Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (15)

Елдорадо

Четирима мъже, по двама от всяка страна, довлякоха мечката с дебели въжета, насърчавани от разгорещената тълпа. Домъкнаха я до средата на арената и оковаха лапата й с двайсетфутова верига за един кол, после цели петнайсет минути я освобождаваха от въжетата, докато тя се бранеше, дращейки и хапейки, сякаш настъпваше краят на света. Сигурно тежеше повече от шестстотин кила, беше с тъмнокафява козина, едноока, гърбът й бе осеян с рани и белези от стари битки, но все още не беше престаряла. Пяна обливаше зейналата й паст с огромни жълти зъби. Изправена на задните си лапи, тя замахваше нахалост с лапи, увенчани с праисторически нокти, оглеждаше множеството със здравото си око и отчаяно се мъчеше да скъса веригата.

Селцето бе изникнало за няколко месеца от нищото, пришелците го бяха построили на един дъх и уж временно. Поради липса на присъщата за всяко мексиканско селище в Калифорния арена за бикове, тук използваха широкия кръг от изсечени дървета, който обикновено им служеше за обуздаване на конете и за връзване на мулетата, като за случая го бяха оградили с дъски и снабдили с дървени скамейки за публиката. През този ноемврийски следобед стоманеното небе вещаеше дъжд, но не беше студено и земята беше суха. Зад огражденията стотици зрители посрещаха с хор от подигравки всеки рев на звяра. Единствените жени — половин дузина млади мексиканки, в бели бродирани одежди, неизменно с цигара в уста, се радваха на не по-малко внимание от мечката. Мъжете поздравяваха и тях с мощно „оле“, докато си подаваха от ръка на ръка бутилките с алкохол и торбичките със злато за залозите. Сред тълпата от недодялани и рошави селяци изпъкваха тук-там пройдохи в градски костюми, с ярки жилетки, широки вратовръзки и цилиндри на главата. Трима цигулари свиреха най-известните мелодии, но когато подеха с плам химна на миньорите „О, Сузана“, на арената изскочиха неколцина брадати шегаджии в женски дрехи и направиха олимпийска обиколка сред безсрамни подмятания и плещене с ръце, вдигнали фусти високо, за да се видят косматите им крачища в кюлоти на волани. Публиката ги възнагради с обилен дъжд от монети, смехове и гръмотевични ръкопляскания. Щом веселяците се оттеглиха, тържествен тръбен зов и барабани, последвани от рева на наелектризираната сган, възвестиха началото на състезанието.

Потънала сред народа, Елайза следеше зрелището със заслепение и ужас. Бе заложила малкото пари, които й оставаха, с надеждата да ги умножи през следващите минути. При третата тръба дървената преграда бе вдигната и на арената влетя с пръхтене млад лъскавочерен бик. За миг трибуните онемяха от възхита, но веднага след това приветстваха появата на добичето с гръмогласно „оле“. Сепнато, младото животно се закова на място, вирнало увенчаната си с огромни неизпилени рога глава, и застана нащрек, като измерваше с поглед разстоянието и риеше пясъка с предните си копита. Изведнъж ревът на мечката прикова вниманието му. Още при влизането на бика, неговият противник си бе изкопал набързо дупка край кола и сега се снижи там до земята. Публиката закрещя, а бикът изви врат, напрегна мускули и се спусна, пъхтейки, напред, сред облак от пясък. Беше ослепял от ярост, от ноздрите му излизаше пара, а от муцуната му хвърчаха слюнки. Мечката стоеше и чакаше. Рогата се забодоха най-напред в гърба й, изораха кървава бразда в дебелата кожа, но не успяха да поместят звяра нито на инч. Объркан, бикът се завъртя, обиколи тичешком арената, пришпорван от ругатните на множеството, и без да се бави, поднови атаката, като се опита да повдигне мечката с рога. Тя обаче остана свита и пое удара без стон, но в един миг, видяла сгоден случай, с точно посягане раздра с лапа ноздрите на своя нападател. Облян в кръв, обезумял от болка и изгубил посока, бикът взе да налита безразборно, прободе противника веднъж, после втори път, ала не успя да го измъкне от дупката. Внезапно мечката се изправи, сграбчи бика за врата, притисна го в ужасяваща прегръдка и впи зъби в тила му. Няколко дълги минути двете животни танцуваха в кръг, доколкото им позволяваше веригата, кръвта им постепенно напояваше пясъка, а трибуните се тресяха от рева на мъжете. Накрая бикът успя да се отскубне, отстъпи, олюлявайки се, с омекнали нозе, лъскавата му обсидианеночерна козина започна да се обагря в червено, сетне подгъна колене и рухна по очи. Мощен възглас ознаменува надмощието на мечката. Двама ездачи влязоха в ограденото място, застреляха победения между очите, омотаха ласо около задните му крака и го извлякоха. Отвратена, Елайза си проправи път към изхода. Бе загубила последните си четиридесет долара.

