Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (8)

Новината

На 21 септември, първия ден на пролетта по календара на мис Роуз, проветриха стаите, изнесоха на чист въздух дюшеците и завивките, лъснаха дървените повърхности на мебелите и смениха завесите в салона. Мама Фресия изпра кретонените пердета, като прие, че са препикани от мишки, и не каза нищо за засъхналите петна. Приготви на двора големи делви с гореща вода и разтворена кора от сапунено дърво, накисна пердетата за цял ден, колоса ги с оризова вода и ги простря да изсъхнат на слънце, сетне две жени ги изгладиха и когато станаха като нови, ги окачиха, за да посрещнат началото на сезона. В това време Елайза и Хоакин, безразлични към пролетната треска на мис Роуз, лудуваха върху зелените кадифени завеси, по-меки от кретонените. Студът отмина и нощите светлееха. Връзката им траеше вече три месеца и писмата на Хоакин Андиета, преливащи от поетични изрази и огнени уверения, доста се разредиха. Елайза долавяше, че любимият й сякаш отсъства и че тя нерядко прегръща неговия призрак. Въпреки мъчителното усещане за незадоволено желание и изтощителното бреме на толкова тайни, девойката си бе възвърнала привидното спокойствие. Прекарваше дните в предишните си занимания, отдадена на книгите и упражненията по пиано или заета с работа в кухнята и салончето за шев, без да показва никакво намерение да излиза от къщи, ала ако мис Роуз й предложеше, тръгваше с нея на драго сърце, сякаш нямаше да върши нищо по-важно. Лягаше и ставаше рано както винаги, хранеше се с апетит и изглеждаше здрава, но тези прояви на напълно редовен живот будеха сериозни подозрения у мис Роуз и мама Фресия. И двете не сваляха очи от нея. Не вярваха любовното заслепление да се е изпарило отведнъж, но тъй като изтекоха няколко седмици, а не забелязаха никакви необичайни признаци, постепенно отслабиха надзора. Може пък свещите и молитвите към свети Антоний да са подействали, надяваше се индианката. Може всъщност да не е било любов, помисли мис Роуз, макар и не особено убедено.

Новината за златото, открито в Калифорния, достигна до Чили през август. Най-напред плъзна като налудничав слух, пуснат от пияни моряци във вертепите на квартал „Алмендрал“, но няколко дни по-късно капитанът на шхуната „Аделаида“ разтръби, че половината от екипажа му е избягал от кораба в Сан Франсиско.

— Там злато има навсякъде, гребат го с лопати, хората са виждали късове колкото портокали! С малко сръчност всеки може да стане милионер! — разказваше той със задавен от въодушевление глас.

През януари същата година край мелницата на някакъв фермер швейцарец, на брега на Американската река, човек по презиме Маршал намерил във водата златна люспица. Лъскавото парченце, отприщило последвалото безумие, било открито девет дни след края на войната между Мексико и Съединените щати и подписването на мирния договор в градчето Гуадалупе Идалго. Когато новината се разнесла, Калифорния вече не принадлежала на Мексико. Преди да се разчуе, че крият в недрата си несметни съкровища, онези земи не интересували никого. За американците това били индиански пущинаци, а пионерите предпочитали да сложат ръка на Орегон, където смятали, че земеделието върви по-добре. Мексиканците пък решили, че калифорнийските чукари са свърталище на разбойници, и не си дали труда да заделят войска за отбраната им по време на войната. Не след дълго Сам Бранън, вестникар и мормонски проповедник, изпратен да разпространява своята вяра, вървял по улиците на Сан Франсиско и огласявал благата вест. Едва ли някой щял да му обърне внимание, защото името му било доста опетнено — носела се мълва, че е злоупотребил с божии пари, а когато мормонската църква поискала от него да ги върне, той отговорил, че ще го направи… срещу разписка с божия подпис, — ала думите му били подкрепени от шишенце, пълно със златен прах, което обикаляло от ръка на ръка и възпламенявало стари и млади. При възгласа „Злато! Злато!“ трима от всеки четирима мъже зарязвали всичко и хуквали към находищата. Затворили единственото училище, защото у дома не останали дори децата. В Чили новината отекна с не по-малка сила. Средната надница в страната възлизаше на двадесет сентаво на ден, а вестниците пишеха, че най-сетне са открили Елдорадо, бленувания град на конкистадорите, и че в него улиците са настлани с безценния метал: „Богатството на мините е като от приказките за Синдбад и за лампата на Аладин. Без преувеличение се смята, че дневната печалба е една унция чисто злато“, твърдяха публикациите и добавяха, че злато има достатъчно, за да забогатеят хиляди хора за десетилетия напред. Огънят на алчността лумна мигновено сред чилийците, миньори по душа, и още на следващия месец човешкият поток се понесе към Калифорния. Освен всичко друго, разстоянието бе наполовина по-кратко, отколкото пътят на несретниците, пристигнали през Атлантика. Пътуването от Европа до Валпараисо траеше три месеца, а до Калифорния оставаха още два. Разстоянието между Валпараисо и Сан Франсиско бе по-малко от седем хиляди мили, докато измерено от източния бряг на Северна Америка през нос Хорн достигаше почти двадесет хиляди. Това, както разсъждаваше Хоакин Андиета, даваше съществена преднина на чилийците, защото първите добиваха право на най-хубавите жили.

