Фридрих Незнански
Контролен изстрел (18)

Епилог

Тази година средата на ноември в Сочи се случи топла и слънчева. Някои приятели и колеги на Меркулов по свой начин реагираха на напускането му от Главна прокуратура. Сякаш се бяха наговорили, накараха го да остави за кратко оформянето на пенсионните документи и може би за първи път от дълги години да отиде заедно с жена си на курорт.

Сякаш в най-добрите времена, мислеше Костя, докато се разхождаше безцелно из двустайния луксозен апартамент и слушаше как дращят по парапета на балкона сухи палмови листа. Но колкото и да размишляваше, никак не можеше да си спомни някога да му се е случвало нещо подобно. И какви бяха тия най-добри времена… Всичко — в движение, припряно. Но на кино ходеше — това е сигурно…

Първите няколко дни Костя се занимаваше с най-обикновени неща: ядеше, отспиваше си и мълчаливо бродеше заедно с Льоля по крайбрежието, покрай пустите сочински плажове. Заслепяващото слънце и пронизващият вятър вършеха своето — прочистваха мозъка му. Ако не бяха тези тъжни крясъци на чайките, които го връщаха към случилото се…

Гибелта на Шура, а после погребението й се отделиха в паметта му с черна ивица и ги виждаше като поразителна нелепост: двата ковчега, изобилието от странични хора, неизвестно към кого насочените прощални думи… Просто нямаше други събития и според Меркулов не можеше и да има. Някак напълно спокойно, тоест дори без ни най-малко злорадство Константин Дмитриевич прие вестта за отстраняването от работа на изпълняващия длъжността главен прокурор във връзка с пенсионирането му поради навършване на възраст, а после — утвърждаването в Съвета на федерацията на новия и, слава богу, без всякакви „врид“. Естествено, Меркулов познаваше новия, макар той да беше повече учен, отколкото практик. Обаче възприемаше всички премествания и назначения някак периферно, без емоции.

Но все пак Меркулов се реши да предприеме една акция, макар да не беше сигурен какво ще излезе. Той извика Турецки за цял ден при себе си и го накара да изложи писмено и подробно същността на делото, което бе успял да разследва Кирил Романов. В сбит вид информацията зае около три машинописни страници. Това беше много, Меркулов знаеше от опит и хвана молива в ръка. След тактичната му намеса, без да губи нищо от същността си, изложението зае страница и половина. Оставаше само да се придаде на писмото по-благопристоен вид и да се намери възможност да се връчи лично на президента. А за последния акт трябваше да порови из паметта си.

Меркулов знаеше мнозина от президентското обкръжение, но след стремителното и незаконно освобождаване на Романов Константин Дмитриевич не се решаваше напълно да им се довери. Естествено, може хората да не знаят нещо, съзнателно да са ги заблуждавали, подавайки им информацията в специално разработена опаковка, но нали от това общото решение не променяше същността си. И вече съвсем нямаше как да знае със сигурност дали техните имена, псевдоними и шифри на банковите сметки не са били в чантата, която изгоря при взрива на мерцедеса.

Константин Дмитриевич щеше да се отчае напълно, когато късметът му сам проработи.

Телефонът зазвъня продължително — като за междуградски разговор. Приятен женски глас съобщи, че го търсят от Казан, и помоли Меркулов да разреши да го свърже с Хайдер Мухамедович.

— Юра! — искрено се зарадва Константин Дмитриевич. — Направо Господ те праща!

— Е, чак пък Господ — Басовият глас на Юра заклокочи доволно.

— Нека да е Аллах, съгласен съм на всичко…

— От мен да мине… Наслушах се за твоите подвизи и, естествено, на оценките им. И по този повод имам конкретно предложение. Почакай, не ме прекъсвай. Утре ще бъда в Москва, а към края на седмицата съм поканен на височайша аудиенция, разбираш ли ме?

— Има си хас! — Костя се зарадва. — По този повод…

— Именно, ще поговорим, като се видим. Надявам се, ще ми разрешиш да те навестя?

— Не те е срам да питаш? Нали знаеш нашето отношение към теб. А Льоля — тя просто винаги се радва…

Президентът поканил Хайдер със съвсем конкретна цел, за която е преждевременно да се говори. Едно бе ясно: президентът е започнал да сменя обкръжението си. Доколко ще са дълбоки измененията, засега е трудно да се гадае, но е факт, че са започнали.

Говориха цяла нощ, без да спрат. Като в студентската младост, когато имаха време за всичко. Като си заминаваше призори в хотела, Юра взе писмото на Меркулов, а след няколко дни му съобщи, че го е предал по назначение.

