Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (20)

Хоакин

През зимата на 1852 г. жителите на Северна Калифорния похапваха праскови, кайсии, грозде, сладка царевица, дини и пъпеши, докато в Ню Йорк, Вашингтон, Бостън и други големи американски градове хората се примиряваха със сезонните ограничения. Корабите на Паулина доставяха от Чили сладостите на лятото в Южното полукълбо, които пристигаха невредими в леглото си от син лед. Тази дейност се бе оказала много по-доходна от златото на съпруга и на девера й, макар че вече никой не плащаше три долара за праскова, нито пък десет за дузина яйца. Чилийските ратаи, назначени от братята Родригес де ла Крус в златните рудници, бяха станали жертва на някакви гринговци, които, след като си присвоили добиваното с месеци, обесили надзирателите, пребили с камшик и отрязали ушите на мнозина, а останалите прогонили от участъците. Вестниците отразиха случилото се, но зловещите подробности бяха разказани от сина на един от надзирателите — осемгодишно момче, имало нещастието да присъства на мъченията и смъртта на баща си. Корабите на Паулина докарваха също така театрални трупи от Лондон, опера от Милано и сарсуела от Мадрид — след кратък гастрол във Валпараисо, артистите продължаваха пътешествието си на север. Билетите се продаваха с месеци предварително и в дните за представления най-отбраното общество на Сан Франсиско, нагиздено като за празник, се стичаше в театрите, където му се налагаше да седне редом с прости златотърсачи в работно облекло. Корабите не се връщаха празни: натоварваха ги с американско брашно за Чили и с излекувани от златните блянове пътници, мнозинството от които си заминаваха толкова бедни, колкото и бяха дошли.

В Сан Франсиско човек можеше да види всичко, освен старци; населението беше младо, силно, шумно и напористо. Златото бе привлякло армия от двайсетгодишни луди глави, но треската бе преминала и както бе предрекла Паулина, градът не се смали отново до размерите на нищожно село, а напротив, продължи да се разраства със стремежа за изтънченост и култура. Госпожа Родригес де Санта Крус се чувстваше тук в свои води — харесваше й непринудения, освободен и показен дух на новозародилата се нация, съвършена противоположност на лицемерната добродетелност в Чили. Тя си представяше с наслада как би побеснял баща й, ако му се наложеше да дели трапезата с някой продажен чужденец, станал за един ден съдия, или с натруфена като императрица французойка със съмнителен произход. Паулина бе израсла зад дебелите тухлени зидове и прозорци с решетки на родния дом, с очи вперени в миналото, зависима от чуждото мнение и божието наказание. В Калифорния миналото и предразсъдъците губеха своето значение, странностите бяха добре дошли, а вината не съществуваше, ако грехът останеше скрит. Тя пишеше на сестрите си, без да се надява особено, че писмата й ще прескочат бащината цензура, и им разказваше за невероятната страна, където не беше изключено да си измислиш нов живот и да се превърнеш в милионер или в просяк, докато премигнеш. Това бе земята на възможностите, открита и щедра. През „Голдън гейт“ навлизаха тълпи от хора, побягнали от нищета и от насилие, готови да зачеркнат миналото и да напрегнат яко мишци. Нямаше да им е леко, но потомците им щяха да бъдат американци. В това се състоеше чудото на тази страна — всички вярваха, че децата им ще живеят по-добре. „Селското стопанство е истинското злато на Калифорния, невъзможно е да обхванеш с поглед безбрежните поля с плодородна почва, където всичко расте устремно. Сан Франсиско се превърна във великолепен град, без да загуби облика си на граничен пункт, което най-много му харесвам, и продължава да бъде люлка на свободолюбци и далновидни люде, на герои и негодници. Пришелците идват от най-затънтените краища, по улиците звучат не един, а сто езика, носи се миризма на гозби от пет континента, срещат се всякакви раси“, пишеше Паулина. Бивакът за самотни мъже бе останал в миналото, обществото също се бе променило покрай пристигането на съпругите, които бяха не по-малко напористи от самите златотърсачи — за да прекосиш континента на волска каруца, се изискваше несломим дух и новодошлите амазонки го притежаваха. Те нямаха нищо общо с майка й и сестрите й, израсли под стъклен похлупак, тук царуваха жени като нея, които доказваха ежедневно закалката си, бореха се неуморно и неотстъпно с по-силните и никой не ги смяташе за нежен пол — мъжете ги зачитаха като равни. Занимаваха се с дейности, забранени за тях другаде: търсеха злато, пасяха крави, подкарваха мулета, ловяха бандити заради наградата, управляваха игрални зали, ресторанти, перални и хотели. „Тук жените могат да бъдат господарки на земята си, да купуват и да продават имоти, дори да се развеждат, ако си го наумят. Фелисиано трябва много да внимава — веднъж да стъпи накриво, и ще го оставя сам, без пукната пара“, шегуваше се в писмата си Паулина. И добавяше, че в Калифорния всичко е на висота, дори най-лошото: плъховете, бълхите, оръжието и порока.