Фелисиано Родригес де Санта Крус направи същата сметка и реши незабавно да замине с петима от своите най-добри и най-верни миньори, като им обеща допълнително възнаграждение, за да се разделят със семействата си и да го последват в рискованото начинание. В рамките на три седмици стегна багажа си за неколкомесечен престой в северните земи на континента, според него пусти и диви. Имал голямо преимущество пред непредвидливите, поели на път с празни ръце мъже, поблазнени от мисълта за лесно забогатяване, без никаква представа за рисковете и трудностите; не възнамерявал да се претрепе като черноработник, затова отивал добре екипиран и водел със себе си надеждни хора — обясни той на жена си, която очакваше второто им дете, но настояваше да тръгне с него. Паулина смяташе да пътува с две от бавачките, готвача, жива крава и кокошки, за да осигурят мляко и яйца за децата по време на пътуването. Като никога обаче мъжът й отказа твърдо и не отстъпи. Мисълта да предприеме подобно пътешествие с цялото домочадие със сигурност можеше да се определи като лудост. Жена му си бе изгубила ума.

— Как се казваше онзи капитан, приятелят на мистър Тод? — прекъсна го насред дума Паулина, като крепеше чаша шоколад върху огромния си корем и дъвчеше пастичка с млечен крем по рецепта на монахините на света Клара.

— Джон Съмърс ли?

— Онзи, който говореше за параходите, защото му омръзнало да плава с платна.

— Същият.

Паулина се замисли, докато лапаше пастичка след пастичка, без да обръща никакво внимание на списъка от опасности, изреждани от мъжа й. Бе надебеляла и от крехката девойка, избягала някога от манастира с остригана глава, не бе останало почти нищо.

— Колко има в лондонската ми сметка? — попита тя най-накрая.

— Петдесет хиляди лири. Ти си много богата жена.

— Не са достатъчни. Ще ми дадеш ли назаем още два пъти по толкова с десетпроцентова лихва за срок от три години?

— Какви ги приказваш, за бога? За какъв дявол са ти толкова пари?

— За параход. Голямата печалба не е златото, Фелисиано, то си е обикновена жълта фъшкия. Голямата печалба са миньорите. В Калифорния ще им трябва всичко и ще плащат в брой. Нали казват, че параходите се движат напряко, не зависят от прищевките на вятъра и са по-големи и по-бързи? Платноходите са вече минало.

Фелисиано не се отказа от своите намерения, но опитът му го бе научил да не пренебрегва финансовите пророчества на жена си. Няколко нощи не можа да заспи. Разхождаше се в безсъницата из огромните салони на богаташката си къща, сред чували с храни, сандъци със сечива, бурета с барут и купчини оръжие за пътуването, като мереше и претегляше думите на Паулина. Колкото повече мислеше, толкова по-уместна му се струваше идеята да вложи капитал в превоза, но преди да вземе решение, се допита до брат си, негов съдружник във всичките му сделки. Той го изслуша със зяпнала уста и когато Фелисиано приключи с обясненията, се плесна по челото:

— По дяволите, братко! Как не ни е хрумнало досега!

