Серия
Дъщеря на съдбата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hija de la fortuna, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Мис Роуз

Мис Роуз наблюдаваше Елайза по-скоро с любопитство, отколкото със съчувствие, защото признаците й бяха добре познати и от опит знаеше, че времето и разочарованията потушават и най-страшните любовни пожари. Едва седемнайсетгодишна, тя се бе влюбила с безумна страст в един виенски тенор. По онова време живееше в Англия и мечтаеше да стане оперна звезда, въпреки упоритата съпротива на майка й и брат й Джереми, превърнал се в глава на семейството след смъртта на баща им. Според тях двамата оперното пеене не беше професия, приемлива за госпожица, преди всичко защото се упражняваше в театрите, вечерно време и в деколтирани рокли. Нямаше как да получи подкрепа и от брат си Джон, понеже той служеше в търговския флот и се мяркаше вкъщи набързо само два-три пъти в годината. Буен, загорял от слънцето по далечни брегове, винаги с по някоя нова татуировка или белег, посещенията му преобръщаха привичките на малкото семейство. Раздаваше на всички подаръци, замайваше им главите с чуждоземни разкази и незабавно поемаше към квартала на уличниците и оставаше там, докато отново се качваше на кораба. Съмърсови бяха дребни провинциални благородници без особени стремежи. Поколения наред бяха притежавали земя, но бащата, уморен от скудоумието на овцете и оскъдицата на реколтите, реши да си опита късмета в Лондон. Макар да не притежаваше алчността на истински колекционер, той много обичаше книгите и бе способен да обрече семейството си на глад и да потъне в дългове, за да си достави някое първо издание с автограф на любим писател. След безрезултатни усилия в полето на търговията, той се отдаде на същинското си призвание и отвори магазин за книги на старо, а покрай тях и за други, отпечатани от него самия. Зад книжарничката настани малка печатница, където работеше с двама помощници, а горе, на таванския етаж, закрета като костенурка антиквариат за редки издания. От трите деца към заниманията му проявяваше наклонност само Роуз — тя се увличаше от музика и литература и ако не свиреше на пиано или не се разпяваше, я откриваха да чете в някой ъгъл. Бащата съжаляваше, че пристрастена към книгите бе единствено тя, а не Джереми или Джон, които биха наследили занаята. След смъртта му синовете се освободиха от печатницата и магазина, Джон тръгна по моретата, а Джереми пое грижите за овдовялата си майка и сестра си. Разполагаше със скромна заплата като чиновник в Британската компания за внос-износ и с незначителна рента, оставена от баща му, а от време на време получаваше и помощ от брат си, но тя често пъти пристигаше не в брой, а във вид на контрабанда. Възмутен, Джереми, криеше позорните сандъци на тавана и не ги докосваше до следващото посещение на Джон, който се заемаше да разпродаде стоката. Съмърсови се настаниха в малък апартамент, скъп за възможностите им, но разположен на хубаво място в сърцето на Лондон, смятайки го за капиталовложение. Предстоеше им да омъжат Роуз.

На шестнайсет години красотата на девойката започваше да разцъфтява и никак не й липсваха кандидати с добро състояние, готови да умрат от любов, но докато приятелките й си търсеха съпруг, тя мислеше за учител по пеене. Така срещна Карл Брецнер, виенски тенор, пристигнал в Лондон за участие в няколко творби на Моцарт, като върховата му изява щеше да бъде галапредставление на „Сватбата на Фигаро“ в присъствие на кралското семейство. Външността му с нищо не издаваше неговия огромен талант — певецът приличаше на касапин. С дебел корем, но хилав от коленете надолу, фигурата му бе лишена от привлекателност, а червендалестото му лице, увенчано от сноп безцветни кичурчета, изглеждаше доста простовато. Ала отвореше ли уста, за да дари на света наслада с могъщия си глас, той се преобразяваше — извисяваше се на ръст, коремът изчезваше под широко разтворените гърди, а руменото му тевтонско лице се озаряваше от небесна светлина. Така поне го виждаше Роуз Съмърс, която успя да се снабди с билети за всички представления. Пристигаше в театъра много преди да отворят вратите и под неодобрителните погледи на минувачите, непривикнали да виждат момиче от нейната класа да излиза само, чакаше пред служебния вход с часове, за да зърне маестрото, когато слизаше от колата. В неделя вечерта той забеляза красавицата, застанала насред улицата, и се приближи, за да размени няколко думи с нея. Разтреперана, тя отговори на въпросите му и призна възхищението си от него, както и желанието да следва стъпките му по трудния, но божествен път на белкантото според буквалния й израз.