„Човек се отправя към Американския запад, за да избяга от миналото си и да започне нов живот, ала натрапчивите мисли ни преследват като вятъра“, пишеше Джейкъб Фриймънт във вестника. Той самият бе чудесен пример: макар и под друго име, макар да се изявяваше като репортер и да се обличаше като янки, си оставаше все същият. Бе загърбил една измама — тази от мисиите във Валпараисо, — но ето че сега ковеше нова, с усещането, както и преди, че рожбата му постепенно го обсебва и че затъва безвъзвратно в собствените си слабости. Статиите му за Хоакин Муриета се бяха превърнали в любима вестникарска тема. Всеки ден изникваха доказателства, които потвърждаваха думите му. Десетки хора твърдяха, че са виждали разбойника и описанията им бяха твърде близки до сътворения от Фриймънт образ, но журналистът вече не бе сигурен в нищо. Искаше му се изобщо да не се бе захващал с тези статии, на моменти дори се изкушаваше да се отрече от тях на всеослушание, да признае лъжите си и да изчезне, преди цялата работа да се е издънила и да се е стоварила върху главата му като ураган, както бе станало в Чили, обаче не му достигаше кураж, за да го стори. Славата го бе главозамаяла и той ходеше пиян от успеха.

Историята, която Джейкъб Фриймънт градеше, постепенно добиваше облика на роман. Той разказваше, че Хоакин Муриета бил праволинеен и благороден младеж, който се трудел честно и почтено на златоносните минни полета в Станислау заедно със своята годеница. Слухът за неговото благополучие привлякъл неколцина американци, които го нападнали, отнели му златото, пребили го, а после изнасилили пред него любимата му. Бягството било единственото спасение за злощастните влюбени и те поели на север, далеч от златните рудници. Захванали се да обработват живописно парче земя, заобиколено от вековни гори и с поточе по средата, продължаваше разказа си Фриймънт, ала и там не ги оставили задълго на мира: янките отново дошли, отнели им всичко и се наложило да търсят друг начин за препитание. Малко по-късно Хоакин Муриета се появил в Калаверас, вече като картоиграч, докато годеницата му подготвяла сватбата им в дома на родителите си в Сонора. Но на младежа не му било писано да заживее мирно и тихо. Други гринговци го набедили, че е откраднал кон и без много да се маят, завързали Хоакин за едно дърво насред площада и му нанесли жесток побой с камшици. Публичното оскърбление било последното нещо, което гордият младеж можел да понесе и сърцето в гърдите му се преобърнало. Не след дълго открили трупа на янки, насечен като пиле за готвене, а когато събрали парчетата, разпознали в него един от мъжете, опозорили Муриета на площада. През идните седмици взели да изчезват по ред и останалите участници в побоя, като всеки един бил измъчван и убиван по различен начин. Или, както пишеше Джейкъб Фриймънт, „Невиждана жестокост по тези земи на жестоки хора“. Две години по-късно славата на разбойника вече се носеше навред. Бандата му крадеше коне и добитък, пресрещаше дилижанси, нападаше златотърсачи по рудниците и скиталци по пътищата, предизвикваше властите, убиваше всеки по-разсеян американец и безнаказано се подиграваше с правосъдието. На Муриета се приписваха всички беди и ненаказани престъпления в Калифорния. Теренът му даваше възможност да се укрива, рибата и дивечът изобилстваха в неизбродните лесове, по планинските склонове, из долините и високите тревисти плата, където конникът можеше да препуска с часове, без да остави следа, мрачните пещери му служеха за убежище, а тайните планински проходи — за да заблуждава преследвачите си. Хайките, тръгнали на лов за злосторниците, се връщаха с празни ръце или загиваха. Джейкъб Фриймънт разказваше всичко това, омаян от собственото си красноречие, и на никой не му идваше наум да поиска имена, дати или точно определени местности.