През лятото и есента на 1849 г. тя обходи на кон Главната жила от юг на север, от Марипоса до Даунвил и обратно, като следваше все по-неясната диря на Хоакин Андиета по стръмните склонове от леглото на реките до подножието на Сиера Невада. Отначало, когато попиташе за него, малцина си спомняха за човек с такова име или външност, но към края на годината образът му придоби конкретни очертани, което й вдъхна сили да продължи издирването. Беше пуснала слуха, че братът на Хоакин, Елиас, го търси и на няколко пъти през тези месеци ехото отвърна със собствения й глас. Заговореше ли за своя възлюбен, хората неведнъж я разпознаваха като неговия брат още преди да понечи да се представи. Пощата от Сан Франсиско пристигаше след месеци до тукашните пущинаци, а вестниците закъсняваха със седмици, докато при новините, предавани от уста на уста, никога нямаше засечка. Как тогава Хоакин не бе дочул, че го търсят? След като нямаше братя, редно бе да се запита какъв е този Елиас и не бе нужна голяма досетливост, за да свърже името с нейното, разсъждаваше Елайза, а ако не му дойдеше на ум, поне щеше да полюбопитства кой се представя за негов роднина. Нощем тя едва успяваше да заспи, залутана в догадки и измъчвана от подозрението, че мълчанието на нейния любим можеше да се обясни единствено със смъртта му или с нежеланието да бъде открит. Ами ако наистина бягаше от нея, както бе подхвърлил Дао Циен? Елайза прекарваше деня на кон, спеше където завърне, направо на земята, без да се съблича, завита с кастилското одеяло и с ботушите под главата вместо възглавница. Мръсотията и потта вече не я тормозеха, хранеше се, когато можеше, но спазваше неотстъпно две неща: да преварява водата за пиене и да не гледа гринговците в очите.

По онова време аргонавтите бяха повече от сто хиляди, но напливът не спираше. Пръснати по цялото протежение на Главната жила, те обръщаха света наопаки, местеха планини, отклоняваха реки, изсичаха гори, трошаха канари, пресяваха тонове пясък и дълбаеха огромни ями. Там, където попадаха на злато, пасторалната картина, непокътната от епохата на сътворението, скоро се превръщаше в кошмарна лунна пустош. Елайза живееше в непрестанно изтощение, но вече се чувстваше по-силна и не се боеше от нищо. Мензисът й се бе появил отново в най-неподходящия момент — трудно й бе да се прикрива сред толкова много мъж, но тя го прие с благодарност, като знак, че тялото й най-сетне е оздравяло. „Твоите игли за акупунктура свършиха работа, Дао. Надявам се да имам деца в бъдеще“, написа Елайза на своя приятел, убедена, че той ще я разбера без повече обяснения. Никога не се разделяше с оръжието, макар че не умееше да борави с него и се надяваше, че няма да бъде принудена да го използва. Само веднъж гръмна във въздуха, за да подплаши група индианчета, понеже се бяха приближили прекалено много и я гледаха заплашително, обаче, ако й се бе наложило да се бие, щеше много да си изпати — не бе способна да уцели магаре и от пет крачки разстояние. Така и не можа да усъвършенства мерника си, но в способността да остава невидима нямаше равна. Сполучваше да влиза в селищата, без да привлича вниманието, като се смесваше с многобройните латиноамериканци, сред които момче с нейната външност оставаше незабелязано. Научи се да наподобява до съвършенство произношението на перуанци и мексиканци и по този начин успяваше да мине за един от тях, когато търсеше гостоприемство. Смени британския английски с американски и обогати речника си с някои от задължителните ругатни, за да не буди подозрение у гринговците. Беше забелязала, че говори ли като тях, те я уважаваха. Важното беше да избягва обясненията, да си отваря устата по възможност по-рядко, да не проси, да изкарва сама хляба си, да приема с открито чело предизвикателствата и да не се разделя със закупената в Сонора малка Библия. Дори най-големите грубияни изпитваха суеверна почит към тази книга. Те гледаха с почуда как голобрадия хлапак с женско гласче сяда вечер да чете Светото писание, но не му се присмиваха в лицето. Напротив, мнозина от тях ставаха негови закрилници, готови да се нахвърлят върху всеки смелчага, дръзнал да го подиграе. Тези самотни и сурови мъже, тръгнали като митичните древногръцки герои да дирят богатство, за да открият единствено първобитното съществуване, бяха твърде често болни и отдадени на насилието и алкохола, но в тях имаше неизказан копнеж за топлота и спокойствие. Романтичните песни извикваха сълзи в очите им, бяха в състояние да платят скъпо и прескъпо за парче ябълков сладкиш — миг утеха срещу тъгата по родния дом, — да обикалят дълго около някоя къща, пред която си играеше дете, преди да посмеят да се доближат и да седнат мълчаливо, загледани в него, сякаш е чудо невиждано.