Ето, след всичко това Константин Дмитриевич сметна за възможно да отиде на курорт…

Дойде втората седмица от курортния живот и преди обед, когато навъсеният Меркулов се върна от разходката, камериерката му предаде голям пакет и съобщи, че е за Константин Дмитриевич, а от кого, куриерът не е казал, той сам ще се сети. Костя веднага отвори пакета и изсипа от него два плътно сгънати вестника и бележка с поразително познатия почерк на бившия старши следовател господин Турецки. Меркулов отмести бележката и разтвори вестниците.

„Нова Русия“ — да, това е ясно. Вижте ни, ласкаем авторското си самолюбие. Видя голяма статия на втора страница, оградена с червен молив. Подпис: Борис Александров. А как иначе… Та за какво е, казваш, статията? Ах, ето за какво! „Аферата на века“ откри своите тайни… Заглавието е привлекателно.

Статията бе построена грамотно: предположения — доказателства — реверанси към досетливия читател. Не, неслучайно Александър Борисович постоянно развиваше техниката си „майстор на версиите“. Значи ненапразно го е учил и Меркулов. Изобщо нищо не беше напразно, понеже е намерило приложение.

А статията ще вдигне шум, помисли Меркулов. После, току-виж се наложило да вадят делото от архива.

Вторият вестник бе от Германия, наричаше се „Руски вести“. И тук един материал бе заграден с червено. Заглавието гласеше: „Следите на руската мафия водят в Щатите“. Аха, Меркулов сякаш се зарадва, немците със сигурност нямат причина да се кланят пред Русия, нито пред Америка. Статията беше без подпис, то си е ясно, авторът рискува сериозно, назовавайки конкретни имена на учредителите на банка „Златен век“, сред които са били, оказва се, и Калина, и Романов, и много други, неизвестни на широката публика. Трябва да разбираме, че едновременната публикация на двата материала означава сериозен удар по международната мафия.

Меркулов остави вестника и се замисли. На фона на подобни разобличения толкова рязкото „почервеняване“ на Държавната дума се явява, като че ли логично. Константин Дмитриевич отказваше категорично да гледа телевизия: за да не се ядосва и да се лишава от рядката възможност да не мисли за нищо. Но на Льоля не можеш да забраниш. А тя се радва да преразкаже политическите новини от Москва. И тези „новини“ никак не радваха, нещо не съвпадаше във висшия ешелон…

Като сгъваше вестниците, обърна внимание на малка бележка, отпечатана в раздела „Литературна хроника“. Авторът, широко известен в близкото минало журналист, който сега чете лекции в някакъв американски университет, съобщава, че в Русия, в издателство „Зевс“ е излязла от печат книгата на Шамай Голан. Но не самият факт на приобщаване на руския читател към творчеството на еврейския прозаик привлякъл вниманието на автора, а обстоятелството, че издателят досега се намира на свобода. Интересно какво толкова е поразило бившия перестройчик?

Костя изсумтя и си записа в ума: при възможност да погледна откъде иде всичко… Очите му се плъзнаха надолу по страницата и откриха оградена с червено кратка информация с три червени удивителни. Ами да! Нали Турецки се е старал заради това! Голяма работа е Сашка! Меркулов най-сетне се опомни и взе бележката на Турецки. Оказва се, че Александър започва писмото си до Костя с тази информация.

„… бързам да споделя радостта си…“ Че каква радост е това! „Възбудено е наказателно дело срещу бившия врид главен прокурор, който в момента се намира в следствения изолатор… Как мислиш, Костя, чия работа е това? Ще е много обидно за държавата, ако чисто и просто се потвърдят изказаните не толкова отдавна уверени съображения на някой си Олег Романов, за които си спомням, че ти докладвах. Костя, нима сме стигнали до последната черта?“

Да, ама не, възрази и на себе си, и на Турецки Константин Дмитриевич Меркулов — заместникът в оставка на най-после спипания в кражба бивш главен прокурор, това още не е чертата, ще се опитаме пак да си премерим силите.

Спомни си старата приказка за двете жаби: паднали в мляко, едната веднага се предала и като се нагълтала с мляко, потънала, а другата ритала дотогава, докато млякото се превърнало в бучка масло — и така останала жива.

— Костенка! — извика от другата стая жена му. — Ела по-бързо! Тъкмо казаха по телевизията, че нашият Юра го назначили помощник на президента по сигурността! Правилно ли казах новата му длъжност?

— Все едно, ще ритаме — заяви Меркулов на влизане в стаята при жена си.

— Какво? — очите на Льоля станаха на понички.

Меркулов прихна:

— Щем, скъпа моя!