедствията. Настъпила година на тайфуни, слаба реколта и глад и обширните земи на Китай се задръстили от просяци и разбойници. Братята продали седемгодишната си сестричка на някакъв търговец и повече не чули за нея. Първия син, предопределен да замести бащата в занаята на пътуващ лекар, бил ухапан от болно куче и не след дълго умрял в гърчове и с пяна на уста. Втория и Третия син вече били на възраст да работят и върху тях легнала отговорността да се грижат за баща си до края на живота му, да изпълнят погребалните обреди след смъртта му и да почитат неговата памет и тази на другите прадеди мъже до пет поколения назад. Четвъртия син не бил от особена полза, пък и нямало как да го изхранят, затова баща им го продал в робство за десет години на някакви търговци, чийто керван минал край селото. По онова време момчето било единайсетгодишно.

Благодарение на една от случайностите, които често щели да променят насоката на живота му, за Четвъртия син периодът на робството всъщност съвсем не бил ад, а се оказал много по-добър от годините, прекарани под бащиния покрив. Две мулета теглели каруцата с най-тежките товари на кервана. Досадно скрибуцане се разнасяло при всяко завъртане на колелата несмазвани нарочно, та да пропъждат злите духове. За да не избяга, завързали с въже за едно от животните Четвъртия син, разплакан безутешно след раздялата с баща си и братята. Бос, жаден, преметнал на гръб торбичката с малкото си вещи, той видял как се изгубили от погледа му покривите на селото и родните места. Не познавал друг живот освен този в бащината колиба — все пак не поминувал зле, родителите му се отнасяли към него с обич, майка му му разказвала разни приказки, смеели се и празнували по всякакъв повод, дори в най-големия недоимък. А сега подтичвал подир мулето, уверен, че с всяка крачка навлиза все по-дълбоко в селенията на демоните и се боял, че скриптенето на колелата и звънът на камбанките, окачени по каруцата не са достатъчни, за да го предпазят. Едва-едва разбирал наречието на пътниците, но малкото думи, доловени случайно, го изпълвали с ужас до мозъка на костите. Говорели за многобройните озлобени гении — погубени души на покойници, неуспели да получат подходящо погребение и тръгнали да скитат по тамошните земи. Поради глада, тифуса и холерата областта била осеяна с трупове и живите не стигали, за да окажат почит на толкова мъртъвци. За щастие, призраците и демоните се славели със слабоумието си — не умеели да завиват по ъглите и вниманието им лесно се отвличало, когато им поднасяли храна или подаръци от хартия. Ала въпреки това, понякога нямало сила, способна да ги отдалечи, и духовете се явявали с твърдото намерение да получат свободата си, убивали пришелците или се вмъквали в телата им, за да ги принудят да вършат немислими злодеяния. Така изтекли няколко часа в път. Летният зной и жаждата били кошмарни, момчето се препъвало на всеки две крачки, та от нетърпение новите му господари незлобливо го подканяли да бърза, пляскайки го с пръчка през нозете. По залез-слънце решили да спрат на стан. Разтоварили животните, стъкнали огън, запарили чай и се разделили на малки групи да играят фан тан и ма джон. Най-накрая някой се сетил за Четвъртия син и му подал паничка с ориз и чашка чай и той им се нахвърлил ненаситно след насъбрания от дълги месеци глад. Тъкмо тогава изневиделица ги връхлетяла страхотна шумотевица и изведнъж всички се озовали обвити от облак прах. Крясъците на нападателите се смесили с врявата на пътниците, а малчуганът, примрял от уплаха, пропълзял под каруцата, доколкото позволявало въжето, привързано за крака му. Както бързо се разбрало, не били застигнати от дяволско войнство, а от банда разбойници — една от многото, които в онези години на отчаяние се възползвали от бездействието на имперските войници и безчинствали по пътищата. Щом се окопитили от първия сблъсък, търговците грабнали оръжията и се опълчили срещу злодеите с оглушителни викове, заплахи и стрелба. Олелията траяла едва няколко минути. Когато прахта се слегнала, един от злосторниците бил избягал, а другите двама лежали тежко ранени в пръстта. Смъкнали маските от лицата им и видели, че са юноши, облечени в дрипи и въоръжени с тояги и първобитни копия. Побързали да им прережат вратовете, налагайки им така унижението да напуснат този свят на парчета, а не цели, както пристигнали на него, и за назидание набучили главите от двете страни на пътя. Едва неразборията се поразминала, забелязали, че един от спътниците им от кервана се превива на земята с дълбока рана от копие на бедрото. Четвъртия син, дотогава скован от паника под каруцата, изпълзял от скривалището си и почтително помолил уважаемите търговци да му разрешат да се погрижи за ранения. Нямали друг изход и го оставили да опита. Момъкът поискал чай, за да промие раната, сетне бръкнал в торбата и извадил бурканче бай яо. Нанесъл белия мехлем върху раната, превързал стегнато крака и съобщил без никакво колебание, че до три дни разкъсаното място ще се затвори. Така и станало. Това премеждие го спасило от робска участ и кучешки живот през следващите десет години, тъй като заради добрата му подготовка търговците го продали в Кантон на прославен народен лекар и учител по иглотерапия — джун и — комуто бил нужен помощник. Край този мъдрец Четвъртия син натрупал знания, каквито никога не би получил при баща си на село.

