Фридрих Незнански
Контролен изстрел (11)

1.

Сутринта на летището във Франкфурт стана случайна среща, която между другото нямаше опасни последствия за участниците й. Но ако предварително се познаваха, никак не се знае как щеше да завърши това познанство.

На една маса в малкото ресторантче седеше симпатичен възрастен човек, който приличаше на артиста Инокентий Смоктуновски, и пиеше бира. Високо голо чело, внимателни, малко печални очи, по слепоочията — мрежа от ситни бръчки, ъгълчетата на устата увиснали печално. Носеше великолепен сив костюм-тройка с лек небесносин оттенък, синя риза и тъмносиня папийонка.

Младежът, който наближи масичката му, бе висок над метър и деветдесет, имаше широки, малко полегати рамене, и носеше съвсем ново куфарче в ръка, украсено с блестящи етикети. Косата му бе рижа и — както най-често се случва — имаше сини очи.

„Наистина, какъв каприз на природата — помисли възрастният човек, — кой знае защо рижите са синеоки. А русите — със сиви очи. А пък синеоките брюнетки направо са дар божи…“

Младежът се обърна към него на хубав немски, поиска разрешение да седне на масата му. Възрастният великодушно кимна. Младежът поръча на тутакси появилия се келнер едно кафе. Еспресо.

Преметна шлифера си на облегалката на стола, а шареното като коледна играчка куфарче сложи между краката си.

„Нашенец, руснак“ — определи го възрастният.

— Извинете — обърна се меко към младежа, — от Русия ли сте?

— Да — кимна охотно момчето. — Пристигнах току-що.

— Много добре — поклати глава възрастният. — И какво е времето у нас?

Младежът видя шлифера на възрастния, хвърлен небрежно на съседната масичка — бе почти като неговия. Усмихна се и посочи с пръст:

— Разбира се, можете да ходите така, но за малко. Виждам, че тук е много по-топло… Ах, извинете, да не се каните да ходите в Москва?

— Познахте… — И на свой ред се поинтересува: — По работа ли? Или просто така, да отдъхнете?

— И едното, и другото — отговори младежът и пое от сервитьора малката чашка. — А вие руснак ли сте? Отдавна ли живеете тук? Или само минавате?

Възрастният сви рамене, от което можеше да се направи всякакъв извод: и да, и не.

В това време приятен женски глас съобщи по радиото:

„Моля господин Грязнов, който пристигна с полета от Москва, да дойде на гише номер седем.“

Младежът вдигна глава, сякаш искаше да разбере откъде прозвуча мелодичният призив, после стана, сложи до чашката монета от пет марки и като си взе нещата, леко наведе главата си в поклон:

— Благодаря ви. Всичко най-хубаво.

„Грязнов — намуси се възрастният човек и лицето му веднага прие жестоко, дори хищно изражение. — Откъде знам тази фамилия? Пет марки за чаша кафе — гледай ти, прави се на изискан…“

Същият глас от сияйната висота съобщи, че е обявен полетът за Москва… пътниците да се явят… Когато вече се настани в креслото и щракна коланите, той си спомни: „Разбира се, Грязнов! Рижият мильо! Приятелчето на оня, който вчера през нощта отиде да нахрани рибите… Чакай, оня е стар, а тоя?… По дяволите, върви ги разбери.“ И елегантният възрастен господин, приличащ на прочутия актьор Смоктуновски, бутна с крака по-навътре стария си кожен куфар, в който носеше за Москва десетки касети със записите от разпита на покойния „важен следовател“ Турецки.

2.

Когато се събуди, Саша не можа да съобрази веднага къде се намира. Имаше усещането, че е затворен в малко сандъче, където не може да си протегне като хората дори краката. На това отгоре сандъчето се люлее и поскърцва. През полуотворения люк над главата му се виждаше късче сиво небе. Дишаше леко, въздухът имаше леко горчив вкус и мирис на свежа мокра зеленина.

