Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Контрольный выстрел, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Контролен изстрел

Преводач: Венета Георгиева

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Печатница: Атика

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1582

История

  1. — Добавяне

Вторник, 17 октомври

1.

Ранното утринно позвъняване съобщи на Турецки да очаква гости. Всеки момент трябваше да пристигне Денис с нужната документация.

Разположиха се в кабинета на Пушкарски и старецът обясни на секретаря си, че имат спешно съвещание, и го помоли да не влиза и да не пречи. Майер имаше болезнен вид, виждаше се, че не е избръснат, под очите му тъмнееха кръгове. И речта му бе малко забавена. Сякаш цяла нощ е пил. Впрочем кой знае, да живееш непрекъснато в диво напрежение — какво ти здраве искаш тогава?

Той не дойде сам. Неговата спътничка бе на около трийсетина години. Тънкото, изящно лице бе обрамчено от дълги, разпилени по раменете кестенови коси. Сивите очи гледаха напрегнато под навъсените вежди, събрани в тъничка черта. Пръстите й неспокойно стискаха малка чантичка.

Още щом я видя, Пушкарски възкликна:

— Катя! Откога не сме се виждали! Как се озова тук?

А когато Турецки се запознаваше с нея, тя протегна тясната си, по-силна длан и каза:

— Кейт Торн.

И изведнъж това домашно, руско „Катя“! Турецки погледна младата жена въпросително. Нямаше нужда дълго да чака.

— Моят баща, Павел Иванович Торнин, беше добър познат на Валентин Дионисиевич. Той умря. Преди три години. А по едно време аз опитвах в журналистиката, та имам и псевдоним. — И замълча, уверена, че даденото обяснение е напълно достатъчно. — Но знаете ли нещо за Рослов? — Гласът й зазвуча напрегнато, като опъната струна.

— А вие какво отношение сте имали към него? Извинете, исках да кажа: познавахте ли се?

— Да.

— Тогава вестта ще бъде крайно печална за вас. Той загина.

— Кога?

— Кой ден сме днес? Седемнайсети октомври ли? Тогава… — Турецки направи пауза. — Значи се е случило на трети октомври. Да, точно преди две седмици.

— Но как така?! — почти се възмути Катя. Саша реши за себе си да я нарича по руски. — Та нали два пъти звъних на майка му, но… нещо не можех да се свържа. Обаждаше се грешен номер. А дори си помислих, че не съм си записала правилно телефона му в Москва.

Най-накрая той разбра всичко. Ето я странната истерична дама, която търси някакъв Володя, поради което кръвното на Шура е подскачало.

— Извинете — попита предпазливо Турецки. — Катя, сигурна ли сте, че Владимир Захарович Рослов е истинското име на вашия познат?

— Разбира се! — отговори тя с жар. — Дори видях веднъж паспорта му.

Турецки видя бързия поглед, който му хвърли Миша Майер, и реши да не продължава темата.

— Миша, вчера обещах да ви покажа протокола от разпита на свидетеля. Той е тук. Денис, бъди така добър, дай ми документите.

Майер отвори тънката папка. Катя щеше да се наведе към него, но той направи лек жест с ръка и я отстрани. Наистина, защо една жена да чете всичко това? След като прочете, върна папката на Турецки, а на Катя само кимна, полузатворил очи. Тя наведе глава. Мълчанието трая не повече от минута, но на Турецки се стори, че бе сбогуване с другаря.

Валентин Дионисиевич, който също наблюдаваше кратката сцена, не издържа, въздъхна дълбоко и се надигна като стар човек от креслото си.

— Ще отида — каза той, обърнат към някого в пространството — да видя какво става там. А вие продължавайте, не се притеснявайте. Имате си работа, разбирам…

— Миша ми каза, че ви интересуват някои факти, свързани с немския филиал на банка „Златен век“. Какво по-конкретно бихте искали да знаете? — попита Катя с равен глас, сякаш лишен от интонация.

— На практика всичко, което ще помогне да научим причината за убийството на президента на банката Елмазов и директора на филиала Шрьодер. Имам известни съображения, но бих искал да чуя вас. Извинете, Катя, не знам дали имате отношение към тези неща.

— Най-непосредствено — отвърна сухо тя. — Завършила съм икономика и напоследък работех… работя като консултант аналитик на банка „Златен век“. Но за това никой не бива да знае. Казвам ви само защото се намирате в дома на човек, дълбоко уважаван от мен и изобщо от нашето семейство. При това Феликс Евгениевич ви е препоръчал на Миша. Това са много големи препоръки. А с Володя ме запозна Миша, кога беше? — Тя се обърна към Майер. — Преди година или повече? Впрочем сега това вече няма значение. Как е загинал Володя?

— Посрещат го в Москва на летището. Той се качва в колата на Елмазов, някой посрещач сяда отзад. Володя кара добре кола, знаехте ли? — някак между другото попита Турецки.

— Отлично! — отвърна разпалено Катя. — Шофьор на риска! Та той просто си беше професионалист. Дори неведнъж е участвал в състезания, както ми е разказвал.

— Точно така, той сяда на кормилото. Защото Елмазов освободил шофьора си. И те, както разбирам, пътуват тримата в района на Кремъл. Но малко преди да стигнат, а впрочем кой може да каже сега докъде са пътували?… Накратко, на една от пустите улички единият пътник слиза от автомобила, а след броени минути се чува взрив. Двамата мъже, останали в колата, буквално са разкъсани на парчета. И всичко изгаря. С изключение… както казах…

— И не познавате ли човека, който ги е посрещнал? — попита напрегнато Катя, сякаш тя водеше разследването.

— Разбира се, че не… А по-късно убиха и шофьора, и случайния свидетел — шофьор на такси. Но вие попитахте така, сякаш знаете нещо?

— Сега не мога да кажа нищо. — Жената залюля бързо главата си и очите й блеснаха — или от сълзите, или от ненавистта към някого, за когото още не е разказала. — Миша, може би и ти искаш да обясниш нещо на Александър? Ще разрешите ли да ви наричам Саша?

— Да, да, разбира се — сепна се Турецки.

— Мисля, че е наша чисто професионална грижа как сме се запознали с Владимир. — Майер цедеше бавно думите. — Достатъчно е, че се занимавахме с едно дело. Аз по моя линия, той по своя. Но в определен момент интересите ни се сблъскаха… пресякоха… и ние започнахме да работим заедно. Разменяхме информация. Знам, че това не се поощрява у вас, но разузнаването си има свои закони и правила. На определен етап, когато Владимир имаше достатъчно сериозен материал срещу филиала на фирмата „Златен век“, аз го запознах с нея, с Кейт. Понеже според моите сведения само тя може да се вмъкне в депозитара на банката.

— Миша, говориш за мен така, сякаш съм някой мошеник! — намуси се Катя.

— Абе то всички сме в някаква степен… Та, Саша… Владимир имаше всички основания да твърди, че филиалът на „Златен век“ във Франкфурт е станал своеобразно седалище на криминалитета от Русия. Чрез тази банка от Русия се източваха пари тук, в Германия. Има много начини: скъпо струващи фиктивни договори, вие сам знаете за предварителното заплащане при недоставена стока, изпиране на мръсни пари от продажба на наркотици, търговия с оръжие. Там се провеждат и обратни операции, тоест пране на пари в Русия. При вас дойде милиард долара на сицилианската мафия, получени от наркобизнес. При това всички документи при вас са подписвани на равнище Министерски съвет. А действащи лица са сенчести бизнесмени, криминални елементи, бивши агенти на КГБ, алчни нови държавни чиновници… Това е огромен престъпен синдикат. Сега, Саша, вече разбирате по какво острие на ножа вървеше Владимир. И Кейт му помагаше.

— Е, моята помощ бе само в това, че успях да проникна в електронната база данни за акционерите на банката и предадох на Владимир кода и файловете с имената и сумите. Когато той прочете материалите, каза, че държи в ръцете си бомба, която може да взриви правителството. Трябваше незабавно да се срещне с вашия президент. И аз се изплаших за него. Но преди да тръгне, той ми предаде един предмет и каза да го запазя. Той е запечатан в пакет и се намира в банката. Ще го взема…

— Не разбирам много добре — каза Турецки. — Щом като е имал толкова опасен компромат срещу „Златен век“, защо му е било нужно да се качва в колата на главния учредител на тази банка? Виждате ли логиката?

