Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъщеря на съдбата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hija de la fortuna, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2017)

Издание:

Автор: Исабел Алиенде

Заглавие: Дъщеря на съдбата

Преводач: Людмила Петракиева; Катя Диманова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: Испански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман; трилогия

Националност: чилийска

ISBN: 954-529-286-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2848

История

  1. — Добавяне

Англичаните

Изпратената от Съмърс кола пристигна в хотела с половинчасово закъснение. Кочияшът се бе почерпил порядъчно, но Джейкъб Тод нямаше никакъв избор. Купето потегли в посока на юг. След продължилия няколко часа дъжд улиците бяха непроходими, особено там, където локвите от водниста кал прикриваха дълбоките ями — истински клопки, в които при недоглеждане можеше да пропадне цял кон. От двете страни на платното чакаха деца с впрегнати двойки волове, готови да се втурнат да спасяват срещу няколко монети затъналите коли. Ала въпреки притъпеното си от алкохола зрение водачът успя да избегне дупките и скоро се заизкачваха по нанагорнище. Когото стигнаха до хълма Серо Алегре, където живееше по-голямата част от чуждестранната колония, изгледът към града рязко се промени и колибите и къщурките с общи дворове от ниското изчезнаха. Бричката спря пред постройка в едри мащаби, но с измъчен вид, творение с претенциозни кули и безполезни стълбища, наместено върху неравния терен и осветено от толкова факли, че нощта бе отстъпила надалеч. Прислужник индианец в несъразмерно широка ливрея отвори вратата, пое палтото и шапката на Тод и го поведе към просторен салон, обзаведен с хубави мебели и някак театрални завеси от зелено кадифе, претрупан от украшения, без нито един празен сантиметър за отмора на очите. Гостът предположи, че и в Чили, както в Европа, голата стена се смята за белег на бедност, и разбра грешката си много по-късно, когато получи достъп до строгите домове на чилийците. Картините бяха поставени под наклон, за да се виждат добре отдолу, а високите сумрачни тавани се губеха от погледа. Голяма камина с пламтящи дебели цепеници и няколко мангала с разпалени въглища пръскаха неравномерна топлина — докато нозете оставаха ледени, главата гореше като в треска. В салона имаше малко над дузина души, облечени по европейска мода, и между тях сновяха няколко униформени прислужнички с подноси. Джереми и Джон Съмърс пристъпиха към него, за да го поздравят.

— Да ви запозная със сестра си Роуз — каза Джереми и се отправи към дъното на салона.

Вдясно от камината Джейкъб Тод видя седнала жената, която щеше да отнеме душевния му покой. Роуз Съмърс го заслепи мигновено не толкова с красота, колкото с жизнерадостната си самоувереност. У нея нямаше нищо от грубоватата невъздържаност на капитана, нито от скучната превзета скованост на брат й Джереми. Тя цялата искреше, сякаш бе постоянно готова да избухне в предизвикателен смях. А когато се смееше край очите й се образуваше мрежа от тънки бръчици — по незнайна причина тъкмо това привлече най-силно Джейкъб Тод. Не успя да отгатне възрастта й, навярно бе между двадесет и тридесет, но си помисли, че и след десет години тя щеше да си остане непроменена, защото фигурата й бе добре изваяна и имаше осанка на кралица. Носеше рокля от тафта в прасковен цвят, без никакви накити, освен чифт скромни коралови обеци на ушите. Обичайната вежливост изискваше просто да загатне, че сякаш й целува ръка, без да я докосва с устни, но в главата му настана бъркотия и без да разбере как, Тод й лепна целувка. Постъпката му се оказа толкова неуместна, че двамата останаха цяла вечност неподвижни и слисани — той, хванал ръката й, като да бе сграбчил шпага, а тя, вперила очи в следата от слюнка, без да смее да я изтрие, за да не засегне госта. Най-сетне ги прекъсна момиченце, облечено като принцеса. Едва тогава Тод се съвзе от смайването и докато изправяше гръб, долови подигравателния поглед, който Съмърсови си размениха. В стремежа да прикрие състоянието си, той се обърна към момиченцето с преувеличено внимание, с цел да го привлече на своя страна.

— Това е Елайза, нашата питомка — обади се Джереми Съмърс.

Джейкъб Тод отново прояви недодяланост.

— Как така питомка? — запита той.

— Това означава, че не съм от семейството — обясни Елайза търпеливо, както се говори на слабоумен.

— Тъй ли?

— Ако не се държа прилично, ще ме затворят при папистките монахини.

— Какво приказваш, Елайза! Не й обръщайте внимание, мистър Тод. Децата измислят всякакви неща! Разбира се, че Елайза е от нашето семейство — намеси се мис Роуз и стана на крака.

