Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (14)

Тайната

Вечерта, когато Елайза напусна Валпараисо, скрита в търбуха на „Емилия“, Съмърсови вечеряха в Английския хотел по покана на Паулина, съпругата на Фелисиано Родригес де Санта Крус, и се прибраха късно у дома в Серо Алегре. Чак седмица по-късно разбраха, че момичето е изчезнало — мислеха, че се намира в имението на Агустин дел Валие заедно с мама Фресия.

На следващия ден Джон Съмърс подписа договор като капитан на „Фортуна“, новия параход на Паулина. Сделката бе скрепена с най-обикновен документ, събрал условията на споразумението. Достатъчно им бе да се видят веднъж, за да почувстват взаимно доверие, а и нямаха време за губене в законови дреболии, подвластни на едно и също желание — да стигнат до Калифорния. Цяло Чили бе обсебено от тази лудост, въпреки призивите за благоразумие по страниците на вестниците и повтаряни в апокалиптични проповеди от амвона на църквите. Само няколко часа бяха необходими на капитана, за да събере екипаж — по доковете се точеха дълги опашки от трескави кандидати, поразени от чумата за злато. Мнозина дори спяха на земята, за да не пропуснат реда си. Джон Съмърс изненада морските люде с решението си да не качва пътници на борда. Никой не можеше да проумее причината, тъй като практически корабът му щеше да пътува празен. Той обаче не даде обяснения. Бе скроил пиратски план, за да попречи на моряците да избягат, когато хвърлят котва в Сан Франсиско, но го запази в тайна, иначе всички щяха да изчезнат. Освен това се въздържа да уведоми хората си, че преди да отплават на север, ще направят необичаен набег на юг. Изчакваше да излязат в открито море, за да им го съобщи.

— Значи смятате, че ще можете да управлявате кораба ми и да държите изкъсо екипажа, нали така, капитане? — попита за сетен път Паулина, докато му подаваше договора за подпис.

— Да, госпожо, не се тревожете. До три дни ще бъда готов да отплавам.

— Много добре. Знаете ли какво липсва в Калифорния, капитане? Пресни продукти: плодове, зеленчуци, яйца, добри сирена, колбаси. Точно това ще продаваме ние там.

— Как? Всичко ще се разплуе по пътя…

— Ще го превозим в лед — отвърна невъзмутимо тя.

— В какво?

— В лед. Най-напред ще отплавате на юг, за да вземете леда. Нали знаете къде е лагуната Сан Рафаел?

— Близо до Пуерто Айсен.

— Радвам се, че познавате онези места. Чух, че там имало чудесен син ледник. Искам да напълните „Фортуна“ с парчета лед. Какво ще кажете?

— Че това е лудост, с ваше извинение.

— Точно така. Затова не е хрумнала никому. Натоварете бурета с едра сол и повечко чували и ми увийте големи буци. А! Мисля, че ще се наложи да облечете добре хората си, за да не измръзнат. И между другото, капитане, бъдете така добър да не споменавате за това пред никого, току-виж, ни откраднали идеята.

Джон Съмърс се сбогува с нея смутен. Отначало реши, че госпожата си е изгубила ума, но колкото повече разсъждаваше, толкова повече го привличаше приключението. А и нямаше какво да губи. Тя рискуваше богатството си, а той самият щеше да получи своя дял дори ако ледът се разтопеше по пътя. Но окажеше ли се успешно безумното им начинание, договорът предвиждаше за него доста съществено възнаграждение. След седмица, когато избухна вестта за изчезването на Елайза, капитан Съмърс плаваше с пълна пара към ледника. Той научи за случилото се едва когато се завърна във Валпараисо, за да натовари подготвените от Паулина стоки и да ги превози в легло от праисторически лед до Калифорния, където мъжът й и деверът й щяха да ги продадат на цена, многократно по-висока от стойността им. Ако всичко излезеше както бе замислено, за три или четири курса на „Фортуна“ тя щеше да натрупа повече пари, отколкото бе сънувала; бе изчислила дори след колко време други търговци ще заимстват идеята и ще започнат да я тормозят със съперничеството си. Що се отнася до капитана, е, той също носеше стока, от която смяташе да изкара добра печалба — книги.