— Ще ви кажа. — Катя като че ли се реши. — Той ми говори веднъж. Имал е възможност да информира подробно непосредственото си началство, но не са му позволили да го направи. Според него — защото в материалите фигурирали много едри държавни дейци на вашата страна. Материалите просто не са стигнали до президента. Затова на Володя дори бе предложено от началството му за известно време да прекрати разследването си и да се отдръпне. С други думи… как го наричате, Миша? Ах, да, да легне на дъното… Но той не го направи. Володя започна да търси друг път. Казваше, че имал друга възможност. Макар да се съмняваше много дали си струва риска. Не е казвал подробности. Но през цялото време мислеше за това и преживяваше. Дори по неговите думи му забранили да се свързва по обикновения начин. Само специални шифровки в определени часове и дни. И това го гнетеше, защото не виждаше причина.

— Между другото, последната шифровка — каза неочаквано Турецки — дойде съвсем наскоро. Много по-късно от гибелта му. Как е могло да се случи това?

— Как казахте? — възкликна Майер.

Турецки повтори съмненията си.

— Бих направил еднозначен извод: той е бил предаден.

— Но от кого? — Турецки зададе вече напълно наивен въпрос.

— Именно — от кого? Или от собственото началство, изплашено от възможните разобличения на Володя, или от тези, с които се уговаряше да му уредят срещата с президента. Но всичко това не е случайно. Това е целенасочено, добре подготвено убийство. Аз, разбира се, не притежавам всички негови материали, а и нямам ни най-малкото желание да информирам вашите престъпни държавни чиновници, че отдавна са на мушката и плачат за затвора. Лично за себе си съм избрал такъв път. Ще намеря възможност да поставя всички материали по „аферата на века“ на бюрото на моя президент. А пък вече той, ако желае, да информира вашия.

— Извинете, Миша, вече неведнъж чувам „аферата на века“. И мисля, че за първи път от Феликс Евгениевич. Можете ли да ми обясните какво означава това, или и то е суперсекретно? Но Феликс Евгениевич дори ми показа някаква публикация в пресата на тази тема…

— Точно това е делото, което разнищихме двамата с Володя. Само че той отиде по-далеч и стигна до тази банка. А същността е проста, поне външно. Това беше многомилиардна афера с неунищожени ценни книжа на американски банки и финансови корпорации. В операцията бяха задействани сицилианци, ваши руснаци и други, с една дума, цяла група криминални синдикати. Един от главните канали, по който откраднатите ценни книжа постъпваха в страната ви, бе и „Златен век“. Но както разбирам, а ние с Володя неведнъж сме обсъждали тази тема, доскорошните ръководители на банката не можеха или не желаеха да увеличават рязко обема на операциите. В криминално-финансовата среда пък, както знаете не по-зле от мен, също има бясна конкуренция и действат същите вълчи закони, когато силният просто е длъжен да изяде слабия. Между другото не изключвам, че на практика точно там се крие причината за едновременното премахване на ръководната върхушка на „Златен век“.

„И ловко изложиха на ударите последния останал жив ръководител на банката, вицепрезидента Санишвили — каза си наум Саша. — Или това е ловка игра?“

— Така, значи според вас тази банка трябва да премине в други ръце? — попита Турецки.

— Сигурно е преминала. Само че ние още не знаем за това.

— А тогава защо инспектор Юнге толкова се измъчва, разгадавайки тайната на гибелта на Манфред Шрьодер?

— А кой ви каза, че се измъчва? Той изпълнява честно дълга си. Не се нуждае от моите или вашите съображения, а от съвсем конкретни отпечатъци от пръсти, да кажем така. Саша, нали самият вие сте следовател… — И по устните на Майер, може би за първи път премина бегла усмивка.

— Да, но все пак ние му донесохме едно-друго.

— Добре, тогава ще получите наградата — въздъхна добродушно Майер. — Имате ли още въпроси към мен?

— Не, благодаря ви. — Турецки стана. — Може би към Катя…

— Добре. — Майер кимна, стана и стисна ръцете на Турецки и Денис. — Винаги съм на вашите услуги.

2.

— Кажете ми, Катя, наистина ли Рослов беше стигнал до върхушката на престъпния синдикат, или това са ваши предположения?

— Разполагаше с множество имена. Неведнъж споменаваше едно от тях — Матвей Григориевич Калина, американски поданик, който сега живее във Франкфурт. Едър бизнесмен, един от стожерите на „Златен век“. Володя дори предполагаше, че може да е собственикът на банката в сянка. Между другото, Калина не крие адреса си.

— Добре, благодаря. По този повод у мен могат да възникнат някои варианти. Казвате Калина? Матвей Калина! Кажете ми…

— Известно ли ви е това име? — Катя вдигна вежди.

— Отчасти, Катюша… Да ви изпратя ли?

— Ами да, бих искала заедно с вас да се заема с пакета на Володя. Но за целта трябва да се отбия у дома, а после в банката. Ще ми правите ли компания?

— С удоволствие. Денис, слуша ли внимателно разговора ни? Можеш да не отговаряш, знам, че да. Трябва да информираш Вячеслав за всичко това, разбираш ли? А той може да извести Костя. Това е прекалено сериозно, разбираш ли? Имаме ли такава възможност? И имай предвид, че съобщението трябва да е максимално кратко, но съдържателно… Катя, извинявайте, с кола ли сте?

— Да, но колата ми е двуместна, затова…

— Разбрах, не се безпокойте. Денис, според мен ти влияеш положително на този хер Юнге. Вземай от него обещания опел и се постарай да не ме изпускаш от поглед.

— Добре, чичо Саша. Веднага ли трябва?

— Не, ние с Катя ще отидем в банката й, а когато се върна, ще ми трябва помощта ти. И кажи на хер Юнге, че той също трябва да е готов. Искам малко да форсирам събитията.

Колата на Катя бе паркирана близо до вратата. Докато вървяха към нея, Турецки не можеше да се отърве от усещането за някакъв дискомфорт. Впрочем знаеше откъде се появяват всеки път подобни усещания. И беше пределно внимателен. На отсрещния тротоар например чака голям черен автомобил. За какво? А по-нататък, до кръстовището, се разхожда мъж с шлифер, с вдигната яка и шапка с ниско спусната периферия: класически вариант на шпионин от криминален филм.

— Каква е тази марка? — попита учудено Турецки за колата на Катя, докато се озърташе. Около черната кола нямаше движение. Мъжът на ъгъла продължаваше да скучае, без да им обръща внимание.

— Алфа-ромео. Зелена като жаба, нали? — усмихна се тя.

— Прилича — кимна и Саша с усмивка, като сядаше предпазливо. Но опасенията му бяха напразни — вътре бе удобно и дори просторно.

— Затова пък има хубава мощност и скорост — поясни Катя. Саша погледна: последните цифри на километража сочеха 220 мили. Сериозна работа.

— Непременно се закопчайте! — извика Катя. — У нас е строго!

Турецки се обърна, черната кола ги следваше. Саша съобщи за колата, Катя погледна в огледалото и се усмихна:

— Ще избягаме…

И наистина избягаха, защото Катя караше така, че на всеки завой стомахът на Турецки се качваше в гърлото му.

3.

Тя живееше на квартира в голяма къща на шестия етаж. Това изобщо бе мансарда — с полегати стени и много широки прозорци. Катя каза, че тук, във Франкфурт, е много по-изгодно да наемеш жилище, отколкото да купуваш. Голямата сложност е с данъците. А цялото й останало семейство — майката и двамата братя — живее в Мюнхен. Но тук е работата й и Катя е свикнала да живее сама.

Тя говореше отривисто, почти викаше от съседната кухня, където отиде, за да се преоблече. Не обичала токчетата. Нейният костюм са дънките, удобните обувки, вълненият пуловер.

