Серия
Дъщеря на съдбата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hija de la fortuna, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Разочарования

В края на есента Дао Циен получи последното писмо от Елайза, което няколко месеца бе преминавало от ръка на ръка, следвайки стъпките му до Сан Франсиско. Беше напуснал Сакраменто през април. Зимата в този град му се стори безкрайна, крепяха го само писмата на Елайза, макар и нередовни, надеждата, че духът на Лин ще го открие, и дружбата с другия джун и. Дао бе набавил западни книги по медицина и с удоволствие и безкрайно търпение се бе заел да ги превежда ред по ред на своя приятел — така двамата едновременно попиваха тези толкова различни от азиатските знания. Научиха, че на Запад малко се знае за основните лечебни треви и за предпазването от болести и докато за вътрешната енергия на тялото ци дори не се споменаваше, в други области чуждоземните лекари бяха много по-напреднали. Дао прекарваше по цели дни в разисквания и сравнения с приятеля си, но залягането над учебниците не се оказа достатъчна утеха; уединението и самотата го гнетяха толкова много, че той напусна дъсчената колиба и градинката с билки и се премести в един от китайските хотели, където поне слушаше родна реч и се хранеше по свой вкус. Въпреки че клиентите му бяха твърде бедни и често ги лекуваше безплатно, Дао успяваше да заделя пари. Ако Елайза се върнеше, щяха да се настанят в хубава къща, мислеше си той, но докато живееше сам, хотелът му стигаше. Другият джун и възнамеряваше да си поръча млада съпруга от Китай и да се установи окончателно в Съединените щати — макар и чужденец, тук щеше да живее по-добре, отколкото в родината си. Дао Циен го предупреждаваше, че златните лотоси са суета, особено в Америка, където прекалено много се ходи пеш, и че фан уей ще се подиграват на жена с кукленски крака. „Кажи на търговеца да ти доведе усмихната и здрава съпруга, всичко останало е без значение“, посъветва го Дао, като си мислеше за краткия земен път на неговата незабравима Лин и колко по-щастлива щеше да бъде тя със силните крака и дробове на Елайза. Жена му чезнеше някъде, неспособна да открие посоката в чуждите земи. Той я зовеше в часовете за медитация и в стиховете си, но Лин не му се явяваше дори насън. За последен път я бе видял в трюма на кораба, когато го посети в зелената си атлазена рокля, с божури в косите, и го помоли да спаси Елайза, но това бе на равнището на Перу, а оттогава бе изтекла толкова много вода, земя и време, че Лин сигурно блуждаеше наоколо объркана. Дао си представяше как нежният й дух го търси из обширния непознат континент и не успява да го намери. По внушение на своя приятел джун и той поръча на някакъв току-що пристигнал от Шанхай художник да му нарисува портрет на Лин, но въпреки че следваше точните указания на Дао, всепризнатият майстор на татуировките и рисунките не успя да постигне ефирната хубост на Лин. Дао Циен си направи малък олтар от портрета и често сядаше пред него, за да я зове. Той не разбираше защо самотата, която преди бе считал за дар божи и богатство, сега му се струваше непоносима. Най-тягостното през моряшките му години бе липсата на тишина и лично пространство, където да поседи на спокойствие, а ето че сега ги имаше, но си търсеше другар. Мисълта да си заръча жена обаче му изглеждаше нелепа. Веднъж вече духовете на неговите предци му бяха намерили съвършената съпруга, ала се оказа, че зад привидния късмет, го дебнеше скрито проклятие. Дао бе познал споделената любов, но невинните години, когато всяка жена с малки крачета и добър характер му се струваше напълно задоволителна, никога нямаше да се върнат. Той смяташе, че е обречен да живее със спомена за Лин, защото никоя друга не би могла да заеме достойно мястото й. Дао Циен не търсеше слугиня или държанка. Дори необходимостта да създаде поколение, което да тачи името му и да се грижи за гроба му, не бе достатъчна подбуда. Опита се да обясни всичко това на приятеля си, но езикът му се заплете и той не можа да намери думи, за да изрази мъката си. Жената е полезно създание за работа, за да ражда деца и за удоволствие, но никой умен и образован мъж не би си помислил да я направи своя другарка, бе отвърнал приятелят му веднъж, когато Дао сподели чувствата си с него. В Китай един-единствен поглед наоколо бе достатъчен, за да разбереш подобно съждение, но в Америка отношенията между съпрузите изглеждаха различни. Първо никой нямаше държанки, поне открито. Малкото семейства на фан уей, които Дао Циен познаваше в тукашната земя на самотници, му изглеждаха непроницаеми. Той не можеше да си представи как протича близкото им съжителство, след като привидно мъжете считаха жените си за равни. Загадка, която му се щеше да разгадае, както и толкова други в тази невероятна страна.

