Серия
Дъщеря на съдбата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hija de la fortuna, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Госпожици

Елайза Съмърс беше слабичко и дребно момиче с нежни черти на лицето, сякаш скицирани с перо. През 1845 г., когато навърши тринадесет и започнаха да се очертават гръдта и талията й, тя все още изглеждаше като дете, макар вече да личеше изяществото на движенията й, най-прелестното качество на нейната бъдеща красота. Снагата й бе изправена като копие благодарение на неотстъпната взискателност на мис Роуз — тя я принуждаваше да седи с изопнат от привързаната метална пръчица гръб, докато по цели часове свиреше на пиано или бродираше. Не израсна много на височина и запази измамния си детски вид, а това неведнъж щеше да й спаси живота. Дълбоко в себе си бе съхранила нещо крайно детинско, затова и през юношеството все още спеше свита на старото си креватче, заобиколена от куклите, с палец в устата. Подражаваше на отегченото поведение на Джереми Съмърс, смятайки го за израз на вътрешна сила. С годините й омръзна да се преструва, че й е скучно, но закалката й послужи да овладее характера си. Вземаше участие в дейността на прислугата — ту в месенето на хляб или в меленето на царевица, ту в проветряването на завивките или пък в прането на бельото с вряла вода. По цели часове прекарваше сгушена зад завесите в салона и поглъщаше един подир друг томовете с класика от библиотеката на Джереми, любовните романи на мис Роуз, старите вестници и каквото да е друго попаднало й четиво, колкото и безинтересно да бе то. Измоли от Джейкъб Тод да й подари една от неговите библии на испански и се посвети на разгадаването й с безкрайно търпение, въпреки че я бяха обучавали само на английски. Потъваше в старозаветните предания, болезнено запленена от извращенията и страстите на царете, които прелъстявали чуждите жени, на пророците, които пращали за наказание унищожителни светкавици, и на бащите, които създавали потомство с дъщерите си. В килера, сред струпаните вехтории, откри географски карти, пътеписи и книжа от плаванията на вуйчо си Джон и си изгради ясна представа за очертанията на света. Възпитателите, наети от мис Роуз, й преподаваха френски, писане, история, география и дори латински — значително повече от програмите на най-добрите столични девически училища, където в края на краищата се усвояваха само молитви и добри обноски. Безредното четене заедно с разказите на капитан Съмърс дадоха простор на въображението й. Вуйчото мореплавател пристигаше вкъщи с цели камари подаръци и разпалваше фантазията й със своите нечувани истории за чернокожи императори, възкачени на тронове от чисто злато, за малайски пирати, натрупали сбирки от човешки очи в седефени кутийки и за принцеси, изгорени на погребалните клади заедно с престарелите си съпрузи. По случай неговите посещения всичко се отменяше — от учебните занятия до часовете по пиано. Годината минаваше в очакване — тя бодеше карфици по картата, представяйки си как ветроходът на вуйчо й се носи сред открито море в разни географски ширини. Елайза почти не общуваше с други деца на своята възраст и обитаваше затворения свят на дома на благодетелите си с постоянната заблуда, че се намира не там, където е, а в Англия. Джереми Съмърс поръчваше всичко по каталог, от сапуна до обущата си, зимно време носеше леки дрехи, а през лятото обличаше палто, тъй като се ръководеше от календара на северното полукълбо. Момичето, жизнерадостно и независимо по природа, слушаше и наблюдаваше внимателно, никога не молеше за помощ и притежаваше рядката дарба да става невидимо по собствено желание, като сякаш се разтваряше сред мебелите, завесите и цветенцата по тапетите. В деня, когато се събуди с изцапана в червено нощница, Елайза отиде при мис Роуз, за да й съобщи, че кръвта й изтича отдолу.

