Исабел Алиенде
Дъщеря на съдбата (7)

Любовта

Никой не знаеше по-добре от мис Роуз какво става в заболялата от любов душа на Елайза. Тя веднага се досети кой беше мъжът, защото само слепец не би забелязал връзката между безразсъдното държане на девойката и посещението на чиновника на брат й със скъпоценните сандъци за Фелисиано Родригес де Санта Крус. Първата й мисъл бе направо да зачеркне младежа като жалък неудачник, но скоро осъзна, че самата тя усеща опасната му притегателна сила и не може да го забрави. Естествено, най-напред обърна внимание на кърпените му дрехи и мрачната му бледност, но още при следващия поглед оцени трагичното му обаяние на прокълнат поет. Докато бродираше ядосано в салончето за шев, мислите й не се откъсваха от непредвидения обрат на съдбата, осуетил намеренията й да осигури на Елайза отстъпчив и заможен съпруг. В главата си плетеше примки, за да задуши тази любов още преди да се е разгоряла — да изпрати Елайза в девически пансион в Англия или в Шотландия при престарялата леля, или пък да издаде истината в присъствие на брат си, та той да се отърве от своя сътрудник. Но въпреки всичко, изцяло против волята й, в дълбините на сърцето й покълваше тайното желание Елайза да изживее докрай увлечението си и да запълни ужасната празнота, оставена преди осемнайсет години в нейния собствен живот от виенския тенор.

За Елайза обаче времето се точеше с потресаваща мудност сред стихията на обладалите я смесени чувства. Нямаше представа дали е вечер или сутрин, дали е вторник или петък, дали откак се бе запознала с момъка, са изминали няколко часа или няколко години. Внезапно усещаше как кръвта й кипва или пък по кожата й избиват обриви, които се заличаваха тъй бързо и необяснимо, както се явяваха. Навред съзираше образа на своя любим — в сенките по ъглите, в очертанията на облаците, в чашата чай и особено насън. Не знаеше как се казва и не смееше да попита Джереми Съмърс, защото се боеше да не предизвика вълна от подозрения, но по цели часове търсеше най-подходящото име за него. Отчаяно се нуждаеше да поговори с някого за любовта си, да обсъди всяка подробност от краткото посещение на младежа, да размисли за всичко премълчано, за това, което трябваше да си кажат, и онова, което бяха си казали с погледите, изчервяванията и помислите си, ала нямаше на кого да се довери. Липсваше й капитан Джон Съмърс, вуйчото с душа на морски разбойник, най-магнетичният човек от нейното детство, единственият способен да я разбере и да й помогне в сегашното изпитание. Не хранеше никакво съмнение, че ако научи, Джереми Съмърс ще поведе безмилостна война срещу скромния служещ във фирмата, но не можеше да предугади отношението на мис Роуз. Затова реши, че колкото по-малко се знае вкъщи, повече свобода на действие ще имат тя и бъдещият й годеник. Изобщо не й мина през ум вероятността той да не отвърне на чувствата й със същата сила, защото й се струваше съвсем невъзможно любов от такава величина да е поразила единствено нея. Най-елементарната логика и справедливост показваха, че някъде в града той изживява същото сладостно страдание.

Елайза се криеше и докосваше тялото си по тайни, неизследвани дотогава места. Притваряше клепачи и неговата ръка започваше да я гали с лекотата на птица, неговите устни целуваше тя в огледалото, него прегръщаше през кръста вместо възглавницата, неговия любовен шепот довяваше до слуха й вятърът. И сънят й не убягна от властта на Хоакин Андиета. Той надвисваше като огромна сянка и се нахвърляше върху нея, за да я погълне по хиляди безумни и вълнуващи начини. Влюбен, демон или архангел — това тя не знаеше. Не желаеше да се буди и се отдаваше в изстъпление на умението да влиза и да излиза от сънищата по свое желание, както я бе учила мама Фресия. Усвои това изкуство с такова майсторство, че въображаемият й любовник присъстваше до нея като наистина и можеше да го пипне, да го помирише и да чуе гласа му съвсем ясен и близък. Ако имаше как да спи непрекъснато, не би й трябвало нищо повече — би го обичала в постелята за вечни времена, мислеше си тя. Така щеше да се погуби в заслеплението на страстта, ако след седмица Хоакин Андиета не бе пристигнал у тях, за да прибере скъпия товар и да го изпрати на клиента на север.