Когато Елайза и бавачката не се прибраха у дома в уречения ден, мис Роуз изпрати кочияша с бележка, за да провери дали семейство Дел Валие се намира все още в имението си и добре ли е Елайза. Час по-късно на вратата застана разтревожена съпругата на Агустин дел Валие и каза, че не знаела нищо за Елайза. Семейството не било мърдало от Валпараисо, тъй като мъжът й получат пристъп от подагра. Не била виждала Елайза от месеци. Мис Роуз има хладнокръвието да изиграе безкрайното си съжаление и объркване: Елайза била в дома на друга приятелка, неволна грешка, извини се тя, и благодари на госпожата, че си е направила труда да дойде лично… Както можеше да се очаква, госпожа Дел Валие не повярва на нито една нейна дума и още преди мис Роуз да изпрати вест до кантората на брат си Джереми, слухът за бягството на Елайза вече беше най-обсъжданата тема във Валпараисо.

Мис Роуз прекара останалата част от деня в ридания, а Джереми Съмърс — в предположения. Преровиха стаята на Елайза, откриха прощалното писмо и го препрочетоха неколкократно, търсейки напразно някаква следа. Не успяха да открият и мама Фресия, за да я разпитат, и едва тогава си дадоха сметка, че индианката бе работила за тях осемнайсет години, а те не знаеха дори презимето й. Никога не я бяха питали откъде е, има ли семейство. Мама Фресия, както и останалите прислужници, принадлежеше към мъглявото обкръжение от полезни призраци.

— Валпараисо не е Лондон, Джереми. Не може да са отишли много далеч. Трябва да ги потърсим.

— Не се ли сещаш как ще се разчуе, когато започнем да разпитваме приятелите си?

— Има ли значение какво ще кажат хората? Най-важното е да открием Елайза по-скоро, преди да е забъркала някоя каша и да й се е случило нещо лошо.

— Откровено казано, Роуз, щом ни е напуснала по този начин след всичко, което направихме за нея, кашата вече е забъркана.

— Какво искаш да кажеш? За какво намекваш? — запита сепната мис Роуз.

— Тук е замесен мъж, Роуз. Няма друга причина, заради която едно момиче би извършило подобна безумна глупост. И ти го знаеш по-добре от всеки друг. С кого може да е избягала Елайза?

— Не мога да си представя.

Ала мис Роуз определено си го представяше. Сигурна беше кой е виновникът за ужасната беда — младежът, с вид на погребален агент, който преди месеци бе донесъл някакви сандъци у тях, служителят на Джереми. Тя не знаеше името му, но щеше да го научи. Не сподели с брат си, защото реши, че все още не е късно да измъкне момичето от клопката на неудачната любов. Роуз помнеше с точност на нотариус всяка подробност от собствените си премеждия с виенския тенор и още тръпнеше от тогавашните вълнения. Да, вече бе престанала да го обича, беше го изтръгнала от сърцето си преди векове, но стигаше само да прошепне името му, за да закънти в гърдите й камбана. Карл Брецнер беше ключът към нейното минало, към нейната личност, мимолетната среща с него бе предопределила съдбата й, бъдещето на жената, в която се бе превърнала. Ако отново се влюбя както тогава, помисли си тя, ще постъпя по същия начин, макар да знаеше как тази страст бе разбила живота й. Може би Елайза щеше да има по-голям късмет и любовта й да бъде по-сполучлива, може би нейният любим беше свободен, без деца и измамена съпруга. Трябваше да открие момичето, да се изправи пред проклетия съблазнител и да ги принуди да се венчаят, а поставен пред свършен факт, Джереми рано или късно щеше да се примири. Трудна задача, като се има предвид колко строго гледа брат й на въпросите за честта, но след като бе простил на нея, защо да не прости и на Елайза. Щеше да го убеди. Не бе играла ролята на майка толкова години, за да стои сега със скръстени ръце, когато единствената й дъщеря върши грешка, реши твърдо Роуз.

