Въпреки че се събуди рано, забеляза: Грязнови вече са поели в неизвестна посока. Саша горе-долу се оправи, разходи се безцелно из апартамента и допи остатъците от вече изстиналото кафе на Грязнов. После запали цигара и зачака да стане осем часът. Това бе онзи разрешен минимум, когато вече можеш да безпокоиш клиентите си по служебни въпроси. Но като се има предвид съботата, можеше да им даде време да се наспят. Е, няма значение, Бог ще прости.

Удари осем и той веднага се зае да избира седалището на руските прогресисти, като правилно смяташе, че изобщо не е резонно да стават късно по време на активната подготовка за избори за Държавната дума. След ден-два всички пощръклели партийки и движения ще се устремят натам, ще се блъскат и изместват взаимно. Точно затова интересът, проявен към тях от страна на „четвъртата власт“, сиреч пресата, трябва да им действа като елей.

— Аха — отвърна лениво безполов глас и замълча.

Дявол да го вземе! И на това отгоре се наричат партия? И се осмеляват да се надяват на нещо? Турецки още не беше срещал такива нахалитети.

— Обажда ви се кореспондент на вестник „Нова Русия“ — започна без всякакъв респект. Не лъжеше, а че е нещатен — каква разлика? — Бих искал да се срещна с госпожа Максимова-Силвинска, депутат от Държавната дума и доколкото разбирам, кандидат за нов мандат. Нашият вестник може да предложи една от страниците си за изказване на председателя на партията ви. Нека засега не ви вълнува финансовата страна на въпроса.

В отговор последва глухо мълчание, сякаш плътно са закрили слушалката с ръка. Отново се обади съвсем друг глас, вежлив:

— Извинете, а вашето име?

— Борис Александров. — Саша се представи с вестникарския си псевдоним. — Трябва със сигурност да знаете името ми, ако сте виждали изданието ни. Впрочем то видимо се отличава от останалата, между нас казано, жълта преса. Моят профил са законите, правото и така нататък.

В слушалката пак увисна тишина, при това от известно смущение, както подсказваше на Саша интуицията. След още една минута разбра, че е бил прав. Този път слушалката взе трети човек, който нито се отличаваше с вежливост, нито с елементарно чувство за такт.

— Кажете си номера на телефона — заяви безапелационно грубият глас. — А ако намери за нужно, другарката Максимова — той подчерта думата — ще ви се обади лично.

Не оставаше нищо друго, освен да каже номера на Грязнов, по който все едно, ще отговаря телефонният секретар и на когото му е все тая дали абонатът е груб или нахален. Но кореспондентът на уважавания вестник не сметна, че може да преглътне безтактността на партийното обкръжение на мадам Силвинска.

— Ще ви бъда много благодарен — Турецки започна със сарказъм, — ако госпожа Максимова… — Но му отговори безразлично кратко пиукане. Все пак тия депутати и обкръжението им са големи говеда.

Той позвъни в спецслужба „Справки“ чрез кода на прокуратурата и поиска адреса и телефонния номер на партийната деятелка. Но отговорът бе кратък и еднозначен: „Няма такъв.“ Ха сега де, макар че, честно казано, той не беше очаквал друго. Нали повечето от депутатите не са московчани. Насъбрали се, по-точно надомъкнали се от цяла Русия, натъпкали се в парламента и моментално се обкръжават с всевъзможни благини, като се почне от личната неприкосновеност и въоръжената охрана. Уредиха се с апартаменти, къщи, вили, коли, обаче съвсем не възнамеряват да афишират награбеното. Разбира се, всички имат телефони и при това не по един. Но все пак къде се намират нужните му сведения? А между другото, нима Турецки няма началник и нима той не е още заместник главен прокурор на Русия? Кой ще се осмели да му откаже?

Домашният телефон на Костя отговори почти веднага. Саша се усмихна: не спи, значи старостта наближава и сънят става по-кратък и нощите по-дълги и мъчителни.

Не беше необходимо да обяснява надълго ситуацията, шефът му веднага „стопли всичко“, както казваше артистът Папанов в комедията „Диамантената ръка“.

— Саша, боя се, че твоята партийна деятелка може да се окаже извън нашата досегаемост. По мои данни добре известният и на двама ни Отарии Санишвили снощи е отлетял със самолета за Германия, незнайно защо толкова желана от теб.

„Гледай какъв шеф имам! Не може да се удържи да не ме убоде!“

— Пътува за град Франкфурт, Саша, който е на реката Майн. На пръв поглед полетът на Санишвили изглежда напълно оправдан и легален. Нали е съсобственик на руско-германската банка „Златен век“, чийто президент, както помниш, беше нашият покойник. А във Франкфурт, по-точно в малко градче до него, имат филиал. Следователно може да са възникнали необходими неща, свързани със смъртта на президента. А какво друго — засега дори не можем да предположим.

— Но, Костя, какво има да предполагаме?! Нима още не е ясно?…

— Лично на мен не ми е ясно — прекъсна го Меркулов. — И изобщо, чуй ме. Ти забърка тая каша, сам си я сърбай! Имам си достатъчно мои задачи. Знаеш ли коя е единствената радост на римския папа? Не знаеш? Ще ти кажа: всеки ден вижда началника си разпънат на кръст! Разбра ли?

Турецки прихна, защото да получи анекдот от Костя, и то в събота в осем сутринта, значи го е засегнал много навътре!

— Чуй се как си се разцвилил като млад жребец, а на главата ми виси главният прокурор! И знаеш какво мисля по този повод…

„Край, на Костя му мина, няма смисъл да го дразня повече.“

— Добре, разбрах. Няма ли да ми кажеш нещо друго?

— Не, ще ти кажа. Много те моля да запазиш за бъдещите си умозаключения всичко, което ти е наговорил малкият на Шура. И чакам кога ще се заемеш на законна основа с делото. Между другото, а къде е по-големият, Кирил?

„Е, това вече е съвсем мирен тон.“

— Кирил, както ми каза под голям секрет въпросният Олег, сега е в чужбина, от икономическия са го прехвърлили към академика, разбираш ли ме?

— Ах, там ли? Тогава е ясно.

— А помниш ли, като ходихме с Шурините момчета за гъби? С милиционерската газка.

— Как да не помня! И вие с Кирил намерихте тогава една огромна манатарка — някъде към пет кила.

— Е, стига де, чак пет!

— Но нали си спомням — гъбата беше огромна, в никой случай не беше по-малко от пет!

— Добре, Костя, ще продължавам да си сърбам попарата. Между другото, информацията на Олег много точно пасва на нашата кройка. И още… Ако мадам Силвинска, както ти смяташ, също е духнала… С една дума, трябва спешно да се издирят домашният й телефон и адрес.

— Няма нужда от издирване. Записвай.

— Но тя не е записана никъде! Как успя?

— И аз си имам източници. В парламентарните кръгове. — Меркулов все пак раздрънка оръжието си. — Добре де, не питай, а пиши. А какво се чува за наследника на покойника?

— Вчера нямаше нищо, освен номер на пощенска кутия в Централна поща. Днес Фьодоров обеща да издири някаква информация.

2.

Домът, в който Надежда Максимова-Силвинска живееше на квартира, се намираше в един от ненавистните за Турецки луксозни райони на столицата. Но пред Франкфурт имаше само едно предимство: намираше с няколко хиляди километра по-близо до обиталището на Грязнов.

Турецки облече старо шушляково яке, отдавна изгубило първоначалния си цвят — охра, и неизвестно защо пазено от Грязнов, — а също и стария му прочут каскет, който навремето всяваше страх сред криминалния свят на Москва. Така в този „силно маскиран“ вид тръгна да търси Кармен на адреса й.

По-точно казано, ненавиждаше района не защото бе отдалечен от центъра или заради други неудобства. Просто Саша не можеше да понася пейзажа, съставен от еднакви безцветни и скучни кутии. Зеленината в дворовете, която през лятото поне малко украсяваше сивото еднообразие, сега бе изсъхнала и само подчертаваше унинието на човешкото битие.

Той влезе в кабината на уличен телефон до кооперацията на Кармен и започна да върти диска настойчиво, но и безрезултатно. Пиу — веднъж, два пъти… десет. Повтаряше опитите си, но в дома на Силвинска никой не вдигаше слушалката. Някакво странно чувство обзе Саша — че зад тюлените пердета го наблюдават, чакат да видят какви действия ще предприеме по-нататък. Но кой може да се таи там и защо не иска да отговори на настойчивите позвънявания?

Като остави за малко колата на улицата, Турецки тръгна към единствения вход на девететажния блок. Първата врата във входа бе отворена и подпряна грижливо с камък. Ясно, за удобство на живеещите тук, когато влизат с тежки чанти. А пък втората, с домофона, бе заключена. Изключително рядък случай, дали работи изправно? Саша натискаше копчетата, за да извика апартамента на Силвинска, но вратата оставаше безучастна за усилията му. Той се повъртя малко във входа с надеждата, че някой ще влезе или излезе, но напразно. Колко противно… Вонеше на котки и на още нещо гнило във всички блокове, помнещи първия квартирен бум на хрушчовското разведряване. Без да може да издържи първото изпитание, старши следователят отстъпи.

В двора на „съседните блокове“, гъсто сбити един до друг, момчета играеха футбол. Най-големият от тях, с плетена червена шапчица, беше на не повече от десет. Засилената топка се насочи към Турецки Ех, да става каквото ще! Той ловко пое топката, поведе я към вратата, направена от две пръчки, удари не много силно и… не улучи. „Червената шапчица“ се засмя с цяло гърло и взе да сочи калпазанина с пръст. Двата отбора подеха неочакваната радост.

Когато се насмяха до насита, Саша намигна на момчето:

— Слушай, приятелю, не знаеш ли на кой етаж живее леля Наташа? Фамилията й е Максимова-Силвинска.

— Тая ли? — хлапето разпери ръце пред гърдите си, сякаш носеше две хубави дини.

— Точно тя! — потвърди уверено Турецки.

— На седмия. В трийсет и четвърти апартамент. Ей там са прозорците й. — Момчето посочи с пръст. — Спалнята, трапезарията, банята и кухнята — всичко е като у нас. Само че ние сме на деветия, на последния. А това е нейният японец с дрислив цвят. — И пак посочи с пръст към жълта тойота, самотно замряла върху разчертания асфалт на паркинга в двора. — Като якето ти! — извика и хукна, а като се обърна, го уязви окончателно: — А ти да не си крадец по къщите?

Каква младеж! От такива можеш да очакваш само неприятности. Но сега Саша трябваше да действа бързо и да не стърчи повече из двора.

А в блока отсреща всичко се оказа както трябва: и вратата бе отворена, и домофонът не работеше. Качи се бързо с асансьора на осмия етаж, отиде до прозореца на прашното стълбище, човръкна с пръст по мазното стъкло, покрито с неясни кафяви сажди, и се загледа в панорамата, която се разкри пред него. Видимостта бе под средната, съвсем нормално, но сивата стена на кооперацията отсреща се виждаше ясно. Както и прозорците на седмия етаж. Значи спалня, трапезария… Тези две стаи бяха закрити за наблюдение, понеже прозорците бяха с плътни завеси. Кухненският прозорец бе покрит с тюлено перденце. И тук не е кой знае колко по-ясно. Сега банята. Какво е това?… Стори ли му се?

Той се взря по-внимателно и видя светещ жълт квадрат в горната част на кухненската стена.

В банята светеше…

Трябваше колкото се може по-бързо да влезе в дома на партийната дама. Да види какво става там. Или вече е станало. Но за целта имаше три начина.

Първият. Незабавно да се обърне към прокуратурата и да получи санкция за обиск. Турецки не беше сигурен, че е лесно да стане, понеже нямаше никакви основания. Освен интуицията, която тревожеше душата му. Не биваше да се забравя също, че Максимова-Силвинска не е само лидер на своята партия, но и напълно редовен депутат от Държавната дума, а в наше време това значи много. Прокурорското началство се страхува като от огън да има конфликти с партийните лидери и депутатите от парламента. Ще откачиш само от запитванията… Но май най-главното е: с този законен път Турецки рязко си усложняваше живота, като си добавя излишна работа.

Вторият начин. Да търси помощта на оперативните служби. Могат веднага да му я предоставят в Московската криминална милиция или в службата за контраразузнаване и сигурност. Иначе защо се познава с полковника кука? Лошото е друго: действията на Турецки веднага ще въвлекат в следствието нежелани лица, което в крайна сметка ще доведе до огласяване на сведенията.

Освен това двата варианта се усложняваха и от обстоятелството, че изискват от Саша да наруши даденото пред Олег обещание.

