Турецки не беше планирал този ден. Последователността на действията му зависеше от всякакви фактори, дори от тези, които по принцип можеха да нямат никакво отношение към него. Единственото, което трябваше непременно да направи, бе да се събуди рано. А това изпитание бе толкова омразно, колкото висенето по опашки и масовите екскурзии по местата на бойната и особено — на трудовата слава. Но слава богу, сега нямаше опасност от екскурзии, а опашките отпаднаха от само себе си поне в Москва. А ранното ставане, това изпитание от миналото, си оставаше! По-лесно е изобщо да не лягаш, отколкото да скачаш след първото кукуригане на петела. Но задачата да изиграе по възможност блиц, която сам си постави, изискваше да не губи ценно време.

И тъй, рев на будилник в дома на Грязнов, ледена вода от чешмата, чаша нес кафе, цигара между зъбите — и той беше готов за подвизи.

Трошката закашля и се запали чак на десетия опит. Изглежда, в най-скоро време тъкмо от нея трябва да се очаква основният проблем. Следователно трябва да включи в липсващия засега план за действие задължително посещение при Юрий Методиевич, познат майстор, който ремонтира всяко изделие с четири колелета. Но… засега колата върви, а не остава много време. Не минаха и двайсет минути, когато под носа на жигулата изникнаха величествените очертания на бившата Изложба на постиженията в народното стопанство.

Следователят е длъжен да познава предмета на разследването си. В дадения случай — това са финансите и банковата система. В тази област Турецки донякъде се поизучи. Но ако трябва да говорим съвсем честно, с делото на Киргизов просто му провървя. Там имаха превес не толкова банковите, колкото чисто човешките фактори. И парите естествено. Както впрочем и постът председател на Централната банка. Политиката си е политика, но все пак решаваща се оказа криминалната страна. В този смисъл следователят извади късмет: не избра дългия, криволичещ и неблагодарен път да разследва политическите пристрастия на убития банкер, а тръгна по краткия и както се оказа, напълно резултатен път.

Но е опасно постоянно да се опира на сходството в мотивите. Ето защо Турецки имаше нужда от професионален съвет на опитен човек, който освен всичко останало умее да си държи езика зад зъбите.

Разбира се, може да се убили Елмазов от ревност или заради наследство, може да се окажат десетки различни причини, съвсем не свързани с банковата му дейност. Но пред очите на следователя имаше цифри, а това е най-неумолимият фактор. За кратко време са убити двайсет и седем банкери. Налице е тенденция. Не е трудно и сам да се справи с криминалните и медицинските експертизи. Но ако говорим сериозно, в банковата система е пълен профан и всеки счетоводител може да го прати на кино, стига да поиска.

И тъй, трябваше специалист. Познаваше такъв човек. И ако не го измъчваше махмурлук, точно в седем сутринта, по стар навик този човек правеше обиколка из Останкинския парк, около езерото. Да, спортната форма трябва да се поддържа, особено пък ако си адски отговорен чиновник…

Турецки паркира колата си до входа за Шереметиевския дворец и още отдалеч успя да забележи познатата висока фигура. Човекът в яркочервен анцуг се отдалечаваше бавно в противоположната посока. Саша го наблюдава известно време: да, не му е леко сега на бегача, макар да е по-млад и по-спортен.

— Олег! — извика за всеки случай. Но Олег не го чу, макар ехото да разнесе призива над огледалото на Останкинското езеро.

И за Турецки нямаше да е зле да потича на ранина. Щом реши, затича по края на езерото в обратната посока, т.е. срещу Олег, или Алка, както го наричаше Шура Романова.

Не минаха и пет минути и бегачите започнаха да се приближават. Олег се движеше доста леко, без да гледа пред себе си. Затова, когато до срещата им оставаха не повече от три крачки, Саша пак му извика.

Олег трепна, спря рязко, но като видя Турецки, вдигна въпросително вежди и продължи на място. Саша спря и задиша тежко, направи няколко широки движения с ръцете, за да успокои дишането си. „Дявол да го вземе — помисли за миг, — все пак трябва да се грижа за здравето. Заникъде не съм с това пъшкане…“

— Саша, какво има? — Личеше, че Олег малко се стресна. Защо ли? Турецки го погледна внимателно и забеляза, че лицето на Алка се е променило от вчера насам. И без да разбира още, попита:

— Много ми трябваш. И то по много сериозен въпрос. Смятай дори секретен. Отговори ми, ако обичаш, на следния въпрос: защо в нашата страна се извършва постоянен и бих казал, целенасочен отстрел на банкери? Според теб за какво става дума?

От изненада — или от идиотизма да ти зададат такъв въпрос в седем сутринта? — Олег остана с отворена уста. Дори спря да тича на място.

— Ти-ти… сериозно ли? Какво ти е, Саша?

— Чакай — Турецки го спря с движение на ръката, — не бързай да се учудваш, дори да ти звучи глупаво. Разбирам, че и времето не е най-подходящото, и обстановката, но много бързам, разбираш ли? Дори ако още не си изминал маршрута си, хайде да тичам с теб и ако искаш, да поговорим в движение? — И веднага разбра защо лицето на Олег се е променило: — Слушай, защо си унищожил гордостта си? Обръснал си мустаците си…

— Какви мустаци? А, да, защо, не може ли? — Той измърмори: — Писна ми, обръснах ги. Както се казва, още е рано да си създавам портрета за ковчега, затова мога малко да експериментирам… Но защо да тичаме? Хайде да седнем, може и на оня пън, и разказвай за какво става дума. Какво, да не би цяла нощ да не си спал, докато си размишлявал защо ги убиват?

— Да допуснем, че нощес съм спал… Виж сега с какво е свързан въпросът. Вместо обещаната отпуска вчера вечерта ми пробутаха ново дело. И за да успея все пак да хвана и слънцето, съм длъжен да го оправя в минимални срокове, нали разбираш? А финансовата страна, банковите взаимоотношения за мен са тъмна Индия, защото всичките ми познания се простират в най-добрия случай до няколко страници счетоводен отчет и статистика. А доколкото разбирам, новото дело е свързано с финансовите взаимоотношения, а не с криминалните сблъсъци. И последно. Както знам, ти воюваш с мафията, която по всички прогнози се превръща в хидрата на световния тероризъм.

Олег се засмя.

— Виж колко солидно си усвоил науката отпреди перестройката!

— Че забравя ли се такова нещо!

— Добре, разбрах. Ще се постарая да изложа някои аспекти от интересуващия те проблем, при това буквално за петнайсет минути и все пак доста тезисно. Това е всичко, което мога да ти предложа в момента. Сядай и слушай, а аз ще клякам и ще скачам, не ми обръщай внимание. Съгласен ли си по този начин?

— Напълно. Като начало. Но после…

— Разбрах. Окей. Така. Убиват не само банкери. Убиват тези, които имат много пари. Днес в нашата страна няма напълно чиста икономика. Извършила се е тоталната й криминализация. Повече от деветдесет процента от частния бизнес по един или друг начин е свързан със света на бандитите. И в банковата среда има много хора, забъркани в дела, които ние наричаме нелегитимни или престъпни. Но за това не са виновни отделни чиновници, както твърди демократичната ни преса, а самата държавна структура. Сигурен съм, че не ти откривам Америка, понеже истините са широко известни и дори в известен смисъл банални. Както и причините за убийствата на банкерите, между другото.

Олег приклекна два пъти рязко, изправи се и се настани до Турецки на дървото. Приглади с длани косите си на слепоочията, изтърси от адидасовското яке невидими прашинки. Турецки позавидя на свежия му външен вид — никакви следи от вчерашното пиянство. А неговото сърце все не може да се успокои след краткото кросче около езерото, пък и устата му пресъхна. Трябва най-сетне да се погрижи и за себе си, стига само цигари и кафе.

— Относно последния, в този случай има главно две причини, които също могат да се разделят на подпричини, така да се каже. Това е нежеланието да се дели капиталът и преразпределение сферите на влияние. Виж сега, Саша, в нашата страна първоначалното натрупване на капитал в банковата сфера ставаше по-бързо, отколкото в другите отрасли. Оттук, както разбираш, е и криминалната страна на ранното богатство. Банкерите знаят прекалено много. Те играят с мафията безразсъдни игри. Затова и поводите могат да са много. Да речем, не съвпаднали интересите по изпомпването на въздуха, както сега е модерно. Тоест на несъществуващи стоки. Или всевъзможни тъмни машинации с държавни кредити, целеви кредитни линии и така нататък. Това е най-разпространеният вариант: банкерите биват изваждани от играта от сенчестите им партньори. Документацията се оформя на името на изпратения на оня свят учредител, а от сметката му се тегли наистина космическа сума. Изобщо нашата държава е слабо подвижна при решаването на множество екстрени въпроси. А пък криминалните структури раз-раз — сякаш тракат зърна на броеница — ги решават бързо и резултатно. Да не говорим за такива неща като връщане на дългове, по този въпрос си по-добре информиран от мен. С една дума, възниква някаква симбиоза на държавния апарат, бизнеса и мафията. При това новата структура поставя на най-важните позиции свои хора. Поне се стреми да го прави. Но нали и ние не пасем трева, познаваме много от тях. Обаче нищо не можем да направим… Мисля, че затова не бива да правиш рязка граница между чисто финансовите отношения на партньорите и бандитските сблъсъци. Във всеки случай лично аз не ги разделям.

— А как мислиш, в духа на всичко, което каза, този Елмазов също ли е гръмнат по една от посочените от теб причини? Или може да има по-сложна комбинация?

— Елмазов?! — Олег сякаш потръпна. — А какво общо има Елмазов?! Саша, не те разбирам…

Той извади от джоба на якето си четка-гребенче и тъкмо да я прекара по несъществуващите си вече мустаци, но като докосна устната си, се сети и смутено я пъхна обратно в джоба. Не, убеди се Турецки, вчерашното пиянстване не е минало безследно. Алка не се чувства добре, и лицето му има нездрав оттенък, и на горната му устна, вече без мустак, има капчици пот. Той дори съжали, че му досажда с въпроси. Реши поне да се оправдае.

— Разбираш ли, точно това е най-подлото дело, което успяха да ми пробутат вчера. Ако не беше то, нямаше да те притеснявам… Ама ти не си ли чул? Миналия вторник, привечер, гръмват този Елмазов в мерцедеса му. Мислех, че знаеш. Затова ти разказвах съвсем пестеливо, за да ти спестя времето.

— А, знам за него — кимна Олег и стана мрачен. — Просто не ми дойде наум, че ще го възложат точно на теб. Не знам за какъв дявол ти трябва? Е, ще остане още едно висящо дело и пак ще ти замине отпуската. Не разбирам защо не отказа? Все пак всеки човек има право на заслужена почивка! Откажи се, Саша, зарежи го тоя Елмазов!

„Защо ли така нервничи Олег? — учуди се Турецки. — Впрочем не е изключено възбудата му да е продиктувана на първо място от грижа за мен. Все пак не съм му съвсем чужд човек.“

— Уви, Олег, няма да мога да откажа — въздъхна Саша с дълбоко и искрено съжаление. — Не мога да откажа на Костя. Не знам защо настоява точно аз да се занимавам. Той смята, че делото е неправилно. Надявам се, помниш неговия термин? Неправилно. Винаги казва така, когато според неговите разбирания събитието не се побира в привични рамки…

— А какво му е… необикновеното? — попита Олег с явно раздразнение. — Или следствието има вече някакви сламки, ключове, факти?

— Ами, никакви. Т.е. почти никакви.

Турецки не каза нищо за свидетелката Татяна Грибова. Може би защото я намери Грязнов, а вчера неизвестно защо Олег се озъби на Слава. Впрочем и у Грязнов се обажда някаква недоброжелателна нотка по отношение на по-малкия Шурин син.

— Тогава ще те посъветвам с всички средства да се откачиш — рече убедено Олег и стана. — Не виждам сериозни причини точно ти да нагазваш в мафиотското блато. Не е изключено да става дума за обикновено „раздаване“. Знаеш ли какво е това?

— Детски въпрос. Макар и от сферата на най-новите открития. — Турецки се усмихна. — Много добре ми е известно.

Раздаването не е термин от езика на картоиграчите, който използват престъпниците, а както би казал сега Олег — напълно закономерно явление от обществения живот на държавата ни. Това дори е някакъв процес, включващ в себе си няколко последователно провеждани действия. Първо е финансовата измама, след това криминалната структура включва свой човек, да речем в банковата организация, после взема тази организация под собствена охрана, а накрая следва разплатата, т.е. убиват бившия собственик, или президента, както щеш го наречи, понеже финалът е еднакъв. Подобни сведения се публикуват във вестниците. Но и това, което Олег успя да разкаже в подарените петнадесет минути, също не бяха сведения от особена важност. Или като не се чувстваше свеж, от самото начало реши да се отърве с общи фрази?…

— Виж какво, Олег — Турецки съсредоточено се почеса по главата, — ами ако излезе, че не са мафиотски истории, а някакви други? Нали затова дойдох тук при теб толкова рано, да те помоля да ми помогнеш…

Дали Олег се успокои, дали се смири с решението на Саша да не откаже новото следствие, но той активно продължи упражненията си: започна да подскача като козел, като вдигаше високо краката си. Отстрани зрелището е забавно.

— Виждаш ли… ако Елмазов… ако са го ликвидирали по една от причините… за които ти казах… а може и в комбинация… едва ли ще успееш… да разкриеш случая.

— За съжаление не мога да възразя, понеже досега повечето убийства на банкери не са разкрити.