И докато Джереми Съмърс се скри зад гордо и непристъпно мълчание, което между впрочем не го спаси от плъзналите клюки, мис Роуз се впусна в действие. След няколко дни тя вече знаеше кой е Хоакин Андиета и с ужас научи, че на всичко отгоре бяга от правосъдието. Обвиняваха го, че е оплел сметките на Британската компания за внос-износ и че е откраднал стоки. Тогава разбра, че положението е далеч по-сериозно, отколкото си бе представяла — Джереми никога нямаше да приеме подобен човек в семейството. Нещо повече, пипнеше ли веднъж бившия си служител, на мига щеше да го прати в затвора дори да се е оженил вече за Елайза. Освен ако не намеря начин да го накарам да оттегли обвиненията си срещу този нещастник и да изчистя името му за доброто на всички нас, процеди ядно мис Роуз. Първо трябваше да открие влюбените, а после щеше да решава как да уреди останалото. Не съобщи никому за разкритията си и посвети останалата част от седмицата на проверки тук и там, докато най-сетне в книжарница „Сантос Торнеро“ й споменаха за майката на Хоакин Андиета. Разпита из църквите и откри адреса й. Както предполагаше, католическите свещеници водеха на отчет енориашите си.

В петък по обед мис Роуз се представи на въпросната госпожа. Тръгна наперена, накипяла от справедлив гняв, готова да й каже истината в очите, но колкото повече навлизаше из кривите улички на квартала, където кракът й не бе стъпвал, толкова повече се разколебаваше. Съжали, че е избрала точно тази рокля, прекалено натруфената шапка и белите ботинки — почувства се смешна. Похлопа на вратата, угнетена от чувството за срам, което се превърна в искрено съчувствие при вида на майката на Андиета. Мис Роуз не бе и сънувала подобно опустошение. Пред нея стоеше невзрачно създание с трескави очи и страдалчески поглед. Отначало я взе за старица, но когато се вгледа по-внимателно, си даде сметка, че майка му е още млада, че преди е била хубавица и че сега, несъмнено, е болна. Жената я посрещна без изненада — беше свикнала с посещенията на богати дами, които идваха да й правят поръчки за шев и бродерия. Те си предаваха адреса една на друга и не беше рядкост някоя непозната да застане на прага й. Новодошлата обаче беше чужденка, личеше си по светлия цвят на роклята — една чилийка не би дръзнала да се облече така. Поздрави я без усмивка и я покани да влезе.

— Седнете, моля. С какво бих могла да ви бъда полезна?

Мис Роуз се отпусна онемяла на края на стола, който й предложиха. Всичко премислено се изпари от ума й заради внезапно бликналото дълбоко състрадание към жената пред нея, към Елайза и към нея самата, докато сълзите й се лееха като река и обливаха лицето и душата й. Смутена, майката на Хоакин Андиета пое ръката й между дланите си.

— Какво ви е, госпожо? Мога ли да ви помогна?

Тогава мис Роуз й разказа на пресекулки на своя завален испански, че единствената й дъщеря я няма повече от седмица, била влюбена в Хоакин, запознали се преди месеци и оттогава момичето не било на себе си и ходело като замаяно, всеки можел да го забележи, само тя, егоистката, не забелязала навреме, защото витаела Бог знае къде, а ето че сега е вече късно: двамата са избягали, с една дума Елайза е провалила живота си така, както тя самата бе провалила своя. И продължи да реди събитията едно след друго, без да може да се спре, докато накрая довери на непознатата онова, което не бе споделяла с никого. Разказа й за Карл Брецнер и безплодната им любов, за двадесетте години, оставили своя отпечатък върху замрялото й сърце и празната й утроба. Изплака мъката за мълчаливите саможертви през целия си живот, за стаявания от добро възпитание гняв, за веригите, които влачеше като каторжник само и само за да запази приличие, за буйната си младост, опропастена от проклетия късмет, че се е родила жена. Най-накрая отмаля от ридания и остана да седи там, без да съзнава какво й се бе случило и откъде бе избликнало бистрото облекчение, което започваше да я обзема.

— Пийнете си малко чай — предложи майката на Хоакин Андиета след дълго мълчание и сложи в ръката на Роуз нащърбена чаша.

— От сърце ви моля, кажете ми дали Елайза и синът ви са любовници. Не съм се побъркала, нали? — прошепна мис Роуз.

— Възможно е, госпожо. И Хоакин ходеше като обезумял, но никога не ми е споменавал името на момичето.

— Помогнете ми, трябва да открия Елайза…

— Тя не е с Хоакин, уверявам ви.

— Откъде знаете?

— Споменахте, че дъщеря ви е изчезнала само преди седмица, нали? А синът ми замина през декември.

— Замина ли? Закъде?

— Не зная.

