Фридрих Незнански
Контролен изстрел (8)

1.

Ако на влизане Турецки успя да избегне зоркото око на стопанина на временното си пристанище, само след половин час разбра, че професионалното ченге не му е оставило нито един шанс. Двамата се сблъскаха уж случайно пред вратата на банята. При това Саша бе само по боксерки, а Грязнов дори с връзка. От което се наложи да направи незабавния извод, че няма да се размине без разпит — това едно, и второ — ще е трудно да лъже. Значи трябва да положи максимум усилия.

— Някаква странна миризма се носи покрай теб — изведнъж се намръщи Грязнов.

— Малкият Романов ми демонстрира необмислено френските си дезодоранти — отвърна небрежно Турецки.

— А, да бе, разбира се — кимна Слава.

Беше настроен миролюбиво, въпреки първото впечатление. За съжаление това не накара Турецки да внимава. Докато се бръснеше и поглеждаше в огледалната врата на банята, виждаше разхождащия се из кухнята Грязнов, виждаше как си вари сутрешното кафе, трака вратата на хладилника, пуши, с една дума, занимава се с обикновени неща и някак между другото уж слуша объркания и вероятно не твърде логичен разказ за посещението у малкия Шурин син и разговора с него. По-голямата част от разказа бе посветена естествено на необикновената кухня с всички удобства и екстри. На Турецки му се струваше, че и Слава може да си позволи такава — помещението само е по-малко, но това е поправимо, може да намери малогабаритен вариант на съвършенството, така да се каже. Саша хвърли пореден поглед в огледалото и видя, че и Грязнов го гледа внимателно, но със съжаление. Именно съжаление се четеше в очите му. Саша придаде на лицето си въпросително изражение — Грязнов огорчено поклати глава:

— Напразно се стараеш. И сам се досещаш, че заради такава дреболия не заслужаваше да си губиш времето, което бездруго не ти стига. Затова свършвай безотговорната си дрънканица, целяща да хвърли прах в очите ми, мий се, върви да пиеш кафе и казвай къде е причината за конфликта. И можеш да не лъжеш, на лицето ти е изписано, че нещо не си се уточнил с малкия син. По-скоро обратното.

Май Славка бе прав, защото като оценяваше вчерашното си ходене у Олег, горе-долу безперспективната за себе си беседа, Саша не можеше да не направи извода, че не трябва да очаква голяма помощ от Шуриното синче. Както току-що заяви Грязнов, „най-вероятно обратното“. Ако вчера — на чашка, а и със забравения вкус на шишчетата — нещо в тезисите на Олег му изглеждаше неприемливо, днес, макар на дрезгава дневна светлина, всичко бе просто неприятно. Почти всичко. С малко изключение. Което сега се изтяга в огромната вана на Олег. Такова силно и съвършено кадифено тяло…

След като разказа на Грязнов за мафията и някои привлекателни предложения в тази връзка, Саша направи единствения приемлив за себе си извод: естествено, няма да отиде нито като помощник, нито като съветник, защото неговият поглед върху природата на нещата е напълно различен от виждането на младия бос. Значи от такъв алианс няма да има полза, а вреда от най-чиста проба. А що се отнася до каналите на малкия Шурин син към службата за сигурност, то, както сам той каза, все някога ще стане. Не се знае обаче кога. Друго е напълно неясно: настойчивите, ставащи вече досадни съвети да прекрати делото за убийството на Елмазов. Нали официално то вече е прекратено! Какво тревожи така президентските хора? На Саша не му и хрумваше да разглежда Олег като някаква самостоятелна, извънредно опасна за обществото фигура. Чак пък толкова вече не разбира от хора?! Или горе много са заинтересувани от делото?

— По-скоро не са заинтересувани — поправи го резонно Грязнов. — А аз непременно бих предал на Меркулов сведенията за твоя главен. Той е по-близо до върха и може да има някаква информация, но засега да не знае окончателното им решение. Защо му е излишно да се набива между шамарите?… Да, и какво по-нататък?

— Кога по-нататък? — небрежно се учуди Саша, макар да разбираше прекрасно за какво иска да попита Славка.

— Стига си се правил на идиот! Сякаш не знаеш, че тя вече две нощи не спи у тях. Имам предвид — в кантората. А денем седи и лапа мухите. И така се прозява, че се чува чак на Червения площад.

— Брей, че информираност! — искрено се възхити Саша. Толкова искрено, че Грязнов не можа да устои пред такова ласкателство и самодоволно се подсмихна.

И тогава Турецки реши, че и двамата отдавна не са деца и никой не се кани да се беси. И той разказа с думите на Олег за трите желания на Татяна, а после, като угаси недопушената цигара в чашката с недопито кафе, което не бе правил никога по-рано от принципни съображения, веднага стана и изля угарките в тоалетната чиния. И с това сякаш сложи точка.

— А пък за Кирил — заяви неочаквано Грязнов, когато Саша пусна водата и се върна на масата — все пак аз бих посъветвал Шурочка да прати по-малкия си син на майната си и лично да отиде при академика. Макар че може у мен още да не е изстинала злобата… Да, Саша, аз направих голяма глупост. Добре де, нека си живее както иска. А ние тук се посъвещавахме малко и взехме такова решение: можеш да вземеш със себе си Денис. Обещах му нещо като отпуска, той я заслужи и сега може да разполага с времето си по собствено желание. А и той реши — добави Грязнов, като гледаше настрани, — че не е зле да поработи с теб, да види как стават тия работи при специалистите, и да се поошлайфа, както се казва, да стигне нов етап. Мисля, взе добро решение, ако ти не възразяваш.

„Ех, Славка! Свята душа си ти…“

Разбира се, Саша не каза нищо такова, а и Грязнов не чакаше думите на благодарност да се разпилеят по мушамата на кухненската маса. Турецки просто кимна и удари с длан по ръката му: какво още да каже?

2.

Турецки си постави три задачи за днес. Да намери Рослов или следите му на улица „Благовешченска“, в къщата, която вече не съществува; да вразуми Меркулов за Кирил и Шурините истерики по този повод, и най-сетне да намери възможност да навести Маркуша, тоест Феликс Евгениевич Марковски. По преценка на Саша той можеше да разполага наистина със свястна информация за родния ни криминогенно-финансов елит. Все пак данните на Олег в това отношение му се струваха повече от субективни, макар и примамливи за изводи. Но както той подозираше, в дадената ситуация Олег е практик, а теоретичните изводи за прехода на Русия към правова държава с всички произтичащи в това отношение морални, физически и прочие разноски, меко казано, са в ръцете, по-точно в главата на бившия университетски преподавател на Саша по криминално право Маркуша. Преди няколко дни, когато се срещнаха в Дома на журналистите, той му даде координатите си — само да ги намери… Макар да няма нищо по-лесно: нали преподава в Нов хуманитарен университет, значи не е сложно.

Саша трябваше веднага да се възползва от щедростта на Вячеслав Иванович, затова — извика на Денис да е готов за излизане след десет минути. Но, възползвал се от предоставения му от „господаря“ отпуск, младият роб блажено спеше. Без да дочака отговор, Саша въпросително погледна Слава, след което махна с ръка: сега ще го оправя — и напусна кухнята.

След петнадесет минути Саша и Денис вече седяха в жигулата и Турецки излизаше от двора, за да поеме по познатата магистрала към центъра.

Когато стигнаха на улица „Благовешченска“, наближаваше единайсет. Някога, във времето на далечната му младост, Турецки познаваше отлично тази част от Москва. Ето, пред тях е Театърът на младия зрител, по-нататък, зад ъгъла, живееше Лидочка — негова съученичка и първа любов.

Естествено, вече няма номер 7А. И сега дори беше невъзможно да се предположи на кое място се е намирал, без да разполагаш със съответния генерален план на района. Впрочем дори гледайки пред себе си развалините на бившата сграда, все едно нямаше да могат да открият никакви следи от Владимир Захарович Рослов. Ако се съди по паспортните данни, записани на франкфуртското летище, би трябвало да живее тук. Но дали е живял? Хубав въпрос, а? Така си зададе въпроса Турецки малко след като спря колата до тротоара, спусна стъклото и запуши, правейки се пред Денис, че размишлява.