Предната вечер тя разбра, че ще дойде, но не по вроден усет, нито по предчувствие, както щеше да заяви години по-късно, когато разказваше историята пред Дао Циен, а защото по време на вечеря чу как Джереми Съмърс даде указания на сестра си и на мама Фресия.

— Ще дойде да отнесе сандъците същият служител, който ги докара — подхвърли той мимоходом, без да подозира за урагана от чувства, развихрен от думите му по различни причини в душите на трите жени.

Елайза прекара сутринта на терасата, вторачена в пътя нагоре по хълма към дома й. По обед видя да наближава голямата каруца, теглена от шест мулета, сподирена от въоръжени работници на коне. Усети леден покой, сякаш бе умряла, и не забеляза, че мис Роуз и мама Фресия я следят от къщи.

— Толкова усилия да я възпитам, а тя се влюбва в първия непрокопсаник, появил се наоколо! — процеди мис Роуз през зъби.

Англичанката бе готова да стори всичко възможно, за да спре бедствието, но не бе убедена, че ще успее, защото знаеше колко упорита е първата любов.

— Аз ще предам стоките. Кажи на Елайза да се прибере вътре и не я пускай да излиза под никакъв предлог — разпореди се тя.

— И как ще стане това според вас? — тросна се мама Фресия.

— Заключи я, ако трябва.

— Заключете я вие, ако можете. Аз не се бъркам — промърмори прислужницата и се потътри навън.

Нямаше начин да попречат на Елайза да се приближи до Хоакин Андиета и да му предаде писмото си. Направи го съвсем открито, загледана в очите му с толкова свирепа решителност, че нито мис Роуз събра смелост да я задържи, нито пък мама Фресия — да се изпречи на пътя й. Двете жени проумяха, че магията е много по-силна, отколкото си мислят, и никакви заключени врати или заклинания няма да я спрат. Младежът също бе прекарал седмицата, завладян от спомена за девойката, смятайки я за дъщеря на работодателя му Джереми Съмърс и следователно за напълно недостижима. Не предполагаше какво впечатление бе оставил и не се досещаше, че когато при неговото предишно посещение му поднесе паметната чаша сок, тя му бе признала любовта си. Затова, когато Елайза му подаде запечатания плик, го обхвана неописуем страх. Смутено пъхна писмото в джоба си и продължи да надзирава работата по товаренето на сандъците в колата, а ушите му горяха, дрехите му подгизваха от пот и по гърба му пробягваха студени тръпки. Изправена, неподвижна и безмълвна, Елайза го наблюдаваше втренчено от няколко крачки разстояние, без да обръща внимание на гневния вид на мис Роуз и на съкрушеното лице на мама Фресия. Когато привързаха към каруцата и последния сандък, а мулетата обърнаха колата, за да се спуснат надолу по хълма, Хоакин Андиета се извини пред мис Роуз за безпокойството, сбогува се с Елайза, кимайки бегло с глава, и побърза да се махне час по-скоро.

Записката съдържаше само два реда и уточняваше къде и как да се срещнат. Планът й бе толкова прост и дързък, че всеки би я сметнал за извънредно опитна в безсрамията — Хоакин трябваше да дойде след три дни в параклиса „Богородица Вечна Помощница“, издигнат за подкрепа на минаващите пътници на склона на Серо Алегре, недалеч от дома на Съмърсови. Елайза избра мястото поради близостта му, а деня — защото бе сряда. Мис Роуз, мама Фресия и прислугата щяха да са заети с вечерята и никой нямаше да забележи, ако тя се отлъчи за малко. След заминаването на огорчения Майкъл Стюард вече нямаше повод за увеселения, пък и преждевременната зима не предразполагаше към забави, но мис Роуз поддържаше обичая, за да пресече клюките, плъзнали по неин адрес във връзка с морския офицер. Да отмени музикалните сбирки в отсъствие на Стюард би било равносилно да признае, че той е бил единствената причина за тях.

