Фридрих Незнански
Контролен изстрел (12)

1.

Рано сутринта Саша позвъни в Мюнхен в дома на Толя Равич. И — о, радост! — той се оказа насреща. Естествено, нямаше край и възмущението на Равич. Но Турецки не позволи да се разгори голям пожар, каза простичко, но изискано:

— Толя, ами че взеха ме заложник, размазаха ми физиономията, надупчиха ми задника! Спасиха ме добри хора, а ти… По-добре помогни да сложа хубава свещ на дядо Боже. Добре де, като се видим, ще ти разкажа. Не се сърди…

— Браво на теб, татенце! — И в това възклицание бе целият Толя-босякът. Всичките му приятели за него бяха „татенца“, а всички момичета — „майчици“. Ако някъде из училищния коридор чуеш: „Знаеш ли какво ще ти кажа, майчице, по този повод?“, или „А, браво на теб, татенце!“ — значи там е бил Равич.

— Друго ми кажи: Москва съобщи, че си посрещнал моя колега. Къде го дяна? Къде да го търся?

— А, Дениска ли? Отличен младеж! Аз, татенце, го оставих по негова молба в едно малко, незабележимо хотелче. По-скоро дори къмпинг. Запиши си телефона…

— В кой район?

— Каква разлика, татенце? Ти му звънни, а той ще те намери. Ще ти кажа без преувеличение, той се ориентира по-добре от мен в града. Каква младеж се извъди, а, татенце! Дадох му картата на града, и той веднага започна. Та кога казваш ще се срещнем? Най-сетне в отпуска ли си? А къде са твоите момичетата?

— Толя, нищо не се получава с моята отпуска. Пак командировка. Но ти обещавам желязно…

— Добре де, татенце — явно училищният приятел Равич окончателно се отказа да се занимава с Турецки. — Все ме лъжеш… Къде да те намеря? А аз, както сам разбираш, трябва освен това и да работя, а ми е трудно да летя насам-натам. Затова кажи, когато станеш готов за срещата, ще се уговорим, или аз ще долетя, или ти при мен.

— Ще ти кажа, но само след разговора с Денис. А въобще се канех да направя с теб голямо интервю за един голям вестник.

— Какво чувам, татенце? Излиза, че още не си оставил порочните си намерения да издаваш стенвестника на 10Б клас?

Саша си спомни как на комсомолско събрание го отлъчиха от ръководството на класния стенвестник със странната формулировка: „Поради отсъствие на собствено мнение по повод нарушаването на дисциплината и провала на занятията в час по обществознание.“ Господи, колко отдавна беше! А Толка си спомни и веднага прокара пътечка към общото им минало.

— Та за какво ще е интервюто? Кажи, поне да знам и да се подготвя.

— Не се смей, статията трябва да е проблемна. Да, засега вземи един от аспектите: Русия и Германия — честен бизнес, или битка на криминалните групировки?

— Подиграваш ли се, татенце? Кой ще ти я отпечата, ако ти кажа цялата истина за вас?

— Ще я напечатат. Поне така мисля. До скоро.

2.

Денис се зарадва, че Турецки се обажда:

— Чичо Саша, извинете, но сметнах, че е невъзможно да ви звъня толкова рано.

— Ама знаеш ли къде съм? Откъде? — изуми се Саша.

— Много просто, чичо Саша, нали вчера сте се обадили на Константин Дмитриевич, той на чичо Слава, а той пък — на мен. Какво чудно има? Значи при вас всичко е наред? Кажете кога да дойда за вас?

— Ами веднага, ако си готов.

— Аз съм готов още от пет часа, разходих се малко, купих вестници. В един дори има съобщение и за вас. Пише, че е отвлечен руски турист и полицията предлага възнаграждение на този, който даде достоверни сведения. Чичо Толя заявил още в петък, когато ни се обади в Москва. А пък нали знаете какви са вестниците! Веднага го разтръбили. Отделил съм броя за вас, за спомен, аха?

— Какво „аха“? — рече Турецки и прокара страхливо език по нащърбената си буза. — Добре де, запиши си адреса, вземай такси и пристигай. Ще се оправим.

— А вие, Саша, гледам, сте рано пиле! — забеляза Пушкарски, влизайки в стаята с плътна домашна куртка на ромбоиди, кафяви панталони и чехли на бос крак. — Е, успяхте ли да разузнаете нещо?