— Разбирам ви, госпожо. На ваше място и аз щях да се опитам да го прикрия. Чух, че синът ви имал проблеми с правосъдието. Давам ви честната си дума, че ще му помогна. Брат ми е директор на Британската компания и ще направи каквото му кажа. Няма да споделя с никого къде е синът ви, искам само да говоря с Елайза.

— Дъщеря ви и Хоакин не са заедно, повярвайте ми.

— Убедена съм, че Елайза го е последвала.

— Не е възможно, госпожо. Синът ми замина за Калифорния.

 

 

В деня, когато капитан Джон Съмърс се завърна във Валпараисо с натоварения с лед „Фортуна“, сестра му и брат му го чакаха както винаги на кея, но още щом видя лицата им, той разбра, че се е случило нещо извънредно. Роуз бе посърнала и когато го прегърна, избухна в необуздан плач.

— Елайза изчезна — съобщи му Джереми с такава ярост, че едва учленяваше думите.

Когато останаха насаме, Роуз разказа на Джон какво бе научила от майката на Хоакин Андиета. След безкрайните дни, докато очакваше завръщането на любимия си брат и се губеше в какви ли не догадки, бе стигнала до заключението, че момичето е последвало своя любим в Калифорния, защото и тя самата сигурно би сторила същото. На следващата сутрин Джон Съмърс тръгна да разпитва из пристанището и узна, че Елайза не е купувала билет и не е в списъка на пътниците на нито един от корабите, от друга страна, властите бяха отбелязали, че през декември е отплавало лице на име Хоакин Андиета. Капитанът предположи, че девойката по всяка вероятност е сменила името си, за да прикрие следите си, и повтори обиколката с точното й описание, ала никой не я беше виждал. Увериха го, че млада дама, почти дете, тръгнала да пътува сама или придружавана единствено от някаква индианка, веднага би привлякла вниманието, освен това било необичайно жена да се качва на някой от платноходите за Сан Франсиско и в подобни случаи ставало дума предимно за уличници или, твърде рядко, за съпругите на капитани и търговци.

— Не е възможно да отплава, без да остави следа, Роуз — заключи капитанът, след като предаде на сестра си в подробности наученото.

— А Андиета?

— Майка му не те е излъгала. Видях името му в списъка.

— Бил откраднал стоки от Британската компания. Убедена съм, че го е сторил, защото не е имало друг начин да заплати билета си. Джереми не подозира, че възлюбеният на Елайза е крадецът, когото той търси, и се надявам никога да не научи.

— Не се ли умори от толкова много тайни, Роуз?

— А ти какво предлагаш? Животът ми е изграден от лъжи, не от истини. Джереми е като камък, познаваш го толкова добре, колкото и аз. Какво ще правим с момичето?

— Утре тръгвам за Калифорния, корабът вече е натоварен. Ако там има толкова малко жени, колкото твърдят, лесно ще я открия.

— Това не е достатъчно, Джон!

— Да ти хрумва нещо по-добро?

Същия ден, докато тримата вечеряха, мис Роуз отново настоя да използват всички възможни средства, за да намерят Елайза. Джереми, който се бе държал настрана от бурната дейност на сестра си, без да даде дори съвет или да изрази друго чувство, освен отегчението, че е замесен в обществен скандал, процеди, че малката не заслужава подобно внимание.

— Тази истерична обстановка е твърде неприятна. Предлагам да се успокоите. За какво я търсите? Дори да я откриете, кракът й няма да стъпи повече в тази къща — обяви той.

— Нима Елайза не означава нищо за теб? — упрекна го мис Роуз.

— Не е там работата. Тя извърши непростима грешка и трябва да си понесе последствията.

— Както ги нося аз вече почти двадесет години.

В трапезарията се възцари ледено мълчание. Никога не бяха говорили открито за миналото, Джереми дори нямаше представа знае ли Джон за историята с виенския тенор, той самият поне винаги се бе въздържал да му я разкаже.

— Какви последствия, Роуз? Простих ти и те приех. Не можеш да ме упрекнеш за нищо.

— Щом като беше така великодушен към мен, защо да не бъдеш и към Елайза?

— Защото ти си ми сестра и моят дълг е да те закрилям.

— Елайза ми е като родна дъщеря, Джереми!

— Обаче не е. Нямаме никакви задължения към нея — тя не принадлежи към това семейство.

— Напротив, принадлежи! — извика мис Роуз.

— Стига! — намеси се капитанът и удари по масата с юмрук така, че чиниите и чашите издрънчаха.