Първите писма на Елайза пристигнаха до ресторанта и тъй като Дао Циен бе широко известен сред китайската общност, веднага му ги предадоха. Дългите, изпълнени с подробности послания, бяха най-свидния му другар. Той забеляза с изненада, че тъгува по Елайза — и през ум не му беше минавало, че приятелството с жена е възможно, особено ако е от друга култура. Макар да я бе виждал почти винаги в мъжки дрехи, тя му изглеждаше много женствена и се учудваше как всички останали приемат вида й, без да задават въпроси. „Мъжете не се поглеждат един друг, а жените ме взимат за изнежен младеж“, споменаваше тя в едно от писмата си. За Дао обаче Елайза си оставаше облеченото в бяло момиче от рибарската колиба във Валпараисо, което сам той бе накарал да си свали корсета, болната, която се остави безусловно на грижите му в трюма, топлото тяло, долепено до неговото в ледените нощи под брезентовия покрив, веселият глас, който си тананикаше, докато готвеше, и лицето със сериозно изражение, когато му помагаше да лекува ранените. Той вече не я виждаше като момиче, а като жена, въпреки крехките й кости и детски черти. Спомняше си колко много се бе променила, когато си отряза косата, и съжаляваше, че не е запазил плитката й — мисълта му бе хрумнала още тогава, но веднага я бе отхвърлил като срамен израз на прекалена разчувстваност. А ето че сега щеше да държи плитката в ръце и да си представя присъствието на необикновената си приятелка. В часовете на медитация Дао не пропускаше да насочва към Елайза защитна енергия с надеждата да й помогне по-лесно да преодолява хилядите смъртни опасности и всевъзможни беди, като се стремеше да не ги назовава със съзнанието, че мислиш ли за злото, накрая наистина го повикваш. Понякога я сънуваше и се събуждаше изпотен и тогава прибягваше до пръчиците на И Дзин, за да прозре невидимото. В мъглявите послания Елайза винаги се появяваше на път към планината, което до известна степен го успокояваше.

През септември 1850 г. Дао стана свидетел на шумно родолюбиво тържество, когато Калифорния се присъедини към останалите американски щати. Американската нация се простираше вече по целия континент от Атлантическия до Тихия океан. По онова време треската за злато започваше да се превръща в безкрайно и всеобщо разочарование и Дао виждаше тълпи от изнемощели и бедни мъже да чакат ред, за да отплават към родните места. Според вестниците тръгналите обратно към дома бяха повече от деветдесет хиляди. Моряците вече не бягаха, напротив — корабите не достигаха, за да поберат всички желаещи да си заминат. Един на всеки петима златотърсачи бе потънал във водите на някоя река или бе загинал от болест или от студ, мнозина бяха станали жертва на убийство или сами си бяха пръснали черепа. Все още пристигаха чужденци, тръгнали месеци преди това, но златото вече не бе достъпно за всеки смелчага с ведро, лопата и чифт ботуши — времето на самотните герои отминаваше и на тяхно място се настаняваха мощни компании с машини, способни да разрежат планината с водни струи. Миньорите работеха на надница и единствените, които забогатяваха, бяха предприемачите — не по-малко жадни за бързи печалби от търсачите на приключения от 49-а, но много по-хитри. Като шивачът евреин, на име Леви, който произвеждаше неизменното работно облекло: панталони от груб плат, с двойни шевове и метални капси отстрани. Но докато много златотърсачи си тръгваха, китайците продължаваха да прииждат мълчаливо, като мравки. Дао Циен често превеждаше от английски вестниците за своя приятел джун и, комуто особено много допадаха статиите на някой си Джейкъб Фриймънт, защото мненията им съвпадаха.

„Хиляди аргонавти се завръщат по домовете си разочаровани, задето не са успели да открият Златното руно, и одисеята им добива трагични краски, ала мнозина остават, макар и бедни, защото вече не могат да живеят другаде. Две години по тези диви и приказни земи променят хората. Опасностите, приключенията, здравето и жизнените сили, на които човек се радва в Калифорния, не се срещат на никое друго място. Златото изпълни предназначението си — привлече мъжете, които завладяват нови територии и ги превръщат в Обетована земя. Това е необратимо…“, пишеше Фриймънт.

Според Дао Циен обаче тук бе раят на алчните и нетърпеливи сребролюбци, обсебени от мисълта за бързо забогатяване. Духовна храна нямаше, докато насилието и невежеството процъфтяваха. А той беше убеден, че тези злини пораждат всички останали. През своите двайсет и седем години Дао бе видял много и макар да не се считаше за блюстител на морала, гибелното опошляване на нравите и безнаказаността на престъпленията го впечатляваха дълбоко. Той смяташе, че подобна страна е обречена да потъне в тресавището на собствените си пороци. Бе загубил надеждата, че в Америка ще открие бленуваното спокойствие — тя решително не беше място за кандидат-мъдрец. Защо тогава го привличаше толкова силно? Трябваше да попречи на тази земя да го омагьоса, както ставаше с всеки, стъпил на бреговете й; възнамеряваше да се завърне в Хонконг или да отиде при приятеля си Ебенизър Хобс в Англия, за да се учат и да упражняват заедно професията си. През годините след отвличането му на борда на „Либърти“, Дао Циен многократно бе писал на английския лекар, но тъй като плаваше из океаните, дълго време не получи отговор. Най-сетне, през февруари 1849 г., във Валпараисо едно от писмата на Хобс попадна у капитан Джон Съмърс и той го предаде на китаеца. Приятелят му пишеше, че се е посветил на хирургията в Лондон, но истинското му призвание били психическите заболявания — нова и твърде малко проучена от науката област.