Третият път бе най-безболезнен, но водеше до нарушаване на закона. За целта бе необходим само човек, който ловко си служи с отвертката и умее да отваря всяка врата с подбран шперц. Имаше такъв човек. За да не размишлява дълго и по този начин да не се изкушава, Турецки слезе бързо на двора и като се стараеше да не привлича вниманието на обитателите върху себе си, изскочи на улицата, където бе паркирал колата си. Само след миг вече летеше към центъра на Москва.

3.

Малко след девет влезе в офиса на детективско бюро „Слава“.

— Вячеслав Иванович — почна съвсем официално, — имам нужда от твоята помощ, обаче нямам пари, разбирай го както искаш. Знам, че е свинство от моя страна, може би някога ще мога да ти върна…

Спонтанно възникналият спич^[1] не можеше да не озадачи Грязнов. Той внимателно погледна приятеля си — дали това не мирише на измама, но като видя достатъчно сериозното лице на Турецки, вдигна учудено вежди.

— Не те разбрах. Саша, пари ли ти трябват? Така кажи. Колко?

— Абе какви пари! — Трябваше да намери верния тон, за да обясни на Грязнов неотложната нужда. — Сега, разбираш ли… — Да, трудно е да се намери деликатно обяснение за доста наглата молба. — Да не го усуквам повече, Слава, трябва да се проникне в едно жилище. За делото трябва, а не лично на мен, т.е. не е по собствена нужда. Но неофициално. С други думи, незаконно. Каква ти е тарифата за такава услуга?

— Какви ги дрънкаш?! Ама какво, да не си решил да ми ставаш клиент? — Грязнов се засмя. Сетне, като изтри с длан очите си, поклати глава. — Ако не те познавах добре, щях да кажа, че току-що си избягал от Канатчиковата вила.^[2] Трябвала му тарифата! Добре де — той вече се успокои, — хайде разказвай човешки?

Саша изложи пред Грязнов колкото се може по-кратко съображенията си за апартамента на Максимова-Силвинска и всичко, свързано с фамилията й и внезапното отпътуване на Санишвили за Германия.

— Ясно — констатира Грязнов. — Не отговаря на позвъняванията, не отваря вратата, партайгеносе се държат грубо, любовникът избягал в чужбина… Обаче! Много ли хора има на двора?

— Момчета играят футбол, няколко баби… Не много.

— Аха, това е добре. Денис! Альо, дежурният!

Влезе прозяващият се Денис.

— Къртиш ли?

— Задрямал съм малко, чи… Вячеслав Иванович. Нали няма никой.

— А да съм ти направил забележка?

Денис някак неопределено мръдна широките си рамене — без да отрича, но и без да потвърждава. Грязнов промърмори:

— Щом си се наспал, слушай командата. Върви се измий, после ни направи кафе. Можеш да направиш и за теб. Вземи една кутия нес, нормалното свърши, напомни ми да купя. Това първо. По-нататък, приготви куфар номер две. За трима. Ще вземеш колата на Саша… Александър Борисович, разбра ли? — Грязнов погледна строго племенника си, върху устните на когото се прокрадна усмивка. — И отиваш на адреса, който той ще ти продиктува. Задачата там е: да се проверят ключалките. Да се екипират всички, които влизат във входа. Ако има нещо, звъни от автомата.

— На двора, до стената на блока има кабина. Преди един час телефонът още работеше — каза Турецки и започна да нахвърля върху лист схемата за разположението на обектите на посочения адрес.

— Паркирай се тук — Слава заби пръст в чертежа, — а ние бързо ще дойдем. Саша, дай му ключовете си.

Денис донесе по едно кафе и махна с ръка на чичо Саша, незабелязано за Грязнов, естествено. Турецки само намигна след него. Когато вратата се затвори след Денис, той се обърна към Грязнов:

— Слава, всичко разбирам и много съм ти благодарен, естествено, но се чувствам дискомфортно.

— Ами не се чувствай — кимна Грязнов, отпивайки от кафето. — Днес всички нормални хора имат почивен ден. При нас не се предвижда нищо особено. Чакам един важен клиент и после съм птичка волна… Дежурим повече заради реда. Приучвам Денис на дисциплина. И за всеки случай. Какво ли не може да възникне… Ти например…

— А какъв е този клиент? Няма ли да попреча?

— Виждаш ли ей онова апаратче? Знаеш ли какво е това? Ами, няма да се сетиш без подсказване. Моите „слависти“ направиха първия роден цифров полиграф, иначе казано — детектор на лъжата. Бившето родно вътрешно министерство вече няколко години се занимава безуспешно с този проблем. А моите момчета се хванаха и решиха задачката. И сега чакам клиента, който ще дойде да провери апарата в действие, след което е възможно да се споразумеем за покупко-продажба. При това не на опитния образец, а на цяла партида. Не е лошо, нали?

Турецки само поклати глава, възхитен от предприемчивостта на Грязнов, и стана, за да извади цигарите от якето. Но Слава го изтълкува по друг начин.

— Чакай де, недей излиза. Сега ще ви запозная. А после можеш да поиграеш половин час шах с компютъра. Там трябва да е и Серьожа, той ще ти покаже кое как става.

В този момент на вратата се позвъни и Грязнов тръгна лично да посрещне важния си клиент.

Саша чу женски глас в съседната стая, после вратата се отвори и влезе, не, доплува… Шура Романова.

— Ох, момчета! — възкликна тя, като видя Турецки и се обърна към влизащия след нея Грязнов. — Какво хубаво временце се е отворило днес! И какво правите тук, в задимената стая? Вървете се разходете! Такава славна есен!

Шура протегна ръце към Саша и той я прегърна с радост. Да, не е лесно да познаеш в тази красива, модерно облечена и дори леко гримирана едра дама страшния довчера началник на МУР, полковник Романова. Значи пенсионирането не разваля и не състарява всички. Макар че какво говори, нали Шура продължава да служи.

— Е, адаш, разказвай бързо как е твоята Иришка? Ами момиченцето, момиченцето как е? Говори ли вече?… Ами, не може да бъде! И на колко е сега?

— На четири!

— Ау, Господи! Ами да, разбира се… Момчета, да знаете само колко искам внучета! А моите хич не се женят, ударили са го на работа. Сякаш тая пършива демокрация няма да оживее без тях! А ти, Саша, какво ще кажеш за моя малкия? Май не сте се виждали отдавна?

— Доста отдавна, снощи видяхме сметката на една бутилка и обсъдихме някои мои проблеми — отговори Турецки, като реши да не затруднява хората с подробностите.

— И как ти се видя? На новата си длъжност…

— Вече забравих как изглеждаше на старата. Същият дългуч. А Олег ми каза, че — Саша премина на тайнствен шепот — Кирка станал шпионин, а?

— Ах, дяволчето ми! — Шура плесна с ръце. — Та аз кой знае откога не съм виждала очите на големия! Щом отиде там — тя повдигна брадичка към тавана, — само обикаля из чужбините. По цели месеци ни вест, ни кост от него. Понякога не знам какво да си мисля. Сега живеем в друг свят и уж глупостите станаха по-малко, а пак от дреболиите правим тайни. Но аз какво се разбъбрих като баба. Момчета, не обръщайте внимание на старата жена. — Шура явно си просеше комплимент.

И двамата с Грязнов побързаха да възразят: ти значи, родна наша майчице, биеш младите с цели сто точки и така нататък. Шура разцъфна — кой не обича да слуша приятни неща за себе си?

— Аз от началото не издържах, позвъних в неговото управление, представих се, както си му е редът, а там някакъв полковник отговори нещо, в смисъл че не разполагат с никакви сведения. Сякаш ме прати по дяволите, така ми обясни. Но вие нали ме знаете! Та намерих начин да стигна до помощника на нашия академик, той ме изслуша, старата глупачка, посмя се и ме успокои. Всичко, казва, мамичко, е наред, не се вълнувайте и така нататък. А пък ако се случи някъде нещо, вие, т.е. аз де, първа ще научите. Та ако отново се появи някаква необходимост, пак да се обръщам директно към него. Пък аз, нали разбирате, не искам да ставам нахална, а Кира е същият заплес като Алка: майка им винаги е на последно място! Една дума да прати: жив, здрав и толкоз, не ми трябва повече! Не се сещат моите синове за такова просто нещо, ах, дяволска работа!

— Чух… — Турецки реши да не се разкрива, че се е оказал неволен свидетел на телефонния й разговор с по-малкия син. — Олежка ми каза днес, че май имало вест от Кирка оттам? И всичко наред ли е?

— Само едно „жив и здрав“ изпратил… Не знам, сегашните наши млади нещо са неясни. Студени ли са? Гледам, че не се разбират много помежду си. Сякаш са се отчуждили. Бог да ги пази, той и ще ги съди. Само че, момчета, страх ме е, че няма да дочакам внуци. Саша, почакай, ще порасне дъщеря ти, тогава ще ме разбереш. А тоя приятел — тя въздъхна и посочи Грязнов, — изглежда, никога няма да види продължение на рода си. Отходи си по жени, има да си скубе косите…

— Той си има Дениска, племенника — намигна Турецки на Грязнов. — Стига за трима синове, че и ще хартиса!

— Така де, ама не е свое. Своето е по-мило. А защо не ми отговори нищо за Алка?

— Според мен той е отличен младеж, Александра Ивановна, майчице наша ненагледна. А което е особено важно за мен — наистина разбира от всякакви сегашни банкови премъдрости. Е, няма да ви преча…

Шура погали с майчинска ласка Турецки по главата.

4.

— Карай всичко поред, Денис.

— Значи така, Вячеслав Иванович — започна с готовност племенникът и лукаво погледна под вежди Саша, демек — на служба съм! — Ключалката на главния вход, до домофона, е много фалшива и я отворих с отвертката без никакви проблеми. На седмия етаж се качи само едно момче, но влезе в друг апартамент.

— Но може и да си пропуснал някого?

— Може. И аз знам, че следенето не беше съвършено. Но мисля, че не съм пропуснал. Засякох и едно момиче. Натискаше домофона на вашия… флет, Александър Борисович. Това е нова модерна система: натискаш нужните цифри, оттам питат: кой е? — ти отговаряш: аз съм! — и ззз, вратата се отваря.

— Да върви на майната си тая система. Дениска, а какво беше момичето?

— Черничко такова. С дънки. Въртя се десетина минути във входа, а после хукна да звъни от автомата, който е на двора. Ето номера, който търсеше.

Денис подаде хартийка, на която бяха записани познатите на Турецки цифри — телефона на партийната централа на руските прогресисти.

— Ключалките на апартамента са сложни, чи… Вячеслав Иванович — продължаваше Денис. — Но за нас не са. Средната е обикновена, два ключа с голяма брадавица. Горният — номер девет, долният — номер четири с вътрешно резе. Разбира се, не можех да ги отворя.

Грязнов извади от „следственото“ си куфарче шперцове не по-дълги от три сантиметра.

— Това и не влизаше в задачата ти. Но иначе те бива, справи се, пиша ти много добър.

— Ех, вие, чичо Слава, както винаги — замрънка съвсем по детски Денис, но Грязнов пресече опита му да постигне нещо с помощта на жалните интонации:

— Разглеждане на жилището, край. Върви отвори вратата във входа, качи се на седмия етаж, позвъни няколко пъти на вратата, ако отворят, излъжи каквото ти хрумне. Разбра ли?

— Какво, да не съм глупак?

— Умен си, умен. И задачата е съобразена с това. Колко апартамента има там, колко апартамента, чуваш ли, Дениска? — а не колко са автоматичните звънци на етажа?

— Четири. Знам си аз работата, чичо Слава. Двата апартамента са празни, сигурно е.

Грязнов погледна Турецки и се усмихна. И Турецки разбра погледа му в смисъл, че кадрите растат.

След няколко минути двамата с Грязнов се качиха на седмия етаж. Слава се приготви за работа, а Саша и Денис застанаха на пост. На Грязнов му трябваха десетина минути за специалната заключалка. После надянаха на краката си нещо като пластмасови обувки, а на ръцете същите ръкавици и влязоха в антрето тихичко като крадци.

Грязнов им нареди да не мърдат до вратата, а той с пистолет във вдигнатата си ръка тръгна покрай стената. Чуваше се как тиктака часовник, сигурно в трапезарията, и тече вода от повреденото казанче в тоалетната.

Слава изчезна зад завоя и веднага се появи в коридора, пъхайки пистолета в колана на панталона.

— Имаме огромен проблем — каза той тихо.

Турецки влезе в спалнята.