„Не се страхувай, Дао, не пътувам сама, би било лудост — пишеше Елайза на своя приятел. — Тук човек трябва да се придвижва с многолюдни дружини, да бъде неизменно нащрек и с пушка в ръка, защото през последните месеци разбойническите шайки са се умножили. Въпреки страховития си вид, индианците са по-скоро кротки хора, но видят ли беззащитен пътник, са способни да му отнемат най-драгоценното: коня, оръжието и ботушите. Присъединявам се към други странници: търговци, които разнасят стоката си от село на село, златотърсачи, устремени към нови жили, селски семейства, ловци, предприемачи и посредници по имотите — тези последните вече започват да наводняват Калифорния, — комарджии, наемни убийци, адвокати и всякакви други измамници, макар че, между другото, те обикновено са най-забавните и щедри спътници. По тукашните друмища се срещат и проповедници — винаги млади и с вид на озарени свише безумци. Представи си каква вяра се иска, за да пропътуваш три хиляди мили през девствени поля с намерението да се пребориш с чуждите пороци. Те тръгват от родния дом, преизпълнени с енергия и религиозен плам, твърдо решени да донесат Христовото слово до тази пустош, без да се замислят за препятствията и несгодите по пътя, защото Господ крачи редом с тях. Те наричат миньорите «поклонници на златния телец». Трябва да прочетеш Библията, Дао, иначе никога няма да разбереш християните. Житейските трудности не успяват да сломят божите служители, ала мнозина завършват пътя си с разбита душа, неспособни да устоят на покоряващата сила на алчността. Насърчително е да ги видиш, когато тъкмо пристигат и са все още невинни, и твърде печално да ги срещнеш, когато Бог вече ги е забравил и те се влачат с мъка от лагер на лагер под палещото слънце, изгорели от жаждата, за да проповядват по площади и кръчми пред равнодушната тълпа, която ги слуша, без да сваля шапка, и миг по-късно се отдава на пиянство и разврат. Попаднах на трупа пътуващи артисти, Дао — бродят, клетниците, от село на село и веселят хората с пантомима, остроумни песнички и дебелашки комедии. След като попътувах с тях две-три седмици, те ме включиха в представленията си. Намерехме ли пиано, свирех, ако ли не — бях младата дама от трупата и всички се учудваха колко добре играя ролята на жена. Наложи се да ги напусна, защото обезумявах от честите превъплъщения и вече не знаех дали съм жена, облечена като мъж, мъж облечен като жена, или някакво природно недоразумение.“

Елайза се сприятели с раздавача и при всяка възможност яздеше с него, защото се придвижваше бързо и навсякъде имаше връзки — бе си помислила, че ако някой може да открие Хоакин Андиета, това е той. Пощаджията донасяше писмата на миньорите и се връщаше натоварен с кесии злато, които оставяше на съхранение в банките. Той бе един от мнозината далновидни люде, забогатели покрай треската за злато, без да са хващали в живота си лопата или кирка. Взимаше по два долара и половина, за да отнесе писмо до Сан Франсиско и с пълното съзнание за нетърпението на златотърсачите да получат вести от къщи, настояваше за цяла унция злато, за да им предава пощата. Печелеше цяло състояние с тази служба, клиенти имаше в излишък, а и никой от тях не оспорваше цената — нямаше как да зарежат участъка и да пропътуват стотици мили, за да си потърсят писмата или да оставят добитото. Елайза обичаше да пътува също и с Чарли — дребен човечец, вечно зареден с истории, който си съперничеше с мексиканските мулетари в превоза на стоки. Той твърдеше, че не се боял и от дявола, ала с благодарност приемаше всяка дружина, защото все някой трябваше да слуша разказите му. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше Елайза, че това е жена, преоблечена в мъжки дрехи, като самата нея. Кожата на Чарли бе загрубяла от слънцето, той дъвчеше тютюн, ругаеше като разбойник и не се разделяше с пистолетите и ръкавиците си, ала веднъж тя успя да зърне ръцете му — бяха малки и бели, като на млада дама.