— Всичко е наред. Свързах се с Мюнхен. Сега при мен ще дойде моят боен помощник и заедно с него ще отидем в криминалната полиция. Някакъв вестник писал, че са ме отвлекли и полицията предлага възнаграждение. Не съм уточнил още сумата. Дали да не се възползвам и да спечеля от самия себе си, как смятате, ВеДеПе?

— Смятам, Саша, както казвахме като деца, до три. Раз, два, три! Да вървим да закусваме! Между другото, трябва да ви кажа, че видът ви мъничко — хо-хо! — се подобрява. Как се чувствате след снощи?

Вчера, след като Турецки си взе вана, избръсна се и се преоблече с чисти дрехи, по халати отидоха в кухнята, където Пушкарски сервира лека закуска. Пък и как ли да устои, когато той напълни две обемисти винени чаши с водка и предложи веднага по руски, по стар обичай… и така нататък. Още повече че вече бяха приготвени два хубави сандвича със солена селда и поръсени отгоре с лучец. А после, докато разговаряха, без да бързат, видяха сметката и на другата бутилка. Пушкарски заяви, че не прави често подобни изпълнения против собствения организъм, по-правилно е да каже дори рядко, но е просто необходимо, за да го държи в страх. Понеже има навик понякога да се разпищолва, да диктува условия, да го вкарва в леглото… Не, и той, организмът му де, също има нужда от дисциплина. А днес имат такъв случай! Кога друг път ще се повтори.

Разделиха се след полунощ. А сега осемдесетгодишният мъж, който изобщо не бе прегърбен, се чувства млад и пълен със сили, предизвиквайки съвсем искреното възхищение на Саша.

След закуската Пушкарски отиде в кабинета си да работи. Пишел голяма статия за философски сборник във франкфуртското издателство „Кълнове“, а запозна Саша с литературния си секретар. „Значи примерно, както е бил Чертков при Лев Толстой“, само че Николай Петрович се занимавал не с литературните въпроси, а изключително с икономическо-битовата страна на нещата.

Николай Петрович, син на емигрант вече трето поколение, стеснителен младеж, огледа с опитно око фигурата на Турецки и каза, че знае къде може да купи подходящи дънки, съвсем качествени и евтини, а към тях есенно кожено яке — за ансамбъл.

— Скъпо ли е удоволствието? — попита Турецки с глас на уморен милионер.

— Мисля, че хиляда марки ще стигнат.

— Само? — учуди се Турецки. — Е добре, мисля, че можем да разчитаме на такава сума. Но има едно малко затруднение… Работата е, че аз…

— В течение съм, господин Турецки. — Николай Петрович се усмихна вежливо. — Валентин Дионисиевич каза, че мога да действам по наше усмотрение. Ако нямате нищо против, ще отида до магазина и буквално след час ще ви докарам поръчката.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, прелюбезни Николай Петрович — изрече Турецки и се удиви откъде у него, да кажем потомствения парвеню, се появи това изискано „прелюбезни“? Мигар в маминия род някога случайно е пренощувал светлият княз? За съмнителния търгаш — доведения си баща, Саша не би могъл да каже нищо утешително. А истинският татко? Какво — татко? С татко трябва да растеш и възмъжаваш, дори да не ти харесва много. Не, в неговото семейство нямаше и помен от графове.

3.

Хер Юнге бе невисок пълен човек с избръсната до голо едра глава, двойна брадичка и големи, печални очи. Меркулов му бе позвънил и дори изпрати факс със снимката на Турецки. Самият оригинал се намираше сега пред него и като размахваше сгънатия вестник, където бе отпечатана бележката за него, разказваше почти фантастична история. Младият, възриж човек, неговият спътник, превеждаше.

Старши инспекторът знаеше руски, в смисъл разбираше речта, наистина не говореше, понеже нямаше практика. Сега слушаше разказа, превода, сравняваше и виждаше, че в тази история наистина всичко се крепи на низ от случайности. От своята твърде богата полицейска практика знаеше, че се случват такива работи, разбира се, но… едно на хиляда. Или дори на сто хиляди. С една дума, този московчанин е извадил късмет.