Но можеше и да не се преструва, защото след първото опъване една проста до безобразие мисъл прониза Саша: по какъв начин в паспорта на Рослов може да стои даденият адрес, ако „най-новата“ сграда на улицата е поне от две години? Но защо нито едно от ченгетата на Фьодоров не се е сетило за това? Все пак някой от тях е идвал тук и е видял същото! Какви други варианти може да има? Този Рослов да е заминал преди събарянето на сградата и да е прекарал в чужбина минимум две години. И друг вариант: всичко това е фалшиво и адресът е измислен. С други думи, нанесен е в паспорта на Рослов или на друг с такава фамилия със същата цел — за да не би някой, в случая следователят Турецки, да намери някакви следи. Първото трябва веднага да се провери. А пък второто означава, че „покривът“ на мистичния Рослов трябва да се търси на съвсем друго място.

Денис разбра от половин дума и отиде на познатия вече адрес в най-близкия жилфонд, за да може още веднъж да погледне внимателно какво пише в домовата книга на несъществуващата сграда. Великолепната тапия от ален сахтиян с неутвърдения още златен орел върху корицата и няколкото сини печата вътре, придаващи мъжественост и решителност на цветното изображение на физиономията на Денис, без съмнение му отваряха вратите и на най-висшите сфери. Във всеки случай по този въпрос Турецки можеше да не се безпокои за съдбата на отговорния сътрудник от частното детективско бюро. При това днес бе работен ден и часът подходящ.

Саша излезе от колата, заключи вратата, макар че можеше да не го прави: такава вехтория едва ли ще предизвика интерес у някой крадец. Но си спомни вчерашния разговор с Олег и реши, че въпреки развихрилата се родна мафия Русия все още не се е превърнала в Италия, където хората не си заключвали колите. Богатите си имат странности, а Турецки няма пари за никаква кола. Той вървеше по уличката, като оглеждаше жигулата си и мислеше как бързо я скапа. Само за година и нещо и вече е развалина. Така е, защото собственикът не държи колата си за приятел, както казват в Одеса, а цени само колелетата й. При това Саша непрекъснато имаше усещането за опасност — шайбичката продължаваше да си стои на мястото, залепена за дъното. Затова задачите, които даваше на Денис, за непосветения изглеждаха повече като ребус. Момчето обаче схващаше от половин дума. Саша виждаше, че с него може да се работи и Слава му го отстъпи временно не само от голяма щедрост. Сигурно е искал да покаже на племенника си, че дори работата на „важния“ следовател се състои преди всичко от абсолютна в процентно отношение тежка, неблагодарна рутина. Вече знаеха и за шайбичката, и за Семьон Червоненко, и за решението на Саша да я остави известно време. Макар Слава да се оказа единственият, който не го одобряваше. И въпреки това даде указание на Денис да слуша чичо Саша като него и да не му противоречи за нищо.

Турецки стигна почти до края на уличката и неочаквано се озова пред висока ограда от бетонни плочи. Това обстоятелство хем го зарадва, хем малко го озадачи. Значи тук още се строи? А му изглеждаше, че вече отдавна е завършено и няма да се намерят никакви дири. Чистотата по тротоарите и платното противоречеше на всички правила за провеждане на строителни работи, но Саша разбра защо. Двама мъже миеха по половин час с пожарни маркучи всеки камион, който излиза от строежа през решетестата врата. За да не разнасят колелетата калта из града. Браво. Като че ли най-сетне и руснаците са се научили. Но като се вгледа в мъжете — гърбоноси, с кожени якета, почти черни лица, като видя хубавото им работно облекло, Саша разбра, че пред него със сигурност стоят турци. Пък и надписът на транспаранта съобщава, че строителството на банката се осъществява от турска фирма.

Докато размишляваше каква полза може да извлече от дадената ситуация, срещу него, без да подозира, се задаваше госпожа Сполука в най-комичния вариант, ако се има предвид външността й.

Това кюфте с къси крака бе някога страшилището за Червения строител, а Турецки опъваше заедно с него следствения каиш. Господи, колко отдавна беше!

— Здравейте, полковник Пицик! — зарадва се Саша.

— Здрасти — измърмори в движение той и изведнъж се обърна енергично. — Я! Ако не ме лъже паметта…

— А тя никога не ме лъже! — подхвана Турецки известната фраза от отдавна забравен филм.

— Сан Борисич! Майчице, как можах да не ви позная!

След минута, като се отмести настрана, смелият полковник в оставка Савелий Иванович Пицик, целият съставен от закръглени части, разпалвайки се все повече, псуваше наляво и надясно общинските власти, субпрефекта, префекта и самия кмет. Защото като съвсем истински бандити и мафиоти изгълтват всичко, което им попадне пред очите, сякаш са вечно гладни плъхове. Тук, в целия район, славещ се някога със старинните си къщи, събарят всичко, разпродават, а на празните места строят хотели и офиси за милиарди за скапаните чужденци с тлъсти портфейли. Сега пък измислили банка! Малко ли са им из цяла Русия! Кули им трябвали, видите ли, че и по-високи от Кремълските! И къде гледа обществото?! Старият Савелий все повече освирепяваше пред очите му. Саша разбра: още малко и тези турци строители също ще го отнесат. А ръката на Пицик — това се помнеше от стари времена — въпреки заоблените му форми, беше тежка и не грешеше.

Тъкмо Пицик бе неговият късмет. Понеже паметта му, както знаеше Саша, бе солидна, а през последните години работеше като заместник-управител на жилищна кантора, сега преименувана по всякакъв начин, та един Господ знае как точно се казва. Като се ориентира бързо какво интересува Саша, Савелий Иванович живо го помъкна към кантората си, разположена наблизо, буквално зад ъгъла, в мазето на огромна сграда, строена още от сталинско време. Стигнаха до кабинета му чак в дъното на дълъг и тесен коридор. На опашката, наредена покрай стената пред кабинета му, Пицик заяви безапелационно и строго:

— Зает съм седемнайсет минути и половина. После ще започна да приемам.

И дори в това бе целият Пицик, разпределил времето си до дреболията, до секундата.

Седнаха един срещу друг. Савелий Иванович извади от чекмеджето на старото писалище, оклепано с мастило, дебела папка и разстла пред Саша лист със синя „мрежа“ — бившия план на квартала.

— Ето го твоя седми А. — Пицик забоде дебелия си пръст в чертежа. — Съборен по-миналата година, аха! Ти, Сан Борисич, си нямаш идея, тяхната мамица, каква война имаше за него!

Пицик винаги се отличаваше със склонност към литературата, най-често — нехудожествената. Но Турецки го слушаше така, както се слуша славей в дните на влюбена младост.

— Че какви битки?

— Охооо! — Пицик предвкусваше насладата да разкаже на непосветения великолепната история. Той дори се изтегна назад на облегалката на стола, макар на практика закръглената му фигура да пречеше, и скръсти пръсти като сардели на високите си гърди, преминаващи в балонообразния корем. — Такава битка! — той млясна с уста. — Дори КГБ, ти знаеш този танк, дори те не можаха да направят нищо. Щом пияните казаци махнаха техния Феликс от площада, паметника пред входа им де, техният рай свърши. Че те, тяхната мамка, държаха тук пет блока! И твоя номер 7А, и другите. Как се бореха само! Какви документи изкарваха! Какво ли не обещаваха! А общината си трае, не й пука. И на, получиха го един голям. Как не разбират, нашата земя струва много повече от техните шибани милиони! Всеки квадратен метър. Ето, общината я продава на чужденци. А къде отиват милионите, тяхната кагебейска, не можем да знаем… Та какво казваш? Някой човек от тази къща изчезнал?

Можеше да бъде откровен с бившия полковник от милицията, в рамките на допустимото, разбира се. Саша обясни на Пицик защо го интересува конкретният човек, в чийто паспорт има регистрация, а в домовата книга не е записан.