— Елате след спектакъла в гримьорната ми и ще видим какво мога да направя за вас — произнесе той с вълшебния си глас със силен австрийски акцент.

Тя се отзова на поканата и се почувства в рая. Когато затихнаха овациите на изправената на крака публика, разпоредителят, изпратен от Карл Брецнер, я поведе зад кулисите. Никога не бе виждала сцената отвътре, но нямаше време да разгледа изобретателните съоръжения за правене на буря и изрисуваните с природни картини завеси — единствената й мисъл бе да се запознае със своя кумир. Завари го загърнат в яркосин кадифен халат със златни ширити, с все още гримирано лице и натруфена перука от бели букли. Разпоредителят ги остави сами и затвори вратата. Стаичката, претъпкана с огледала, мебели и пердета, миришеше на тютюн, пудра и мухъл. В единия ъгъл имаше параван с напращели женски фигури от турски харем, а по стените висяха закачалки с оперните костюми. Когато Роуз видя идола си отблизо, възторгът й поспадна за няколко мига, но скоро певецът си възвърна изгубените позиции. Обхвана двете й ръце, поднесе ги към устните си и ги целуна, без да бърза, след това изпя горно до, при което параванът с одалиските се разтресе. Последните преструвки на Роуз рухнаха като стените на Йерихон в облака прах, разнесъл се около перуката, когато артистът я смъкна от главата си с пламенен мъжествен замах и я захвърли на креслото, където къдриците замряха безжизнени като простреляно зайче. Гъста мрежичка приплескваше косите на тенора и в съчетание с грима му придаваше вид на грохнала куртизанка.

На същото кресло, върху което кацна перуката, Роуз щеше да му отдаде девствеността си няколко дни по-късно, точно в три и четвърт следобед. Виенският тенор й определи среща във вторника под предлог, че ще я разведе из театъра, когато няма представление. Срещнаха се тайно в сладкарница, той изискано погълна пет сметанови еклера и две чаши топъл шоколад, докато тя, скована от притеснение и уплаха, бъркаше с лъжичка чая си, неспособна да го изпие. Отидоха направо в операта. По това време само няколко жени чистеха салона, а осветителят подготвяше газени лампи, факли и свещи за следващия ден. Опитен в любовните дела, Карл Брецнер измъкна отнякъде като фокусник бутилка шампанско, наля две чаши и ги изпиха на гладно, вдигайки наздравица за Моцарт и Росини. Без да се мае, Брецнер настани девойката в плюшената имперска ложа, предназначена единствено за краля и украсена от горе до долу с бузести амурчета и гипсови розички, а той самият се отправи към сцената. Стъпил върху къс от колона от боядисан картон, на светлината на току-що запалените факли, той изпя само за нея ария от „Севилският бръснар“, като изля цялото си певческо дарование и упоителната сладост на гласа си в безкрайни украшения. Когато последната нота от посвещението заглъхна, певецът дочу далечното хлипане на Роуз Съмърс. Втурна се към нея с неочаквана пъргавина, прекоси салона, с два скока се добра до ложата и падна ничком в нозете й. Задъхан, той положи едрата си глава в скута на девойката и зарови лице в диплите от зелена коприна. Заплака заедно с нея, защото, без да иска, също се бе влюбил — замисленото мимолетно завоевание бе прераснало за броени часове в изпепеляваща страст.