— Не споменавай за това пред никого, защото е нещо много лично. Вече си жена и ще трябва да се държиш като жена. Край на детинщините. Време е да постъпиш в училището на мадам Колбер — бе цялото разяснение, което приемната й майка изстреля на един дъх, без да я погледне, вадейки от шкафа дузина превръзки, поръбени лично от нея.

— Загазила си, момиче! Сега тялото ти ще се промени, мислите ти ще се объркат и всеки мъж ще може да прави с теб, каквото си ще — я предупреди по-късно мама Фресия, защото Елайза не успя да скрие новината от нея.

Индианката познаваше треви, които можеха да прекъснат завинаги менструалния цикъл, но не посмя да й даде от тях, защото се боеше от господарите. Елайза прие предупреждението сериозно и реши да бъде нащрек и да не допусне то да се изпълни. Побърза да стегне гръдта си в копринен пояс, убедена, че щом същото средство е дало резултат в продължение на векове за смаляване на стъпалата на китайките, както бе чувала от вуйчо си Джон, нямаше как да не подейства, за да скрие гърдите й. Реши също така да пише. От години бе наблюдавала как мис Роуз пише в тетрадките си и предположи, че го прави с цел да се пребори с прокобата за обърканите мисли. Колкото до последната част от пророчеството — че всеки мъж ще може да прави с нея каквото си ще, — на това тя не обърна особено внимание просто защото не бе в състояние да си представи как ще се появи мъж в нейното собствено бъдеще. Мъжете до един бяха поне двайсетгодишни старци — в света липсваха същества от мъжки пол от нейното поколение. Единствените, които й харесваха за съпрузи — капитан Джон Съмърс и Джейкъб Тод, — бяха недосегаеми, единият, защото й беше вуйчо, а другият, защото, както цяло Валпараисо знаеше, беше влюбен в мис Роуз.

Години по-късно, когато си спомняше за детството и младостта, Елайза достигна до заключението, че мис Роуз и мистър Тод биха били хубава двойка — тя би смекчила неговата острота, а той би я отървал от еднообразното съществуване. Ала събитията се развиха по друг начин. Години по-късно, когато косите и на двамата бяха побелели и самотата се бе превърнала в отколешна привичка, те се срещнаха в Калифорния при необичайни обстоятелства. Тогава той отново щеше да я ухажва със същото упорство, а тя отново щеше да го отблъсне със същата решимост. Но всичко това щеше да се случи много по-късно.

 

 

Джейкъб Тод не пропускаше нито една възможност да се навърта край Съмърсови — нямаше по-редовен и по-точен посетител от него на седмичните събирания, нито по-ревностен слушател, когато мис Роуз пееше с бойкия си глас, нито по-благоразположен участник, готов да се смее на нейните шеги, дори и най-жестоките, с каквито тя имаше обичай да го измъчва. Роуз бе пълна с противоречия, но нима не бе такъв и сам той? Нима той не бе едновременно и безбожник, и продавач на библии, нима не заблуждаваше всеки срещнат с измислената си евангелска мисия? Питаше се защо тя, при нейната привлекателност, не се бе омъжила — за неомъжена жена на тази възраст нямаше нито бъдеще, нито място в обществото. В чуждестранната колония шушукаха за някаква позорна история в Англия преди години и това обясняваше пристигането й в Чили като икономка на брат си, ала Тод изобщо не пожела да узнае подробностите, предпочитайки неизвестността пред увереността в нещо, което навярно не би понесъл. Миналото е без значение, повтаряше си той. Един-единствен пропуск в задръжките или съобразителността бе достатъчен, за да опетни името на жената и да й попречи да сключи добър брак. Тод би пожертвал години от бъдещето си, за да получи взаимност, но мис Роуз не даваше признаци на отстъпление пред неговата настойчивост, макар и да не се опитваше да го обезкуражи — забавляваше се да си играе, като ту отпускаше юздите му, ту най-неочаквано ги затягаше.