Турецки се постара, както може, да опише подробно къщата, където го държаха, също и похитителите си. Но и в града, и в околностите имаше твърде много подобни вили. В кабинета на инспектора на стената висеше голяма карта на града и засега на нея можеха да обозначат само три известни точки от маршрута: летището, Панаира на книгата и Шванхаймския мост.

Една неясна мисъл тревожеше Турецки, но никак не можеше да си спомни какъв много хубав ориентир има за запас. А бе просто нелепо да прави полуокръжност на картата в радиус от тринайсет-петнайсет километра.

Спомни си! Там, по диагонал от вилата, живее… или ходи известният футболист Мюлер. Похитителите няколко пъти повториха името му, Турецки чу. Хер Юнге не се смяташе горещ поклонник на футбола, но беше чувал името му. Той позвъни в справочния отдел на своята служба и скоро му дадоха адреса. Това вече не е Франкфурт, а малко градче на северозапад — Нидерхьохщат. Юнге пресметна по картата — и всичко съвпадна!

Показанията на Турецки бяха протоколирани, след което старши инспекторът се разпореди да се изпратят техни хора да изяснят кой живее там, кой е собственикът на вилата, какви са условията за арендата и прочие и да започне наблюдение на живеещите, ако там се окажат такива.

Като свършиха с този въпрос, минаха на оня, заради който Турецки бе дошъл във Франкфурт. Разбира се, инспекторът се учуди от интереса на руснаците към убийството на немския банкер. Какво, малко ли са техните проблеми? И в Русия, ако се съди по пресата, едва ли не всеки ден стават поръчкови убийства на крупни финансисти, в това число и учредители на банки.

Турецки обясни каква е причината на интереса му, като се постара кратко, но съдържателно да изложи перипетиите на „Златен век“.

По-дълбоката и, главно — обширна картина даваше богата храна за размисъл. И хер Юнге не можеше да не оцени професионалната помощ на колегите от Русия.

Отделен разговор имаха за Отари Санишвили, което е излетял за тук в деня на убийството на депутата от Държавната дума Максимова-Силвинска. По сведения на московчани вицепрезидентът и съучредител на банка „Златен век“ е в неизвестност, може би и във връзка с това убийство, понеже има неопровержими факти, че покойната депутатка е била негова любовница.

Хер Юнге на свой ред съобщи, че няма никаква нужда специално да се търси господин Санишвили, понеже му е известен адресът на руския банкер. Този Санишвили вече бил в полицията и давал показания във връзка с убийството на Манфред Шрьодер, директора на филиала на „Златен век“, който се намира в Кронберг. Това е малко след Нидерхьохщат, в същата посока. Не е чудно, че именно в този район се е настанила руската мафия…

Изобщо няма нищо странно, възрази Турецки. Той повтори фразата, която кой знае защо си спомни в най-тежкия момент от живота си: да имаш големи пари е все едно, че ходиш по минно поле. Старши инспекторът се замисли, поклати глава: да, така е… Но това с руския вариант, добави Турецки, трябва да разбираме нецивилизованият. Юнге мръдна вежди и се усмихна. Интересни хора са това руснаците, помисли той, изглежда, във всички сложни ситуации ги спасява самоиронията.

На молбата на Турецки по някакъв начин да разпита Санишвили във връзка с новото убийство — Саша не възнамеряваше да посвещава инспектора в несъвпадението по време на няколко събития — хер Юнге, като подъвка дебелите си устни, каза, че е напълно възможно.

Разбира се, няма нужда да викат господин Санишвили в полицията, но може да отидат при него и да поговорят в дома му.

Турецки мина на останалите фигуранти. Разказа детайлно за делото на Кочерга, без да скрива, че следствието е потвърдило убийството, а не самоубийството на шофьора-телохранител на банкера Елмазов. При това убийство, с използване на най-силно психотропно средство, нямащо твърдо установена формула. Засега може само да се говори за групата, към която се отнася.

После съобщи за престъпниците, които са преследвали Кочерга още тук, във Франкфурт, Висбаден, Заксенхаузен и най-накрая го настигнали вкъщи, в Москва. Турецки и тук не се задълбочи в излишни подробности, понеже не искаше да изглежда в очите на старши инспектора елементарен лапнишаран. На хер Юнге бяха показани фотороботите на тези убийци, отпечатъците от пръстите им. Разбира се, те едва ли се намират сега в Германия, макар че кой знае?