В седем часа Хоакин Андиета вече бе застанал нетърпеливо на поста си. Отдалеч виждаше отблясъците на осветената къща, върволицата коли с гостите и запалените фенери на кочияшите, останали на пътя. На няколко пъти трябваше да се крие от нощните пазачи, отбили се да проверят лампите в параклиса, загасени от вятъра. Малката четириъгълна постройка от кирпич, с боядисан дървен кръст най-отгоре, едва ли бе по-голяма от изповедалня, но вътре се издигаше гипсова статуя на Богородица. На поставка бяха наредени една до друга угаснали дарителни свещи и кана с повехнали цветя. Имаше пълнолуние, но по небето се носеха плътни облаци и на моменти съвсем затуляха лунната светлина. Точно в девет долови присъствието на девойката и съзря фигурата й, увита от глава до пети в тъмна наметка.

— Очаквах ви, госпожице — бе единственото, което му хрумна да промълви със съзнанието, че е кръгъл глупак.

— Цял живот съм те чакала — отвърна тя, без никакво колебание.

Свали наметката си и Хоакин видя, че е облечена празнично, но със запретнати поли и с галоши на нозете. Държеше в ръка белите чорапи и велурените пантофки, за да не ги изкаля по пътя. Черните й коси с път по средата бяха прибрани от двете страни в плитки, украсени с атлазени панделки. Седнаха в дъното на параклиса върху наметката, която тя разстла на пода, скрити зад статуята, смълчани, наблизо един до друг, но без да се докосват. В мекия полумрак те дълго не посмяха да се погледнат, поразени от взаимната близост, вдъхвайки един и същ въздух, обзети от огън въпреки вятъра, който грозеше да ги остави на тъмно.

— Казвам се Елайза Съмърс — рече най-сетне тя.

— А аз — Хоакин Андиета — отвърна той.

— Мислех, че се казваш Себастиан.

— Защо?

— Защото приличаш на свети Себастиан, мъченика. Не ходя в папистката църква, протестантка съм, но мама Фресия ме е водила няколко пъти, за да изпълни свои обети.

С това разговорът приключи, тъй като не намериха какво повече да си кажат, само се поглеждаха крадешком и се изчервяваха едновременно. Елайза усещаше неговия мирис на сапун и пот, но не се осмеляваше да доближи нос, както й се искаше. В параклиса се чуваше само шумоленето на вятъра и учестеното дишане на двамата. След няколко минути тя обяви, че е време да се прибира у дома, преди да са забелязали отсъствието й, и се разделиха, като си стиснаха ръце. Така се виждаха през следващите седмици, винаги в сряда, но по различно време и за кратко. С всяка нова трепетна среща потъваха все по-неудържимо в опиянението и мъките на любовта. Забързано си казаха най-необходимото, защото думите им се струваха губене на време; не след дълго се хванаха за ръце и продължиха да разговарят, постепенно приближавайки телата си, както се сближаваха и душите им, докато вечерта на петата сряда се целунаха по устните, най-напред, за да опитат, след туй, за да се опознаят, и най-сетне се отдадоха на насладата и отприщиха напълно изгарящия ги плам. Вече бяха споделили накратко съдържанието на шестнайсетте години на Елайза и двайсет и едната на Хоакин. Поспориха за невероятната кошница с батистените чаршафи и визоновата завивка, както и за сандъка от марсилски сапун и Андиета изпита облекчение, че тя не е дъщеря на никого от Съмърсови, а е с неизяснен произход като него самия, макар въпреки всичко да ги делеше истинска пропаст в обществено и икономическо отношение. Елайза узна, че Хоакин е плод на краткотрайна любов — баща му се бе изпарил със същата бързина, с каквато бе посял семето си, и момчето бе расло, без да научи кой е той, с презимето на майка си, а положението му на копеле го бе спъвало на всяка крачка. Семейството отлъчило опозорената дъщеря и не пожелало да чуе за незаконороденото дете. Дядото, бабата и чичовците — търговци и чиновници от задръстената с предразсъдъци средна класа, живеели през няколко улици в същия град, но пътищата им никога не се пресичали. В неделя ходели в една и съща църква, но по различно време, защото бедняците не присъствали на обедната литургия. Белязан като с клеймо, Хоакин не играел в същите градини, нито учел в същите училища като братовчедите си, а само износвал изхвърлените им дрешки и играчки, препращани по обиколни пътища от състрадателна леля до прокудената сестра. Майката на Хоакин Андиета не бе имала късмета на мис Роуз и бе платила за прегрешението си много по-скъпо. Двете жени бяха почти на една възраст, но англичанката изглеждаше млада, а другата бе похабена от нищетата, безсилието и тъжния занаят да бродира чужди булчински чеизи под светлината на свещта. Ала лошият късмет не бе накърнил достойнството й и тя бе възпитала сина си според непоклатимите правила на честта. Хоакин се бе приучил от много рано да крачи с вдигната глава и да се бори срещу най-малкия намек за подигравка или съжаление.