— И няма да бъдат — заяви Олег. — Не искам да те разстройвам, Саша, но не е тайна, че държавата е по-силна от всяка мафия. Вземи прословутата Колумбия с нейните меделинци. Ако иска, властта може да разкрие всяко поръчково убийство. Та държавата познава всички „терени“ и всички престъпни групировки. И сътрудниците на вътрешните работи отдавна са внедрени там. Т.е. искам да ти кажа — няма нерешими въпроси, а има определена политика, която предопределя всичко. Разбра ли? Не се пъхай в това предварително обречено дело.

— Всичко е правилно, Олежка. — Турецки печално поклати глава. — И аз ни най-малко не съм сигурен в успеха. Само че за мен ще е не просто професионален провал, а доста драматична загуба на време… Може дори да изкриви жизнената ми съдба.

Олег спря рязко и пак седна на дървото. Дишането му като че ли се бе нормализирало.

— Ще ти открия една тайна, Саша. Елмазов тъкмо щеше да бъде назначен за председател на Централната банка. Въпросът вече бе решен горе. Оставаше само Държавната дума. Но този път не беше трудно да се излезе на глава с нея: скоро предстоят избори. Смяташе се, че Думата ще клъвне безропотно примамката. Определени хора си правеха определени сметки чрез Елмазов. Имаше и противници. — Олег изразително сви устни, наблюдавайки реакцията на събеседника си, но Турецки не реагира, защото научи това още вчера от самия главен прокурор.

— Саша, ама ти не схващаш ли? — учуди се Олег. — Турецки се сепна и веднага се направи, че съобщението крайно го е изненадало:

— Ах, такава ли била работата!

— Именно, именно — потвърди многозначително Олег. — А сегашният изпълняващ длъжността е по вкуса на мнозина. Мисля, че точно тези хора не са поискали смяна на властта. За какво им е? Бърка се играта… Саша, най-богатите хора на страната са впрегнати заедно с Централна банка. И ако убийството на Елмазов е по тяхна воля, то твоето положение не е за завиждане. Нали в известен смисъл вече се опари с Киргизов. Нима не се научи? Впрочем… Саша, разбираш ли, все пак не съм готов за разговора. — Олег се усмихна жално. — Главата ми още е празна след вчера, виждаш как се крепя… — Той махна огорчено с ръка. — Знаеш ли, по-добре ела тази вечер у дома, по всяко време, ще се опитам да ти подбера съответния материал и за Елмазов, и за най-близкото му обкръжение. Не общи думи, а конкретно. Ако успея, естествено.

— Благодаря ти. — Турецки се усмихна. — А аз исках да те помоля да ми станеш експерт по делото. Разбира се, не официален, а в смисъл да помагаш със съвети, подбор на нужната информация, запознаване със специалисти и други от този род. Какво ще кажеш? Не съм твърде нагъл, нали?

— Е, щом е таен! Че нали знаеш… Вчера ние… е, не аз, разбира се, спипахме шефа на управлението за борба с организираната престъпност. А с него и още петима генерали. Тия мерзавци са действали в контакт с различни мафиотски групировки и са получавали на калпак големи пари. Знаеш ли за какво? Единствено за информация относно готвещите се операции. Така че по-добре засега мълчи за нашия договор. Става ли?

— И още как!

Докато изпращаше Турецки до автобусната спирка, Олег говореше с явна ирония:

— Ти, Саша, не забравяй, че възрастта ти е критична, наближаваш четирийсетте. По статистика в тия граници се наблюдават максимум летални изходи. Аз, разбира се, не те плаша, но те предупреждавам: трябва да се грижиш за здравето си. При нашия гаден живот, при отсъствието на всякакъв режим, при неподредения ти живот, всичко това се натрупва и възникват аварийни ситуации. Затова моят съвет е: не дължиш нищо на Меркулов и останалите. А ако някога си им бил задължен, вече си го изработил с лихвата, ясно ли ти е? Затова поне веднъж в живота си отстоявай интересите си. Зарежи всичко и се откажи от съмнителното дело, за което при всички случаи няма да получиш благодарност. Плюй и заминавай за Мюнхен. Попий си хубаво баварско пиво, казват, че не лошо прочиствало бъбреците…

„А така, и този приятел запя същата песен! — помисли Турецки. — Как всички мечтаят да се пийнат биричка! Нима в Германия няма нищо друго?“

— Изобщо, Саша, не се пренапрягай и не приемай служебните задължения много навътре. От това стават инфаркти, нищо хубаво. Какво ли съм седнал да ти обяснявам? Без мен знаеш.

„И още как! — съгласи се мислено Турецки. — Тъкмо следователите у нас умират като мухи. И най-често точно от разрив на сърцето. През последните пет години изпратих повече от десетина приятели и съученици. И всички си отидоха по на четирийсет години. Тъжна статистика, Олег е прав!“

Те наближиха колата. Олег погледна под вежди жигулата, явяваща се лична собственост на „важния“ следовател Турецки, поклати глава и каза само една кратка дума, но в нея вложи толкова сарказъм:

— Даа!

У Турецки моментално се задейства патриотичното и собственическото чувство.

— Какво не ти харесва? Не е мерцедес, естествено, та няма защо да я взривяват…

— Ох, Саша, не се заричай! — усмихна се странно Олег. — Ако не ме лъже паметта, миналата, или по-миналата година една позната ти зелена жигула вече замина за оня свят. Или греша?

На Турецки му оставаше само да се съгласи смирено. Така си беше: бандитите гръмнаха колата му. Пък и вчера имаше предупреждение.

— Готов съм да се хвана на бас, по каквото искаш, че я палиш чак от петия път.

— Днес дори от десетия — въздъхна Саша.

— Ето ти още едно потвърждение колко съм прав — отбеляза назидателно Олег. — Извинявай, но тази дивотия ти съкращава и бездруго краткия живот. Зарежи всичко и поне веднъж изпълни собственото си желание. Собственото, разбираш ли?

Турецки имаше само едно желание: да изяде един омлет. Но напомнянето за делото на Киргизов прозвуча някак неприятно и ако не бе изречено от устата на Олег, щеше да е дори зловещо. Защо?

2.

Когато Александър Борисович Турецки, старши следовател по особено важни дела в Главната прокуратура на Русия бъде изгонен оттам, а също и ако не съумее да въплъти крехката си детска мечта да стане журналист, май ще му остане само да отвори заведение, наречено примерно „Златни яйца“. Не, не така. „Съдбоносни яйца“ си е чисто плагиатство и въобще е опасно за клиентите: няма да го разберат правилно. „Кокошчица пъструшка“ е примамливо, но повече подхожда за дечица. А многото яйца са вредни за дечицата, получава се отравяне и разни други гадости. Във всеки случай така Ирина докладва на Турецки по телефона. Но може да възникне въпрос защо свързва бъдещето си непременно с проблема яйца? Ами защото умееше да прави поне двадесетина разнообразни блюда от този продукт.

Обстоятелството, че той, независимо от местонахождението си бе обречен ежедневно да приготвя закуски, пак бе следствие на същата причина. Но както и да е, никога не протестираше, понеже от време на време в пристъп на вдъхновение у него се раждаха наистина нечувани варианти. И знаеше — това е талант! Къде ще се скриеш от него?

Днешното късно утро той посвети на омлет, наречен „скрембъл“, по нашенски — бъркани яйца. За плънка послужи нарязан на ситно салам, останал от вчера и вече доста втвърден. Щом изяде порцията си, без да мисли, Саша се загледа в екрана на телевизора. Там момчетии с бръснати наполовина глави, боядисани изумрудено и с глухи гласове доста неясно се упражняваха да възпроизвеждат американска поп-музика.

— От какъв зор слушаш тая дивотия? — извади го от бездарното убиване на времето пресипналият глас на Грязнов.

Самият той излезе от стаята си наметнат с червено-черен халат до коленете, подобно на някакъв Боксьор Иванович, устремил се към ринга. Само краката му са изгубили видимо предишната си мускулеста сила. Поизтънели са краката на доскорошния герой, пък и рижият пух не ги краси особено. Сутрин, когато очите още спят, а рижата коса стърчи и походката на Славка е плавна, бавна, Турецки особено отчетливо виждаше как си отива пъргавата младост. Разбираше, че и собственият му вид едва ли е по-интелигентен. И бакенбардите са прошарени, и около очите има мрежа от бръчки — не можеш да излъжеш огледалото…

— Сашка — продължи обезпокоено Грязнов, — какво си ме зяпнал? За пръв път ли ме виждаш? Спри този телевизор.

— Себе си гледам, не теб — отговори Турецки и послушно натисна копчето на дистанционното управление. По другата програма вървеше поредната серия от дебилен мексиканско-венецуелски филм. Саша направо спря телевизора.

— Много благодаря — поклони се Грязнов и тръгна към тоалетната.

В кухнята чайникът пак кипна. Сега Слава ще си свари половин литър кафе, ще изпуши една-две цигари и тогава с него ще може спокойно да се поговори. Има си твърд ред.

Отначало, с духане и ругаене, изсърба кафето от музикална баварска халба за бира, после отчуждено изпуши цигара — една! — и се зае с порцията омлет. Най-накрая изпръхтя и отмести празния тиган.

— Благодаря за омлета, Саша… Не помня как му викаше — каза най-сетне с нормален глас. — Ах, да, скрембъл! Е, добре, така да е. Ама ти какво, още от сутринта ли залагаш мрежи за руската мафия?

Без да губи време, Турецки изложи пред Грязнов плана си за така нареченото блиц-разследване.

— Голям си бърборко, Саша — усмихна се Грязнов. — Нали утре-вдругиден ще те засипят експертизите и твоят банкер ще се окаже дори не банкер, а Мао Цзедун или защо не Йосиф Сталин. И тогава не само ще забравиш за отпуската си, но и ще хукнеш като хрътка… Та казваш, всичко било извършено, както се полага за безупречен терористичен акт?

— Да, поне така следва от протокола за огледа на местопрестъплението. Засега не разполагам с експертизата за бомбата. Между другото, била е подложена под седалката на шофьора телохранител на банкера Елмазов. Изглежда, терористът е седял на задната седалка зад гърба на шофьора, от когото е останало само коженото яке със запалка в джоба. Якето не е обгорено много, вероятно се е търкаляло на задната седалка или в багажника и е изхвръкнало при взрива. Това е единственото горе-долу цяло веществено доказателство.

— А може той да е искал да взриви точно телохранителя? Между другото, как се е казвал?

— Кой, терористът ли? — попита наивно Турецки.

Грязнов изсумтя:

— Мислиш, че е много остроумно ли?

— Както искаш, но на мен ми харесва. Кочерга^[1] се е казвал. Толкова неочаквано фамилно име.

— А, кой бил!… Само че при него ударението е на „е“-то. Сам се наричаше така, помня го.

— А откъде го познаваш?

— Че той е от бившите боксьори. Сега много от тях минаха в охраната, станаха телохранители… Има и опасни момчета. Като Каратаев да речем. Нали си спомняш, писаха за него? Пречукаха го в Ню Йорк, на Брайтън Бийч. Но доколкото знам, твоят Кочерга не се познаваше с мафията.

— Е, всичко знаеш, приятелю!

— Какво толкова се чудиш? — наведе морен поглед Грязнов. — Нали охраната на банкерите е един от аспектите на моята работа. И хайде да не ми се усмихваш гадно, каква е тая мода да иронизираш! Между другото, трябва да знаеш, че още нито един от моите подопечни не е убит, ясно ли ти е! Там, в бюрото ми, има списък на охраната на банкерите, можеш да провериш ху из ху.

Саша смаяно поклати глава:

— А казваше, че не знаеш чужди езици!

— Ха! Какъв чужд език е това? Това си е наш, роден и близък! На него дори президентите разговарят с народа. Помниш ли Горбачов? Точно така. Но всичко това, Саша, са глупости. По-добре разкажи какви конкретни мисли се родиха в остроумната ти глава? Засега не забелязвам нещо, което да заслужава внимание.

— По дяволите, че какви мисли? И идеи няма… Усещам, че и за сто години няма да разнищя това дело. Какво, да претърсим целия вход, където е бил спрял мерцедесът? Може би случайно ще се досетим кой е влизал или е трябвало да излезе… Ами ако никой не е възнамерявал да излиза? Какво ти каза твоята Татяна Грибова? Колата се движела много бавно, сякаш пътниците в нея са търсили номер на блока или входа, така ли? Може пък да са им дали номер за заблуда…

— Не е изключено.

— По-нататък. Щом мерцедесът е имал пропуск за всички секретни улички, значи някой му го е издал? А от протоколите не се вижда този факт да е заинтересувал някое ченге.

— Трябва да се поинтересувам.

— Трябва, разбира се.

Горе-долу в този дух още половин час продължаваше вялата и безплодна беседа, която, без да роди нещо, в края на краищата завърши тихо и безполезно. Новият работен ден встъпваше в правата си и Турецки трябваше да се понася към собствената си кантора.

3.

Разбира се, не е грешно да се мечтае, всеки може да си го позволи, без това да пречи особено на работата. И тъй, Турецки реши да разиграе блиц: в най-кратки срокове да открие престъпника и изпрати делото в съда. Впрочем, ако все пак се кани да ходи в Германия, ако иска да смени професията си, ако… и така нататък, тогава просто не съществуваше друг вариант.

На „Пушкинска“ пристигна не както винаги в девет, а в десет, понеже съвестта му бе чиста — беше започнал работния си ден много преди главния прокурор например.