— Принадлежи, Джереми. Елайза е част от нашето семейство — изхлипа мис Роуз и захлупи лице в длани. Тя е дъщеря на Джон…

Тогава Джереми узна от сестра си и брат си тайната, която двамата бяха пазили шестнайсет години. И този неразговорлив човек, винаги толкова сдържан, че изглеждаше недосегаем за каквото и да било човешко чувство, за пръв път избухна и всичко премълчавано в продължение на четирийсет и шест години образцово британско хладнокръвие изригна на тласъци и го задави с порой от упреци, ярост и унижение: какъв глупак съм бил, Боже Господи, да живея под един покрив с лицемери, без да подозирам; да си мисля, че сестра ми и брат ми са почтени хора, че между нас цари взаимно доверие, а сега излиза, че всичко е било измама и притворство; кой знае още колко много неща сте скривали от мене, но това вече надмина всякакви граници; защо, по дяволите, не сте ми казали, какво съм ви направил, та да се отнасяте с мен като с чудовище, с какво съм заслужил да ме залъгвате по този начин, възползвали сте се от великодушието ми, а в същото време сте ме презирали, да, презирали, защото как другояче да нарека желанието ви да ме оплетете в лъжи и да ме държите настрана, нужен съм ви само за да ви плащам сметките, цял живот е било така, още като деца ми се подигравахте зад гърба…

Онемели, Роуз и Джон удържаха на стихията, питайки се как да се оправдават, и когато Джереми изчерпа запаса си от обиди, над трапезарията надвисна тягостно мълчание. И тримата бяха изтощени. За пръв път в живота си те се изправяха един пред друг без прикритието на добрите обноски и вежливия тон. Сякаш безвъзвратно бе рухнало нещо основно, опората, крепяла крехкото им равновесие на маса с три крака. Джереми постепенно възвърна самообладанието си, лицето му отново доби обичайното недостъпно и високомерно изражение и той посегна да оправи падналия на челото му кичур коса и изкривената вратовръзка. Тогава мис Роуз стана, отиде зад стола на брат си и постави ръка върху рамото му — единственият жест на близост, който се осмели да направи. В същото време усещаше сърцето си натежало от нежност към този неин брат, самотен и меланхоличен като баща им, когото никога не си бе давала труда да погледне в очите. Изведнъж си даде сметка, че всъщност тя не знае нищо за него и че през целия си живот никога не го е докосвала.

Шестнайсет години преди това, в ранното утро на 15 март 1832 г., на излизане в градината мама Фресия се бе спънала в някакъв сандък от марсилски сапун, покрит с вестник. Заинтригувана, тя се навела да види какво е, повдигнала хартията и зърнала вътре току-що родено момиченце. Хукнала към къщи с викове и след миг мис Роуз вече оглеждала невръстното създание. Тогава тя била двайсетгодишна, красива и свежа като праскова, носела топазножълта рокля, а вятърът си играел с разпуснатите й коси — такава я помнеше или си я представяше Елайза. Двете жени вдигнали сандъка и го отнесли в салончето за шев, махнали хартиите и извадили отвътре детето, увито набързо във вълнена жилетка. Предположили, че не ще да е стояло дълго навън, тъй като въпреки виелицата сутринта телцето му било още топло и то сладко спяло. Мис Роуз наредила на индианката да донесе чисто одеяло, чаршафи и ножица, за да пригодят набързо пелени. Когато мама Фресия се върнала, жилетката вече била изчезнала, а голото бебе пищяло в прегръдките на мис Роуз.

— Веднага познах жилетката. Аз самата я бях изплела на Джон предишната година. Скрих я, защото и ти щеше да я познаеш — обясни тя на Джереми.

— Коя е майката на Елайза, Джон?

— Не си спомням името й…

— Не знаеш как се казва?! Колко ли копелета си посял по света? — възкликна Джереми.

— Сещам се за едно момиче от пристанището — млада чилийка, много хубава беше. Повече не съм я виждал и нямах представа, че е забременяла. След години, когато Роуз ми показа жилетката, си спомних, че наметнах с нея момичето на брега, защото беше студено, а после забравих да си я поискам. Трябва да разбереш, Джереми, такъв е животът на моряците. Аз не съм чудовище…

— Бил си пиян.

— Възможно е. Когато разбрах, че Елайза е моя дъщеря, направих опит да открия майката, но от нея нямаше и следа. Може да е умряла, кой знае.