Турецки обходи бавно стаята и огледа обстановката. Половината от ъгъла заемаше компютър с всевъзможните приставки, факс, ксерокс и други хитроумни технически новости, които отдавна вече използваха в целия цивилизован свят, а за Саша си оставаха дълбока тайна. Не си съвременен човек, Александър Борисович. Не, по принцип тук няма нищо сложно, разбира се, и той би могъл да работи с компютър. Просто не обичаше. С писалката, с пишещата машина е някак по-обикновено. Срещуположният ъгъл на стаята, в която доминираха саксиите с цветя и дългите зелени лиани, бе посветен, изглежда, на семейните пристрастия на стопанката. На стената в позлатени рамки имаше няколко групови снимки — с възрастни хора в центъра и младежи отстрани. Сред тях имаше ярки, цветни, направени явно наскоро върху хубава хартия „Кодак“, имаше и съвсем стари, пожълтели от времето.

В стаята влезе Катя и Турецки с изумление я погледна, сякаш не и позна. Пред него стоеше изящна и крехка като японска статуетка девойка. Изглеждаше странно, но грубият пуловер, дънките и обувките с дебела подметка я правеха по-стройна, отколкото роклята и високите обувки, с които беше от сутринта. Все пак всеки си има свой собствен стил.

— Нещо не е наред ли? — Катя го погледна въпросително и се огледа.

— Не, напротив, просто съм възхитен, толкова ви отива това.

Бузите й се изчервиха леко.

— Разбира се — каза тя, — за жената е приятно да слуша комплименти. Дори за дреболия.

— Защо дреболия? — На Турецки му се струваше, че може с часове да разсъждава на тази тема, но Катя приключи разговора с плавно движение на ръката си.

— Гледам, че се заинтересувахте от роднините ми? Да, някога родът ни беше голям. Когато започна тази ваша перестройка, татко успя да отиде в родината, но се върна разочарован и силно разстроен. Донесе някои от тези снимки и каза, че в Русия родът на Торнини е умрял. Останали сме само ние… Ето — Катя посочи с пръст снимките.

— Но исках да ви покажа още нещо.

Тя отиде до стената и отвори част от плочата, зад която бе вграден стенен сейф. Набра код, врътна дръжката и отвори малка вратичка. Извади от сейфа и подаде на Турецки снимка, от която се усмихваха Катя и… Кирил Романов. Саша не можеше да сгреши. Макар да знаеше, че Кирка винаги е ходел с дълга коса и приличаше на битник, а сега в главата бе като таралеж, което също му отиваше.

Катя видя очите на Турецки и притисна устните си с длан.

— Вие… познавате ли този човек?

— Катя, този ли е Владимир Захарович Рослов? — с безкрайна мъка попита Саша. — Господи, та аз бях готов за това… — прошепна той. — Но не вярвах, не исках… не можех да повярвам.

— Значи го познавате… Кой е той?

— Засега Рослов — въздъхна с усилие Турецки, като се мръщеше. — Катя, не искам да ви засегна, но много ми трябва тази снимка.

— Не бих искала… Сега това е единственият ми спомен за… моя много добър приятел. А вие?

— Катя, играл съм с него футбол… В Тарасовка… край Москва има такова вилно селище… И веднъж намерихме една гъба… ей такава. — Саша разпери широко ръце. — Правилно сте набрали номера, Катя. Просто Шурочка, неговата майка, не е могла да предположи, че са го наричали Володя. Разбирате ли защо ми е тази снимка?

— Разбирам — въздъхна и Катя. — Ами ако ви направя ксерокопие? Цветно? Уверявам ви, че ще бъде едно към едно.

— Добре. А къде сте се снимали? Гледам, има река, и то широка.

— На Рейн сме, това лято… Направихме си кратък уикенд.

— Моля ви, напишете, ако не ви затруднява, това е много важно. И датата.

Копието, което Катя направи за няколко минути, наистина по нищо не се отличаваше от оригинала. Саша внимателно го прибра в джоба на якето си.

— А защо все пак не пазите пакета на Рослов вкъщи, имате такъв сейф!

— Володя каза, че това са извънредно важни материали. Не рискувах да ги държа у дома. Но сега ще отидем в банката и ще научим всичко. Готов ли сте?

— Готов съм. — Турецки поклати глава и отново огледа стаята. Стори му се, че напуска последното жилище на Кирил, Кирка… Кира, оня, който стоеше сега на масата в Москва, в Белия дом, затворен в позлатена рамка. Като миниатюрна надгробна плоча… — Катя, а може ли да се обадя от вас?

— Разбира се. Къде, ако не е тайна?

— Съвсем не е тайна. На хер Юнге. Само че ще се наложи да ми бъдете преводач. Там е работата, че той разбира на руски, но не говори. А за мен немският е заключена врата. Ако беше на английски…

— Кажете номера, сега ще разбера. — Тя раздвижи пръсти по бутончетата, каза няколко изречения и подаде слушалката на Саша. — Заповядайте, старши инспекторът знае английски.

Саша веднага съобщи на хер Юнге, че възнамерява да посети Матвей Григориевич Калина, един от собствениците на „Златен век“. И ако опасенията на Турецки за него се потвърдят, ще е нужна спешна помощ.

Юнге уточни кога, по кое време е насрочено посещението, уточни адреса.

— След нас имаше опашка, но мисля, че се измъкнахме — каза Турецки. — Една голяма черна кола. Не можах да разгледам марката.

— Вие със зелено алфа-ромео ли бяхте? — уточни Юнге. — Тогава това са моите хора. Тъкмо от тях не бива да се изплъзвате. Впрочем те вече са ви намерили. Тъкмо се обадиха. Накъде отивате?

— В банката — отговори Турецки и многозначително погледна Катя. Тя разбра и подсказа. — Подсказват ми: „Кайзерщрасе“ 68.

— Гут — каза хер Юнге и добави: — Ка-ра-шо.

4.

Турецки чакаше в колата, а Катя изтича бързо в банката, скоро се върна и хвърли чантичката до себе си.

— Веднага ли искате да погледнете, или да се отдалечим? — попита тя.

— А вие няма ли да възразявате, ако се поинтересувам?

— Моля. — Тя извади от чантичката огъната в черен целофан малка кутийка, наподобяваща аудио-касета. Турецки свали бързо обвивката: това наистина бе обикновена магнетофонна лента.

— Можем ли да я прослушаме? — попита Турецки и огледа арматурното табло, за да открие касетофон.

— Уви — поклати глава Катя, — нямам. Не мога да понасям странични шумове в колата.

— Какво да правим тогава?

— Трябва да отидем там, където има касетофон и да я чуем, нищо повече.

— Тогава да тръгваме по-бързо.

— Къде? Обратно при мен ли?

— Не бива у вас. Хайде при Пушкарски.

Катя натисна мълчаливо педала. Турецки сложи касетата в джоба на якето си и разсеяно поглеждаше настрани. Не, никак не можеше да се ориентира в новия за него град, никак не можеше да разбере вътрешната му структура. Виж Дениска — той веднага съобрази, защото е млад. Главата му не е претоварена от ненужна информация. Пък и по картата се ориентира бързо.

Турецки погледна в страничното стъкло и видя в далечината черна кола, която спазваше строго дистанция. А като се взря по-добре, Саша разбра, че това не е онази черна кола, а съвсем друга, и радиаторът й е съвсем друг.

— Катя — каза бързо той, — имаме чужда опашка.

— Виждам — отвърна кратко и натисна газта. Колата чак приклекна, така дръпна напред. Преследвачите бързо изостанаха. — Ще бягаме — каза тя, зави рязко надясно и тръгна през тесните улички, претъпкани с коли. Впрочем може така да се е сторило на Турецки, понеже подобно лудо каране в градски условия още не беше виждал. Най-много се боеше, че колата ще поднесе и Катя ще блъсне жабешката алфа в най-близката стена.

Най-после се измъкнаха на широката магистрала и Катя отново натисна газта. Не, едно е да си на кормилото, а съвсем друго, когато те карат и виждаш, че от теб и твоето умение не зависи абсолютно нищо. Това, разбира се, е ужасно състояние. Той погледна Катя: от възбуда очите й искряха и зъбите, лъснали от бясната страст, тракаха в някакъв ритъм.

— Говеда! — изруга неочаквано тя. Турецки се обърна рязко и пак видя ниската черна кола със счупена решетка на радиатора, което придаваше хищен вид на колата.