Роуз и Карл се изправиха, подпрени един на друг, запрепъваха се, ужасени от неизбежното, тръгнаха, без да знаят как, по дългия сумрачен коридор, изкачиха няколко стъпала и се намериха пред гримьорните. На една от вратите с наклонени букви бе изписано името на тенора. Влязоха в стаичката, задръстена от мебели и бляскави костюми, потънали в прах и напоени с пот — там бяха седели насаме за пръв път преди два дни. Гримьорната нямаше прозорци и за миг потънаха в убежището на мрака, сетне успяха отново да си поемат дъх след предварителните ридания и въздишки, докато Брецнер запали първо кибритена клечка, а после петте свещи в свещника. Гледаха се с възхищение на трепкащата жълта светлина, объркани и непохватни, занемели от напиращата стихия на чувствата. Роуз не издържа пронизващия му поглед и закри лицето си с длани, но той отмести ръцете й със същото изящество, с което преди бе разчупил сметановите пастички. Започнаха през сълзи да си разменят кратки целувчици по лицето, както се ухажват гълъбите, но не след дълго достигнаха съвсем естествено до истински целувки. Роуз бе имала нежни, но плахи и нерешителни срещи с някои от кандидатите си, понякога дори бяха докосвали бузата й с устни, ала не си бе представяла как е възможно да съществува такава степен на близост, че езикът на друг човек да се преплете с нейния като игрива змия, а чуждата слюнка да я накваси отвън и да нахлуе вътре в нея. Първоначалната погнуса скоро отстъпи пред порива на младостта и възторга от операта. Не само отвърна със същата жар на ласките, но и по собствена воля се освободи от шапката и смъкна от раменете си сивата астраганена наметка. Оттук до разкопчаването на жакетчето и сетне на блузката оставаха само няколко движения. Девойката съумя да изпълни стъпка по стъпка танца на съвкуплението, водена от нагона и от недопустимите забранени четива, които по-рано бе отмъквала скришом от рафтовете на баща си. Това бе най-забележителният ден в живота й и тя щеше да го запомни до най-дребните подробности, разкрасявани и преувеличавани през идните години. Този ден щеше да бъде нейният единствен източник на опит и познание, единственият извор на вдъхновение, подхранвал въображението й и прелял години след това в изкуството, което щеше да я напрани известна в определен затворен кръг. Този чуден ден можеше да се сравнява по наситеност единствено с мартенския ден две години по-късно във Валпараисо, когато в ръцете й се озова малката Елайза, утеха за липсващите деца, които не й бе писано да роди, за мъжете, които не й бе дадено да обича, и за семейството, което никога нямаше да има.

 

 

Виенският тенор се оказа изкусен любовник. Обичаше жените и ги познаваше до дъно, но съумя да заличи от паметта си пропилените любовни изживявания от миналото, горчивините на многобройните раздели, ревността, лъжите и измамите на предишните връзки и се отдаде напълно безхитростно на краткотрайната си страст към Роуз Съмърс. Уменията му не бяха придобити в безславни прегръдки с мършави уличници — Брецнер се гордееше, че не му се е налагало да плаща за удоволствията си, защото, чуеха ли го да пее, жените от всякакви прослойки, от скромни камериерки до надменни графини, му се покоряваха безусловно. Бе напредвал в изкуството на любовта едновременно с усъвършенстването си в певческото майсторство. Бе на десет години, когато в него се влюби бъдещата му наставничка, французойка с очи на тигрица и гръд от чист алабастър, достатъчно възрастна, за да му бъде майка. На свой ред французойката била посветена в любовта на тринайсетгодишна възраст във Франция от Донатиен Алфонс Франсоа дьо Сад. Дъщеря на тъмничар от Бастилията, тя се запознала с прославения маркиз в мръсната килия, където той пишел на светлината на свещта извратените си истории. Наблюдавала го през железните пръти с детско любопитство, без да знае, че баща й я бил продал на затворника срещу един златен часовник, последната ценна вещ на обеднелия аристократ. Една сутрин, докато надничала през шпионката, баща й свалил от кръста си връзката с големите ключове, отворил вратата и със замах бутнал девойката в килията, все едно че хвърлял храна на лъвове. Какво се случило вътре, не могла да си спомни, но е достатъчно да знаем, че не изоставила Сад и го последвала вън от затвора в още по-окаяната нищета на свободния живот, усвоявайки всичко, което той бил в състояние да й преподаде. Когато през 1802 г. маркизът постъпил в лудницата „Шарантон“, тя се озовала на улицата без пукната пара, но с обширни любовни познания — те й послужили да си намери съпруг с петдесет и две години по-възрастен от нея, а в добавка и много богат. Мъжът умрял скоро след това, изчерпан от неумереното поведение на младата си съпруга, и тя най-сетне останала необвързана и с достатъчно пари, за да прави, каквото й се доще. Била на трийсет и четири години, била оцеляла след дивашкото обучение при маркиза, след мизерните коматчета хляб от младостта, след неразборията на Френската революция и страховете през Наполеоновите войни, а сега трябвало да понесе и диктаторските репресии на Империята. Дошло й до гуша, духът й копнеел за покой. Решила да потърси сигурно място, за да заживее там в мир до края на дните си, и избрала Виена. През този период срещнала Карл Брецнер, сина на съседите — той бил едва на десет години, но вече пеел като славей в катедралния хор. Благодарение на нея, като приятелка и довереница на Брецнерови, малкият не бил кастриран, за да запази херувимския си глас, както предлагал диригентът на хора.