— Ами че, драги Сан Борисич! — зарадва се Пицик. — Какво му е сложното, да им го навра? Нали тук кагебистите си имаха „покрив“, таен адрес. Регистрирай когото си щеш, записвай, отписвай, всичко е в твоите ръце! А дали е живял, или не е, извинявай, на никого не му е… — И на това място Савелий пусна такава дълга тирада, че Турецки прихна. Бива си го дядката! И речникът му се е запазил — няма грешка!

Сега всичко се изясняваше.

— Благодаря ти, драги! — Саша безуспешно се опита да прегърне Пицик, все още смеейки се. — Толкова време ми спести!

Бяха изтекли седемнайсет минути и половина и Турецки вече без всякакво угризение на съвестта можеше да вика Денис. Обеща на Савелий Иванович при случай пак да го навести, но вече да не е по работа, а просто така, в името на старата дружба. Саша тръгна покрай размърдалата се опашка и на раздяла Пицик каза за нея, че това са поредната партида изселници. Преселват ги някъде в Солнцево или още по-далеч. А чудесните им апартаментчета с четириметрови тавани ще бъдат преустроени за скъпи офиси за чуждестранни фирми. Не се знае в случая кое е повече — иронията или издевателството. Но политиката е такава и в края на краищата сега всеки е свободен да избира. Не се ли борехме за това?

Странна работа, Турецки е работил няколко години буквално на две крачки от кантората на Пицик, в следствения отдел на Главна прокуратура, разположен недалеч. И всеки ден е минавал оттук, и е бързал, и е карал раздрънканата си жигула, но нито веднъж не е срещнал стария приятел и колега. Нещо повече, изглежда, всеки ден е срещал и обитателите на съборените сега сгради, всички онези съществуващи и несъществуващи кагебейци, неиздържали борбата с всесилната, както се оказва, община. Нали тя не се опира на могъществото на властта, а на големите пари, които се оказват по-силни и по-стабилни от всяка власт. Дали Олег наистина не е прав? Дали не трябва всички да преустроим идеологията си? Или философията. Или просто да приемем без всякакви уговорки неговата гледна точка. „Живеели сме наблизо… Срещали сме се просто така…“ Глупавият рефрен не го оставяше на мира и Саша не можеше да се отърве от него.

Денис подчертаваше нещо в тефтера си, облакътен на покрива на колата. Ушите му бяха скрити от черните кръгове на слушалките, от които се точеше кабел към пазвата му — младежта не си губи времето. Щом видя Саша, той свали слушалките на врата си и се приготви да докладва за свършената работа.

Турецки, който вече нито за миг не забравяше каква опасност се таи наблизо, го хвана за ръка и го отведе по-надалеч от колата. Аха, момчето било забравило! Нищо, това му е поредният безсловесен урок по бдителност. Но все пак, стараейки се да не изглежда досаден, Саша обясни накратко на юношата, че в тяхната професия май вниманието е най-необходимото качество. Понеже, докато внимаваш, си жив. Надявам се, завърши Саша, няма да се налага да повтарям… Наистина, нима ще се разкайва цял живот, че Семьон Червоненко е жертва именно на собственото му невнимание? Жалко, че поучителният пример най-често е свързан с кръв. С гибелта на невинен човек.

Денис доложи, че е преписал всички данни за обитателите на деветнайсети апартамент, в който според известния паспорт е живеел и някой си Рослов. За по-голяма сигурност е отбелязал също фамилиите на хората от съседните апартаменти на площадката и за всеки случай на апартамента, който се намира под деветнайсети. Всичко се случва, обясни Денис, може да са имали всякакви неприятности, течове и други. Така че хората от долния апартамент обикновено най-добре познават съседите над тях. Какво пък, логично и напълно в духа на руския бит. Само че откъде е известно всичко това на Денис? Нима интуиция? Интересно.

Сега оставаше съвсем малко: да търсят новите адреси на тези хора в паспортна служба, във военното окръжие, в документите на бившите изпълкоми, които отдавна са се превърнали в префектури, муниципалитети и прочие „мерзски“ заведения^[1], както се шегуват днес. През неограниченото си управление Петър Велики не можа да замърси толкова руската реч с вулгарни вносни думи, както самите жители на Русия за времето на преход към пазарна икономика през последните години. Турецки разбираше трудностите на Денис и бе почти уверен, че в края на краищата старият Пицик ще се окаже прав, като смяташе, че и номерът на блока, и апартаментът са само „покрив“ за съществуването на напълно автономния Рослов. Затова Турецки сметна, че не е излишно да даде на младежа зелена улица за поредното издирване. В такива случаи не може да не бъде разработена докрай дори най-слабата и незначителна версия. А че отрицателният резултат също е резултат — чичото Грязнов непрекъснато показваше с конкретни неща на племенника си. Правеше го да не би бъдещият детектив да се възгордее много и да вземе да си вири носа. Точно това Саша каза честно на Денис, като разчиташе в отговор да чуе измъчена въздишка. Но не чу. Значи момчето го бива. Саша би взел такъв помощник и в Германия. При необходимост. Възможно е скоро и това да стане.

Като уточни още веднъж задачата, Турецки откара Денис на „Тверска“, пред кметството, където се намираха службите на Тверското териториално управление. Разбира се, най-добре да се започне отгоре. Но Саша предполагаше, че едва ли ще успее да намери лесен достъп до бившите ведомствени кооперации. Пък и ведомството, за което ставаше дума, никога не се е отличавало с откритост. Но си заслужаваше риска, ако изведнъж наистина намерят адреса, където са се преместили бившите обитатели на апартамент деветнайсет и другите нужни апартаменти. Саша свали Денис и се отправи към своето работно място, в прокуратурата.

3.

Когато се качи в кабинета си, за пет минути Турецки намери всички необходими му телефони на Маркуша, а след това чу и хрипкавия висок глас:

— Марковски на телефона. С кого имам честта?

Саша се представи и обясни накратко причината за позвъняването. Феликс Евгениевич не че се зарадва, но във всеки случай прояви максимум разположение. А всичко заради това, че миналия път Турецки се представи за сътрудник на вестник, който се интересува от интервю с професора. Тогава сметна някак за неудобно, пък и неуместно да говори подробно за истинската си длъжност. Щом чу сега с кого говори, Маркуша просто се обърка. Но като запази достойнство, не отказа гостоприемството си и покани Саша да го посети в който иска ден, дори днес, може по всяко време след един на обед. Тъкмо свършват лекциите и ще си е вкъщи, това е съвсем наблизо, на „Миуси“, в оная известна сграда, където някога са живели прочути съветски композитори. Турецки познаваше добре и района, и сградата — голяма и мрачна. Тя отдавна плачеше за реставрация — по асфалта падаха парчета от мазилката, за малко да пострада някой пешеходец. Та уговориха се и сега Саша имаше на разположение цели два часа, за да изясни новините, с други думи — какъв е резултатът от ходенето при Гена. И какво да се прави с оня плъх Волков и прекалено урожайния му хотел „Урожаен“.

Турецки позвъни на Костя, понеже бившият министър Хайдер обеща именно на него да предаде новините от сина си. Но Клавдия доложи, че още от сутринта Константин Дмитриевич е заминал в неизвестна посока и е обещал да се върне едва следобед. Между другото помолил Турецки по възможност също да се появи следобед в прокуратурата. Щом Костя е отишъл лично, значи ще е нещо наистина важно.

Володя Яковлев, който се обади чак след пет минути звънене, предложи на Турецки да отскочи до него в МУР просто така, по домашному. От което следваше да направи извода, че работата е спешна.

Турецки отново обезпокои Клава и предаде, че заминава за МУР, ако Костя спешно го затърси. Излизайки, той се обърна и изведнъж оцени по напълно нов начин своето девствено чисто полирано писалище, принадлежало заедно с часовника и тежкия шкаф на всички без изключение предшественици на А. Б. Турецки. Но едва ли някой от бившите следователи се е сещал да използва полираната повърхност за единственото може би правилно предназначение. Ах, тая Танка! И веднага сякаш чу до себе си нейния вик-полустон: „Хайде!“ Дяволско видение…

С такива палави мисли влезе в двора на МУР. Няма да оставя онова хубаво „бръмбарче“ на улицата я.