През това време Хоакин Андиета, както и хиляди други чилийци на неговата възраст с най-различно положение в обществото, мечтаеше за торби със златен прах и разпилени по земята златни отломъци. Неколцина негови познати вече бяха заминали, включително и един от сподвижниците му от книжарница „Сантос Торнеро“ — млад либерал, който ругаеше богатите и изобличаваше най-гръмко от всички покварата на парите, но не устоя на изкушението и потегли, без да се сбогува с никого. За Хоакин Калифорния представляваше единствената възможност да изплува от мизерията, да изведе майка си от бедняшкото жилище и да потърси лек за болните й дробове, да се изправи пред Джереми Съмърс с вдигната глава и пълни джобове и да поиска ръката на Елайза. Злато, злато, което можеше да е негово! Мержелееха му се чувалите със златен прах, кошовете с огромните късове, банкнотите в джобовете, дворецът, който щеше да си построи, по-внушителен и с повече мрамори от клуб „Унион“, та да запуши устата на роднините, унижавали майка му. Виждаше се освен това на излизане от Старата базилика под ръка с Елайза Съмърс — най-честитите младоженци на земята. Трябваше само да събере смелост. Какво бъдеще му предлагаше Чили? В най-добрия случай щеше да брои стоките, преминаващи през кантората на Британската компания за внос-износ, докато остарее. Нямаше какво да губи, тъй като без друго не притежаваше нищо. Златата треска го побърка — не му се ядеше, не беше в състояние да спи, седеше като на тръни през цялото време, със занесен поглед, вперен в морето. Приятелят книжар му зае карти и книги за Калифорния и някаква брошурка за промиването на златото. Изчете я жадно, докато отчаяно пресмяташе как да изплати пътуването си. Съобщенията във вестниците бяха възможно най-примамливите: „В част от рудниците, наречени dry diggings, не е нужно друго сечиво, освен обикновен нож, за да се откърти рудата от скалата. Другаде рудата се отделя сама и се преработва с много проста машина, състояща се от обикновено дъсчено ведро с кръгло дъно, дълбоко около десет фута и широко около два фута в горната част. Тъй като не се изисква капитал, конкуренцията е голяма, но хора, които доскоро едва успявали да си набавят най-необходимото за месеца, вече притежават хиляди песо от безценния метал.“

Когато Андиета спомена за възможността да се отправи на север, майка му посрещна думите му зле, както и Елайза. Без някога да са се срещали, двете жени изрекоха едни и същи думи: ако ти заминеш, Хоакин, аз ще умра. И двете се постараха да изтъкнат безбройните заплахи в това начинание и му се заклеха, че предпочитат хиляди пъти най-крайната бедност заедно с него пред въображаемото богатство, заради което ще го изгубят завинаги. Майка му го увери, че няма да напусне старата къщурка дори да стане милионерка, защото там са приятелките й и на този свят няма къде другаде да отиде. Колкото до дробовете й, нищо не можело да се направи, рече тя, освен да чака да се прокъсат окончателно. Елайза на свой ред му предложи да избяга при него, ако не им позволят да се оженят. Ала той не ги слушаше, изпаднал в плен на умопомрачението си, уверен, че друга възможност няма да му се яви и че да я пропусне, ще бъде непростимо малодушие. Отдаде се на новата си болезнена страст със същото увлечение, с каквото по-рано бе пропагандирал либералните идеи, но му трябваха средства, за да осъществи плановете си. Не можеше да изпълни намерението си без известна сума за билета и за най-необходимото снаряжение. Отиде в банката да помоли за малък заем, но тъй като нямаше с какво да го обезпечи, а и външността му бе доста жалка, го отпратиха студено. За пръв път му хрумна да прибегне до роднините на майка си, с които дотогава не бе разменил и дума, но гордостта го възпря. Представата за бляскаво бъдеще не му даваше покой, с усилие смогваше да си върши работата и дългите часове в кантората се превърнаха в наказание. Застиваше с перото във въздуха, гледаше в белия лист, без да го вижда, и си повтаряше наизуст имената на корабите, плаващи на север. Нощите му се нижеха в неспокойни видения и тревожни безсъници, сутрин ставаше изтощен, а мислите му кипяха и допускаше грешки като новак. Около него възбудата добиваше размаха на истерия. Всички искаха да заминат, а онези, които не можеха да тръгнат лично, основаваха дружества, влагаха в набързо създадени компании или пращаха доверени пълномощници на свое място, с уговорката да делят печалбите. Първи поеха неженените, а не след дълго и семейните взеха да изоставят децата си и да се качват на корабите, без да погледнат назад, независимо от мрачните разкази за непознати болести, ужасни злополуки и кървави престъпления. Най-миролюбивите мъже поемаха риска да ги застрелят или наръгат с нож, най-здравомислещите забравяха за сигурността, постигната след дългогодишни усилия, и се впускаха в премеждията с цялото си безразсъдство. Някои даваха всичките си спестявания за пътен билет, други си плащаха пътя, като ставаха моряци или залагаха бъдещата си работа, и кандидатите бяха толкова много, че Хоакин Андиета не намери място на нито един кораб, въпреки че ден след ден разпиташе по кея.