От две години Елайза Съмърс работеше в Сан Франсиско рамо до рамо с Дао Циен. На два пъти през този период, в летните месеци, тя бе потегляла да търси Хоакин Андиета, като прибягваше до познатия похват да се присъединява към други пътници. При първия случай бе тръгнала с мисълта да не спира, докато не открие своя любим или докато не започне зимата, но четири месеца по-късно се бе завърнала изтощена и болна. През лятото на 1852 г. тя предприе поредния си набег, но след като измина познатия маршрут и се отби при Джоу Трошикокали, влязла окончателно в ролята на баба на Том Без Племе, и при Джеймс и Естер, които очакваха второто си дете, в края на петата седмица Елайза се прибра, измъчвана от непреодолима тъга по Дао Циен. Толкова добре им беше заедно, работата ги сродяваше и ги сближаваше по дух като стара съпружеска двойка. Елайза събираше всичко написано за Хоакин Муриета и го наизустяваше, както правеше в детството си със стиховете на мис Роуз, като старателно избягваше бележките относно годеницата на разбойника. „Измислили са момичето, за да им се продава вестникът“, обясняваше тя на Дао Циен. С решителността на мореплавател, тя нанасяше стъпките на Муриета върху прокъсана карта, ала сведенията, с които разполагаше, бяха мъгляви и противоречиви, пътищата се преплитаха като мрежата на пощръклял паяк и не водеха наникъде. Макар в началото да отхвърляше възможността, че Хоакин и извършителят на зловещите престъпления са едно и също лице, Елайза скоро се убеди, че описваният образ се покрива напълно с този на младежа от спомените й. Той също се бунтуваше срещу несправедливостта и гореше от желание да помага на онеправданите. Може би не точно Хоакин Муриета измъчваше жертвите си, а неговите съучастници, като въпросния Джак Трите Пръста например, способен според нея на всякакви ужасии.

Елайза продължаваше да се носи като мъж — по този начин оставаше невидима, а това й бе необходимо за налудничавото занимание със sing song girls в което Дао Циен я бе въвлякъл. От три години и половина не бе обличала рокля, не бе чувала нищо за мис Роуз и мама Фресия, нито за вуйчо си Джон; струваше й се, че вече хиляда години преследва една все по-недоказуема химера. Времената на потайните милувки с любимия бяха останали далеч в миналото и тя започваше да се съмнява в чувствата си, да се пита от любов ли продължава да го чака, или от гордост. Понякога, увлечена в работата, Елайза не се сещаше за Хоакин със седмици, но в един миг споменът я пронизваше и я оставяше разтреперана задълго. В такива мигове се оглеждаше смаяна, без да знае къде е попаднала, защо е облечена в панталони и какви са тези китайци наоколо. С усилие се отърсваше от изненадата и си спомняше, че е тук заради неукротимата си любов. Нейната задача не бе да помага на Дао Циен, а да търси Хоакин — затова бе дошла от толкова далеч, — и щеше да го открие дори само за да му заяви в очите, че е проклет беглец и че й е съсипал младостта, мислеше си Елайза. По тази причина бе предприела трите предишни пътувания, но ето че сега й липсваше воля да опита отново. Тя заставаше решително пред Дао Циен, с намерението да му съобщи, че продължава броденията си, но думите затлачваха устата й като пясък. Вече не можеше да се откъсне от чудатия другар, който съдбата й бе отредила.