— Мистър Тод е като чудата птица с небивали идеи, конски зъби и потни ръце. Никога няма да се омъжа за него, дори да е последният ерген на света — призна със смях мис Роуз пред Елайза.

На Елайза тези думи не се харесаха. Тя беше задължена на Джейкъб Тод не само защото я измъкна от тълпата при Майския Христос, а и защото запази това в тайна, сякаш нищо не бе се случило. Съучастникът особняк й допадаше — той излъчваше миризма на едро куче, като вуйчо й Джон. Доброто впечатление от него преля в безусловна привързаност, когато, скрита зад тежката завеса от зелено кадифе в салона, го чу да разговаря с Джереми Съмърс.

— Трябва да взема решение относно Елайза, Джейкъб. Тя няма ни най-малка представа за мястото си в обществото. Хората започват да задават въпроси, а Елайза навярно мечтае за бъдеще, каквото не й се полага. Няма нищо по-опасно от демона на въображението, загнезден в женската душа.

— Не преувеличавайте, приятелю. Елайза е все още малка, но е умна и със сигурност ще намери своето място.

— Умът е бреме за жените. Роуз иска да я запише в училището на мадам Колбер, но аз не съм привърженик на прекалената образованост на момичетата, защото ги прави неуправляеми. Всеки на мястото си, това е моят девиз.

— Светът се променя, Джереми. В Съединените щати свободните хора са равни пред закона. Класите в обществото вече не съществуват.

— Говорим за жените, не за хората изобщо. Освен това Съединените щати са страна на бакали и пришелци, без традиции и без чувство за история. Равенство не съществува никъде, дори сред животните, а още по-малко в Чили.

— Тук сме чужденци, Джереми, едва свързваме думите на испански. Какво ни интересуват класите в чилийското общество? Никога няма да принадлежим на тази страна…

— Следва да даваме добър пример. Ако ние, британците, не сме в състояние да поддържаме собствения си дом в ред, какво да очакваме от останалите?

— Елайза е отгледана във вашето семейство. Не вярвам мис Роуз да се съгласи да я прогони само защото е пораснала.

Така се и оказа. Роуз се опълчи срещу брат си с пълния си запас от болести. Първо получи стомашни болки, последва ги обезпокоителна мигрена, а тя пък внезапно доведе до загуба на зрението й. За няколко дни домът изпадна в застой: спуснаха завесите, всички ходеха на пръсти и говореха шепнешком. Спряха да готвят, защото от миризмата на храна страданията се обостряха. Джереми Съмърс обядваше в клуба и се прибираше вкъщи със стреснато, боязливо изражение, сякаш влизаше на посещение в болница. Необяснимата слепота и множеството болежки на Роуз, както и коварното мълчание на домашната прислуга бързо пречупиха твърдостта му. На всичко отгоре мама Фресия, осведомена незнайно как за споровете на четири очи между брата и сестрата, се превърна в опасна съюзничка на господарката си. Джереми Съмърс се смяташе за културен и здраво стъпил на земята човек, неподвластен на натиска на суеверна вещица като мама Фресия, ала когато индианката запали черни свещи и окади цялата къща с дим от салвия под предлог, че се налагало да пропъди комарите, той се затвори в библиотеката колкото разярен, толкова и изплашен. Нощем я чуваше през вратата да тътри боси нозе и да напява под нос заклинания и клетви. В сряда намери умрял гущер в бутилката с бренди и реши да предприеме веднъж завинаги каквото трябва. За пръв път почука на вратата на сестра си и бе допуснат в светилището на женските тайни, за които предпочиташе да не знае нищо, както не желаеше да знае и за салончето за шев, за кухнята, за пералнята, за тъмните килии под покрива, където спяха слугините, за колибата на мама Фресия в дъното на двора. Неговият свят бяха салоните, библиотеката с рафтове от лъскав махагон и сбирка от ловни гравюри, билярдната зала с разкошната резбована маса, спалнята му, подредена със спартанска строгост, и малката стаичка с италиански плочки, предназначена за личната му хигиена, където възнамеряваше някой ден да постави модерен тоалет като в каталозите от Ню Йорк, защото бе прочел, че използването на нощно гърне и събирането в кофи на човешките изпражнения за тор предизвиквало епидемии. Наложи се да изчака, за да привикнат очите му към мрака, като слисано вдишваше смесения мирис на лекарства и натрапчив ванилов парфюм. Едва успя да съзре Роуз, изпита и измъчена, просната по гръб в леглото, без възглавница, със скръстени на гърдите ръце, сякаш се упражняваше за собствената си смърт. До нея Елайза изцеждаше кърпа, напоена в отвара от зелен чай, за да я постави върху очите й.