През декември не издържа. Докато разнасяше по графи съдържанието на доставения в пристанището товар, както надлежно правеше всеки ден, промени числата в сметководната книга, а после унищожи истинските документи на пратката. Благодарение на счетоводния фокус изчезнаха няколко сандъка с револвери и патрони, пристигнали от Ню Йорк. През три последователни нощи момъкът съумя да надхитри охраната, да насили ключалките и да се промъкне в склада на Британската компания за внос-износ, за да опразни сандъците. Наложи се да се връща по няколко пъти, защото плячката тежеше. Първо изнесе оръжията, напъхани в джобовете и привързани за ръцете и краката му под дрехите, а после в торби измъкна патроните. Неведнъж нощните пазачи без малко да го видят, но късметът му проработи и успя своевременно да се изплъзне. Известно му бе, че разполага с няколко седмици, докато някой провери доставката и кражбата излезе наяве, а освен това съзнаваше, че много лесно ще проследят нишката между липсващите документи и подправените данни и ще установят кой е виновникът, но дотогава се надяваше да е в открито море. Натрупаше ли веднъж собствено богатство, щеше да изплати всичко с лихвите, защото единствената причина да стигне до подобно деяние, повтаряше си той непрестанно, бе отчаянието. Въпросът бе на живот и смърт — животът, както той го разбираше, бе в Калифорния, а да остане впримчен в Чили, бе равнозначно на бавна смърт. Част от придобивката продаде за нищожна сума в мизерните квартали край пристанището, а останалото — на приятелите си от книжарница „Сантос Торнеро“, като ги накара да обещаят тържествено, че ще опазят тайната. Тези разпалени идеалисти не бяха хващали оръжие през живота си, макар на думи да се готвеха от години за някакъв утопичен бунт срещу реакционното управление. Биха изменили на собствените си идеали, ако не купеха на черно револверите, особено при изгодната им цена. Хоакин Андиета задържа два револвера за себе си, решен да ги употреби, за да си пробие път, но не спомена пред другарите си за своите планове да отпътува. Същата вечер в задната стаичка на книжарницата и той положи дясната си ръка на сърцето и се закле в името на отечеството да пожертва живота си за правда и демокрация. На сутринта си купи третокласен билет за първия кораб, който вдигаше котва в близките дни, както и няколко чувала препечено брашно, фасул, ориз, захар, сушено конско месо и парчета сланина — ако разпределеше скъпернически всичко това, щеше криво-ляво да издържи пътуването. Малкото останали пари прикрепи на кръста си под стегнат пояс.

На 22 декември вечерта се сбогува с Елайза и с майка си и на другия ден тръгна към Калифорния.

 

 

Мама Фресия попадна на любовните писма случайно, докато скубеше лук в малката зеленчукова градина на двора и мотичката удари в тенекето. Не знаеше да чете, но един поглед й бе достатъчен, за да разбере какво е открила. Понечи да предаде писмата на мис Роуз, защото стигаше само да ги подържи в ръка, за да усети опасността, и бе готова да се закълне, че привързаният с панделка пакет тупти като живо сърце, ала обичта й към Елайза надделя над разума и вместо да иде при господарката, прибра писмата обратно в бисквитената кутия, скри я под широката си черна пола и въздишайки, се запъти към стаята на девойката. Завари Елайза да седи с изправен гръб и ръце в скута, сякаш бе на църква, загледана през прозореца към морето с толкова съкрушено изражение, че дори въздухът край нея тегнеше, изпълнен с прокоби. Мама Фресия положи кутията върху коленете й и напразно зачака обяснение.

— Този мъж е дявол. Ще ти донесе само беди — й рече най-сетне.

— Бедите вече започнаха. Преди шест седмици замина за Калифорния, а на мен ми спря мензисът.

Мама Фресия приседна на пода с подвити нозе, както винаги когато останеше без дъх, и взе да се олюлява напред-назад с тихи стенания.

— Мълчи, мамичко, мис Роуз ще те чуе — помоли Елайза.

— Дете от канавката! Копеле! Какво ще правим, момичето ми? Какво ще правим сега? — не спря да се вайка жената.

— Ще се оженя за него.

— Как, щом не е тук?

— Трябва да ида при него.

— Ох, Исусе Христе! Ти луда ли си? Ще ти намеря лек и след няколко дни ще си като нова.

Тя приготви отвара от пореч и кокоши курешки, накиснати и тъмна бира, даде на Елайза да пие от настойката по три пъти на ден, освен това я накара да прави седящи бани със сяра и й наложи корема с компреси от горчица. Вследствие на това Елайза прежълтя и плувна в непрестанна лепкава пот, вмирисана на гнили гардении, но след цяла седмица още нямаше никакви признаци на помятане. Мама Фресия заяви, че бебето е момче и очевидно е прокълнато, затуй се е вкопчило тъй за червото на майка си. Неволята надвишаваше силите й, тя бе сатанинско дело и само магьосницата, нейната учителка, можеше да надвие такава голяма злочестина. Още същия следобед помоли господарите да я пуснат да излезе и отново извървя пеш пътя до клисурата, за да застане със сведена глава пред престарялата сляпа знахарка. Носеше й в дар две купи сладко от дюли и патица, задушена с естрагон.