Володя стисна ръката на Саша в движение и махна с длан: след мен. Отидоха при Вера Константиновна, от което Саша заключи, че може би става въпрос за хотела. И не сгреши. Некрасивата, но посвоему мила жена с възхитителния глас съобщи, че по поръчение на майор Яковлев е проверила и идентифицирала всички пръстови отпечатъци, събрани от отнетата кола марка „Фолксваген“ и при операцията по проверка на документите на живеещите в хотел „Урожаен“. Резултатите са просто потресаващи: килърите, които търсят във връзка с убийството на Кочерга и Червоненко, преспокойно си живеели в луксозна стая на хотел „Урожаен“. Разбира се, до вчера. Освен това, добави този път Володя, при обиска на гаража, в един от боксовете сред вехториите и мръсните парцалаци е намерен номерът на колата, свален от вишневата деветка на покойния Кочерга.

Значи подозренията на Турецки по този повод се потвърдиха. Ако не беше зяпал, нямаше да изпусне нито колата, нито килърите. Саша благодари на експерта и заедно с Яковлев тръгна за кабинета му. По пътя мислеше, че Фьодоров все пак си го бива. Рече — и направи. И ето сега има резултат. А Волков трябва да бъде притиснат.

Ах, как липсваха на Саша сведенията, които обеща още днес да съобщи този Гена!

— А оня плъх няма ли да избяга? — попита той Яковлев.

— Взехме подписка.

— Абе какво значи днес една подписка! Чиста формалност.

— Нищо, ние му закачихме хубава опашка. Никъде няма да избяга. Седи си значи, смуче си пръстите, голям хитрец… А днес още сутринта ни позвъниха. От канцеларията на вътрешния министър. От къде на къде сме правили проверка в хотела? Били постъпили оплаквания във връзка с неправомерни действия. Но ти нали познаваш Юрка, той винаги намира на кого да се опре. Позвънете, казал, на министъра. Те млъкнали. Но значи сме настъпили някого по лапите. Само че кого?

— Мисля, че това са кагебейски работи — каза Турецки. — Сега уточняваме. А какво ще правим с килърите?

— Разпитах когото можах, в това число персонала на хотела, описанията съвпаднаха, така че двамата са съвсем сигурни. Ето виж.

Володя сложи на масата двата фоторобота, направени толкова смело, че Саша просто трепна: не роботи, а отлични фотографии, дори се долавя изразът на очите. Лицата са нестандартни и това е добре.

— Днес сутринта ги изпратихме, където трябва, сега ще чакаме.

— Разбира се, не намерихте жигулата деветка.

— А къде? — Володя вдигна рамене. — Тя отдавна е станала на части.

— А пък аз я видях — сети се Турецки и разказа на Яковлев как стана всичко и как се е издал. Володя само кимна и разпери ръце: с кого не се случва. Изглежда, не искаше да сипва сол в прясната рана.

— Володя — рече Турецки, като се надигна, — ще се наложи още веднъж да видим пътниците на „Луфтханза“. Трябва да им покажем фоторобота на човека без мустаците и да опишем външността му: костюма, може би са забелязали кръстчето, циповете, чантата, всичко, за което разказа Семьон. Може да изскочи поне някакъв намек, някаква сламка. Още повече че се появиха някои нови съображения. Но засега няма да разсъждаваме за тях, трябва да се уточни едно-друго.

Яковлев, разбира се, помръкна: по-неблагодарна и рутинна работа Турецки не можеше да му предложи, но какво да се прави, трябва…

4.

Саша позвъни в прокуратурата — Меркулов още не беше се появявал. И тогава тръгна за Маркуша.

Макар да се стараеше да изглежда гостоприемен домакин, все пак Феликс Евгениевич бе видимо смутен. За да не усложнява отношенията, Саша извади на масата и служебното си удостоверение, и дадената му от вестник „Нова Русия“ карта. Обясни накратко сегашното си положение, а също и за какво мечтае, ако съдбата се смили да се обърне някога към него с благосклонната част от тялото си. Маркуша се кискаше леко, виждайки, че Саша е абсолютно искрен с него, а Турецки на свой ред разбираше, че напрежението напълно е изчезнало и може да започнат разговора, заради който бе дошъл.

Като помнеше идеята за голяма статия на Марковски за вестника, Турецки каза, че по този въпрос ще дойде веднага щом успее да свърши отвратителното дело за убийството на банкера. Това ще отнеме една-две седмици, явно преувеличи възможностите си Турецки. Каза това и въздъхна: дай Боже…

Марковски кимаше усмихнат в очакване на продължението.

— Феликс Евгениевич, мога ли да разчитам, че ще се съгласите да дадете консултация лично на мен, бившия ви студент и човек, който се отнася с изключително уважение към вас… извинете, ако може, безплатно? — Той погледна честно професора в очите.

Маркуша се засмя широко: всичко очаквал, но чак такова! Когато се насмя, избърса с носна кърпа очите си и поклати назидателно глава неизвестно на кого:

— Да, наистина! Ако строиш капитализма, а още живееш при такава система, представям си какъв хаос трябва да е в главата ти. Разбира се, мили мой Саша, ще ви дам всякаква консултация, и дори — той разпери широко ръце встрани — абсолютно безплатно. Е, слушам ви, какъв е въпросът?

— Въпросът — Турецки стана сериозен — ще се състои от няколко въпроса. Напоследък, Феликс Евгениевич, толкова често ги повтарям, че вече ми се струват примитивни, но… въпреки това. Как възникват банките? Как фалират? Защо убиват банкерите? Кой? На кого са нужни тези убийства? А изобщо, Феликс Евгениевич, бих искал да знам за най-големите финансови афери поне от последните години. И друго: под банки имам предвид нашите, руските, а виж аферите…

— Саша, вярно сте схванали главното. — Марковски строго вдигна нагоре показалеца си. — Деветдесет и пет процента от убийствата днес стават на икономическа основа и само пет по политически и други мотиви. Затова няма да се спираме на политиците, битовите престъпления, суицида и така нататък. Както ви е известно, в момента чета публично, координационно и частно право и само донякъде имам отношение към темата ви, но мога да разкажа едно-друго. Но това, Саша, ще са мои лични наблюдения и съображения. Ще ви моля да се отнасяте към тях по този начин. Ако не възразявате…

Турецки никак не възразяваше.