Елайза бе прекарала деня при мама Фресия, за да приготвят вечерята. Кухнята се намираше на двора, но мис Роуз бе наредила да направят навес, за да я съединят с къщата и да не й се налага да се черви заради изстинали или нацвъкани от гълъбите ястия. Това помещение, очернено от мазнините и саждите от печката, бе неоспоримото царство на мама Фресия. По пода от груби селски тухли се разхождаха съвсем свободно котки, кучета, гъски и кокошки и през цялата зима престарялата вече коза, откърмила Елайза, преживяше вътре и никой не смееше да я заколи, защото щеше да е все едно да убият майка. Момичето обичаше аромата на суровия хляб в тавите, докато маята с въздишки осъществява тайнствения процес на набухването на тестото, обичаше уханието на разбитата карамелизирана захар, готова да украси тортите, и на едрите бучки шоколад, оставени да се разтопят в млякото. За всяко събиране в сряда камериерките — две индиански девойчета, които живееха в къщата и работеха срещу храна — лъскаха среброто, гладеха покривките и изтриваха до блясък кристалните чаши. По обед пращаха кочияша до сладкарницата да купи сладкиши, чиито рецепти се пазеха ревниво още от колониално време, а мама Фресия съобразително окачваше на конската сбруя кожен мех с прясно издоено мляко — от тръскането на отиване и на връщане то се превръщаше в масло.

В три следобед мис Роуз се прибираше с Елайза в стаята си, кочияшът и слугата пренасяха там бронзова вана с лъвски крачета, прислужничките я застилаха отвътре с чаршаф и я пълнеха с гореща вода, ароматизирана с листенца от мента и розмарин. Роуз и Елайза се плискаха като деца, докато водата изстинеше, тогава слугините идваха отново, натоварени с дрехи, за да помогнат на всяка да обуе чорапи и ботинки и дълги кюлоти, да облече батистена камизола, сетне дебела фуста с подплънки на ханша, подчертаващи тънката талия, върху нея по три тънки колосани фусти и най-накрая роклята, която покриваше цялото тяло и оставяше свободни само главата и ръцете от китките надолу. Освен това мис Роуз носеше твърд корсет с банели от китова кост — той така я стягаше, че не можеше нито да си поеме дълбоко дъх, нито да вдигне ръце над раменете, нито пък да се облече сама или да се наведе, защото банелите щяха да се счупят и да се забият като шила в тялото й. Това беше единственото къпане в седмицата, обред, сравним само с обичайното миене на косата в събота, но то пък бе отменяно при най-малкия повод, тъй като го смятаха опасно за здравето. През цялата седмица мис Роуз използваше сапуна крайно предпазливо, предпочиташе да се обтрива с гъба, напоена в мляко, и да се освежава с тоалетна вода с аромат на ванилия, както бе чула, че било на мода във Франция по времето на мадам Помпадур. По този особен десертен мирис Елайза можеше да я разпознае със затворени очи сред цяла тълпа. И след тридесетата си година мис Роуз бе запазила прозрачната нежна кожа на някои английски девойки, която под въздействие на света край тях и на собственото им високомерие изсъхва като пергамент. Поддържаше външния си вид с розова вода и лимон за избелване на лицето, мед от хамамелис против бръчки, лайка за блясък на косите и разни чуждоземни балсами и лосиони, донесени от брат й Джон от Далечния изток, където според думите му живеели най-красивите жени на света. Измисляше си модели за рокли, вдъхновени от лондонските списания, и си ги шиеше сама в салончето за шев, като с много усет и находчивост обновяваше гардероба си с все едни и същи панделки, цветя и пера, използвайки ги години наред, без да изглеждат овехтели. Когато излизаше навън, за разлика от чилийките тя не се загръщаше в черна наметка, защото този обичай й се струваше ужасен, а предпочиташе късите пелеринки и многобройните си шапки, макар по улиците обикновено да я гледаха сякаш е лека жена.

Очарована да види ново лице на седмичната сбирка, мис Роуз прости безочливата целувка на Джейкъб Тод и като го улови под ръка, го поведе към овалната маса в ъгъла на салона. Предложи му няколко питиета по избор и настоя да опита нейния „мистел“, чудновата смес от канела, ракия и захар, която гостът не намери сили да преглътне и скришом изля в близката саксия. Сетне го представи на гостите: мистър Апългрен, производител на мебели, придружаван от дъщеря си, безцветно и свито момиче, мадам Колбер, директорка на английското девическо училище, мистър Иблинг, собственик на най-добрия магазин за мъжки шапки и жена му, която се хвърли към Тод и го заразпитва за английското кралско семейство, сякаш ставаше дума за нейни роднини. Запозна го също и с хирурзите Пейдж и Пойт.

— Господата оперират с хлороформ — обяви възторжено мис Роуз.

— При нас това е все още новост, но в Европа методът доведе до революция в медицинската практика — обясни един от лекарите.

— Доколкото зная, в Англия се прилага редовно в акушерството. Не го ли използва кралица Виктория? — обади се Тод, колкото да каже нещо, защото бе пълен невежа по въпроса.

— Католиците тук оказват голяма съпротива. Библейското проклятие над жената е да ражда с болки, мистър Тод.

— Не ви ли се струва несправедливо, господа? Проклятието над мъжа е да работи с пот на лицето си, но ето, мъжете от нашия салон си изкарват хляба с чужда пот — отвърна мис Роуз и по страните й изби ярка червенина.