На леглото, заемащо повече от половината стая, лежеше жена, единственото й облекло бяха прозрачни черни чорапи с дантелена шарка. Напоследък често показваха такива по телевизията. Пълните гърди на жената с тъмновишневи зърна висяха тежко от дясната страна на тялото. Лявата ръка бе отметната зад главата. Дългите черни коси закриваха лицето и затова се виждаха само ярко начервените полуотворени устни. С една дума, хубава позичка. „Плейбой“ би заплатил скъпо за подобна картинка! Изглежда, дамата е била докарана до такъв екстаз, че душата й не е издържала и е отлетяла като гълъбица. И тя наистина е отлетяла, но по съвсем друга причина. На възглавницата до дясното слепоочие на жената се виждаше кафяво петно съсирена кръв, а в увисналата надолу ръка бе пъхнат пистолет. Какво е това — самоубийство ли?

— Знаеш ли какво, Саша — обади се Грязнов, — по най-бързия начин изчезвай оттук. А аз ще попълзя още малко из апартамента… Струва ми се, че госпожа прогресистката е предала богу дух преди много часове. Какво стоиш като истукан? Да не искаш и това дело да ти тръснат?

Турецки поклати отрицателно глава.

— И аз така мисля. Денис, върни му ключовете от колата и върви, обади се на „Петровка“, нека изпратят дежурната група. Недей звъня от този телефон, обади се от автомата! Инкогнито! Разбра ли ме?

Денис пъхна ключовете в ръката на Турецки и изчезна от жилището яко дим. А Саша все не можеше да направи крачка. Грязнов ровеше из шкафовете и чекмеджетата със сръчността на опитен крадец.

— Между другото, Саша, забеляза ли, че жилището е заключено отвън. Всички ключалки. Значи като си е тръгвал от този спектакъл, някой е взел със себе си и ключовете. Или е имал свои. Но тогава не мога да намеря тия на стопанката… Ти нали не мислиш, че е самоубийство?

Турецки пак врътна отрицателно глава, защото всички думи, които знаеше, се концентрираха в една глупашка фраза, която се въртеше в главата му съвсем не на място: „Но дебелата Кармен извади първа своя колт…“ Като сън е…

Най-накрая той се раздвижи, кой знае защо стисна ръката на Грязнов и попита:

— А ти? Нима ще останеш да те засекат?

— За какво? Те сами ще дойдат и ще направят всичко както трябва. Всеки с работата си. Нека да благодарят на неизвестния доброжелател, а ти по-бързо изчезвай.

Турецки беше уверен във високия професионализъм на Слава и знаеше, че няма да допусне грешка, непростима за ченге от неговата класа. Затова пак пътуваше към центъра, без да бърза, без да обръща внимание на задминаващите го коли. Подминавайки го, някои шофьори спускаха страничните стъкла и изразително врътваха пръст до слепоочието си и по този начин демонстрираха недоумението си от нехайното му отношение към тях. Наистина, защо да дразни напразно глупаците? Турецки мина по-надясно и си продължи пътя. В главата му продължаваше да се върти онова идиотско: „Но дебелата Кармен…“

„Господи, но как беше по-нататък? Хайде, Розенбаум, подсети ме по-нататък! Не, все едно, никога няма да свикна с труповете. Остава само да завиждам на храбрите следователи от книжките и филмите, които влизат в моргата като у дома си. Да, сега го чака моргата… «И над масите в моргата свети лампа…» Само това ми липсваше!“

Той дори не се досещаше колко трупа му предстои още да види в това следствие по пътя към истината? Публиката е такава — ту се весели, ту се стреля… Перестройка, престрелка, а след това? Бардак. Мафия.

5.

— Извинявай, Олежка, че съм принуден да те откъсна от работата, обаче… Оная Кармен-Силвинска също е убита. Както разбирам, случаят не е съвсем ясен, не е изключена и вероятността за самоубийство, макар че всичко е направено много чисто. А Отарии Санишвили благополучно е изчезнал снощи в чужбина.

Турецки, разбира се, не разказа на Олег за рейда си заедно с Грязнов в квартирата на партийната дама, защото не смяташе да афишира дейността на Славкината фирма.

Реакцията на Олег някак не му хареса. Стори му се, че новината изобщо не е откритие за него. Или се е досещал за нещо подобно. Или дори е предвиждал. Отговори спокойно, може дори да бе със скрита усмивка — това интонацията не може да скрие:

— Бързо действат. Излиза, Саша, че сега мога да работя при теб нещо като оракул, а? Не, не се смея, какво говориш! Съвсем сериозно.

— Как да ти кажа, и на мен не ми е до смях. Все пак предпочитам да си имам работа с живите хора, а не с трупове по масите в моргата. Но ти наистина ми пророкува…

— Стига, Саша, какво пророчество, по дяволите! Просто още едно свидетелство, че на практика в нашия бандитски свят повечето криминални ситуации са предсказуеми. Макар да са неразкриваеми, както и ти знаеш без мен. А въобще… бих казал: това е информация, получена в нужния момент и на нужното място, нищо повече. Като се попечеш на моя огън, няма да говориш така. А сега какво, и това дело ли ти тръснаха на главата?

— Не, Олежка, засега не са. „Петровка“ ще се занимава с него. Пък после ще видим.

— Добре, Саша. Аз, естествено, разбирам, че вече съм ти омръзнал с еднообразните си съвети, но искам да повторя: Бъди така добър към всички, които те познаваме и обичаме, направи ни подарък, ако щеш — стой по-настрана от разчистването на сметките. Нали виждаш как се поставя въпросът: вчера жив, днес — не. Мигар изгаряш от желание също да се озовеш на цинковата маса в моргата?

„Намеква май… — малко увеси нос Турецки. — Да кажа, че намирисва на заплаха, значи нищо да не кажа. Понеже предупреждението идва веднага след пророчеството. По неволя ще се замислиш. И за бъдещето си, и за съдбата на хората, които те обичат… А много ли близки и скъпи хора имам?“

И той си спомни неотдавнашния разговор с Шура.

— Слушай, Олежка, сигурно не съм те разбрал: какви трудности има с Кирил? Извинявай, удобно ли ти е изобщо да разговаряш на тази тема с мен?

— А какво собствено те вълнува? — поинтересува се малко хладно Олег, след като помълча.

— Днес сутринта си побъбрихме малко с Александра Ивановна. За живота, за децата — за вас също. Просто се срещнахме случайно. Майка ви се оплаква от вас. Сурови някак пораснаха, казва. Ти извинявай, разбира се, разбирам, че се намесвам във вашите лични и семейни въпроси… С една дума, ти току-що каза, че има хора, които ме познават и обичат. Затова сметнах за необходимо…

— Майка все си измисля — отговори недоволно Олег. — И непрекъснато не харесва ту това, ту онова. Сигурно е от възрастта. А и трябва да помниш, че Кирил от дете не уважаваше особено… в смисъл, че от дете не можеше да понася тия нежности.

Съвсем точно! Ако Кирил от дете нещо не уважаваше, това бяха лигите, сълзите и прочие ласкаво глезене. Растеше як мъжага, с характер. Сигурно затова и стана състезател, за да се пробва, да стигне до самата черта, както се казва.

— А при неговата работа навън — продължи Олег, — още повече. Въобще той напразно отиде там. Смятам, че не е за него — разни детективи и прочие. Той е човек еднолинеен… А? Какво? Една минутка. Саша, извинявай, имам тук…

— Добре, разбрах. Довиждане, Олег.

— Да, бъди здрав — рече той припряно. — Обаждай се.

На Турецки му се стори, че Олег почувства видимо облекчение, щом се появи причина да прекъснат разговора. Впрочем негова си работа. Уви, може да разбере Шура…

6.

Той излезе от телефонната кабина, огледа се, хвърли непознат още за себе си нов поглед на суетящата се тълпа, безкрайните павилиони, колоните с търгуващи старци и баби, които продаваха какво ли не — от пирожки със съмнителна плънка до дамско бельо. И от нещо му стана много тъжно.

Саша мина бавно покрай редицата „бизнесмени“ по неволя, намери сергията, на която продаваше дебела и ленива лелка с кавказка външност, и не без страх купи от нея за три хиляди два огромни чебурека^[3]. От тях капеше мазнина, а хартията, с която жената уви изделието си, веднага се омазни и пареше пръстите му. Това е нещо истинско, за вкуса не гарантирам, но ще те стопли. Така казваше майка му, когато беше малък. Тя не си падаше много по готвенето.

Той седна в раздрънканата си бричка и си направи доста добър лънч^[4], като прокарваше вкусните чебуреки със силен чай от термоса. Всяка вечер си го вареше вкъщи. Когато изхвърли в най-близкото кошче мазната хартия и избърса дланите си, най-сетне се отпусна и запуши. И заедно със струйката дим, изнизваща се през открехнатото странично стъкло, започнаха да отлитат сериозните и обидни мисли за тленността на всичко живо, за това, че красотата и отвратителните мисли кой знае защо вървят едва ли не прегърнати, и най-сетне за това, че случайността в нашия живот никога не е случайна… Той до такава степен се размечта за тишина и покой, че почти наяве почувства върху бузата си нежна като докосване от цвете целувка и чу сладък шепот: „Таате, а моите лъчички са млъсни…“

Турецки трепна, толкова реално чу гласчето на дъщеря си. Но наоколо шумеше, пазареше се, изпадаше в истерика и се стреляше тълпата, градът, страната. Той се бе оказал по волята на съдбата в центъра на тази все по-ускорено въртяща се гигантска фуния и изведнъж почувства горчива обида заради собствената унижена зависимост буквално от всичко, което го заобикаляше, и от всеки — като се започне от Денис Грязнов и се свърши с президента на така наречената държава.

Погледна часовника си и се учуди: стори му се, че денят е започнал още вчера, толкова събития се случиха, че и труп на това отгоре, а стрелката върху циферблата едва е отминала пладне. След по-малко от час ще е погребението на Сергей Егорович Елмазов в Николския крематориум. Саша сметна, че присъствието му е задължително, хем знаеше твърдо: убийците няма да стоят до ковчега със заключен капак, под който се намира само онова, което успя да идентифицира съдебномедицинският експерт Борис Лвович Градус.

7.

Очакваше да види много повече хора в крематориума. Все пак от света си отиде един от най-големите руски финансови дейци, а не някой обикновен дилър. А може кръгът от лица, дошли да почетат роднината или колегата да е ограничен точно защото човекът наистина си е отишъл и сега се провежда само никому ненужна и в действителност напразна церемония.

Турецки преброи не повече от петнайсет човека, сред тях — вдовицата, цялата облечена в черно и затова изглеждаща много по-ниска от ръста си; дъщерята на Елмазов, тя много прилича по снимката на младия си баща, също чипоноса, с кръгло лице, пухкави и червени от сълзите бузи. Тук са колеги на покойния банкер, повечето от тях непознати, но лесно можеш да ги разпознаеш — по това как стоят, как си разменят кратки фрази, как отиват до ковчега, като спазват определена последователност и прочие — всичко това става напълно ясно за страничен и заинтересуван, естествено, зрител като следователя.

С една дума, тук нямаше чужди. От еднородната и доста рехава погребална процесия не се отделяше дори един младеж, седнал в много модерна инвалидна количка, и жена — сива, безцветна, изглежда, на четирийсетина години. Те стояха отделно от останалите и въпреки това не привличаха върху себе си вниманието на най-близките на банкера.

Турецки не можеше да си спомни дали беше чел или чул някъде, сега това не беше важно, но помнеше една фраза, чиято дълбока същност се разбира едва когато се изправиш на самия край на живота. Афористичността на фразата може да е спорна, но пък смисълът си го бива: „Всеки създава погребалната си процесия приживе…“ Какво пък, никак не е тривиално. Човекът е претендирал, видите ли, за третото кресло в държавата — след президента и премиера, а го… Не, никога няма да стане пародист, а и не трябва. Нали смешното е до едно време, а после става политическо късогледство. Всичко това вече сме го виждали. Вчерашният Маркуша, човек с най-сериозни намерения, но остроумен и присмехулник, велик правовед и правдолюбец, в края на краищата не се ли оказа принуден да търси „друга родина“? Въпреки всичките си способности? Или блестящите му колеги!

Но все пак как стана така, че нито едно длъжностно лице не е дошло тук, в Николско? Парадокси на преходния исторически период, когато всеки е за себе си? А бива ли да забравяте, господа, че Бог е за всички…

Спомняше си, че на гробищата в Донское свиреше оркестър от слепи, само видът им предизвикваше съответните емоции „на изпращачите“. Тук, в Николско, Саша така и не разбра дали свири оркестър, или е на запис? Последните официални думи на едрогърдата дама, безумно скучаеща от принудителния траур и повтарянето, че отечеството се прощава със своя гражданин, прозвучаха толкова дървено и безчувствено, че той не дочака кога обвитият с червен плат ковчег на кремирания вече веднъж банкер ще потъне в черния отвор на мраморния пиедестал, и се оттегли полека.