— Не посягайте на момчето и много скоро то ще бъде най-скъпо платеният тенор в Европа — предрекла красавицата. Излязла права.

Независимо от огромната разлика в годините, между нея и невръстния Карл възникнала необичайна връзка. Тя се възхищавала от чистотата на чувствата му и неговата отдаденост на музиката, той пък открил в нея музата, която не само спасила мъжествеността му, но и го научила да я използва. По времето, когато гласът му се променил напълно и започнал да се бръсне, той вече владеел пословичната способност на евнусите да задоволяват жената по непредвидени от природата и нравите начини. Ала с Роуз Съмърс Брецнер не пое никакви рискове. Не си позволи да я нападне невъздържано с разюздани ласки, за да не я смути със заети от харемите похвати, както си мислеше той, без да подозира, че за по-малко от три практически урока ученичката му ще го надмине по въображение. Певецът държеше на подробностите и познаваше главозамайващата сила на добре премерената дума по време на любовния акт. С лявата ръка разкопча едно по едно малките седефени копченца на гърба й, докато с дясната сваляше фуркетите от косите й, без да нарушава ритъма на целувките, редувани с напевни ласкателства. Говореше за тънката й талия, за неподправената белота на кожата й, за класическата линия на шията и раменете, разпалили в душата му клада от неудържима възбуда.

— Подлудяваш ме… Не знам какво става с мен, никога не съм обичал и няма да обичам никоя друга, както обичам теб. Срещнахме се по волята на боговете, отредено ни е да се обичаме — шепнеше той безспир.

Издекламира й пълния си репертоар, но го направи без задна умисъл, дълбоко убеден в собствената си искреност и омаян от Роуз. Развърза връзките на корсета и я освободи от фустите една подир друга, докато тя остана само по дългите батистени гащи и прозрачна ризка, през която се очертаваха като ягоди връхчетата на гърдите. Не й свали обаче сахтиановите ботушки с извити токове, нито белите чорапи, придържани в коленете с бродирани жартиери. Тук той спря, задъхан, оглушал от неукротимия грохот във вените му, убеден, че Роуз Съмърс е най-красивата жена на света или дори неземен ангел и че сърцето му ще се пръсне на парчета, ако не се овладее. Без усилие я вдигна на ръце, прекоси стаята и я постави изправена пред голямо огледало в златна рамка. На мигащата светлина на свещите, сред окачените по стените театрални костюми от брокат, пера, кадифе и избелели дантели, всичко изглеждаше някак недействително.