— Някой ден ще изведа майка си от онзи коптор — зарече се той, когато двамата с Елайза си шепнеха в параклиса. — Ще й осигуря достоен живот, какъвто е имала, преди да изгуби всичко.

— Тя не е изгубила всичко. Има син — отвърна Елайза.

— Аз съм нейното нещастие.

— Нещастието е, че се е влюбила в лош човек. Ти си нейното спасение — отсече тя.

Срещите на младите бяха много къси, винаги по различно време и мис Роуз не бе в състояние да поддържа денонощен надзор. Усещаше, че нещо става зад гърба й, но не й достигна коварство, за да затвори Елайза под ключ или да я отпрати извън града, както й диктуваше дългът, а освен това предпочете да не споделя подозренията си с Джереми. Допускаше, че Елайза и любимият й си разменят писма, но не успя да залови нито едно, макар че предупреди цялата прислуга да бъде нащрек. Писма наистина имаше, и то толкова невъздържани, че ако ги бе прочела, мис Роуз би се смаяла. Хоакин не ги изпращаше, а ги връчваше на Елайза при всяка среща. В тях с трескави думи изливаше пред нея всичко, което от гордост и от свян не смееше да произнесе очи в очи. Тя ги криеше в кутия, заровена в земята в малката градина край къщи, където всеки ден се преструваше, че окопава билките на мама Фресия. Тези страници, препрочитани хиляди пъти в откраднати мигове, бяха основната храна за нейната отдаденост, защото разкриваха у Хоакин Андиета неподозирана при личното общуване черта. Сякаш ги бе писал друг човек. Надменният, суров и изтерзан младеж, неизменно готов да се отбранява, който я прегръщаше като обсебен и бързаше да се отдръпне, като че допирът й го изгаря, на хартия отключваше душата си и обрисуваше чувствата си като поет. По-късно, когато в продължение на години Елайза щеше да се скита подир неясните следи на Хоакин Андиета, писмата щяха да бъдат единствената й връзка с истината, неопровержимото доказателство, че буйната им любов не е рожба на нейното юношеско въображение, а бе съществувала в действителност като кратък благослов и дълго изтезание.

След първата сряда в параклиса болезнените чревни спазми на Елайза отминаха безследно и нищо в поведението й и вида й не подсказваше за нейната тайна, освен възбудения блясък в очите и малко зачестилите прояви на дарбата й да става невидима. Понякога сякаш бе на няколко места едновременно, всявайки смут у всички, друг път никой не можеше да си спомни къде и кога я е виждал, но тъкмо в мига, когато започваха да викат името й, тя добиваше плът, изненадана, че я дирят. Понякога си седеше в салончето за шев при мис Роуз или готвеше нещо край мама Фресия, но бе толкова тиха и прозрачна, че двете жени губеха представа, че е до тях. Присъствието й бе леко, едва доловимо и когато се отдалечаваше, по цели часове не забелязваха, че я няма.