Неизвестно защо заобиколи крематориума, на паркинга намери нужната според него група коли — тия неща също са специфични — и за всеки случай записа номерата им. При това го направи почти механично. А кого се канеше да види? Убийците със скрити под дългите палта автомати или пушки помпи? Коли, наблъскани с взрив? Или самия кръстник на руската Коза ностра?

В такова объркано състояние се качи в колата и пусна радиото, което работеше само на едни вълни, тъй като още през пролетта му изскубнаха антената. Чу: четиринайсет часа московско време. Не обърна внимание на началото на предаването, но текстът на водещата, явно несъответстващ на същността на обсъждания проблем, го накара да застане нащрек. Ставаше дума, както той разбра, за поредния летален изход „в периода на пазарните отношения“. И последваха една през друга по-достойни фрази: „По данни от милицията насилствената смърт в Москва е станала елемент от икономиката… От миналата година московчани и гости на столицата уверено възприеха американски модел — само че не на живот, а на смърт…“ С една дума, престъпността продължава да се развихря. В това е твърдо убеден, както уверява игривата кореспондентка, и началникът на криминалната милиция в Москва, небезизвестният Юрий Фьодоров. Ха, сега де! Ами той какво търси там ни в клин, ни в ръкав? Вместо да изпълнява поръченията на Турецки, а освен това да изяснява защо красавицата Кармен, приготвила се за изискана и продължителна любов, е завършила трагичните си приготовления с куршум в слепоочието… Или да потърси онзи, който красиво й е помогнал.

„Миналата година нашата родна столица — продължаваше да фамилиарничи кореспондентката — е надминала Ню Йорк. Сега всеки ден в Москва убиват средно по осем цяло и две десети човека…“

„Чуй я само! — подскочи Турецки. — Да, в Русия всеки възприема свободата посвоему.“

„При нас в студиото е полковник Фьодоров…“ Как така? Докато Саша съобразяваше, кореспондентката със същия игрив тон помоли Юрий Иванович да коментира последните две трагични събития, последвали буквално едно след друго: наглото убийство посред бял ден на най-известния в миналото спортист, многократен световен шампион Николай Назаров и смъртта на председателя на партията на руските прогресисти Наталия Максимова-Силвинска. „… Наистина ли е завършила живота си със самоубийство, или също е налице насилствена смърт?“

Значи Дениска е действал оперативно. Предал е информацията си „инкогнито“. И в този момент загърмя красивият кадифен баритон на първия човек в МУР, сякаш специално даден му от природата за изказвания по радиото. Левитан ряпа да яде!

Момент, каза си Турецки, а откъде се взе този бивш спортист?

„Бих искал да започна нашата кратка беседа от втория факт — говореше Юра. — Но първо ми разрешете да ви поднеса малък урок по криминално право. Самоубийството също е вид насилствена смърт. А засега нищо не мога да кажа с достоверност относно дадения случай. Провеждаме следствие, а това, знаете ли, е бавна, многодневна работа, работа на десетки професионалисти. Макар по делото да има някои признаци на умишлено убийство, може дори да се очертае кръгът на заподозрените…“

Гледай ти, вече успял да очертае кръга… Но как бързо е проникнала новината в радиото. Сигурно появилата се оперативно-следствена група веднага се е свързала с Държавната дума — и ето резултата. Цяла Москва знае. И сега Юра е принуден да го усуква, за да може поне някак да обясни на широката публика своята немощ. Впрочем може точно с това убийство да му провърви повече. Няма никакво съмнение, че сега деятелите от Думата няма да го оставят на мира. „Караул! Банкерите — майната им, всички са гадове и мафиоти, но от къде на къде се захванаха с депутатите?! Ту някъде в Чита, разбираш ли, гръмнат някой депутат, а не се знае дали е било пиянско сбиване или не. Ту в Подолск, на две крачки, може да се каже. А сега и в столицата, разбираш ли!“

— Относно трагичната гибел на Назаров, прочутия боксьор — Юра продължаваше да омайва микрофона, — то тук епизодът е напълно очевиден за нас. Според наличните сведения през последните години, оттегляйки се от големия спорт, големият световен шампион е минал на охранителна дейност. Организирал е фирма край Москва, в Митишчи, като за целта е привлякъл колеги спортисти. Фирмата е предоставяла охранителни услуги на богати клиенти, но това е била външната страна на дейността й. Назаров е имал и доста значителен нелегален бизнес: сключвал е договори с частни фирми за връщане на дългове, с други думи — за вземането им от несъстоятелни длъжници. Занимавал се е и с други видове престъпна дейност. Затова сме склонни да разглеждаме убийството на Назаров и двамата му помощници вчера през деня на проспект „Калинин“ като поредното разчистване на сметки. За съжаление оперативният план „Сирена“, въведен в града, засега не е донесъл резултат и не сме намерили убийците, които според свидетелството на единствения свестен очевидец на събитието са пътували в черен джип.

Турецки толкова се изненада от чутото, че за малко не се вряза в спиращата пред него волта. Ама какво става?! Значи единственият свестен свидетел според началника на МУР е той самият? Ах, оперативници! Та там имаше двайсетина коли! Струпаха се стотина души! Ах, орли! Разбира се, никоя „Сирена“ няма да помогне. Поне да не се излагат, честна дума…

Наистина странно, помисли Турецки, по стечение на обстоятелствата стана така, че двете дела случайно се оказаха назовани заедно. Не е ли това знак отгоре? Може би наистина е време да се вгледа по-внимателно в депутатите в Думата? И да не прибързва с изводите… А сетне да зареди „оръдието“ и като гръмне с един шрапнел! Само че с истински, а не от киното, не играчка. Той се усмихна: какво го избива на патос? Дали пък баритонът на Юра не го зарази?

Славният и, главното, способен ученик на Романова и Грязнов, заедно с които преди много години Турецки извади от примката в парка „Соколники“ заместник-министъра на външната търговия^[5], продължаваше да се оплаква по радиото от сложностите на работата си и милиционерския живот изобщо. В това време Саша препускаше с бричката си към центъра, след около четирийсет минути се качи в асансьора и влезе важно в кабинета на заместник главния прокурор на Русия по следствието Константин Дмитриевич Меркулов.

8.

Стори му се, че е влязъл на друго място. Това не беше работният кабинет на Костя, а вълшебно царство на чистота и уют. И бюрото лъщеше като голата глава на великия доктор Градус. Когато той, пардон, е леко на градус. Турецки разбираше, че не е много остроумно, но какво да се прави — истината е по-скъпа. Дори от претрупаните с папки и вестници первази са изчезнали камарите боклуци. А още повече на бюрото, където в купищата документи можеше да се ориентира само Костя. Можеше да си представи на какво намирисва всичко това. Най-вероятно с постъпката си Меркулов подчертава колко е загрижен за делото, което му е стоварено на главата. Винаги в моменти на най-висша загриженост започваше да въвежда временен ред.

Саша постоя до вратата, оцени свършеното от своя началник, съблече непредставителното си яке и каскета на Грязнов и ги закачи в шкафа. В това време Меркулов разговаряше делово по телефона. Чуваха се само изразителните му междуметия. От което ставаше ясно, че главната тема е въведена лично от главния прокурор.

Когато най-накрая телефонът бе затворен, вместо добър ден и всичко останало, прието да се каже от интелигентен човек, Турецки попита нагло:

— Какво, той вече по телефона ли общува с теб? Нова форма?

— Вероятно не е сам в кабинета. Впрочем… Позвънил му е помощникът на президента, интересувал се от следствието ти. Главният току-що се е върнал от Съвета на федерацията и като че ли не е сам. Там, изглежда, са му натрили носа, сега почва да звъни тук. В Кремъл вече е известно, че твоята любовчийка от триъгълника Кармен-джигит-Елмазов е убита. Да не говорим за Думата, тя бездруго ври и кипи. Депутатите се заканват да свалят цялата върхушка на правозащитните органи от постовете им. Както се казва — изборите са утре, а по „народните избраници“ се стреля! А нашите безделници не искат да разберат, че в благословената ни държава, а и по цял свят политиците и банкерите са в първата рискова група. Във всеки случай мога да те зарадвам — делото на Силвинска също е взето под контрол. Само че сега вместо Политбюро тази роля изпълнява президентската администрация. Както се казва, не по врат, а по шия.

А Костя си го бива: мимоходом изрече това, за което Турецки размишляваше в колата. Само че неговите оценки са по-меки.

Изобщо Турецки се занимаваше с разследване на делата не защото са взети под контрол от Политбюро, президента или самия Господ. Това му беше работата. А както показваше многогодишната практика, всички „контроли“ само създават нервна атмосфера и пречат на работата. И затова личният девиз на Турецки „Не пречи на работата!“ дойде от гадното минало в неопределеното настояще, наричано „преходен период“, и му се струваше, че ще го последва и в светлото бъдеще на капитализма. Но Меркулов е друго нещо. На него по ранг се полага „да се загрижи“, защото и той може да изхвърчи от стола си. Като изхождаше от току-що казаното, Саша предаде на лицето си искрена заинтересованост:

— Значи така!

— Именно така.

Явно сега ще започне да мърмори.

— Периодът на авторитаризъм дели демокрацията и тоталитаризма. Русия не може да живее без цар. И ние имаме късмет: управлява ни добрият цар-бащица. Учи, брат, теорията за държавата и правото, докато съм още жив. — Костя въздъхна и се успокои. Прекалено бързо. — Виж какво. Скоро тук ще дойде началникът на МУР. Искам да поразсъждаваме тримата. А ти къде се изгуби?

— Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти разкажа цялата истина?

— Вече се разсърдих. Е, каква я забърка този път? Хайде казвай!

Като се извини за незаконната операция с шперца, за проникването в чуждото жилище без съответната санкция, най-сетне за несвоевременната информация за смъртта на депутатката, той запозна Меркулов със събитията, за които още не знаеше. Костя слушаше, без да мигне, и беше максимално внимателен, но Турецки интуитивно чувстваше, че се надига буря. По принцип е така, на кой началник ще му хареса подобна самодейност на подчинения!

Завършиха „разбора на полетите“ точно навреме. Защото вратата се отвори без почукване и в пролуката се появи дългата фигура на началника на МУР Фьодоров. Много ясно, сега Меркулов се превключи на Юра.

— Здраве желая — каза старшият другар, беше униформен и затова поначало официален, както винаги. — Ще разрешите ли да се приземя, Константин Дмитриевич?

— Приземявай се, Юра. — И Меркулов с енергичен жест посочи креслото срещу себе си. — Предстои дълъг разговор.

Не само Турецки познаваше характера и съответните на момента действия на Костя. Затова като седна, Юра огледа изпитателно Меркуловия кабинет, изхъмка едва чуто и погледна Саша. Навярно да се увери, че правилно е оценил ситуацията с идеалния ред. Саша кимна почти незабележимо, като криеше усмивката си. Юра разбра всичко и се успокои. Значи всичко е постарому, няма нищо ново и заместник главният прокурор е много недоволен.

Меркулов подчерта дебело, че Главна прокуратура в лицето на Меркулов и Турецки е поела делото за убийството на банкера Елмазов изключително по личната молба на президента. В противен случай сега щяха да си трошат главата с него в МУР и градската прокуратура…

„Аха, все пак е засякъл краткия ни мимичен диалог!“

Но и Фьодоров не беше вчерашен и на него му се е налагало да работи в тази компания. А освен всичко друго той притежаваше някакво вродено качество да разполага хората към себе си. От първите минути на общуване. Изглежда, в това се криеше главната причина за успеха му на милиционерското поприще. Между другото, дойдоха в органите едновременно с Турецки: Саша от университета, а Юра от Висшата милиционерска школа. Турецки сега е полковник, ако го пресметнем в армейски рангове. Фьодоров също е полковник, но по длъжност заема генералско кресло. И за него това далеч не е таванът. Саша често му казваше, че няма да се учуди, ако в резултат на поредната министерска рокада Юра изведнъж се окаже в креслото на заместник вътрешния министър. И това не беше завист, просто има хора, създадени за длъжности. Няма нищо лошо, главното е после да не провалят работата, като седнат на Олимп. Да не пречат.

А Юра бе роден оратор и това е другото качество, което вече отчасти даде своите плодове, а в бъдеще трябва да се развие в истински талант и да го издигне. И сега като изслуша Меркулов, Юра — Турецки нарочно засече времето — избърбори, без да спре, точно трийсет и една минута. Не е рекорд, но все пак.