Беззащитна, опиянена от чувствата си, Роуз се погледна в огледалото и не позна нито разсъблечената жена с разрошени коси и зачервени бузи, нито неизвестния мъж, който я целуваше по шията и галеше гърдите й с пълни шепи. Тази налята с копнеж пауза даде на тенора време да се посъвземе и да си възвърне малка част от разума, изгубен при първоначалното настъпление. Започна да сваля дрехите си пред огледалото без неудобство и нека признаем, изглеждаше много по-хубав гол, отколкото облечен. Трябва му добър шивач, помисли Роуз. Тя никога не бе виждала гол мъж, нито дори братята си като деца, а сведенията й произхождаха само от преувеличените описания в забранените книги и от няколко японски картички, попаднали й случайно сред багажа на Джон, представящи мъжките органи в откровено пожелателни размери. Розовата корава играчка, изникнала пред очите й, не я изплаши, както се опасяваше Карл Брецнер, а предизвика у нея несдържан и весел смях. Това предопредели по-нататъшното им настроение. Вместо тържествения и доста болезнен обред, какъвто обикновено е обезчестяването, те се заиграха, гониха се из стаичката с палави подскоци, прескачаха мебелите като деца, допиха останките от шампанското, отвориха нова бутилка и се заобливаха с пенливите й струи, през смях си говориха мръсотии, шепнаха си любовни клетви, хапаха се, близаха се и черпиха необуздано от бездънните води на току-що вкусената любов през целия следобед чак до късна вечер, без изобщо да помислят за часа, нито за околния свят. Не съществуваше нищо друго, освен тях двамата. Виенският тенор изведе Роуз до епични висоти, а тя като прилежна ученичка го последва без колебание и достигнала до върха, полетя сама с изумителна естествена дарба, долавяйки едно или друго и питайки за останалото, което не успяваше да отгатне, омагьосвайки учителя си, за да го покори напълно с непринудената си сръчност и шеметния дар на своята любов. Когато смогнаха да се отделят един от друг и да слязат на земята, часовникът показваше десет вечерта. Театърът бе празен, навън цареше мрак и на всичко отгоре бе паднала гъста като каймак мъгла.

До края на оперния сезон в Лондон между любовниците се развихри неистова размяна на послания, цветя, бонбони, преписани стихове и малки сантиментални реликви. Срещаха се, където сварят, и в заслепението си забравиха всяка предпазливост. За да печелят време, наемаха стаи в хотелите край операта, без да ги е грижа, че някой може да ги разпознае. Роуз се измъкваше от къщи с нелепи обяснения, ужасената й майка не смееше да спомене за подозренията си пред Джереми и се молеше разпасаното държане на дъщеря й да се окаже временно и да премине без последствия. Карл Брецнер започна да закъснява за репетиции, от непрекъснатото разсъбличане по никое време се простуди и пропусна две представления, ала без ни най-малко съжаление той използва времето, за да прави любов, пришпорван от тръпките на треската. Пристигаше в наетата стая с цветя за Роуз, шампанско за наздравица и за обливане, сметанови сладкиши, набързо нахвърляни стихове, за да ги четат в леглото, ароматични масла, за да я разтрива по запретените дотогава места, еротични книги, за да търсят в тях най-вдъхновените сцени, щраусови пера, за да се гъделичкат, и още безброй приспособления за игрите им. Младата жена усещаше как се разтваря като месоядно цвете и излъчва пагубно ухание, за да привлече мъжа, сякаш е насекомо, да го раздроби, да го погълне, да го смели и накрая да изплюе натрошените му костици. Беше завладяна от непоносим порив и измъчвана от нетърпение, се задушаваше, неспособна да остане в покой нито за миг. В това време Карл Брецнер затъваше в хаоса, ту възбуден до лудост, ту напълно обезсилен, мъчеше се да изпълнява музикалните си ангажименти, ала осезаемо пееше все по-посредствено и критиците обявиха безмилостно, че Моцарт със сигурност се обръща в гроба, чувайки как виенският тенор довършва — в най-лошия смисъл — произведенията му.

 

 

Любовниците с ужас си даваха сметка, че моментът на раздялата наближава, и изпаднаха във фазата на нещастната любов. Обмисляха как да избягат в Бразилия или да се самоубият заедно, но изобщо не споменаха за възможността да се оженят. В края на краищата жаждата за живот надделя над трагичните изкушения и след заключителното представление двамата наеха кола и заминаха на почивка в някакъв селски хан в Северна Англия. Бяха взели решение да си подарят тези дни на анонимно съществуване, преди Карл Брецнер да замине за Италия, където му предстоеше да изпълнява нови договори. Роуз щеше да отиде при него във Виена веднага щом той намереше подходящо жилище, уредеше всичко и й изпратеше пари за път.