— Остави ни сами, момиче — рече Джереми Съмърс, като седна на стола до леглото.

Елайза леко кимна и излезе, ала познаваше до едно слабите места на къщата и с ухо, долепено до тънката разделителна преграда успя да чуе разговора, който сетне повтори пред мама Фресия и записа в дневника си.

— Е, добре Роуз, не можем да живеем вечно във война. Нека се разберем. Кажи какво искаш — запитал Джереми, сломен предварително.

— Нищо, Джереми — въздъхнала тя с едва доловим глас.

— Никога няма да приемат Елайза в колежа на мадам Колбер. Там ходят само момичета от висшите класи и от нормални семейства. Всеки знае, че Елайза е осиновена.

— Аз ще се погрижа да я приемат! — възкликнала Роуз с жар, изумителна у човек на смъртно легло.

— Чуй ме, Роуз. На Елайза не й е нужно повече образование. Тя трябва да усвои занаят, за да си вади хляба. Какво ще стане с нея, когато нас с теб няма да ни има, за да я закриляме?

— Ако е образована, ще си намери подходящ мъж — рекла Роуз, захвърлила компреса от зелен чай на пода и се изправила в леглото.

— Елайза не е бог знае каква красавица, Роуз.

— Не си я огледал добре, Джереми. Тя се разхубавява от ден на ден. Уверявам те, че ще стане красива. Ще има кандидати в излишък!

— Без родители и без зестра?

— Ще има и зестра! — отвърнала мис Роуз, надигнала се с несигурни движения от кревата и направила няколко крачки слепешком, рошава и боса.

— Какво? Никога не сме говорили за това…

— Не му беше дошло времето, Джереми. Всяко момиче за женене се нуждае от накити, от чеиз с достатъчно тоалети за няколко години напред и от всичко необходимо за домакинството, а също и от солидна сума пари, за да започне съпругът някакви сделки.

— А мога ли да знам какъв ще е приносът на годеника?

— Ще й създаде дом, а освен това ще издържа жена си цял живот. Все пак остават още няколко години, докато Елайза достигне възраст за женене, а дотогава ще има зестра. Ние с Джон ще се потрудим да й я обезпечим, от теб не искаме нищо. Но няма смисъл да губим време в приказки отсега. Мисли за Елайза, все едно че е твоя дъщеря.

— Но тя не е, Роуз.

— Тогава приеми, че сякаш е мое дете. Съгласен ли си поне на това?

— Добре, съгласен съм — отстъпил Джереми Съмърс.