Врачката изслуша последните събития, кимайки отегчено, сякаш знаеше предварително какво се е случило.

— Казвах ви аз, вироглавството е много тежка болест — захваща се в мозъка и къса сърцето. Има разни вироглавства, любовното е най-лошото.

— Можеш ли да сториш нещо за девойчето, та да изхвърли копелето?

— За можене, мога. Но пак няма да оздравее. Ще трябва да върви подир човека си.

— Отишъл е много надалеч да търси злато.

— След любовното, най-тежкото вироглавство е заради златото — изрече прорицателката.

На мама Фресия й стана ясно, че няма начин да измъкне Елайза, да я отведе до дола при знахарката, там да й се направи аборт и да се приберат заедно, без мис Роуз да ги усети. Врачката бе на сто години и през последните петдесет не бе напускала схлупената си хижа, тъй че и тя не можеше да отиде до къщата на Съмърсови, за да се погрижи за момичето. Не оставаше друго решение, освен самата тя да свърши всичко. Старицата й връчи жилава пръчка от бамбук колиуе и някакъв тъмен зловонен мехлем, после й обясни подробно как да нанесе мазилото на пръчката и да я вдене в Елайза. Научи я и на думите на клетвата, предназначена да изтръгне дяволското изчадие и в същото време да опази живота на майката. Всичко трябвало да стане в петък, единствения подходящ ден от седмицата, подчерта тя. Мама Фресия се прибра много късно, без сили, с пръчката и помадата под наметката.

— Моли се, момиче, след две вечери ще те излекувам — съобщи тя на Елайза, когато й занесе чашата шоколад за закуска в леглото.

 

 

Капитан Джон Съмърс пристигна във Валпараисо тъкмо в деня, указан от знахарката. Бе вторият петък на февруари и лятото бе в разгара си. Заливът кипеше от усилен труд около петдесетината кораби, хвърлили котва в пристанището, а още съдове чакаха ред в открито море, за да се долепят до кея. Както винаги Джереми, Роуз и Елайза посрещнаха чаровния вуйчо, отрупан с новини и подаръци. Богаташите, надошли, за да разгледат корабите и да си купят контрабандни стоки, се провираха сред моряци, пътници, докери и митнически служители, а проститутките, застанали на пост на известно разстояние, предвкусваха скорошните печалби. През последните месеци, откак вестта за златото раздухваше користта на мъжете по всички брегове на света, корабите пристигаха и заминаваха с лудешка бързина и публичните домове едва смогваха да обслужат клиентите. Но най-безстрашните жени не се задоволяваха с благоприятния момент за работа във Валпараисо, а пресмятаха по колко ще изкарват в Калифорния, където, както се говореше, на всяка жена се падали по двеста мъже. Хората се препъваха в каруци, добитък и товари, звучеше реч на няколко езика, ехтяха корабните сирени и свирките на пазачите. Мис Роуз, с ухаеща на ванилия кърпичка пред носа, оглеждаше пътниците в лодките и търсеше любимия си брат, докато Елайза душеше въздуха и се мъчеше да разграничи и определи миризмите. Вонята на рибата, наслагана в големи кошове на слънце, се смесваше с тежкия дъх от изпражненията на товарните животни и човешката пот. Тя първа видя капитан Съмърс и усети толкова силно облекчение, че малко остана да се разплаче. Чакаше го от няколко месеца, вярвайки, че само той е способен да разбере нейните терзания, причинени от любовната мъка. Не бе споменала нито дума за Хоакин Андиета пред мис Роуз и още по-малко пред Джереми Съмърс, но бе сигурна, че другият й вуйчо, пътешественикът, когото нищо не можеше да изненада, нито да стресне, ще й помогне.

Щом капитанът стъпи на твърда земя, Елайза и мис Роуз се спуснаха радостно към него, той прегърна и двете през кръста с яките си ръце на корсар, вдигна ги едновременно и се завъртя като пумпал сред веселите писъци на мис Роуз и недоволните възгласи на Елайза, защото на нея й се доповръща. Джереми Съмърс му стисна ръката, питайки се как е възможно брат му изобщо да не се промени през последните двадесет години и да си е все така откачен.

— Какво има, малка моя? Видът ти не ми харесва — рече капитанът, вперил поглед в Елайза.

— Ядох зелени плодове, вуйчо — обясни му тя, като се опря на него, за да не падне от световъртежа.

— Знам, че не сте дошли на пристанището заради мен. Искате да си купите парфюми, нали? Ще ви кажа къде предлагат най-хубавите марки, направо от Париж.

В този момент някакъв непознат мина край него и неволно го бутна с куфара, който бе понесъл на рамо. Джон Съмърс се обърна ядосано, но когато го позна, нададе по обичая си шеговита ругатня и го дръпна за ръкава.

