Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (5)

Кандидатите

Две години след отпътуването на Джейкъб Тод настъпи цялостната метаморфоза на Елайза Съмърс. От ъгловато насекомо, каквото бе в детството си, тя се преобрази в девойка с изящен силует и нежно лице. Под грижите на мис Роуз Елайза прекара трудните години на юношеството в ходене с книга върху главата и в уроци по пиано, но в същото време отглеждаше самородни билки в градината на мама Фресия и усвояваше отколешни средства за лекуване на известни и още неизвестни болести — горчица против безразличие към всекидневието, листа от хортензия за изхвърляне на тумори и за възвръщане на смеха, теменуга за поносимост към самотата и върбинка за подправка към супата на мис Роуз, понеже тази благотворна трева помага срещу изблиците на лошо настроение. Мис Роуз не успя да се пребори с интереса на питомката си към кухнята и в края на краищата се примири да я гледа как губи ценно време сред почернелите тенджери на мама Фресия. Според мис Роуз готварските умения само допълваха възпитанието на девойката, доколкото я улесняваха да дава разпореждания на прислугата, както в нейния случай, но да си цапа ръцете с тавите и тиганите беше съвсем друго нещо. Никоя дама не бива да мирише на чесън и лук, ала Елайза предпочиташе практиката пред теорията и събираше рецепти сред близки и познати, преписваше си ги в тетрадка и после ги усъвършенстваше в кухнята. Беше способна по цели дни да мели благоухания и орехи за тортите или пък царевица за креолските печива, да чисти гълъби за мариноване и плодове за консервиране. На четиринадесет години бе надминала мис Роуз в скромните й сладкарски умения и бе усвоила набора от гозби на мама Фресия, на петнадесет пое грижите за угощенията на гостите в сряда, а след като чилийските блюда престанаха да я затрудняват, се изкуши от изисканата френска кухня, която й разкри мадам Колбер, и от чудноватите индийски подправки, които носеше вуйчо й Джон — без да знае имената им, тя ги различаваше по мириса. Когато кочияшът трябваше да предаде съобщение на някой от приятелите на Съмърсови, заедно с плика оставяше едно или друго лакомство, току-що излязло изпод ръцете на Елайза, защото тя бе издигнала местния обичай за размяна на ястия и десерти до висотата на изкуство. Вършеше го с такава всеотдайност, че Джереми Съмърс дори си я представяше като съдържателка на собствен салон за чай, но и този план, както всички останали предложения на брат й относно Елайза, мис Роуз отхвърли без никакви уговорки. Жена, която работи, за да се издържа, се принизява в обществото, колкото и достойно да е занятието й, твърдеше тя. За разлика от Джереми мис Роуз си бе поставила за цел да намери подходящ съпруг за своята подопечна и си бе отпуснала двегодишен срок, за да го открие в Чили, а след това щеше да отведе Елайза в Англия, тъй като не можеше да рискува момичето да навърши двадесет години, без да е сгодено, и да остане стара мома. Кандидатът трябваше да е готов да пренебрегне неясния й произход и да се прехласне пред добродетелите й. Между чилийците това бе невъзможно — в аристократичните кръгове женитбите ставаха между братовчеди, а средната класа не влизаше в сметките, защото бе немислимо Елайза да изпитва материални затруднения. От време на време сред познатите на Джереми се появяваха делови мъже, заети с търговия или минно дело, но те пък търсеха фамилните имена и благородническите гербове на олигархията. Малко вероятно бе да обърнат внимание на Елайза, защото външността й едва ли можеше да разпали страст — беше дребна и слабичка, кожата й не бе млечно бяла, а и нямаше едър бюст и ханш според модата. Едва при последващ поглед се забелязваха нейната ненатрапчива красота, мекотата на движенията и изразителните й очи — девойката напомняше за порцелановата кукла, донесена от капитан Джон Съмърс от Китай. Мис Роуз търсеше кандидат, способен да оцени ясния разсъдък на нейната възпитаничка, а също и твърдия й характер и умението й да насочва обстоятелствата в своя полза — на това качество мама Фресия казваше късмет, а тя предпочиташе да го нарича съобразителност. Нужен й бе платежоспособен мъж с благ характер, за да предложи сигурно положение на Елайза, но и да бъде направляван лесно. Англичанката възнамеряваше, когато настъпи моментът, да я научи да използва умело всекидневните прояви на внимание, благодарение на които мъжът привиква към семейния живот, както и системата от дръзки ласки за награда и притворно мълчание за наказание; смяташе също така да й разкрие тайните за отнемане на волята му, макар тя самата да не бе имала случай да ги изпробва, и най-сетне да я въведе в хилядолетното изкуство на плътската любов. Никога не би се осмелила да разговаря с Елайза на тази тема, но разполагаше с няколко книги, грижливо съхранявани и здраво заключени в шкафа, и се готвеше да й ги даде, когато му дойде времето. В писмена форма е възможно да се изкаже всичко, бе нейната теория, а в теорията нямаше кой да се мери с нея. Мис Роуз бе в състояние да изнася лекции по всякакви съществуващи и несъществуващи начини за правене на любов.