Разказа за „бизнеса“, за далаверката, която е имал Кочерга в Заксенхаузен заедно с Михаил Соколин. И накрая се спря специално на главното веществено доказателство — челюстта на неизвестния, загинал заедно с Елмазов. Челюст, чиито пломби, според експерта Градус, са правени в Германия, както потвърди и доктор Липкин. А покойният Кочерга разкри някои особености от работата на зъболекарите емигранти от Русия. Но работата всъщност не е в тези особености, а че един от тях, някой си Ньома Финкел, който има частна практика в Офенбах, може да помогне да определят кой ги е направил, кой негов колега. И това е много важно, понеже тогава има вероятност да научат на кого е принадлежала челюстта.

В самия край на разговора Турецки предложи на старши инспектора от криминална полиция да минат на един колкото смел, толкова и опасен вариант. За целта трябва да публикуват във вестниците съобщение, че руският турист, за когото вчера бе съобщено, е бил в ръцете на руската мафия, окопала се тук, във Франкфурт. Бандитите са опитали да го убият, имитирайки нещастен случай във водата. Но благодарение на чиста случайност замисълът на руските престъпници не е сполучил. Туристът е бил спасен от оказали се наблизо немски моряци. Полицията води разследване.

Саша каза, че информацията е напълно достатъчна, за да насочи към него нова вълна. Бандитите незабавно ще обявят лов за Турецки, понеже отлично знаят, че не е никакъв турист, а сигурно е пристигнал със съвсем конкретна задача на Главна прокуратура. Значи остава само да е пределно внимателен. А дали ще е голям проблем да му се осигури охрана, която да не се издава много?

Хер Юнге оцени степента на риска, а също и опасността, на която се подлагаше следователят от Русия. Но играта си заслужаваше.

4.

Отари Санишвили изглеждаше като голям балон, от който са изпуснали половината въздух — пълен, подпухнал, отпуснат. И то при положение, че бе на малко повече от трийсет години и съвсем доскоро, според свидетелството на Кочерга, е бил сексуален боец от голяма класа. Ето какво прави страхът с човека, помисли съчувствено Турецки, докато разглеждаше с интерес поредния кандидат за покойник, ако, разбира се, убийството на партньорите не е негова работа.

Изобщо Санишвили се съгласи на среща с Турецки без всякакво желание, по-скоро бе против. Но хер Юнге го слиса, меко казано, когато му съобщи за убийството на някоя си мадам Силвинска, за която вероятно Отари трябва да е чувал. И то във връзка с… Гласът на хер Юнге придоби метални нотки. Той съобщи още, че господин Санишвили има пълното право да разговаря в присъствие на адвоката си и тази възможност поне на някаква защита реши въпроса: Отари се съгласи. Макар отначало да реши, че московският следовател е пристигнал да го арестува.

И ето, сега той седеше срещу Турецки. Инспекторът и адвокатът, който водеше делата на покойния Шрьодер, се бяха разположили малко встрани, при това хер Юнге му превеждаше същността на въпросите на московския следовател.

Турецки се постара да направи описанието си максимално цветисто. Той изобщо не възнамеряваше да щади мъжкото самолюбие на грузинеца, но му напомни, че сред намерените при обиска на вилата му делови книжа е имало и документ, че именно той, Отари Санишвили е настоявал активно за финансирането на партията на руските прогресисти. С други думи, наринал е на рожбата на мадам Силвинска твърде впечатляваща сума, която е отишла в неизвестна посока, понеже по сметката на партията не се е оказала нито копейка, в буквалния смисъл на думата. Саша развиваше версията спонтанно, понеже и сам не вярваше, че убийството на очарователната партийна дамичка наистина е дело на ревнивия кавказки Хосе. Впрочем човек не може да е сигурен сто процента в нищо. Напълно е възможно изгубените по вина на същия този Санишвили пари да са предизвикали най-рязка отрицателна реакция на съучредителите — Елмазов и Шрьодер, макар последният да е само директор на немския филиал. И до разчистването на сметките по най-добрите бандитски традиции остава една крачка: по една бомба на всеки и — дим да ни няма. Както всъщност е и станало.