— … Нито властите, нито обществеността засега забелязват, или не желаят да забележат, феномена, наречен политически терор. Извършени са не три, както си говорят по кабинетите, а около десетина нападения над депутати от Думата. Наистина три от случаите са със смъртен изход. Вие знаете за това, пък и вестниците здравата се постараха да поднесат на читателите си кървавите истории в пълния им блясък. Разбирам кой има полза от това. Но се забелязва известна закономерност: интересно е, че преди да станат депутати, тези хора или са ръководели банки, или едри търговски структури! Какво ще кажете! С „Макаров“ забиха четири куршума в лидера на монархическия център княз Мстиславски във входа на собствения му дом. Обстрелваха с автомат кабинета на министъра по печата. Извършено е нападение над дома на лидера на парламентарната фракция на промишлениците, обстреляна е колата на лидера на икономическата партия. Успяхме да обезвредим мина с голяма мощност, заложена в ресторант „Задкарпатски шарки“ — осем минути преди взрива — и спасихме живота на лидера на либералите в Думата…

На трийсет и първата минута рязък жест на Меркулов спря Юра и той също така решително премина към делото на Максимова-Силвинска.

— В предполагаемия ден на убийството, т.е. в петък, експертизата ще каже по-точното време, имам предвид смъртта на Силвинска, тя е пристигнала с тойотата си някъде около два следобед. Заедно с нея, според показанията на съседите, е бил як грузинец с двуметров ръст в черно кожено палто. Виждали са го много пъти там и свидетелите в един глас заявиха: „Грузинецът, който непрекъснато ходи при нея.“ Без съмнение това е Отари Санишвили. Описанията съвпадат. Освен това е имало момчета, които днес сутринта са играли на двора футбол. Те заявиха, че някъде около десет сутринта там се е въртял някакъв странен тип с яке на цвят като детско аки, с мръсен каскет и на дясната си буза имал белег. Бил е дрогиран и разпитвал на кой етаж живее интересуващото ни лице.

Турецки едва не се задъха от възмущение. Искаше веднага да възрази, че изобщо не е бил дрогиран, че много е обиден на десетгодишното хлапе, което го нарече обирджия, че и наркотик му приписа. Сигурно си заслужаваше да каже, че ако не беше техният рейд с Грязнов, може би извършеното на известния адрес престъпление щеше да остане неизвестно за ченгетата от МУР още седмица. Но Фьодоров правеше такива загадъчни физиономии, и при това така гледаше под вежди Меркулов, че Саша не издържа и заяви:

— И какво, не можете да намерите един нещастен скитник? Чух, че и с убийците на Назаров сте се изложили. За какво ви дават тия заплати?

И той демонстративно се обърна към началника на МУР с дясната си буза, на която имаше белег — следа от среща с фигуранти по отдавна забравено дело. Меркулов онемя от наглостта на Турецки и бръкна в чекмеджето на бюрото да търси ненужни книжа, намери ги, повъртя ги и ги върна обратно.

— Това ли е всичко? — попита той, без да гледа Фьодоров.

— Не-не — усмихна се началникът. — Още не съм ви доложил най-важното. Моите оперативни служители направиха пълен тараш на близката местност и всички околни боклуци и в един контейнер намериха кремава риза от Ферегето, практически нова. Сега е на експертиза, понеже има няколко петънца, напомнящи следи от кръв. С една дума, за да не утежнявам с подробности, съобщавам: в резултат на редицата оперативно-издирвателни мероприятия ризата бе разпозната. Принадлежи на Санишвили. Обискът, който моите сътрудници завършиха преди един час на вилата му в Абрамцево, даде допълнителни любопитни документи, от които може да се съди, че е започнала сериозна разправия между Санишвили и Елмазов. Скоро ще ви изпратя тия книжа.

Фьодоров вадеше доказателство след доказателство, оставени в запас, за да придаде особена значимост на действията си. Беше време наистина да се учудят как ченгетата са успели буквално за няколко часа да разплетат такова дело? Да намерят и веществени доказателства на боклука, и обиск да извършат, и чия е ризата да установят, и дори да предоставят възможност на своя началник да изнесе реч по радиото. Причината е ясна: покойницата е депутат от Държавната дума. Така са ги притиснали, горките, че по неволя са се разтичали. А когато човек тича, мозъкът му се проветрява добре. Въпреки това муровците си ги бива.

— Последно — явно Юра е запазил най-главното, за да стане финалът по-ефектен. — Налучкахме мотива за убийството. Максимова е ограбила Санишвили и Елмазов и съответно тяхната банка „Златен век“. За предизборната си кампания е взела кредит от сто милиона рубли, но до ден-днешен не е върнала нито копейка. Сметката на прогресистите е празна, а партията на практика е банкрутирала. В банката е личното задължение на Максимова да върне парите още преди месец. Не е съвсем ясно за какво ги е вземала и се е канела да ги върне дълго преди края на избирателната кампания. Нещо не се връзват нещата, но конфликтът е налице. Или измамата. А не ми е работа да ви обяснявам, че криминалните структури, възможно е там да влиза и „Златен век“, имат свои сурови закони: включват брояча и ако щеш се претрепи, но се издължи на часа. Впрочем — Юра се обърна към Турецки — напразно ехидничиш. За по-малко от денонощие успяхме да открием всичко за Назаров. А пък с убийците не ни провървя, вярно. Но можем да се досетим чия работа е. Предлагам да се започне издирване на Санишвили. Трябва да се арестува, защото не изключвам, че може да се е разправил не само с бившата си любовница, но и със съдружника си.

Лесно е да се каже: да се арестува. А къде е? В Германия? В Щатите? На Южния полюс? Нашите отношения, т.е. на ОНД, с Интерпол засега са повече от прохладни. Ако говорим откровено, макар съобщеното от Юра никак да не е за вярване, както подсказваше на Турецки проклетата му интуиция, но такова развитие на нещата лично него би го удовлетворило. Всъщност това бе вариант номер две от личния му „план“ по психотехника: престъпникът е изобличен, но е в неизвестност. Не е работа на следователя да го издирва, а на славната криминална милиция. Делото увисва, следователят е свободен за нови подвизи в отпускарски план и прочие. Всичко това е добре, обаче проклетото сиво мозъчно вещество никак не иска да се съгласи с тази версия.

Докато Турецки размишляваше, Меркулов направи кратко предложение на Юра, от което всичко си дойде на мястото в главата на Саша.

— Кажи на твоя медицински експерт да определи по-точно кога е настъпила смъртта на депутатката.

— Как иначе! — веднага реагира Фьодоров дори с известна доза обида заради професионализма си.

Но Костя неслучайно каза това, изглежда, знаеше нещо недостъпно засега за другите. Или се съмняваше силно в нещо. Впрочем, ако си понапрегне сивото вещество, може да съобрази: щом Санишвили е пристигнал през деня с Максимова в дома й, а същата вечер грузинецът е отлетял за Франкфурт, където е филиалът на банката му, времето на убийството определя всичко останало. Наистина, има и риза със следи, напомнящи капки кръв, и дори е установена чия е… Но все пак доказателствата не бива да се нарекат решаващи. Поне засега.

Цялата индукция-дедукция на детектива е нищо без рутинната работа, която представлява деветдесет и седем процента от следствената маса, т.е. от времето, средствата и силите. И само три процента е работата на сивото вещество на следствения гений.

С други думи, през следващите дни на Турецки му предстоеше да ангажира цялото си сиво вещество със следствените версии. Неслучайно, едва ли не от първите работни дни в прокуратурата, го наричаха „майстор на версиите“. Случвало се е да го казват и с лека ирония.

Следствената версия е възможното обяснение на натрупаните факти, индуктивното умозаключение на следователя във формата на предположение, основано на факти и подлежащо на проверка по правилата на дедукцията. Външно казаното може да изглежда и малко сложно, но по дълбочина на мисълта — да ме прощавате! Ето защо троицата, т.е. Меркулов, Фьодоров и Турецки, се заеха да съставят плана на мероприятията, където внесоха редица следствени версии, подлежащи на проверка.

Версия номер едно, предложена от началника на МУР: умишленото убийство на Елмазов и Максимова-Силвинска е извършено от Отари Санишвили и (или) наети от него наемни убийци по лични користни мотиви.

Под номер две Меркулов обозначи такава версия: убийството на Елмазов е извършено по политически мотиви от лица, които не желаят той да заеме поста ръководител на Централна банка.

Една от версиите, която се съгласиха да включат в списъка и тримата, бе следната: убийството е извършено от наследника на Елмазов, от някой си Емилио Фернандес Боуза, чието местонахождение още не е установено.

Следващите номера заеха такива версии: серията убийства на московски банкери, в това число и на Елмазов, се извършва по причини, неустановени още от следствието; отстраняването на банкера се диктува от мафиотските структури във връзка с аферите и незаконните банкови операции. И така нататък.

На последно място, под номер девет, записаха още една версия. Саша настояваше за нея въпреки възраженията на Фьодоров: убийството е насочено не срещу известния банкер Елмазов, а срещу шофьора на колата. Костя погледна Турецки с искрено изумление, после помисли, кимайки като китайска статуетка. Така преживяваше ината и явното твърдоглавство на по-младия си колега, провокиран сигурно от общуването с частника Грязнов. Най-сетне, като се мръщеше сякаш от зъбобол, неохотно се съгласи да включат и тази „версия“(!) в списъка. Само отбеляза гнусливо, че бомбите, предназначени за господаря, по правило убиват и шофьора. Турецки искаше да каже „Благодаря, господарю!“, но не каза, понеже последната версия се роди от само себе си, някак неочаквано и както разбра по-късно, бе само резултат от дълги размишления над съвсем примитивния въпрос: ако в колата седят двама души, то могат ли и двамата да бъдат търсените жертви. С какво Елмазов е по-добър от Кочерга? Може пък точно Кочерга да е напакостил солидно на някого, а да са очистили господаря му за компания. Или по погрешка. Защо не?

Добре, приеха ли — приеха. Записаха. След което набелязаха да се провери паричната маса и счетоводният отчет в банка „Златен век“, а също личната сметка на Елмазов в търговска банка „Национален кредит“. При това оперативната работа трябва да легне изцяло върху раменете на Юра Фьодоров и доблестните му юнаци. Последното много допадна на Турецки, защото всичките му дълбоки знания в тази област, както вече бе казано, се побираха на две странички ръководство за вложителя.

Оставаше последният проблем: трябваше по някакъв начин да оправят взаимоотношенията между противоположните сили — президентските „ястреби“ и парламентарните „соколи-скитници“ — във връзка със случилите се трагични произшествия. Но часовниковата стрелка все повече наближаваше онази цифра върху циферблата, която позволява на всеки гражданин от някогашната една шеста от сушата, а следователно и на Турецки, да стане и да обяви на всеослушание: слушайте, момчета, я се разкарайте с вашите проблеми! Аз съм изморен и изобщо — работният ми ден свърши. Оставете ме на мира. Между другото, днес е събота, затова чао на всички! Следователят по най-важните дела Турецки повече не възнамерява да обременява сивото си вещество с всякакви глупости. Вие сте началници, занимавайте се…

Саша не каза нищо, но направи такава кисела физиономия, че Костя чак потрепери. Той се обърна и махна рязко с ръка: махай ми се от очите. Вече хванал бравата, Турецки взе, че издрънка може би просто така, от безгрижие:

— Слушай, шефе! — и намигна на Фьодоров. — А ти поне прочете ли протокола от разпита на оня единствен „свестен свидетел“? За Назаров?

— А какъв е проблемът? — свъси вежди Юра.

— Ами аз съм този единствен свидетел! Големи ченгета се извъдихте.

Паузата беше неприлично дълга. И твърде многозначителна. Най-накрая Меркулов сякаш се опомни, посочи с пръст Саша, а после стола му, като заповяда да се върне и да заеме мястото си, сега по всичко изглежда — на подсъдим.

— Разказвай — нареди късо.

Наложи се да разказва. Но въображаемата „записваща кутийка“ принуди разказвача да си спомни и за произшествието завчера на площад „Трубни“. Изобщо Турецки се оказа виновен за всичко.

Меркулов сумтеше възмутено, загледан в полираното си бюро.

— Поне не знаеш ли на кого са нашарили задника? — Турецки се обърна накрая към Фьодоров.

И Юра изведнъж прихна. След като се насмя, обясни на смаяния Меркулов:

— Е, слава богу, камък ми падна от сърцето и от гърба! А този човек, Игор Борко де, президентът на Интеркомбанк, за малко не се нахвърли отгоре ми с юмруци: покушение! Къде гледате! Ама че прасе… Вярно казват хората — гузен негонен бяга. Ето каква била значи работата! Чакай, а защо оня катаджия е представил всичко иначе?

— А ти не разбра ли? — учуди се Турецки. — Та той ти е изложил версията на банкера. С една дума, можеш да прекратяваш делото за покушението. А аз все пак се оттеглям. С ваше позволение.