Изведнъж капакът на люка се отвори и в пролуката се подаде лице, нарисувано сякаш от художник на детска книжка за пирати. Лицето беше кафяво, като дървото, с което бе обшито сандъчето. Първото впечатление се потвърждаваше от нахлупената ниско над челото фуражка с посмачкано бяло дъно и избеляла котва и от подстриганата бяла капитанска брада, обрамчваща долната част на лицето. Нямаше мустаци, а пък от устата войнствено стърчеше къса права лула. Светлите избелели от слънцето очи се смееха!

— Стига си спал, момче! — каза на английски пиратът.

Саша скочи, едва не удари темето си в теснотията. Старецът посочи с ръка: излизай! Саша веднага се измъкна наполовина от люка и видя, че се намира на палубата на плавателен съд, свързан със сушата посредством люлеещо се мостче, а наоколо бе вода. Съдът се поклащаше леко. Не беше студено, а ветровито. Стрелкащите се над водната шир чайки крещяха пронизително.

Турецки последва стареца и влезе в каюткомпанията, сигурно така трябваше да се нарича просторното помещение, облицовано с лакирано тъмночервено дърво. На кръглата маса седяха още трима такива възрастни мъже, които приветстваха появата на Турецки с вежливи кимвания.

Само след десет минути Турецки знаеше за себе си буквално всичко. И информацията, прибавена към някакви размити, малко странни негови собствени спомени и усещания, най-накрая му се проясни истинската картина на събитията.

Да, сега можеше с цялата отговорност да каже за себе си: провървяло му е така, както просто не се случва в живота. Вероятно са се събрали в една точка някакви взаимноизключващи се сили, всяка от които определено е водела към гибел, но сблъсъкът им е предизвикал съвсем противоположна реакция. И ето резултата — той е жив и дори горе-долу здрав, ако не броим неясната смъдяща каша в устата, сивата цицина на дясната скула и варварски скъсания ръкав на толкова хубавото доскоро американско сако. Естествено Турецки нямаше нито документи, нито пари. Както и нямаше още окончателна яснота какво да прави сега и откъде да започне.

Засега, за да не губи времето си, Турецки се постара да се приведе горе-долу в приличен вид с помощта на старците, макар след разпита, возенето в багажника и къпането в Майн видът на костюма му, меко казано, да не беше много симпатичен. Саша го оправи както можа, за всеки случай порови из джобовете и много ясно — не намери нищо.

На старците успя да обясни, че е попаднал в ръцете на руската мафия. По-точно говореше на английски с хер Хелмут, а той пък превеждаше разказа му на останалите. Другите слушаха и от време на време потапяха устни в кристалните халби с капачета. Най-младият на вид, който се казваше Фриц, имаше цигари и когато Саша изпушваше една, веднага му предлагаше следваща. Нахраниха Турецки с вкусни пържени картофи, сурово кълцано месо с яйчен жълтък и пипер и му наляха двойна или дори тройна порция водка, някъде около сто грама.

Без да изпада в подробности, Турецки им обясни, че е руски полицай, полковник…

— О! Оберст, оберст! — закимаха многозначително старците, заканвайки се на някого с показалци. Въобще бяха много мили и мъничко наивни. При думата „мафия“, произнесена от Турецки, веднага застанаха нащрек, забиха в него осъдителни погледи и същевременно забърбориха — сурово и отсечено. Саша не разбра реакцията им и попита Хелмут какъв е проблемът, да не е казал нещо не както трябва?

Хелмут извади лулата от устата си и посочи с мундщука поред всеки от приятелите си:

— Те са възмутени до дъното на душата си. Сега ще им обясня всичко.

И когато старецът разясни, че Турецки съвсем не е мафията, а тъкмо тя го е преследвала, те веднага оцениха подвига му с голямо разбиране и достойнство.

Саша се надигна, за да извади по навик носната си кърпичка от джоба на панталона. Не я намери, машинално пъхна ръка в задния джоб и с пръстите си напипа нещо твърдо. Като не вярваше на късмета си, той рязко извади… визитната картичка на Пушкарски. Валентин Дионисиевич Пушкарски му я беше дал в Дома на журналистите, сякаш преди сто години и го бе поканил на гости тук, във Франкфурт. Как не се е изгубила, как се е оказала в този панталон! Това се казва късмет!