Престарелият учител бил кротък човек, с гладко и кръгло като луната лице, провлачен говор и костеливи, чувствителни длани — най-ценното му пособие. Най-напред се погрижил да именува прислужника си. Запрелиствал книгите по астрология и сборниците с гадания и най-сетне намерил хубаво име за момчето — Дао. Думата имала няколко значения, като път, посока, смисъл и хармония, ала се отнасяла преди всичко за житейския път. Освен това учителят му дал своето презиме.

— Ще се наричаш Дао Циен. Това име ще те изведе на пътя на медицината. Съдбата ти ще бъде да облекчаваш чуждата болка и да постигнеш мъдростта. Ще станеш като мен — джун и.

Дао Циен… Младият ученик приел името с благодарност. Целунал ръцете на господаря си и за пръв път, откак напуснал бащиния дом, се засмял. Радостният порив, подтиквал го преди да танцува от удоволствие без причина, отново затрепкал в гърдите му и усмивката му не помръкнала цели седмици наред. Припкал из къщи и с наслада вкусвал името си като бонбон в устата, повтарял го на глас, сънувал го, докато напълно се отъждествил с него. Учителят, последовател на Конфуций в практическите неща и на Буда в идеологическо отношение, го насочил със здрава, но крайно любяща ръка към правилата, които щели да изградят от младия човек добър лекар.

— Ако успея да те науча на всичко, което възнамерявам, някой ден ще станеш просветен човек — му рекъл той.

Учителят говорел, че обредите и установените обичаи са не по-малко нужни от изискванията на доброто възпитание и степените в обществената стълбица. Твърдял, че знанието без мъдрост е безполезно, че мъдростта не съществува, ако е лишена от духовност, а истинската духовност предполага неизменно да служиш на другите. Както много пъти му обяснявал, същината на добрия лекар се състояла в способността му за съпричастие и в чувството му за нравственост — без тях свещеното изкуство на изцелението се свеждало до обикновена шарлатания. Допадала му и склонността на ученика да се усмихва.

— Изминал си значителна част от пътя към мъдростта, Дао. Мъдрият човек е винаги радостен — казвал той.