— Какво ще направиш, ако го откриеш? — бе я запитал веднъж Дао Циен.

— Като го видя, ще разбера дали още го обичам.

— А ако никога не го откриеш?

— Ще продължа да се съмнявам, предполагам.

Елайза бе забелязала няколко преждевременно побелели кичури по слепоочията на своя приятел. Понякога изкушението да зарови пръсти в здравата му черна коса или да опре нос във врата му, за да усети далечния дъх на море, ставаше неудържимо, ала вече го нямаше старото извинение, че спят на земята, завити с едно и също одеяло, и вероятността да се докоснат беше незначителна. Дао работеше и учеше непрестанно и тя си представяше колко е уморен, макар видът му да бе винаги безупречен и да запазваше присъствие на духа дори в най-напрегнатите мигове. Изглеждаше разстроен само, когато се връщаше от някой търг, повел за ръка поредното ужасено момиче. Най-напред го преглеждаше, за да установи какво е състоянието му, а после го предаваше на Елайза с необходимите указания, докато сам той се оттегляше за часове. „Сега е с Лин“, казваше си тя и необяснима болка пронизваше дълбоко сърцето й. И беше съвършено права. В тишината на медитацията Дао Циен се опитваше да възстанови загубеното равновесие и да надвие изкушението да мрази и да се гневи. Малко по малко той се отърсваше от спомените, желанията и мислите си, докато усети, че тялото му се разтваря в небитието. За известно време преставаше да съществува, след което се появяваше наново, преобразен като орел, и политаше на воля в небесата, а студеният и бистър въздух го издигаше над най-високите върхове. Оттам се любуваше на обширните поля, на безкрайните гори и сребърни реки. Тогава постигаше съвършената хармония и затрептяваше в съзвучие с небето и земята като най-изящен инструмент. Гордо разперил криле, Дао се рееше из млечните облаци, докато изведнъж я усетеше край себе си. Лин добиваше плът до него — още един великолепен орел в безбрежната синева.

— Къде остана радостта ти, Дао? — питаше го тя.

— Светът е пълен със страдания, Лин.

— Страданието има духовна цел.

— То е само напразна болка.

— Не забравяй, че мъдрият човек е винаги радостен, защото приема действителността.

— А злото? И него ли трябва да приема?

— Има само една противоотрова срещу него — любовта. Между другото, кога ще се ожениш отново?

— Нали съм женен за теб?

— Аз съм призрак и няма да мога да те посещавам цял живот. Усилието да идвам винаги когато ме повикаш е огромно, вече не принадлежа към твоя свят. Ожени се или ще се превърнеш в старец преждевременно. Освен това, ако не ги упражняваш, ще забравиш двеста двадесет и двата начина да правиш любов — звънваше незабравимият й кристален смях.