Дао имаше намерението да поработи известно време в Дай Фао, Големия град, както сънародниците му наричаха Сан Франсиско, а после да отплава за Китай, в случай че Ебенизър Хобс не отговори скоро на последното му писмо. Той се изуми от промяната, настъпила в Сан Франсиско за малко повече от година. Вместо шумния стан от колиби и палатки, който бе видял с очите си, Дао се озова в уреден и процъфтяващ град, с добре очертани улици и многоетажни сгради, където навред се строяха нови жилища. Три месеца преди това чудовищен пожар бе изпепелил няколко квартала — все още личаха следи от овъглените постройки, но жарта още не била угаснала, когато всички грабнали теслите и се втурнали да възстановяват сринатото. Имаше разкошни хотели с парапети и балкони, казина, барове и ресторанти, елегантни коли и космополитно, зле облечено и зле възпитано население, сред което тук-там се забелязваха цилиндри на контета. Всички останали бяха брадясали и кални, с вид на непрокопсаници, ала тук никой не беше такъв, какъвто изглеждаше: докерът на пристанището можеше да се окаже латиноамерикански благородник, а кочияшът — адвокат от Ню Йорк. След минута разговор с някоя от тези страховити особи се случваше да попаднеш на възпитан и изискан човек, който при първия повод вадеше от джоба си многократно прегъвано писмо от жена си и го показваше със сълзи на очи. Или обратното — наконтеният франт се оказваше измамник в добре скроена дреха. Докато обикаляше из центъра, Дао не забеляза училища, затова пък видя деца, които се бъхтеха като възрастни: копаеха дупки, пренасяха тухли, караха мулета и лъскаха обувки, но усилеше ли се морският вятър, хукваха да пускат хвърчила. По-късно той узна, че повечето от тях са сираци, обикалят улиците на банди и крадат храна, за да се прехранват. Представителките на нежния пол се брояха все още на пръсти и щом някоя от тях се зададеше напето по улицата, движението спираше и всички се отдръпваха, за да й сторят път. В подножието на хълма „Телеграф“, където семафор със знаменца показваше произхода на навлезлите в залива кораби, се простираха няколко улици, където жените не бяха рядкост — това беше Червения квартал, управляван от австралийски, тасманийски и новозеландски сводници. Дао Циен бе чувал за тях и знаеше, че самотен китаец не бива да замръква наоколо. Той забеляза, че в магазините се предлагат изделия, каквито бе виждал и в Лондон. Всичко пристигаше по море, включително пратката с котки за борба срещу плъховете, която се бе разпродала до крак като луксозна стока. Гората от мачти на изоставените в залива плавателни съдове бе намаляла до една десета — много от тях бяха потопени за запълване на терена и за да се строи отгоре им, или бяха превърнати в хотели, кръчми и затвори; имаше дори приют за луди, където оставаха до последния си дъх несретниците, потънали в неизлечимото алкохолно умопомрачение. Необходимост от подобно заведение безусловно имаше, тъй като преди това обезумелите бяха дочаквали смъртта, завързани за дърветата.

Дао Циен се отправи към Китайския квартал и установи, че слуховете са верни — сънародниците му бяха построили цял град в самото сърце на Сан Франсиско, където се говореше на мандарински и на кантонски, надписите бяха на китайски и навсякъде пъплеха само хора с дръпнати очи, сякаш наистина се намираше в Поднебесната империя. Той се настани в приличен хотел и се приготви да упражнява лекарския си занаят толкова, колкото бе необходимо, за да събере малко повече пари, предвид предстоящото дълго пътуване. Случи се обаче нещо, което щеше да провали намеренията му и да го задържи в града: „Кармата ми не е била да заживея мирно в планински манастир, както някога си мечтаех, а да поведа безкрайна война без примирие“, заключи той след много години, когато обръщаше поглед към миналото и виждаше ясно изминатите пътища, както и тези, които му предстоеше да извърви. Няколко месеца по-късно Дао получи последното писмо от Елайза в плик, преминал през много ръце.

 

 

Паулина Родригес де Санта Крус слезе от „Фортуна“ като императрица, заобиколена от свитата си и с деветдесет и три сандъка. Третото пътуване на капитан Джон Съмърс с лед на борда се бе оказало истинско мъчение за него, за пътниците и за екипажа. Паулина накара всички да разберат, че корабът е неин и за да го подчертае, противоречеше на капитана и раздаваше произволни заповеди на моряците. Не я обезсили дори морската болест — слонският й стомах издържа на плаването с едно-единствено последствие: нарасналия апетит. Час по час отрочетата й се шмугваха в някой ъгъл на кораба, макар че бавачките не сваляха очи от тях, а когато това се случеше, камбаната на борда удряше тревога и се налагаше да спират ход, защото обезумялата майка пищеше, че децата са паднали през борда. Капитанът се опитваше да й обясни възможно най-внимателно, че ако наистина се е стигнало дотам, ще е по-добре да се примири, тъй като океанът вече ги е погълнал, но Паулина заповядваше да спуснат спасителните лодки във водата. Рано или късно малчуганите се появяваха и след неколкочасова трагедия плаването отново продължаваше. Един ден обаче противното й кученце се подхлъзна и падна в океана пред неколцина свидетели, които обаче предпочетоха да запазят мълчание. Мъжът й и деверът й я чакаха на кея в Сан Франсиско с цяла върволица файтони и каруци за семейството и за багажа. Построеното в нейна чест ново жилище — изискана викторианска къща — бе пристигнало в сандъци от Англия, номерирано по части и с план за сглобяването. Бяха внесли също така тапети, мебели, арфа, пиано, лампиони и дори порцеланови статуетки и пасторални картини за украса. Паулина не хареса новия си дом. В сравнение с мраморния й палат в Чили този тук й се струваше като кукленска къща, готова да се срути при първото облягане на стената, но засега нямаше избор. Достатъчно й бе да хвърли само един поглед върху града, където животът кипеше, за да прецени възможностите му.