— Приличаш на привидение! Омръзна ми да те търся. Няма да излизаш от къщи и ще стоиш до мен — често й се караше мис Роуз.

— Не съм мърдала оттук цял следобед — обясняваше невъзмутимо Елайза, появявайки се неусетно в някой ъгъл с книга или ръкоделие в ръце.

— За бога, момиче, вдигай повече шум! Как ще те видя, ако се спотайваш като зайче — на свой ред се оплакваше мама Фресия.

Елайза се съгласяваше, а сетне правеше каквото си науми, макар да се стараеше да изглежда послушна, за да не й се сърдят. За няколко дни доби поразително умение да преплита нишките на действителността, сякаш цял живот се бе упражнявала в магьосничество. Безсилна да я хване в противоречие или да я изобличи в явна лъжа, мис Роуз реши да спечели доверието й и току подхващаше разговори на любовни теми. Поводи никога не липсваха — клюки за приятелките им, любовни романи, известни и на двете, съдържанието на новите италиански опери, вече запаметено наизуст, — но Елайза не отронваше и дума, издаваща чувствата й. Тогава мис Роуз напразно затърси из къщи предателски знаци, прерови дрехите и стаята на девойката, преобърна наопаки всички нейни кукли, музикални кутийки, книги и тетрадки, но не откри дневника й. Дори да бе успяла да го намери, щеше да остане разочарована, защото на страниците му не се споменаваше нищо за Хоакин Андиета. Елайза пишеше само за да си припомня. В дневника й имаше какво ли не — от постоянните съновидения до безкрайния списък от готварски рецепти и домашни съвети, например как се угоява кокошка или как се премахват мазни петна. Записани бяха и предположенията около произхода й, скъпата кошница и сандъка от марсилски сапун, но нито дума относно Хоакин Андиета. Не се нуждаеше от дневник, за да си спомня за него. Едва няколко години по-късно щеше да започне да описва на белите листи любовните им срещи в сряда.

Най-накрая една нощ младите хора се видяха не в параклиса, а в дома на Съмърсови. Преди да се реши на това, Елайза премина през безкрайни мъчителни съмнения, съзнавайки, че такава стъпка е безвъзвратна. Срещите насаме, без придружител, вече бяха достатъчни, за да изгуби честта си, най-скъпото богатство на девойката, без което за нея нямаше бъдеще. „Не е ли добродетелна, жената не струва нищо, никога няма да бъде съпруга и майка, най-добре да си върже камък на шията и да скочи в морето“ — бяха й повтаряли до втръсване. Разбираше, че няма никакви смекчаващи обстоятелства за прегрешението, което се готвеше да извърши, при това преднамерено, с умисъл. В два часа сутринта, когато целият град спеше и само нощните пазачи обикаляха и се взираха в мрака, Хоакин Андиета се промъкна като крадец през терасата на библиотеката. Там го очакваше Елайза, боса, по нощница, разтреперана от студ и страх. Хвана го за ръка и го поведе слепешком през къщата към една задна стаичка, където в огромни шкафове бяха прибрани дрехите на Съмърсови, а в разни кутии лежаха платовете и материалите за рокли и шапки, използвани многократно от мис Роуз в продължение на години. На пода, увити в домашно платно, бяха разстлани до следващия сезон пердетата от салона и трапезарията. Според Елайза това бе най-сигурното място, достатъчно отдалечено от другите помещения. Все пак, като предпазна мярка бе сипала валериан в чашката анасонов ликьор, която мис Роуз изпиваше преди лягане, и в чашата бренди, с която Джереми сядаше да пуши кубинската си пура след вечеря. Елайза познаваше всеки сантиметър от къщата, знаеше точно къде пука подът, как трябва да отваря вратите, за да не скърцат, и можеше да води Хоакин в тъмнината, без друга светлина освен собствената й памет. Той я последва послушно, побледнял от уплаха, глух за гласа на съвестта си, който, слят с майчиния глас, неумолимо му припомняше повелите на честта на достойния мъж. Никога няма да постъпя с Елайза, както баща ми е постъпил с мама, повтаряше си той, докато вървеше пипнешком, уловил ръката на девойката, съзнавайки, че всякакви разсъждения са безполезни, защото вече е победен от неукротимото желание, избухнало у него още от първия път, когато я видя. А в това време Елайза се разкъсваше между предупрежденията, отекващи в главата й, и естественото влечение с примамливите му изкушения. Нямаше ясна представа какво ще се случи в стаята с шкафовете, но се бе предала предварително.