— Трябва да осиновиш Елайза по закон, за да придобие нашата фамилия — нареди тя на брат си Джереми.

— Носи я от години. Какво още искаш, Роуз?

— Да може да се омъжи с вдигнато чело.

— Да се омъжи, но за кого?

Мис Роуз тогава не му отговори, но вече имаше някого предвид. Това бе Майкъл Стюард, двайсет и осем годишен офицер от английския морски флот, разквартируван в пристанище Валпараисо. Чрез брат си Джон бе узнала, че произхожда от старинен род. Близките му не биха погледнали с добро око на обвързването на първородния син и единствен наследник с непозната беднячка от страна, чието име изобщо не бяха чували. Налагаше се Елайза да разполага с привлекателна зестра и да бъде осиновена от Джереми, защото така поне въпросът с потеклото й нямаше да бъде пречка.

Майкъл Стюард имаше атлетично телосложение, сини очи с невинен поглед, руси бакенбарди и мустаци, хубави зъби и аристократичен нос. Мекушавата брадичка го загрозяваше, но мис Роуз се надяваше да се сближи с него и да му подскаже да я скрие, като си пусне брада. Според капитан Съмърс младежът бе образец на почтеност, а безупречното служебно досие му гарантираше блестяща кариера във флота. В очите на мис Роуз продължителните му плавания представляваха огромно преимущество за бъдещата съпруга. Колкото повече обмисляше идеята, толкова повече се убеждаваше, че е открила идеалния мъж, но познаваше характера на Елайза — тя не би го приела по сметка, трябваше да се влюби в него. Все пак имаше надежда — младежът изглеждаше напето в униформата, а досега никой не го бе виждал без нея.

— Стюард е същински глупак с добри обноски. Елайза ще умре от скука, ако се омъжи за него — заяви капитан Джон Съмърс, когато мис Роуз му довери плановете си.

— Всички съпрузи са скучни, Джон. Никоя жена с грам мозък в главата не се омъжва, за да я забавляват, а за да я издържат.

Елайза още приличаше на дете, но бе приключила образованието си и скоро щеше да стане на възраст за женене. Все още оставаше малко време, заключи мис Роуз, но трябваше да действа решително, за да не би някоя по-хитра да отмъкне избраника. След като решението бе взето, тя се посвети на задачата да привлече офицера, прибягвайки до всички средства, които бе способна да измисли. Устройваше музикалните вечери така, че да съвпадат с времето, когато Майкъл Стюард слиза на брега, без да се съобразява с останалите участници, от години определили срядата за свещеното мероприятие. Засегнати, някои от тях престанаха да идват. Но тя целеше тъкмо това и по този начин превърна кротките музикални вечери в шумни вечеринки, като обнови списъка на поканените с млади ергени и госпожици за женене от чуждестранната колония на мястото на досадните Иблинг, Скот и Апългрен, заприличали на изкопаеми. Поетичните и певческите рецитали бяха заменени от салонни игри, свободни танци, състезания по находчивост и шаради. Мис Роуз уреждаше изискващи много труд обеди на полето и разходки по морския бряг. Пътуваха в каляски, а преди тях слугите потегляха в тежки каруци с кожено дъно и сламен сенник, за да наредят навреме неизброимите кошници със закуски под навесите и слънчобраните. Пред погледа на излетниците се ширваха плодородни долини, засадени с овощни дръвчета, лозя, житни и царевични ниви, прострени до стръмните брегове, о които сред облаци пяна се разбиваше Тихият океан, а в далечината се възправяше гордият профил на заснежените планини. Мис Роуз все се изхитряваше да настани Елайза и Стюард в една и съща кола, поставяше ги да седят един до друг и, естествено, да участват заедно в игрите на топка и в пантомимата, но в картите и доминото се стараеше да ги раздели, тъй като Елайза твърдо отказваше да губи.