— Ела да те запозная със семейство си, китаецо — обърна се той сърдечно към него.

Елайза нескрито се загледа в чужденеца. Не бе виждала азиатец отблизо, а най-сетне пред очите й стоеше човек, роден в Китай, приказната страна, често споменавана в разказите на вуйчо й. Пред нея стоеше мъж на неопределена възраст, доста висок в сравнение с чилийците, макар редом с едрия английски капитан да приличаше на дете. Движенията му бяха неловки, лицето — гладко, тялото — слабо и момчешко, а в изтеглените му очи проблясваше стародавен поглед. Улегналата му сдържаност не се съчетаваше с детинския смях, бликнал у него от сърце, когато Съмърс го заговори. Беше облечен в панталон до над глезените и свободна блуза от груб плат, а на кръста си имаше пояс със затъкнат голям нож, беше обут в малки леки обувки, носеше овехтяла сламена шапка, а на гърба му висеше дълга плитка. Сведе няколко пъти глава за поздрав, без да свали куфара и без да погледне някого в очите. Мис Роуз и Джереми Съмърс, смутени от непосредственото държане на брат им с човек от несъмнено по-долна класа, не знаеха как да постъпят и отвърнаха с кратко сухо кимане. За ужас на мис Роуз, Елайза му протегна ръка, но непознатият се престори, че не я забелязва.

— Дао Циен е най-лошият готвач, когото съм имал, но умее да лекува почти всички болести, затова още не съм го изхвърлил през борда — засмя се капитанът.

Дао Циен направи нова поредица поклони, пак се усмихна без видима причина и веднага се отдалечи заднишком. Елайза се усъмни дали разбира английски. Зад гърба на жените Джон Съмърс прошепна на брат си, че китаецът може да му продаде опиум от най-добро качество, а също и прах от носорог против полово безсилие, ако реши да скъса с лошия навик на ергенския живот. Скрила лице зад ветрилото, Елайза се озадачи от чутите думи.

Същия ден следобед у дома по време на чая капитанът им раздаде подаръците: английски крем за бръснене, ножици от Толедо и хавански пури за брат му, гребени от костенурка и бродиран копринен шал за Роуз и както винаги накит за чеиза на Елайза. Този път й носеше перлена огърлица. Девойката му благодари развълнувано и я прибра в ковчежето си при другите украшения. В резултат на упорството на мис Роуз и на щедростта на вуйчо й Джон, булчинският сандък се пълнеше с ценности.

— Да събираш чеиз, ми се струва глупаво, особено ако нямаш годеник подръка — подкачи я капитанът. — Или вече се е явил някой на хоризонта?

Девойката размени ужасен поглед с мама Фресия, току-що влязла с чаения поднос. Капитанът замълча, но му се видя странно, че сестра му Роуз не си дава сметка за промените у Елайза. Явно от женската проницателност нямаше особена полза.

Остатъкът от следобеда премина в чудните разкази на капитана за Калифорния, макар той да не бе ходил по онези места след невероятното откритие и да твърдеше, че Сан Франсиско е доста невзрачна махала, разположена на брега на най-красивия залив на земята. В Европа и Съединените щати не се говорело за нищо друго, освен за златото, и шумотевицата вече достигнала чак до далечните брегове на Азия. И неговият кораб бил претъпкан с пътници за Калифорния, но повечето нищо не разбирали от минно дело, а мнозина не били виждали злато през живота си дори по зъбите. Нямало удобен, нито бърз начин да се стигне до Сан Франсиско и плаването траело месеци, и то с големи несгоди, обясни капитанът, ала по суша, през американския континент, при огромните разстояния и нападенията на индианците, пътуването било още по-дълго, а вероятността за оцеляване — по-малка. Някои се решавали да отидат с кораб до Панама, прекосявали провлака със салове по реките, пълни с опасни животни, и с мулета през тропическите гори, а след като стигнели тихоокеанския бряг, вземали друг кораб в северна посока. Понасяли дяволската жега, ухапванията на отровни паразити, рояците комари, холерата и жълтата треска, а освен това и ненадминатата човешка злина. Пътниците, успели да оцелеят след преходите през стръмните урви, където много от конете се подхлъзвали, и през тресавищата с дебнещите в тях опасности, попадали на другия бряг в лапите на разбойници, които ограбвали имуществото им, или на търгаши, които им вземали цяло състояние, за да ги откарат до Сан Франсиско, наблъскани като добитък в разнебитени кораби.

— Много ли е голяма Калифорния? — запита Елайза, като се стараеше гласът й да не издаде сърдечните й тревоги.

— Донеси картата, ще ти я покажа. Много по-голяма е от Чили.