Турецки веднага обясни защо така се е зарадвал на находката и каза, че спешно трябва да се свърже по телефона. Хем ще му помогнат, хем ще има възможност да се отблагодари за добрината им. Саша се боеше, че ще го сметнат за неучтив, и искаше да им направи някакъв подарък, поне да им даде една бутилка хубава водка.

Хелмут прочете визитката, показа я с разрешение на Саша на приятелите си, те също се запознаха, при това думата „професор“ предизвика у тях видима почит и започнаха да обсъждат нещо.

— Мислим как ще е най-удобно за вас да отидете в Масенхайм, това е съвсем близо до Франкфурт.

— А нима това не е квартал на града? — учуди се Саша.

— Понякога може да се каже и така, но те предпочитат да се наричат град — с известно превъзходство поясни Хелмут.

„Ами да, предградията — помисли Турецки. — Също като нашите Малаховка, Люберци, Апрелевка в Московска област…“

Наложи се да обясни на добродушното старче Хелмут, че положението на Турецки в дадения момент е малко по-лошо, отколкото може да се предполага. В джоба си няма нито копейка. Затова ще е най-разумно да позвъни на господин Пушкарски с надеждата, че си е вкъщи, а не обикаля някъде и да се уговори с него да му помогне. В противен случай ще се наложи да се обърне към старши инспектора от криминална полиция хер Ханс Юнге. При това също неизвестно дали ще успее да го намери, нали днес е почивен ден.

Хелмут се замисли, почесвайки се зад ухото с мундщука на лулата. Най-сетне каза, че при всички случаи е готов и занапред да оказва гостоприемството си на руския полицай, но самият той е принуден да вдигне котва и да отиде в Майнц да остави своята старица в дока. Турецки не разбра защо е тази церемония. Постара се да обясни, че трябва просто да позвъни, а тогава всичко ще се изясни. Разбира се, можем да позвъним, съгласи се старчето, но неделята е особен ден. Не бива да се разчита на късмет. И за съжаление той, Хелмут Щилке, трябва именно днес да вдигне котва, иначе ще има голяма загуба на време. Саша не разбра защо не може да се отплава утре?

— Нито един уважаващ себе си моряк никога няма да си позволи да вдигне котва в понеделник. Затова — или днес, или едва във вторник.

Изясниха и този въпрос.

Хелмут каза, че най-близкият телефон е примерно на половин миля, веднага след моста, в бара. Но понеже руският гост сигурно не се чувства комфортно, то сега Фриц, най-младият от тях и естествено най-бързият в краката, ще придружи господина и ще му помогне да се свърже с нужните хора. Във всеки случай самият Хелмут е благодарен на съдбата, че му предостави възможността да помогне, доколкото може, на един хубав човек, както той е уверен.

Разбира се, бе казано някак сложно, но от чисто сърце. Турецки развълнувано стисна твърдите, сякаш дървени длани на всеки от тях, слезе по люлеещия се мостик на брега, придружен от „най-младия“ — Фриц, — и тръгна по улицата към близкия мост.

3.

Обаждането на Саша сякаш не учуди Пушкарски. Нещо повече, дори като че ли го зарадва.

— Приятелю! Какъв късмет, че ме намирате у дома! А аз вече се канех да заминавам за Люксембург, мисля, ви разказвах за моя приятел, който се установи там? Точно така, а изведнъж се обаждате вие, каква радост за стария човек! Къде сте, приятелю?

След такова радостно посрещане, информиращо недвусмислено за неотложни работи, Саша не се чувстваше много удобно да говори на стареца за проблемите си. Освен това телефонът бе на тезгяха, а докато излъскваше чашите, барманът невинно и някак без особен интерес поглеждаше под око неясния посетител. А по него наистина всичко бе странно — от омачкания, сякаш дъвкан и намерен на боклука костюм до великолепната цицина на лицето — определено ръчна изработка.