Чаените отвари се оказаха чудодейни. Болната се възстанови напълно и след четиридесет и осем часа прогледна и засия. Пое грижите за брат си с очарователно внимание, по-приветлива и по-нежна към него от всякога. Домът възобнови нормалния си ритъм, от кухнята към трапезарията потеглиха ненадминатите креолски блюда на мама Фресия, благоуханният хляб, омесен от Елайза, и изисканите торти, допринесли толкова много за славата на Съмърсови като добри домакини. От този момент мис Роуз изведнъж промени нехайното си отношение към Елайза и се посвети на подготовката й за училище с небивала дотогава майчинска всеотдайност, като в същото време предприе непробиваема обсада около мадам Колбер. Бе решена да осигури на Елайза образование, зестра и слава на хубавица, дори да не е красива, защото според нея красотата беше въпрос на самочувствие. Всяка жена, ако се държи самоуверено като несравнима красавица, непременно ще убеди всички, че е такава, твърдеше тя. Първата крачка към освобождението на Елайза бе подходящият брак, след като момичето не разполагаше с по-голям брат, който да й бъде опора, както в нейния случай. Самата тя не виждаше полза от женитбата — съпругата се превръщаше в собственост на мъжа си, с по-малко права от слугиня и от дете, но от друга страна пък самотната жена без състояние оставаше на произвола на съдбата. Омъжената, ако е хитра, можеше поне да управлява съпруга си, а с малко късмет дори да овдовее рано…

— С удоволствие бих дала половината от живата си, за да разполагам със свободата на мъж, Елайза. Но ние сме жени и работата ни е спукана. Остава ни единствено да извлечем изгода от малкото, което имаме.

Не искаше да втълпява бунтарски идеи в главата на девойката и не й каза, че единствения път, когато се бе опитала да полети сама, се бе сгромолясала при сблъсъка с действителността. Възнамеряваше да осигури на Елайза по-добра съдба от своята, да я научи на изкуството на преструвките, увъртанията и хитрините, защото според дълбокото й убеждение те бяха по-полезни от искреността. Двете се затваряха по три часа сутрин и три часа следобед да учат по изписаните от Англия помагала, а освен това мис Роуз засили подготовката по френски с учител, защото бе недопустимо добре възпитано момиче да не владее този език. През останалото време проверяваше лично всеки бод на Елайза в нейния булчински чеиз — чаршафи, кърпи, покривки и изящно бродирано бельо, които сетне увиваха в платно и прибираха в ухаещи на лавандула сандъци. На всеки три месеца вадеха всичко от сандъците и го простираха на слънце, за да не го съсипят влагата и молците през годините, докато чакат сватбата. Купи й ковчеже за накитите от зестрата и поръча на брат си Джон да го допълва с подаръци от всяко пътуване. Събраха се сапфири от Индия, изумруди и аметисти от Бразилия, огърлици и гривни от венецианско злато и дори малка диамантена игла. Джереми Съмърс не навлезе в подробностите и остана в неведение по какъв начин брат му и сестра му плащаха за необикновените дарове.

Уроците по пиано — вече с учител от Белгия, въоръжен с пръчка, за да пляска неумелите пръсти на учениците си, — се превърнаха във всекидневно изтезание за Елайза. Освен това тя посещаваше школа за салонни танци и по съвета на тамошния учител мис Роуз я караше да върви по цели часове с книга на главата, за да придобие изправена стойка. Елайза пишеше домашните си, упражняваше се на пианото и ходеше права като свещ, дори и без да носи книга върху главата си, ала нощем се промъкваше боса в двора на прислугата и нерядко утрото я сварваше заспала върху сламеника, сгушена до мама Фресия.

 

 

Две години след наводненията съдбата се обърна и страната започна да се радва на хубаво време, политически ред и добро икономическо състояние. Чилийците бяха като на тръни — привикнали на природните бедствия, такова благоденствие им се струваше предвестник на още по-страшна гибел. Ала на север откриха богати залежи на злато и сребро. По време на Конкистата, когато испанците сновели из Америка, за да търсят тъкмо тези метали, и отмъкнали всичко, попаднало на пътя им, смятали Чили за задника на света, понеже за разлика от други части на континента почти нямало какво да предложи. Непосилните походи през огромните планини и през голата пустиня на север изцеждали алчността от сърцата на завоевателите, а дори да останело нещо от нея, непокорните индианци много скоро го превръщали в разкаяние. Пълководците, бедни и омаломощени, проклинали тази земя, където единственият им изход бил да забият знамената и да издъхнат, защото, да се завърнат безславно, щяло да бъде по-лошо. Триста години по-късно рудниците, неоткрити от жадните очи на испанските войници, внезапно се появиха на бял свят сякаш с магическа пръчка, като неочаквана награда за потомците на конкистадорите. Така се натрупаха нови състояния, а към тях се прибавиха и другите — от индустрията и търговията. Старата поземлена аристокрация, която дотогава държеше всичко в свои ръце, усети заплаха за изключителните си права и презрението към новоизпечените богаташи се превърна в белег на благородство.