— А как се стига до златото?

— Казват, че било навсякъде.

— А ако, да речем, човек реши например да намери някого в Калифорния…

— Ще е доста трудна задача — отвърна капитанът и се втренчи с любопитство в лицето на Елайза.

— Ще ходите ли там при следващото пътуване, вуйчо?

— Получих добро предложение и съм склонен да приема. Чилийски предприемачи замислят да установят редовна линия за превоз на товари и пътници до Калифорния. Трябва им капитан за техния параход.

— Значи ще те виждаме по-често, Джон! — възкликна Роуз.

— Но ти нямаш опит на параход — подхвърли Джереми.

— Нямам, но познавам морето по-добре от всеки друг.

 

 

Вечерта на уречения петък Елайза изчака къщата да утихне, за да се добере до колибата в най-отдалечения двор, където я чакаше мама Фресия. Измъкна се от леглото и заслиза боса, само в батистената си нощница. Не знаеше какъв лек й готвят, но със сигурност щеше да се измъчи — опитът й подсказваше, че всички лекарства са неприятни, но индианските бяха направо противни. „Не се бой, момиче, ще ти дам толкова ракия, че като изтрезнееш и дойдеш на себе си, няма да си спомняш за болката. Ще ни трябва обаче много платно, за да спрем кръвта“, бе рекла бавачката. Когато посрещаше любовника си, Елайза неведнъж бе прекосявала цялата къща по същия път в тъмнината и нямаше нужда от особена подготовка, но тази нощ се движеше бавно, спираше се и й се искаше да я изненада някое от добре познатите в Чили силни земетресения, да срине всичко, та да има сериозна причина да не се яви при мама Фресия. Усети нозете си ледени и по гърба й пробягаха тръпки. Не разбра дали е студ, страх от предстоящото изпитание, или пък е последното предупреждение на собствената й съвест. Още при първото подозрение за бременността бе доловила онзи глас, гласа на детето дълбоко вътре в утробата й — бе сигурна, че то зове за правото си на живот. Стараеше се да го заглуши и да не се замисля, защото бе в безизходица и когато състоянието й започнеше да личи, за нея нямаше да има надежда, нито прошка. Никой нямаше да прояви разбиране спрямо греха й и нямаше начин да възстанови изгубената си чест. Нито молитвите, нито свещите на мама Фресия щяха да предотвратят бедствието — любовникът й не можеше току-тъй да се върне от сред път и да се ожени за нея, преди бременността да е станала очевидна. Вече бе късно затова. Плашеше я мисълта, че ще свърши като майката на Хоакин, белязана от позорно клеймо, отхвърлена от семейството си, затънала в нищета и самота с извънбрачната си рожба. Не би понесла да я прогонят и предпочиташе направо да умре. А да умре можеше още тази нощ, в ръцете на добрата жена, която я бе отгледала и я обичаше повече от всеки друг на света.

Всички се прибраха по стаите си рано, само капитанът и мис Роуз се заседяха в салончето за шев и си шепнаха с часове. При всяко гостуване Джон Съмърс донасяше книги за сестра си, а на тръгване отнасяше някакви загадъчни пакети — Елайза предполагаше, че съдържат писанията на мис Роуз. Беше я виждала грижливо да увива тетрадките, след като ги бе изпълвала със сбития си почерк в следобедите на безделие. От уважение или от своеобразно неудобство никой не споменаваше за тях, също както не се говореше за бледите й акварели. Писането и рисуването се възприемаха като несъществени отклонения — без да са недостойни, те не заслужаваха и похвала. Съмърсови посрещаха с подобно безразличие и готварските умения на Елайза — опитваха ястията й мълчаливо, но променяха темата, ако някой от гостите заговореше за тях. В замяна на това Елайза получаваше незаслужени ръкопляскания за измъчените си изпълнения на пиано, макар те да служеха единствено за неумел акомпанимент на чуждото пеене. През целия си живот Елайза бе гледала наставницата си да пише, но никога не бе я питала какво пише, нито пък бе чула да се интересуват от това Джереми или Джон. Любопитно й бе да узнае защо вуйчо й отнася скришом тетрадките на мис Роуз, но без никой да й го каже, разбираше, че се докосва до една от основните тайни, крепящи семейното равновесие, и нарушаването й би срутило с един замах крехката постройка, обитавана от всички тях. Джереми и Роуз отдавна вече спяха в стаите си и Елайза предположи, че вуйчо й Джон е излязъл на кон след вечеря. Познаваше навиците на капитана и заключи, че е на гуляй при леконравните си приятелки, същите, които го поздравяваха по улицата, ако мис Роуз не беше с него. Знаеше, че при тях се танцува и се пие, но тъй като бе слушала да се намеква за проститутки само шепнешком, с недомлъвки, не й идваше на ум нищо по-непристойно. Мисълта, че някой върши за пари или за забава онова, което тя бе правила с Хоакин Андиета от любов, не се побираше в мозъка й. Според нейните предвиждания, Джон нямаше да се прибере до късно сутринта на следващия ден, затова изпита невъобразим ужас, когато на долния етаж някой я сграбчи в мрака. Усети топлината на едро тяло до своето, дъх на спирт и тютюн я лъхна в лицето и веднага позна вуйчо си. Опита да се отскубне, като трескаво запрехвърля в ума си обяснения задето е по нощница на това място по това време, но капитанът я поведе право към библиотеката, едва осветена през прозореца от слабите лунни лъчи. Накара я да седне в креслото от английска кожа на Джереми и затърси кибрит, за да запали лампата.