През цялата година Дао Циен ставал в зори, като всеки ученик, за да се отдаде за един час на самовглъбен размисъл, песнопения и молитви. Разполагал само с един ден почивка за посрещането на Новата година, а трудът и ученето били единствените му занимания. Преди всичко трябвало да овладее до съвършенство китайската писменост, официалното средство за общуване в безкрайните земи, обитавани от стотици племена, всяко със свой език. Наставникът му бил непреклонен относно красотата и изяществото на калиграфията, отличаваща изтънчения човек от мошеника. Също така държал да развие у Дао Циен възприемчивост към изкуството, присъща според него на висшите създания. Като всеки просветен китаец той изпитвал нескрито презрение към войната и в замяна предпочитал изкуствата — музиката, живописта и литературата. Край него Дао Циен се научил да цени нежната дантела на паяжината, блеснала в зори под перлените капки на росата и да излива възхищението си в проникновени стихотворения, изрисувани с изискан краснопис. По мнение на учителя, ако строфите били неумели, по-добре било човек изобщо да не пише лирика. В дома му юношата често присъствал на сбирки, чиито участници съчинявали стихове, родени в моментно вдъхновение, и се любували на градината, докато той им поднасял чай и удивено ги слушал. Човек може да постигне безсмъртие, ако напише дори само една книга, особено с поезия, казвал учителят, който вече бил автор на няколко тома. Към селските практически умения, които Дао Циен овладял, гледайки как работи баща му, се добавила огромната по обем теория на древната китайска медицина. Младежът узнал, че човешкото тяло се състои от пет елемента — дърво, огън, земя, желязо и вода, — съответстващи на пет планети, пет атмосферни състояния, пет цвята и пет музикални тона. Чрез навременната употреба на лечебни растения, иглотерапия и вендузи добрият лекар можел да предотврати или да изцери различни болести, а също да насочва мъжката, активна и лека енергия и женската пасивна и тъмна сила — ин и ян. Ала целта на лекарското изкуство била не толкова да се пребори със заболяванията, колкото да поддържа хармонията. „Трябва да подбираш храните, да поставиш леглото си в правилно положение и да провеждаш размишленията си според годишните времена и посоката на вятъра. Така винаги ще си в съзвучие с мирозданието“, съветвал го учителят.

Джун и бил доволен от съдбата си, макар че липсата на потомство тегнела като сянка над ведрия му дух. Нямал деца въпреки чудодейните треви, приемани редовно през целия му живот за прочистване на кръвта и укрепване на члена, и въпреки лековете и заклинанията над двете му съпруги, починали на млади години, и над многобройните последвали ги наложници. Налагало се смирено да приеме, че не били виновни всеотдайните му жени, а вялото отделяне на сока на неговата мъжественост. Всички лекарства за плодовитост, послужили му, за да помага на хората, се оказали безполезни за него самия и той най-сетне се примирил с неоспоримия факт, че бъбреците му са сухи. Престанал да мъчи жените си с безсмислени изисквания и взел да им се наслаждава пълноценно, според указанията на прекрасните книги за под възглавката^[1] от личната му сбирка. Ала старият човек охладнял към тези удоволствия отдавна, когато започнало да надделява желанието му да добие нови знания и да извърви тясната пътека на мъдростта, и се освободил една подир друга от наложниците, чието присъствие го откъсвало от умствените занимания. Спомените му стигали и не му било нужно девойката да е пред очите му, за да я възпее във възвишени рими. Отказал се и от собствени деца, но трябвало да се погрижи за бъдещето. Кой щял да му помага в последния етап и в часа на смъртта? Кой щял да поддържа гроба му и да почита паметта му? И преди бил подготвял ученици, като тайно хранел надеждата да осинови всеки от тях, но никой не се оказал достоен за подобна чест. Дао Циен не бил по-умен, нито по-надарен от останалите, но носел у себе си жажда за знания и учителят я разпознал незабавно, защото приличала на неговата. Освен това момчето било мило и забавно и човек бързо го обиквал. През годините на съжителството им учителят започнал толкова да го цени, че често се питал как е възможно да не е негов роден син. Все пак високото мнение за ученика му не го заслепявало, защото от опит знаел, че обикновено промените в юношеството са много дълбоки и все още било рано да се отгатне що за човек ще стане Дао. Както се казва в китайска поговорка, дори и да блестиш на младини, не е ясно колко ще струваш на старини. Джун и се боял да не сгреши отново, както му се случвало преди, и предпочел търпеливо да изчака да се разкрие истинската природа на момчето. Междувременно щял да го изправя като фиданките в градината, за да му помогне да израсне както трябва. Той поне учи бързо, мислел престарелият лекар, пресмятайки с колко години живот разполага. Според поличбите на звездите и внимателното наблюдение над собственото му тяло, не му оставало време да подготви още един ученик.