Преследвачите имаха по-мощен двигател, затова неумолимо наближаваха. И това явно не бяха хората на старши инспектора. Катя започна да нервничи. Турецки се опита да я успокои, но колата, въпреки луксозния си километраж, никак не можеше да изцеди повече от това, на което бе способна.

— Катя, трябва да излезем от магистралата — каза Турецки, треперейки от напрежение. — При това да го направим рязко. Главното е да не се преобърнем. Те имат тежък корпус, инерцията е голяма… можем да избягаме.

Катя бързо слезе от естакадата, като засече пътя на преследвачите и излезе на страничното платно. Направи го така, че гумите засвистяха отчаяно. Турецки се страхуваше само от едно: че колата може да се преобърне и да падне от естакадата. Тогава край. Той се натисна с цялата си тежест върху дясната врата, сякаш това можеше да помогне… размина се. Черната кола, естествено, пропусна маневрата им и сега на заден излизаше от магистралата. Жабата на Катя пък, като завърши големия завой, бе готова да се шмугне под естакадата. И в този момент Турецки видя как от колата към заграждението на естакадата тичат двама с автомати в ръцете.

— Газ! — извика той.

Катя видя тичащите и натисна докрай педала. Не чуха грохота от изстрелите, но като се обърна, Саша видя как голямата червена кола, идваща след тях, изведнъж се залюля насам-натам, последваха и други коли, някой някого удари — и стана пълна какофония.

— Трябва по-скоро да изчезваме — каза Турецки, като едва сдържаше дишането си. — И колкото може по-далеч. Докато се оправят там, аз, Катя, трябва да огледам бързо колата ви.

— Защо? — учуди се тя, но някак спокойно.

— Защото прекалено лесно ви намират. А ако тия юнаци са от една команда, тогава и методите са еднакви. Карайте по-бързо в някоя горичка, парк, къде да е, само да има канал, за да се пъхна под колата.

Скоро се намери такова място, но се наложи да пресекат Майн и с всички сили да бързат на юг.

Може би това бе парк, а може и много добре поддържана гора. Катя ловко спря колата над канавката, а Саша, след като хвърли якето, бързо се мушна отдолу. Не се наложи да търси дълго. Само след някакви си пет минути държеше в ръце шайбичката, слабо напомняща онази, която стоеше на собствената му нещастна бричка.

— Това е всичко — каза спокойно Саша, повъртя джунджурийката в ръце и като се засили, хвърли късчето метал с цялото му хитро съдържание в гъсталака. — Сега вече можем да караме спокойно. Но по-добре по някой друг път, за да не ги срещнем.

— Бях чела за подобни неща — каза Катя. — Но как се е оказало това нещо на моята кола?

— Когато пристигнахте, черната кола беше ли вече там?

— Не, нямаше я. Миша си има свой фолксваген, аз — алфа. Просто се уговорихме да се срещнем пред вратата на Валентин Дионисиевич.

— Ясно. Трябва спешно да му съобщим за нашата находка. Не е изключено и на него да са лепнали. Но това е само с една цел: не им трябвате вие с Миша, а аз. Просто не са могли да предвидят с коя от двете коли мога да си тръгна от ВеДеПе. Като видя неразбиращите очи на Катя, обясни какво означава ВеДеПе. Тя се засмя.

— Добре, ще му звънна от първия телефонен автомат. Боже, колко съм изморена от това надбягване. — Тя се протегна с цялото си тяло, видя с какви очи я погледна Турецки и прошепна: — А аз би трябвало да се досетя, че с вас човек няма да скучае.

— В какъв смисъл? — дори се наложи да се изкашля.

— Във всякакъв — многозначително рече тя и като тръсна глава, погледна под вежди. — Вие ме спасихте и искам да ви се отблагодаря.

— Нима аз ви спасих? Не, вие сте моята спасителка — някак нелепо възразяваше той.

— Още по-добре — заяви тя решително и се обърна към него: — Значи е взаимно.

И като обви с две ръце врата му, го дръпна към себе си и екзалтирано се впи в устните му. Той я хвана за раменете, притисна я към себе си и тя веднага се повали върху него и спусна седалката.

Целувката, по-точно стотиците целувки, удължени в една, продължиха безкрайно. Най-после тя се отлепи от него, тръкна лице по гърдите му и седна на волана. Без да гледа към него, пророни:

— Тук наблизо има един къмпинг. Не знам дали е добре, но ти ме възбуди до такава степен, че съм готова да рискувам и първа да ти предложа… което не украсява интелигентните жени…

— Много даже ги краси — възрази уверено Саша и с това предизвика широката й усмивка.

5.

Къмпингът или мотелът, или дявол знае как се наричаше това, бе на гористия бряг на неголямо езеро. Дотам ги заведе асфалтиран път с табелки на всеки сто метра. От водата до гората бяха наредени двайсетина къщички с напълно поддържан вид, в центъра се извисяваше двуетажна дървена постройка с островърх покрив, където, както сочеше табелката, е разположен ресторант, бар, танцова зала и прочие служби.

— Стой, сега ще дойда — каза Катя и се измъкна от колата. След известно време се върна, седна на кормилото и вкара колата под дърветата, там между тях бе опънат раиран сенник. Тук вече имаше четири-пет коли от различни марки, също такива малки, двуместни. Значи тук се събират двойки, които не искат да се занимават с любов под открито небе.

— Прекалено се забелязва — поклати глава Катя, като оглеждаше „жабата“ си. — Странно, а по-рано ми харесваше.

Тя извади от багажника непрозрачно пластмасово чергило и с помощта на Турецки ловко го метна на ниската си кола. Като огледа свършената работа, удовлетворено се усмихна: конспиратори…

Къщичката, в която влязоха, имаше две стаи. Както и миниатюрна кухничка и също такъв санитарен възел с душ. Кухненският прозорец гледаше към гората. Саша изпробва всички ключалки — уж е нормално.

Докато се занимаваше с това, Катя вече бе успяла да мине под душа и излезе, увита до кръста с кърпа.

— Какво правиш там?

— Да — той кимна, — от твоето надбягване здравата се изпотих.

И когато след няколко минути излезе от банята, Катя вече лежеше гола върху оправеното легло, гледаше в тавана и пускаше ловко кръгчета дим. Турецки се засмя, отиде при нея и протегна ръце. Катя веднага хвърли цигарата, хвана го за китките и със сила го придърпа върху гърдите си…

Саша забрави за всичко. Тя имаше ловко, силно и издръжливо тяло. И освен това най-много обичаше да танцува по него. Спускаше се бавно над него и изведнъж отривисто се мяташе в лудешки луд галоп, като главата й се тръскаше ту насам, ту натам, а дългите кестеняви коси го удряха по гърдите като конска опашка. После сивите искрящи очи се разширяваха неистово и тя се строполяваше на гърдите му, като изпускаше дълъг болезнен стон…

В един момент, когато Турецки се върна от душа, където за пореден път изми горещата пот от гърдите си и запуши, на входната врата тихичко се почука.

Катя веднага безшумно скочи от леглото и тръгна отстрани към вратата. Турецки се усмихна: като опитен оперативен служител, пази се от куршум през вратата. Там казаха нещо тихо, Катя отговори също тихо. После буквално с един скок се напъха в дънките си, като обясни в движение: „Вече ни търсят…“

Саша не разбра много добре какво става.

— Предупредих пазача — докато се обличаше бързо и говореше, тя махаше с ръце, за да му покаже веднага да последва примера й. — Казах, че може да ни търсят. Платих му, за да ни информира веднага. Оказа се честно момче… Ключовете ще оставим тук, а ние излизаме през прозореца.

— Чакай, Катя — говореше учудено Турецки. Щом излязоха от широкия кухненски прозорец и го притвориха внимателно, направиха кръг през гората и се озоваха на автомобилния паркинг. — Имам подозрение — продължаваше Турецки, — че служиш или си служила в полицията. При теб всичко се получава толкова ловко и… професионално.

— Кое е ловко? — попита тя и остро го погледна.

— Получи се двусмислица — каза той, — а аз мислех за нещо съвсем конкретно. Разбираш ли, аз съм следовател професионалист, но едва ли бих постъпил в подобна ситуация по-грамотно от теб.