— Оставаме тук, Фелисиано. Пристигналите първи до няколко години ще бъдат местната аристокрация.

— Това го имаш и в Чили.

— Аз да, но не и ти. Повярвай ми, този град ще стане най-важният на Тихоокеанското крайбрежие.

— Основан от пройдохи и уличници.

— Точно така. Те са най-жадни за уважение. По-знатни от семейство Крос няма да има. Жалко, че гринговците не могат да произнасят истинското ти презиме. Крос върви повече за производител на сирена. Но какво да се прави, човек не може да има всичко…

Капитан Джон Съмърс се отправи към най-добрия ресторант в града с намерението да хапне и да пийне на воля, за да забрави петте седмици, прекарани край госпожата. Беше докарал няколко сандъка с еротични книги в нови, илюстрирани издания. Успехът на предишните беше невероятен и капитанът не губеше надежда, че сестра му Роуз ще си възвърне желанието да пише. След изчезването на Елайза тя бе потънала в печал и не посягаше към перото. Той самият също се беше променил. Остарявам, дявол да го вземе, казваше си капитан Съмърс, изненадан от налегналата го безсмислена носталгия. Не бе имал време да се порадва на дъщеря си, да я заведе в Англия, както бе възнамерявал, не бе успял дори да й каже, че е неин баща. Беше му омръзнало от недомлъвки и лъжи. Търговията с книги бе поредната семейна тайна. Преди петнайсет години, когато сестра му Роуз му призна, че зад гърба на Джереми пише непристойни истории, колкото да не умре от скука, го бе осенила мисълта да ги публикува в Лондон, където еротичният пазар, проституцията и клубовете за налагане с камшик процъфтяваха в противовес на все по-строгия викториански морал. В далечната чилийска провинция, седнала пред красиво бюро от светло дърво, сестра му пишеше роман след роман, с подпис „анонимна дама“, вдъхновявана само от хилядократно уголемените и разкрасени спомени за единствената си любов. Никой не подозираше, че страстните случки, някои от които навяваха мисли за маркиз Дьо Сад, вече класика в жанра, са дело на жена. Капитанът пое задачата да носи ръкописите на издателя, да наблюдава сметките, да прибира печалбите и да ги внася в лондонска банка на името на сестра си. По този начин той й се отплащаше за огромната услуга, че бе прибрала дъщеря му, без да каже никому нито дума. Елайза… Не можеше да си спомни майка й, вероятно на вид тя приличаше на нея, ала поривът за приключения бе наследила без съмнение от него. Къде ли бе отишла? И с кого? Роуз твърдеше, че е тръгнала за Калифорния по следите на своя любим, но колкото повече време минаваше, толкова по-малко го вярваше Джон Съмърс. Приятелят му Джейкъб Тод, сега Фриймънт, превърнал търсенето на девойката в лично задължение, го уверяваше, че Елайза никога не е стъпвала в Сан Франсиско.

Фриймънт се срещна с капитана за вечеря и после го покани на леконравно представление в един от танцувалните локали в Червения квартал. Разказа му, че А Той — китайката, която бяха гледали през дупките в стената, — вече притежавала верига от публични домове, както и едно доста луксозно заведение, където се предлагали най-красивите азиатски момичета, някои от тях едва единайсетгодишни, обучени да задоволяват всякакви прищевки; сега обаче нямало да ходят там, а да погледат танцьорките от някакъв турски харем. Малко по-късно двамата вече пушеха и пиеха в двуетажна сграда, обзаведена с големи мраморни маси, лъскав бронз и рисунки на митологични нимфи, преследвани от фавни. Жени от няколко раси се въртяха около клиентите, поднасяха напитки и обслужваха игралните маси под зоркия поглед на въоръжени телохранители, облечени в прекалено крещящи костюми. В отделни помещения, от двете страни на главния салон, се залагаха огромни суми. Там заклетите комарджии проиграваха с хиляди за една нощ: политици, съдии, търговци, адвокати и престъпници, всички до един равни пред общата си страст. Ориенталското представление се оказа пълен провал за капитана, имал възможността да се наслади на истински кючек в Истанбул, и той веднага предположи, че непохватните танцьорки са, по всяка вероятност, част от последната група кокотки от Чикаго, пристигнали наскоро в града. Повечето от посетителите: недодялани селяци, неспособни дори да посочат Турция на картата, подлудяха от възторг по одалиските с възкъси, мънистени полички. Отегчен, капитан Съмърс се запъти към една от игралните маси, където някаква жена раздаваше с невероятна сръчност картите за „монте“. Друга се приближи до него, хвана го под ръка и зашепна обещания в ухото му. Той се обърна и я огледа — закръглена латиноамериканка с махленски вид, но с неподправена радост в очите. Тъкмо се канеше да я отпрати, защото смяташе да прекара остатъка от нощта в един от скъпите локали, както при всяко свое посещение в Сан Франсиско, погледът му попадна върху деколтето й. Между гърдите на латиноамериканката проблясваше златна брошка с тюркоази.