Закусваха под навеса на терасата на странноприемницата, с вълнено одеяло върху коленете, защото крайбрежният ветрец бе остър и студен, когато ги изненада Джереми Съмърс, гневен и внушителен като библейски пророк. Роуз бе оставила толкова видими следи, че за по-големия й брат се оказа съвсем лесно да установи къде е и да я последва до отдалеченото летовище. Когато го видя, тя възкликна повече от учудване, отколкото от страх, понеже любовните вълнения я бяха заредили с дързост. Тогава за пръв път осъзна какво бе сторила и сериозността на деянието й се разкри пред нея с пълна сила. Скочи на крака, готова да брани правото си да живее както лично тя намери за добре, ала брат й не я остави да се обади и се обърна направо към тенора.

— Дължите обяснение на сестра ми. Предполагам, не сте я уведомили, че сте женен и имате две деца — процеди той през зъби в лицето на прелюбодееца.

Това бе единственото, което Карл Брецнер бе пропуснал да разкаже на Роуз. Бяха говорили до насита, бе споделил с нея дори най-поверителните подробности от своите предишни увлечения, без да пропуска чудатостите на маркиз дьо Сад, описани му от френската наставничка с очи на тигрица, тъй като Роуз проявяваше болезнено любопитство да узнае кога, с кого и главно как бе правил любов от десетгодишна възраст до деня, когато се бяха запознали. Бе й обрисувал всичко без задръжки, виждайки с какво удоволствие го слуша и как прибавя чутото към собствената си теория и практика. Но за съпругата и домочадието не бе продумал от съчувствие към прекрасната девственица, която му се бе предложила без никакви условия. Не желаеше да разруши магията на тяхната среща — Роуз Съмърс заслужаваше да изживее пълноценно първата си любов.

— Дължите ми удовлетворение — предизвика го Джереми Съмърс и го плесна през лицето с ръкавицата си.

Карл Брецнер бе светски човек и изобщо не възнамеряваше да се поддава на диващината и да се бие на дуел. Разбра, че е настъпил моментът да се оттегли, и съжали, че не разполага с няколко минути, за да се опита да обясни на Роуз насаме как стоят нещата. Не желаеше да я остави с разбито сърце и с представата, че я е прелъстил с измама, а след това я е зарязал. Искаше да й повтори още веднъж колко много я обича и колко съжалява, че не е свободен, за да изпълни съвместните им мечти, ала по лицето на Джереми Съмърс прочете, че той няма да му го позволи. Джереми хвана под ръка сестра си, която изглеждаше напълно зашеметена, и твърдо я поведе към колата, без да й даде възможност да се сбогува с любовника си, нито да събере оскъдния си багаж. Отведе я в дома на тяхна леля в Шотландия, където трябваше да остане, докато се изясни състоянието й. Ако се случеше най-голямото нещастие, както Джереми нарече бременността, животът й и честта на семейството щяха да бъдат съсипани завинаги.

— Нито дума за това на никого, нито дори на мама или на Джон, разбра ли? — бе единственото, което той каза по време на пътуването.

Роуз живя няколко седмици в изчакване, докато установи, че не е бременна. Когато го разбра, усети как я облъхва огромно облекчение, сякаш бе получила опрощение от небето. За наказание прекара още три месеца в плетене на дарения за бедните и тайно четене и писане, без да пророни нито сълза. През цялото време разсъждаваше върху съдбата си и нещо вътре в нея се преобърна — когато затворническият период в дома на леля й приключи, тя вече бе друг човек. Промяната осъзна единствено тя. В Лондон се появи точно такава, каквато бе заминала — засмяна и самоуверена, — увличаше се от пеене и от четене и не промълви нито дума на огорчение към Джереми, задето я бе откъснал от обятията на любовника й, или на тъга по човека, който я бе подвел. Бе непоколебима в решението си да не обръща внимание на хорските злословия и на покрусените лица на роднините. Привидно изглеждаше същото момиче както преди и дори майка й не успя да напипа в съвършеното й самообладание пукнатина, която да й позволи укор или съвет. Вдовицата бездруго не бе в състояние да помогне на дъщеря си, нито да я защити, защото ракът бързо я разяждаше. Единствената новост в поведението на Роуз бе приумицата й да се затваря по цели часове в стаята си, за да пише. Изпълни със ситния си почерк цели дузини тетрадки и ги пазеше под ключ. Тъй като не понечи да изпрати никакво писмо, Джереми Съмърс, който се боеше от безчестието повече от всичко, престана да се тревожи от порока на писането и предположи, че сестра му е проявила здравия разум да забрави за злополучния виенски тенор. Тя обаче не само не го бе забравила, а помнеше напълно точно всяка подробност от случилото се, както и всяка изречена или прошепната дума. Изтри от съзнанието си единствено разочарованието, че е била излъгана. Съпругата и децата на Карл Брецнер изчезнаха с лекота, тъй като изобщо не бяха се появявали в грамадната фреска на нейните любовни спомени.