Адвокатът бързо се ориентира какви обвинения могат да се предявят на клиента му и незабавно поиска на него и на господин Санишвили да бъде предоставена възможност да обсъдят насаме обстоятелствата, произтичащи от речта на господин московския следовател — последва любезно кимване по посока към Саша. Хер Юнге не възрази и двамата се оттеглиха. Как се канеха да обсъждат обстоятелствата, като Санишвили бъкел не разбира на немски, както сам заяви, а адвокатът му — на руски? Но това си беше тяхна грижа. Турецки се вълнуваше от друг проблем: да не би този Хосе да избяга. За което и каза на инспектора. „Хосе ли?“ — не го разбра колегата му. Ами да, започна да обяснява Турецки, онази партийна дама е имала псевдоним — Кармен. Хер Юнге за първи път от запознаването им се разсмя силно, но с някакъв странен, гракащ смях. А после елегантно попи очите си с ъгълчето на кърпичката, стърчаща от горното джобче на сакото му.

Санишвили се върна с адвоката. Изглежда, бяха успели да се разберат по някакъв начин.

Отари настояваше, че няма никакво отношение към убийството на Максимова-Силвинска, че е излетял за Германия по причини, за които засега не желае да разказва, но които не се отнасят към делото за убийството на жената. А пък Кармен, както са я наричали в тесен кръг познати, винаги е била истинска кучка… Турецки обърна внимание как по лицето на инспектора мина сянка на недоволство. Тя, продължаваше Санишвили, винаги е била хищна, продажна и обичаше да шантажира хората. Между другото, парите, които получи от банка „Златен век“ — също са резултат от шантаж.

Но ако това е така, възрази Турецки, тогава просто не разбира какво е могло да я свързва с Отари?

— Тя е потресаваща любовница — отговори тучният грузинец. При това го каза с такава интонация, че Саша разбра: вярно е.

— А освен това винаги е била свързана с КГБ — добави многозначително Отари. — Може би там трябва да търсим нашите милиони. Засега не знам.

— Но какво да правим с окървавената ви риза — Турецки направи наивно изражение, — която намерихме в контейнера за боклук на двора?

— Розовата ли? — попита веднага Отари.

— Да. И скъсана под мишницата.

— Знам. Ризата е моя. И кръвта е моя. Тази курва… — Санишвили изведнъж си свали сакото и вдигна ризата до гърлото си. — Ще покажа… — На лявата страна на гърдите си имаше три зараснали вече дълги белега. — Гледайте, тя се разбесня, че няма да й дам повече пари. Направо й го казах. Нека нейните хора от КГБ да я финансират. Тя искаше да ми издере очите, но не можа, вкопчи се в мен като дива котка. После аз си хвърлих ризата в ъгъла, защо да си ходя с такава у дома, нали разбирате? И така, всеки ден скандали… Тя имаше в гардероба много мои ризи. Отивах — връщах се. Трябваше да имам чиста риза, ходех при големци, не беше удобно.

— И как завърши тази ваша история? — попита Турецки.

— Как? Облякох друга риза, плюх и си заминах. После вечерта отлетях.

Саша разбра, че горе-долу това е информацията. Чрез хер Юнге помоли адвоката да помогне, или както е прието при тях, да оформят максимално подробно показанията на господин Санишвили, понеже трябва да фигурират в съда.

Адвокатът го изслуша, кимайки, и обеща да изпълни молбата.

А освен това Саша помоли Санишвили да го държи в течение къде се премества, ако не него, поне хер Юнге. Всичко става, току-виж се наложило да уточняват нещо, да поправят… а човекът не си е на мястото. Не е добре. Не, не става дума за никакъв домашен арест или нещо подобно. Просто е желателно да не създава допълнителни ненужни трудности на следствието.

С това се разделиха. Турецки бе почти сигурен, че следите трябва да се търсят… не, не в КГБ, разбира се, тази организация отдавна не съществува, макар че хората… те са си тук.

5.

Паричният въпрос се виждаше на Турецки най-труден. Липсата на документи се компенсираше донякъде с благоразположението на хер Юнге. А без пари… Едва ли си струваше да очаква скоро помощ от Меркулов: там, в родната служба, отива цяла седмица за оформлението на подобни въпроси. Остава само един път: да разчита на наградата в размер на 50 хиляди долара за решаваща помощ в разследване делото на Шрьодер, обявена и в частност потвърдена от старши инспектора. А дотогава да потъне съвсем в дългове към Слава Грязнов. Турецки прехвърляше за себе си вариантите как да го направи така, че да не изглежда съвсем голям нахалник. Но Денис го изпревари. Той заяви, че е говорил по телефона с чичо си, запознал го е с нещата, и чичо му от своя страна е предприел няколко стъпки за оказване на спешна помощ. Превел е в Дрезденската банка известна сума, която трябва да им стигне на първо време. Да не парадират из чужбината, но да се чувстват в достатъчна степен независимо.