— Не, уважаеми, няма да се измъкнеш така лесно — пак се навъси Меркулов. — Защо ходиш без оръжие?

— Костя, но аз не отивах на операция… Когато е необходимо, друго нещо. А и самият ти…

— Аз не се занимавам с оперативна работа, не водя следствия и не се измъквам от бандити. Затова ти заповядвам…

— Разбрах. Разрешавате ли да вървя, господин заместник главен прокурор?

— Юра, вземи му обясни на това диване, което сякаш нарочно се пъха под куршумите, в мелетата, не знам къде още… Защо никой не напада мен, защо не ми правят покушения? А на него — непрекъснато.

— Наистина — Фьодоров сви рамене, изглежда, все още преживяваше — имаш право. Ако „Макаров“ ти се вижда тежък, ще кажа на моите момчета да ти изберат нещо по-удобно, по-компактно.

— Благодаря. Разбрах. — И Саша погледна въпросително Костя. Той пак махна рязко с ръка. Този път Турецки изпълни молбата на боса мълчаливо и безпрекословно.

А в кабинета си влезе с едничката цел да звънне на своите момичета в Рига. Вече му стана навик.

9.

Някой вървеше след Турецки. Усети го с гърба си още в двора на прокуратурата и отначало помисли — случайност. Но след двайсетина крачки вече знаеше твърдо, че някой върви по петите му. Саша отмина колата си, излезе от портала и се обърна рязко: нито едно познато лице, но и нито едно подозрително. Московчани бързаха по своите си вечерни работи, никой не му обръщаше внимание. Тогава той стигна до ъгъла на улица „Столешников“ и пак се обърна рязко: не, няма никой, на когото може да спре погледа си. Но нали не е новак и чувството му за преследване се е изработвало у него с години, станало му е като втора природа. Какво е това, синдром на преследването? Но нали преди не е забелязвал подобно нещо. А може би наистина трябва да се върне и да извади от сейфа си пистолета. Дяволът си няма работа, знае ли човек.

Той знаеше няколко павилиона на „Столешников“, които продаваха какво ли не, дори топъл хляб. В единия купи прясна бяла франзела, обиколи малко край втория, където продаваха кашкавал. Изобщо не му трябваше никакъв кашкавал, пък и имаше опашка, малка наистина. Като се повъртя и се направи, че размишлява — да застане ли на опашката или не, — още веднъж се огледа внимателно и щом не забеляза никакъв подозрителен, решително се насочи към колата си. Когато излизаше вече от входа на прокуратурата, още веднъж се вслуша във вътрешния си глас и разбра, че трябва да се грижи и трепери за него, защото досега той нито веднъж не е подвел стопанина си.

Разбира се, Турецки видя преследвача си, но не в центъра, където безпорядъчното суетене на автомобилите те обърква и не ти дава да се съсредоточиш върху нито една от каращите след теб коли. Но още щом излезе на Ярославско шосе, и го засече: онзи караше на прилично разстояние, деляха ги три-четири коли. Когато Саша намаляваше скоростта, същото правеше и онзи, Турецки натискаше педала на газта, и преследвачът веднага надуваше колкото може. Естествено, беше невъзможно да се избяга от него със старата таратайка на Саша, по всичко изглежда, човекът бе опитен шофьор и на първия светофар лесно щеше да го пипне. И тогава Турецки се запита: а защо трябва да му бягам? Още повече че вече „запечата“ номера на неговата вишнева деветка. Такава кола веднага се забелязва, не е най-добрият вариант за преследване… Но кой е той и какво иска? Кой се крие зад затъмнените стъкла на вишневата лада?

С лявата си ръка Саша извади от джоба цигара, запали я, поглеждайки назад в огледалото за обратно виждане, спусна малко страничното стъкло, за да излиза пушекът навън, и се престрои в дясната лента. Сега караше спокойно и спазваше стриктно всички правила за движение. На „Енисейска“ преследвачът неочаквано се изгуби. А може да е нямало никакъв преследвач? Може да му се привижда от умора?

Но все пак от предпазливост Турецки паркира през един квартал от къщи и с бързи крачки се насочи през няколкото двора към своя вход. От известно време престана да харесва дворовете с два изхода във вечерните часове. Есен е, рано се мръква, студено, не можеш изкара навън дори човек с куче. И друго — много е неприятно, когато вървиш сякаш в празното пространство, а някъде зад гърба ти чужди стъпки пригласят на твоите и не можеш да разбереш дали някой просто си отива по работата, или те догонва на кратки прибежки.

Саша дръпна входната врата и веднага се извърна, заел поза за удар — за да хване рязко преследвача си за ръката, която може би вече е приготвила пистолет или нож. Не мина и миг, вратата изскърца и Саша го видя. Човекът бе явно изплашен. Не, не се изплаши от Турецки, когато съобрази, че маневрите му са разгадани. Изглежда, много по-рано се беше изплашил, отдавна, и на лицето му бе застинала маската с епичното название „Страх“. При това истински, а не престорен.

Като разбра това, Саша малко се смути и попита:

— Какво… вие?

— Другарю Турецки — почти прошепна преследвачът. — Те искат да ме убият…

— Кои те?

— Откъснах се от тях — разбърза се непознатият. — Те дори не знаят, че съм дошъл при вас… Цял ден надничах в прокуратурата, на пропуска ми казаха, че уж сте идвали, но нали днес е събота. Изобщо висях на „Пушкинска“, а те обикалят край дома. И вие се появявате. А аз след вас… Кажете ми какво да правя сега?

Първата мисъл бе — човекът е луд. И физиономията му никак не прилича на нормален.

— Кой сте вие? — Най-накрая Турецки се окопити. — И защо точно при мен? За какво съм ви притрябвал?

— Как кой? — искрено се учуди той. — Ами че те убиха моя Егорич, а сега значи гонят мен. Затуй тръгнах за вас. Жената ми каза, Нина значи… Нали сте говорили с нея. Имах късмет, че като си дойдох, веднага отидох при нея, да й дам парите, донесох много пари… А ония значи дежуреха около нас, изпуснаха ме, с други думи.

В главата на Турецки като че ли мина някаква неясна мисъл, но не успя да я разбере, защото странният му преследвач говореше с изплашено-боботещия си глас, почти без да спира.

— Егорич пък, нали разбирате, ме пусна за една седмица, хайде, казва, заминавай, почивай, докато не си ми потрябвал. Отпраших за Висбаден, това е в Германия, там играя на карти. Те и там ме откриха и ми направиха засада, сякаш съм вълк…

Като видя недоумението върху лицето на Саша, мъжът изведнъж спря и се чукна по челото:

— Абе разказвам ли, разказвам, а вие… Аз съм Кочерга, другарю Турецки. Сега спомнихте ли си?

Така: жив и невредим, но тресящ се от страх, в този момент пред него бе личният шофьор и телохранител на банкера Сергей Егорович Елмазов със странното фамилно име Кочерга, когото почти седмица всички смятаха за покойник. Между другото, телохранителят би могъл да е по-едър и по-масивен. Е, той е боксьор, спомни си Турецки. А за един боксьор не е задължително да има габарити, макар да е желателно. Или се е смалил така от страх?

— Ето значи кой сте били — поклати глава Саша с известно закъснение. — Извинете, забравих малкото ви име…

Изобщо не беше го забравил, а никога не се е интересувал. И снимката в досието му е стара, пожълтяла от времето — не можеш да разгледаш добре лицето. Пък и защо, след като е известно, че от човека не е останало нищо освен якето. И едно православно кръстче, разтопено.

— Аз съм Виктор, Виктор Антонович, другарю Турецки. Но по-добре Виктор…

— Добре, може би все пак ще се качим до вкъщи и вие ще ми разкажете подробно. Няма да говорим на стълбите я…

— Разбира се, ще се качим, другарю Турецки — разбърза се Виктор, като се оглеждаше, явно придобил нов навик. — Нали цял ден ви дебна.

А така! Излиза, че трети ден Турецки се занимава неизвестно с какво. Нарушава закона и мами началството в лицето на Меркулов. Разбива — и то не образно казано — чужди ключалки. Пазари се със съдебномедицинския експерт по повод идентификацията на труповете. Разработва версии — една от друга по-привлекателни. И всичко това не е било нужно на никого, понеже появата на живия Виктор Антонович Кочерга преобърна всичко с краката нагоре. Но ако бъдем точни, тъкмо появата му поставяше главата и краката на мястото им. „Ако твоят банкер се окаже някой Мао Цзедун, тогава ще забравиш за отпуската и ще хукнеш като хрътка“ — така или приблизително така казваше Грязнов. Не, Саша не беше забравил за изгубената отпуска, но не искаше да се „спасява“ от толкова не навреме стоварилото му се дело. Значи трябва да рови докрай, както е правил винаги и ще прави, докато му стигат силите и уменията.

10.

— Та седя си значи аз в мерцедеса (Кочерга произнасяше „мерцедес“) и чакам Егорич. Седя както обикновено. Той не се канеше специално да ходи някъде, каза, че като свърши работа в кантората, ще се прибираме вкъщи. Беше нормален мъж, дори добър. Взе и ме пусна в отпуска, и то тайно значи, щото да не се отрази на заплатата ми: все пак съм отговорно лице, той не ми плаща от собствения си джоб, всичко е по закон. И аз си помислих тогава: абе що ли да не отида в чужбина? Имам открита виза, понеже винаги пътувам с Егорич. Той, разбира се, си има свои работи, аз знам, големи, обаче не си пъхам носа. Каква е моята работа? Да живея според моите понятия, да въртя геврека и да пазя господаря, че то, нали знаете по-добре и от мен, сега мафията съвсем се е забравила, току-виж…

Кочерга изведнъж се запъна и размърда рамене, сякаш има треска.

— Добре де… Седя значи, но кога беше? Аха, във вторник. И чакам. До края има още сума ти време. Изведнъж той изскача, не върви, не, направо тича. При неговата едра фигура, нали така… Да… Дебел, дебел, а така скочи в колата, чак ме смая. И от вратата вика: давай, Витьок, карай на „Ленинградски проспект“ към летището. Трябва, казва, спешно да се срещна с един добър човек. Гледам го, направо се вълнува Егорич, което не му се случва, щото винаги е важен и… един бавен. А сега така се развълнувал, че не мога да го разбера. Но моята работа каква е? Нали казах — моята работа е да въртя геврека и да не задавам излишни въпроси, другарю Турецки.

— Наричайте ме просто Александър Борисович.

— Аха, добре, добре, Сан Борисич. Значи дадох бързо газ, а си мисля, че тая работа ми е на терсене. Понеже лично Егорич не кара кола, както схващам, страх го е от кормилото… панически, може да се каже.

— Точно интонацията на Нина Василиевна — спомни си Турецки. А как иначе? Мъж и жена — все това.

— За кое казвате? — трепна Кочерга и го загледа, без да разбира.

— Спомних си вашата съпруга — намигна Саша, като сметна, че за установяване на по-тесен контакт със свидетеля, за повече доверие, така да се каже, подобна крачка няма да попречи. — Думички от нейния лексикон. — Но като не видя разбиране, добави: — Тя, доколкото схванах, обича да използва в речта си „може да се каже“.

— Аа… — Кочерга се усмихна едва. И като сви тъжно устни, кимна. — Вярно, обича ме тя.

И той още не я е разлюбил, разбра Турецки. Какъв глупав живот. Какво не достига на хората? Защо се джафкат? Сигурно за дреболии, които не заслужават внимание. Разделят се, кимат ето така, тъжно, картите им пречели значи да живеят нормално! А колко ли може да се играе на карти? Що за страст е това?

— За какво говорех? — Кочерга сякаш се сепна. — Аха, значи си правя сметката, че такъв воаяж, да ме прощавате, не ми уйдисва. И защо? Егорич няма да седне да кара. Излиза, че след тая делова среща пак ще трябва да го возя у тях. А това, кажи го, е на другия край на града. Че и при това време, и — недейте забравя — краят на работния ден значи, всички коли са на магистралата. Задръствания и прочие гадости. А освен това нашият мерцедес трябва да се прибере в гаража, пък той на майната си. И чак тогава да поемам на „Бронна“ за моята деветка. А аз исках още вечерта, може да се каже, да изчезвам за чужбината. Обожавам да карам нощем…

— Извинете — прекъсна го Турецки. — Не ви разбрах добре, по какъв начин възнамерявахте да пресечете границата?