Елайза се влюби в свободата. У Съмърсови тя бе живяла между четири стени, в обстановка, където нищо не се променяше и времето се въртеше в кръг, а линията на хоризонта едва прозираше през затъмнените прозорци. Бе израснала в непробиваемата броня на добрите обноски и условностите, обучавана, откакто се помнеше, да бъде винаги любезна и услужлива, задушавана от стегнатия корсет, от еднообразието, от обществените правила и от постоянната боязън. Страхът бе неин неизменен спътник: страх от Бога и непредсказуемите му възмездия, от властта, от осиновителите, от болести и зли думи, от непознатото и различното, от това да загърби домашната опека и да се изправи пред опасностите на улицата, страх от своята собствена женска слабост, от позора и от истината — сладникаво съществуване, изградено от недомлъвки, вежливи мълчания, строго пазени тайни, ред и дисциплина. По онова време тя се стремеше да бъде добродетелна, а сега се съмняваше в значението на тази дума. Да се отдаде на Хоакин Андиета в дрешника, бе непоправим грях в очите на хората, но според нея любовта оправдаваше всичко. Не знаеше какво е загубила или спечелила с тази нейна страст. Бе избягала от Чили, мамена от мечтата да открие своя ненагледен и да остане навеки негова робиня, твърдо убедена, че по този начин ще утоли жаждата си за подчинение и скрития копнеж за притежание, ала вече й се струваше немислимо да се откаже от новите криле, поникнали на раменете й. Елайза не съжаляваше за нищо от това, което бе вършила с любимия, не се срамуваше от лумналата в нея клада, заради която си бе загубила ума. Напротив, чувстваше, че тъкмо тя я е направила силна отведнъж, вдъхвайки й смелостта да взима собствени решения и да понася последствията им. Не дължеше обяснения никому, ако бе извършила грях, бе платила достатъчно със загубата на дом и семейство, с мъките преживени на дъното на кораба, с мъртвото дете и пълната неяснота за бъдещето. Когато забременя и се озова в капан, Елайза записа в дневника си, че е загубила правото си на щастие, ала през последните месеци, докато препускаше по златоносните друми на Калифорния, бе започнала да се усеща като волна птица. Една сутрин, когато се събуди от цвиленето на коня и от първите лъчи на слънцето в очите, тя се видя заобиколена от високомерни секвои — столетните стражи, бдели над съня й, — от стръмни склонове и синеещи се в далечината планини и я обзе неизпитана атавистична радост. Изведнъж си даде сметка, че го няма вече познатото усещане за тревога под лъжичката, което вечно я гризеше като мишка. Страховете й се бяха размили в покоряващото величие на необятните простори. С увеличаване на опасностите бе нараснала и смелостта й — тя най-сетне бе престанала да се бои от страха. „Откривам в себе си нови сили, може би винаги съм ги имала, но не съм го знаела, защото не ми се бе налагало да прибягвам до тях. Чудя се на кой ли завой по пътя е останало предишното момиче, Дао? Сега съм една от всичките тези луди глави, пръснати по бреговете на бистрите реки, в полите на хилядолетни планини: горди същества, които вместо покрив имат небе над главите си и не се кланят никому, защото в момента сътворяват равноправието. Искам да бъда като тях. Едни яздят победоносно, с торба злато на рамо, други — съкрушени, понесли на гръб само разочарованието и дълговете си, но всички те се чувстват господари на съдбата си, на земята, по която стъпват, на бъдещето, на собственото си неотменимо достойнство. След като ги опознах, никога повече няма да бъда младата дама, за която мис Роуз ме подготвяше. Най-сетне разбирам защо Хоакин крадеше от ценните часове на нашата любов, за да ми говори за свободата. Ето каква била тя: възторг, светлина, неудържимо щастие като онова, което изпитвах през кратките мигове споделена любов. Липсваш ми, Дао. Нямам с кого да разговарям за всичко, което виждам и чувствам. Нямам си приятел в този пущинак, а и в мъжката си роля трябва много да си меря приказките. Ходя намръщена, за да ме мислят за мъжкар. Не е приятно да си мъж, но да си жена е още по-ужасно.“