— Мъжът трябва да чувства превъзходството си над теб — обясни й търпеливо мис Роуз.

— Това е голямо усилие — отговори Елайза, без да се трогне.

Джереми Съмърс не можа да възпре лавината от разходи, подети от сестра му. Мис Роуз купуваше платове на едро и бе определила две прислужнички, за да шият по цял ден прекопираните от списанията нови рокли. Задлъжняваше повече от разумното към моряците контрабандисти, за да си достави парфюми, турско червило, беладона и въглен за загадъчност на погледа и крем от счукани перли за почистване на лицето. За пръв път не й оставаше време да пише, защото непрекъснато се занимаваше с английския офицер, комуто осигуряваше включително сухар и консерви, за да си ги вземе в открито море — всичко домашно приготвено и поставено в прелестни буркани.

— Елайза направи това за вас, но е твърде стеснителна, за да ви го предаде лично — казваше му тя, без да признае, че Елайза готви каквото й поръчат, без да пита за кого е, и тъкмо затова се учудваше, когато той й благодареше.

Майкъл Стюард не остана безразличен към похода за неговото завоюване. Пестелив в думите, изразяваше признателността си в кратки, сдържани записки на хартия с щемпела на флота, а когато беше на сушата, започна да се явява лично с разкошни букети. Бе изучавал езика на цветята, но тази проява на изтънченост бе напразна, защото нито мис Роуз, нито някой друг по тези тъй отдалечени от Англия земи не бе чувал каква е разликата между розата и карамфила, а още по-малко подозираше, че разцветката на панделката крие особен смисъл. Усилията на Стюард да поднася цветя във все по-пламенни багри — от бледорозовото, през всички разновидности на червеното, до най-ярко пурпурното, като израз на все по-силната му страст — бяха напълно безсмислени. Постепенно офицерът съумя да преодолее стеснението си и първоначалната му мъчителна необщителност прерасна в досадна за събеседниците бъбривост. С въодушевление излагаше нравствените си възгледи за дреболии и често потъваше в безполезни разяснения във връзка с морските течения и корабните карти. Той определено изпъкваше в силовите спортове, в които проявяваше устрем и здрави мускули. Мис Роуз го молеше да им показва акробатически упражнения, увиснал на някой клон в градината, и след известно настояване успя дори да го убеди да им изиграе някакъв украински танц с впечатляващи подскоци, завъртания и салтоморталета, който бе научил от друг моряк. Мис Роуз постоянно ръкопляскаше с преувеличена възхита, а Елайза наблюдаваше сериозно и невъзмутимо, без да изказва мнение. Така изминаха седмици, докато Майкъл Стюард претегляше и преценяваше последиците от замислената стъпка и пишеше писма до баща си, за да сподели своите намерения. Неизбежното бавене на пощата проточи неизвестността за няколко месеца. Бе най-сериозното решение в живота му, изискващо много повече безстрашие от сраженията срещу вероятните тихоокеански врагове на Британската империя. Най-сетне, на една от музикалните вечери, след стотина репетиции пред огледалото, Стюард успя да сглоби парчетата на своята разпадаща се смелост, да подсили изтънелия си от уплаха глас и да пресрещне мис Роуз в коридора.

— Трябва да поговоря с вас насаме — прошепна той.

Тя го отведе в салончето за шев. Предчувстваше какво ще чуе и изненадана от собствената си възбуда, усети как бузите й горят, а сърцето й бясно препуска. Намести измъкналата се от кока къдрица и крадешком попи потта, избила по челото й. Майкъл Стюард си рече, че никога не бе я виждал толкова прекрасна.

— Мисля, че вече сте отгатнали какво имам да ви кажа, мис Роуз.

— Да се гадае, е опасно, мистър Стюард. Слушам ви.

— Става въпрос за чувствата ми. Без съмнение знаете за какво става дума. Трябва да ви уверя, че намеренията ми са безукорни и напълно сериозни.

— Не допускам друго у човек като вас. Мислите ли, че чувствата ви са споделени?

— Това единствено вие можете да кажете — заекна младият офицер.