Затова Саша не можа да обясни нещо по-подробно по телефона, а трябваше да го направи спешно. Цялата му надежда бе, че барманът, дай Боже, никак не е длъжен да разбира руски. И с доста витиевати, мъгляви изрази, пояснявайки през дума, че не може да говори иначе, понеже не е сам и се обажда от ресторант, Турецки каза, че е станал жертва на нападение. Каза, че случаят му е помогнал да се измъкне и сега, без документи и пари, може да разчита само на спешната помощ на ВеДеПе. Май последното съкращение реши въпроса положително.

Валентин Дионисиевич, който до този момент слушаше Турецки да не кажем с недоверие, но вероятно без всякакво уважение към журналиста от Русия, сигурно пропил се и оплел се в някаква история, при думата „ВеДеПе“ гръмогласно се засмя. След като се насмя, попита Саша къде е хвърлил котва сега. При което Турецки веднага отговори, че наистина нощес са го спасили моряци, а един от тях е до него и ако Валентин Дионисиевич позволи, човекът сега ще му обясни как да стигне дотук, понеже Саша не знае немски, а немецът копче не разбира на английски.

— Бите. — Саша подаде слушалката на Фриц и показа с жест какво трябва да обясни.

Фриц взе слушалката почтително, поздрави и заслуша. Сетне, като закри микрофона с длан и се обърна с гръб към бармана, започна да обяснява нещо, като кимаше и поглеждаше към Саша. След минута върна слушалката и отиде при бармана, заговори за нещо с него. Пушкарски бе сериозен:

— Извинете, колега, честна дума, мислех, че при вас е станало както обикновено, нали знаете, в стил „гуляй, Вася“, но вашият спътник отчасти ми проясни същността на произшествието. Наистина не разбрах всичко, но усещам, че някъде близо край вас е горещо, а понеже обожавам всякакви рискови ситуации, веднага тръгвам. Стойте в бара и не мърдайте никъде. Предполагам, че ще се появя след час, не по-късно.

Турецки затвори и отиде при Фриц. Той гостоприемно му предложи да седнат на масата и показа на бармана два пръста. Оня кимна и напълни две големи чаши със светла бира с плътна шапка пяна. Фриц постави чашата пред Саша, повдигна над масата своята, произнесе слово, напомнящо юбилейно, и потопи носа си в пяната.

Понеже всъщност нямаше за какво да говорят, а и не се разбираха, пиеха мълчаливо. Саша изведнъж си спомни съвета на Анатолий Иванович: да пийне от хубавата баварска бира. Също като в онзи еврейски анекдот: извикват Хаим в КГБ и го карат да напише писмо на чичо си в Америка. Той започва: „Скъпи чичо Изя, най-после намерих време и място да ти пиша…“ Саша също намери къде да опитва биричката. По неволя.

А дали точно от този „верен, разбираш ли, приятел Толя“ не е тръгнала информацията за действията на следователя Турецки? Нали веднъж вече се питаше: кое ли ще е по-важно за главния — своите или цялата прокурорска сган? А понеже неговите „свои“ със сигурност са обвързани с престъпниците… изобщо днес нито една структура не може да се похвали, че е свободна от криминалитета, то сведенията за следствените действия на Главна прокуратура наистина струват скъпо на пазара.

След това Турецки си спомни, че днес трябваше да пристигне със самолет Денис Грязнов. Саша обеща да го посрещне. Къде ти. Едва остана жив… Интересно, а какво си е помислил Равич? Сигурно е звънил в Москва, казал е, че по документи Турецки е пристигнал, но е изчезнал безследно… Както оня В. 3. Рослов… Естествено, в Москва е настанала паника. А може поради това Денис да не е дошъл?

Когато идваха насам, в бара, минаха покрай гробище. Фриц многозначително го посочи с пръст и направи такъв жест с ръце, който можеше да означава само едно: то, тоест гробището, този път няма късмет. Хубава философска сентенция.

А бирата наистина е превъзходна. Като видя погледа на Турецки, оценил високо качеството на питието, Фриц вдигна ръка и щракна два пъти с пръсти. Барманът сложи пред тях по още една чаша, този път с тъмна бира. Тя имаше и друг аромат, и естествено, друг вкус.