— Добре, Саша, сигурно ви интересува как се създаваше в Русия цялата тази вече гигантска маса търговски банки. Както се казва, потребност на времето. Във връзка с перестройката, бурното развитие на търговската частна дейност и дребния бизнес в държавата рязко се увеличи нуждата от разчетни централи. Е, когато всичко при теб гори и сделката ти пропада, кого можеха да удовлетворят километричните опашки в банките? А в същото време в страната имаше огромно свободно поле. По-точната дума „ниша“, уви, по-малко подхожда за обозначаването на нашето явление. Оттук, от неотложната необходимост, възникнаха като гъби многочислените банкови кантори — по балкони, в мазета, нали помните! Уставният капитал на повечето от тях бе, естествено, от заети пари. Да кажем — дяловата вноска е петстотин хиляди рубли. Не беше голяма сума дори за онези времена. Понеже хората имаха пари, и то големи. Ще ви кажа, Саша, че например днес около стотина такива „нови руснаци“ притежават капитал по половин милиард всеки. В долари, Саша. А с капитал до десет милиона — сега има повече от пет хиляди. Другият вариант за създаване на банка се опираше на интелектуалната собственост. В уставния капитал се внасяха ценни книжа и така нататък. При наличието на чуждестранни партньори тези нови банки имаха излаз към западни банки, което откриваше пътя за най-безсрамен износ на капитал от страната. Сещате се — фиктивните договори, и предварителното заплащане, след което никой дори не мисли да доставя стоката в страната… Но има и трети вариант. Говоря само като възможна схема, нали разбирате. Това е създаването на банки върху празни уставни капитали. Сега ще ви обясня какво означава. И тъй, до началото на деветдесетте години, имам предвид Русия, у нас бе приета документарната система. Недостатъците й са: че е бавна и податлива на фалшификация. Освен това е пресметнато, че при документарния режим се губят около петнайсет процента от печалбата. Това, Саша, е много. В същото време Америка, имам предвид Щатите, другите развити във финансово отношение държави още в края на седемдесетте години започнаха да превеждат банките си и прочие финансови структури на компютърна технология. Както разбирате, този процес никак не беше лесен, изискваше сериозни изменения в световната финансова система. В частност, предстоеше унищожаването на огромно количество ценни книжа, като: акции, от заместващите — сертификати, бонове, полици и прочие. Наглед няма нищо по-лесно! Но този процес се оказа невероятно дълъг и трудоемък, понеже по това време бяха пуснати ценни книжа за много, стотици милиарди долара. Започнаха да създават специални компании, които трябваше да се занимават изключително с това нещо. С унищожението. Но… — Пръстът на Маркуша подскочи към тавана. — Как беше у вас в смешния филм за италианците в Русия: „Мафията е безсмъртна“? Именно, преди няколко години в печата се появиха сведения, че за операцията „Ценни книжа“ са били задействани най-добрите сили на криминалните структури на много страни, в това число и Русия. В резултат са откраднати ценни книжа някъде от порядъка на… да, мисля, че за сто и петдесет милиарда долара. Не е изключено немалка част от тях, ако не и голяма, да са се оказали в Русия и да са легнали в основата на уставните капитали. Какво е можела да направи държавата в случая? Какво да противопостави на аферата, може да се каже, на века? Ами нищо. Вашите отдели за борба с икономическите престъпления открай време не могат да се ориентират в хитростите на банковото дело, липсваха данъчни служби или бяха в зачатъчно състояние. Но Саша, трябва да помните как по московските улици изведнъж се появиха стотици разкошни вносни коли, как изведнъж новите бизнесмени започнаха да купуват недвижима собственост в Европа и — как беше? — ах, да, „да се изолират“ на Канарите и така нататък. А нашата нещастна майчица Русия с помощта на тези криминално-финансови маневри започна по неволя да хлътва в двата най-престъпни и печеливши отрасъла: търговията с оръжие и наркотици.

— Но все пак кое налага отстрела, извинете за израза, на тези нови руски банкери?

— Саша, никога не забравяйте класиката. Всичко най-умно е казано преди нас. „Мавърът свърши своята работа“, Саша. По-нататъшната криминализация на банковата сфера получава общодържавен характер. Издига се нов монополист. И по мои лични наблюдения най-близката цел, Саша, е контролът над главната финансова структура на страната — Централната банка. Трябва да разберете, че нарушаването на платежната система може да доведе до финансов колапс. И като следствие — политическа нестабилност в страната, която ще продиктува необходимостта от смяна на ръководството.

— Не лоши задачи — усмихна се накриво и невесело Турецки.

— Ето, вземете този вестник, „Независимост“ ли се казваше? — посочи Маркуша. — Прочетете подчертаното със син молив.

Турецки отвори вестника и прочете с големи букви заглавието: „Подлежащите на унищожаване сертификати от акциите на «Дженерал мотърс» се разпиляха по света“.

— Виждате ли? Присвоили само милион и половина акции! Как ви се вижда? Така стават днес работите, скъпи старши следователю, извинете, правилно ли ви наричам? — усмихна се Феликс Евгениевич.

— Понякога допълват по особено важни дела. — Саша сви рамене.

— Отговорих ли на вашите въпроси, колега?

— Да. Горе-долу, да — кимна Турецки и стана. — Сърдечно ви благодаря, професоре. А пък останалото, както се казва, е въпрос на моя техника… Значи все пак това не е конкуренция, както някои мои колеги искат да си представят целенасочения лов…

— Но защо? — възрази Марковски. — Едното не изключва другото. Особено когато само разсъждаваме за цивилизовани отношения, но не правим нищо за това. Но моля да обърнете внимание, преразпределянето на сферите на влияние отива към края си, а процесът, както казваше последният президент на великата държава, тече. И се ускорява. Саша, сигурно по-добре знаете, но нали отстрелът, както се изразихте, на повече от сто банкери през последните години е определена тенденция. Знам, тези дела с редки изключения остават неразкрити. А защо? Първо, поръчките са изпълнени във висша степен професионално. Понеже в тяхната подготовка, а възможно и осъществяване, вземат непосредствено участие спецслужбите — бивши или настоящи. Съвсем не е изключено и Държавна сигурност. И второ, ако е така, значи никой няма нужда от разследването на престъплението. И то ще бъде прекратено или на стадий следствие, или в съда. Нима не е така, колега?

Саша слушаше разсъжденията на стария си професор и виждаше, че е прав, макар душата му да се съпротивляваше на толкова безизходната картина, нарисувана от бившия емигрант.

— … именно това обстоятелство на първо място трябва да ви кара да бъдете нащрек. За удобство можете да го наричате синдикат, обединение на бандитите, както искате, името не променя същността. Такъв център съществува. И за доказателство може да служи, да речем, този факт. Ето някой има напълно разумно предложение за изменение на реда за кредитиране на търговските банки. Това и в цивилизованите страни е напълно естествен процес. А у нас — трагедия! И убиват банкера и веднага го приписват на някой ревнив шофьор… Е, какво ще кажете?

Саша веднага застана нащрек. За какво говори професорът? Нима за Елмазов?

— А кого имате предвид, Феликс Евгениевич?

— Ами че всички вестници писаха… Този… Елмазов. Умен човек. И програмата му е била напълно реална. Аз, естествено, изхождам от писаното в пресата. Лично не съм го познавал. Но мисля, че сега няма по-подходящ пример по темата, върху която разсъждавахме с вас… Но защо стоим така? Съвсем не искам моят бивш студент да остане с превратно впечатление за по-възрастния си колега. Затова, Саша, да пийнем по чашка чай, а вие ще ми разкажете какво още ви вълнува…

Говориха още цял час, но спомените на Маркуша бяха от университетското минало и Турецки не посвети професора в същността на грижите си. Но реакцията на Феликс Евгениевич за сведенията, които вече бе успял да прочете във вестниците — относно признанията на Кочерга, — накараха Саша да застане нащрек. Значи има умни глави, които не можеш да заблудиш с толкова примитивен ход. Разбира се, трябва да погледне как са го описали журналистите във вестника.

Като се спускаше по стълбите, изтрити от подметките на прочутите в миналото композитори, Турецки съпоставяше сведенията, получени от Маркуша и Олег, и видя в тях много общо. Само че Олег държеше изключително на криминалните разчиствания на сметки, а Феликс Евгениевич виждаше не частната, а общата панорама на събитията. Кой знае защо му се искаше да вярва повече на него, макар в основата си — това пак да са неопределени примери.

От най-близкия телефонен автомат Турецки се обади в приемната на Костя и Клава веднага го свърза. Щом чу гласа му, без да обяснява и слуша нищо, Меркулов каза само: „Чакам те.“

5.

Когато Саша влезе, Костя стърчеше край прозореца в любимата си поза, изпращайки символично в последен път другарите. Ето кой трябва да играе в киното капитан Немо…

— Сядай — рече нервно. — Не си ли изхвърлил още шайбичката, както я нарекохме?

— Костя, може ли така?! Та тя сигурно струва много пари.

— А пък аз казах днес сутринта на Егорич: хайде, приятелю, вдигни колата на канала и потърси по дъното. А той вика: „Ама, Митрич! Та аз вчера я карах на профилактика, какво са гледали там?“ Но я качи на канала, пъхна се и виж какво донесе, дръж, за спомен! — Костя хвърли върху подвижната масичка метална пластинка, напомняща средна по размери гайка.

Турецки я огледа страхливо.

— Не се бой, тая джунджурийка вече бе в ръцете на един добър майстор. Сега не работи. Сувенирче. Кой го е свършил? Как смяташ? На тебе — ясно, ами на мен за какво?

— Понякога возиш разни генералши — рече Саша и изведнъж прехапа език.

— Продължавай, продължавай — сухо поде Меркулов, — и какво по-нататък?