— Ами с моята деветка. До Франкфурт на Майн стигам за трийсет часа. Бързо стигам, пътищата там, да знаете, не са като нашите. И визата ми, както казах, е открита. Няма въпроси. А там имам познати, особено от тия, еврейчетата, бившите наши. Много народ се е настанил там. Те, между другото, също не са загубени — кой на рулетка, кой „бляк-джек“, кой обожава едноръкия бандит. И е пълно с всякакви мангизи при тях. Аз, Сан Борисич, също не се оплаквам, имам там малка далавера, както се казва. Но после за нея, ако ви е интересно. Затова пътувам дотам не само да поиграя, но и да има полза за делото, може да се каже. А тя все не разбираше…

Турецки разбра, че тя — това е Нина Василиевна, на която от думата карти очите й започват да искрят като на дива котка и козината й сигурно се изправя.

— Да, за какво говорех? Аха, значи Егорич забеляза, че нещо се притеснявам по този повод, а той разните там психологии ги разбираше, чувстваше ги. И ми вика: ти значи, Витьок, ще ме закараш на летището и можеш да изчезваш, където ти видят очите. Аз не разбрах: как така, викам, ще ви оставя? Не можете да карате, а смяната ми, Петренко, ще застъпи чак утре — като ме няма, той кара Егорич и му плащат на ръка, така да се каже. — Не е редно, викам. Кой ще ви закара вкъщи?

— Петренко ли казвате? Кой е той?

— А, той е мой приятел, от Кубан. И двамата сме от село Старо-Минское. И в бокса бяхме заедно. После го доведох при Егорич, запознах го, казвам му, че винаги може да ме сменя, ако има нещо. Егорич го хареса, но не му плащаха по ведомост, а някак частно. Казвам значи на Егорич и виждам, че моята загриженост му харесва. Добре, вика, не се бой за мен, закарваш ме и си тръгваш и на никого не съобщавай. Аз сега ще имам страхотен шофьор, може да се каже професионален, бивш състезател.

— Така ли каза? Професионален състезател?

— Да, нещо такова…

— А защо не трябваше да съобщавате на никого?

— Нали ви казах, Егорич беше страхотен… Беше… Ами не искаше да си вземам неплатена отпуска, намаля ми се заплатата, а така уж ме е изпратил по работа. И преди се е случвало. Добре, казва, карай по-бързо, че вече закъсняваме. И стигнахме почти до самото летище…

— Можете ли да ми покажете ето тук на картата на кое място сте спрели? — Турецки отвори пред Кочерга доста подробна туристическа план-карта на Москва.

— Мога, естествено — зарадва се той, сякаш от тази му помощ на следствието ще е по-лесно да търси убийците. — Само че по-добре да ви нарисувам на един лист. — Той взе молив и бързо начерта на лист хартия собствена схема. — Ето ви Ленинградски проспект, тука значи е Белоруската гара, а тук — пътят за Шереметиево.

— Какво общо има Шереметиево? — не съобрази веднага Саша.

— Ами как! Щом Егорич седна в колата, и веднага каза, че човекът, когото трябва да посрещне, е кацнал в Шереметиево. Може да се каже, че самолетът беше кацнал преди двайсетина минути.

— А не помните ли колко беше часът тогава?

— Как да не помня! По-точно не може и да бъде: седемнайсет часа и осем минути. Нали ви казах, че Егорич обикновено не излизаше от кантората преди шест и нещо. Той е делови мъж. И аз, докато го чаках, все поглеждах часовника, правех сметка на собственото си време. Нали си имах мои планове, казах ви, Сан Борисич…

— А откъде беше долетял този човек? Елмазов не се ли изпусна? Не помните ли?

— Чакайте… Трябва да помисля. Не, не е казвал! А, не, излъгах, каза. От Германия!

— Значи все пак каза?

— Не — Кочерга се навъси, — не го каза с тия думи, както аз сега…

— Искам да чуя от вас как конкретно ви го каза.

— Аха, разбирам… Сега ще си спомня точно… Така: сега, казва, Витьок, ще те сменя с друг шофьор. Както Пауърс, този… Абел, нали? Ти — там… Нали Егорич знаеше, че изчезвам за Германия. А той тук. Е, не знаете ли, Сан Борисич, как разменят шпионите! Сигурно е трябвало да пристигне от Германия.

Каква логическа връзка изгради Кочерга. Ако се съди по всичко, самолетът е пристигнал от Германия някъде около шестнайсет и четирийсет и пет. И е долетял професионален състезател. Той е и шпионин разузнавач. Той е и куриер… Турецки си водеше всички тези „бележки“ наум, в паметта, като отбелязваше отправните точки за по-нататъшните действия.

— Да продължавам ли? — прекъсна размишленията му Кочерга. Саша кимна и той продължи да чертае. — Ето тук е арката на блока, а тук — рибарският магазин. Аз значи спрях, изключих мотора и исках да запуша, а той ми вика: Витьок, не ми трябваш повече. Свободен си. Имам мноого конфиденциална среща, разбираш ли? И аз кимнах.

— Той само за един човек ли говореше?

— Там е тя! Говореше като за един. Аз казвам: останете си със здраве, Сергей Егорич. И той на мен: всичко хубаво, Витьок. Внимавай само, играй, но да не загубиш. Той така се шегуваше с мен: бащата налагал сина си не защото е играел на карти, а защото губел. И аз след тия думи излязох от колата, оставих ключовете, естествено, и тръгнах към метрото. Ето тук — Кочерга показа с молива на чертежа си. — Изтичах през улицата, за да взема тролейбуса, нали разбирате, няма да ходя пеш, това са четири спирки, и изведнъж се сещам, че от мерцедеса съм изскочил почти гол, може да се каже. Като онзи от вица, знаете ли го: тръгнал си от любовницата леко облечен, само по презерватив!… Якето ми остана в багажника. А документите, парите, винаги са с мен, ето тук. — Кочерга се потупа по външния джоб на ризата. — И в якето си нямах нищо, само една запалка. Обаче студено, аз излязох само по риза. Веднага обратно към мерцедеса, а бях се отдалечил доста, на стотина метра. И изведнъж виждам, че двама души също като мен тичат през улицата към мерцедеса. Ако знаех тогава… А пък аз като глупак, изобщо не ги погледнах, едва днес си спомних всичко: какви са, с какво са облечени и така нататък. Ама те бяха доста пред мен, връхлетяха в колата като ракети и само гледам, че моят мерцедес, е, не моят де, а на Егорич — запали бързо и — пих една студена вода. И разбрах, че кара наистина професионалист: от място вдигна направо към сто. С една дума, стоя значи като глупак и чувствам — направо замръзвам. Тогава хванах свободно такси и викам на колегата: шефе, карай у дома, че ще пукна от студ. Е, посмяхме се значи и тръгнахме.

— Виктор Антонович, постарайте се да си спомните как изглеждаха все пак? Това е много важно.

— Разбирам… Единият значи, по-високият, май държеше в ръка чанта. Или куфарче, дето им викат кейс. А по-ниският сигурно ще е колкото вас висок, разбира се, не беше нисък, той седна да кара. А високият — на задната седалка. Наистина не видях много добре, само отдалече. А с какво бяха облечени?… Ако ще да ме убиете, Сан Борисич…

— Ама как, поне един характерен детайл не запомнихте ли?

— Струва ми се, че който седна отзад, беше с шлифер — дълъг такъв, каквито сега са модерни. Защото като тичаха през пътя, шлиферът му не беше запасан и се размяташе на всички страни като бельо, закачено на въжето да съхне.

— А какъв беше на цвят?

— Направо казано, никак не си спомням, Сан Борисич. — Кочерга махна с дланта си пред очите. — Дори не мога да кажа дали беше тъмен или светъл. Но по-скоро тъмен… А пък другият… Нещо като спортен костюм, дънков. Но вносен, сигурен съм. И двамата бяха без шапки. И косите им… Май и двамата бяха тъмни. Но не черни. И не бяха стари, по-скоро съвсем млади. И ловки. Защото много бързо действаха.

„Двама млади, тъмнокоси. Високият — с дълъг шлифер. Другият — с дънков костюм, може би спортен — сяда на кормилото…“

— А, и друго, Сан Борисич. Пък може да ми се е сторило…

„А така, още един свидетел с богато въображение, Татяна Грибова номер две.“

— Мисля, че пристигнаха от Шереметиево с колата, която аз после хванах. Такси ли или не, сега не можеш ги разбра, всеки гледа да удари кьоравото, ако може. Та там на края на опашката стоеше един, с който после се смяхме за студа. Той стоеше точно срещу моя мерцедес. Не си спомням какво ми каза. Май че идва от летището, обаче не съм много сигурен.

— Можете ли да опишете колата или шофьора?

— Колата — волга, а шофьорът — беше тъмничък и с мустачки. И очичките му шарят на всички страни. Якето черно, кожено. На дясната си ръка имаше печат, пръстен такъв с буква. А коя буква, не мога да кажа, Сан Борсич, не съм го разглеждал специално. Пък може и да не е буква, а някакъв знак… Чакай, спомних си! Той говореше с акцент, май като хохол^[6]. Нашите хора — кубански-донски казаци — веднага ги познавам.

Магнетофонът щракна — свърши първата страна на лентата. Турецки извади касетата, на която точно преди четирийсет и пет минути беше записан концерт на Майкъл Джексън, и я обърна на другата страна. Ако Денис разбере, тогава… Не, по-добре да не знае. Странни хора се меломаните, за тях попът, както наричат подобна музикална простотия, е по-скъп от собствените им родители. Впрочем, помисли Турецки, може в него да се пробужда вече старческият маразъм, опитва се да се налага.

Двамата с Кочерга се разположиха в кухнята, за да не пречат на славното семейство Грязнови да живее красиво. По всичко личи, че сега приемаха гости. Във всеки случай от най-далечната стая долиташе женски глас.

Денис на два пъти тактично и мълчаливо наднича в кухнята, извади от хладилника някакво вносно вино, сложи чайника на котлона и отвори кутия с торта. Това вече е новост! В тази къща открай време никой не е обичал сладкото! Господи, какво може да направи с хората жената!

Докато се занимаваше сега с Кочерга, Турецки нито за миг не забравяше, че Меркулов за нищо на света няма да пропусне възможността да помърмори по повод на неавторизираните, меко казано, действия на своя подчинен. Обаче този път ще ме извинявате, Константин Дмитриевич! Всичко е по правилата и няма никаква самодейност: свидетелят Виктор Антонович Кочерга вече е предупреден за отговорността, ако дава лъжливи показания, от него е взето разрешение за магнетофонен запис на разговора. А после, по-късно, магнетофонният запис ще бъде свален и вписан в протокола, защото Турецки имаше всякакви бланки на разположение. Само не се намери празна касета в къщата и Саша разбираше, че най-късно утре ще придобие печален вид, докато изслушва упреците на Денис: изтрили сте ми любимия запис. Наистина първо Денис трябва да се реши на подобен ход.

— А сега, Виктор Антонович, такъв въпрос: чували ли сте някога нещо за човек на име Боуза? Човекът се казва Емилио Фернандес.

— Тенисистът ли, Сан Борисич? Ох, какви ги приказвам! Оня беше Емилио Санчес. А вашият Фернандес, нали? — не, не си спомням да съм чувал от някого. Не ми е познат.

Излиза, че банкерът Елмазов е имал такава тайна, че дори личният му телохранител и шофьор не се е досещал.

— Добре, да оставим това. Сега ми разкажете за пътуването си до Висбаден. Защо избрахте точно този град, който според мен се намира на края на географията? Нима в Москва вече не играят карти?

— А, какво говорите, Сан Борисич! — Кочерга разпери ръце с дълбок укор, сякаш във въпроса прозвуча абсолютно неразбиране на съвсем елементарни неща. — Че може ли да се сравни! Нали там е културата! Разбирате ли? Изобщо човек може ли да се свързва с нашите дрисливи катили, да ме прощавате? Още веднъж извинявайте, но си е така — дотук можеш да затънеш — и той посочи с ръка над главата си. — А после тия отрепки ще ти откъснат главата. Да не се обаждаш много. Нее! Там е културно! Представяте ли си само каква е обстановката? Мъже с ливреи — това е обслужващият персонал. Пиячка всякаква, кафетата му, тишина, забавни мадами, престарели. Аз например с крупието говоря само на английски: „дабъл-дуан“ там или „сплит, плийз“. За мен там е земен рай! Моята Нина Василиевна хич не искаше да разбере. Може да се каже, че не търпеше пътешествията ми. Само че ако говорим честно, Сан Борисич, аз не съм й казвал за пътуванията си до Германия. Защото, как разбирам аз нещата, ако беше усетила, щеше да се наложи да я вземам с мен. Че тогава гот ли ще е? Аз значи съм на масата, а тя във вестибюла? Тя не искаше да помирише карти. Затова ме напусна. А пък аз видях, попътувах, поергенувах и разбрах, че и без нея не ми е зле. Нали знам как се отнасяше към мен, преди де… Не можеш да отсечеш изведнъж. И на нея няма да й е добре без мен, Сан Борисич, така мисля. Нали сте я виждали, какво ще кажете?