Докато бродеше от място на място, Елайза опозна хълмистия терен като роден, научи се да определя посоките и да преценява разстоянията, да различава отровните от безобидните змии, враговете от настроените дружелюбно, гадаеше времето по очертанията на облаците и часа по ъгъла на сянката им, знаеше какво да предприеме, ако срещне мечка и как да се приближи до затънтена колиба, за да не бъде посрещната с изстрели. Понякога се натъкваше на новопристигнали младежи, помъкнали нагоре по хълма сложни миньорски съоръжения, които накрая захвърляха, защото се оказваха непригодни, или се разминаваше с трескави мъже, поели надолу по склона след месеци напразен труд. Не можеше да забрави изкълвания от птиците труп, увиснал на някакъв дъб, с предупредителен надпис… По време на скитничеството си Елайза срещаше американци, европейци, азиатци, мексиканци, чилийци, перуанци, както и дълги редици мълчаливи китайци, водени от надзирател, който, макар и от същата раса, се отнасяше с тях като с роби и ги удряше за щяло и нещяло. Те носеха торбите си на рамо, а ботушите в ръка — досега бяха ходили с пантофи и не можеха да търпят тежест на нозете си. Азиатците умееха да пестят, те живееха с малко и харчеха още по-малко, купуваха си големи ботуши, защото ги смятаха за по-ценни, и не успяваха да проумеят как така цената им е същата като тази на по-малките. Инстинктът на Елайза да избягва опасностите се изостри. Тя съумяваше да живее ден за ден, без да прави планове, както я бе учил Дао Циен. Често си мислеше за него и редовно му пишеше, но писмата можеше да изпраща само когато минеше през селище с пощенска служба за Сакраменто. Имаше чувството, че хвърля бутилка с послание в морето, тъй като нямаше представа дали той още живее в същия град и единственият сигурен адрес, с който разполагаше, бе този на китайския ресторант. Но стигнеха ли веднъж дотам, писмата й несъмнено щяха да му бъдат предадени.

Елайза разказваше на Дао за великолепните гледки, за знойния пек и жаждата, за хълмовете със сладострастни очертания, за дебелите дъбове и стройни ели, за ледените реки с толкова бистри води, че на дъното им проблясваха златните люспи, за дивите гъски, които грачеха в небето, за елените и едрите мечоци, за суровия живот на златотърсачите и виденията им на леснодостъпни съкровища. Повтаряше му онова, което двамата вече знаеха — че не си струва да жертваш живота си в търсене на някакъв жълт прах. И сякаш чуваше отговора на Дао, че също така не си струва да го жертваш в преследване на една измислена любов, ала Елайза продължаваше напред, защото не можеше да спре. Хоакин Андиета започваше да се разсейва като дим, добрата й памет не успяваше да възстанови точно чертите на любимия, налагаше й се да препрочита писмата му, за да се увери, че наистина е съществувал и че са се обичали, че нощите в дрешника не са плод на собственото й въображение. По този начин възкресяваше сладката омая на тайната любов. Елайза описваше на Дао Циен хората, с които се срещаше по пътя: тълпите от мексикански бежанци, отседнали в Сонора — единственото селище, из чиито улици тичаха деца, — скромните женици, които я посрещаха в кирпичените си колиби, без да подозират, че е една от тях, хилядите млади американци, които прииждаха към рудниците тази есен, след като бяха прекосили по суша целия континент от Атлантика до Пасифика. Изчисляваха новопристигналите на четирийсет хиляди и всеки един от тях бе дошъл с мисълта да забогатее за един ден и да се върне победоносно у дома. Те самите се нарекоха „Поколението от 49-а“, име, което бързо доби известност и бе прието и от пристигналите преди и след това. Много от селищата на изток останаха без мъжко население, в тях живееха само жени, деца и затворници.