Хирурзите се усмихнаха притеснено, но Тод се загледа в нея възхитено. Би прекарал цялата вечер до нея, макар че, доколкото си спомняше, лондонското правило за гостуване изискваше да си тръгне след половин час. Забеляза, че другите поканени са настроени да останат, и си рече, че средата им е твърде ограничена и вероятно единственото събиране през седмицата е у Съмърсови. Ето в такива съмнения бе потънал, когато мис Роуз обяви началото на музикалните развлечения. Прислужничките донесоха още свещници, осветиха салона като сред бял ден и наредиха столове край пианото, старинната китара и арфата. Дамите насядаха в полукръг, а господата застанаха прави отзад. Бузест мъж се настани пред пианото и изпод яките му ръце заструи очарователна мелодия, а дъщерята на фабриканта на мебели запя старинна шотландска балада с толкова прекрасен глас, че Тод напълно забрави вида й на подплашена мишка. Директорката на девическото училище издекламира твърде дълга героична поема, Роуз изпя няколко закачливи песни в дует с брат си Джон, въпреки явното неодобрение на Джереми Съмърс, а после настоя Джейкъб Тод да ги зарадва със своите дарби. Това даде възможност на новодошлия да разкрие хубавия си глас.

— Вие сте истинска находка, мистър Тод? Няма да ви пуснем. Писано ви е да идвате тук всяка сряда! — възкликна тя, след като ръкоплясканията стихнаха, без да обръща внимание на прехласнатото изражение, с което я съзерцаваше гостът.

Зъбите на Тод лепнеха от захар, главата му бе замаяна, кой знае дали само от възхищение към Роуз Съмърс или пък от погълнатите питиета и силната кубинска пура, изпушена в компанията на капитан Съмърс. В този дом не можеше да откаже чаша или блюдо, без да нанесе обида, но скоро щеше да разбере, че това е национална черта в Чили, където гостоприемството означава поканените да бъдат принудени да пият и ядат извън всяка човешка издръжливост. В девет часа обявиха вечерята и върволицата се изниза към трапезарията, а там ги очакваше нова поредица от внушителни блюда и още десерти. Към полунощ жените се оттеглиха от масата и продължиха разговора си в салона, а мъжете останаха да пият бренди и да пушат в трапезарията. Най-сетне, когато Тод бе на път да припадне, гостите започнаха да питат за палтата и колите си. Иблингови, силно заинтересувани от предполагаемата му евангелска мисия до Огнена земя, му предложиха да го откарат до хотела и той незабавно прие, изплашен от мисълта, че ще трябва да се прибира в гъстия мрак по кошмарните улици с пияния кочияш на Съмърсови. Стори му се, че пътуват безкрайно дълго, чувстваше се неспособен да се съсредоточи в разговора, виеше му се свят и стомахът му тежеше.

— Съпругата ми е родена в Африка в семейството на мисионери, пренесли там правата вяра. Знаем колко жертви изисква това, мистър Тод. Надяваме се да ни удостоите с възможността да помогнем за благородната ви задача сред индианците — изрече високопарно мистър Иблинг на сбогуване.

 

 

През онази нощ Джейкъб Тод не успя да заспи. Образът на Роуз Съмърс го преследваше безмилостно и преди разсъмване той взе решение да я ухажва сериозно. Не знаеше нищо за нея, но това нямаше значение. Навярно съдбата му бе да изгуби облога и да дойде в Чили единствено за да срещне бъдещата си съпруга. Би пристъпил към действие още на другия ден, но не можа да се вдигне от леглото, сразен от силни болки в червата. Така прекара цял ден и цяла нощ, ту в безсъзнание, ту в предсмъртни мъки, докато най-сетне събра сили да се примъкне до вратата и да нададе зов за помощ. По негова молба управителят на хотела прати известие на Съмърсови, неговите единствени познати в града, а сетне нареди на един прислужник да почисти стаята му, вмирисана на кочина. Джереми Съмърс се появи в хотела по обед и доведе най-известния майстор по кръвопускане във Валпараисо, който показа известни познания по английски и след като му източи толкова кръв от ръцете и краката, че го омаломощи напълно, поясни, че при първото си посещение в Чили всички чужденци се разболяват.

— Но не се тревожете — доколкото знам, малцина умират — успокои го той.

Даде му да вземе прахчета хинин в оризова хартия, обаче Тод не можа да ги преглътне, измъчван от гадене. Бе ходил в Индия и познаваше признаците на маларията и други тропически болести, лекувани с хинин, но страданието му по нищо не приличаше на тях. Щом майсторът по кръвопускане си тръгна, слугата се върна, за да прибере парцалите и да разтреби повторно стаята. Джереми Съмърс му бе оставил адреса на докторите Пейдж и Пойт, но не остана време да ги повика, защото след два часа в хотела пристигна някаква едра жена и нареди да я отведат при болния. Водеше за ръка момиченце, облечено в синьо кадифе, с високи бели обувчици и шапчица с бродирани цветя, сякаш излязло от приказките. Това бяха мама Фресия и Елайза, изпратени от Роуз Съмърс, която никак не вярваше в кръвопускането. Жената и момиченцето нахлуха в стаята толкова уверено, че Джейкъб Тод, проснат без сили, не посмя да се възпротиви. Жената бе дошла в качеството си на лечителка, а момиченцето — в ролята на преводачка.