Но ако главният информатор на новооткритата руска мафия е самият главен прокурор, тогава докъде сме стигнали, а?! Върви обясни това даже на тоя Фриц — той ще сметне Турецки за луд… Добре де, ясно е, че Анатолий е безсрамник и много объркана глава. Фукльо и подмазвач — при него и двете вървят ръка за ръка. Че по негова инициатива пуснаха студенти от юридическия да се справят с поръчковите убийства — това не е просто лудост, а идиотизъм, граничещ с престъпление. Момчетата се провалят и пращат следствената работа по дяволите.

Ако Турецки бе главният мафиот, някой кръстник, щеше да носи на ръце такъв главен прокурор…

Турецки видя, че към бара се задава бавно голяма черна кола. Саша се надигна и видя слизащия Пушкарски. Ама че артист! Та той е на осемдесет, а кара такъв танк!

Валентин Дионисиевич — висок, слабоват, с побеляла грива — влезе в бара, като се понаведе на вратата, бързо се озърна, видя надигащия се от масата Турецки, възрастния му спътник с плетена шапчица и разпери широко ръце. Прегърна го по руски и се разцелува три пъти с московчанина, явно демонстрирайки на всички присъстващи най-високото си благоразположение към него. При това не пропусна да му прошепне на ухото:

— Обаче ще ви кажа, колега…

— За фасадата ли говорите? — реагира тихо Саша. — Ако знаехте какво ми е отвътре…

— Досещам се — рече той и седна на масата, като стисна дружелюбно ръката на Фриц и същевременно отрицателно махна с длан на заелия очаквателна поза барман. — Гледам, че малко сте се поококорили?

— Няма да се оправя скоро — усмихна се Саша. — Валентин Дионисиевич… — Саша изрисува на лицето си вселенска скръб.

— Ясно, колега, може да не продължавате — измърмори Пушкарски, обърна се към бармана и го попита нещо. Оня му отговори. Пушкарски кимна, сложи широката си длан върху ръката на Фриц и стана, изваждайки от джоба си портфейл. Турецки стана след него и се насочи към бара, където блестяха с разнообразните се етикети бутилки с всевъзможни форми и съдържание, и попита:

— Валентин Дионисиевич, ще ми окажете ли още една малка услуга? По-точно помогнете ми да се отблагодаря на моите спасители. Бих искал да им оставя сувенир… нещо по-прилично от този род — Саша посочи строените бутилки. — Работата е там, че сега съм на нула, но още днес ще звънна в Москва и ще се издължа веднага, както разбирате… — Ох, колко му беше неловко на Саша!

Но изумителният Пушкарски неслучайно бе надживял всички политически системи и невероятно количество политици, нямаше нужда от подробни обяснения. Само кимна, обърна се към Фриц, каза нещо. Оня кимна и отиде при тях. Двамата си казаха няколко думи на немски, след което Пушкарски съобщи на Саша:

— Колега, с ваше позволение, аз, хо-хо, също бих искал да взема участие според силите си в празнуването на вашия ден на благодарността. И като се консултирах с единия от спасителите, разбрах, че тия сурови морски вълци от всички съществуващи напитки предпочитат не джин или уиски, да не говорим за традиционния пиратски ямайски ром, а… сладкия ликьор от къпини. Предполагам, че като прибавим към онази златиста съдина една хубава бутилка „Столичная“ в памет на един странен руснак, това ще им е напълно достатъчно.

След минута вече седяха в просторната кола на Пушкарски и пътуваха по крайбрежната улица към полюляващата се в далечината невисока мачта на яхтата.

Сбогуваха се с Фриц до мостика. Пушкарски погледна това крехко съоръжение и не рискува да стъпи на борда. Фриц отиде на яхтата със сувенирите под мишница, а четиримата старци, като стиснаха длани, приветливо ги вдигнаха над главите си. Саша им се поклони ниско, опрял ръка до сърцето си, а после седна в колата до Валентин Дионисиевич.