— По някаква причина тази жена е решила, че ние трябва да отгледаме детето, Джереми, и никога не съм съжалявала, че го сторихме. Дадохме му обич, добър живот, образование. Най-вероятно майката не е можела да му ги осигури и затова ни е донесла Елайза, увита в жилетката, за да разберем кой е бащата — добави мис Роуз.

— Това ли е всичко? Някаква мръсна жилетка! Това не доказва нищо! Всеки друг би могъл да бъде бащата. Твърде хитро се е отървала чилийката от бебето си.

— Боях се, че ще реагираш така, Джереми. Точно затова не ти казах още тогава — сопна се сестра му.

 

 

Три седмици след като се раздели с Дао Циен, Елайза вече промиваше злато на брега на Американската река, заедно с петима миньори. Не бе изминала пътя сама — още на излизане от Сакраменто се бе присъединила към група чилийци, поели на път за златоносните минни полета. Те си бяха купили коне и мулета, но тъй като нито един от тях не разбираше от подобни работи, не бяха забелязали напредналата възраст и недостатъците на добичетата, прикрити ловко от мексиканските скотовъдци. Окаяните кранти, целите в рани, замазани с боя, бяха дори упоени, и след няколко часа преход, започнаха да губят сили и да кретат куцукайки. Печалният керван, натоварен с купища сечива, оръжия и тенекиени съдове, се влачеше едва-едва с оглушително дрънчене. Мнозина зарязваха по пътя част от багажа си и той оставаше захвърлен край кръстовете, изпъстрили пейзажа наоколо, като белег за погребаните там мъртъвци. Елайза се представи с мъжко име: Елиас Андиета, и добави, че току-що пристига от Чили по заръка на майка си, за да открие брат си Хоакин и че е готов да броди надлъж и нашир из Калифорния, докато изпълни дълга си.

— На колко си години, малкият? — бяха я запитали.

— На осемнайсет.

— Изглеждаш на четиринайсет. Не си ли малък още, за да търсиш злато?

— На осемнайсет съм и не търся злато, а брат си Хоакин — повтори тя.

Чилийците бяха млади и весели и все още не бяха изгубили въодушевлението, което ги бе подтикнало да напуснат родината и да отидат толкова далеч, макар че вече започваха да разбират, че съкровищата не се търкалят по пътищата, както гласеше легендата. Отначало Елайза криеше лице, нахлупила шапка до веждите си, но скоро откри, че мъжете почти не се поглеждаха един друг. Всички те я бяха приели за момче и не изглеждаха изненадани нито от очертанията на тялото й, нито от гласа й, нито от навиците й. Улисани в собствените си дертове, те не забелязваха, че спътницата им не ходи по малка нужда като тях и че стигнеха ли до някоя бара и решаха да се освежат, всички се събличаха, докато мнимият Елиас влизаше във водата заедно с дрехите и шапката, обяснявайки, че по този начин щял да убие с един куршум два заека хем да се изкъпе, хем да се изпере. От друга страна, чистотата бе най-малката им грижа и след няколко дни Елайза вече беше толкова мръсна и потънала в пот, колкото и останалите. Откри, че мръсотията еднакво принизява всички, обонянието й на хрътка едва различаваше миризмата на собственото й тяло от тази на другарите й. Грубият плат на панталона протриваше краката й — не беше свикнала да язди на дълги разстояния и на втория ден едва пристъпваше заради изранените си до живо месо бедра, но и спътниците й бяха градски чеда и страдаха не по-малко от самата нея. Сушата и знойният пек, жаждата, умората и непрестанните набези на комарите охладиха веселяшкото настроение. Керванът напредваше мълчаливо, сечивата дрънчаха и всички се разкайваха, че изобщо са тръгнали. Няколко седмици търсиха подходящо място, където да се настанят и да се захванат с промиването на златоносен пясък, но Елайза не си губеше времето и все разпитваше ли разпитваше за Хоакин Андиета. Подшушнатите тайни белези и зле нарисуваните карти не се оказаха особено полезни — стигнеха ли до удобен терен, те заварваха там стотици други копачи, пристигнали преди тях. Всеки златотърсач имаше право на сто квадратни фута и очертаваше участъка си с ежедневната си работа по него или като оставяше там инструментите си, в случай на отсъствие, ала нямаше ли го за повече от десет дни, опасността други да заемат мястото му и да го впишат на свое име, беше съвсем реална. Най-страшните престъпления — преждевременното нахлуване в чужда собственост и кражбата, се наказваха с бесилка или с бичуване след набързо проведен процес, в който златотърсачите играеха ролята на съдии, на съдебни заседатели и на палачи. Навсякъде се срещаха с други чилийци. Разпознаваха се по облеклото и произношението, прегръщаха се радушно, споделяха чая, ракията и осоленото месо, всеки описваше в ярки краски премеждията си и накрая запяваха дружно тъжни песни под звездното небе, но на следващия ден си казваха сбогом, защото време за излишно гостоприемство нямаше. По произношението и по разговорите Елайза се догади, че мнозина от тях са млади богаташи от Сантяго, полуаристократични издънки, които само допреди няколко месеца се бяха разхождали във фрак, с лачени ботуши, ръкавици от шевро и загладена с брилянтин коса. В рудниците обаче беше невъзможно да ги различиш дори от най-недодяланите селяци, с които се бъхтеха рамо до рамо. Превземките и класовите предразсъдъци се изпаряваха при допира с жестоката действителност в мините. Това обаче не важеше за расовото съперничество и свадите избухваха при най-дребния повод. Чилийците, по-многобройни и предприемчиви от останалите латиноамериканци, будеха омраза у янките. Елайза научи, че в Сан Франсиско някакви пияни австралийци нападнали Малко Чили и предизвикали ожесточена схватка. В рудниците действаха няколко чилийски предприятия. Наетите от тях селски ратаи, живели цели поколения при феодални условия, работеха срещу нищожна надница и не се учудваха, че златото принадлежи на господаря, а не на този, който го добива. В очите на янките това беше чиста проба робство. Американският закон бе създаден в полза на личността — собствеността се ограничаваше до участъка, който човек сам можеше да разработва. Чилийските компании нарушаваха закона, като регистрираха правата на името на всеки един от ратаите, с цел да завземат по-обширно пространство.