Търговете бяха много по-страшни от посещенията в „болницата“. Надеждите да се помогне на обречените китайки бяха толкова малки, че ако се сбъднеха, Дао приемаше успеха като истинско чудо; от друга страна, съзнаваше, че макар и успял да купи едно от момичетата, десетки други оставаха в пъкъла. Измъчваше го мисълта колко много от тях би могъл да спаси, ако беше богат; тогава Елайза му напомняше за онези, които вече бе избавил. Двамата бяха свързани в ефирна тъкан от сходни черти и споделени тайни и в същото време разделени от взаимни натрапчиви мисли. Призракът на Хоакин Андиета започваше да се оттегля, но този на Лин бе осезаем като вятъра или шума на морските вълни. Повикаше ли я Дао Циен, тя винаги се отзоваваше усмихната, каквато бе приживе. Не беше съперница на Елайза, напротив, бе станала нейна съюзница, макар че тя все още не го съзнаваше. Лин първа разбра, че тяхното приятелство прилича твърде много на любов и на възраженията на мъжа си, че нито в Китай, нито в Чили, нито където и да било другаде има място за подобна двойка, тя отвръщаше със смях.

— Не говори глупости, светът е голям, а животът — дълъг. Всичко е въпрос на решителност.

— Ти нямаш представа какво нещо е расизмът, Лин, винаги си живяла сред свои.

Тук никой не се интересува какво върша или какво знам, за американците аз съм само мръсен китаец безбожник, а Елайза — една от „мърльовците“. В Китайския квартал ме смятат за отстъпник, понеже съм без плитка и се обличам като янки. Нямам свое място.

— Расизмът не е новост, в Китай двамата с теб мислехме, че всички фан уей са диваци.

— Тук ценят единствено парите, а аз, както е видно, никога няма да имам достатъчно.

— Грешиш. Уважават и този, който заслужава уважение. Гледай ги в очите.

— Ако послушам съвета ти, ще ме застрелят на първия ъгъл.

— Струва си да опиташ. Прекалено много се оплакваш, Дао, не мога да те позная. Къде остана смелият мъж, когото обичам?

Дао Циен трябваше да приеме, че се чувства свързан с Елайза чрез безбройни тънки нишки, всяка от които лесно можеше да бъде прекъсната, ала оплетени една в друга, те образуваха яки като стомана въжета. Двамата се познаваха от няколко години, но вече можеха да обърнат поглед към миналото и да видят дългия, осеян с препятствия път, който бяха извървели заедно. Приликите бяха заличили расовите различия. „Имаш лице на хубава китайка“, бе й казал той веднъж. „А ти на хубавец чилиец“ — бе отвърнала тя на мига. Дао и Елайза бяха необичайна двойка: висок и изискан китаец и невзрачен испански хлапак. Но извън Китайския квартал те оставаха почти незабележими сред пъстрото множество на Сан Франсиско.

— Нима ще чакаш вечно този мъж, Елайза? Това е вид лудост, както треската за злато. Би трябвало да си поставиш срок — рече й Дао един ден.

— А какво ще правя след като изтече срокът?

— Можеш да се върнеш в родината си.

— В Чили жена като мен е нещо по-лошо от една от твоите sing song girls. Ти би ли се върнал в Китай?

— Такива бяха намеренията ми, но Америка започва да ми харесва. Там отново ще бъда Четвъртия син, тук ми е по-добре.

— На мен също. Ако не открия Хоакин, ще остана и ще отворя ресторант. Притежавам необходимото: добра памет за рецептите, любов към продуктите, чувство за вкус и такт, усет към подправките…

— А скромност? — засмя се Дао.

— Защо да скромнича с таланта си? Освен това имам кучешко обоняние. Все за нещо трябва да послужи добрият ми нюх — достатъчно е да помириша едно блюдо, за да разбера какво съдържа и да го приготвя по-добре.

— С китайската храна не ти се удава…

— Вие ядете странни неща, Дао! Аз ще отворя френски ресторант, най-добрият в града.

— Предлагам ти сделка, Елайза. Ако до една година не откриеш твоя Хоакин, ще се омъжиш за мен — каза Дао Циен и двамата прихнаха.