Останаха загледани един в друг, тя с вдигнати в недоумение вежди, а той — изплашен, че таванът ще се срути отгоре му. Решен да действа, преди магията на мига да отлитне, младежът я обхвана през раменете и се наведе да я целуне. Втрещена от изумление, мис Роуз не можа да помръдне. Почувства влажните устни и меките мустаци на офицера върху устата си, без да проумява какво, по дяволите, се бе объркало, и когато най-сетне се окопити, рязко го отблъсна.

— Какво правите? Не виждате ли, че съм много по-стара от вас? — ахна тя и изтри устни с опакото на дланта си.

— Какво значение има възрастта! — промълви офицерът, слисан, защото бе пресметнал, че мис Роуз е на не повече от двайсет и седем години.

— Как смеете! Да не сте полудели?

— Но вие… вие ми дадохте да разбера… не може да съм се заблудил така! — запелтечи горкият момък, смазан от срам.

— Нужен сте ми за Елайза, не за мен! — възкликна възмутено мис Роуз и хукна към стаята си. Злополучният кандидат поиска наметалото и шапката си и си тръгна, без да се сбогува с никого. Повече не стъпи в техния дом.

От един ъгъл в коридора Елайза чу всичко през открехнатата врата на салончето за шев. Тя също бе озадачена от вниманието към офицера. Мис Роуз винаги се отнасяше с такова безразличие към своите кандидати, че привикна да я смята за старица. Едва през последните месеци, когато мис Роуз се отдаде телом и духом на играта на прелъстяването, Елайза обърна внимание на великолепната й осанка и блестящата й кожа. Реши, че тя е лудо влюбена в Майкъл Стюард, и не й мина през ум, че идиличните обеди на полето под японските слънчобрани и маслените бисквити за разтуха по време на дългите плавания са военна хитрост на нейната закрилница, за да впримчи офицера и да й го поднесе наготово. При тази мисъл сякаш някой я блъсна с юмрук в гърдите и дъхът й спря — последното, което би желала на този свят, бе уговорен зад гърба й брак. Елайза бе в плен на току-що разразилата се вихрушка на първата любов и се бе заклела с непоколебима увереност, че не ще се омъжи за друг.

Елайза Съмърс срещна за пръв път Хоакин Андиета в един петъчен ден през май 1848 г., когато той пристигна у тях с каруца, теглена от няколко мулета и пълна догоре със стоки на Британската компания за внос-износ. Караха персийски килими, лампи от кристални мъниста и сбирка от фигурки от слонова кост, поръчани от Фелисиано Родригес де Санта Крус за обзавеждането на новата му къща на север. За такива ценни предмети пристанището бе опасно място и за по-голяма сигурност ги складираха у Съмърсови, докато дойде време да ги превозят до крайното местоназначение. Когато предстоящата част от пътя бе по суша, Джереми наемаше въоръжена охрана, за да пази товара, но в този случай щеше да го прати до получателя с чилийска шхуна, която вдигаше котва след седмица. Андиета бе облечен с единствения си старомоден и безличен изтъркан костюм, без шапка и без чадър. На смъртнобледото му лице още по-ярко изпъкваха искрящите му очи, а черната му коса лъщеше, навлажнена от ранния есенен дъждец. Мис Роуз излезе да го посрещне, а мама Фресия, с неизменната връзка ключове, окачена на кръста, го отведе до най-отдалечения двор, където се намираше складът. Младежът построи работниците в редица на неудобното място и те с мъка започнаха да си предават сандъците от ръка на ръка сред плетеницата от закривени стълби, надвесени една над друга тераси и безполезни беседки. Докато той броеше, отмяташе и записваше в тефтера си, Елайза се възползва от своята способност да става невидима и впери очи в него. Два месеца по-рано бе навършила шестнадесет години и бе готова за любовта. Когато видя ръцете на Хоакин Андиета с дълги, изцапани с мастило пръсти, и го чу да дава отривисти нареждания на работниците с плътния си глас, звучен и свеж като ромона на река, вълнението я облада до кости, а непреодолимото желание да се приближи и да вдъхне мириса му я накара да напусне убежището си зад няколко декоративни палми в големи саксии. Мама Фресия, заета с ключовете, мърмореше, че мулетата са измърсили входа, и не забеляза нищо, но мис Роуз зърна с крайчето на окото си пламналото лице на девойката. Не му придаде значение, защото служителят на брат й, й се стори невзрачна особа, най-обикновена сянка сред многото други през облачния ден. Елайза се изгуби по посока към кухнята и няколко минути след това се появи отново с чаши и кана портокалов сок, подсладен с мед. След като дълги години бе пазила равновесие с книга на главата, без изобщо да се замисля, сега за пръв път в живота си тя осъзна как пристъпва, как се поклащат бедрата й, как се полюшва тялото й, как се огъват ръцете й, как шията й се издига от раменете към брадичката. Прииска й се да бъде красива като великолепната мис Роуз на младини, когато я бе извадила от превърнатия в бебешка люлка сандък от марсилски сапун, да притежава глас на славей като госпожица Апългрен, когато пееше шотландски балади, да се носи с непостижимата лекота на учителката си по танци, но също тъй й се прииска да умре на място, сразена от някакво чувство, което я пронизваше с неистова сила като меч, от което усещаше вкус на топла кръв в устата си и което, дълго преди да е в състояние да го изрази, тегнеше над нея със страшната сила на идеализираната любов. Много години по-късно, загледана в стъкленицата с джин със запазената вътре човешка глава, Елайза щеше да си спомни своята първа среща с Хоакин Андиета и отново щеше да изпита същия непосилен трепет. Тя тепърва щеше да се пита хиляди пъти дали по своя път бе имала шанс да избегне съкрушителната страст, тласнала живота й в неподозирана посока, дали през онези кратки мигове бе могла да се извърне и да се изплъзне, но винаги когато си задаваше този въпрос, достигаше до заключението, че съдбата й е била предначертана откак свят светува. А след като мъдрият Дао Циен я насочи към превъплъщението като поетична възможност, тя се убеди, че във всяко от съществуванията й се повтаря една и съща драма — дори да се бе раждала хиляди пъти преди това, дори да й предстоеше в бъдеще да се роди още хиляди пъти, тя щеше да идва на земята с мисията да обича този мъж по същия начин. Спасение за нея нямаше. Тогава Дао Циен й разкри магическите формули за разкъсване на връзките на кармата, за да се освободи от постоянното повторение на все същия раздиращ любовен смут при всяко ново преображение.