— Откъде си я взела! — извика той, като я сграбчи с две ръце за раменете.

— Моя си е! Купих я — отвърна жената ужасена.

— Откъде? — продължи да я разтърсва капитанът, докато не се приближи един от пазачите.

— Какво има, мистър? — намеси се заплашително човекът.

Капитанът направи знак, че ще плати на жената и я завлече, по-скоро пренесе, до една от кабините на втория етаж. Дръпна завесата и с един шамар я хвърли по гръб на леглото.

— Казвай откъде имаш брошката или ще ти избия всичките зъби, чуваш ли?!

— Не съм я откраднала, господине, кълна ви се. Дадоха ми я.

— Кой ти я даде?

— Ако ви кажа, няма да ми повярвате…

— Кой?!

— Едно момиче, преди време, на един кораб…

Асусена Пласерес бе принудена да разкаже на този грубиян как бе получила брошката от готвача китаец, срещу положените от нея грижи за непознато момиче, което тъкмо било пометнало и умирало бавно в трюма на някакъв кораб насред Тихия океан. Докато я слушаше, гневът на капитана започна да преминава в ужас.

— Какво стана с нея? — попита потресен Джон Съмърс, стиснал глава с ръце.

— Не зная, господине.

— За Бога, жено, кажи какво стана с нея — замоли я той и хвърли в скута й връзка банкноти.

— Кой сте вие?

— Нейният баща.

— Тя умря от загубата на кръв и изхвърлихме тялото й в морето. Това е истината, кълна се — отвърна без колебание Асусена Пласерес, защото си помисли, че след като клетото момиче бе преплавало половината свят, скрито в миша дупка, щеше да е непростимо от нейна страна да прати таткото по следите му.

 

 

Елайза прекара цялото лято в селището — покрай различните занимания дните се изнизаха. Първо дизентерията повали Бабалу Лошия, а това предизвика всеобщ смут, тъй като епидемията се смяташе за отминала. От няколко месеца нямаше нито един случай, за който да съжаляваха, освен смъртта на двегодишно момченце — първото, родено и починало на този кръстопът на пришелци и любители на приключения. Мъртвото дете постави върху селото клеймо на достоверност и то престана да бъде затънтен лагер: правото му да присъства на картите не се определяше вече само от бесилката, а и от християнското гробище с малка могила на невръстно създание, чийто живот бе протекъл изцяло тук. Докато бараката играеше ролята на лазарет, обитателите й бяха избегнали като по чудо болестта — Джоу не вярваше в заразите. Според нея всичко било въпрос на късмет: Господ пращаше на света чума и едни я пипваха, други — не. По тази причина тя не взимаше предпазни мерки, позволи си дори да пренебрегне разумните съвети на лекаря и преваряваше водата за пиене само от време на време, и то с мърморене. Когато се преместиха в прилична къща, всички се почувстваха в безопасност — след като не се бяха разболели преди, сега вероятността беше още по-малка. Няколко дни след Бабалу дойде редът на Трошикокали, на сестрите от Мисури и на хубавата мексиканка. Отвратителното разстройство ги изтръшка, всички изгаряха от треска и неудържимо трепереха, което в случая на Бабалу разлюляваше цялата къща. Точно тогава се появи Джеймс Мортън, в неделен костюм, да иска официално ръката на Естер.

— Ох, синко, не можеше да избереш по-неподходящ момент — въздъхна Трошикокали, но беше прекалено зле, за да му откаже, и с вайкане му даде благословията си.

Естер разпредели нещата си между момичетата — искаше да започне новия живот на чисто, и още същия ден се венча без много уговорки. Присъстваха само Том Без Племе и Елайза, единствените здрави от дружината. Двойна редица от бивши клиенти на Естер се бе строила от двете страни на улицата и приветстваше младоженците с викове и изстрели. Бившата гълъбица се настани в ковачницата, твърдо решена да я превърне в семейно гнездо и да забрави за миналото, но всеки ден намираше време да отскача до дома на Джоу с топла храна и чисти дрехи за болните. На Елайза и на Том Без Племе се падна неблагодарната задача да се грижат за останалите обитатели. Селският доктор — младеж от Филаделфия, който от месеци предупреждаваше, че отпадъците, изхвърляни от златотърсачите нагоре по течението, замърсяват водата, без никой да му обръща внимание, постави дома на Джоу под карантина. Спестяванията им отидоха по дяволите и те не започнаха да гладуват само благодарение на Естер и на безименните дарове, които се появяваха загадъчно пред прага им: торба боб, либра-две захар, тютюн, кесийки със злато на прах, сребърни монети. За да помогне на приятелите си, Елайза прибягна до наученото от мама Фресия в детството и от Дао Циен в Сакраменто, докато най-сетне един по един всички се вдигнаха на крака, макар че още дълго ходеха като замаяни. Бабалу Лошия изстрада най-много — циклопското му тяло не бе свикнало да боледува и той толкова много отслабна, че месата му увиснаха, а татуировките загубиха очертанията си.