Както веднъж разказа на Саша доста далечен познат, който се занимаваше с нещо съвсем различно — изпитваше самолети, по време на полет двигателят изведнъж отказва, а до земята остава около половин минута. Тогава той се успокоил, седнал и помислил какво да предприеме по-нататък. Турецки го попита, засмян под мустак: много ли време си е оставил за мислене? Асът отговори така: около… три-четири секунди, не повече. По подобен начин седна в кабинета си и Александър Борисович, за да помисли по-бързо какви действия да предприеме за набелязания блиц.

Обаче не минаха и три минути, а планът му бе нарушен. Появиха се посетители: един от МВР, друг от ФСС. Съобщиха, че са дошли да споделят съображения по повод на взрива. И двамата бяха полковници. Изглеждаха солидно, в тях нямаше излишна припряност. Не се хабяха от усърдие. Но само след десет минути целта на посещението им стана изумително ясна: те се оказаха обикновени, банални куки. От мъглявите им и многозначителни монолози Турецки успя все пак да улови основната мисъл: шефовете от вътрешното министерство и от Федералната служба за сигурност никак не се вълнуват от разкриването на даденото престъпление. Друго безпокои шефовете: че прокуратурата се кани да пише за терористичния акт в свое спецобръщение до президента, който изведнъж прояви лична заинтересованост и издаде поръчение на главния прокурор. Ето защо Турецки, опрян на облегалката на креслото си, дърпаше с наслада от цигарата и с нескриван за гостите интерес разглеждаше другарите по оръжие, което, както се оказа, доста е затъпяло през годините на славната перестройка, демократизация, приватизация и прочие, и прочие.

Но за да не бъде времето съвсем напразно изгубено, в края на краищата постави на полковниците ясна задача. За едно денонощие живи-умрели трябва да изяснят по линия на своите ведомства и да му доложат следното: какви организации се дислоцират в най-близките до мястото на взрива здания? Кой, кога и на кого конкретно е издал пропуск на мерцедеса за влизане в закрития квартал? Към кого е тръгнал него ден Елмазов? И освен това трябваше да вземат на агентурна разработка всичко, свързано с личността на загиналите — детайлните им характеристики, интимните връзки и индивидуалните навици и интереси. Това за начало. После задачата може да бъде усложнена и разширена.

Направеният ход бе във висша степен правилен: без да дочакат по-нататъшните „високи“ указания, доброволците-разузнавачи изскочиха от кабинета. Единайсет часът, значи от биографията му отпадна цял час. И за да заглуши нарастващото раздразнение, сигурно за десети път Турецки започна да разглежда снимките, приложени към протокола от огледа на местопроизшествието. След като им се налюбува до насита, позвъни на доктор Борис Лвович Градус, прочут съдебномедицински експерт, на когото бе възложено медико-криминалното изследване на обгорелите трупове. Впрочем това, което му бе предоставено за експертиза, едва ли може да се нарече трупове. За годините на работа като следовател Турецки така и не свикна да разглежда хладнокръвно картинките, с които не може да се сравни нито един филм на ужасите.

Отношенията му с Градус са напълно приятелски, въпреки че докторът има опасно езиче, при това е пиянде и грубиян в речта си — яко псува, независимо от преклонната си възраст. Но всичките видими недостатъци напълно се изместваха от професионалните му достойнства. Няма нужда да се представя на Градус, чува като бухал. Затова Саша веднага премина към основното.

— Какво се чува, Борис Лвович?

— Има резултати, Александър Борисович.

— И какво?

— Засега не е възможно да се идентифицират труповете.

— И това ли наричате резултати?! — Турецки сдържа емоциите си, за да не дразни без нужда експерта.

— А ти видя ли снимките, Александър? Сега мога да говоря само за идентификация по съпътстващите признаци.

„Не, този проклет дядка е в състояние да доубие всеки!“

— И аз ги знам, Борис Лвович — последва сух отговор.

— Тогава казвай!

— Какво да казвам?

— Какви съпътстващи признаци знаеш?

— Мерцедесът е на Елмазов. Якето и запалката на Кочерга. Жената на Елмазов разпозна парче от костюма, с който е тръгнал сутринта на работа. Металните закопчалки са от обувките. Също и часовникът.

— Това ли е всичко?

— Като че ли…

— Така си и мислех, че нищо не знаеш, Александър. А повишаваш тон на мен, стария и мъдър бухал… А в същото време аз се претрепвам да ти угодя. И подготвям заключението ти с предимство, без да чакаш ред, старая се. А ти се пениш тука… Сега слушай: заключението ще е готово точно след две седмици. Както се полага по закон. Не по-рано!

— Две седмици?! — Турецки сякаш го прониза ток.

— Ами ти какво бе, твойта верица? Да не си паднал от небето? Не ти харесва? Тогава помисли как да постъпя аз, и то при такъв оскъден материал! Ами да… Лепки, разкомандвали ми се… — явно престореният гняв на Градус утихваше. Може избухването му наистина да е продиктувано от наглостта на натиска. След кратка пауза Борис Лвович продължи: — Добре де, така да бъде, записвай. И имай предвид, че сега говоря само за втория човек. С първия всичко е ясно, това е твоят забележителен банкер Елмазов. Всичко съм проверил. Донесоха ми медицинския му картон заедно с рентгенови снимки. От института „Херцен“ и от Боткинската болница. По него няма две мнения. Заличили са се дробовете с ребрата, защото торсът е изхвърлен през предното стъкло и не е успял да изгори напълно. Пълно тъждество на двата петрификата… Знаеш ли какво е това?

— Не знам и не искам да знам — парира машинално Саша.

— Тогава върви на майната си! Остани си тъп галош. А пък вторият, този… как му беше името? Да, Александър, склерозата идва незабелязано. С всичките ти лайнени перестройки, Горбачовци-Елцини, с една дума, старост…

„Така, сега е втората вълна — нарежда. Трябва да сменя тона.“

— Борис Лвович — примоли се Саша. — Кочерга се казва. И ако обичате, не се преструвайте, че сте забравили. Паметта ви е по-свежа от моята. Така че не ме баламосвайте и не се правете, че страдате жестоко, защото не ви познавам от вчера и дълбоко ви уважавам като най-голям специалист, а и просто като хубав човек. Ето, казахте ми за Елмазов и аз не се съмнявам. А защо? Защото ви вярвам безрезервно. На кого може да вярва така един следовател, а, кажете едно име? Мълчите? Говорите за шофьора телохранител, и тука ви вярвам, но сам знаете, че не мога да приложа моята увереност към делото.

— Да бе, Кочерга! — прозвуча радостно в другия край на жицата. — Ами да, спомних си!

„А, голям образ! Не, с Градус човек не може да скучае.“

— Вижте сега, Александър, с този втория трябва още да се поработи. Засега мога да ти предложа само груповото тъждество. Постарай се да разбереш от мадамата му или от други роднини за зъбите му. Пломбите на моя клиент са правени в Германия. Уточнявам: не в бившата ГДР, а във ФРГ. Само там правят такива. А изобщо от него, от клиента имам предвид, са се запазили само циповете, но в такъв вид, че вече не стават за нов костюм. И все пак този човек е имал счупване, съвсем малко счупване, разбираш ли, Александър?

— Счупване на какво? — смая се Турецки.

— Не прекъсвай! — кресна Градус. — Не си се научил да слушаш. Счупване на един прешлен, много старо счупване. При неправилно натоварване може да се е обаждало. Нали от скелета е оцелял само гръбнакът, и то наполовина… Всичко останало е отишло по орли и по гарвани.

„Все пак нашият Градус е същински гений. Да сглоби от нищо…“

— Ето сега се опитвам да изчопля нещо за ДНК пробата. Поне знаеш ли какво е това нещо?

— Знам. Искате да запишете генетичния му код.

— Точно така… А седнал да ми вика! От веществените доказателства имаме известното ти вече яке. Кожено, спортно. То също е от ФРГ, после запалка японска, инкрустирана имитация на сребро, часовник — „Сейко“. По всяка вероятност е бил на Елмазов, защото е скъп. Не е намерен друг часовник. Може би шофьорът не е имал, макар да е странно, той би трябвало да има… Да, и православно кръстче, порядъчно деформирано. Измъкнали са го от пепелта. Елмазов — не знаеш ли? — май е бил некръстен, иначе… ами да, разбира се, какво щеше да прави при комунягите в републиканската банка.

Турецки записваше цялата дадена му информация, без да обръща внимание на излиянията, съпътстващи основните сведения, по-точно на мърморенето на Борис Лвович. Не е много, разбира се, но има да работи цял ден. Да вземем само груповото тъждество. Колко протези и пломби, направени в Западна Германия, носят днес нашите хора? Или човек със счупен някога прешлен. Да, можеш цял живот да живееш с такова нещо и никога да не отидеш на лекар.

— Още сега ти изпращам всичко това по куриер. Вземай си материалите и прави с тях каквото искаш. Рентгеновата снимка на прешлена, от който ти бъкел не разбираш, това ваше православно кръстче, запалката и часовника. Това е. Да, и от гадните ципове има цяла камара. Осем парчета само от тялото на шофьора. И още два дълги, съвсем друго качество. Сигурно са от някаква чанта, която е изгоряла напълно, защото най-вероятно е била с химическа импрегнация. Двата дълги ципа, които са от чантата, са разтворени. Макар че може и да е от огъня. Във всеки случай тези два засега ще ги оставя, трябва да си поблъскам главата с тях. И якето ще ми трябва за сравнение на размерите на дрехите и туловището. Чуй, Александре, аз, както знаеш, не само съм лекар, но и как беше, изобретател. Тези дни такава конструкция направих на бърза ръка за идентифициране частите на тялото, направо ще подскочиш. Да, жалко, нашето време мина и вече не дават сталински награди. Освен това и първа награда, за десет хиляди… Не от сегашните лайнени, а от ония, когато парите още бяха истински.

— Добре, разбрах ви, Борис Лвович. Много благодаря.

— За изобретението ли, а?

— Как не! Сега ще ви изпратя заветните хилядарки… Засега благодаря за информацията по моето дело. Между другото вчера преди лягане чух как по радио „Свобода“ предаваха, а може да беше „Немска вълна“… Не е важно. Имаше медицинска програма. Та тяхната професура значи не съветва нашата интелигенция да употребява спирт. Нито в чист, нито в разреден вид. Статистиката твърди, че от него мозъкът се размеквал напълно и паметта се изтрива със скоростта на звука.

— Ех, Александър! Какъв груб и неостроумен намек! А аз бях съвсем искрен с вас, ай-ай-ай! Кълна се в гроба на моя незабравим баща, много неостроумно. О, между другото! Ще ти изпратя и заключението на специалиста по взрива. Това е била пластична бомба с фугасно и напалмово действие. Как може да се съчини такова нещо, за да се убие човек, а? Знам аз какво нещо са фугаските. През четирийсет и първа, Александре, сам ги мъкнех от чардака на нашата къща и ги пъхах в бъчви с пясък. Нямах още и шестнайсет… Чакай, може да не са били фугаски, а запалителни? А, да бе, разбира се, запалки, така им викахме. Помня, хвърчат искри на всички страни… Александре, за съжаление си прав — Градус тресна шумно слушалката, — изтрива се… Всичко се изтрива, макар и не със скоростта на звука. Така да знаеш…

4.

Нина Василиевна, бившата жена на Виктор Антонович Кочерга, шофьора и телохранителя на банкера Елмазов, бе твърде млада дамичка, която се стараеше да изглежда интелигентна и безразлична към всичко ставащо наоколо, но без успех. Разстроеният й вид можеше да бъде свързан дори не толкова със смъртта на съпруга й, колкото с всички грижи, който й се стовариха — та Турецки бе далеч не първият, който я вика на разпит. Но все пак е трудно да не я разбере човек. Живеела си е своя отделен живот и изведнъж сякаш всичко тръгва от зле към по-зле — кой, че какво, че къде е ходел, какво е правел и още повече с какво е бил облечен. Наистина може да озверееш. Но Нина Василиевна, запазвайки старателно предишния си имидж, се опитваше все пак да отговаря достойно, макар и с видима доза безразличие.

— Вече казах и съм готова да повторя и пред вас, че и якето, и запалката са негови. А пък часовникът му беше швейцарски, може да се каже, че дори се гордееше с него, защото бе старинен. И казваше, че докато този върви, няма да си купува друг. Наистина, не съм го виждала повече от година. Още щом се разведохме в съда, там се и разделихме. Без всякакви скандали, нали разбирате, интелигентно, може да се каже.

— Извинете за личния въпрос. А по каква причина се разведохте с мъжа си? Изневеряваше ли ви? Пиеше ли?

Жената се почуди, помисли. Отвърна без желание:

— А, не, знаете ли… Как да ви кажа, в живота му се появиха други интереси. Не, не пиене… макар че…

— А тогава какви?

Тя изведнъж тръсна рамене:

— Карти! Разбирате ли? Такова хоби! Намери си го, дано…

— Предполагате, че смъртта му може да е свързана с игра на карти?

— Нищо не предполагам — нервно и сърдито отсече тя. — Така се изразявам, фигуративно може да се каже. Не, не знам на кого е потрябвало да го убива. Е, Елмазов — той, разбира се, е важна птица, златна мина, може да пречи на кого ли не, ето, прочетете във вестниците, всеки ден съобщават за тях… Ама Виктор? Та той по принцип беше безобиден човек, така да се каже. И образованието му едно — Ленинградски физкултурен институт „Лесгафт“, можете да си представите какво може с такова образование, да прощавате… Най-много да охранява някого… — Нина Василиевна погледна изразително следователя, сякаш за свидетел, че бившите спортисти всъщност са втора категория хора. — И най-накрая, както предполагах, той се оплете като пиле в кълчища, може да се каже. Жалко за него, естествено — нищо не е останало от човека.