— Маминка казва, че ще ви свали пижамата. Няма да гледам — предупреди детето и се обърна към стената, а в това време индианката разсъблече Тод със замах и започна да разтрива цялото му тяло с ракия.

Поставиха в леглото му горещи тухли, увиха го в одеяла и му дадоха да пие с лъжичка отвара от горчиви треви, подсладена с мед, за успокояване на болките от разстройството.

— Сега маминка ще попее на болестта — рече момиченцето.

— Това пък какво е?

— Не се бойте, не боли.

Мама Фресия затвори очи и започна да прокарва ръце по гърдите и корема му, като в това време мърмореше заклинания на езика мапуче. Джейкъб Тод усети как го обхваща неудържима дрямка и още преди жената да приключи, заспа дълбоко и не разбра кога двете му милосърдни сестри са изчезнали. Спа осемнадесет часа и се събуди облян в пот. На следващата сутрин мама Фресия и Елайза дойдоха отново, за да му направят още една силна разтривка и да му поднесат купа с кокоши бульон.

— Маминка казва друг път да не пиете вода. Пийте само горещ чай и не яжте плодове, защото пак ще ви се прииска да умрете — преведе малката.

Седмица по-късно можа да стане на крака, погледна се в огледалото и си даде сметка, че в подобен вид е невъзможно да се яви пред мис Роуз — беше отслабнал с няколко килограма, лицето му бе изпито и едва смогваше да направи две крачки, преди да се строполи задъхан на стола. Когато бе в състояние да й изпрати писъмце, за да й благодари, че му е спасила живота, като добави и шоколадови бонбони за мама Фресия и Елайза, той узна, че младата жена, заедно със своя приятелка и с прислужницата си, е предприела пътуване до Сантяго, начинание твърде рисковано при трудностите на пътищата и климата. Всяка година по веднъж — или в началото на есента, или в разгара на пролетта — мис Роуз преодоляваше разстоянието от тридесет и четири левги, за да отиде на театър, да послуша хубава музика и да направи годишните си покупки в Японския универсален магазин, потънал в ухание на жасмин и осветен от газени лампи с абажури от розово стъкло, откъдето младата жена се снабдяваше с дреболии, трудни за доставяне в пристанищния град. Но в този случай бе налице сериозна причина да отиде в Сантяго през зимата — щеше да позира за портрет. В Чили бе пристигнал прославеният френски художник Монвоазен, поканен от правителството да организира школа за местните художници. Маестрото рисуваше само главата, останалото бе задача на помощниците му и за да печелят време, те дори лепяха дантели направи към платното, ала въпреки тези измамни хитрини, подписаното от него изображение будеше неописуема всеобща възхита. Джереми Съмърс държеше да си осигури портрет на сестра си и да го окачи на почетно място в салона. Произведението струваше шест унции злато и по още една унция за всяка ръка, но в случай като този не можеше да става и дума да се пести. Човек има възможност да притежава истинска творба на великия Монвоазен веднъж в живота си, говореха клиентите му.

— Щом цената не е пречка, нека ме нарисува с три ръце. Ще бъде най-известната му картина и в края на краищата ще го вземат за някой музей, вместо да виси над нашата камина — рече мис Роуз.