— А, това ли. — Тя сякаш се успокои. — Нагледала съм се на разни филми — оттам имам опит… Стори ми се, че искаш да ме обидиш.

— Какво говориш! — Турецки се наведе към нея с целувка, но тя спокойно отстрани устните му, като ги запечата с ръка.

— Недей, целият ми кураж се изпари… По-добре да изчезваме по-бързо.

Вече се смрачаваше — нали е есен — и предизвикателният цвят на Катината кола не изглеждаше толкова ярък и забележим. Колите на преследвачите също не се виждаха. Катя седна зад волана и предложи на Саша, когато двигателят загрее, да дръпне рязко чергилото и да скочи в колата. На Саша май му дожаля за хубавото нещо, но Катя махна с ръка и каза, че струва жълти стотинки, а суетенето около колата със сигурност ще привлече вниманието на преследвачите.

Колата рязко се измъкна от мястото си. Като се обърна, Саша видя хвърлилите се към тях хора, по багажника два пъти удари силно. „Автомат!“ — мина му през ума, но Катя вече бе на завоя.

— Избягахме! — каза тя и поклати глава. — Стреляха ли?

— Най-вероятно… Според мен някъде в багажника има дупки.

— Наведи се! — изкрещя тя и колата рязко се замята насам-натам.

Като падаше от седалката на пода, Саша успя да види как от края на завоя към тях от двете страни на банкета изскочиха двама с автомати. Той наведе още по-ниско главата си, следейки Катя, която буквално бе залепнала за кормилото и подхвърляше колата с резки, къси движения на кормилото. Чу се грохот, по главите им се изсипаха парченца от предното стъкло. После кратък удар, отчаян див вик и нещо тежко удари Турецки по главата така, че за миг се изключи. Когато отвори очи, колата вече се носеше по магистралата, вятърът го шибаше в лицето и заслепяваше очите му. Саша пипна с длан тила си, откри голяма цицина и като продължи надолу, към врата, откри съвсем чужд предмет. Огледа се и ахна: зад гърба му лежеше автомат.

Катя, ниско наведена над кормилото, караше колата на границата на възможното.

— Катя, дай на мен — предложи Турецки.

— Няма да се справиш с нея — процеди през зъби тя.

— А откъде имаме автомат? Ей, гледай ти, че той е наш, роден калашник, десантен вариант… Катя, чуваш ли ме?

— Той стреляше от упор, а аз налетях с колата към него и това влезе.

— А така — рече Турецки, — ще имаме хубав подарък за хер Юнге. Чистичък, новичък, отпечатъците са точно каквито трябва. Ще го увием в някой парцал, за да не се изтрият… Не карай толкова силно, вече се вижда градът.

— Ще те закарам в полицейското управление, а аз ще взема самолета за Мюнхен. Не искам да ме убие тук руската сган.

Каза го с такова изражение, че Турецки можеше да го вземе и по свой адрес. Но премълча. А какво му оставаше? Близо до полицията я попита:

— Заминаваш… Сигурно няма да се видим повече? А какво да правя с това? — Той се потупа по джоба, където бе касетата.

— Мисля, че сега ще трябва на теб, а не на мен. Какво би могъл да ми каже Владимир, което да не съм знаела?… Не, не си мисли, никога не съм ходила с него в онзи къмпинг. Сигурно това искаше да ме питаш?

Турецки мълчеше, гледаше право пред себе си със сълзящи очи, явно от насрещния въздушен поток.

— Ние с него бяхме приятели. Да. Затова, ако там има само служебни неща, това ще ви трябва. А ако казва нещо на мен, изхвърли касетата. Много е тежко да се говори със задгробния свят. Целуни ме и върви…

6.

След като сложи десантния автомат на масата, Ханс Юнге взе да обикаля около него като котка край мляко. Само дето не се облизваше. Най-сетне дойде експертът, бързо го оправи, показа на присъстващите с ръка да се отместят и да не пречат и се залови за работа.

Инспекторът и Турецки се отместиха до прозореца, Юнге предложи да запалят. Саша си спомни, че за цял ден е пушил само веднъж, и то не успя да изпуши цялата цигара, защото се наложи да се облича като в най-добрите си години — за една минута — и да скача през прозореца.

Юнге вече знаеше за произшествието в града и стрелбата по колата, доложиха му, там бе оперативната група, но той никак не свързваше кървавото произшествие, в което има двама убити — шофьора и пътника, а от стълкновението бяха пострадали и хоспитализирани четирима, — с нападението срещу Турецки.

— Много е опасно да си има човек работа с вас, господин Турецки — дали на шега или на сериозно рече Юнге и на Саша се стори, че все пак е на сериозно.

Тогава той разказа на нападението срещу тях в района на къмпинга…

— Къде е това? — бързо попита Юнге и отиде до огромната карта на града.

— Изобщо бягахме на юг, преминахме Майн. Спряхме там, наблизо и открих на колата на Кейт Торн „фарче“, с помощта на което бандитите са ни следили. Какво ни оставаше, няма да го влачим с нас? И аз го изхвърлих. Колкото можах надалеч. А после искахме да закусим и влязохме в къмпинга. Около езерото. А когато пътувахме за града, отново ни нападнаха. Собственикът на автомата вероятно е убит, понеже ударът на колата бе много силен. И алфата доста пострада. А Кейт… Изглежда, вече е взела самолета за Мюнхен. Отива при роднините си. Естествено, сега жената се бои от отмъщението на бандитите…

Хер Юнге слушаше разказа на Турецки и не знаеше какво да прави. Този руснак се яви съвсем ненавреме. Но за съжаление бе тук. И се налагаше да се съобразява с това, както и с молбата на стария си приятел Меркулов. Заем се дава, за да се връща, казват руснаците, а Юнге имаше за какво да благодари на Меркулов. Особено когато при тях започна перестройката, а Германия започна решително да разрушава Берлинската стена и да я прави на сувенири.

В това време експертът завърши работата си, сравни снетите отпечатъци с наличните, в това число и с донесените от Русия, и отговори на немия въпрос на хер Юнге с утвърдително кимване.

Когато всички излязоха, Турецки помоли Ханс Юнге за още една услуга: да му предостави магнетофон, за да прослушат ето тази касета…

— А може ли да присъствам? — осведоми се Юнге.

— Разбирате ли — заусуква го Турецки, — ако не бяхте приятели с Костя Меркулов, май щях да отговоря отрицателно. Но като имам предвид обстоятелството, че тук могат да бъдат записани някои неща, необходими на вас, моля ви да присъствате. Но всичко това — Саша размаха касетата — трябва да си остане в най-строга тайна. Не изключвам, че може да стане причина за много кръв. Макар че кой знае, може би тук има обикновено любовно послание.

Юнге щракна ключа на кабинета, двамата влязоха, седнаха един срещу друг, Саша пъхна касетата в гнездото на магнетофона и натисна „Плей“.

Алка — прозвуча хрипливият и до болка познат глас на Кирил, — направи ли най-сетне това, за което те молих?

— Аа, ти ли си, Кира… Припомни ми…

— Ама ти да не си луд? Аз чакам тук, вълнувам се, а той — припомни ми!

— О, да бе, разбира се, може ли… Само че, Кира, такива неща у нас не се правят толкова лесно. Но нали не искаш като всички, по каналния ред. Искаш изведнъж и най-горе, нали? А това става много трудно.

— Но ти ми беше обещал твърдо!

— Нима се отказвам от думите си? Ще ти уредя срещата. Може би даже в най-скоро време. Само не ми давай зор, какво, да няма пожар там? Толкова ли е неотложно и спешно?

— Ще ти кажа честно като брат. Говорих с моите. Сам разбираш, като използвах всички сложности и така нататък. Но въпреки това стигнах до академика. Той каза, че това е извънредно сериозно. Такова, че сега не може да се реши. Няма да го пропуснат всичките ваши там Карасьови, Бурови и другите, които са обградили Първия от всички страни. Значи трябва спешно да се търси обиколен път. Може би и чрез сигурността. Чрез твоята епархия, така да се каже.