— Ами по-нататък — тези генералши дрънкат разни врели-некипели. Пък може и да не са врели-некипели! — изтърси Турецки, както се беше разгорещил. Костя го погледна учудено и поклати глава.

— Какво ти става? Да не би нещо с нервите? Тъкмо мисля по въпроса за отпуската ти… Дали да те пусна?… Къде ходи?

Саша седна, като въртеше гайчицата върху полирания плот на бюрото и без да се задълбочава, преразказа всички неща, като се започне от посещението на кантората на Пицик.

Костя изведнъж се усмихна:

— Жив ли е, скитникът? Ах, как умееше да борави изразително с мамата! Та това беше песен, а не… ненормативна лексика.

Когато чу за събитията в „Урожаен“, лицето му стана по-строго, а съобщението на Маркуша възприе като хубав, приятен анекдот. Но когато Саша завърши и се опита да направи изводите си, той го спря:

— Не бързай. Това е тема за отделни размисли. Не смесвай нещата. А сега ти ме изслушай.

Понеже Костя май открай време не си водеше записки, осланяше се на дяволската си памет, просто седна на един стол, облакъти се на бюрото, потопи брадичката си в дланите, което изобразяваше висока степен на размисъл, и започна като за нещо обикновено, делнично:

— Ходих при академика — така наричаха между колеги директора на външното разузнаване.

„Така значи! И колко било просто, колко достъпно!“ Но Меркулов съвсем не реагира на иронията, озарила физиономията на Турецки.

— Имахме хубав разговор, но главното е друго. Наистина според неговия израз Кирил е легнал на дъното. Засега не е известно колко ще продължи. Но с него всичко е наред. Днес, както им е редът, пристигна поредната шифрограма. Не го разпитвах за подробностите, сам ме помоли да предам на майката лично от него да не се вълнува. Считам, че на тези двамата — на него и на Валера — може изцяло да се разчита. Но…

— Аха, значи все пак има и „но“?

— Не ми харесват грешките с международните разговори. Има два варианта: или наистина са грешки, или някой много яко ни води за носа. Ти какво мислиш?

— Господи! Някой се интересува от мнението ми?

— Не скачай!

— Да пази Бог, Костя… Вече казах веднъж, ако си спомняш: грешките могат да се проверят само по един-единствен механичен начин — да се намери нервният абонат.

— Значи все пак се съмняваш?

— Съмнявам се, Костя.

— Добре, да спрем дотук. Може би си струва да поговоря с Шура? За това, дето каза академикът? — В гласа на Костя неочаквано се появи съвсем неясна интонация — неуверена, умолителна. Какво има?

— Естествено, кой друг? По-добре ми обясни, Костя, понеже доста пъти съм слушал спомените ви, а така и не си изясних кой е бащата на Кирил? Кой е този митичен Матюша?

Костя помълча, подъвка устни и като погледна Турецки с известен страх, отвърна:

— Имахме в юридическия един весел младеж. Матвей Калина. Беше роден някъде около Александрия, това май е Кировградска област. А и Шура имаше там някакви роднини. Като момиче беше красавица…

— Това вече съм го чувал — констатира Турецки не много вежливо.

— Мнозина я ухажваха — продължаваше както си знае Костя. — А този Калина извади късмет. Беше виден младеж. Може да се каже, прекалено виден. След университета замина в своя край, бързо премина в адвокатурата, като че ли се забъркал с някакви дисидентски истории — и забягна. А заради раждането Шурка изостана с цял семестър. Завърши, слава богу, постъпи в криминалната и… израсна.

— А ти кога започна да се увърташ около нея? — Турецки стана съвсем нагъл, но Костя се бе отдал на спомените.

— Ами цял живот… докато се ожених за Льоля — въздъхна той. — Само че ти не можеш да го разбереш.

— Точно така, както казваше другарят Сухов.

— Кой? — Костя не дочака отговора и махна с ръка. — Главата ти винаги е пълна с глупости. И кога ще поумнееш? Добре, стига сме бъбрили. Да минем на текущите въпроси. Както вече знаеш, пътува ли с теб човек — само се издава. Накратко — ходих при Гена. Говорихме. Записвай си, ако искаш. — И Костя по този начин си отмъсти за ненужната ирония, като показа нагледно, че Саша не е много добре с паметта. — Най-добре беше да не знаем всичко това, но се налага. Изяснил е каквото го молих. Засега ще бъдем в течение ти и аз, не бива да посвещаваме друг. Няма никакъв смисъл. Под покрива на този „Урожаен“, където отсяда всякаква кагебейска публика при идването си в Москва, цели трийсет години е съществувала школа за така наречените изпълнители. Фирмата произнася присъди, а тези ги привеждали в изпълнение. При това, както се досещаш, по цял свят. Там обучавали на най-разнообразни науки и готвили професионалисти от най-висока класа. От примитивната въдица или някоя свръхсекретна отрова до тържественото изгаряне на осъдения в пещта на крематориума. При това жив и със задължително заснимане на филм. А след това прожектирали процеса на новаците. За да помнят реда.

— Костя, откъде у теб този отвратителен садизъм? Ужасен! — Турецки дори си разроши косите, за да покаже колко е страшен разказът на Меркулов.

— Не се прави на шут, Саша — печално поклати глава Костя. — Нищо не си измислям и ти го знаеш чудесно.

— Разбира се, знам. По-точно, чувал съм. Впрочем чувал съм и друго: подобни организации съществуват във всички така наречени цивилизовани страни. И в Америка… Вземи само техните десантчици.

— Не говоря за това! — Меркулов се намръщи. — Разказвам ти с какво са се занимавали доскоро студентите в „Урожаен“. Тяхната кантора е била закрита едва миналата година. Но хората, Саша, са живи! И онзи твой рижав, и чеченецът, и много други живеещи там с месеци и използващи съвсем истински документи. Там е въпросът. Слушай по-нататък. В основата на тази школа стоял един от заместник-началниците на управление „Кадри“ в КГБ, небезизвестният ни генерал-майор Николай Николаевич Посьолков, много виден мъж. Сега за Волков. Предишното му звание е майор от КГБ. В работата е характеризиран като волева личност, добър изпълнител, да, именно в този смисъл. Понеже школата официално не съществува, е изказано мнение, че той може да остане като координатор. Владее до съвършенство тънкостите на професията си. А ти го наричаш плъх. Имаш късмет, че не си му трябвал ти.

— Костя — изведнъж се подсмихна Турецки, — а той не е ли случайно обратен? Няма ли такива сведения?

— Ново двайсет! — Меркулов плесна с ръце. — Откъде знаеш всичко предварително? Кой ти каза?

— Помислих си го, когато видях как кривокраката му секретарка застана до бюрото и се отърка между краката на ръба, а той, горкият, потръпна. Но не разбрах причината. А сега, когато ми съобщаваш за решителния му характер, разбрах: срещу природата нищо не може да се направи. И никакъв характер няма да те спаси. Е, добре, а за сина какво имаме? Той се казва Алексей Николаевич. Президент на „Мостранслес“.

— Ролята на сина се изяснява — отвърна кратко Костя. — Засега това е всичко. И последната информация за размисъл. Гена каза, че не е изключено следното. Обискът и тоталната проверка на документите, която направи Фьодоров според моята санкция, са предизвикали крайно безпокойство.

— Костя — изуми се Турецки, — значи това е твоя работа, а не Юркина самодейност? Кога успяхте да се уточните?

— Не разбирам пиян ли беше, когато ми разказа за чернобрадия, избягал ти с малинова деветка?

— Аа, да бе — Саша кимна. Можеше да се застреля, доказвайки, че не е разказвал този епизод на никого. — Тогава всичко ми е ясно… Ами тогава защо се е извинил с министъра? Като проверят, ще стане голяма конфузия.

— Ще проверят, когато онзи си дойде от Финландия. Трябва да се четат вестниците, уважаеми следователю. Та Федералната служба за сигурност се е засуетила, макар да не са изказани никакви претенции към МУР. Затова, повтарям, Гена смята, че не бива да се изключва при нас в кантората да се появи твоят приятел, шпионин на генерал Петров.