Беше годината на наводненията, останали в учебниците и в спомените на старците. Потопът опустоши стотици къщи и когато най-сетне бурите стихнаха и нивото на водите започна да спада, няколко последователни леки земетресения доразрушиха като удари на божията секира каквото бе оцеляло и подгизнало от пороя. Появиха се безсъвестни типове, които ровеха из развалините и се възползваха от безредието, за да тършуват из къщите, и войниците получиха разпореждане направо да екзекутират всеки негодник, сварен в подобно безчинство, ала увлечени от жестокостта, те самите започнаха да размахват сабите заради удоволствието да слушат надигналите се вопли и се наложи заповедта да бъде отменена, преди войската да изтреби и невинните. Джейкъб Тод, затворен в хотела, където се лекуваше от настинка, все още слаб след едноседмичното чревно разстройство, отчаян от безспирния ек на църковните камбани, приканващи към покаяние, четеше стари вестници и търсеше с кого да играе карти. Веднъж излезе, за да отиде до аптеката и да потърси лекарство за укрепване на стомаха, но магазинчето се оказа разхвърляна дупка, претъпкана с прашни шишета от синьо и зелено стъкло, а продавачът немец му предложи мехлем от скорпиони и спиртен извлек от червеи. За пръв път съжали, че се намира толкова далеч от Лондон. Нощем едва успяваше да заспи от гуляите, пиянските свади и от погребенията, устройвани между дванадесет и три часа сутринта. Новопостроеното гробище се намираше на върха на надвесен над града хълм. След дъждовете по склона зейнаха ями, гробовете взеха да се свличат надолу и костите така се размесиха, че всички покойници се оказаха равни в падението си. Мнозина говореха, че на мъртвите им било по-добре преди десет години, когато погребвали заможните хора в църквите, бедните — в доловете, а чужденците — в пясъка на брега на морето. Чудновата страна, заключи Тод, увил лицето си с кърпа, защото вятърът разнасяше противната воня на бедствието, срещу което властите воюваха с огромни евкалиптови клади. Щом се почувства по-добре, излезе да погледа религиозните шествия. Обикновено никой не им обръщаше внимание, защото се повтаряха без промяна всяка година през седемте дни на Страстната седмица или по повод на други християнски празници, ала този път прераснаха в многолюдни сборища, за да измолят от небето да сложи край на наводненията. От храмовете се точеха дълги редици вярващи начело с религиозни братства в черни дрехи, вдигнали на носилки статуи на светци във великолепни одежди, обшити със злато и скъпоценни камъни. Над една от върволиците се издигаше прикован на кръста Христос със свлечен на шията трънен венец. Обясниха на Тод, че това е Майския Христос[1], донесен от Сантяго нарочно за случая като най-чудотворното изображение в света, единственото надарено със сила да промени климата. Преди двеста години небивало земетресение сравнило столицата със земята и църквата „Свети Августин“ била напълно разрушена, с изключение на олтара, където се намирал същият този Христос. Венецът се плъзнал от главата му надолу към врата и там си останал, защото при всеки опит да го върнат на мястото му, земята започвала да трепери. За шествията прииждаха безброй монаси и монахини, набожни, изнемощели от пост жени, прости хорица, които се молеха и пееха с продрано гърло, каещи се грешници в груби власеници и самобичуващи се, размахали над голите си гърбове кожени ремъци с метални остриета на края. От време на време някой от тях припадаше и се свличаше на земята, притичваха жени, почистваха раздраната плът и му даваха да пие, ала щом се съвземеше, го избутваха обратно на мястото му. Минаваха и редици индианци, които се самоизмъчваха с налудничава жар, и групи музиканти, които свиреха религиозни хвалебни мелодии. Глъчката на плачливите молитви се носеше стихийно като придошла вода, а влажният въздух вонеше на тамян и пот. Имаше процесии на аристократи, облечени в скъпи дрехи, но в тъмен цвят и без скъпоценности, а също и други, на боси и дрипави бедняци — колоните се пресичаха на едни и същи площади, ала без да се докосват и размесват. Колкото по-дълго вървяха, толкова по-силни ставаха воплите и проявите на благочестие — вярващите виеха и молеха за опрощение на греховете си, убедени, че лошото време е божие наказание за техните несъвършенства. Разкаяните се стичаха вкупом, църквите не можеха да ги поберат и свещениците се строяваха един до друг навън, под навеси и чадъри, за да изслушват изповедите. За англичанина гледката бе поразителна — при никое друго пътуване не бе виждал по-необикновено и по-злокобно зрелище. Привикнал към протестантската сдържаност, сега сякаш го бяха запратили назад в дълбините на Средновековието, а лондонските му приятели изобщо не биха повярвали на описанието. Макар и застанал на разумно разстояние, той долавяше трепета на първично и изтерзано животно, който обливаше на вълни човешката маса. Успя с усилие да се покатери върху основата на някакъв паметник насред площадчето, срещу Старата базилика, и така доби цялостна представа за множеството. Внезапно усети, че някой го дърпа за крачолите, погледна надолу и видя изплашено момиченце, скрило глава в наметката си, с изпоцапано от кръв и сълзи лице. Рязко се дръпна, но вече бе късно, панталоните му бяха накапани. Изруга и се помъчи да отпъди момичето, размахвайки ръце, тъй като не си спомняше подходящите думи на испански, но каква бе изненадата му, когато то му отвърна на безупречен английски, че се е изгубило и че той сигурно ще може да го отведе до вкъщи. Тогава се вгледа по-внимателно.

— Аз съм Елайза Съмърс. Не ме ли помните? — промълви малката.

Възползвайки се от пътуването на мис Роуз до Сантяго заради портрета и от редките появи вкъщи на Джереми Съмърс през онези дни, тъй като избите в кантората му се наводнили, Елайза решила да иде на процесията и не оставила на мира мама Фресия, докато не се съгласила. Господарите забранявали на бавачката да споменава пред детето за католически и за индиански обреди, а още по-малко да му позволява да ги гледа, но и тя самата умирала от желание да зърне Майския Христос поне веднъж в живота си. „Съмърсови изобщо нямало да научат“, рекла си тя. И тъй, двете излезли тихомълком от къщи, спуснали се по хълма пеша, качили са на някаква каруца, която ги оставила близо до площада, и се вмъкнали във върволица разкаяни индианци. Всичко щяло да се развие според плановете им, ако сред царящата суматоха и неразбория Елайза не била изпуснала ръката на мама Фресия, а тя, завладяна от всеобщата истерия, тъй и не усетила. Елайза завикала, но гласът й потънал сред ехтежа на молитвите и траурния грохот на барабаните на религиозните братства. Хукнала да търси бавачката си, но под тъмните наметала всички жени изглеждали еднакво, а и крачетата й се пързаляли по каменната настилка, покрита с кал, восък от свещите и кръв. Скоро отделните колони се слели в едно-единствено множество, повлякло се като ранен звяр, църковните камбани бясно звънели, корабните сирени на пристанището бучали. Елайза не знаела колко време е стояла така, вцепенена от ужас, докато малко по малко мислите започнали да се проясняват в главата й. Междувременно шествието се поуспокоило, всички коленичили, а на подиума пред църквата самият епископ отслужил литургия с песнопения. Елайза понечила да тръгне към Серо Алегре, но се изплашила, че тъмнината ще я свари, преди да стигне у дома. Никога не била излизала самичка и не умеела да определя посоките. Решила да стои на едно място, докато тълпата се разпръсне — може би тогава мама Фресия щяла да я открие. В този момент очите й се спрели на високия рижав мъж, увиснал на паметника насред площада и разпознала болния, когото двете с бавачката лекували. Без колебание си проправила път към него.