— Разбирате ли, Саша — Пушкарски обърна лицето си към него, — това са най-типични, нормални немци. Не могат да понасят високомерието… както впрочем и у нас, някъде в провинцията… Хайде сега, приятелю, да спрем и да ми разкажете какво се е случило с вас? И какви са тия игри на стражари и апаши?

Турецки разказа всичко като на изповед. Разбираше, че в момента разказът му нито може с нещо да се потвърди, нито да се отхвърли. Пушкарски или трябваше да приеме всичко на доверие, или да го предаде в полицията като скитник. Като чувстваше, че не успя да спечели доверието му, Турецки се изплю, махна с ръка и започна, както се казва, от самото начало. Смяташе, че ако не друго, от Пушкарски поне не можеше да очаква подлост.

Разказът бе достатъчно дълъг. Саша мимоходом предаде поздрава на Маркуша — така и каза: „Маркуша“, с което най-сетне предизвика първата усмивка върху лицето на Валентин Дионисиевич. След като се извини, Турецки не навлезе във всички подробности от разследванията по убийствата, но подчерта, че именно това е била причината за отвличането му и едва не е довела до смъртта му. Като виждаше, че все пак недоверието не изчезваше от очите на Пушкарски, Саша си помисли: „Какво съм седнал да се извинявам в края на краищата? Не е Господ и кой знае какъв благодетел! Ще намеря Денис или Толя Равич, ще взема пари от тях, ще се издължа с него и — край, пито-платено!“

Валентин Дионисиевич усети промяната в настроението на Турецки и побърза да предотврати възможния конфликт:

— Саша, много ви моля, не приемайте навътре видимото недоверие към думите си, повярвайте, не е там работата. Толкова съм живял и толкова неща съм видял в живота си, че кълна ви се, дори не сте го сънували в най-фантастичния си сън. Имало е ситуации, подобни на вашата, приятелю, и то неведнъж, и дори на мен се е случвало. Мисля за друго: това, което ми разказахте, е извънредно опасно. Както разбирам, Феликс вече ви е разказал какви сили са задействани в това криминално прекрояване на икономическо влияние върху целия свят. Ще ви кажа съвсем искрено, отдавна съм решил за себе си категорично да се оттегля от цялата тази кървава политика. Завинаги. Имам малко време и не искам да го губя в разясняване на съкровени истини пред глупаците. Все пак има и нещо вечно, за което те все още не се досещат… Но вие ме поставихте, така да се каже, в известно, бих казал, двойствено положение. И аз сега мисля как… хо-хо! — да запазя и невинността, и капитал да получа. Макар че, уви, в живота не се случва така. Затова, за бога, не се сърдете на стареца, а хайде, приятелю, да помислим с какво конкретно бих могъл да ви помогна? Саша, чуйте, не ви ли трябва лекар? Хайде да се отбием, тук наблизо имам един приятел, нека види какво може да ви докара къпането през октомври…

4.

Докторът, смешно старче, наподобяващо доктор Охболи от детските филми, ги посрещна приветливо, покани гостите в кабинета, предложи на Турецки да се съблече до кръста. После старателно, с помощта на древния стетоскоп преслуша грешния организъм на Саша — нали от дъжд на вятър ходи на лекар! — опипа го с жилави пръсти и каза, че изобщо няма големи претенции към пациента. Просто би трябвало по-малко да пуши и да спазва хранителен режим. Поинтересува се от следите от убождания по ръката, причината за цицината, а после, като погледна в устата му, поклати скръбно глава. Наложи се по молба на Пушкарски Саша да повтори разказа за кофеиновите инжекции, водката, принудителното къпане. Докторът го изслуша внимателно, като кимаше с белоснежната се шапчица, а сетне обясни, че Саша просто е имал огромен късмет. За щастие, отвлекли са го пълни дилетанти. Сложили са му повече от десет инжекции, а после са завършили екзекуцията с грамадна доза алкохол. В резултат на което е настъпило така нареченото алкохолно-кофеиново разтоварване. Именно тази грешка на бандитите е спасила живота на Турецки. Човек изглежда напълно пиян, но в същото време съобразява всичко. Иначе, оказвайки се в ледената река, Турецки е можело да се нагълта с вода. Още повече му е провървяло, че не са го вързали, като са се надявали, че удавникът ще изглежда съвсем естествено. Но след такова голямо стресово натоварване за известно време човек губи задръжките си — бърбори, смее се, реагира неадекватно и най-сетне заспива мъртвешки. Изключва се. Случва се след такова нещо трудно да го свестят.