— А с кого играеше на карти?

— Как с кого? — изуми се жената на наивността му. — Ами че в казиното! Изпонаотвориха толкова казина и сега се рушат семействата на хората.

— В казиното, казвате… — Турецки поклати глава с уважение към осведомеността й. — А не помните ли в кое?

— Казваше, че в нелегално. — Тя сви рамене. — Само не знам каква е била ползата да е нелегално. Нали ви казвам, че откриха сума ти заведения и сега всичко е разрешено, искам да кажа не е забранено. Добре ли разбирам нещата?

— И отдавна ли е така?

— Още не бяхме се разделили. Като изчезнеше за две седмици да играе, не се прибираше вкъщи, не спеше у дома, после се появява и се хвали, че е спечелил. Показваше германски марки, може да се каже.

— Марки ли?

— Ами да, той ги наричаше дойче марки. Но никога не ми е давал. Ето, казва, другия път ще спечеля повече и тогава значи…

— А не сте ли виждали някои негови партньори по карти?

— Какво говорите! Нито веднъж не е продумвал думичка за тях, дори насън. Казваше само: „Не ме чакай по-рано от другата неделя.“

— Кажете, а ходил ли е в чужбина?

— Че как да не е! Нали затова отиде да работи при онзи банкер, Елмазов, да ходи по-често в чужбина, може да се каже. Имаше открита виза, така казваше. Той и зъбите си направи там. Показаха ми в милицията… челюстта му. Да не би да разбирам нещо от тия работи? Може ли да познаеш нещо? Да не съм му гледала зъбите, да ме прощавате.

— А вярваше ли в Бога?

— Ех, че го казахте! Беше суеверен, както е прието при спортистите и шофьорите. Случвало се е да се кръсти. Дори искаше да си купи златно кръстче, но не знам да го е направил, не съм видяла.

— Но излиза, че си е купил?

— Нали ви казвам, не съм видяла, а пък без мен… не, не зная.

— Кажете, Нина Василиевна, а вашият бивш мъж не се ли оплакваше от някакви стари, хронични заболявания?

— Ами, какво говорите! Беше здрав като бик, може да се каже… Освен ако без мен нещо… Все пак цяла година е минала… Ох, какво говоря, ами имаше! Имаше! Точно така! Страдаше от… остеохондроза. Нали заради това остави бокса. Помня, че дори го карах да отиде на лекар. Можеш ли да накараш такъв човек? Тъй и не отиде. Но това се обаждаше, особено ако вдигнеше нещо тежко.

И тъй, една от първите кръстословици вече почти е разгадана. Засега всичко съвпадаше с предположението на Градус: вторият труп може да принадлежи на Виктор Кочерга, шофьор и телохранител на банкера Елмазов.

5.

Грязнов се оказа в офиса си.

— Слава, с какво си зает в момента? Нещо спешно ли?

— Точно сега разговарям с теб.

— Да, да. А нямаш ли други не по-маловажни задачи?

— Защо да нямам? Имам. Седя си и чакам факс. Доволен ли си?

— Напълно. Първи въпрос: имаш ли някакви данни за нелегалните казина?

— Тоест? Говори по-конкретно.

— Трябва да знам кой къде ходи и прочие.

— А, такава ли била работата! Почакай, сега ще дойде факсът… Не, по-добре пристигай тук в офиса, може да открием нещо подходящо.

— Чудесно. Но сега при мен ще дойде един свидетел, мисля, че срещата няма да трае повече от час, и тогава.

— Бива.

Турецки реши да не занимава Грязнов с втория въпрос. Работата е там, че точно сега очакваше свидетел от женски пол. Същият, когото Грязнов така ловко излови вчера в настъпващия мрак.

Татяна Грибова се оказа точна и пристигна на минутата. А когато влезе, Александър Борисович не можа да се въздържи и я загледа с възхищение. На дневна светлина тя изглеждаше много по-млада и привлекателна. Не, само самоубиец може да се реши да измъква от устата на Грязнов такова сладко парче. В случай че Славка вече й е хвърлил око. И сега какво? Но по-добре да не рискува.

Докато поздравяваше и подаваше ръката си, Танюша не можа да мине без кокетство. Но Саша го възприе единствено като желание да преодолее смущението: все пак не всеки ден в такова солидно учреждение попада млада задочничка.

Като бъдещ юрист Таня разбираше цялата отговорност на тази напълно официална среща, затова нещо в облика й неуловимо се промени и тя моментално стана сериозна. Сетне дума по дума повтори това, за което разказа вчера, после охотно прие предложението да запише собственоръчно показанията си.

— Александър Борисович — рече Татяна и толкова проникновено го погледна, че Турецки остана без дъх, — нали ще се наложи да обяснявам защо не съм се обадила веднага като свидетелка при идването на оперативните служители. Но пък никак не искам да подвеждам моя шеф, който ми помага и разрешава, нали вече ви казах… Може би да напиша, че съм мислила… Нали не само аз съм видяла взрива, понеже там има десетки прозорци… И тичаха хора. Разбирате ли ме?

— Ваша воля, Татяна Павловна — обади се Турецки едва чуто. Какво да я посъветва? Да изложи шефа си? И той веднага да я уволни?

Като въздишаше и обмисляше, Грибова написа още няколко реда.

— Може ли още, Александър Борисович? Само че не за протокола…

— Както трябва да ви е известно, следователят е длъжен да записва в протокола на свидетеля всичко, което той каже. Нима трябва да обяснявам толкова елементарно нещо на вас, бъдещия юрист?

— Да, знам… Но това, което искам да ви разкажа, дори не е свидетелство, а… Как да се изразя? Въобразила ли съм си го? Сякаш съм го сънувала. И честно казано, затова не съм уверена, че изобщо трябва да говоря такова нещо… Знаете ли, днес ми звънна Вячеслав Иванович — тя изведнъж се прехвърли на проблем, който, изглежда, я вълнуваше повече от спомените за взрива.

— Всичко това е хубаво, Татяна Павловна — намръщи се Турецки и се постара да върне момичето в нужното русло. — Хайде да се уточним с вас следното: ако вашият сън, както твърдите, може да представлява интерес за следствието, тогава…

— Разбрах, наистина, разбрах! Александър Борисович, знаете ли, струва ми се, че онази кола е спирала по-рано, т.е. зад ъгъла. Спомнете си каква панорама се открива от моя прозорец. Струва ми се, че съм видяла всичко станало с периферното си зрение… но съм си спомнила за него после, по-късно. Нали ви казвам, че е като сън.

— Тогава още веднъж се опитайте да си представите всичко и ми разкажете какво ще видите. А аз съм готов да ви слушам.

И той не знаеше защо му е този напълно идиотски експеримент. Но се задейства навикът да обръща внимание на всяко фактче, дори незначително, независимо от собственото желание.

Грибова притвори очи и отметна главата си.

— Ето… зад ъгъла изскочи черен предмет и замря — заговори тя като хипнотизирана. Бе толкова естествено, че Турецки неволно се озърна. — Виждам само част от него. И не съм сигурна, че е кола. Пауза. Най-сетне предметът започва да се движи и завива в нашата уличка. — Тя отвори очи. — А тук, Александър Борисович, вече знам точно, влезе голяма тъмна кола, виждам я в упор, защото това е единственият предмет, който се движи, а всичко останало е замряло. Или просто е измряло. А след това… след това вече знаете.

Господи! Та показанието може да стане ключово! Ако всичко това не е празна измислица, а божествено вдъхновение, тогава действията на хората в колата са с точна логика, която досега Турецки все не можеше да разгадае.

— Танюша! Вие сте истинско злато! Казвали ли са ви, че сте чудо?! — Турецки не се сдържа и се разбъбра. Още миг и щеше да скочи да целува свидетелката си, но… готовността, която прочете за миг в пламналите й очи, моментално го охлади. И като овладя с усилие дишането си, продължи, стараейки се вълнението му да не бъде изтълкувано превратно: — Танюша, най-поразителното е, че вашият сън или видение, наречете го както искате, може да се превърне в истина, която да помогне да се решат и разберат много неща. С една дума, хайде засега тези ви наблюдения — нали така беше? — да не ги записвам в протокола. Нека за известно време това си остане ваша фантазия. Но имам огромна молба към вас: още при първа необходимост, т.е. когато страшно ми дотрябва, да повторите разказа си, нали?

— Ама разбира се, Александър Борисович! Иска ли питане! И когато поискате. И — където поискате…

„Ама че нахалница!“ — в гърдите му нещо трепна.

Разбира се, че й вярва, макар че по принцип не бива да вярва на никого, докато води следствието. Длъжен е само да оценява показанията. Но нали следователят също е човек, нищо че звучи глупаво. А щом е така, тогава и той владее същия стандартен комплекс достойнства и недостатъци, присъщи на останалите смъртни. Разликата май е само в това, че в дадения момент пред следователя е седнала предизвикателно ярка жена и бузите й аленеят от похвалата му. Или от други желания, които само тя знае. А за Турецки, разбира се, те са неведоми.

— Е, Александър Борисович — попита тя и очите й отново заблестяха, — тук не се ли пуши?

Турецки малко суетливо се надвеси през писалището към нея и подаде цигарите и запалката. Щом запуши и пусна тънка струйка дим нагоре, Татяна се облегна на стола и с ясно предизвикателство преметна крак върху крак. Модният й шлифер висеше на закачалката до вратата, а късичката поличка и също такава кремава блуза не толкова я обличаха, колкото обмислено и ловко я разголваха. Колкото и да се стараеше, Турецки не можеше да отмести поглед от коленете й, чувствайки, че и тя не иска да отстъпва от заетите си позиции. Изглежда, затова последва „неочакван“ въпрос:

— А вие женен ли сте?

Той разбра, че смисълът на въпроса не е в произнесената фраза, а в подтекста й, като тест за въшливост: „Хайде де, какво чакаш?“ Затова всеки отговор нямаше да означава нищо. До окончателното му решение оставаше миг, а какво би съумял веднага да й предложи? Квартирата на Славка, ако там няма никой, или своята раздрънкана кола, с която да отидат в най-близкия храсталак? Вероятно тя нямаше да възрази, но той дори не можеше да си представи мащабите на такъв позор! И Турецки събра в юмрук волята си.

— Безспорно съм женен, Танюша — отговори с весела назидателност той. — А пък Вячеслав Иванович в дадения момент е абсолютен ерген. Казвам ви го като негов най-близък приятел.

Татяна кимна и се усмихна с известно смущение. Сетне стана, взе от бюрото призовката си, отиде до закачалката и спря, очаквайки Турецки да се погрижи малко за нея — да й подаде дрехата. Това вече той направи с преголямо желание, без да си откаже удоволствието да оправи гънките по яките Татянини рамене и да задържи дланите си върху талията й. При това нейните пълни устни, които се намираха в непосредствена близост от лицето му, изобразиха нещо като въздушна целувка. И тъй, най-сетне тя си тръгна, полюшвайки бедра, а Турецки седна на бюрото си и стисна с длани бузите си. Само това му липсва — да хлътне в такава игра! Мина му съвсем игрива мисъл: ако той бе направил решителната крачка, тя щеше да му се отдаде дори върху това бюро, без да се опъва. Гениално! Сигурно само това липсва на прокуратурата.

Турецки поклати възхитено глава и дръпна към себе си празен лист.

„Какво конкретно ми дават фантазиите на Грибова? — започна да записва той. — Ако следваме логиката й, колата е спряла зад ъгъла. Защо? Защото от нея е слязъл някой трети, седнал на задната седалка. По всяка вероятност този някой е влязъл в един от свръхсекретните входове, иначе защо му е било да слиза. После шофьорът подкарва мерцедеса и след още няколко метра завива зад ъгъла на сградата, за да не прави впечатление, и пак спира. Но вече в очакване на онзи, който трябва да се появи. Или това е същият, или въобще някой непознат. Но седналите в колата шофьор и собственикът са очаквали този човек. Шофьорът е смъкнал леко страничното стъкло и е запушил — от купето излиза струйка дим. Елмазов не пуши. А по-нататък е известно: задейства се бомбата — трясък, фойерверки, взрив, пламък! Фугас с напалм, както каза Градус. Но кой е излязъл от колата? Засега се знае едно: че е бил познат на Елмазов, иначе банкерът няма да го качи в колата си и да го чака…“

Турецки се замисли. Не е нужно да си пророк, за да направиш съответния извод: ако престъпникът се е скрил зад вратата на едно от неясните учреждения, на практика няма шанс да намери терориста.

Но тогава за кой дявол се появиха всички тия полковници, куки от заинтересуваните съседни ведомства? Той вдигна телефона.

Като възприе Татянините съновидения за напълно достоверни свидетелства, получени по оперативен път, Турецки им постави точна задача. Но щом свърши разговора и остави слушалката, се чу позвъняване, което можеше да стане преломен момент в делото.

— Господин Турецки? Обажда ви се старши нотариус Орловски от Централната нотариална кантора. Току-що разговарях с господин Меркулов и той ми съобщи, че вие водите делото за убийството на Елмазов. Разполагам с известна информация, която може да ви бъде полезна.

Нотариусът направи пауза в очакване каква ще бъде реакцията на събеседника му, но такава нямаше.

— Сергей Егорович, ъъ… остави завещание в полза на някой си, ъъ… гражданин с фамилия Боуза. Бо-у-за, Емилио Фернандес, Е-ми-ли-о Фер-нан-дес. Роден хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година. Не е посочен адресът, където живее. В случай на смърт пощенските пратки трябва да се изпращат до пощенска кутия в московската централна поща.