— Какво правиш тук? Ранена ли си? — възкликна Тод.

— Изгубих се. Ще ме заведете ли вкъщи? Джейкъб Тод почисти лицето й с кърпата си, огледа я набързо и установи, че видимо й няма нищо, а кръвта навярно е от самобичуващите се.

— Ще те заведа в кантората на мистър Съмърс.

Но тя го замоли да не го прави, защото, ако настойникът й разберял, че е излязла за шествието, щял да уволни мама Фресия. Тод тръгна, оглеждайки се за кола, макар че в такъв момент не бе лесно да се намери, а момиченцето крачеше мълчаливо, без да пуска ръката му. За пръв път в живота си англичанинът почувства тръпка на нежност от мъничката топла длан, вкопчена в неговата. От време на време я поглеждаше крадешком, развълнуван от детското лице с черни бадемови очи. Най-сетне се натъкнаха на случайна талига, теглена от две мулета, и каруцарят се съгласи да ги откара нагоре по хълма за двойно по-голяма цена от обичайното. Изминаха пътя в мълчание и след час Тод остави Елайза пред дома й. Тя се сбогува и му благодари, но не го покани да влезе. Видя я да се отдалечава, дребничка и крехка, увита до петите в черното наметало. Неочаквано момиченцето се обърна, изтича към него, обви шията му с ръце и го целуна по бузата. „Още веднъж благодаря“, рече. Джейкъб Тод се прибра в хотела със същата каруца. От време на време докосваше бузата си, изненадан от изпитваната сладка печал, която малката му вдъхваше.

 

 

Ползата от шествията беше, че масовото разкаяние се засили, а освен това, както Джейкъб Тод лично се увери, дъждовете спряха, утвърждавайки още веднъж непомръкващата слава на Майския Христос. За по-малко от две денонощия небето се проясни, слънцето плахо надзърна и донесе жизнерадостен блясък след лавината от нещастия през изминалите дни. Заради бурите и епидемиите изтекоха цели девет седмици, докато се възобновят събиранията в сряда у Съмърсови, и още няколко, докато Джейкъб Тод се осмели да намекне на мис Роуз за нежните си чувства. Когато най-накрая се реши, тя се престори, че не го е чула, а след като той настоя, го сряза със съкрушителен отговор.

— Единственото хубаво нещо в женитбата е да овдовееш — рече.

— Колкото и да е глупав, един съпруг винаги прави добро впечатление — отвърна той, без да губи благоразположението на духа си.

— Не и в моя случай. Съпругът ще ми пречи, а няма да ми даде нищо, което да не съм постигнала вече.

— Може би деца?

— На колко години съм според вас, мистър Тод?

— На не повече от седемнайсет.

— Не се подигравайте! За щастие, имам Елайза.

— Упорит съм, мис Роуз, и никога не се признавам за победен.

— Благодари ви, мистър Тод. Добро впечатление прави не съпругът, а многото кандидати.

Тъй или иначе, мис Роуз стана причина Джейкъб Тод да се задържи в Чили много по-дълго от трите месеца, определени за продажбата на библиите. Съмърсови бяха идеалната връзка в обществото и благодарение на тях пред него се отвориха широко вратите на преуспяващата чуждестранна колония, готова да му помогне в предполагаемата религиозна мисия на Огнена земя. Реши да научи нещо за патагонските индианци, но след като сънливо поразлисти няколко тома в библиотеката, осъзна, че няма никакво значение какво знае и какво не знае, защото невежеството по въпроса бе повсеместно. Достатъчно бе да говори онова, което хората очакваха да чуят, а дар слово не му липсваше. За да разпродаде библейския товар сред възможните чилийски потребители, му се наложи да усъвършенства лошия си испански. Благодарение на двата месеца, прекарани в Испания, и на добрия си слух, за кратко време той усвои повече, отколкото мнозина британци, пристигнали в страната преди двадесет години. Първоначално се въздържаше да споделя твърде свободните си политически възгледи, но забеляза, че на всички светски събирания го преследват с въпроси и неизменно го наобикаля група от удивени слушатели. Излиянията му за свобода, равенство и демокрация разбуждаха добрите хорица от дрямката, даваха повод за безкрайни спорове между мъжете и за ужасени възклицания сред по-зрелите дами, а по-младите привличаха мигновено. Всеобщото мнение го обяви за смахнат и пламенните му съждения звучаха забавно, но задявките с английското кралско семейство никак не се харесаха на членовете на британската колония, за които кралица Виктория, също както Бог и Империята, бяха неприкосновени. Скромният му доход не бе за пренебрегване и му позволяваше да живее в известно охолство, без никога през живота си да е работил сериозно, а това му осигуряваше място в прослойката на джентълмените. Щом установиха, че не е обвързан, тутакси се появиха девойки за женене, готови да го впримчат, но откак срещна Роуз Съмърс, той не забелязваше другите жени. Хиляди пъти се питаше защо Роуз бе останала неомъжена и единственият отговор, до който достигна, при целия си агностицизъм и рационализъм, бе, че провидението я е предопределило за него.