Тук се срещаха представители на всички народности: белокожи с бархетни ризи и затъкнати в ботушите панталони, с револвери на кръста; китайци с плътни елеци и широки панталони; индианци с окъсани военни куртки и гол задник, мексиканци с бели памучни дрехи и огромни сомбрера; южноамериканци с късо пончо и широк кожен колан, където пазеха камата, тютюна, барута и парите си; босоноги пришелци от Сандвичевите острови с лъскави копринени пояси — всички накуп, на едно и също място, пъстра палитра от багри, култури, религии и езици, обсебени от всеобща мечта. Елайза не спираше да разпитва за Хоакин Андиета и молеше всекиго да препредава слуха, че брат му Елиас го търси. С навлизането си в непознатите земи тя все по-ясно разбираше колко необятни са те и колко трудно ще й бъде да открие любимия сред петдесетте хиляди чуждоземци, които пъплеха от едно находище до друго.

Групата от изтощени чилийци най-сетне реши да се установи. Бяха се добрали до долината на Американската река в адска жега само с две мулета и с коня на Елайза — останалите добичета бяха издъхнали по пътя. Пръстта беше спечена и напукана, наоколо растеше само бор и дъб, а реката — бистра и пенлива — се спускаше стремително от планината и прорязваше падината като с нож. По протежение на двата бряга безконечни върволици златотърсачи копаеха и пълнеха ведра с ронлива пръст, а после я пресяваха с нещо подобно на бебешка люлка. Работеха гологлави под слънцето, с крака в ледената вода и с мокри дрехи, спяха на голата земя, с оръжие в ръка, хранеха се с корав хляб и осолено месо, пиеха вода, замърсена от стотиците изкопи по-нагоре по реката, и долнокачествен алкохол, който съсипваше черния им дроб или ги водеше към умопомрачение. Двама мъже умряха пред очите на Елайза за броени дни, сгърчени от болка и облени от пенливата пот на холерата, и тя беше безкрайно благодарна на мъдрия Дао Циен, задето не й позволяваше да пие непреварена вода. Дори да умираше от жажда, Елайза изчакваше да спрат някъде да пренощуват и си кипваше вода за чай или за мате. От време на време проехтяваха възторжени възгласи — някой бе попаднал на късче злато, мнозинството обаче се задоволяваше с едно-две безценни грамчета, отделени от тонове безполезна пръст. И ако допреди няколко месеца лъскавите люспи все още проблясвали тук-там под кристалната вода, сега природата бе вече напълно поразена от човешката ненаситност и гледката наоколо бе обезобразена от купчините пръст, камънаците и зейналите ями, от отклонените в безброй кладенчета реки и поточета, от хилядите пънове на мястото на изсечените вековни гори. Достигането до рудата изискваше титанични усилия.