Не след дълго Дао Циен вече умеел да подбира какво да купи от пазара и от билкарските магазини, умеел и да се пазари, както му е редът, знаел и как да приготвя лекарствата без ничия помощ. Докато наблюдавал работата на учителя си, опознал заплетеното устройство на човешкия организъм и начините да охлажда трескавите и болните с огнен темперамент, да сгрява страдащите от преждевременния студ на смъртта, да накара да закипят соковете у безплодните и да подсуши изтощените от слузести течения. Излизал на продължителни обиколки по полето, за да търси най-добрите растения в точно подбрания момент на най-голямата им действена сила, и сетне ги пренасял увити във влажно платно, за да ги запази свежи по пътя до града. Когато навършил четиринайсет години, учителят му сметнал, че момъкът е узрял да практикува и започнал редовно да го праща да се грижи за проститутките с изричната заповед да се въздържа от сношения с тях, защото, както сам можел да се увери, докато ги преглеждал, в телата им вече се била вселила смъртта.

— Болестите в публичните домове отнасят повече жертви, отколкото опиумът и тифусът. Но ако изпълняваш задълженията си и напредваш бързо, когато дойде моментът, ще ти купя девствено момиче — обещал учителят.

Като малък Дао Циен познал глада, но тялото му се източило и станал по-висок от всички други в рода си. На четиринайсет години не изпитвал към продажните момичета влечение, а само научно любопитство. Били толкова различни от него, обитавали толкова далечен и потаен свят, че не бил в състояние да ги приеме за истински човешки същества. По-късно, когато, опиянен от внезапния изблик на своята мъжка природа, започнал да блуждае като в несвяст, препъвайки се дори в сянката си, възпитателят му съжалил, че се е отказал от наложниците. Нищо не отвличало добрия ученик от неговите отговорности както избуялата мъжественост. Женската близост би го укротила и покрай другото би му дала и практически познания, но тъй като мисълта да купи жена не му била по сърце — чувствал се удобно в чисто мъжкия си свят, — наставникът карал Дао да пие отвари, за да се уталожи жарта му. Джун и вече не помнел бурите на плътските страсти и с най-добри намерения давал на ученика си да чете книгите за под възглавката от своята библиотека като част от обучението, без да съобрази какво въздействие имат върху клетото момче. Изисквал от Дао да запомни наизуст всичките двеста двадесет и две любовни пози с техните поетични имена и да ги разпознава без колебание на прекрасните илюстрации в томовете, а това видимо допринасяло за неспокойството на юношата.

Дао Циен опознал Кантон така добре, както по-рано познавал малкото си селце. Харесвал му старинният, ограден с крепостни стени град — безреден, с криви улички и канали, с дворци и колиби, стихийно изникнали редом, с лодки по реката, където хората живеели и умирали, без никога през живота си да стъпят на брега. Младежът привикнал към климата, влажен и топъл през дългото лято, когато вилнеели тайфуните, но приятен през зимата, от октомври до март. В Кантон достъпът за пришелци бил забранен, но най-ненадейно нахлували пирати с чуждоземни флагове по мачтите. Наистина, имало определени места за търговия, където странниците можели да обменят стоки, но само от ноември до май, а и данъците, ограниченията и спънките били толкова много, че чуждите търговци предпочитали да се заселят в Макао. Рано сутрин, когато Дао Циен тръгвал за пазара, се натъквал на новородени момиченца, захвърлени на улицата или удавени в каналите, нерядко обезобразени от зъбите на кучета и плъхове. Никой не ги искал, били за боклука. За какво да храниш ненужна дъщери, чиято съдба в края на краищата е да слугува на семейството на мъжа си? „Един уродлив син е за предпочитане пред дузина дъщери, мъдри като Буда“, гласяла народната поговорка. Тъй или иначе, деца имало твърде много, а не преставали да се раждат като мишки все нови и нови. Навсякъде изобилствали публичните домове и пушалните за опиум. Кантон бил гъсто населен град, богат и весел, пълен с храмове, ресторанти и игрални домове и жителите му чествали шумно всички празненства от календара. Дори наказанията и екзекуциите се превръщали в повод за забава. Внушителни множества се събирали, за да приветстват палачите с окървавени престилки и наточени ножове, майстори в рязането на глави с един-единствен сръчен замах. Правосъдието се раздавало бързо и просто, без обжалване, но и без ненужна жестокост, освен в случаите на измяна към императора, най-тежкото възможно престъпление, изкупвано с бавна смърт и изгнание за всички роднини, обречени на робство. При по-дребните провинения се полагало бичуване или поставяне за няколко дни на дървена дъска на шията на виновника, тъй че да не може да отдъхне, нито да докосне с ръце главата си, да се нахрани или почеше. По площадите и пазарищата се изявявали разказвачите на приказки, които също като просещите монаси скитали из страната, съхранявайки хилядолетната устна традиция. Фокусници, акробати, укротители на змии, мъже, преоблечени като жени, пътуващи музиканти, магове и жонгльори се тълпели по улиците, а край тях процъфтявала търговията с коприна, чай, яспис, подправки, злато, костенуркови коруби, порцелан, слонова кост и скъпоценни камъни. Зеленчуци, плодове и месо се предлагали в пищно безредие — зелки и крехки бамбукови филизи редом с клетките за котки, кучета и еноти, които, по избор на клиента, месарят убивал и одирал с едно-единствено движение. Имало цели улици само за продажба на птички, защото в никой дом не бивало да липсват пернати твари в кафези — от най-простите до изваяните от скъпо дърво със сребърни и седефени инкрустации. В други улички на пазара пък се предлагали само причудливи рибки, защото носели щастие. Дао Циен, със свойственото му любопитство, се зазяпвал, намирал си приятели, а после хуквал натам, където се продавали нужните за неговия занаят стоки, за да изпълни дадената му поръчка. Можел със затворени очи да намери билкарите воден от наситения мирис на подправки, лековити растения и дървесни кори. Навити на кълбо изсушени змии били струпани като потънала в прах прежда, жаби, саламандри и незнайни морски зверове, нанизани на върви, висели като огърлица, скакалци и едри бръмбари с твърди фосфоресцентни обвивки линеели в кутии, всевъзможни маймуни чакали реда си да умрат, а мечи и орангутанови лапи, рога от антилопи и носорози, тигрови очи, перки от акула и нокти от неизвестни нощни птици се купували на килограм.