— Докога ще ме измъчвате, мис Роуз? Не се ли боите, че ще ми омръзне да тичам подир вас? — шегуваше се той пред нея.

— Няма да ви омръзне, мистър Тод. Да тичаш подир котката е много по-увлекателно, отколкото да я хванеш — отвръщаше тя.

Красноречието на лъжемисионера бе новост в тукашните среди и щом се разчу, че е изучавал задълбочено Светото писание, му дадоха думата. Във Валпараисо имаше малък англикански храм, но католическите власти гледаха на него с лошо око и протестантската общност се събираше и в частни домове. „Къде се е чуло и видяло черква без богородици и дяволи? Гринговците[2] до един са безбожници, не вярват на папата, не знаят да се молят, само пеят и дори не се причестяват“, мърмореше възмутено мама Фресия, когато идваше ред неделната служба да се проведе у Съмърсови. Тод се приготви да прочете кратък откъс за бягството на евреите от Египет и да го свърже с положението на преселниците, защото те, също като евреите от Библията, трябва да се приспособяват към чуждата земя, но Джереми Съмърс го представи като мисионер и го помоли да поговори за индианците от Огнена земя. Тод нямаше понятие къде се намира въпросното място, нито защо носи такова звучно име, ала успя да трогне до сълзи слушателите с историята на трима диваци, пленени от някакъв английски капитан, за да ги откара в Англия. За по-малко от три години нещастниците, живели голи сред мразовитите ледове, където често изпадали в човекоядство, говореше той, се приучили да се обличат прилично, превърнали се в добри християни и усвоили цивилизованите нрави, като дори свикнали с английската кухня. Не поясни обаче, че още щом ги изпратили обратно по родните им места, те възобновили старите си навици, сякаш никога през живота си не били чували за Англия и за божието слово. По предложение на Джереми Съмърс незабавно започнаха да събират средства в подкрепа на начинанието за разпространение на вярата и резултатът бе толкова задоволителен, че още на следващия ден Джейкъб Тод си откри сметка в клона на Лондонската банка във Валпараисо. Сметката набъбваше всяка седмица от вноските на протестантите и нарастваше въпреки честите тегления за личните разходи на Тод, когато собствената му рента не стигаше. Колкото повече пари постъпваха, толкова повече пречки и доводи възникваха за отлагането на евангелската му мисия. Така изминаха две години.

 

 

Джейкъб Тод се чувстваше вече съвсем уютно във Валпараисо, сякаш бе роден тук. По нрав чилийците и англичаните имаха някои общи черти: постоянно използваха синдици и адвокати, бяха привързани до безсмислие към традициите, националните символи и привичките си, гордееха се, че са индивидуалисти, ненавиждаха показността и презираха разкоша като присъщ на новобогаташите, изглеждаха любезни и умерени, но бяха способни и на крайна жестокост. Ала за разлика от англичаните, чилийците се плашеха от своеобразието и за тях нямаше по-голяма опасност от риска да станат за смях. Ако говорех правилно испански, мислеше Джейкъб Тод, щях да съм като у дома си. Беше се настанил в пансиона на вдовица англичанка, закрилница на котките и майсторка на най-прославените торти в града. Край него в леглото му спяха четири котки, най-добрата компания, на която някога се бе радвал, и всеки ден за закуска получаваше от неустоимите сладкиши на домакинята. Установи връзки с чилийци от различни слоеве, от най-онеправданите, на които бе попадал при скитанията из долнопробните квартали край пристанището, до най-високопоставените. Джереми Съмърс го заведе в клуб „Унион“, където го приеха като специален гост. Само чужденци с безспорна обществена тежест можеха да се похвалят с подобна изключителна чест, тъй като клубът бе крепост на земевладелци и политици консерватори, а значимостта на клубните членове се измерваше според фамилното им име. Вратите се отвориха пред него благодарение на ловкостта му с картите и заровете — губеше тъй изискано, че малцина забелязваха колко много печели. Там се сприятели с Агустин дел Валие, собственик на обработваеми земи в околността и на стада овце на юг, където не бе стъпвал през живота си, защото за тази цел разполагаше с доведените от Шотландия надзиратели. Новото приятелство позволи на Тод да проникне в строгите дворци на чилийските аристократични фамилии, квадратни мрачни постройки с грамадни, полупразни стаи, подредени без изтънченост, с тежки мебели, погребални свещници и безчет кървящи разпятия, гипсови богородици и светци, облечени като старинни испански благородници. Бяха домове, обърнати навътре, непристъпни откъм улицата, неудобни и грубовати, с високи железни решетки, но с прохладни коридори и вътрешни дворове, потънали в жасмин, портокалови дръвчета и розови храсти.