— Че защо да е мой приятел? Откога?

— Точно това обстоятелство не е лошо да се изясни. Заеми се. Между другото, изглежда, ще се наложи да им предадем материалите, свързани с Волков. За ССБ, тоест пак за Гена. Никак не искат да изпуснат от собствените си ръце каквато и да било информация за себе си. Имай предвид и не спори. Помисли какво можем да поискаме в замяна от тях. Трябва да се предполага, че няма да ни дадат и килърите, сами ще ги премахнат, нали след такова засичане момчетата са подписали и собствената си присъда. Значи ще смятаме, че и Кочерга, и твоят Семьон са нямали късмет… Политика, мамка й!

— Костя, няма какво да им предаваме! Отпечатъците от пръсти? Колата? Но тя е веществено доказателство и няма пряко отношение към Волков. А докато убиецът е на свобода, нямаме право да прекратяваме следствията, добре де, засега едно, за убийството на Семьон Червоненко. А пък за нашия плъх, хващам се на бас, те сами го разработват — на кого е давал коли, защо е използвал фиктивни фамилии, защо е държал подставени лица и така нататък. Само че за чий им е всичко това на тях?

— Предадох ти съображенията на Гена. Засега това е достатъчно.

— Засега, да. Но какво ще правя тази вечер? Ще си седна със скръстени ръце в собствения кабинет и ще чакам да дойде шпионинът?

— Защо? Готви се спешно да летиш за Германия. — Меркулов го каза така, сякаш се разбираше от само себе си.

— А кога най-сетне смяташ да ме пуснеш в отпуска? Заедно със семейството ми?

Меркулов се смути малко, отмести встрани погледа си.

— Ясно — каза си Турецки. — Пак се размина. И ще летиш, Александър Борисович, не в отпуска, а в служебна командировка! Господи, как са ми омръзнали, ако знаеш!

— Хайде да минем без афекти — спокойно се обади Костя. — Съветвам те да отидеш да си починеш, не изглеждаш добре. А утре най-подробно ще го обсъдим. Имай предвид, че официално все пак отиваш в отпуска, да, да. Официално! — Меркулов посочи с пръст към тавана, подобно на Маркуша. — А сега си свободен. Не забравяй да съобщиш на колегите от МУР, че предаваме Волков на ФСС. Свободен си.

6.

Турецки удари с все сила по полираното бюро:

— У, гадна работа!

После седна и дръпна към себе си телефона. В това време се позвъни: някой успя да го изпревари. А Саша мислеше как да съобщи в Рига за внезапното си заминаване уж в отпуска.

Телефонът упорито звънеше и Турецки все пак се обади. Веднага позна гласа на „куката“. Неизвестно защо започнал да се интересува от успехите в разследването на Елмазов. Съвсем се издава, но защо така грубо? Нали вече всички, дори професор Марковски знаят от вестниците, че убиецът на Елмазов е установен и така нататък. Ай, ай, ай, колеги! Защо ни смятате за глупаци? Турецки произнесе горе-долу такъв вътрешен монолог, преди да прекъсне решително словесните дрънканици на „шпионина“ и да му предложи да дойде, за да получи някои любопитни неща по тяхната част.

Затвори и пак се размисли как да съобщи на Ирина, че отпуската отново се отлага. Новото позвъняване направо го вбеси. Но като чу гласа отсреща, просто изстина. Беше Олег.

— Е? Какво мълчиш? Няма благодаря за лелята, няма добър ден на чичкото, така ли? Как е настроението, какво правиш?

Въпросите бяха толкова много, че Саша реши да държи средната линия: всичко е нормално, настроението е нормално, лелята си я биваше, много благодаря на чичкото за удоволствието, с какво да помогна от своя страна?

Олег изразително хъмкаше в телефона, сякаш за да подчертае удовлетворението си, че е доставил удоволствие на приятеля си. Но зад всичко това Турецки долавяше съвсем друго: сигурно се радва, че съвсем лесно е купил своя „приятел и учител“, нали вече има компромат в ръцете си. Олег сякаш усети настроението на Саша.

— Добре, мой човек, всичко това са глупости. Харесала ти мацката — хубаво. Трябваш ми, по-точно твоят съвет, за съвсем друго нещо. Не ти ли отнемам от скъпоценното време?

— Какво говориш, нали знаеш…

— Саша, знаеш ли, пречукали са шефа на Таня.

— Ааа… А какво мога да направя аз? — съвсем се слиса Турецки.

— Нито ти можеш, нито аз. Не става дума за нас. За друго ми е мисълта. Татяна казваше, че ти, по-скоро в твоята служба са проявявали интерес към него. Помислих дали няма някаква връзка? Защото той никъде никога не е присъствал по моите канали. Саша, ако това не е много голяма тайна, подскажи ми…

— Я чакай, Олежка, как така — пречукали го?

— Разбираш ли — Олег продължаваше нетърпеливо, — сутринта не е отишъл на работа. Съпругата му казала, че не е нощувал у тях. Преди не е забелязван да се занимава с неща, свойствени на нас двамата. В смисъл не е имал порочни връзки. И аз, като послушах Танка, дадох команда на моите и те ми доложиха: намерен мъртъв в собственото му волво в една горичка около Балашиха. По описанието всичко съвпада, жена му е изпратена да го разпознае. Саша, нямаш ли никакви съображения по този повод?

Турецки веднага помисли, те, въпреки всички публикации продължават да вървят по следата. Там — изпреварили, тук — закъснели, но все пак намерили. Какво излиза? Сега ще убиват всеки, с когото общува следователят Турецки? Или все пак Алексей Посьолков е бил замесен в нещо сериозно и значително?

Ако кажеше, по-точно ако сега повтореше пред Олег вече неведнъж казваното, значи да разкрие информацията, в която бяха посветени само трима: Меркулов, Фьодоров и Турецки, е, и Володя Яковлев. Дори Олег да е негов близък приятел и другар, както щеш го наречи, делото на Елмазов е приключено. Точка. Не, не си заслужава да посвещава Олег в техните вътрешни работи.

Но от друга страна, всички проблеми с „Урожаен“ само след половин час ще станат напълно известни на полковника „кука“ от ФСС. Разбира се, никой няма да му открие каналите си на информация, но той ще получи самата информация. Иначе как ще хванат онзи „решителен“ Волков за нужното място?

И в най-общи линии Саша изложи пред Олег версията за разположената някога в хотела школа за килъри, сега — вероятно леговище за тях, за странната роля на директора Волков, който държи крадени коли в гаража си, най-сетне за това, че върху един от документите фигурира фамилията на генерал Посьолков, починал преди година. Синът заявява, че не е имал никакво отношение към работите на баща си и директора на хотела. Това е цялата информация. Тя изобщо не е секретна и понеже в нея фигурира бивш човек на КГБ, най-вероятно ще се заинтересува ФСС.

Олег слушаше, без да прекъсва, а Саша разказваше надълго и нашироко, подчертавайки сякаш със своя вял тон обстоятелството, че прокуратурата наистина не разполага с други сведения.

— Е, какво пък, информацийката е любопитна — заключи небрежно Олег. — А доколко е достоверна? Източникът свестен ли е?

— Алка! — отвърна уморено Турецки. — Ти наред ли си? Откъде можем да имаме свестен източник? Сверихме някои неща, съпоставихме, направихме обиск в хотела, установихме, че килърът, намушкал Семьон Червоненко, е забелязван там, намерихме номера на откраднатата кола. Какво още?… А на мен ми е жал за този Альоша. Само веднъж го видях, но го харесах. Беше чисто момче. Без комплекси.

— За последното си прав. Не страдаше от комплекси, така е. Танка ми е разказвала някои работи за него… Е, добре, като няма, няма. Изглежда, ще се наложи сега пък ние да се заемем с този странен „Мостранслес“. Поне знаеш ли с какво са се занимавали?

— Ами да, нали видях дипляните. Мебели, превози и така нататък.