С мъглявата си памет Саша усещаше, че май всичко е било така. А главата все още му тежи като чужда. Наистина обясняваше си го с побоя.

По повод на зъбната екзекуция лекарят му предложи адреса на свой колега, отличен зъболекар според неговите думи. Разбира се, Турецки взе адреса и благодари — няма да се излага пред любезния ескулап, намерил тук, в Германия, своята втора родина, ако не майка, то мащеха. Но какво да се прави, като мащехата се е оказала по-добра? В себе си реши, че все пак трябва да се срещне с митичния засега зъболекар Ньома Финкел от Офенбах, който практикува срещу чужди застраховки, като при това не отказва на никого.

А засега докторът даде на Турецки флаконче и предложи преди, а също след всяко хранене да си прави хубава гаргара на гърлото и устата. Раната на скулата намаза с някаква миризлива паста и внимателно я залепи с лепенка телесен цвят. Може да се каже, че сега Турецки изглеждаше като ветеран боксьор, провел спаринг със своя твърде способен ученик от тежка категория. На излизане от доктора Турецки се заинати от принципност:

— Валентин Дмитриевич, много съм признателен за грижата ви към мен, но всичко това, както разбирам, струва пари, и то сигурно доста. Затова като приемам с благодарност помощта, искам да кажа, че щом се свържа с приятелите си, веднага, на мига, както се казва… Нали разбирате, ще се постарая…

Пушкарски слушаше някак закачливо дрънкането му, замислено склони глава настрани, като оня класически любител на славеевите песни, и потвърди с преминаващ в хълцане глас:

— Ама разбира се, Александър Борисович, няма да забравя да ви представя чека. — И прихна, отмятайки глава.

Саша разбра, че е изръсил глупост. Но от друга страна, нали никой не е длъжен да му прави услуги. Особено пък човек като Пушкарски.

— Саша, скъпи — заохка Валентин Дионисиевич, докато се качваше в колата, — кажете ми: къде трябва да харча парите, които толкова ми трябваха на млади години, а сега не представляват никаква ценност? Макар че все пак имат един плюс: подаряват свобода за придвижване. Но нали и тази свобода не е вечна, драги мой. Така че да оставим нашите сметки. Аз наистина искрено се радвам да ви помогна. Не се натискам да ви ставам приятел, нито, да пази Бог, наставник… Вие, Саша, ми станахте симпатичен още там, в Москва. Хареса ми, че Феликс някак изведнъж ви позна и поздрави, а в нашата компания, да ви кажа, по правило не се задържат случайни хора… И това, че го наричате Маркуша, а мен ВеДеПе, също говори, ще отбележа без излишна скромност, че няма да завършим така безнадеждно пребиваването си на този свят. Но най-главното сигурно е, че помня как, без да се чудите и умувате, ударихте с нас по една голяма чаша от превъзходната, лошо пречистена, сиротска наша руска водка и ядохте селда… Господи, съвсем остарявам! Как забравих да попитам доктора може ли да пиете? Нали говореше повече за режима… Да се върнем да попитаме, а?

— Какво говорите, Валентин Дионисиевич, няма проблем!

— А няма ли да настъпи — хо-хо! — ново разтоварване?

— Предполагам, че не трябва — разсмя се Турецки.

— Тогава напред, понеже за днес нямаме повече работа в града. Драги, уикендът ще свърши чак утре.

5.

В Москва вече започваше паника. Като чу гласа на Саша, Меркулов дълго не можа да се окопити, а после се увлече в гневна тирада. В смисъл: постоянните фокуси, граничещи с пълна безотговорност, веднъж ще направят своето черно дело, но той, Меркулов, не желае да взима участие в отвратителния процес на морално падение, по-точно разпадане на човешката личност…

— Костя, свърши ли? — прекъсна го решително Турецки.