Домът на Съмърсови, увиснал във въздуха като люшкан от вятъра маяк, не се поддаваше на отопление, въпреки мангалите, палени от прислугата през седем месеца в годината. Чаршафите бяха постоянно влажни от пронизващия лъх на морето и всички спяха с горещи грейки в леглата. Единственото уютно място бе кухнята, където непрекъснато бумтеше печка с дърва, огромно съоръжение, използвано за разни нужди. Зиме дървените греди пращяха, дъските се отковаваха и скелетът на къщата сякаш се готвеше да поеме на път по морето като стара фрегата. Мис Роуз тъй и не привикна с тихоокеанските бури, както не се приспособи и към земетресенията. Мощните трусове, които можеха да преобърнат света надолу с главата, настъпваха горе-долу веднъж на шест години и в тези случаи тя проявяваше изумително хладнокръвие, но обичайните потрепервания на земята, нарушаващи всекидневието, силно я разстройваха. Мис Роуз отказваше да държи порцелановите съдове и стъклените чаши на рафтове над самия под, както правеха чилийците, а когато кухненският шкаф се килваше и чиниите се пръсваха на парчета, проклинаше страната с цяло гърло. На приземния етаж се намираше дрешникът, където Елайза и Хоакин се любеха върху големия вързоп с кретонените пердета на цветя, окачани лете в салона вместо тежките завеси от зелено кадифе. Правеха любов, заобиколени от внушителните шкафове, кутиите за шапки и опакованите пролетни рокли на мис Роуз. Не ги смущаваха нито студът, нито миризмата на нафталин, защото те двамата се пренасяха отвъд битовите неудобства, отвъд опасните последици и отвъд своята собствена неопитност на невръстни животинчета. Не знаеха как се прави, но го измисляха в движение, замаяни, зашеметени, в пълно мълчание, направлявайки се неумело един друг. На двайсет и една години той беше девствен, както и тя. Четиринайсетгодишен бе решил да стане свещеник, за да зарадва майка си, но на шестнайсет за пръв път му попадна прогресивна литература, обяви се за враг на свещениците, но не и на религията, и се зарече да остане целомъдрен, докато изпълни намерението да изведе майка си от бордея. Според него това бе най-малката отплата за безбройните жертви от нейна страна. Въпреки своята непорочност и риска да бъдат изненадани, младите съумяха да намерят в тъмнината онова, което търсеха. Разкопчаха копчета, развързаха връзки, отърсиха от себе си срама и се откриха в голотата, поемайки дъха и слюнката на другия. Вдишваха неописуеми миризми и трескаво наместваха едно тук, а друго там с искрен стремеж да разгадаят загадките, да опознаят любимия докрай и да се хвърлят заедно в пропастта. Върху летните пердета останаха петна от гореща пот, девствена кръв и семенна течност, но никой от тях не забеляза тези знаци на любовта. В тъмнината едва успяваха да съзрат взаимно очертанията си и да преценят измеренията на наличното пространство, та да не съборят в устрема на прегръдките камарите кутии и рокли. Благославяха вятъра и дъжда по покривите, понеже заглушаваха скърцането на пода, и се учудваха как още не се е разбудила цялата къща от оглушителния галоп на сърцата им, тежкото им дишане и любовните им стенания.