„Много рядко виждам жени из рудниците, но все пак има и такива, които дръзват да споделят кучешкия живот на съпрузите си. Децата им измират от болести или от злополуки, майките ги погребват, оплакват и продължават да превиват гръб от сутрин до здрач, твърдо решени да попречат на дивотията да заличи и последната капка почтеност. Запретнали поли, те газят из реките, за да търсят злато. Някои от тях обаче откриват, че да перат чужди дрехи и да въртят търговия със сладки е доста по-доходно и че по този начин за една седмица ще спечелят повече, отколкото мъжете им за цял месец къртовско копане. Самотникът плаща с радост десеторна цена за омесения от женски ръце хляб, но ако аз опитам да продавам същото, предрешена като Елиас Андиета, ще изкарам само някоя и друга дребна монета, Дао. Мъжете са в състояние да изминат много мили, за да видят жена отблизо. Момиче, седнало на припек пред прага на кръчмата, за броени минути ще събере в скута си цял куп кесийки със злато — дар от мъжете, оглупели от вида на женската фуста, разпалила въображението им. Цените продължават да се покачват, златотърсачите все повече обедняват за сметка на търговците, които трупат богатства. В момент на малодушие платих цял долар за едно яйце и го изядох сурово с няколко капки бренди, сол и пипер, както ме е учила мама Фресия — безотказен лек срещу отчаянието. Запознах се с някакъв чудак от Джорджия, малко е смахнат, но ми казаха, че невинаги е бил такъв. В началото на годината попаднал на златна жила и изстъргал с лъжица от скалите девет хиляди долара, а после ги проиграл на карти само за една вечер. Ох, Дао, нямаш представа колко ми се иска да се изкъпя, да сваря чай и да седна на приказки с теб. Мечтая да си сложа чиста рокля и обеците, които ми подари мис Роуз, та да ме видиш поне веднъж красива и да не мислиш, че съм мъжка Гана. Записвам в дневника патилата си, така ще мога да ти разкажа всичко най-подробно, когато се видим, защото поне в това съм убедена — един ден ще бъдем отново заедно. Мисля си за мис Роуз, колко ли ми е ядосана, но не мога да й пиша, преди да открия Хоакин — досега никой няма представа къде съм. Ако мис Роуз заподозре какви неща съм видяла и чула, ще предаде Богу дух. Земя на греха и порока, би отсякъл мистър Съмърс. Тук няма благоприличие, няма и закони, тук е царството на комара, алкохола и вертепите. За мен обаче тази страна е като бял лист, на който мога да напиша новия си живот. Тук мога да се превърна в това, което искам, никой не ме познава освен ти, никой не знае нищо за миналото ми и мога отново да се родя. Тук няма господари, нито слуги, има само труженици. Видях освободили се наскоро роби, натрупали достатъчно злато, за да вложат средства в създаването на вестници, училища и църкви за себеподобните си и да се борят от Калифорния срещу робството. Запознах се с един от тях, който откупил свободата на майка си. Клетата жена пристигнала тук болна и състарена, а днес печели колкото си иска от продажба на храна, притежава собствено стопанство и в неделя ходи на църква с карета с четири коня, облечена от глава до пети в коприна. Знаеш ли, че мнозина от чернокожите моряци бягали от корабите не само заради златото, а и защото тук отведнъж стават свободни хора? Спомням си за китайски робини зад железните решетки, които ти ми показа в Сан Франсиско, и не мога да ги забравя, Дао, преследват ме като блуждаещи души. Тук животът на проститутките също е суров и някои от тях се самоубиват. Мъжете чакате часове да поднесат почитанията си на новата мадам, но се отнасят ужасно с момичетата от локалите. Знаеш ли как ги наричат? Опетнени гълъбици. Индианците също се самоубиват, Дао. Пъдят ги отвсякъде и те бродят гладни и отчаяни. Никой не ги наема на работа, а после ги обвиняват в скитничество, оковават ги и ги принуждават да работят насила. Кметовете плащат по пет долара за мъртъв индианец, изтребват ги за развлечение, а понякога дори ги скалпират. Има дори гринговци, които събират подобни трофеи и ги окачват на седлата си, за да се перчат с тях. Ще ти е драго да узнаеш, че някои китайци отиват да живеят при индианците и поемат надалеч, към горите на север, където все още има какво да се ловува. Те казват, че по пасищата вече почти нямало биволи.“

Елайза се оттегли от борбата с мечката без пукната пара и с празен стомах — от предишния ден не бе слагала залък в устата — и се закле друг път никога да не залага спестяванията си на гладно. Нямаше какво повече да продава и няколко дни се чуди как да се прехранва. Тръгна да търси работа и откри, че да печелиш хляба си е по-лесно, отколкото предполагаше, във всеки случай бе за предпочитане пред мъките да намериш човек, който да те издържа. Жената е загубена, ако няма мъж, който да я покровителства и да й плаща сметките, бе й втълпявала мис Роуз, но сега Елайза откри, че невинаги е така. Предрешена като Елиас Андиета, тя намираше занимания, които можеше да върши и в женски дрехи. Не можеше да бъде ратай или кравар, защото не я биваше да върти сечива, нито пък ласо, а и силите нямаше да й стигнат, за да хване лопатата или да обуздава млади добичета. Но на света имаше и други служби. Същия ден реши да прибегне до перото, както толкова пъти преди това. Нейният приятел раздавачът много уместно я бе посъветвал да пише писма. Ако не можеше да седне в кръчмата, Елайза постилаше кастилското одеяло насред площада, слагаше отгоре мастилница и бели листа и започваше да възхвалява уменията си с пълно гърло. Повечето златотърсачи не можеха да четат свободно и едва се подписваха, не бяха написали и едно писмо в живота си, ала очакваха пощата с трогателно нетърпение — тя бе единствената им връзка с далечните роднини. Корабите на „Пасифик мейл“ пристигаха в Сан Франсиско на две седмици с чували кореспонденция и още щом се появяха на хоризонта, хората хукваха към пощата и заставаха на опашка. Десет-дванайсет часа бяха нужни на чиновниците, за да разпределят съдържанието на чувалите, но всички бяха готови да чакат и цял ден. Оттам до рудниците писмата се бавеха още няколко седмици. Елайза предлагаше услуги на английски и испански, четеше писма и им отговаряше. Ако клиентът едва успяваше да скалъпи по някое кратко изречение, за да каже, че е жив и здрав и да поздрави близките си, тя го разпитваше търпеливо и разкрасяваше разказа, докато запълнеше поне страница. Взимаше по два долара на писмо, без да гледа дължината, но ако включеше по-нежни слова, които не биха и минали през ума на съответния клиент, обикновено получаваше добро възнаграждение. Някои й носеха писмата, за да им ги прочете и тя разкрасяваше и тях, дарявайки по този начин клетия човек с утехата на две-три топли думи. Съпругите, уморени от чакане отвъд океана, обикновено редяха само жалби, упреци и благонравни съвети, без да си дават сметка, че и техните благоверни страдат от самотата. Един тъжен понеделник при нея дойде местният шериф с молба да напише прощалните думи на някакъв младеж от Уисконсин, осъден на смърт, защото същата сутрин го бяха пипнали да краде кон. Невъзмутимо, въпреки едва навършените си деветнайсет години, хлапакът продиктува на Елайза: „Мила мамо, надявам се да си добре, когато получиш това писмо. Кажи на Боб и Джеймс, че днес ще ме обесят. Поздрав, Теодор.“ Елайза се помъчи да смекчи посланието, та горката майка да не обели очи, но шерифът каза, че нямало време за глезотии. След броени минути неколцина съвестни граждани поведоха осъдения към площада, качиха го на кон с примка на врата, прекараха другия край на въжето през клона на близкия дъб, после тупнаха животното по задницата и Теодор увисна, без повече церемонии. Той не бе първият обесен, когото виждаше Елайза. В случая поне наказанието бе наложено бързо, но ако обвиняемият беше от друга раса, боят с пръчки обикновено предшестваше изпълнението на присъдата и колкото и далеч да бягаше тя, писъците на нещастника и радостните възгласи на тълпата я преследваха седмици наред.