Сега, за да вникне в падналата от тавана информация, се наложи Турецки да направи пауза.

— Ъъ… — като повтаряше нотариуса и се псуваше наум, Турецки най-сетне се обади, — може ли да ви помоля да ми изпратите факс с текста от завещанието на Елмазов?

— Аз, собствено, ъъ… господин Турецки, затова ви звъня. Аз, ъъ… си записвам номера ви и след пет минути факсът ще е във вашето учреждение. Моля.

Турецки продиктува факса, не личния си, естествено, открай време не е имал и няма личен факс, а този, който се намира под бдителната охрана на Клавочка, вечната секретарка на Меркулов.

— За ваше сведение, ъъ… господин Турецки — съобщи, след като записа номера Орловски, — като част от наследството Боуза ще получи от Елмазов къща на адрес… Записвате ли, господин Турецки?

6.

Както гласи забравената руска пословица „доде стригана мома си плитка оплете“, точно толкова бързо Турецки получи обнадеждаващото сведение, че в адресната книга няма човек с толкова странно за Русия име. Затова веднага позвъни на Юра Фьодоров в МУР и постави задача да се издири Емилио Фернандес Боуза. И най-накрая избра домашния телефон на Елмазов. Обади се съпругата на покойника… не, сега вече вдовицата на Елмазов. Тя изслуша мълчаливо въпроса и отговори, без да се замисля:

— Никога не съм чувала това име… Боуза ли казвате? Не. Емилио Фернандес? Странно. А защо ме питате, Александър Борисович? Може това име да е свързано по някакъв начин с банковата дейност на… на мъжа ми?

Тя още не беше привикнала да го смята покойник. Турецки, естествено, не възнамеряваше да й разкрива неочаквания си източник на информация и отвърна уклончиво:

— Да, как да ви кажа, името се появи случайно в нашите документи. Но при нас е прието да се обръща внимание на всяка дреболия, така да се каже. И още един въпрос, ако позволите. Имате ли… в смисъл Сергей Егорович имаше ли къща някъде край Москва?

— Къща ли?! Какво говорите, Александър Борисович, каква къща да имаме, като и този апартамент купихме толкова трудно.

— Извинете за безпокойството. До скоро виждане.

— Да, да, Александър Борисович — някак объркано отвърна жената, — довиждане. Като имам призовка, днес ли трябва да се явя в прокуратурата? А утре е погребението на Серьожа… на Сергей Егорович.

Той започна да говори подходящи за ситуацията думи на съболезнование, но тя неочаквано го прекъсна:

— Почакайте, Александър Борисович… Знаете ли, в главата ми се върти този ваш Боуза. Казва се Емилио Фернандес, така ли? Прилича на испанско име. Или кубинско, нали?

Турецки мълчеше в очакване на сведения, които можеха да се родят в глава, заета със съвсем други грижи.

— Ами да, спомних си. Моят мъж имаше кубински студенти, но много отдавна.

— Студенти ли? Той да не е бил преподавател?

— Ами да! Четеше политикономия. На задочниците в юридическия. Но това беше много отдавна, както ви казах. Тогава учеше аспирантура.

— Не можете ли да ми кажете по-точно кога именно е било, поне коя година?

— Почакайте, да видя, да си спомня… Ние със Серьожа се запознахме през шейсет и четвърта, а на следващата се оженихме. Излиза, че е било някъде от шейсет и шеста до шейсет и девета.

„Това се казва трилър! Бившият студент — кубински терорист? Но това е абсурдно! Боуза още не е бил роден тогава… Стоп, господин Турецки! За малко да изгубиш нужната мисъл… Още не е бил роден?! Разбира се, ето какво било!“

И Саша отново позвъни на Юра Фьодоров, а началникът на МУР търпеливо зафиксира новата информация. Момчетата на Юра, разбира се, ще намерят този Боуза, понеже в Русия няма втори човек с такова име.

7.

От кантората на „Пушкинска“ до офиса на Грязнов на „Неглинка“ се стига пеша за не повече от пет минути през гъстата тълпа всевъзможни продавачи на всевъзможни нелицензирани стоки, млади бизнесмени и „куфарни“ търговци с огромни раирани чанти. Не е възможно да срещнеш нормални хора по този път. Такъв е сега животът: гледай да откраднеш, гледай да продадеш, гледай да направиш далавера… Няма ли да купуваш? — тогава се отмести, не пречи на частния капитализъм да се развива!

Александър бе ходил няколко пъти в Славкината резиденция, но още по времето, когато „великият детектив“ тъкмо се бе нанесъл в това гадно помещение, напомнящо или бивши складове със сводести тавани, или превърната в склад конюшня. Гостът дори не се досещаше какво може да се направи от този „офис“. Зданието бе старо, строено преди революцията, а може да е и от миналия век. Външно изглеждаше солидно, а отвътре, казват, било престроявано десетки пъти и все неуспешно.

Това, което сега видя, не можеше да се сравни с нищо. Макар Саша да бе виждал доста офиси, особено напоследък. Първото впечатление: Грязнов се е развихрил. Шик! — няма друга дума. За година и нещо е успял да направи невъзможното със своята наемна, но много професионална армия. Дори и нея е сформирал сам подобно на класическата швейцарска гвардия — от най-добри представители на почетната някога професия — ченгета, изморени от попълване на обяснителни записки, млади пенсионери, но много способни и изобщо неизгубили сили и възможности следователи и прочие „черноработници“ от разузнавателната служба. Браво на Славка! Веднъж му разказа, че „се отпуснал“ и не му досвидели пари за дизайн, та затова спечелил в главното: „Клиентът трябва да благоговее, само в такъв случай охотно сипе големите пари.“ Нелош девиз за частно разузнавателно бюро, чиято работа е гарантирана с множество лицензи. Дали да не отиде при него? „Не съм толкова стар, че да се страхувам от промяната. А няма да е трагедия да стана подчинен на Славка. Наистина, има хора, с които е по-лесно да си приятел, отколкото да работиш заедно с тях, но с Грязнов сме минали всички традиционни изпитания, през огън и вода сме минали. И какво още? С него може. Ако това не е детска мечта…“

Впрочем, той наистина е герой. Рожбата му си я бива.

— Хайде, Саша, стига си цъкъл с език — съобщи Грязнов с тон на удовлетворена красавица. — По-добре да се заемем с твоето дело, че сега моите гвардейци ще се изсипят с отчетите за свършената работа и аз напълно ще изключа. Какво казваше вождът? „Отчет и още веднъж отчет!“

Разбира се, интересно е да научи какви ще са тия отчети, за какъв вид дейност и така нататък. Но Славка не гори от желание да разказва подробности за дейността на бюро „Слава“ и не бива да го разпитва, изобщо трябва да се отнася максимално спокойно към новия му „бизнес“. Може би Грязнов затова помагаше охотно на Турецки в трудностите му. И не му взимаше пари. Макар Саша да знаеше прекрасно, че съветите и консултациите на Грязнов, да не говорим за по-сериозните акции, не струват никак евтино.

— Та от какво се интересуваш все пак? — попита солидно той и в интонацията му явно прозвуча откровено удовлетворение от реакцията на Турецки след беглия оглед на няколкото стаи отлично оборудван офис. — Горе-долу си представям какво ти трябва. Но все пак ми разясни задачите си.

— Жената на Кочерга, онзи, нали знаеш за кого говоря, та тя напълно отговорно заяви, че бившият боксьор, а сега покойник, шофьор и телохранител на нашия банкер, постоянно играел карти в някакво нелегално казино, заради което и се разделили. Разбира се, не защото казиното е нелегално и дори не защото доста често е печелел големи суми в дойче марки, а на нея не давал нито пфениг и непрекъснато й обещавал след следващата печалба да я ощастливи. Развели се, защото изобщо не харесвала интереса му към картите, а може да е и нещо повече от интерес. Та си помислих, че ако тя не лъже и у него от време на време наистина са се появявали известни едри суми валута, неговите партньори, така да се каже, по съвместния игрален бизнес са могли да проявят свой собствен интерес. Интересите на партньорите, както знаеш не по-зле от мен, особено в такива работи, рядко съвпадат.

Турецки разбра, че говори прекалено надълго, и замълча, щом видя в очите на Грязнов почти незабележимо нетърпение. Слава не уважаваше многословието.

— Достатъчно, можеш да не продължаваш.

— Аз горе-долу казах всичко. Просто си мисля, че ще бъде неправилно да отхвърляме и такава версия. Ти как мислиш?

Вместо да отговори, Слава отвори голям сейф, в който държеше дискети — скъпоценния си архив, извади пакет, огледа го от двете страни и кимна удовлетворено, после пъхна дискетата в компютъра на бюрото си. Извика Турецки при себе си с пръст и той се премести пред екрана. Появи се текст: „Нелегални казина в Московски регион“. Не е лошо!

— Откъде имаш тия данни? — изуми се Саша.

— Заимствах ги в МУР. Когато реших да мина в частния сектор. При това аз съм съставял тия списъци. Нали ти разказвах, че успяхме да извадим на бял свят всички игрални домове, всички до един. Забрави ли?

— Тоест как си заимствал? Свил си дискетата?

— Какво говориш? — Грязнов недвусмислено врътна показалеца си до слепоочието. — Толкова ли си неграмотен? Защо да „свивам“, когато мога просто да копирам нужните файлове. А с тези материали ще допринеса повече полза, колкото цялата моя милиция, която вече никого не пази… Не, май твоят Кочерга не е в нито едно казино в Москва и областта.

Ето ти новост! Човек ще си помисли, че на карти играят само в столицата и околностите!

— Ами например в Тула?

— За чий ми е твоята Тула? Забрави ли къде съм служил? Напомням ти: в Московската криминална милиция. В Московската! Градската.

Саша въздъхна:

— Разбираш ли, жената каза, че нашият картоиграч изчезвал задълго, случвало се е и за две седмици. Значи нищо…

— Засега нищо, Саша.

В кабинета на Грязнов влезе племенникът му Денис — снажен мъжага, целият се метнал на чичо си, дори косата му видимо червенее. Сигурно с това е получил особеното разположение на по-възрастния си роднина към себе си. Иначе още щеше да кисне в своя роден Барнаул.

— Чичо Саша! — Денис видя Турецки и се смути.

— Казвай бързо какво носиш! — заповяда сурово Грязнов и като погледна под вежди Саша, добави недоволно: — И да забравиш твоето „чичо“! Колко пъти трябва да ти повтарям? Какво сме тук?

— Слушам! — подчини се веднага Денис. — Докладвам, Вячеслав Иванович! Групата на Чекмарьов се готви да нападне днес банката на площад „Комсомолски“, до трите гари. А на мен спешно ми трябват двайсет и осем хиляди — да си платя таксито.

Слава пак отвори сейфа, извади няколко пачки с пари.

— Колко са?

— Седем.

— Ето, вземи. Седем, казваш? Добре, тогава аз ще изтичам на „Петровка“, нека изпратят хората си. Саша, извинявай, както виждаш, няма време.

Какво има да обяснява? Турецки и сам разбра, че няма повече работа в тази сериозна фирма. А и как ще се мери с тия палати той, макар и „важен“ следовател, хем си има кабинет и дори часовник на пода от червено дърво, спрял най-вероятно в деня, когато последният руски цар е абдикирал от престола!

8.

Към пет часа Турецки разбра окончателно ясно, че днес никак го няма като майстор на блица. Изгуби няколко часа за безсмислени, макар и необходими по закона разпити на жената… ама не, вдовицата, разбира се, на покойния банкер Елмазов, сетне на един от заместниците, началник охрана в банка „Златен век“, а също и отговорния секретар на Асоциацията на търговските банки. Прибра протоколите в папка и вече с доста обемисто „дело“ тръгна към Меркулов с намерението след това да си ходи направо вкъщи. Т.е. пак при Грязнов, понеже засега не се предвиждаше друго жилище. За да се преоблече.

Като цяло за днес имаше запланувана още една среща. Но тя не бе свързана с конкретното дело, а с непреодолимата му детска мечта, с която живееше през последните месеци. В Централния дом на журналистите тази вечер трябваше да се състои среща на писателско-журналистическата общественост с някои представители на руската емиграция, оказали се по различни причини в Москва. Програмата на вечерта бе известна само в най-общи линии, т.е. само това, което бе съобщил на Турецки заместник отговорният секретар на „Нова Русия“. Понякога сътрудничеше на този вестник и оттам му бяха предложили да направи неголям репортаж-интервю за емигрантите, още повече, както му казаха, сред тях имало няколко доста известни юристи.

Саша хвана папката в ръце и решително се насочи към вратата. Но тутакси го спря телефонът, който иззвъня абсолютно неуместно. Още повече че можеше да провали всичките му по-сетнешни планове. Стереотипът на поведение се задейства: „важният“ следовател се върна до бюрото си и вдигна слушалката. Но поне даде воля на чувствата си:

— Следователят Турецки слуша! — Ох, никак не завиждаше на този, който се обажда…

— Скъпи ми следователю — чу познат възглух и тихичък глас.

Ами да, това е Олег! Характерният му тон! Веднъж, недоволен от маниера му да води диалог — някак безразлично към партньора и много тихо, сякаш изобщо не му пука дали събеседникът го чува или не — Турецки направи забележка на Олег по този повод, а той весело се засмя. „Скъпи ми следователю — каза примерно така, както и сега, — силата на гласа ми и маниерът ми на разговаряне, както ти казваш, са съобразени с едно нещо — моят виз а ви да бъде принуден да се вслушва в мен. Разбираш ли? Колкото по-тихо говоря аз, толкова повече той внимава! И както обичат сега да се изразяват, веднага се вдига рейтингът ми. Стопли ли?“

Но все пак Турецки не е държавен чиновник, приближен до двора или до нещо подобно, и няма нужда някой да сервилничи пред него. Макар че съветът на Олег никак не беше лош. Саша пробва един-два пъти в друга обстановка и стана. Наистина, още усеща нещо изкуствено в цялата работа.