Такъв новобогаташ се влюби в Паулина, най-голямата дъщеря на Агустин дел Валие. Фелисиано Родригес де Санта Крус бе преуспял за няколко години благодарение на златно находище, което разработваше по равно с брат си. За произхода му се знаеше малко, но се ширеше подозрението, че дедите му били покръстени евреи, приели звучното християнско име, за да се изплъзнат от Инквизицията — предостатъчна причина, за да бъде отхвърлен без уговорки от високомерната фамилия Дел Валие. В очите на Джейкъб Тод Паулина се открояваше сред петте дъщери на Агустин, защото дръзкият й жизнерадостен нрав му напомняше за мис Роуз. Смехът на Паулина бе откровен и искрен, съвсем различен от прикритите зад ветрилата и воалите усмивки на сестрите й. Когато разбра намерението на баща й да я затвори в манастир без външен достъп, за да сложи край на любовното й увлечение, Джейкъб Тод, в разрез със здравомислието, реши да й помогне. Преди да я отведат, той използва моментно недоглеждане на компаньонката й и успя да размени с девойката няколко думи насаме. Съзнавайки, че не разполага с време за разяснения, Паулина измъкна от деколтето си писмо, нагъвано и прегъвано толкова пъти, че бе изгубило всякаква форма, и помоли Тод да го предаде на нейния любим. На следващата сутрин, отвлечена от собствения си баща, тя бе принудена да поеме по непроходимите пътища към град Консепсион, разположен далеч на юг, край индианските резервати — там монахините щяха да изпълнят дълга си и да й върнат разума чрез пост и молитви. За да я откаже от безразсъдството да се разбунтува или да избяга, бащата нареди да й обръснат главата. Майка й прибра плитките, уви ги в бродирана батистена кърпа и ги отнесе като дарение в Старата базилика, та благочестивите християнки да направят от тях перуки на светците. Междувременно Тод не само предаде посланието, но освен това подразбра от братята на момичето точното местонахождение на манастира и го съобщи на отчаяния Фелисиано Родригес де Санта Крус. От благодарност кандидатът извади джобния си часовник заедно с верижката от чисто злато и настоя да го подари на благословения пратеник на неговата любов, ала той отказа обиден.

— Нямам с какво друго да ви се отплатя за това, което извършихте — промълви Фелисиано смутено.

— Не е и нужно.

Доста време Джейкъб Тод не чу нищо за злочестата двойка, но два месеца по-късно сочната вест за бягството на госпожицата бе най-обсъжданата тема на всички светски събирания, а горделивият Агустин дел Валие нямаше как да попречи да й добавят нови и нови живописни подробности, покривайки го с безчестие. Според историята, разказана от Паулина на Джейкъб Тод месеци след това, в ранния здрач на една юнска зимна привечер тя успяла да се измъкне от манастира под ситния дъжд, все още в одеждите на послушничка, като задигнала сребърните свещници от главния олтар. Благодарение на сведенията на Джейкъб Тод, Фелисиано Родригес де Санта Крус бе заминал на юг и тайно бе поддържал връзка с нея от самото начало, с надеждата да се съберат отново. През въпросната вечер я чакал недалеч от обителта и когато я видял, едва разпознал полуплешивата послушничка, хвърлила се в обятията му, без да изпуска свещниците.

— Не ме гледай така, де, косата ще израсне — рекла тя и го целунала направо по устата.