След този разговор нещо между тях се промени. Останеха ли сами, макар и да го искаха, двамата се чувстваха неловко, поради което започнаха да се отбягват. Желанието да я последва, когато тя се оттегляше в стаята си, често измъчваше Дао Циен, но някаква особена смесица от стеснителност и уважение го възпираше. Той смяташе, че докато Елайза е обвързана със спомена за предишния си любим, не бива да я доближава, от друга страна, нима можеше безкрайно да пази равновесие върху отпуснато въже? Дао си я представяше как лежи в леглото, брои часовете в тишината на изпълнената с очакване нощ и също будува от любов, но не по него, а по друг. Познаваше толкова добре тялото й, че можеше да го нарисува с подробности до най-скритата луничка, макар да не я бе виждал гола от времето, когато я лекуваше на кораба. Понякога му минаваше през ум, че ако Елайза се разболее, ще има повод да я докосне, но бързо се засрамваше от подобна мисъл. На мястото на непринудения смях и неизказана нежност, които преди бликаха от двамата, помежду им се настани тягостно напрежение. Докоснеха ли се случайно, те мигом се отдръпваха като попарени, усещаха болезнено присъствието или отсъствието на другия и въздухът бе сякаш зареден със знамения и предварителни очаквания. Вместо да седнат да четат и да пишат кротко един до друг, едва привършили работата в кабинета, двамата бързаха да си пожелаят лека нощ. Дао Циен тръгваше на посещения при лежащо болните, на среща с другия джун и, с когото обсъждаха диагнози и начини на лечение, или се затваряше да изучава западните книги по медицина. Той хранеше надеждата да получи разрешение за законна медицинска практика в Калифорния, намерение, което споделяше единствено с Елайза и с духовете на Лин и на учителя по иглотерапия. В Китай всеки джун и започваше като помощник, а по-късно продължаваше да работи сам, затова медицината оставаше непроменена с векове и използваше все същите методи и лекове. Разликата между добрия и посредствения лекар се състоеше в това, че първият притежаваше усета да поставя диагнози и дарбата да носи облекчение с ръце, докато западните доктори правеха подробни изследвания, поддържаха връзка помежду си и бяха в течение на последните нововъведения, разполагаха с лаборатории и морги за опитите си, бореха се и с предизвикателствата на съперниците. Науката силно увличаше Дао, но въодушевлението му не срещаше отклик в неговата общност, неразривно свързана с традицията. Той следеше неуморно новостите и купуваше всички книги и списания за медицина, които му попаднеха. Интересът му към съвременните достижения бе толкова голям, че се наложи да напише на стената завета на своя многоуважаван учител: „Знанието без мъдрост не служи за нищо, а мъдрост без духовност няма.“ Не всичко е наука, повтаряше си той, за да не го забравя. Така или иначе, се нуждаеше от американско гражданство, каквото човек от неговата раса много трудно можеше да получи, но това бе единственият начин да остане в страната и да не бъде отритван от обществото до края на живота си. Дао се нуждаеше и от диплома, благодарение на нея би направил безброй добрини, разсъждаваше той. Фан уей не разбираха нищо от иглотерапия или от лековитите растения, използвани в Азия от векове, него самия считаха за нещо средно между знахар и магьосник, а ненавистта им към другите раси бе толкова голяма, че робовладелците от Юга викаха ветеринаря, ако някой от негрите заболееше. Отношението им към китайците не беше по-различно, но съществуваха и прозорливи доктори, пътували и чели много за други култури; те проявяваха интерес към причудливите азиатски умения и от хилядите растения на източната фармакопея. Дао поддържаше връзка с англичанина Ебенизър Хобс и в писмата си двамата често изразяваха съжаление, че са толкова далеч един от друг. „Елате в Лондон, доктор Циен, и изнесете урок по иглотерапия в Кралското лекарско дружество, всички ще занемеят от почуда, уверявам ви“, пишеше му Хобс. Той твърдеше, че ако съчетаеха познанията си, двамата биха могли да възкресяват мъртвите.