И в това си личеше целият Слава.

Междувременно хер Юнге се включи активно от своя страна в подготовката на операция „Веле“ — „вълна“ на руски. Много му харесваше този израз — „гоня вълната“. На името на Турецки бе наета стая в един от централните хотели, естествено, не за да живее там, просто трябваше да се появява един-два пъти, колкото да обозначи присъствието си. А в администрацията и на етажа застъпиха полицаи, готови незабавно да реагират на всеки интерес, проявен към личността на Турецки.

Освен това, което също имаше немаловажно значение, той предостави на московския следовател и младия му спътник хубава кола марка „Опел“ с въоръжен шофьор-телохранител.

Като начало започнаха да търсят адресите на Финкел и Соколин. Самото търсене не отне много време на старши инспектора от криминална полиция, понеже и двамата живееха напълно легално, за което бе известно и в градските справочни служби. Полицията на Офенбах потвърди, че в настоящия момент господин Финкел е у тях и приема пациенти. А в Заксенхаузен ги очакваше твърде неприятен сюрприз: инспекторът от местната полиция се занимаваше тъкмо с разследване убийството на търсеното лице. При това господин Михаил Соколин се е легализирал буквално преди няколко дни, а преди това, по признание на любовницата му, хазяйката на квартирата, която е наемал, е живял около година нелегално. И имал бизнес, в който тя се е водела официален собственик. С една дума — тъмна история.

Турецки каза, че трябва незабавно да тръгне за Заксенхаузен, докато са се запазили следите от престъплението. На хер Юнге заяви, че има всички основания да твърди: това не е обикновена кражба, както е отбелязано в полицейския протокол, със случайно убийство на първия срещнат собственик на салон за игрални автомати. Тук сигурно продължава процесът на унищожаване на свидетелите, по един или друг начин свързани с делата на убитите банкери от „Златен век“.

Старши инспекторът не можа да не се съгласи с доводите на московския си колега и те заминаха за Заксенхаузен.

6.

Марта Венделщайн се оказа особено пищна, едрогърда и извънредно чувствителна — типична героиня от вицовете за дебелите любвеобилни германки със златна корона от коса, навита на плитка, и наивни пронизително сини очи. Горе-долу нещо като осъществената мечта на войника от коледна картичка.

Възхитителните й очи вероятно също отдавна бяха готови да заплачат, за което свидетелстваха подпухналите й, сякаш нарочно начервени, кръгли бузки.

Инспектор Шуман съобщи на Ханс Юнге, че след неговото позвъняване отново е ходил в квартирата на Соколин, с цел да разпита още веднъж и по-подробно фрау Марта. И ето какво е успял да изясни допълнително.

Тя била виждала много пъти двамата бандити, които идвали при Соколин. Според Марта това били същите, които преди една или две седмици навестявали Соколин в малкия му офис до залата с автоматите. Те като че търсели някого. Появили се и по-късно, тоест съвсем скоро, изглежда, заплашвали нещо Михаил, защото той се страхувал от тях и казвал на Марта — това е руски рекет, а той е най-ужасният, защото е абсолютно безмилостен. Соколин описал също така външността им, за да може Марта да ги познае и да се пази.

С помощта на Денис Турецки се запозна с част от полицейския протокол и можа само да свие рамене. Едно към едно. Значи този рижият и колегата му пак са тук, напуснали са Русия. Колко са ловки: никакви визи, международни паспорти, митнически усложнения. Показаните фотороботи предизвикаха у Марта нов мощен прилив на сълзи. И отпечатъците от пръстите, оставени от престъпниците в офиса на Соколин, идентични с донесените от Москва от Денис Грязнов, потвърдиха участието им в убийството. Впрочем въпреки твърдението на инспектор Шуман, че става дума за грабеж с възможно случайно убийство, Турецки бе склонен да предположи обратното: тук се е състояло елементарно поръчково убийство, тоест ликвидация на свидетел с имитация на грабеж. Хер Шуман каза, че ще обмисли и това.