Елайза нямаше намерение да спира, но бе останала без сили и си даваше сметка, че не може да продължи да язди сама нагоре по течението. Спътниците й заеха малък участък в края на върволицата миньори, доста далече от малкото селище, което започваше да се заражда на това място около кръчмата и магазинчето със стоки от първа необходимост. Съседите — трима орегонци, чудовищно издръжливи на работа и на пиене, вместо да ги посрещнат с добре дошли, побързаха да подчертаят, че не признават правото на „мърльовците“ да разработват американската земя. Един от чилийците им отвърна с довода, че земята не е и тяхна, а на индианците, и щеше да се вдигне голяма пушилка, ако останалите не се бяха намесили да успокоят духовете. Шумът тук никога не замираше, наоколо непрестанно звънтяха лопати и кирки, клокочеше вода, търкаляха се камъни, ехтяха проклятия, ала небето бе ясно и въздухът ухаеше на дафина. Полумъртви от умора, чилийците се проснаха на земята, докато мнимият Елиас Андиета се зае да пали огън за кафето и да пои коня си. От жал даде вода и на клетите мулета — не бяха нейни, но тя ги освободи от товара им, за да си починат. Умората замъгляваше погледа на Елайза, коленете й трепереха и тя разбра, че Дао Циен е бил прав, когато я съветваше да се възстанови добре, преди да начене поредното премеждие. В паметта й изплува колибката от дъски и брезент в Сакраменто, където по това време Дао сигурно медитираше или нижеше калиграфски редове с писец и китайско мастило. Тя се усмихна удивена, че спомените й не я връщат към тихото салонче на мис Роуз или топлата кухня на мама Фресия. Как съм се променила, въздъхна Елайза, загледана в ръцете си, потъмнели от безмилостното слънце и целите покрити с пришки.

На другия ден спътниците й я изпратиха до магазина, за да купи най-необходимите провизии, както и една от онези люлки за пресяване на пръст — бяха забелязали колко по-добра работа щеше да им върши това приспособление от собствените им прости корита. Единствената улица в селото, ако можеше да се нарече така купчината колиби, тънеше в кал и боклуци. Магазинът — барака от нерендосани греди и дъски — бе средище на обществения живот на самотните мъже. Тук се продаваше по малко от всичко, поднасяше се алкохол на корем, с някое и друго мезе, а вечер, когато златотърсачите идваха да се напият, непознат музикант разнежваше душите с цигулката си. Тогава някои от мъжете закачаха кърпа на колана си, в знак, че поемат ролята на дама, а останалите се изреждаха да танцуват с тях. На много мили околовръст нямаше нито една жена, само от дъжд на вятър преминаваше фургон, натоварен с проститутки. Всички ги очакваха с четири очи и ги възнаграждаваха богато. Собственикът на магазина — разговорлив и добродушен мормон, — с три съпруги в Юта, бе готов да дава на кредит на всеки, който приемеше вярата му. Той самият беше въздържател и продаваше алкохола, заклеймявайки пиянството. На въпроса на Елайза кръчмарят отвърна, че бил чувал за някакъв Хоакин, а и презимето му звучало подобно на Андиета, но тъй като бил минал оттук преди доста време, вече не можел да й каже в каква посока се е отправил. Помнел го, понеже се забъркал в редовната свада между американци и испаноезични заради поредния участък. Чилийци? Може би, сигурен бил само, че говорели на испански или на мексикански — на него всички „мърльовци“ му изглеждали еднакви, сподели той.

— И какво стана накрая?

— Американците сложиха ръка на земята, а на онези им се наложи да си плюят на петите. Какво друго да стане? Хоакин и неговият другар престояха в магазина два-три дни. Хвърлих им няколко одеяла в ъгъла, за да полежат, докато се съвземат — доста ги бяха отупали. Не бяха лоши хора. Помня брат ти — чернокос, с големи очи, хубавец. — Той е бил — каза Елайза, с разтуптяно сърце.