А през онзи майски ден Елайза остави подноса върху близката пейка и предложи разхладително питие първо на работниците, за да спечели време да стегне разтрепераните си колене, да се пребори с пълното вцепенение, сковало гърдите й, да си поеме въздух и чак тогава се обърна към Хоакин Андиета — той бе погълнат от задачата си и едва повдигна очи, когато тя протегна към него чашата. Докато му я подаваше, Елайза застана възможно най-близо, вземайки предвид посоката на вятъра, за да я облъхне мирисът на мъжа, за когото бе предрешено, че й принадлежи. С притворени очи вдъхна аромата на влажни дрехи, евтин сапун и свежа пот. Поток от огнена лава я обля отвътре, тя цялата отмаля и в миг на безумен страх помисли, че наистина умира. Кратките минути бяха наситени с такова върховно напрежение, че Хоакин Андиета изпусна тефтера, сякаш неудържима сила го изтръгна от ръцете му, в това време зноят на кладата го настигна и огненото сияние го обгори. Погледна Елайза, без да я вижда — лицето на девойката му се стори бледо огледало, в което му се мярна неговият собствен образ. Осени го само смътна представа за очертанията на тялото й и за тъмния облак на косите й, но едва няколко дни по-късно, когато се срещнаха повторно, щеше да потъне в губителните дълбини на черните й очи и в примамливото обаяние на формите й. Двамата се наведоха едновременно да вдигнат тефтера, раменете им се удариха и чашата се разля върху роклята й.

— Внимавам какво правиш, Елайза! — възкликна мис Роуз тревожно, защото взривната вълна на избухналата внезапна любов бе разтърсила и нея.

— Върви да се преоблечеш и накисни роклята в студена вода. Дано петното се изпере — добави тя сухо.

Ала Елайза не помръдна, потопила взор в очите на Хоакин Андиета, тръпнеща, с широко разтворени ноздри, душейки го неприкрито, докато мис Роуз не я хвана за лакътя, за да я поведе към къщи.

— Казвах ти аз, момиче — всеки мъж, и най-окаяният, може да прави с теб каквото си ще — припомни й индианката същата вечер.

— Не знам за какво говориш, мамо Фресия — отвърна Елайза.