— Но защо все пак толкова припираш? Какво, да не се е появила някоя опашка вече? Та, Кира, това изобщо не е в твой стил… Обясни ми по-ясно.

— Добре. Ще рискувам. Но имай предвид, че това е смъртната ми присъда. Разбра ли?

— Но защо го казваш толкова страшно? — Нима Турецки дочу лек смях?

— Алка, ти май не разбираш… Вчера бе убит Манфред. Човекът е разкъсан на парчета. Знам чие дело е. Ние разкрихме цяла мрежа от престъпници, които са създали „Златен век“ като помпа за прехвърляне на мръсна валута в Русия, а на чистата обратно тук.

— Казваш „ние“, кои сте вие?

— Аз не ти ли стигам?

— Нямах предвид това… В смисъл на договореност.

— Можеш да не се съмняваш. Намерени са двете ключови фигури: там у нас е Санишвили, вицепрезидентът на „Златен век“, брат му е бандитски авторитет, снабдява с оръжие войниците на Дудаев. А тук е някой си Калина. Щатски поданик. Чрез него при нас са идвали ценни книжа, крадени в американските хранилища. Но това с отделен разговор. Алка, защо мълчиш?

— Смилам информацията.

— Имам малко време.

— А аз пък съвсем нямам. Кога искаш да пристигнеш?

— Може и утре. Ако ми осигуриш предварително дори съвсем за малко среща със Сергей Елмазов, много ще съм ти благодарен, братле.

— Добре, ще мисля до довечера, ще разбера каква е ситуацията на върха и ще подготвя срещата. Имай предвид, че за това не бива да научи нито една жива душа. Как е там телефонът ти?

— Можеш да бъдеш спокоен, а при теб?

— Също. Чакам да ми звъннеш.

— Чакам, прегръщам те, ти си последната ми надежда, Алка…

— Не разбрах много неща — каза Юнге след дълга пауза, по време на която Турецки буквално се тресеше от желание да закрещи с все сила, да счупи с юмрук проклетия магнетофон, да скочи през прозореца… Вече се беше смирил със смъртта на Кирил, а и това днешно бясно напрежение, Катя… В главата му бродеше и страшната мисъл, че Олег може да е причастен за смъртта на брат си… Но да е точно така?! И после, нима Кирил не е знаел, че същият Матвей Калина е точно баща му? Нали Олег знаеше… И не е казал? А изобщо кой знаеше? Само най-тесен кръг близки на Шура хора. А нейният Кира се казваше Романов. Кирил Александрович…

— Какво казахте? — Турецки не разбра смисъла на изреченото от хер Юнге.

Той повтори. И Саша започна търпеливо да разказва за кой Манфред става дума и какво е научил за него Кирил.

— А сега къде е? — заинтересува се Юнге.

— Бе убит в Москва. Заедно с банкера Елмазов. А Санишвили и Калина си живеят тук спокойно.

— Така е — възрази Юнге, — но тази касета, където разговарят двама братя, още не е доказателство, за да предприемем строги мерки.

— Знам — въздъхна Турецки. — Но поне сега имате свидетелство, че Шрьодер е бил честен човек, заради което е и загинал. А по повод на Санишвили, изглежда, скоро ще съумеем да организираме съответните документи за предаването му на нашето правосъдие.

— Ще видим — каза Юнге с нищо необещаващ тон. — Макар че Дудаев и Чечня са ваша вътрешна работа. Ние сме германска криминална полиция.

— И това разбираме, хер Юнге.

— Но ако „Златен век“ бъде уличена в измами, машинации или други икономически престъпления, с тях трябва незабавно да се заемат съответните следствени служби.

— Хер Юнге, мога ли да бъда уверен, че този материал няма да изтече никъде?

— Естествено. Ние с вас имаме общо дело. Аз обещах.

— Тогава имам още една молба към вас, надявам се, последна. Сега просто е необходимо, както ви казвах, именно днес да се срещна с този Матвей Калина. Под всякакъв предлог… И вече ще е нужна вашата охрана.

— Добре, нека помислим как е най-добре да го направим.

7.

Саша пътуваше пак със същия опел, но седеше на задната седалка заедно с Денис. Разговаряха почти шепнешком. Турецки предаде преди час касетата на Денис и го помоли спешно да направи дубликат. Едната засега остава у Денис, другата Турецки ще занесе със себе си в Москва. Ако днес всичко свърши нормално, тоест без кръв.

— А защо трябва толкова да рискувате, чичо Саша? — попита Денис. — Нека ви сложа в яката ей тази джунджурийка. — Той извади от джоба си малка кутийка, отвори я и извади нещо подобно на фиба с глава, колкото половин грахово зърно. — Това ще бъде у вас, а аз ще сложа слушалките, ще слушам всичко и ще записвам на лентата за какво си говорите. И ако се появи опасност, веднага ще съобщя на господин старши инспектора.

— Какво е това, разработка на вашите майстори ли?

— Ами всичко има вътре, и наше, и не наше. Главното е да работи добре, да не ни излага.

— Ще видим, може наистина да ми потрябва.

Саша се огледа: след него караха няколко разноцветни коли. Там бяха Юнге и полицаите му…

Калина държеше голяма вила в района на Хьохст, както каза всезнаещият Денис, това е химико-фармацевтичната столица на Германия. Тук има множество старинни замъци, следователно в тях трябва да има и тайнствени подземия, от които за всеки случай трябва да се страхува. Турецки се усмихна на предупреждението на младежа: вече беше успял да попадне в едно от подземията.

Спряха пред входа. Турецки плесна лекичко Денис по рамото и той послушно се мушна на пода на колата, като се покри със сложеното на седалката одеяло. Шофьорът се облегна индиферентно назад и се приготви да дреме.

Навън вече бе тъмно. И никой не можеше да различи леките сенки, които притичаха през улицата, и се притаиха край вилата. Турецки звънна на портичката, глас от домофона попита „Кой е?“, Турецки се представи и портичката се отвори пред него. Саша тръгна по дълга тухлена пътека към къщата…

Преди повече от час, след като обсъдиха всички възможни варианти на посещението и като извика Денис при себе си, Турецки най-сетне се залови с телефона. Предварителната проверка показа, че в момента Матвей Григориевич си е вкъщи. Гласът бе възглух, доста дрезгав, сякаш от настинка. „Какво обичате?“ — попита домакинът. Турецки отговори, че в момента се намира във Франкфурт в служебна командировка. А за Матвей Григориевич носи поздрави от известната му Александра Ивановна Романова. Последва пауза. Най-накрая Калина, изглежда, се окопити и вече с друг, някак странен глас попита дрезгаво какво трябва да разбира под „поздрав“? Турецки отговори, че това е малък сувенир, който може да занесе на Матвей Григориевич още днес. Александра Ивановна наскоро получи генералски пагони и за нея и за всички, които я познават и помнят, това е голяма радост. Може би е искала просто да сподели със стария си приятел и баща на единия от синовете й.

— Дори това ли ви е известно? — Стори му се, че Калина малко се смути. — Какво пък, може би ще трябва да изпратя кола за вас?

— Не се затруднявайте, Матвей Григориевич — отговори Турецки. — Сам ще стигна до вас, понеже транспортът е служебен, а шофьорът е местен човек.

Турецки говореше спокойно и дружелюбно. Никак не искаше Калина да заподозре нещо ненавреме.

— Извинете, а как се казвате?

— Александър Борисович е на вашите услуги. — И Турецки затвори телефона. Не си съобщи фамилията, защото със сигурност бе известна на бандата на Калина, а един ли човек може да се казва Александър Борисович…

Як, мускулест мъжага отвори вратата и по широка стълба, покрита с килим, поведе Турецки към втория етаж. Обстановката тук бе богата. Но Саша не й обръщаше внимание, беше се съсредоточил върху едно: да не преиграе изведнъж.

Калина — прегърбен, невисок човек, с изсъхнало лице и отпуснати бузи — гледай как животът го е употребил! — седеше на диван, но като видя Турецки, се надигна от мястото си и оттам протегна сухата си, леко трепереща ръка. Турецки постави мислено до него Шурочка и неволно се усмихна.