Турецки сви неопределено рамене, като изразяваше по този начин какво ли не.

— Виждате ли! — Кочерга го възприе по свой начин и въздъхна. — И аз мисля същото.

Магнетофонът работеше, записвайки дългата изповед на Кочерга, и Саша слушаше внимателно как в продължение на една седмица пътувал из Хьохст, т.е. в югозападния край на град Франкфурт, където живял в евтин пансион. Към четири часа заминавал за Висбаден, който е разположен на трийсет километра от финансовата столица на Германия, и после прекарвал с картите до два през нощта, с други думи — до затварянето. Кочерга сам се запали от неотдавнашните си впечатления, очите му заблестяха, ръцете му някак странно се оживиха — излиза, че добре му вървяло — ту на „бляк-джек“ през едно идвало, ту на „сплит“ взел двеста марки наведнъж и Турецки вече не можеше да го спре.

— Щом направих седем хиляди деме, реших да не изкушавам повече съдбата.

— Какво е това деме?

— Как, дойче марки! — обясни Кочерга като на дете.

„Наистина, странни хора, не знаят елементарни работи!“

— Седя си значи аз в бара на „Цайле“, там имат една широка улица, пия си черна бира и мисля, че е време вече да тръгвам към моя партньор. И гледам: двама. Наши. Те се познават от километър. Макар сега никой от нашите да не носи златни зъби. И аз си направих керамични. — Кочерга се озъби с холивудска усмивка. — Хубави са, нали, Сан Борисич?

Турецки се усмихна криво: вечната история с тия зъби — забрави, успокои се сякаш, а трябваше да му напомня…

— Там имам един доктор, еврейче, също от нашите — поясни Кочерга. — Ньома Финкел се казва. Преди е живеел някъде край Могильов, а сега слага доста евтино и главното съвсем качествено керамични коронки на мнозина наши. Срещу чужда застраховка, естествено. Та той направи и на мен за стотина деме, нали разбирате? Изобщо, да ви кажа ли, Сан Борисич, много му е изгодно: там има не само разни емигранти, но и наши хора обикалят, съветски. Както знам, Ньома има богата клиентела, на никого не отказва.

— Къде казвате, че живее?

— Ами в Офенбах.

„Така — «записа» Турецки в паметта си. — Ньома Финкел, зъболекар от Офенбах, богата клиентела, практикува срещу чужди застраховки.“ Той не знаеше дали сведенията ще му потрябват, но за всеки случай нека ги има.

— Та ви казвам, Сан Борисич, познавам им навиците на нашите „горили“, неслучайно десет години охранявам разни. И имам точно око за тях. Забелязах аз как ме погледнаха, уж случайно, и веднага чатнах. Очите — знаете ли? Случва се веднъж да ме погледне човек, а аз вече всичко съм разбрал за него. Това ми е останало още от бокса — Кочерга намигна самохвално, — очите издават противника. Затова умният човек крие погледа си, аха. Та ви казвам, засякох ги… Ще позволите ли още?

— Ами пушете, бога ми.

Кочерга извади от кутията сигурно пета цигара, но не запуши, а започна ловко да я мести от единия до другия край на устата си.

— Нали разбирате, аз нося тия седем хиляди дойче марки. Откъде са се взели, мисля си? Дали са ме следили? Напълно е възможно, макар че честно, не мога да кажа да съм ги засичал преди. Седя си значи, допивам си биричката, а моите пазачи не се удържат на местата си. Физиономиите им неприятни — мафиотски. И двамата не са едри на ръст, но чувствам, че са силни. Печени момчета. Единият възчервеникав и физиономията му като сплескана от вратата, прилича малко на еврейче, а другият приличаше повече на чернилка, може да е някой чеченец. Сега там има много от тях. Такава двойка, че те засърбяват ръцете да им размажеш физиономиите.

Саша записа в паметта си и това описание.

— С една дума, Сан Борисич, разбрах, че най-хубавото, което мога да направя, е да си плюя на петите. Но аз съм в културна страна, там такива бягства не минават. Какво да правя? И постъпвам така. Викам келнера и високо, за да чуят ония пикльовци, казвам на немски, понеже знам какво ми трябва: бите, казвам, нох айне бир. След което слагам десетачката под свещника на масата. Там, Сан Борисич, във всяко културно заведение на масата задължително горят свещи, дори да няма никаква нужда от тях. За красота, така разбирам аз. Та слагам банкнотата и се правя, че ми е дало зор за тоалетната. А аз през кухнята и през малките улички — при моята кола. Оставих ги значи с пръст в уста и запраших при моя човек в Заксенхаузен, където имам малка далавера, както ви казах. Изобщо мислех, че ония гадове са тръгнали за хилядарките ми, а моят човек съвсем ме разстрои: те, казва, отдавна те следят, още от пристигането ти. И ги описа — този, прищъпнатия, и чеченеца. Имат, вика, оръжие, вече два пъти идваха, питаха за теб. Аз, вика, засега не съм им казал нищо определено — идва, тръгна, ама къде? Кой го знае къде е, може да играе някъде карти, той обича този занаят. Махнаха се. После пак се появиха. Ти, Витьок, казва, ми прости, но когато ми навряха дулото в устата, се наложи да си спомня къде играеш. С една дума, давай, казва, мой човек, приятелю ненагледни и верни партньоре, изчезвай оттук, докато си жив. Той, разбира се, се изрази по-силно, Сан Борисич, ама ми е неудобно да го повторя пред вас. Послушах добрия съвет, буквално в движение прегледах документацията по нашата работа, партньорът ми хвърли една кръгла сума и да ме няма.

— А с какво се занимава вашият партньор, ако не е тайна? И как е името му?

— Сан Борисич — Кочерга почти се примоли, — за чий ви е името му? Той е верен до смърт, не съм забелязвал да прави никакви щуротии. А в града живее нелегално. Не, разбирам, ако беше на живот и смърт, както се казва, тогава… Но ако може засега да не казвам, а?

Турецки не започна да упорства и отложи въпроса за по-добри времена.

— А по-нататък?

— По-нататък? Поех към границата. На полската за проклетия се наредили камиони и висях там цели единайсет часа. Пристигнах — и веднага при жената, при Нина Василиевна. А тя — припада! Как е станало така, че съм се оказал жив? Дойде на себе си и започна да ми разказва за Егорич, за вас, Сан Борисич, как сте я разпитвали, когато идвала при вас. Но най-главното знаете ли какво е? Оказва се, че докато съм пътувал, ония двамата вече успели да отидат при нея. Сигурно са летели със самолет, защото как иначе? Но тя, разбира се, казала, че съм мъртъв, че изобщо не живея в нейното жилище, отдавна сме се развели, когато съм бил жив. И нищо не разбрала, ама нищичко — защо съм им? А ония не казват. Научили новия ми адрес и хайде там. Аз веднага започвам да звъня на съседката Лидка Зубова. Как е там, питам, в моята стая, всичко наред ли е? Живеем в комунално жилище, и всеки има по една стая, но има и собствен телефон. Звъня значи, а Лидка ми съобщава със страшен шепот: „Витка, тук двама те чакат. Показваха удостоверения от милицията. Сега се крият на двора. И колата им една малка, като бръмбар, портокалова на цвят, името й едно дълго, не мога да го запомня. Казвам: фолксваген ли? — Аха — отговаря, — такава. Ами аз какво да правя, като дойдат пак да ми тикат под носа удостоверенията си, да не им ли казвам, че сте звънели? И въобще каква е тая милиция да пътува с бръмбарчета?“ А? Каква жена, Сан Борисич, цяла разузнавачка! „Мълчи — викам, — не си ме виждала, не си ме чувала. Как, казваш, изглеждат?“ Описа ми ги накратко и разбрах, че са ония същите, опашката. Посъвещавахме се с моята Нина Василиевна и аз веднага тръгнах за към вас. Тя каза, че и в събота сте на работа в кантората си. Ами да, като всеки ден убиват някого… Нарисува ми портрета ви, но не ме пуснаха при вас. Чакайте, казва, като искате. И ви дочаках. Много точно ви описа Нина Василиевна и веднага ви познах, като излязохте.

— Ето, виждате ли, всяко зло за добро… Добре, приключихме с този въпрос. А сега ми кажете какво ви е известно за взаимоотношенията на Сергей Егорович Елмазов и неговия съдружник Отари Санишвили? И освен това ми е необходимо да науча за ролята на Наталия Максимова-Силвинска, като имам предвид обстоятелството, че тя е била близка и с единия, и с другия.

— Сан Борисич, имах желязно правило: категорично не се пъхам в работите на клиентите си. И тук, докато охранявах Егорич, си отварях очите, а си затварях ушите. За грузинеца мога да кажа само едно: те имаха голяма любов с Наталия. Отарик я наричаше „моята Кармен“. Хем е женен. А за Егорич напразно, той нямаше нищо с нея, нито на думи, нито на дела. И отношенията му с Отарик бяха напълно добри, може да се каже. Наистина, спореха, случвало се е, няма начин, но само по работа. А пък жената на Отарик какви скандали вдигаше! Като започнеше да нарежда на грузински, нито дума не разбираш, а и глупакът се досеща за какво нарежда. Ще ви кажа, Сан Борисич, тая Кармен беше голяма мръсница! Отарик, дето е такъв мъж, пък и той пълзеше на колене пред нея, така го изцеждаше. А от друга страна, такава кучка, да ви кажа ли, и депутатка в Думата! И председателка на някаква партия! Каквато тя, такава сигурно е и партията й. Но вие по-добре ми кажете, Сан Борисич, за какъв дявол съм им аз? Гръмнали Егорич, вече нищо не може да се направи: те могат на когото искат да прегризат гърлото за пари и за власт. Ами мен за какво?

Сега Турецки знаеше за какво. Трябвало е веднага да очистят Кочерга, да няма и следа от него, прашинка да не остане. Обаче никой не е знаел, че той е заминал в чужбина. А „те“, т.е. ония, които са се качили в мерцедеса на Елмазов, са знаели прекрасно. Най-вероятно самият Елмазов им е казал. Къде е шофьорът, попитали са? „Забавлява се във Висбаден, удря картите, моят верен телохранител…“ А колко щеше да е просто: взривили банкера заедно с шофьора и точка. И никой не знае, че през това време телохранителят не е бил на мястото на шофьора. Но кой е бил? „А този въпрос, Александър Борисович, вече е твоя лична грижа.“ Засега загиналият заедно с банкера може да бъде наричан „куриера“. И по-нататък? По-нататък подреждането е такова: шофьорът се е измъкнал навярно от ония, които са дошли да го очистят. Щом е в Москва, той е много опасен свидетел, понеже със сигурност е видял хората, които са се качили в мерцедеса на летището. Впрочем дори да не ги е видял или в бързината да не е успял да ги разгледа, все едно, сега за „тях“ той е трън, излишен е, и от него, подплашения от „тях“, може всичко да се очаква: или ще го пипнат самите ченгета, или още по-лошо — той ще отиде при тях лично. Ако каже всичко това на Кочерга, който едва бе дошъл на себе си, означава отново да му изкара въздуха с удар, а още по-просто — да го нокаутира. Затова Турецки реши, че най-важното сега е да го успокои, да омаловажи опасността, макар че може би не трябва да го прави.

— Не знам — усукваше го той, — може би не се канят да ви убиват, а са искали първо да разузнаят какво ви е известно. Макар, от друга страна… Но ще ви кажа съвсем отговорно: сега, Виктор Антонович, трябва да сте максимално предпазлив. Да не се показвате никъде, да не ходите там, където ви познават, и така нататък.

— И аз така мисля. Затова направо от вас заминавам при един приятел, при Петренко. Одобрявате ли?

Не, Турецки не одобри. При това навън вече е нощ, а той още не възнамеряваше да приключва с разпита.

Бележки

[1] Спич (англ.) — кратка приветствена реч, например на банкет или тост. — Б.пр. ↑

[2] Лудницата (от известната песен на Висоцки). — Б.пр. ↑

[3] Чебурек — източно блюдо — голяма пирожка с плънка от овче месо и люти подправки. — Б.пр. ↑

[4] Лънч (англ.) — обед. — Б.пр. ↑

[5] Става дума за романа на Ф. Незнански „Панаир в Соколники“. — Б.пр. ↑

[6] Хохол — иронично название на украинците. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фридрих Незнански Контролен изстрел (4)

Метаданни

Данни

Контролен изстрел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Събота, 7 октомври

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

Фридрих Незнански
Контролен изстрел (4)