— Значи виж какво, Саша, оставяй твоите особено важни дела и пристигай спешно при мен. Имам да ти съобщавам нещо твърде изключително. Разбра ли ме?

— Олег, но аз имах… Добре де, а за много ли?

— С отиване и връщане, мисля, не повече от час. Ама ти да нямаш по-екстрени работи?

— Изобщо имам. Но твоите сведения сигурно са по-важни. Затова диктувай адреса и аз тръгвам.

— Саша, какъв адрес бълнуваш?! Моят адрес е Белият дом. Там вече те чака пропуск: написан е и етажът, и номерът на кабинета. С твоята трошка ли си или със служебна кола?

— С моята.

— Аха, значи петнайсет-двайсет минути стигат. Добре, ще сляза лично да те посрещна.

9.

Има такъв израз: „Като нямаш късмет, ще хванеш трипер и от собствената си жена.“ Звучи грубо, просташки, но не чак толкова абсурдно, както може да изглежда на пръв поглед. По този изискан начин Турецки се опитваше да се успокои, докато се надигаше от мръсния асфалт и без нужда отупваше коленете си. А само преди няколко минути нищо не предвещаваше беда.

След като предупреди Клава, секретарката на Меркулов, че трябва да излезе за малко повече от час по неотложна работа — в случай че у Костя се пробуди съвестта — Турецки слезе в двора на прокуратурата, седна в колата си и направи сметка как ще пътува: към „Тверски“, сетне по булевардите до проспект „Калинин“ и по правата за „Краснопресненска“. Така е най-близо до Белия дом. И можеше ли да му мине през ума, че в самия център на Москва, на най-многолюдното място, срещу кино „Октомври“, ще се окаже замесен в тая история?

Автомобилният поток се движеше доста нагъсто. Турецки спазваше малка дистанция зад блестящ лакиран мерцедес, когато с периферното си зрение видя как от дясната му страна отзад бързо започва да го приближава огромен джип. Ситуацията му се стори извънредно позната — практически точно повторение на вчерашния случай. Нямаше никаква възможност да мине вдясно или да изчезне вляво и Саша разбра, че е притиснат „в сандвич“. Това идиотско чувство за пълна безпомощност, когато други решават дали да живееш или не и до катастрофата остават броени минути, след което следва контролен изстрел в главата… Не, не може така, трябва да се направи нещо! Но какво?!

Пред него неочаквано стана странно задръстване, колите, свистейки със спирачките, застъргаха по мокрия асфалт, без малко да се набият една в друга. Като че ли това бе спасение: Турецки вече се приготви да изскочи от колата. Но черният джип излезе напред, едва не избута встрани жигулата, и неочаквано удари спирачки до мерцедеса. От прозорците на колата моментално се показаха две дула и по мерцедеса дружно проехтяха два автоматични откоса. Това стана толкова неочаквано, че шофьорите на всички коли наоколо се сащисаха, а като се окопитиха след миг, хукнаха в различни посоки — на когото, където му видят очите. Турецки усети внушителен удар в задната броня, залюля се и се търкулна през отворената врата. Ударът в асфалта бе доста осезаем. Но повече го порази абсолютната тишина — сякаш ушите му са пълни с памук. Той се надигна бавно, тръсна глава, сякаш стоварваше от нея тежък товар, и се огледа. Насред проспекта килната на една страна бе застинала разстреляната синя голяма кола, а почти допряна до нея, отзад бе неговата жигула. Наоколо нямаше други коли. От отсрещните тротоари към Турецки тичаха хора. Точно тогава Саша обърна внимание на изцапания си панталон и си помисли за късмета.

След няколко минути пристигнаха катаджиите, оперативните служители, отцепиха мястото на поредното мафиотско стълкновение, за което веднага заяви един от милиционерите. Той помоли Турецки да даде показания вече като единствен свидетел на убийството на тримата пътници в мерцедеса. Милиционерът се зарадва двойно повече на обстоятелството, че има работа с „особено важен“ от Главна прокуратура. Турецки пък изобщо не се радваше на това, защото освен моралните и физическите вълнения се проваляха всичките му планове. Не можеше просто да махне с ръка, а нямаше време да навлиза в подробности. Затова изложи накратко ситуацията във вида, в който я наблюдава, и като пожела на колегите успех, в който и сам не вярваше, пое към вече близкия Бял дом. Застаналият неподвижно милиционер го изпрати с въздишка:

— Какво нещо! Всички срещу всички! Няма живот…

10.

Когато посрещна Турецки във вестибюла, Олег недоволно измърмори:

— Нали каза — петнайсет минути! Къде се забави, половин кутия цигари изпуших. Отбива ли се някъде?

— Разбира се! Може ли! Ту в насрещното платно, ту на тротоара. А в центъра изобщо не можеш да минеш. — Турецки не сметна за нужно да разказва за произшествието, от което едва се измъкна одеве. — А моята кола плаче за нова дори без да има неприятности. Ако я чукнат още веднъж — и край. За боклука е, няма спасение…

— Браво на теб! — измърмори Олег. — Неговата лада плачела за нова! Да седне човек да ти записва шедьоврите и ги изпрати на някое вестниче… Стига вече, да отидем в моя кабинет.

Пътят до кабинета на началника на Междуведомствената комисия за борба с престъпността и корупцията към Съвета за сигурност на Руската федерация бе кратък. По-точно така трябваше да се нарича, ако имаше табелка на вратата. В действителност върху вратата на просторния кабинет с малка приемна, празна в момента, имаше само един четирицифрен номер. Всичко останало се подразбираше.

— Доста добре си се уредил — забеляза Саша без капка завист.

Олег се отнесе към думите му също като към нещо обикновено. Само кимна, извади бутилка коняк от минибара, вграден в секцията, заемаща с лакираните си панели цялата стена на внушителния кабинет, и разклати шишето във въздуха.

— Искаш ли една чашка? Май и ти като мен си бил принуден цял ден да се измъчваш? Аа, приятелю, какво е станало с панталона ти?

— Олежка, честно казано, не бих отказал… Но разбираш ли, не съм хапвал днес като хората. А на гладен стомах хубавият коняк е като бомбен взрив. — Кой знае защо Турецки си спомни за мерцедеса, погребал Елмазов, после за простреляния току-що пред очите му, на проспекта, и добави: — А пък панталона… Нали ти казвам: такава ми е колата.

Умникът Олег веднага схвана аналогиите на Саша, хем не бе казано нищо особено, и леко се смръщи. Но само за миг.

— Нямаш проблеми — обади се той. — Стига да имаш желание, както се казва. Нещо топло? Или ще приемеш сандвичи?

— О, какво говориш! — Саша замаха с ръце. — Не се главоболи, за бога. Разбира се, че сандвич, ако се намери.

— Ще се намери!

Олег отиде в приемната и отвори хладилника. „Господи — запротестира мислено Турецки, — помилуй мен, грешника! Къде съм попаднал! Достоен ли съм за такова място?!“ След минута Олег се върна в кабинета с огромна чиния сандвичи. Саша изгълта моментално два от тях — с есетра, беше започнал да забравя вкуса й. И обходи кабинета, докато Олег режеше от голямо парче розово, апетитно на вид месо, нещо подобно на ростбиф, също доста позабравен сега, а толкова разпространен през студентските години на Саша. Той разгледа и кориците на множеството книги по лавиците — главно закони, всякакви актове, трудове по право — и разбра, че в такова заведение наистина не бива да се мисли за дребни неща. Пък и няма време.

— Ако беше се съгласил да минеш в нашето ведомство — уж между другото тихо каза Олег, — и ти отдавна щеше да имаш подобен кабинет. Е, може би съвсем малко по-малък. Но нали сме горди!

Саша се учуди. Че кога са го канили на служба в Белия дом? Или снощи е бил толкова пиян, че е пропуснал покрай ушите си примамливото предложение? Странно… Не си спомняше такава покана. Но, от друга страна, да отрича сега, значи да посочи, че изобщо нищо не помни. Значи пиенето го е разсипало. Във всеки случай няма кой знае каква нужда да се перчи пред Олег, но… както по-рано учеха: съветските хора си имат гордост, гледаме отвисоко буржоата… Вероятно затова трябва да предполага, че е било направено такова предложение и гордо е било отхвърлено. Пък ако някой страшно има нужда от следователя Турецки, нека повтори опита. Тогава ще си помислим.

Върху писалището на Олег — огромно и всъщност празно — бяха наредени няколко снимки в еднакви позлатени рамки. Турецки вече е виждал такова нещо. Когато миналата година ходи в Америка на курс за повишаване на квалификацията и обмяна на опит, от полицейската академия, която се намира в щата Виржиния, няколко пъти ги водиха в различни представителства и големи фирми. Видя подобни неща именно там, в скромно-шикозните кабинети на босовете на проклетия американски империализъм. Снимките на роднини и близки в рамки върху писалищата — това някак си е близостта ми до семейството, клетката на обществото, а следователно — и до обикновения избирател… Стори му се странно: все пак семейното е за семейството, а не за показ пред обществото. Но в кабинета на Олег сигурно не са редки високите гости от по-близките или по-далечните страни и вероятно подобна семейна привързаност със сигурност трябва да им импонира.

Той пак се вгледа в наредените снимки и помисли колко са причудливи обратите на съдбата. Ето Кирил, по-големият брат на Олег, яхнал мотоциклет, бос, с мръсна тениска, разрошен. Сякаш е излязъл от онзи, вчерашния махмурлийски полусън — вироглав и страстен автомобилен състезател, който, ако поиска, може да достигне много високо в този напълно див спорт за Турецки. Или в живота? Е, може да не е Сена или Шумахер, но все пак! А завърши икономическия факултет на Московския държавен университет и се занимава с финанси, най-скучната сфера от човешката дейност, както смята Саша. Наистина Олег почти намекна, че Кира сега е таен агент във ведомството на господин академика, както понякога наричат външното разузнаване.

А на другата снимка са двамата братя. И Турецки с тях. Шура ги щракна, когато играеха футбол в Тарасовка. Дали сънят се сбъдва?

— Олежка, на колко сте тук?

— А? — Той дойде с нож в ръката, погледна под вежди снимката, присви очи и измънка: — Аз съм на седемнайсет, значи Кира е на двайсет и две. А пред нас ти си стар човек. Маминка ни снима, помниш ли?

Саша кимна:

— Ами да, и аз, старият глупак, ритах топка с вас като хлапак! Гледай! — Той намери още една „историческа“ снимка, където те, т.е. той и Кирил, са снети на фона на уникална находка — манатарка някъде кило и половина, две кила, която все пак не намери Турецки, а Кира. Но как да не се присламчи към чуждата слава!

— Аха! — реагира бързо Олег. — Това е трофеят на двама ви с Кира, дето никой не го опита. Защото докато го демонстрирахме на съседи и всички заинтересувани лица, бедната гъба хвана червеи и цялата се вмириса. Остана само това единствено свидетелство. Добре де, Саша, разглеждането на Третяковската семейна галерия се отлага за после, а това е още едно леко мезе. — Той премести чинията с фино нарязаното розово месо. — Хайде да обърнем по една и на работа. И аз имам нещо за тая вечер. Става ли? Нали няма да се обидиш?

— Боже мой, но какво говориш! И така съм ти признателен!

Те веднага обърнаха по една от хубавия коняк и след като пъхна в устата си една фунийка от нежното месо, Саша бръкна в джоба си за тефтер и писалка.

Олег отиде до прозореца, запуши и като се обърна, каза изведнъж с уж престорена сериозност:

— Ще те моля да не включваш магнетофона и да не записваш нищо в бележника. Саша, давам ти честната си дума, че не включвам и моите устройства, с каквито, както разбираш, тук е пълно.

Той се усмихна. А Турецки прибра писалката и тефтера.

— Между другото, нямам проблеми с паметта си — отбеляза някак между другото.

— Може би не ме разбра съвсем правилно — рече сериозно и леко назидателно Олег. — Сведенията, които ще получиш от мен, са строго конфиденциални. Схвана ли? И аз съм ги почерпил от неофициални източници. Единият от тях заема твърде високо положение в държавата, за да го разкриваме. Дори неволно. Не се сърди, но не мога да ти съобщя и фамилията — неговата и на другите, на които ще се позова. Те ми трябват повече, отколкото на теб, Саша… А ти яж, не се стеснявай.

Ами че той не се стесняваше: като му се е паднало такова хапване на корем! Но това е само така, за храброст. Всъщност Саша бе уверен, че заради него Олег няма да прави спектакъл за дреболии. Значи има нещо, което ще се наложи да използва, но с огромна предпазливост. Не, все пак не обичаше тия условия!