За Дао Циен първите години в Кантон преминали в учене, работа и служба при престарелия му наставник, когото вече почитал като свой дядо. Били щастливи години. Споменът за роднините се изпарил и Дао дори забравил лицата на баща си и братята си, но не и на майка си, понеже тя често му се явявала. Науката скоро престанала да бъде задължение за него и се превърнала в копнеж. Щом попаднел на нещо ново, тичал развълнуван да го разкаже на учителя си. „Колкото повече учиш, по-скоро ще разбереш колко малко знаеш, смеел се старецът“. По собствено желание Дао Циен решил да усвои и мандарински, и кантонски, защото говорът от родното му село бил крайно ограничен по обхват. Попивал знанията с изумителна бързина и старият човек на шега го упреквал, че краде дори сънищата му, но страстта към преподаването го правела щедър. Споделил с момчето всичко, което то искало да знае, не само в полето на медицината, но и в други области на богатия му запас от знания и изтънчената му култура. Добродушен по природа, той все пак бил строг в порицанията и взискателен в труда, защото, както казвал, „не ми остава много време и не мога да отнеса на оня свят всичко, което знам — все някой трябва да черпи от него след смъртта ми“. Ала предупреждавал младежа, че ламтежът за знания грози човека също както лакомията и сладострастието. „Мъдрецът нищо не пожелава, не съди и не крои планове; разсъдъкът му винаги е свободен, а в сърцето му цари мир“, твърдял той. Укорявал ученика си за грешките му с такава горест, че Дао Циен предпочитал да бъде нашибан с пръчка, ала подобен подход не съответствал на нагласата на джун и, защото той никога не допускал гневът да ръководи действията му. Биел го обаче с бамбукова тояжка — тържествен, без раздразнение, но с твърди възпитателни намерения — единствено в случаите, когато установял без никакво съмнение, че ученикът му се е поддал на изкушението на комара или е платил, за да легне с жена. Дао Циен добил навика да замазва сметките при пазаруване, за да залага в игралните домове, на чиято притегателна сила му било невъзможно да се противопостави, или пък търсел бърза утеха, с отстъпка като за ученик, в обятията на някоя от пациентките си от публичните домове. Господарят му тутакси го разкривал, защото, ако губел в играта, не можел да обясни къде са парите, останали след покупките, а ако печелел, не умеел да прикрие повишеното си настроение. Жените пък старецът подушвал в кожата на младежа.