— Какво, сравнявате ли? — проницателно забеляза домакинът. — Да, млади човече, уви, възрастта не краси нашего брата… Сядай. Чай или нещо по-силно?

— Благодаря, но наистина идвам за малко. Само за да изпълня молбата на Александра Ивановна и понеже вече е късно, няма да ви изморявам.

— Е, любопитно ми е да разбера какво носите.

Турецки извади от джоба си касетката, току-що записана за случая от Денис и попита има ли тук магнетофон?

Старецът плесна с ръце и в стаята веднага влезе телохранителят, Турецки така разбра ролята на младежа. Старецът каза какво му е нужно и след малко момчето донесе и сложи на масичката пред дивана касетофон. Турецки му подаде касетата, телохранителят я сложи и като се подчини на жеста на Калина, излезе.

Чу се пращене. Саша беше помолил Денис да запише по-назад диалога, за да има малка пауза. Калина погледна учудено Турецки, а той направи нетърпеливо движение с ръка към магнетофона: ето, сега, всеки момент… И веднага се чу нетърпеливото, горещо, трогващото:

Алка, направи ли най-сетне това, за което те молих?

Аа, ти ли си, Кира… Припомни ми…

Още при първите думи Калина трепна, но звукът на гласовете бе толкова привлекателен, омагьосваше, че старецът сякаш залепна за касетофона. Отначало като че ли не разбираше всичко, но когато стана дума за „Златен век“, за гибелта на Шрьодер и за Матвей Калина, той сякаш се събуди — изправи се рязко и прониза Турецки с такъв див, безпощаден поглед, че на Саша дори му запълзяха мравки по гърба. Той вече отвори уста, за да извика телохранителя, но Турецки неочаквано вдигна показалеца си и повелително посочи касетофона. Старецът дори малко притихна от такъв натиск. И вече без да реагира, доизслуша диалога докрай.

Саша натисна копчето и изключи магнетофона. Облегна се на дивана. Калина бавно вдигна глава, изправи се и с видима ирония попита:

— А какво общо има Романова? Не разбрах. Чии гласове са записани тук, млади момко?

— Ще обясня — каза спокойно Турецки. — Двамата са нейните деца. Алка е Олег Романов-Марчук, синът на чичо Толя, а вторият е Кира — Кирил, синът на някой си Матвей Калина, Матюша. Значи той е по-големият. А пък споменатият в разговора Калина трябва да сте вие. Кирил е събрал убийствен материал по повод престъпната дейност на вашия синдикат. Той наистина беше много талантлив човек. Ще попитате: защо беше? Ами защото, Матвей Григориевич, точно преди две седмици, вече в Москва, беше убит по ваша заповед от родния си брат Олег.

— Не може да бъде! Ти лъжеш! Ти, жалък дрипльо, искаш да ме шантажираш?! — Калина вече вдигна ръцете си, за да плесне, но Турецки го спря с жест.

— Какъв шантаж, по дяволите? Кирил ми беше приятел и Олег ми беше приятел. И двамата пораснаха пред очите ми. Обичах ги. И никога нямаше да ми дойде наум, че ще станат жертви на собствените си бащи — на вас и на Марчук, който сигурно в не по-малка степен е причастен към трагедията. Само още не ми е известно кой от двамата е Гладиатора. Но ще го науча, обещавам ви като старши следовател по особено важни дела в Главна прокуратура на Русия и приятел на Костя Меркулов.

— Шашнахте ме — заяви Калина с тих, почти жалък глас. — Но аз никога не съм виждал сина си, откъде бих могъл да знам за него? И как мога да дам заповед за убийството на сина си, не, изобщо на някой човек — аз, самотният старец? Не, млади човече, грешите. Казвате, че работите с Костя. А имате ли документи, за да ви повярвам?

— Тук сте прав, имам проблеми с документите. Старши инспекторът от тукашната криминална полиция Ханс Юнге може да потвърди самоличността ми. Ако не ви стига това, можете да се свържете с Олег — или по служебния, или по домашния телефон, както искате, ще ви ги продиктувам, ако сте ги забравили. Ще ми бъде интересно да чуя диалога ви за убития от вас Кирил. Е, да ви го припомня ли?

— Наистина, защо не? — Калина изведнъж сякаш се оживи. — Казвайте, аз ще избирам. — Той хвана телефона от масичката и го премести до себе си. — Искате да чуете диалога? Моля. — И той натисна копчето на говорителя.

— Альо, Калина се обажда.

— Здравейте, Матвей Григориевич. Какво се е случило там при вас? Гласът ви е нещо тревожен?

— Ами решили са да ме шантажират, сине… Казват, че уж ви записали с брат ви, когато разсъждавате за някаква банка и споменавате и мен, грешния, после Манфред, някакви ценни книжа от Щатите. Нищо не разбирам. Може ли да разясниш на стареца?

— Какви глупости говорите, Матвей Григориевич…

Саша забеляза, че от дума на дума гласът на Калина укрепва, и разбра, че хищникът играе. И за сина си е знаел всичко, и за Олег. Преструваше се, а сега същността излезе наяве. Какво пък, може да почака още и да не вика на помощ. Нали няма да вземат да го убиват тук?

А пък Олег — той се смути, започна да се умилква, гласът му стана лигав.

— Какви ти глупости? Седнал тук пред мен следователят Турецки. Казва, от Москва. И разказва това, което ти чу.

— Какъв Турецки? — Олег сякаш се зарадва. — Сашка Турецки сега почива със семейството си в Дубулти, близо до Рига. Преди час разговарях с него по телефона, и с жена му, и с момиченцето им Нина. При вас е дошъл някой нехранимайко, проверете документите му…

„Значи Олег разбра, че съм тук — мина през ума на Турецки. — И затова ми напомни за семейството, което не е в Рига. Не е изключено преместването им от лелята в Дубулти или на друго място да е сурово предупреждение за мен.“

— Ами че няма документи — продължаваше Калина. — А освен това искаше да ме разстрои, като заяви, че ти, кучият син, си убил брат си, Кирка де? Е, какво ще кажеш, голям мерзавец!

— Матвей… Матвей Григориевич! — изглежда, сега на Олег му бе трудно. — Как можете! Та преди два дена от Кирка дойде поредното донесение в кантората му. Оттам се обадиха на майка, че е жив и здрав…

Турецки не можеше да слуша повече гнусната мерзост. Запуши с длани ушите си и наведе глава. Все едно Денис записва, сега вече няма разлика…

Калина видя как е убит, морално унищожен и объркан Турецки и приключи разговора с Москва.

— И какво, следователю, хлътна ли? А аз наистина за малко не направих грешка, не схванах веднага кой е този Александър Борисович. Значи не потъна, куче, както ти заповядаха?

— Какво, вие ли се стараехте? Че това е бандитизъм! Нима не ви е съвестно на стари години? С какво ще се оправдавате пред Бога, виждам тук сте наредили православни икони… А се оказва, че сте обикновен…

— Каза ли всичко? — прекъсна го весело Калина. — А сега чуй какво ще ти кажа: и на теб, драги, дните ти са преброени.

— Да не си мислите, че съм такъв глупак, та сам се набутвам в ада? Без никаква гаранция?

— Че къде ти е гаранцията?

— Направо ли да ви кажа? — със същия тон отговори Турецки.

— Не се бой, сега ще измисля как да те удушим, гадино!

— Говорете, повече говорете, господин Гладиатор. Вие сте такъв прекрасен оратор, учили сте в юридическия, адвокат сте били — бандит и убиец на собствения си единствен син!

— Ох, как ще ми платиш за тия думи! — Старецът рязко и силно плесна с ръце. Влезе охраната. Калина посочи с пръст Турецки и каза:

— Дръж го на мушка, да не направи някоя… Гладиатор, казваш? — повтори той няколко пъти, а в това време започна да избира някакъв телефонен номер, но не успяваше. Дали защото нервничеше и пръстът му излизаше от старомодната шайба, или там, където звънеше, даваше заето. — Гладиатор, а? Ето го твоят Гладиатор — старецът бутна с пръст слушалката. — Седи си в Москва и разговаря с теб по пряката в Рига… Аз сам лично — разбра ли, козел? — го сложих там. За да мачка такива като теб!