— Значи, Саша, най-напред ще обрисувам общата картина. Започвам с това, че днес, т.е. в реално сложилата се историческа обстановка на държавата ни, работата на банковите структури минава основно под патронажа на едни или други бандитски групировки. Колкото и да звучи клеветнически, нали ме разбираш? По този въпрос не си струва да се заблуждаваш: сиреч мафията — все пак не са комунистите, и те изобщо няма да допуснат връщане на старото. Сега за престъпниците наистина настана „златен век“. Гребат пари не с милиарди, а с трилиони рубли. Между другото, просто за сведение, макар че може да знаеш тази цифра: миналата година те са получили един и половина трилиона рубли само от сенчестите операции. Както се казва, цифрата е най-последната. Рублите вече не са цел. Търсят се и долари, и марки, и франкове, и фунтове, при това гигантски суми. И ако проведем днес социологическо допитване в мафиотските структури, както обичат да правят това тия до нас, от бившия „Калинински“ проспект, то основната маса би заявила, че направо мечтае да се върне към командно-разпределителната икономика. Знаеш ли защо? Ами защото така им е по-лесно да действат. Нямаше да я има конкуренцията, която сега оказва натиск. Но ако погледнеш по-хубаво тия хора, Саша, а ти неведнъж си ги виждал, разбира се, дори си им стискал ръката (на мен ми се налага да го правя всеки ден и понякога всеки час по силата на обстоятелствата в страната ни), ще видиш, че под туидовите сака и френски ризи от някакъв Де Ниро или Карден лъщят пак същите татуировки „Няма да забравя майчицата родна!“. И в устата на повечето от тях все така святкат златни мостове, защото още не са успели да си наслагат керамични челюсти. И едно от видните места в тези редици, Саша, заемаше твоят Елмазов. Той успя да разгърне гигантско финансово дело — създаде цяла банкова империя. А резултатът — сега е… в гроба. Така че, повярвай ми, от най-добри подбуди съм готов да ти повторя вече казаното днес сутринта там, в Останкино: Саша, проблемът е невероятно труден и далеч не следствен. Ей богу, по-добре се постарай да не нагазваш в тази тиня.

Турецки се усмихна на необикновената разгорещеност, която пролича изведнъж и в тона, и в речта на Олег Марчук-Романов, по-малкия син на двама дълбоко уважавани от него хора. А речта бе наситена с искрени чувства към него, грешния, и сигурно си струваше да се замисли, но…

— Олежка, скъпи — само успя да констатира с тъга той, — ако знаеше само колко добре разбирам и теб, и доводите ти. С най-голямо удоволствие бих стоял настрана от вонята. Казах и мога да повторя. Не стана, Олег, разбираш ли? — И махна с ръка: — Продължавай нататък. Не измъчвай душата ми…

— Добре — някак безразлично отвърна той, — тогава да преминем на конкретните факти. Имам за теб два варианта: според мен единият заслужава повече доверие, другият почива на съпоставки, предположения, които бих нарекъл напълно достойни за внимание, но все пак в известен смисъл някак ефимерни. Аз ще разказвам, а ти сам решавай кое отговаря повече на информацията, с която разполагаш. Впрочем да започнем от второто. Въпреки че нямам конкретна документация по този повод и внимателно проверена информация, все пак тук има нещо. Не знам какво, но усещам с някакво вътрешно чувство. И тъй, представи си следната картина: няколко крупни фирми са учредили банка. Както се прави сега, знаеш, че това е обикновена практика. С помощта на доста необузданата и безотговорна реклама се построява пирамида, идиотите се хващат на въдицата на лесните доходи, а по-нататък, както се казва, навсякъде само това чакат. Учредителите на банката, невложили реално нищо в нея, си живуркат от банковите дивиденти, строят си вили, купуват недвижима собственост вече дори не на Канарските острови, а направо в центъра на Лондон. Наскоро така ми доложиха за един наш много отговорен държавен човек, да, Саша, да… И ето че в тази „златна“ ситуация изведнъж се появява един много известен банкер, на това отгоре предложен за поста главен банкер на страната от висши длъжностни лица — разбираш ли колко тежи такава кандидатура, каква е финансовата му котировка! И този, повтарям, известен банкер предлага, при това много настойчиво, понеже е един от учредителите, рязко да се увеличи уставният капитал. Т.е. след този ход трябва да последва автоматично увеличаване на учредителните дялове. Имаш ли у вас под леглото излишен милиард? Те също нямат. Значи дребните рибки трябва незабавно да се откажат от тлъстата и на практика безплатна софра и да излязат от играта, разбираш ли? След което според най-добрите традиции на постсъветската финансова система гореспоменатата банка трябва да премине под опеката пак на гореспоменатия банкер. Ерго: научилите за това съдружници решават въпроса по свой начин. Т.е. предотвратяват по-нататъшните събития.

Олег явно очакваше ответна реакция. Саша пък изписа върху лицето си разбиране, но не повече. По въпроса за версиите и той можеше да премери сили с него, без да се хаби много, както се казва. Засега това бяха думи, той беше свикнал по-малко да вярва на думите, отколкото на фактите. А какви факти са това? Една банка, някакви учредители…

— Е, добре — каза най-сетне Олег, без да е видял очаквания възторг, и наля по още една чашка. — Да продължим. Това, което ти разказах, е основано, пак повтарям, на предположения на източник, който, уви, нямам възможност да назова, Саша. Впрочем, ако искаш да чуеш мнението ми, именно така и по този образец стават основните, ако не и повечето убийства на банкери в нашата благословена държава и ти знаеш — нито едно от тях, с много редки изключения, до ден-днешен не е разкрито. И няма да бъде. Защото това никому не е нужно. И на първо място на онези, които контролират положението в страната. Сега да минем на по-конкретни неща, свързани с днешния герой на деня и за двама ни. Източникът пак е закрит, но фактурата е проверена. Ще се постарая по-накратко… Изобщо образувал се е някакъв триъгълник, може да се каже — любовен триъгълник. Сред действащите лица са Елмазов, сетне най-близкият му приятел и съдружник, вицепрезидентът на „Златен век“ Отарии Санишвили, и една жена. Фигурата на последната изисква пояснение. Казва се Наталия, в днешните предизборни времена фамилията е гръмка — Максимова-Силвинска, чувал си я. Дори сигурно си я виждал по телевизията — ефектна, но скромна. Май и тя не знае каква е по националност. В тесен кръг, мъжки естествено, където доскоро е фигурирала като съвършено възхитителна креватна партньорка, са я нарекли Кармен. Кой е издигнал тази? Добре де, всъщност всички са еднакви, макар още древните гърци да са ги наричали различно: едни хетери, а всички останали — курви. С други думи — едни са за наслада на интелекта и похотта на Александър Велики, другите — за верните му легионери. Всичко в света е справедливо. Добре. Та тази нова руска Пасионария… хайде по още едно малко?

— Кой възразява! — Турецки видя, че вече не му остава време да се връща вкъщи, за да се преоблече за вечерта в Дома на журналистите. Калта по коленете позасъхна, така че ако я изтърка и не се стреми към трибуната, не се забелязва толкова, може да мине и така. А топящото се в устата месо е в състояние да поеме всякакви конячни изпарения — ако някой разпасан катаджия пак спре старши следователя по особено важни дела. Затова може да си позволи още една чашка, като има предвид, че оттук до ДЖ-то на булевард „Суворов“ с кола се стига за три минути. Ако пак не хлътне в някое бандитско меле, разбира се.

— Какви потресаващи неща прави за нас великолепната троица. Първо, част от парите на „Златен век“ отиват за финансиране партията на прогресистите, чийто лидер, както правилно се досещаш, е именно Кармен, иначе за какъв дявол тя ще се свързва с женени банкери, които, направо казано, не притежават външността на… тия бе… Джеймс Белуши или Ричард Гиър. Отделен въпрос дали те са имали нужда от нейната партия. И този въпрос сега не е най-важният. Но тук възниква друг алианс. Миналата година Отарии няколко пъти лети до Швейцария при някой си Марк Щерн. Бивш съветски гражданин, сега едър магнат, по мои лични сведения търгува с оръжие. Главно с арабския свят и главно с калашници. Вече знаем със сигурност какво е носел Отарии. Златен пясък, както трябва да ти е известно, Саша. Доскоро с указ на президента само на Роскомдрагметал и Централната банка бе разрешено да търгуват с него, по-точно да го изнасят. Едва тези дни бе прието правителствено постановление, разрешаващо на още пет специално упълномощени търговски банки да изнасят зад граница скъпоценния метал и камъни с цел привличане на чуждестранни кредити. А пък Отарии с благословията на своя приятел и бос, сиреч на Сергей Егорич, вече отдавна и без особено угризение на съвестта носи на този Марик в Швейцария това, което е забранено за изнасяне. Въпреки това Марик, или Марк Абрамович Щернбух, стар жител на втората столица — Санкт Петербург, емигрирал в началото на седемдесетте и бързо намерил истинското си щастие — роднини има там и прочие — в един от заводите си пречиства този пясък до приетата в цял свят висша проба. По-нататък. Златото на Елмазов и Санишвили се трупа в продължение на година. През февруари Елмазов лети в Цюрих и според наши сведения внася в банката около тон и половина злато. На така наречения метален влог. Сам разбираш, световната преса не съобщи този факт.

На Турецки му се стори, че започва по малко да се шашва от историята, чийто край, както подозираше, не се вижда. А може да е от изпития коняк? Но Олег, сякаш почувствал се детектив, влезе в новата си роля и като придърпа съвсем близо до него стола си, продължаваше със същия тих глас. Налагаше се Саша да се напряга буквално с целия си организъм, да му се не види макар…

— Но и това далеч не е всичко, Саша… Между Елмазов и Санишвили възниква конфликт. През март, т.е. буквално по петите на Сергей Егорич в Цюрих е забелязан и Санишвили. Той, естествено, научава, че от общата им сметка са изтеглени четири милиона долара, два от които са отишли за закупуване на къща в района на Алпите, това е близо до Мюнхен, а другите два са изхарчени за организирането на школа за млади мениджъри. Това става вече у нас. Изхарчени са за стипендии, оборудване и прочие. И тъй, има значителна липса, възникнала по вина на единия от партньорите — и доскорошните приятели и съмишленици се сбиват…

Не, Турецки не можеше да стои повече на стола като истукан. Той стана и отиде до широкия прозорец с изглед към крайбрежната улица. Извади цигара, запали, пусна струйка дим през отворения прозорец. Кой знае защо изведнъж си представи живописна панорама от Москва, но не тази, която се откриваше пред очите му, а другата, от октомври деветдесет и трета. Тогава тук сигурно е стоял някой, гледал е гигантското открито пространство, незатворено още с метална ограда, и е чакал кога ще ударят снарядите на танковите оръдия по седналите наблизо защитници на Белия дом… И изведнъж Саша почувства някакво странно раздвоение: т.е. в този момент беше тук, в кабинета на Олег, слушаше разказа му и разбираше — странна работа! — че някога вече му се е случвало нещо подобно, че е слушал този разказ и е знаел предварително трагичния финал. Дори виждаше някакъв изход от дадената ситуация, и то съвсем потресаващ изход, но… Но в мозъка му имаше някаква тапа. Никак не можеше да си спомни.

— Разчистването на сметките, Саша, ако ме чуваш, продължава до ден-днешен. Моят източник твърди, че в дадената ситуация малко остава до куршум в челото. Да започнем оттам, че възникнаха сериозни проблеми с предизборното финансиране на партията на прогресистите начело с мадам Кармен, както вече казах, или Максимова-Силвинска в светските кръгове. Второ, което е много важно, засечен е телефонен разговор, макар да не може да се нарече разговор в прекия, всекидневен смисъл, това е по-скоро вик, скандал… Както ми съобщиха Надежда, жената на Санишвили, „викала, та се късала“, че трябва незабавно да напуснат Москва, да заминат или в Тбилиси, или на края на света, дори в Америка, защото мръсните лапи на съучастниците на Елмазов непременно ще ги „стигнат“. Какво ще кажеш по въпроса? Ако след всичко, което ти разказах, искаш да знаеш мнението ми, чуй: не изключвам например, че докато се готви да изчезне някъде в Европа или в Щатите, самият Отарии е нанесъл предупредителния удар и е организирал погребение от висша класа на бившия си приятел и партньор. Разбира се, за твоето следствие всичко, което казах, е само думи, думи, думи. Не можеш да ги прибавиш към делото. И въпреки това, Саша, за да не отнесеш без нищо куршума в тази ситуация, настоятелно те съветвам по всякакъв начин да се отървеш от делото.

Турецки вече забрави кой поред път Олежка го съветва настоятелно да се откаже от разследването. Какво му става, що за мания го е обзела? Какво да направи по-нататък, да предаде делото на по-свободен колега? И какво да добави? Сиреч страх ме е да не отнеса куршума? Ситуацията е някак си странна.

— Добре де, Олег, разбирам те, както и безпокойството ти за моя живот. Благодаря. Кой друг ще ме съжали, ако не ти! Но нали ти не се страхуваш да воюваш с мафията? Или имаш определени уговорки с нея?

Каза го, по-точно изтърси го, без много да му мисли, а напразно: Олег веднага някак потъмня. Дори външно стана по-сух и по-строг. Прибра бутилката в бара, а празната чиния постави върху хладилника. С една дума, мимоходом въведе известен ред. Обърна се неочаквано и отбеляза невесело:

— Саша, аз съм съвсем друго нещо, тук правилно си разбрал, макар съвсем да не е това. За мен работи цял апарат от гвардейци…

Малко късно Турецки съобрази, че рандевуто завърши. Да каже на Олег благодаря и да си ходи? Или да обещае да послуша съвета му? У Саша остана някакво смутно усещане от поверителния разговор с Олег. Едно е сигурно: Олег знае много повече, отколкото казва. Но е невъзможно да го извика на разпит в прокуратурата и да започне да го „обработва“. Значи трябва да изобрази на лицето си: всичко разбрах, да махне с ръка на чичкото и — чао!

Турецки веднага го демонстрира.

11.