— Свали си ризата, синко, ще трябва хубавичко да те наложа, дано най-сетне проумееш. Колко пъти съм ти казвал, че най-големите беди на Китай са хазартът и публичните домове? На комар хората пропиляват плодовете на труда си, а във вертепите — здравето и живота си. С такива пороци никога няма да станеш добър лекар, нито добър поет.

Дао Циен бил шестнайсетгодишен, когато през 1839 г. избухнала Опиумната война между Китай и Великобритания. По онова време Китай вече бил завладян от просяците. Цели тълпи бедняци напускали земите си и пристигали с дрипите и циреите си в градовете, откъдето ги гонели насила, принуждавайки ги да бродят като глутници изгладнели кучета по пътищата на империята. Шайки разбойници и размирници устройвали засада след засада на правителствените войски в истинска безкрайна партизанска война. Настанали дни на разруха и грабеж. Отслабналата имперска армия, командвана от продажни офицери, които получавали от Пекин противоречиви заповеди, не била в състояние да даде отпор на могъщия и стегнат английски морски флот. Военачалниците не разчитали и на народната подкрепа, защото на селяните им омръзнало да гледат как войниците опустошават нивите им, опожаряват селата им и изнасилват дъщерите им. След почти четиригодишна съпротива Китай трябвало да приеме унизителното поражение, да заплати на победителите сума, равна на двадесет и един милиона долара, да им предаде Хонконг и да им разреши да създадат свои „концесии“ — жилищни квартали, снабдени с дипломатически имунитет. Обитавали ги чужденците, подсигурени със собствена полиция, обслужване, управление и закони, както и със собствени войски за отбрана — същински обособени държави на китайска територия, откъдето европейците ръководели търговията, на първо място с опиум. В Кантон неприятелите влезли едва пет години по-късно, но след като станал свидетел на срамното поражение на своя император, пред когото благоговеел, и на сриването на стопанските и нравствените устои на родината, учителят по иглотерапия решил, че повече няма смисъл да живее.

През войната сърцето на престарелия джун и се късало и той изгубил покоя, постигнат с толкова усърдие през целия му живот. Неговата безкористност и безразличието му към материалите въпроси се изострили дотам, че Дао Циен трябвало да му дава храна в устата, тъй като по цели дни не ядял нищо. Започнал да прави грешки в сметките и кредиторите захлопали по вратата, но той не им обърнал никакво внимание, защото всичко, свързано с парите му се струвало недостойно бреме, от което мъдреците били поначало освободени. В старческото си умопомрачение през последните години учителят забравил добрите си намерения да осинови своя ученик и да му намери съпруга и всъщност бил толкова отнесен, че често се вглеждал слисано в Дао Циен, без да може да си спомни името му и да го намести сред бъркотията от лица и събития, затлачили паметта му без ред и смисъл. Все пак събрал достатъчно разум, за да уточни подробностите на погребението си, защото най-важното събитие в живота на знатния китаец е собствената му смърт. Мисълта да сложи изискан край на покрусата се въртяла в главата му от доста време, но изчаквал развръзката на войната с тайната налудничава надежда да доживее победата на войските на Поднебесната империя. Наглостта на чужденците била непоносима и го изпълвала с огромно презрение към безогледните фан уей, бледи призраци, които не се миели, пиели мляко и алкохол, нямали понятие от основните правила на доброто възпитание и не били способни да почитат прадедите си както подобава. Според него търговските споразумения били израз на великодушието на императора към неблагодарните диваци, а те, вместо да му се кланят с възхвали и признателност, искали още и още. Подписването на Нанкинския договор било последният удар за джун и. Всички, от императора до най-обикновения китаец, били опозорени. Как щели да си възвърнат честта след такова падение?

Старият мъдрец се отровил, като погълнал злато. След излет на полето, където ходил да бере билки, ученикът му го намерил в градината, облегнат на копринени възглавници, облечен в бяло в знак на траур за самия себе си. Редом имало още неизстинал чай и влажна четчица за туш. На малката писмена маса, върху мекия пергамент се очертавали незавършен стих и изящно водно конче. Дао Циен целунал ръцете на човека, който му дал толкова много, а сетне поспрял за миг, за да се наслади на прелестта на прозрачните крилца на насекомото в настъпващия здрач, както би очаквал от него учителят му.