Фелисиано я отвел в затворена кола обратно във Валпараисо и я настанил временно в дома на овдовялата си майка, най-благоприличното скривалище, което могъл да измисли, с намерението да пази достойнството й, докогато може, макар да нямало начин да избягнат напълно петното на срама. Първата мисъл на Агустин била да призове на дуел прелъстителя на дъщеря си, но тъкмо се наканил да го стори, научил, че младежът е заминал по работа в Сантяго. Тогава решил да открие Паулина с помощта на синовете и племенниците си, въоръжени и готови да отмъстят за семейната чест, а в това време майка й и сестрите й четели в хор молитва след молитва за блудната щерка. Чичото епископ, препоръчал по-рано настаняването на Паулина при монахините, се опитал да внесе някакво благоразумие и да успокои духовете, ала на четата мъжкари не им било до проповеди за добрия християнин. А пътуването на Фелисиано било част от замисъла, начертан от брат му и Джейкъб Тод. Той отишъл тихомълком в столицата, докато двамата му помагачи пуснали в ход плана за действие във Валпараисо — отпечатали в някакъв либерален вестник съобщение, че госпожица Паулина дел Валие е изчезнала, а семейството й прави всичко, за да потули истината. Това спасило живота на влюбените.

Агустин дел Валие най-сетне осъзнал, че в тези времена вече не е за препоръчване да се пренебрегва законът и вместо с двойно убийство било по-добре да спаси честта си с шумна сватба. Уговорили условията за принудителния мир и седмица по-късно, когато всичко било уредено, Фелисиано се прибрал. Бегълците се явили в дома на Дел Валие, придружени от брата на годеника, един адвокат и епископа. Джейкъб Тод бе предпочел да не присъства. Паулина била облечена в скромни дрехи, ала когато свалила наметката, видели, че в косите си предизвикателно носи диадема като на кралица. Пристъпила под ръка с бъдещата си свекърва, която била готова да отговаря за добродетелта на девойката, но не й дали възможност да се обади. Семейството трудно щяло да понесе ново съобщение във вестника и Агустин дел Валие нямало какво да стори, освен да приеме непокорната си дъщеря и неканения жених. Изправил се, заобиколен от синовете и племенниците си насред трапезарията, превърната за случая в съдилище, а жените от семейството, заточени на другия край на къщата, се осведомявали за подробностите от слугините — те надзъртали иззад вратите и притичвали, за да им предадат всяка дума. Така донесли, че девойката се явила с диамантите в щръкналите остригани коси, застанала пред баща си без никакъв свян и страх и му заявила, че свещниците са още у нея и всъщност ги е взела само за да направи напук на монахините. Агустин дел Валие замахнал с конски камшик, но годеникът се изстъпил напред, за да посрещне удара, и тогава епископът, вече изтощен, но с цялата тежест на своя сан, се намесил с неоспоримия довод, че ако ще вдигат сватба за пред хората, за да пресекат клюките, не е редно годениците да са с насинени лица.

— Поръчай да донесат по чаша топъл шоколад, Агустин, и нека седнем да поговорим като свестни хора — предложил божият служител.

Така и постъпили. Наредили на Паулина и на вдовицата Родригес де Санта Крус да чакат навън, защото въпросът бил мъжка работа, и след като изпили няколко кани шоколад, стигнали до съгласие. Съставили документ, с който изяснили финансовите условия и спасили честта и на двете страни, подписали го пред нотариус и се заели да уточняват подробностите за сватбата.

След месец Джейкъб Тод получи покана за голямото празненство — семейство Дел Валие бяха надминали себе си в разточителното гостоприемство. Танците, песните и яденето продължиха до следващия ден, а гостите се разотидоха, като не преставаха да говорят за красотата на младоженката, за щастието на младоженеца и за късмета на родителите, задомили дъщеря си за такова голямо, макар и скорошно състояние. Съпрузите заминаха веднага за северната част на страната.