Когато през онази есенна утрин срещна Хоакин Андиета на двора у дома, Елайза реши, че е прозряла съдбата си — да бъде завинаги негова робиня. Все още не бе живяла достатъчно, за да разбере какво става, да назове с думи стихията, от която се задъхваше, или да си състави някакъв план, но вроденият й усет безпогрешно долови неизбежното. Смътно, но болезнено осъзна, че е попаднала в клопка, а тялото й прояви почти същите признаци като при чума. Цяла седмица, докато го видя отново, тя се гърчеше от пристъпи на спазми в червата и не помогнаха нито чудодейните билки на мама Фресия, нито арсеновите прахчета, разтворени в черешова ракия, на аптекаря немец. Отслабна и костите й олекнаха като на гугутка и мама Фресия, ужасена, бързаше да затвори прозорците, за да не духне вятърът от морето и да я отнесе към хоризонта. Индианката размеси някакви треви и й направи няколко от многобройните си заклинания, а когато разбра, че всичко е безполезно, се обърна към католическите светии. Измъкна от дъното на сандъка си дребните спестени пари, купи дванайсет свещи и се запъти да преговаря с отчето. Даде му свещите да ги благослови на голямата неделна служба, после запали по една пред всеки светец в осемте странични параклиса на църквата, а три постави пред образа на свети Антоний, закрилник на неомъжените, отчаяни момичета, на неверните съпруги и други безнадеждни случаи. Последната свещ взе със себе си и заедно с кичурче коса и една риза на Елайза я занесе на най-уважаваната врачка в околността. Беше старица от племето мапуче, сляпа по рождение, майсторка на бялата магия, прославена заради неопровержимите си предсказания и прозорливостта си в лечението на болестите на тялото и безпокойствата на душата. В ранна младост мама Фресия бе служила при тази пророчица и се бе учила от нея, но макар много да й се искаше, не успя да поеме по нейните стъпки, защото й липсваха заложби. Нямаше как — човек или се ражда с такава дарба, или без нея. Веднъж бе опитала да обясни това на Елайза, но й дойде на ум да каже само, че дарбата е способност да виждаш какво се крие зад огледалото. Лишена от тайнственото дарование, мама Фресия се отказа от желанието да стане знахарка и отиде да работи при англичаните.

Гадателката живееше сама в дъното на клисура между два стръмни склона, в глинена колиба със сламен покрив, сякаш готова всеки миг да рухне. Къщурката се гушеше между скални отломъци, дънери, гърнета с билки, измършавели кучета и големи черни птици, които напразно ровеха земята, търсейки нещо за ядене. Покрай пътеката, водеща към входа, се издигаше истинска горичка от дарове и талисмани, оставени от благодарни клиенти заради получените добрини. Магьосницата миришеше на всички отвари, приготвени от нея през живота й, носеше наметка в същия цвят като сухата пръст наоколо, ходеше боса и мръсна, но бе накичена с цял куп гердани от евтино сребро. Лицето й представляваше тъмна маска от бръчки, в устата й имаше само два зъба, а очите й бяха напълно безжизнени. Посрещна бившата си ученичка без признак, че я е разпознала, прие донесената храна и бутилката анасонова ракия, посочи на мама Фресия да седне пред нея и зачака мълчаливо. Няколко главни горяха едва-едва в средата на колибата, а димът се виеше нагоре през дупка на покрива. По осаждените стени висяха глинени и бакърени съдове, всевъзможни билки и наниз от изсушени животинки. Силното ухание на сухи треви и лечебни дървесни кори се примесваше с вонята на мърша. Заговориха на мапудунго, езика на народа мапуче. Дълго време знахарката седя заслушана в историята на Елайза — от появата й в сандъка от марсилски сапун до сегашната безизходица, — сетне пое свещта, кичура коса и ризата и отпрати гостенката, като й поръча да дойде пак, когато приключи баенето и гаданията.

— Ясно е, че за това лек няма — обяви тя, едва-що мама Фресия пристъпи прага й два дни по-късно.

— Моето момиче да не умре?

— За това нищо не знам, но че много ще страда, е сигурно.

— Какво й има?

— Вироглава е в любовта. Много упорита болест. Ще да е влязла под кожата й насън, ако е оставила отворен прозореца в някоя ясна нощ. Тук клетвите не помагат.

Мама Фресия се прибра вкъщи примирена — щом изкуството на тази толкова мъдра магьосница не бе достатъчно, за да промени съдбата на Елайза, още по-малко щяха да помогнат нейните собствени оскъдни познания или пък свещите и светиите.