— Е, Елайза, казвай сега какво, по дяволите, става с теб — нареди той с тон, с какъвто никога не се бе обръщал към нея.

В миг на светкавично прозрение, Елайза осъзна, че капитанът няма да бъде неин съюзник, както се бе надявала. Обичайната широта на възгледите му в случая нямаше значение — ставаше ли дума за доброто име на семейството, той щеше да бъде верен на брат си и сестра си. Онемяла, девойката предизвикателно издържа на погледа му.

— Роуз казва, че си завързала любов с някакъв нехранимайко с пробити обуща. Вярно ли е?

— Виждала съм го два пъти, вуйчо Джон. Преди месеци. Дори не знам как се казва.

— Но не си го забравила, нали? Първата любов е като едра шарка — оставя следи завинаги. Срещахте ли се насаме?

— Не.

— Не ти вярвам. За глупак ли ме вземаш? Веднага се вижда колко си променена, Елайза.

— Не ми е добре, вуйчо. Ядох недозрели плодове и имам разстройство. Тъкмо отивах до клозета.

— Гледаш като разгонена кучка!

— Не ме обиждайте, вуйчо!

— Прости ми, дете. Знаеш колко те обичам — тревожа се за теб. Няма да позволя да съсипеш живота си. С Роуз съставихме чудесен план. Ходи ли те се в Англия? Ще уредя двете да заминете след месец, така ще успеете да си купите каквото е нужно за път.

— В Англия?

— Ще ви настаня в първа класа, като кралици, а в Лондон ще отседнете в чудесен пансион, на няколко пресечки от Бъкингамския дворец.

Елайза разбра, че двамата вече са решили съдбата й. Последното, което би си позволила, бе да тръгне в посока, обратна на Хоакин, и помежду им да се прострат два океана.

— Благодаря ви, вуйчо. Ще бъде прекрасно да видя Англия — рече с най-сладкия глас, който можа да натъкми.

Капитанът си наливаше бренди чаша след чаша, запали лулата и през следващите два часа й изреди преимуществата на живота в Лондон, където госпожица като нея ще има възможност да се събира с най-отбрано общество, да ходи по балове, на театър и на концерти, да си купува красиви рокли и да сключи подходящ брак. Вече беше на възраст да помисли за това. А не й ли се ходи до Париж или до Италия? Човек не бива да умре, без да е видял Венеция и Флоренция. Той ще се погрижи да задоволи мечтите й — нима не го е правил винаги? Светът е пълен с привлекателни, интересни мъже с добро положение и тя сама ще се увери в това, щом се измъкне от дупката на изгубеното пристанище, където е попаднала. Валпараисо не е място за хубаво и добре възпитано момиче като нея. Тя не е виновна, че се е влюбила в първия срещнат, защото води затворен живот. Колкото до онзи момък — как му беше името, чиновник при Джереми, нали? — скоро ще го забрави. Любовта, увери я вуйчото, неизбежно прегаря от само себе си или се изтръгва от корен, когато човек замине надалеч. Кой може да я посъветва за това по-добре от него? Както и да се погледне, той е опитен в заминаванията и в изпепелените страсти.

— Не знам за какво говорите, вуйчо. Мис Роуз е скалъпила цял любовен роман от чаша портокалов сок. Човекът дойде да докара някакви стоки, почерних го със сок, той го изпи и после си тръгна. Това е всичко. Нищо не се е случило и не съм го виждала повече.

— Ако е както казваш, имаш късмет. Няма да се наложи да си избиеш от главата тази приумица.

Джон Съмърс не спря да пие и да говори през цялата нощ, а Елайза, свита на коженото кресло, потъна в дрямка с мисълта, че в края на краищата небето се е вслушало в молитвите й. От страшния лек на мама Фресия я отърва не желаното земетресение, а нейният вуйчо. В колибата на двора индианката я чака през цялата нощ.