— Именно и така нататък. Е, не го поемай навътре. А, беше ме питал веднъж: кой ги убива? Ами точно това — дълговете, неплатежоспособността, лъжата. Поредно разчистване на сметки, след което шибаният „Транслес“ ще има друг собственик. А на Танка съм наредил да не си показва повече носа там.

— Гледай ти! — учуди се Саша. — Оказва се, че имаш толкова много информация, а питаш мен. И казваш, че по-рано не е разработван по твоите канали. Как да те разбирам?

— Няма нищо нелогично. — Олег май започна да се дразни. — По-рано наистина го нямаше никъде. А разказът на Танка да не е информация според теб? Че на мен всяка кучка ще ми разкаже в леглото такива неща за шефа си! А какво става с отпуската? — попита той без всякакъв преход.

Турецки каза, че Меркулов май кандисал на натякванията му, а днес направо заявил: махай се от очите ми. Но сега се появява друг проблем: какво да прави със семейството? Според прогнозата за времето в Европа има дъждове и навсякъде е много студено. И тук може да стои вкъщи, и в Прибалтика. А ако в Германия не излиза навън, тогава за какъв дявол му е семейната отпуска? Та засега Турецки смята сам да изчезне в чужбина, да навести Равич, да види на какво може да разчита и сетне да реши окончателно. В краен случай на връщане ще мине през Рига и ще прекара с момичетата остатъка от отпуската. Поне малко да ги зарадва.

Олег решително подкрепи идеята му. Нещо повече, дори си предложи помощта.

— В какъв смисъл? — учуди се Турецки.

— Ами… нали разбираш известната разлика между моите и твоите възможности. Имаш виза, прекрасно. Можеш да ми звъннеш по всяко време от Мюнхен или където си решил да се установиш, а аз ще им организирам незабавно да долетят при теб.

— Но Рига е в друга държава!

— Саша, не те ли е срам? Ти ли казваш това? Та от Рига до Мюнхен знаеш ли колко е със самолет?

— Е, извинявай, как можем да се сетим ние, простите…

— Не се преструвай, по-добре ми диктувай адреса.

— В Мюнхен? На Равич?

— За какво ми е Равич? Адреса в Рига ми кажи, където са твоите.

— Олег, честна дума, не ми е удобно…

— Не се прави на глупак. Или ревнуваш?

— Не си в ред. Пиши. Рига, улица „Бауман“ 8. Това е до ресторант „Кристина“. Апартамент 17, Елина Карловна Фроловска, това е лелята. Знаеш фамилията на Ирка, моята.

— Чакай, „Бауман“ не е ли някъде до моста?

— Не, помниш ли, като тръгнеш по улица „Ленин“, бившата „Ленин“, разбира се, по посока на Талин, отляво има красива катедрала, „Александър Невски“? И тази улица е наляво, по диагонала.

— По дяволите, вече съм забравил, отдавна не съм ходил там. Добре, записах си. Кога си решил да тръгваш? А защо не наминеш преди чужбината?

— Ще ти звънна, Олежка, когато взема билета. Да, жалко за човека. Не, не ми се стори такъв както ми разказваш.

— Ами питай Танка, когато ти падне случай.

Едва ли ще ми падне такъв случай, помисли Саша и нищо не отговори, а като чу кратките сигнали, затвори телефона.

7.

Вежливо почукване на вратата откъсна Турецки от размишленията за преходността на живота. Това бе „куката“. Саша вече беше мислил какво да му поиска, но така и не измисли. Така или иначе доблестният МУР ще лови рижия килър, ще се прави, че с всички сили търси вишневата лада девети модел, тази роля ще поеме отдел криминален на КАТ. До реабилитацията на Виктор Кочерга има още сума ти време, а на Семьон Червоненко и шурея му вече нищо не може да помогне. Наистина Володя каза, че Фьодоров успял да натисне съответните копчета и поне погребенията ще са на държавни разноски. А пък областната прокуратура ще се заеме, естествено, с „жертвата на поредното криминално стълкновение“, доброто момче Альоша Посьолков. Ако, естествено, президентът не поиска да вземе под свой контрол и това загубено дело и не възложи следствието на Главна прокуратура.

Затова не без злорада усмивка Саша даде на полковника всичко, което по някакъв начин засягаше Волков и поверения му хотел на ВДНХ — Изложбата за постиженията на народното стопанство, както московчани наричаха този район, въпреки всякакви решения и преименувания. Даде малкото сведения в протоколите от разпитите на свидетелите. Разбира се, той можеше да поиска от МУР при себе си всичко останало, тоест най-важните материали и така да се каже, да ги връчи лично, от ръка в ръка. Като по този начин спази някакъв ритуал на следователското братство. Но не поиска. Просто навреме си спомни писмото на генерал Петров върху восъчна хартия и израза му: „Води се работа по установяването…“. Провеждайте си я и занапред, генерале. А Турецки просто позвъни на Фьодоров, съобщи за решението на заместник главния прокурор Меркулов да предаде част от отделените от делото следствени материали на представителя на ФСС, както се полага по официалния канал. След което предложи на посетителя да отиде в МУР, това е буквално на две крачки, и там да уреди този въпрос.

— Надявам се, че вашата служба ще намери за възможно да информира Главна прокуратура за резултатите от… — и тук Турецки не можа да се въздържи от малка гадост: — работата по установяването?

Полковникът изслуша фразата, оцени дълбочината и кимна разбиращо с усмивка:

— Непременно ще предам на моето ръководство молбата на… Главна прокуратура.

Когато той си замина, Турецки отново се отправи към приемната на Меркулов. Наложи се да чака, понеже при Костя вече близо два часа седеше някой големец от Държавната дума. Сигурно обсъждаха някаква гадост в Централната избирателна комисия или на друго място и веднага са дотичали да клеветят не къде да е, а направо в Главна прокуратура. А защо не в ООН? Или в Богоявленския патриаршески храм. Ама че народ! — палеше се Саша.

Всичко се оказа горе-долу така, както и мислеше: усмихвайки се самодоволно, Костя съобщи между другото, че лидерът на либералните демократи обвинява конгреса в постоянно изопачаване на резултатите от социологическите проучвания, което именно сега, в навечерието на изборите за Думата, е едва ли не криминално престъпление, способно да предизвика голям политически скандал. С тази цел е идвал и представителят на либералите. Пълна бъркотия.

— А ти? Оправи ли се със смелите чекисти?

Саша кимна и разказа за гибелта на Алексей Посьолков. Разкри и източника на информация, тоест Олег Романов-Марчук.

— Загинал е шефът на твоята готина секретутка? — без да напряга паметта си, каза веднага Костя. — Трябва да се съобщи на Гена, за да не вдига пара. Има ли друго?

Саша поклати отрицателно глава. Не искаше да говори, че Татяна е в течение на работите на Посьолков.

— Да, Саша, и още нещо. Свързах се с консулския отдел на германското посолство, обясних им ситуацията с твоята отпуска, те разбраха всичко. Можеш да си вземеш международния паспорт и да заминаваш при тях: ще ти сложат виза, без да чакаш на опашка. А билета поръчай още днес, Клавдия е подготвила всичко, ще получиш пари. Мисля, че няма да има особени трудности с билета, все пак не е сезон сега, но ако има нещо, веднага звънни. Кой ден сме днес? Сряда? Е, тогава заминавай в петък. А утре подреди всички документи около Елмазов, Кочерга, Червоненко, с една дума, всичко, което е при теб — и при мен на бюрото. Саша, и задачата ще си получиш утре. А сега изчезвай и не ми надувай повече главата. Подозирам, че днес при мен ще се яви делегация от думската фракция на комунистите. Също раздразнени от нещо.

Когато Саша вече хвана дръжката на вратата, Меркулов го спря, като измърмори високо:

— Слушай, следователю, а ти не можеш ли поне веднъж нормално и навреме да легнеш да спиш? Не в леглото, а именно да спиш?

— Костя, намекваш ли нещо? — Турецки веднага се направи на много възмутен.

— А нима някой говори с намеци? Саша, гълъбче, все пак си семеен човек, въпреки много твои пороци. Ох — той се намръщи, — стига толкова, тръгвай… Все едно че говоря на стената.