През тези дни в местния вестник се появи съобщение за някакъв бандит — чилиец или мексиканец, не беше много ясно, — който започваше да добива известност надлъж и нашир по Главната жила. По онова време в района на златото цареше насилие. Разочарованите американци, разбрали, че само малцина забогатяват бързо, като по чудо и като на шега, обвиняваха чужденците в прекомерна алчност и че само трупали богатства, без да допринасят за напредъка на страната. Алкохолът им вдъхваше смелост, а безнаказаното прилагане на измислените от самите тях наказания им даваше мнимото усещане за власт. Нито един янки не биваше наказван за престъпления срещу друга раса, още по-лошо — ако беше белокож, обвиняемият можеше дори да си избере съдия. Расовото противопоставяне се превърна в сляпа омраза. Мексиканците отказваха да приемат, че са загубили земите си във войната и не желаеха да напуснат своите стопанства и рудници. Китайците понасяха мълчаливо издевателствата, не отстъпваха и неотклонно дълбаеха златоносните жили с нищожни печалби, но с такава безкрайна упоритост, че постепенно, грам по грам, натрупваха цяло състояние. Хиляди чилийци и перуанци, пристигнали първи още с избухването на треската за злато, предпочетоха да се завърнат у дома — безсмислено беше да преследват мечтата си при подобни обстоятелства. През 1850 г. управата на Калифорния гласува данък, създаден изцяло в полза на белите златотърсачи. Негрите и индианците останаха извън него: те имаха право да работят само като роби. От друга страна, чужденците се задължаваха да плащат всеки месец по двадесет долара, както и да подновяват документа си за собственост, което практически беше невъзможно — изключено беше да изоставят участъка си и да пътуват със седмици до градовете, за да спазят закона, ала не го ли стореха, шерифът слагаше ръка на рудника или го отстъпваше на някой американец. Служителите, призвани да следят за изпълнението на мерките, се назначаваха от губернатора, а заплатата им се начисляваше от данъка и глобите — съвършен начин за поощряване на подкупите. Законът се прилагаше само спрямо тъмнокожи пришелци, въпреки че според договора, сложил край на войната от 1848 г., мексиканците получаваха право на американско поданство. Следващият указ ги срази окончателно — собствеността върху имотите, където бяха живели поколения наред, трябваше да бъде узаконена от съда в Сан Франсиско. Делата се точеха с години и струваха цяло състояние, на всичко отгоре съдиите и приставите често се оказваха същите, които си присвояваха земите. А след като законът не ги закриляше, мнозина просто заставаха срещу него и окончателно поемаха пътя на злосторници. Но ако в началото се бяха задоволявали с кражба на добитък, сега вече нападаха самотни златотърсачи и пътници. Някои банди се прочуха с жестокостта си — те не само обираха жертвите си, но и ги измъчваха за забавление, преди да ги довършат. Носеше се слух за един особено кръвожаден разбойник, на когото се приписваше, наред с останалите престъпления, ужасяващата смърт на двама млади американци. Телата им бяха открити завързани за едно дърво, със следи, че са били използвани за мишена при хвърляне на ножове и за капак езиците им бяха отрязани, очите извадени, а кожата одрана; бяха ги оставили полуживи, обречени на бавна смърт. Наричаха престъпника Джак Трите Пръста и според мълвата той бил дясната ръка на Хоакин Муриета.

Но не всичко беше диващина — градовете се развиваха, изникваха нови селища, цели семейства се заселваха, раждаха се вестници, театрални трупи и оркестри, строяха се банки, училища и храмове, прокарваха се пътища, съобщенията се подобряваха. Имаше дилижанска служба, а пощата идваше редовно. Започнаха да пристигат жени и да се заражда общество със стремежи за ред и добродетелност, времето на самотните мъже и проститутките отминаваше, забелязваха се дори опити за установяване на законен ред и за връщане към цивилизацията, забравена покрай безумието по леснодостъпното злато. Нарочно тържество, с духова музика и парад, ознаменува прекръстваното на селцето с порядъчно име. Сред участниците беше и Джоу Трошикокали, облечена за пръв път в женски дрехи и придружена от цялата си свита. Новодошлите съпруги мърмореха с неприязън по адрес на „изписаните лица“, но се правеха, че не забелязват Джоу и нейните гълъбици — твърде много хора бяха спасили те по време на епидемията. Срещу другия бардак обаче благопристойните дами поведоха истинска, но съвършено безполезна война, тъй като на деветима мъже все още се падаше по една жена. В края на годината Джеймс Мортън посрещна с добре дошли пет квакерски семейства, прекосили континента на волски каруци, но не заради златото, а привлечени от необятните девствени простори.