Този ден Елайза се готвеше да запита в кръчмата ще може ли да извършва там писарските си услуги, но силна врява привлече вниманието й. Точно когато зрителите се разотиваха след борбата с мечката, по единствената улица на селото се зададоха фургони теглени от мулета, а пред тях вървеше индианче с барабан. Това не бяха обикновени каруци — платнищата им бяха нарисувани, по таваните им се люлееха ресни, пискюли и китайски фенери, а мулетата бяха накичени като в цирка и пристъпваха сред неистовото дрънчене на медни звънци. На капрата на първата кола седеше огромно женище с внушителен бюст, в мъжки дрехи и с пиратска лула в устата. Вторият фургон се предвождаше от истински великан, въоръжен до зъби, наметнат с проскубани вълчи кожи, с обръсната глава и с халки на ушите. Всяка каруца влачеше друга, по-малка, където се кипреше останалата част от групата — четири момичета, пременени в омачкано кадифе и избелял брокат, които раздаваха въздушни целувки на удивеното множество. Смайването трая само миг. Щом фургоните бяха разпознати, залп от викове и изстрели разтърси вечерта. Дотогава опетнените гълъбици бяха властвали без женско съперничество, но положението се промени, когато в новите селища се настаниха първите семейства и проповедниците, които започнаха да тровят съзнанието със заплахи за проклятие до гроб. Поради липса на църкви религиозните служби се устройваха в самите saloons, където пороците процъфтяваха. Продажбата на алкохол се спираше за час, картите се прибираха, похотливите картини се обръщаха наопаки и пасторът започваше да мъмри мъжете за непристойния им език и разюзданост. Облакътени на балкона на втория етаж, разпътниците изслушваха философски проповедите с утешението, че само след час нещата ще си дойдат на мястото. Докато работата вървеше, им беше все едно дали тези, които им плащаха, за да мърсуват с тях, после ще ги обвиняват, че взимат пари за това, сякаш грешниците не са те, а онези, които ги съблазняват. По този начин се очертаваше ясна граница между почтените и леките жени. Уморени да подкупват властите и да търпят унижения, някои от уличниците си събираха багажа и отиваха другаде, където рано или късно нещата се повтаряха. Хрумването за обслужване на колела предлагаше предимството да се избегнат нападките на съпруги и свещеници, освен това разширяваше хоризонта до най-затънтените краища, където цената беше двойна. При подходящ климат занаятът преуспяваше, но зимата вече чукаше на вратата, скоро щеше да завали сняг и пътищата да станат непроходими, с една дума това бе едно от последните пътувания на кервана.