Меркулов изслуша съобщението, без да го прекъсва. Саша намери удобен уличен телефон край зеленчуковия магазин, срещу църквата „Възнесение“ до Никитските врата.

— Не ми харесват твоите мистични източници — резюмира накрая Костя, когато Турецки сложи точка на не особено логичния си разказ. — Все пак не сме частно детективско бюро и това, което е подходящо за твоя Грязнов, нека се изразим така, не е за прокуратурата. Ще ме извиниш, обаче всичко това са детски игри: Кармен, Хосе, не знам си кой…

— Костя, аз вярвам на източника си, разбираш ли? И няма никакъв Хосе, не си измисляй.

— Въпреки това те моля да минеш без художествена самодейност. Никой не се съмнява, че твоят Елмазов е бил заобиколен от мафиозни личности, че неговите съучредители може да са мошеници. Но ние търсим конкретния престъпник, трябва ни убиецът, Саша. Ако започнем да разработваме цялата тая компания, веднага ще ги подплашим, нима не е ясно? За никого не е тайна, че половината от доблестната ни милиция е на служба при нелегалните бизнесмени. Добре де, и ти, може би и аз, да речем, сме сигурни в момчетата на Юра Фьодоров, и то в някои. А виж, дори се боя да отворя дума за Главно следствено управление към Министерството…

— Костя, слушай, ами че това е идея! Какво ще стане, ако включим Грязнов и неговите хора, а?

— М-да — проточи Меркулов замислено. — Кажи ми, но честно, днес още ли не си… закусвал?

— Костя, но…

— Странно. Защото твоите предложения навяват някои мисли.

„Голям проклетник, ей! Ирка ме усеща от разстояние, мога да я разбера: все пак ми е жена. Ами той откъде ми се взе на главата? Ще ми се прави на Волф Месинг!“

— Първо, нямаме право да включваме частна агенция към това криминално следствие. Второ, позволи ми да се поинтересувам, какво, да не си станал милионер? Да не си получил наследство от Америка? С какво мислиш да плащаш?

— Достатъчно, Костя, можеш да не продължаваш, прав си. Съвсем забравих за парите. А по отношение на моя източник, ако ти кажа, сигурно цяла нощ ще размишляваш. Това е Олежка, добре известният ти по-малък син на нашата Александра Ивановна Романова. Познаваш ли такава особа?

— Ах, така ли! Шуриният син… Ами тогава… — Костя направи пауза, подходяща за прокурорския му ранг. — Тогава е съвсем друга работа. А пък аз реших, че сведенията ти са от някои фирмаджии, дето са затънали до ушите и по-нагоре. Имаш ли някакви данни за този Санишвили?

— Казва се Отарии, има жена, засега толкова.

— Добре, аз ще се заема с него. А пък ти поеми партийната дама, оная Кармесита де, кхъ-кхъ…

— Не разбрах сарказма, Константин Дмитриевич — парира сухо Турецки.

— Стига де! Тъкмо си мисля, че пред такива нахакани като теб и твоя Грязнов няма да устои нито една курва, независимо от партийната й принадлежност. Така ли е?

„Накъде бие днес нашият Костя, нещо се е отпуснал, да не са му уроки…“

— Изобщо, Саша — добави Меркулов, — ако говорим честно, не знам до кого от двамата ще стигнем по-лесно. Така, а сега докладвай какво искаше от теб нотариусът? Започна да ми разказва нещо доста мъгляво за някакво завещание, но аз веднага го препратих към теб. За да не играем на развален телефон. Та какво ти каза?

— Не ми се говори най-вече от суеверие, на това отгоре историята е повече от странна. Във всеки случай не бих се отказал от надеждите. Съвсем неочаквано — във всеки случай вдовицата не знае нищичко по въпроса — покойникът се сдоби с наследник на име Емилио Фернандес Боуза. Как ти се струва — бивало го е? За да стане по-бързо, помоли Клавдия да ти донесе факса, трябваше да се получи на мое име. От него всичко ще ти стане ясно. Между другото, вече дадох съответните препоръки на Фьодоров по този повод.

12.

Естествено, Турецки закъсня за Дома на журналистите. Трудно намери пролука почти до Никитските врата и там пъхна бедната си жигула, стигна до металната решетка на вратата и едва тук си спомни, че не носи временното си удостоверение, издадено от редакцията на „Нова Русия“ — остави го в жабката на колата. Вярно, трябваше му повече да се поперчи, отколкото по работа. Но пък от друга страна, ако представиш журналистическа карта, а не на старши следовател по особено важни дела, с теб разговарят къде-къде с по-голямо желание. Какво да се прави, този път ще мине така, реши той.

Мраморната зала бе претъпкана и дори имаше правостоящи около отворената врата. Отдавна не е имало такова стълпотворение. Като разбираше, че молбите и уговорките няма да помогнат, Турецки доста напористо, работейки с лактите, се мушна на пътеката между редовете и бързо намери свободно място до отсрещната стена. Имаше и недоволни, но какво да се прави! Главното е, че успя да види говорещия на трибуната и за малко да онемее — това бе великият Маркуша! Самият Феликс Евгениевич Марковски, бившият му преподавател по криминално право, изглежда, четеше основния доклад по проблемите на прехода на Русия към правова държава, за солидаристичния подход към различни страни от обществения живот, а също и какъв дял има в него старата руска емигрантска организация, базирана във Франкфурт на Майн.

Безспорно всичко, за което говореше Маркуша, бе интересно и на Саша му хрумна след доклада да се срещне с него, да поговорят, да си спомнят за някога. Може би същевременно да помоли за тезисите от доклада, а от тях да направи кратка извадка на основните идеи на Маркуша за „Нова Русия“, като добави за антураж собствени спомени от студентските дни.

Това се случи с Марковски навярно преди петнайсетина години или малко повече. За участие в някакви дисидентски работи, за които дори не си спомня сега, го „помолиха“ да напусне университета. Студентите организираха група в негова защита, подписваха петиции и прочие, защото с основание смятаха Феликс Евгениевич за един от най-грамотните юристи в страната — не само теоретици, но и практици — нали преди университета бе работил дълги години в Московската прокуратура. Където впрочем по-късно работи и самият Турецки и където споменът за Марковски въпреки всякакви опити за премълчаване бе пресен. Студентските петиции нямаха никакъв положителен ефект и след известно време, както съобщиха на Саша на ухо, Марковски напуснал благословената държава. Но никой не знаеше със сигурност в каква посока.

И ето, той отново е на трибуната — порядъчно прошарен, прибавил двайсетина килограма. Но лицето му си е останало предишното — младо и весело, каквото го помнеха всички на семинарите.

Най-сетне се разнесоха аплодисменти и всички хукнаха надолу — кой към ресторанта, кой към бюфета, а някои в мазето, при бирата. След четвърт час търсене Турецки намери Марковски в компанията на благородни старци, доста активно пиещи водка и смеещи се силно на вечните шеги на неизтощимия Маркуша. Саша спря нерешително малко отстрани, без да знае какво да предприеме, за да привлече върху собствената си персона високото внимание, но Феликс Евгениевич или почувства с гърба си настойчивия поглед, или се обърна рязко по някакъв повод, погледна Турецки в упор и със знаменития си жест се закани лукаво с кутре:

— Младежо, та аз ви познавам, не отричайте!

— Разбира се, Феликс Евгениевич! Помните ли, веднъж ме скастрихте: „Обективното вменяване, Турецки, е пълна глупост, която не е оправдана нито от времето, нито от ситуацията?“

— Ха, Турецки! Александър! Господа, моля за минутка внимание, ето един от славните ми студенти! Ах, Саша, ама защо стоите настрани? Седнете с нас! Приятели, позволете да ви запозная! А това, Саша, са мои колеги от известното ви списание „Кълнове“. Да, да, същите, „отровни“! — засмя се той силно. — Както писаха тогава, а според мен някои и до ден-днешен във вашата просъветска преса смятат така. Разрешете да ви представя и Валентин Дионисиевич Пушкарски. Лаская се от надеждата, че сте слушали много за него.

Има си хас да не е чувал за Пушкарски! „Враг на народа“ номер едно. Дългогодишен ръководител на руската емигрантска организация на солидаристите в Германия. Пушкарски се надигна зад масата и церемонно се поклони. Беше вече доста над осемдесетте, самият той много слаб, на ръст стигаше почти тавана и очите му, широко отворени, се смееха.

— Здравейте, много ми е приятно. Смятам, господа, понеже господин Турецки, хо-хо, простете, Саша, още е напълно трезвен, да му дадем за начало тази чашка, хо-хо! По руски, просто, по нашенски, господа!

Като се подсмиваше, Пушкарски му подаде пълна водна чаша и сандвич със солена селда. В това време Маркуша изреждаше фамилиите на останалите, а Турецки все не можеше да откъсне очи от Пушкарски. И той забеляза това и също въпросително, през смях искрящ от очите му, се загледа в Турецки.

— Вие същият Пушкарски ли сте, който бе осъден на смърт? — Въпросът не беше от най-вежливите.

— Именно, Саша! Именно бях осъден, понеже направиха това съвместно, макар че, хо-хо, не се споразумяха. А е напълно възможно и да са се споразумели! И другарят Йосиф Сталин ми е подписвал смъртна присъда, и фюрерът Адолф Хитлер.

Виждаше се, че Пушкарски дори се гордее с толкова високата чест — да се смята личен враг на двама кървави диктатори.

— Всички тия хора, Саша — рече Марковски, като изтощено сложи ръката си върху рамото на Турецки, — всички, които виждате в този тесен кръг, са лежали в хитлеристките лагери и затвори. А пък Валентин Дионисиевич го спаси от смъртта чиста случайност. Англичаните бомбардираха затвора в Берлин.

— Е, Феликс Евгениевич — намеси се набито старче май с фамилия Арсениев, — не можем да се мерим ние с Ве Де Пе! Та той бе в привилегирована килия за смъртници.

— Недейте така — парира веднага Пушкарски, — не съм забелязал никакви привилегии, не знам защо в съботен ден не са ни давали, хо-хо, нито шампанско, нито печени фазани!

Пушкарски остана доволен от шегата си, а Марковски каза:

— Саша, вижте тези хора! Всички са завършили или Сорбоната, или Оксфорд. Ето например Валентин Дионисиевич е доктор по философия, химия, политически науки, професор по филология. Доктор Рьорих, срещу теб, е основател на цяла философска школа! Господин Арсениев е професор по право. Целият си живот са отдали на борбата с комунизма и съветската власт. Но не с диверсии или шпионаж, както винаги са ги клеветели партийните драскачи, а със слово и със собственото си перо. Аз вече десет години работя с тях във Франкфурт на Майн и се научих на много неща. А сега с господин Арсениев преподаваме основи на публичното, частното и координационното право във вашия Нов московски хуманитарен университет. Чували ли сте за такъв?

— Разбира се. Макар че сега къде ли не откриха университети. Всички институти са преименувани на университети, а някои дори имат честта да се наричат академии. И знаете ли защо?

— Любопитно!

— Равнището на заплатата е друго — там е цялата работа. Пък и звучи някак по-солидно… Ами Валентин Дионисиевич също ли преподава при нас?

— Не, приятелю — обади се живо Пушкарски, какъв слух само има старецът! — Сега не работя, хо-хо! Пенсионирах се и пътувам по света. Срещам се със скъпи на сърцето ми хора. Ето сега навестих тази компания — той огледа с радостен поглед масата — и заминавам за Париж. Там имам раут с един Нобелов лауреат. После ще отпраша за Люксембург, при приятел. Той е писател със световно име, умен, чудесен човек, грехота е да не го посетя. А после към къщи. Ако дойдете във Франкфурт, заповядайте на гости. Ето ви визитната ми картичка… Какво, не сте ли идвали по нашите места?

— Бях се наканил, но за съжаление, работата не ми позволява. Мой приятел от училище се установи в Мюнхен, кани ме със семейството. Но нали виждате, засега не се получава.

— Заслужава си, заслужава! — Пушкарски поощри Александър Борисович. — Идете, ще ви хареса, уверявам ви. Аз също съм свикнал с дома си, хо-хо, ще повярвате ли! Погостуваш ден-два и те тегли към къщи. Така че не е изключено да се видим…

Те останаха в ДЖ-то почти до затварянето. Турецки успя да разкаже на Маркуша с каква цел е тук и той дори се зарадва. Понеже сега ще живее в Москва поне до коледната ваканция, няма нищо сложно да си уредят среща и сериозен разговор за вестника. И материалите ще са подходящи, и компанията няма да е от най-лошите. Като че ли на Саша му провървя с тази задача. А през цялото останало време с удоволствие остана в тяхната необикновена компания, слуша прекрасния им руски език, недокоснат от модните изрази и думи, макар седящите на масата неведнъж да се заливаха като деца от смях на пиперливите изрази на Пушкарски. Освен това слушаше историите им, пълни с мъка, тежък труд, бедняшко съществуване и не се уморяваше да се поразява на знанията им, на дълбоката им любов към Русия. Те я чувстваха така, както могат да чувстват и преживяват заради родната си майка собствените й деца — ласкаво и в същото време взискателно. Понеже за оздравяване са нужни винаги големи усилия. Странно, на такова разстояние — и да не изгубят нито знанията, нито усещането за родината си…

А иначе Турецки дори не можеше да си представи каква роля предстои да изиграе в съдбата му Валентин Дионисиевич Пушкарски.

Бележки

[1] Кочерга — ръжен за пещ. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фридрих Незнански Контролен изстрел (3)

Метаданни

Данни

Контролен изстрел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Петък, 6 октомври

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

Фридрих Незнански
Контролен изстрел (3)