Обаче работата вземаше наистина опасен обрат. Време бе Денис да действа, че току-виж го чукнат по погрешка…

Значи ето кой бил Гладиатора! Висок, с дълъг шлифер, мустачки… които избръсна на сутринта… или след два-три дена, за да не събуди подозрения сред познатите си. Личният таен консултант и явният приятел. А Саша му докладваше всичко, съветваше се, и оня е знаел всичко и е вървял, изпреварвал го е с една крачка… Не, всичко това щеше да е невероятно, ако Турецки не бе чул лично диалога на Олег с този стар бандит Калина. Какъв удар!

А старецът явно се беше свързал и вече привършваше разговора си:

— Та изпрати ми именно полицаи, аха. Ще го дам на тях, а те знаят къде да го закарат, няма да ви уча, нека си спомни всичко и там да си остане.

Старецът затвори телефона и като ситнеше, тръгна към изхода. Спря до вратата.

— И запомни, мръсна въшко, нямам такива роднини, които биха могли да ми попречат. Макар че това вече няма да ти потрябва да го знаеш…

Пазачът затвори вратата и седна в креслото срещу Турецки.

В главата му щъкаха най-безумни мисли, но Саша старателно ти пропъждаше, не искаше за нищо да мисли сега, защото се страхуваше окончателно да загуби уважение към човечеството…

Полицаите бяха четирима. И — о, радост! — сред тях Саша отдели веднага сърпообразния профил на рижавия младеж, който бе горе-долу половин глава по-нисък от него. Него не бива в никой случай да го изпускат… През цялото останало време Саша се стараеше, някак случайно, да е по-близо до него. Позна и навъсения синеок, когото кой знае защо наричаха Мъника. Другите двама бяха непознати.

Калина така и не се появи повече. Пазачът им предаде изнудвача без документи и каза, че трябва да го откарат в полицията, а къде, те по-добре знаят. И след като обградиха Саша и му сложиха белезниците, всички веднага го поведоха към изхода. Мъника се подсмихна:

— А пък аз мислех, че си гушнал букетчето… Глей го ти, изплувал… Е, повече няма да изплуваш.

Пазачът отвори вратата и им направи път да минат. И веднага ги заслепи ярка светлина от прожектор и силен глас каза на немски и после веднага на руски:

— Всички да хвърлят оръжието, да вдигнат ръце и останат на мястото си. Всеки, който мръдне, веднага ще бъде убит. Германската полиция два пъти не повтаря. — И над главите им изтрещя кратък автоматен откос.

Всичко стана толкова смайващо бързо, че никой от бандитите наистина не успя да шавне. След миг на ръцете им щракнаха белезници, полицаите ги хванаха по двама под лактите и без всякакво уважение ги натикаха в полицейските фургони. Акуратно работеха. Заедно с другите във фургона се озова и пазачът.

Дотича сияещият Денис:

— Е, чичо Саша, вие сте герой! Та той каза всичко, каквото трябва! А записът стана един път, направо по радиото да го пускаш! Да отидем за вашата касета.

В това време старши инспекторът, заобиколен от група полицаи, влезе в къщата. Той стоеше в хола, докато полицаите обискираха помещенията. Но така и не намериха никъде стопанина. Той каза нещо, сякаш сам на себе си. Денис преведе:

— Господин Юнге се убеди, че тук наистина е пълно с разни тайнствени мазета, значи неслучайно се разказват всякакви ужасии за тях.

Най-сетне Юнге се разпореди да продължават обиска, а той заедно с Турецки и Денис тръгна през широката площадка към колите.

Саша каза, че определено е познал двама от убийците — рижия, московския, и синеокия, когото наричат Мъника.

— Според мен те се канеха да ме закарат там, в мазето на вилата… как се казваше онова градче, Денис?

— Нидерхьохщат.

— А ние ще отидем сега там — каза делово хер Юнге. — Хайде в колите. Ще пътувам с вас, господин Турецки.

8.

Владимир Точилин, по прякор Точилото — фантазията на престъпниците не е много богата при избор на прякор, — пушеше на широката пътека. Току-що се бе надрусал и чакаше да му стане готино.

Бяха наели тази вила от един немец, стар човек, отдавна изкуфял. А всъщност за какъв дявол му е къщата на този самотен, последен граф или барон? Та той ще се загуби в нея! Уредиха на графа квартира в града, а тази къща наеха за дълго. И сега тук бе утаител. Момчетата пристигаха от задача, почиваха и чакаха нова. Току-що от Русия дойде Секача, защото муцуната му е като сърп. Казват, че го засекли. Но иначе е ловък мъжага.

А работата на Точилин бе по-дълбока. Беше тайна свръзка. И затова му плащаха повече.

Сега четири момчета заминаха на операция и трябва всеки момент да докарат една гадина, която миналия път се спаси, защото Мъника, този естонец, от страх се надриска и не провери дали са го удавили или не. После имаше меле. Артиста излетя за Русия, върна се зъл като дявол и направи живота на синеокия естонец толкова син[1], че Мъника пълзя два дена разкрачен. Мъника се смяташе за активен, нека, сега минаваш в пасивните. Голям смях падна! Момчетата се постараха, надивяха се…

В дъното на улицата се показаха фарове на кола. Колата наближи в пълна тъмнина. Ето, пристигнаха. Точилото тръгна да ги посрещне, слезе по пътеката към портичката.

— Докарахте ли го? — попита весело Точилото.

— Ето го — изломоти някой.

Точилото видя, че двама буквално влачеха под мишниците мъж с оковани зад гърба ръце. Той вече не можеше да върви сам. Значи са го обработили още по пътя. За да потъне по-хубаво, гадината. Добре, значи пак ще има щуротии днес…

— Я, я ми го покажи! — Точилото отиде по-близо, вдигна за косата главата на мъжа и позна Турецки. — Ах, ти, куче мръсно! — викна той и се засили да го удари. Но в същия момент силна болка в корема прекъсна дишането му и той само можеше да шари с разтворени пръсти встрани, падайки на една страна. След минута вече се гърчеше, биеше от ярост лице по желязното дъно на полицейския фургон и стискаше безсилно юмруци, стегнати на гърба му с белезници.

А в това време вътре във вилата се водеше истинска война. Въпреки неочакваното нападение, бандитите разбраха, че не ги чака милост, и като се окопитиха, оказаха бясна съпротива. И тогава полицаите, следвайки заповедта, откриха огън на поразия. След пет минути непрекъсната стрелба всичко бе свършено. Турецки със старши инспектора минаха през лежащите трупове. Саша сякаш позна един от тях — това бе Грубия, както го нарече той. След тях вървеше Денис и изведнъж замря.

— Александър Борисович! Хер Юнге! Бите, гледайте, та аз го познавам този! Ей богу, в деня, когато пристигнах, го видях на летището. Пиеше кафе или сок, не помня, а ме попита какво е времето в Москва. Та това е той!

Хер Юнге кимна и каза на вървящия след него полицай да запише показанията на младежа.

Трудно намериха вратата, водеща към мазето. Спуснаха се по витата стълба. Полицаите светнаха силни лампи. Саша се огледа. Всичко беше така, както в онзи момент, когато го извлякоха горе да го давят. И столът си бе на същото място. И лампата беше насочена към стола. Саша машинално направи движение към масата и извика. Хер Юнге веднага дойде.

— Гледайте! Ето ги! Моят паспорт, бите, хер Юнге! И цигарите, и запалката, и дори носната кърпичка. И на пода — пачка хартийки, които са извадили от джобовете ми. А петстотинте долара ги няма. Някой ги е свил. Полакомил се е. Не се е сдържал, откраднал ги е от своите.

Хер Юнге погледна внимателно паспорта на Турецки, затвори го и тържествено го връчи на собственика.

После започна да души, тръгна бързо към една от вратите, над която бяха заковани старинни ризници, отвори рязко вратата, надникна и веднага я тресна.

— Там може да се работи само с противогаз. Извикайте експерт и лекар. — И вече като се качваше по стълбата, се обърна и каза на Турецки: — За това, което видях там, всеки от останалите живи бандити може да получи най-малко по три доживотни присъди…

Бележки

[1] В Русия „сини“ наричат хомосексуалистите. — Б.пр.