Фургоните изминаха улицата и спряха на изхода на селото, следвани от цяла тайфа мъже, окрилени от алкохола и битката с мечката. Елайза също се отправи натам — искаше да види отблизо поредната новост. Явно нямаше да се явят повече клиенти за писане на писма и тя трябваше да измисли друг начин да си набави вечерята. Тъй като времето беше ясно, неколцина доброволци предложиха да разпрегнат мулетата и да помогнат за разтоварването на очукано пиано. Поставиха го направо върху тревата, напътствани от мадам, известна на всички под изисканото име Джоу Трошикокали. После разчистиха набързо малко пространство, наредиха маси и върху тях, като с магическа пръчка, изникнаха бутилки с ром и купчини пощенски картички с голи жени. Както и два сандъка с долнопробни издания, обявени като „любовни романи с най-сладострастните сцени от френските спални“. Книгите вървяха по десет долара едната — нищо работа, като се имаше предвид, че човек може да ги използва многократно и освен това да ги отстъпва на приятели, с една дума излизаха доста по-евтино от истинската жена, обясняваше на всеослушание Трошикокали. За потвърждение тя подхвана някакъв откъс, който множеството изслуша в гробовно мълчание сякаш ставаше дума за най-възвишено поетично откровение. Четенето завърши сред хор от смехове и дебелашки подмятания и сандъците се опразниха за броени минути. Междувременно се бе стъмнило и се наложи да осветят празненството с факли. Мадам обяви безбожна цена за бутилка ром, но пък танцът с момичетата струваше само една четвърт. „Може ли някой да свири на проклетото пиано“, запита тя. Тогава Елайза, чиито черва къркореха, без много да му мисли, пристъпи напред и седна пред раздрънкания инструмент с мисъл за мис Роуз. Не беше свирила от десет месеца, нямаше и кой знае колко добър слух, но годините упражнения с металното махало на метронома и тактуването на белгийския учител зад гърба, й се притекоха на помощ. Тя подхвана една от веселите песни, които мис Роуз и брат й, капитанът, често пееха на два гласа през невинните години на музикалните вечеринки, преди съдбата да плесне с опашка и да преобърне света с главата надолу. Елайза забеляза с изненада колко добре се приема несръчното й изпълнение. След по-малко от две минути самоделна цигулка вече й пригласяше и танците започнаха; мъжете тичаха и подскачаха по набързо пригодената сцена, отнемайки си един през друг четирите жени. Страшилището с вълчите кожи свали шапката на Елайза и я постави върху пианото с толкова решително движение, че всички побързаха да я забележат и скоро тя започна да се изпълва с монети.

Първият фургон служеше за жилище и спалня на мадам и осиновения й син — момчето с барабана, във втория пътуваха една връз друга останалите жени, а двете ремаркета играеха ролята на спални. Във всяка една от облицованите с шарени парцали каруци имаше дървено ложе с четири колони и балдахин, с мрежа срещу комарите, огледало в позлатена рамка, порцеланова кана и леген за миене, поизбелели и тук-там проядени от молците персийски килими, които все още хващаха окото, както и поставки за свещи. Театралната украса въодушевяваше клиентите, прикриваше прахоляка от пътищата и следите от дългогодишната употреба. Две от жените танцуваха на фона на музиката, а останалите се трудеха на пълни обороти във фургоните. Мадам — истинска вълшебница с тестетата карти в ръце — следеше зорко игралните маси, но в същото време не пропускаше да прибира предварително парите за услугите на своите гълъбици, да продава ром, както и да поддържа настроението на мераклиите, и то без да вади лулата от устата си. Елайза изсвири песните, които помнеше наизуст и когато репертоарът й се изчерпа, започна отново първата, без никой да забележи повторението, ала накрая погледът й взе да се замъглява от умора. Когато я видя, че губи сили, великанът обяви почивка, събра парите от шапката и ги напъха в джобовете на пианиста, после хвана Елайза под ръка и почти я занесе до първия фургон, където й връчи чаша ром. Тя отказа с вяло движение — да го изпие на гладно бе равносилно на удар по тила. Тогава той се зарови сред бъркотията от багажи и съдове и измъкна самун хляб и парче лук, върху които Елайза се нахвърли със светнали очи. Когато ги погълна, тя вдигна глава и срещна погледа на увития в кожи исполин, който я гледаше от шеметната си височина. Озаряваше го невинна усмивка с най-белите и равни зъби на света.

— Приличаш на жена — каза той и момичето подскочи.

— Казвам се Елиас Андиета — отвърна тя и посегна към револвера, сякаш се готвеше да защити с оръжие мъжкото си име.

— А аз съм Бабалу Лошия.

— Има ли и добър Бабалу?

— Имаше.

— Какво стана с него?

— Срещна се с мене. Откъде си, момче?

— От Чили. Тръгнал съм да търся брат си. Да си чувал за Хоакин Андиета?

— Не съм. Но ако брат ти е мъж на място, рано или късно ще ни посети. Всички познават момичетата на Джоу Трошикокали.