Усамотението при шотландската леля не успя да пресече шушуканията, но тъй като слуховете нямаше как да бъдат потвърдени, никой не посмя да хвърли пряко оскърбление към семейството. Един по един се върнаха многобройните кандидати, обсаждали по-рано Роуз, но тя ги отпрати с извинението, че майка й е болна. Премълчаното сякаш не се е случило, твърдеше Джереми Съмърс, решен да заличи с безмълвието всяка следа от злощастното събитие. Срамната забежка на Роуз увисна в небитието на неназованите неща, макар че понякога двамата си подхвърляха косвени намеци, поддържайки непресекващо своето огорчение, но и своя съюз в споделената тайна. Едва години по-късно, когато случката вече не интересуваше никого, Роуз събра смелост и разказа всичко на брат си Джон, пред когото неизменно бе играла ролята на глезено, невинно момиченце. Малко след смъртта на майка им Джереми Съмърс получи предложение да поеме ръководството на кантората на Британската компания за внос-износ в Чили. Замина със сестра си Роуз и отнесе тайната непокътната на другия край на света.

Пристигнаха в края на зимата на 1830 г., когато Валпараисо бе още село, но в него вече имаше европейски предприятия и заселници. Роуз прие Чили като изкупление и посрещна стоически тукашните трудности, примирена, че ще заплати за вината си с неотменимото изгнание, без да допусне никой, най-малко брат й Джереми, да заподозре за нейното отчаяние. Твърдото й намерение да не се оплаква и да не споменава дори насън за изгубения любовник я поддържаше, когато изнемогваше от несгодите. Настани се в хотела възможно най-удобно, с всички предпазни мерки срещу виелиците и влагата, защото вилнееше епидемия от дифтерит, срещу която местните бръснари се бореха с жестоки и безполезни хирургически операции, извършвани с обикновени ножове. Пролетта, а после и лятото смекчиха донякъде лошите впечатления от страната. Роуз реши да забрави за Лондон и да се възползва от новото си положение, въпреки провинциалната обстановка и морският вятър, пронизващ до кости дори когато по пладне слънцето ярко грееше. Убеди брат си, а той — компанията, че трябва да му осигури прилична къща с мебелировка от Англия. Постави го като въпрос на влияние и достойнство — недопустимо бе представителят на толкова важна фирма да търси подслон в някакъв жалък хотел. Осемнадесет месеца след това, когато малката Елайза влезе в живота им, братът и сестрата обитаваха голяма къща на хълма Серо Алегре. Мис Роуз бе заточила бившия любовник в запечатано отделение на паметта си и всецяло се бе отдала на завоюването на привилегировано положение сред местното общество. През следващите години Валпараисо се разрасна и се модернизира със същата бързина, с която тя обърна гръб на миналото и се превърна в цъфтящата, наглед щастлива жена, пленила единайсет години по-късно Джейкъб Тод. Лъжемисионерът не бе първият, когото тя щеше да отблъсне, защото бракът изобщо не я интересуваше. Бе открила незаменимо средство, за да продължи любовния си роман с Карл Брецнер, съживявайки всеки миг от взаимната им гибелна страст, както и други блянове, родени в тишината на самотните й нощи.