На разсъмване Хоакин Андиета се измъкна пак през прозореца на библиотеката, а Елайза се прибра в леглото си без сили. Докато тя спеше, загърната в няколко одеяла, той вървя два часа в бурята надолу по хълма. Прекоси града незабелязано, без да го видят пазачите, и стигна до дома си тъкмо когато църковните камбани започнаха да бият, приканвайки за първата служба. Възнамеряваше да се промъкне вкъщи без шум, да се измие набързо, да смени яката на ризата и да отиде на работа в мокрия костюм, тъй като нямаше друг, но майка му го чакаше будна с вряла вода за чай от мате^[1] и препечен стар хляб както всяка сутрин.

— Къде беше, синко? — попита тя с такава печал, че не можа да я излъже.

— Открих любовта, мамо — отвърна той и я прегърна с грейнало лице.

Хоакин Андиета бе изтерзан от политически романтизъм, ненамерил почва сред тукашните практични и благоразумни люде. Бе фанатично предан на теориите на Ламене^[2], четени в посредствени мъгляви преводи от френски, също както трудовете на Енциклопедистите. Верен на учителя си, Хоакин бе привърженик на католическия либерализъм в политиката и на отделянето на църквата от държавата. Провъзгласи се за последовател на първите християни, по подобие на апостолите и мъчениците, и за враг на свещениците, изменили на Исус Христос и на неговото истинско учение, както се изразяваше, сравнявайки църковните дейци с пиявици, подхранвани от доверчивостта на миряните. Все пак се въздържаше да се впуска в подобни изказвания пред майка си, защото би я наскърбил до смърт. Смяташе се освен това за враг на олигархията, заради нейното тунеядство и разложение, и на правителството, тъй като то не представляваше интересите на народа, а на богатите, както с безброй примери можеха да докажат събеседниците му от книжарница „Сантос Торнеро“ и както сам той търпеливо обясняваше на Елайза, макар тя почти да не го слушаше, впечатлена повече от миризмата му, отколкото от неговите речи. Младежът бе готов да даде живота си и да блесне с безполезна слава в моментен изблик на героизъм, но изпитваше безпределен ужас да погледне Елайза в очите и да сподели чувствата си към нея. Започнаха редовно да правят любов поне веднъж седмично в стаята с шкафовете, превърнала се в тяхно гнездо. Разполагаха с толкова оскъдни ценни мигове, за да бъдат заедно, че на Елайза й се струваше нелепо да ги пропиляват във философстване — ако трябваше да говорят, предпочиташе да слуша за неговите предпочитания, за миналото му, за майка му или за плановете му да се ожени някой ден за нея. Би дала всичко, за да чуе с ушите си великолепните неща, които четеше в писмата. Да й каже той например, че би било по-лесно да се измерят помислите на вятъра или упорството на морските вълни край брега, нежели силата на неговата любов; че никога не ще настъпи зимна нощ, която да охлади неугасимия плам на неговата страст; че прекарва дните в блянове, а нощите в безсъници, измъчван безспир от безумието на спомените и отброявайки до изнемога часовете, които го делят от новата им прегръдка… Ти си моят ангел и моята гибел. Когато си до мен, изпадам в божествена самозабрава, няма ли те, пропадам в ада. Каква е тази твоя власт над мен, Елайза? Не споменавай за утре, нито за вчера, защото аз живея единствено в днешния миг, когато отново чезна в безкрайната нощ на твоите тъмни очи…