На погребението на мъдреца се събрало огромно множество, защото през дългия си живот той бил помогнал на хиляди хора приживе да се радват на добро здраве, а смъртта да посрещнат без болка. Правителствените сановници и чиновници преминали край него с най-голяма тържественост, литераторите произнесли най-хубавите си оди, а куртизанките надошли в копринени премени. Гадател определил най-благоприятния ден за полагането му в земята, а художник на погребални предмети посетил дома на починалия, за да прерисува вещите му. Обходил бавно имението, без да взема мерки и да си води бележки, но означавал нещо с нокът върху восъчната плочка, скрита в огромните му ръкави, после направил от хартия умалени изображения на къщата със стаите и мебелите, а също и на любимите притежания на покойника, за да бъдат изпепелени заедно с цели пачки книжни пари. В отвъдното смъртникът не бивало да се лишава от това, от което се ползвал на този свят. Огромният ковчег, украсен като императорска колесница, бил пренесен по градските булеварди между два реда стражи в парадни униформи, предшестван от нагиздени в ярки дрехи ездачи и музиканти с цимбали, барабанчета, флейти, камбанки, триъгълници и разни струнни инструменти. Екотът бил нетърпим, както било редно според заслугите на мъртвеца. На гроба натрупали цветя, дрехи и храна, запалили свещи и тамян и най-накрая изгорили парите и красивите хартиени фигурки. Родословната плочка от позлатено дърво с гравираното на нея име на учителя, закрепили върху гроба, за да приеме духа, докато тялото се връщало в земята. Следвало най-големият син да поеме плочката и да я постави в дома си на почетно място редом с тези на останалите предци от мъжки пол, но лекарят си нямал никого, за да изпълни това задължение. Дао Циен бил само прислужник и щял да извърши тежко нарушение на обичая, ако предложел да го стори. Той бил искрено опечален и сред множеството единствено неговите сълзи и стонове изразявали истинска мъка, но родословната плочка отишла в ръцете на далечен племенник — той носел и моралното задължение да й принася дарове и да й посвещава молитви на всеки петнадесет дни и на всички годишни чествания.

Едва приключили сложните погребални обреди, кредиторите се нахвърлили като чакали върху имуществото на учителя. Посегнали на свещените текстове и на лабораторията, разхвърляли билките, съсипали медицинските препарати, разкъсали превъзходните поеми, отмъкнали мебелите и произведенията на изкуството, изпотъпкали прекрасната градина и продали на търг старинната постройка. Малко преди това Дао Циен успял добре да скрие златните игли за акупунктура заедно с кутия медицински инструменти и някои основни лекарства, както и оскъдните пари, заделяни постепенно през последните три години, когато господарят му се залутал в безизходицата на старческото слабоумие. Намерението на ученика не било да краде от уважавания джун и, когото почитал като свой роден дядо, а да си послужи с парите за изхранването си, защото виждал как дълговете растат и се боял от бъдещето. Със самоубийството всичко рухнало, но Дао Циен неочаквано се оказал собственик на тази сума. Присвояването на средствата можело да му струва главата, тъй като щяло да се изтълкува като престъпление спрямо висшестоящ, но Дао бил уверен, че никой няма да узна, освен духа на покойника, а той несъмнено щял да одобри действията му. Нима не би предпочел да възнагради верния си помощник и ученик, вместо да изплати на безмилостните кредитори едва един от многото дългове? С това скромно богатство и кат чисти дрехи Дао Циен избягал от града. За миг го споходила мисълта да се върне на село, но начаса я отхвърлил. За роднините си той винаги щял да бъде Четвъртия син, длъжен да се покорява и подчинява на по-големите си братя. Трябвало да работи за тях, да приеме избраната от тях съпруга и да се примири с немотията. Нищо не го теглело в онази посока, нито дори синовният дълг към баща му и прадедите, защото той се падал на неговите братя. Налагало се да замине надалеч, за да не го достигне дългата ръка на китайското правосъдие. Бил двайсетгодишен, оставала една година, за да изтече десетилетието на робството му и през това време всеки кредитор можел да предяви права и да поиска от него да му служи като роб.