Елайза не знаеше по коя следа да тръгне. В тези смутни времена Хоакин Андиета се бе изгубил някъде и на негово място започваше да добива плът образът на разбойник със същите външни черти и много сходно име, когото тя не желаеше да отъждестви с благородния си възлюбен. Не беше възможно авторът на страстните писма, които Елайза пазеше като своя единствена ценност, да бъде един и същ с мъжа, комуто се приписваха такива страшни злодеяния. Тя вярваше, че нейният любим никога не би се съюзил с лишен от сърце човек като Джак Трите Пръста, но през нощите, когато Хоакин й си явяваше насън с хиляди различни лица и противоречиви послания, увереността й се стопяваше. Елайза се събуждаше разтреперана, преследвана от обезумелите призраци на собствените си кошмари. Бе загубила умението да влиза и да излиза от сънищата, когато поиска, както я бе учила преди мама Фресия, както и да разгадава предзнаменования и видения — те дълго трещяха в съзнанието й, като влачени от реката камъни. Елайза попълваше дневника си неуморно с надеждата, че веднъж описани, образите ще придобият известен смисъл. Препрочиташе буква по буква любовните писма, за да търси в тях пояснителни знаци, но само се объркваше още повече. Писмата бяха единственото доказателство за съществуването на нейния любим и тя се вкопчваше в тях, за да не загуби окончателно разсъдъка си. Понякога едва устояваше на изкушението да потъне в безразличие, за да се избави от мъката да продължи да го търси. Елайза вече се съмняваше във всичко: в прегръдките в дрешника, в месеците, прекарани в гробницата на корабния трюм, в детето, изтекло с кръвта й.

 

 

Паричните трудности, породени от женитбата на Естер за ковача, лишила с един замах дружината от една четвърт от доходите й, както и от седмиците, през които дизентерията остави останалите на легло, бяха толкова големи, че Джоу насмалко не загуби къщата и само ужасът да види гълъбиците си на служба при съперницата, й даде сили да не отстъпва от борбата. Момичетата бяха преминали през ада и не беше редно да ги тласне отново към подобен живот, защото мимо себе си се бе привързала към тях. Винаги се бе считала за грешка на природата — мъж, напъхан насила в женско тяло — и не можеше да се начуди откъде се бе пръкнало у нея това подобие на майчински инстинкт, и то точно когато най-малко й отърваше. Трошикокали защитаваше ревностно Том Без Племе, но обичаше да казва, че го прави „като старшина“. Никакви глезотии — не й бяха присъщи, — малкият следва да стане силен като дедите си, превземките само увреждат мъжествеността, предупреждаваше тя Елайза, когато я завареше прегърнала детето да му разказва приказки. Новопоявилата се нежност към гълъбиците бе голяма пречка, на всичко отгоре те самите я усещаха и започнаха да наричат Джоу „майко“. Прякорът я изкарваше от равновесие, беше им го забранила, но те не й обръщаха внимание. „Ние с вас сме в търговски отношения, дявол да го вземе. Да сме наясно: докато ви бива за работа, ще имате пари, подслон, храна и закрила, но щом се разболеете, щом се отпуснете, щом се набръчкате и побелеете, сбогом! Много бързо ще ви заместя, уличници да искаш на тоя свят“, мърмореше Трошикокали. И за да й усложни живота, изневиделица се появяваше сладникавото чувство, което никоя сводница със здрав разум не можеше да си позволи. „Това ти е за урок, понеже си добра душа“, подсмиваше й се Бабалу Лошия. И беше прав, защото, докато тя бе губила ценно време в грижи за болни, които не познаваше дори по име, другата мадам в селото не допусна нито един от тях да пристъпи прага й. Джоу обедняваше все повече, а съперницата й с всеки изминал ден наливаше плът — беше се изрусила, радваше се на любовник с десет години по-млад от нея, с мускули на атлет и диамант на зъба, бе разширила предприятието си и в края на седмицата златотърсачите заставаха на опашка пред вратата й с парите в едната ръка и шапката в другата, защото никоя жена, колкото и ниско да е паднала, не търпи мъж с шапка на главата. Не, в нашата професия решително няма бъдеще, повтаряше Джоу: законът не ги закриляше, Господ ги бе забравил и оттук нататък ги очакваше само старост, нищета и самота. Хрумна й мисълта да се захване да пере чужди дрехи и да прави торти за продан, като запази все пак игралните маси и срамотните книги, обаче момичетата отказаха да си печелят хляба с толкова тежка и зле платена работа.

— Калпав занаят е вашият, момичета. Омъжете се, изучете се за учителки, направете нещо за себе си и не ме нервирайте повече — въздишаше угрижено Джоу.

На Бабалу Лошия също му бе омръзнало да играе ролята на сводник и пазач. Заседналият живот го отегчаваше, а Трошикокали толкова се бе променила, че почти нямаше смисъл да продължават работа заедно. След като тя бе загубила желанието си да развива занаята, какво оставаше за него? В моменти на отчаяние той се доверяваше на Чилийчето и двамата се отдаваха на най-невероятни мечти за бъдеща съвместна дейност: да създадат пътуваща трупа, да си купят мечка, която да обучат да се боксира и да бродят с нея от село на село, като приканват смелчаците да премерят сили със звяра. Бабалу се стремеше към приключения, а Елайза съобразяваше, че това би бил добър предлог, за да не тръгва сама по дирите на Хоакин Андиета. Освен готвенето и свиренето на пиано при Трошикокали нямаше кой знае колко много работа и безделието помрачаваше и нейното настроение. Елайза копнееше да се върне към необятната свобода на пътищата, но се чувстваше привързана към приятелите си, а при мисълта да се отдели от Том Без Племе, сърцето й се късаше. Малчуганът вече четеше свободно и пишеше старателно — бе успяла да го убеди, че когато порасне, трябва да учи за адвокат и да защитава правата на индианците, вместо да отмъщава за убитите с оръжие в ръка, както настояваше Джоу. „Така ще бъдеш много по-силен воин и гринговците ще се боят от тебе“, повтаряше му тя. Детето все още не се смееше, но веднъж-дваж, когато присядаше до нея, за да го гали по главата, по намръщеното му индианско личице пробягваше сянката на усмивка.