Откърмена с романите на мис Роуз и с поетите романтици, чиито стихове помнеше наизуст, Елайза се топеше от томителна радост при мисълта, че е превъзнасяна като богиня, и не забелязваше разминаването между разпалените излияния и действителната личност на Хоакин Андиета. В писмата той се преобразяваше в съвършения любовник, способен да опише въжделенията си с такова неземно вдъхновение, че вината и страхът изчезваха, отстъпвайки пред пълното тържество на сетивата. Никой не е обичал преди по този начин, те двамата са избрани измежду всички смъртни, за да изживеят неповторимата страст, твърдеше Хоакин на хартия и тя му вярваше. Въпреки това той се любеше набързо, като прегладнял, без да се радва на сладостта, като човек, поддал се на порока и измъчван от угризения. Не отделяше нужното време, за да опознае нейното тяло, нито да й отдаде своето, сякаш бе непрестанно пришпорван от физическото желание и от нуждата да се крие. Струваше му се, че времето все не им стига, макар Елайза да го уверяваше, че никой не влиза в дрешника нощем, че Съмърсови спят упоени, че мама Фресия също спи в колибата си отзад, в двора, а стаите на останалата прислуга са чак на тавана. Инстинктът разпалваше дързостта на девойката и я подтикваше да открива многобройните възможности за наслада, но и тя скоро се научи да се сдържа. Пред нейната предприемчивост в любовната игра Хоакин се затваряше в себе си, долавяйки някакъв упрек, обида или заплаха за своята мъжественост. Връхлитаха го най-страшни подозрения, понеже не си представяше подобна естествена чувственост у шестнайсетгодишно момиче, невидяло нищо извън четирите стени на дома си. Страхът от забременяване влошаваше положението, защото никой от двамата не знаеше как да се предпазят. Хоакин смътно се догаждаше за механизма на оплождането и предполагаше, че ако се отстрани навреме, ще избегнат опасността, но невинаги успяваше. Усещаше разочарованието на Елайза, но не знаеше как да я успокои и вместо да се опита да я утеши, веднага търсеше убежище в ролята си на мисловен наставник, от която черпеше сигурност. Докато тя копнееше да бъде приласкана или поне да отдъхне на рамото на любовника си, той й обръщаше гръб, обличаше се как да е и прахосваше останалото скъпоценно време, за да развива с нови доводи едни и същи политически идеи, повтаряни по сто пъти. След такива ласки Елайза се чувстваше още по-изтощена, но не смееше да го признае дори в най-скритите дълбини на съзнанието си, защото това би означавало да постави под въпрос смисъла на своята любов. Така попадаше в клопката на съчувствието и извиненията към своя любовник, като си внушаваше, че ако разполагаха с повече време и сигурно място, биха се любили добре. Много по-хубави от съвместното търкаляне бяха часовете, когато измисляше това, което не се бе случило, и нощите, когато сънуваше онова, което навярно щеше да се случи следващия път в стаята с шкафовете.

С всеотдайността, присъща на всички нейни действия, Елайза се посвети на задачата да идеализира любимия си, докато го превърна в натрапчива идея. Единственото й желание бе да му служи безусловно до края на дните си, да се жертва и да страда, за да докаже своето себеотрицание, и ако се наложи, да умре за него. Изпаднала в помрачение от магията на тази първа страст, тя не забелязваше, че не й отвръщат със същата взаимност. Избраникът й никога не присъстваше до нея напълно. Дори по време на най-разгорещените прегръдки върху купчината завеси, духът му витаеше някъде другаде, готов да отпътува или вече заминал надалеч. Разкриваше се само наполовина, мимолетно, като в отчайваща игра на сенки, но на сбогуване, когато тя бе на път да се разплаче от глад за любов, й връчваше някое от своите вълшебни писма. Тогава за Елайза цялата вселена се превръщаше в кристал, чието единствено предназначение бе да отрази нейните чувства. Подчинена на тежката задача на безграничното влюбване, тя не се съмняваше в своето пълно себеотдаване и затова не осъзнаваше раздвоението на Хоакин. Бе си измислила съвършен любовник и лелееше призрачната мечта с непреодолимо упорство. Въображението й допълваше непълнотата на прегръдките на любовника й, които я запращаха да се лута в мрачното небитие на незадоволеното желание.