С настъпването на пролетта Агустин дел Валие покани Съмърсови и Джейкъб Тод в едно от именията си. Пътуването се оказа кошмарно. Конник можеше да измине разстоянието за четири-пет часа, но върволицата от колите със семейството и гостите потегли на разсъмване и пристигна едва късно вечерта. Семейство Дел Валие се придвижваше с волски каруци, обзаведени с маси и плюшени дивани. Следваха керванът от мулета, натоварени с багажа, и ратаите на коне, въоръжени с първобитни пушкала, за да се бранят от обичайните разбойници, дебнещи в засада в подножията на хълмовете. Към отчайващата мудност на добичетата се прибавяха дупките по пътя, в които каруците засядаха, а също и честите спирки за почивка, по време на които прислужниците поднасяха суха храна от кошниците сред рояци мухи. Тод не разбираше нищо от земеделие, но един поглед стигаше, за да види, че тукашната благодатна земя ражда всичко в изобилие, а плодовете падат от дърветата и гният по земята, без някой да си даде труд да ги събере. В имението стана свидетел на същия начин на живот, познат му от години по-рано в Испания — многолюдно семейство, обединено от заплетени роднински връзки и от непоклатим кодекс на честта. Домакинът бе властен феодален патриарх, който изцяло държеше в ръце съдбата на потомците си и гордо се надуваше заради потеклото си, известно чак до най-ранните испански конкистадори. „Прапрадедите ми, разказваше Дел Валие, изминали повече от хиляда километра, покрити с тежки железни брони, прекосили планини, реки и най-сухата пустиня на земята, за да основат град Сантяго.“ В семейството Агустин Дел Валие бе символ на власт и достолепие, но извън домашната среда бе известен като същински дявол. Имаше безброй незаконни деца и се носеше мълва, че в прословутите си пристъпи на мрачно настроение е премахнал не един арендатор, ала тези убийства, както и ред други прегрешения не се разкриваха никога. Жена му бе четиридесет и няколко годишна, но изглеждаше като старица, вечно разтреперана, със сведена глава, облечена в траур за рано починалите деца, смазана от бремето на корсета, религията и отредения й от съдбата съпруг. Синовете безделничеха и деляха времето между църковните служби, разходките, следобедния сън, хазарта и гуляите, а дъщерите шумоляха с фустите и блуждаеха като чудновати привидения из спалните и градините, неизменно под зоркия поглед на своите компаньонки. От малки ги подготвяха за живот в благочестие, набожност и самопожертвователност, а съдбата им се свеждаше до брака по сметка и раждането на деца.

На село присъстваха на бой с бикове, но той по нищо не приличаше на бляскавото испанско зрелище, утвърждаващо дързостта и победата над смъртта. Нямаше ги пищно украсените костюми на бикоборците, нито духовите оркестри, нямаше страсти, нито прослава, а само някаква блъсканица на пияници, които се перчеха и измъчваха с пръти и крясъци животното, а после, натръшкани в прахта, псуваха и се кикотеха. Най-опасният момент бе извеждането от арената на смазания, но все още жив побеснял бик. Тод бе благодарен, че спестиха на животното последното унижение на публичната екзекуция, тъй като с английското си добросърдечие предпочиташе да види мъртъв бикобореца, а не жертвата. Следобед мъжете седнаха с картите да играят ломбер и „рокамбор“, заобиколени по царски от цяло войнство смирени, наплашени слуги, които не вдигаха поглед от земята и говореха шепнешком. Макар да не бяха роби, видът им беше робски. Работеха, а в замяна получаваха покровителство, подслон и част от реколтата — на теория бяха свободни, но оставаха завинаги при господаря, колкото и деспотичен да бе той, колкото и тежки да бяха условията, защото нямаше къде другаде да отидат. Робството бе отменено без много шум преди повече от десет години. Поради липса на големи плантации по тези земи търговията с африканци бе неизгодна, но никой и не помисляше за участта на индианците, прокудени от земите им и принудени да водят мизерно съществуване, или на изполичарите, продавани и наследявани като добитъка заедно с чифлиците. Не се повдигаше дума и за корабите с китайски и полинезийски роби, изпращани да събират гуано на островите Чинчас. Щом не слизаха на пристанищата, нямаше никакви усложнения — законът забраняваше робството на сушата, но нищо не казваше за морето. Докато мъжете играеха на карти, мис Роуз незабелязано скучаеше в обществото на госпожа Дел Валие и многобройните й дъщери. Елайза обаче препускаше през полето с Паулина, единствената дъщеря на Агустин дел Валие, която се отличаваше от посърналия облик на жените в това семейство. Тя бе с няколко години по-голяма от Елайза, но през този ден се забавляваше с нея, сякаш бяха връстнички — двете неуморно пришпорваха конете с развети на вятъра коси и огрени от слънцето лица.

Бележки

[1] Статуя на Христос на кръста, известна под това име, тъй като останала непокътната по време на опустошително земетресение в Сантяго през месец май 1647 г. — Б.пр.

[2] Презрително определение за чужденец в Латинска Америка. — Б.пр.