Дао Циен се появи в дома на Джоу Трошикокали в една сряда на декември, в три следобед. Вратата му отвори Том Без Племе, покани го да влезе в празния по това време хол и отиде да повика гълъбиците. Малко след това хубавата мексиканка се появи в кухнята, където Чилийчето месеше хляба, и съобщи, че някакъв китаец питал за Елиас Андиета. Елайза обаче бе толкова улисана от работата и от спомена за кошмарите от предишната нощ, в които се смесваха игрални маси и извадени очи, че не й обърна внимание.

— Някакъв китаец пита за тебе, не чуваш ли — повтори мексиканката и тогава сърцето на Елайза я блъсна в гърдите.

— Дао! — извика тя и хукна навън.

Но когато влезе в хола, се озова пред съвършено различен човек и й бяха нужни няколко секунди, за да разпознае приятеля си. Той вече нямаше плитка, косата му бе подстригана късо, сресана гладко назад и загладена с брилянтин, носеше кръгли очила с телени рамки, тъмен сюртук, жилетка с три копчета и кюнецообразни панталони. В едната си ръка държеше палто и чадър, а в другата — цилиндър.

— Боже Господи, Дао! Какво е станало с теб?

— В Америка човек трябва да се облича като американец — усмихна се той.

В Сан Франсиско го бяха нападнали трима престъпници и още преди Дао да откачи ножа от колана си, го бяха зашеметили с удар по главата само заради удоволствието да се позабавляват с един „поднебесен“. Когато се свести, той се видя проснат в някаква уличка, овъргалян в нечистотии, с отрязана и увита около врата плитка. Тогава реши да поддържа косата си къса и да се облича като фан уей. Новият му образ изпъкваше сред множеството в Китайския квартал, но, от друга страна, откри, че е много по-радушно приеман навън и че пред него се отварят вратите дори на забранени досега места. Вероятно беше единственият китаец с подобен вид в града. Плитката се считаше за свещена и решението да я отреже бе знак, че няма намерение да се връща повече в Китай и желае да се установи окончателно в Америка — непростимо предателство спрямо императора, отечеството и предците. В същото време костюмът и прическата му будеха известно възхищение, защото показваха, че има достъп до света на американците. Елайза не сваляше очи от него. Това беше чужд човек, с когото трябваше наново да се опознава. Дао Циен се поклони няколко пъти в обичайния за него поздрав, а тя едва сдържа лумналия в нея порив да увисне на врата му. Много пъти бе спала до него, но никога не се бяха докосвали без извинението на съня.

— Мисля, че те харесвах повече, когато беше китаец от главата до петите, Дао. Сега си друг човек. Дай да те помириша — помоли го тя.

Той замръзна смутен и Елайза започна да го души като куче плячката си, докато най-сетне долови лекия дъх на море — същия успокоителен мирис от миналото. Новата прическа и строгите дрехи го състаряваха и той вече нямаше предишния волен младежки вид. Беше отслабнал и изглеждаше по-висок, с изпъкнали върху гладкото лице скули. Елайза се загледа с наслада в устата му, отлично помнеше заразителната усмивка и съвършените му зъби, но не и сладострастните очертания на устните му. Забеляза мрачната нотка в погледа, но реши, че за това са виновни очилата.

— Колко е хубаво, че те виждам, Дао! — каза Елайза и очите й плувнаха в сълзи.

— Не можах да дойда по-рано, не знаех адреса ти.

— И така те харесвам. Приличаш на погребален агент, но от хубавите.

— Точно с това се занимавам в момента, погребвам хора — усмихна се той. Когато узнах къде живееш, помислих, че са се сбъднали предсказанията на Асусена Пласерес. Тя пророкуваше, че рано или късно ще свършиш като нея.

— Нали ти писах, че се изхранвам със свирене на пиано.

— Невероятно!

— Защо? Никога не си ме чувал, не свиря чак толкова лошо. Щом успявах да мина за глухоням китаец, защо да не мина и за чилийски пианист?

Дао Циен се разсмя удивен — от няколко месеца за пръв път изпитваше задоволство.

— Откри ли своя възлюбен?

— Не. Вече не зная къде да го търся.

— Може би той не заслужава да го намериш. Ела с мен в Сан Франсиско…

— Нямам работа в Сан Франсиско.

— А тук? Зимата вече започна, след няколко седмици пътищата ще станат непроходими и селото ще остане откъснато от света.

— Много е скучно да играя ролята на малоумното ти братче, Дао.

— В Сан Франсиско има работа за теб, ще видиш, и няма да е нужно да се обличаш като мъж, сега вече навсякъде има жени.

— Какво стана с намеренията ти да се завърнеш в Китай?

— Отложих ги, все още не мога да си тръгна.