— Защо, малко ли ти беше?! — разяри се Меркулов.

— Питам, защото се обаждам от домашния телефон на страничен за нас човек и не желая да му навивам излишни минути. Затова слушай… А между другото, телефонът ти не се ли подслушва?

— Не.

— Откъде знаеш?

— Вчера момчетата на Грязнов ми монтираха едно нещо, което моментално реагира на странично включване. С две думи, какво се е случило?

— Без подробностите, Костя. Въпреки всичко аз съм жив и отново се чувствам напълно работоспособен. Тук повече от денонощие се интересуваха от всички, разбираш ли? — от всички без изключение наши разследвания. Денис излетя ли?

— Да. Грязнов се свързал с твоя приятел. И той заявил в полицията.

— Много добре. Днес свършвам с възстановяването и утре заминавам при твоя приятел. За съжаление ще се наложи да му се обадиш още веднъж или да пуснеш нещо като факс, защото нямам в себе си — нали разбираш — нито пари, нито документи. Ти се оказа прав, като предаде всичко необходимо на Денис. Значи днес Равич го е посрещнал? Добре. Засега ще се постарая да издържа с неговите финанси, но трябва помощ, Костя. Запиши телефона, на който ще ме намериш през следващите… — Саша погледна Пушкарски, който се правеше, че не слуша телефонния разговор, и попита: — Валентин Дионисиевич, мога ли да ви досаждам през следващите… поне две денонощия?

— Не възразявам и за цяла седмица, но после ще бъда принуден да ви оставя, а вие живейте тук, колкото ви харесва.

— Благодаря… Костя, аз, разбира се, съм нахален, но се натиснах за два-три дена. Това преди разговора с Денис. Затова си запиши номера… Не се обаждай от службата, там всичко се подслушва. Имам информация. Край, Костя. Недей забравя да уточниш с академика, мисля, че сме около десетката. Мога да се обаждам само късно вечер. Дочуване.

— Извинете, Александър Борисович, ако не е толкова голяма тайна, задоволете интереса ми, с кого разговаряхте?

— Със заместник главния прокурор на Русия Константин Дмитриевич Меркулов. Между другото, Маркуша го помни добре, Костя също е учил при него, но десет години преди мен.

— Да, светът е малък… Ако съдя по репликите ви, не е лош човек?

— Отличен — каза убедено Турецки. — Само понякога не мога да го разбера как може да се примирява с… всяка измет!

— Тази разгорещеност ми е позната — въздъхна Пушкарски. — И ние някога… Докато не се смени цветът на перчема, както се казва. Конформизмът и дипломацията са като две гледни точки на еснафа за света. Понякога дори са тясно преплетени, но нали знаете от историята, в края на краищата за едното са разстрелвали, а за другото са давали ордени. Макар всъщност да са толкова близки, толкова да си приличат. На млади години не е трудно да ги сбъркаш… Само тежкият опит… Обаче какво съм взел да ви баламосвам? Имам предложение, драги мой. Сега ще отидете в банята, а аз ще ви приготвя бельо. Майн е чиста река, но въпреки това. А утре, предполагам, че по-раничко ще можем да ви намерим нещо подходящо, докато оправят костюма ви. Какъв тип дрехи предпочитате?

— Най-примитивния — усмихна се Саша. — У нас ходя по дънки.

— Не е лошо — одобри Пушкарски. — Утре ще кажа на секретаря на нашия съюз, той ще осигури. А днес ще се наложи да си помагаме. Жена ми замина за няколко дни при приятелката си, не се сърдете…

— Валентин Дионисиевич, моля, не ме карайте да се изчервявам. Вие и така направихте толкова за мен, че сега се чувствам вечен ваш длъжник.

— Е, чак пък вечен — измърмори Пушкарски, тръсна рязко побелялата си глава и се надигна от дивана. — Какво разбирате вие, младите, от вечност?