Тук нямаха повече работа. Излиза, че отново са изпреварили Турецки с една крачка…

Но щом е така, трябва незабавно, без да губят време, да отидат при Финкел от Офенбах.

Саша започна напрегнато да си спомня дали някъде из протоколите не се мярка неговата фамилия. Не би трябвало, понеже Кочерга я назова само веднъж, и Турецки я запомни, но не я записа на листа. Какво излиза? Кочерга не е назовавал Соколин и тогава в кухнята по молба на Виктор Антонович Турецки не настоява много. Фамилията на Михаил възникна във връзка с документите от съвместната собственост на игралните автомати. Тези книжа бяха намерени в стаята на Кочерга след така нареченото му самоубийство. Значи материалите от следствието се четат от някого? Плюс подслушване — на колите, а може и на домашните телефони…

Но Ньома не фигурираше никъде, Турецки вече определено можеше да е сигурен. А нали сега той се явява едва ли не главният свидетел. Или интуицията на Александър Борисович този път сериозно го подвежда.

7.

„Финк“ на немски означава „птичка чинка“, каза Денис. Кой знае защо Саша очакваше да види, както казваше Кочерга, хитро еврейче — дребно на ръст, с бързи движения и нос като човка. Всичко се оказа различно. Наум Аронович, или Ньома за домашните, бе гологлав, почти двуметров мъжага със силни мускулести ръце, обрасли с възрижи косми и покрити с бенки. Ръкавите на бялата му престилка бяха навити до лактите. На лявата китка — голям златен часовник, явно швейцарски. На безименния пръст на дясната ръка имаше огромен златен пръстен. И още един детайл — яката на белоснежната му риза бе стегната от папийонка.

Естествено, Турецки не възнамеряваше да изяснява съвършено маловажния за него въпрос: срещу чии застраховки практикува този зъболекар. Интересуваше го съвсем конкретен въпрос, за което Саша веднага уведоми Финкел. Разбирайки, че да възразява на следовател по особено важни дела, пристигнал заради него от самата Москва… между другото, как е там? Може да се живее, ясно, ясно… Ама не, той не възнамерява да крие нищо.

Наум Аронович покани „гостите“ да влязат в хола, а той се отдели за миг, за да се оправи.

Появи се след няколко минути с няколко дебели книги в ръцете и вече без престилката. Предложи на гостите пиене, но те отказаха, Ньома не настоя, прие позата на внимателно слушащ.

Турецки разказа накратко за какво става въпрос, съобщи за хубавата характеристика, която е дал за работата му покойният вече Кочерга.

— Наум Аронович, познато ли ви е това име?

За миг Финкел смръщи великолепното си, сякаш полирано чело на мислител и кимна. Но при това за всеки случай разгърна една от дебелите книги и зашари с пръст по страниците.

— Да, помня, разбира се. Ето го къде е записан. Та от какво, казахте, си отиде?

Турецки вдигна двете си длани нагоре и поклати насам-натам глава.

— А от какво могат да умрат хора, свързани по някакъв начин с бизнеса?

— Разбирам — кимна съчувствено Финкел.

Турецки взе от ръцете на Денис целофановия пакет с парчето челюст и го подаде на зъболекаря. Той пое пакетчето, погледна го и го отмести, после излезе от стаята.

— За момент, господа, моля да ме извините.

Върна се с тънки гумени ръкавици, които веднага надяна ловко на ръцете си. Едва след това извади от пакета вещественото доказателство и започна внимателно да го оглежда. Въртеше челюстта, разглеждаше я от всички страни, отиде до прозореца, за да е по-светло, взе от стъклената витрина голяма лупа и започна да изучава само нему известни детайли. Най-сетне сложи лупата на мястото й, върна веществената улика в пакета, махна ръкавиците и небрежно ги хвърли в празната ваза, която, изглежда, му служеше като кошче за боклук.

— Аз съм я правил — каза най-сетне. — Но трябва да си спомня на кого съм я направил, както разбирам?

— Именно — измърмори Турецки.

Финкел драматично вдигна вежди, сви рамене и въздъхна:

— Хайде да гледаме… Не можете ли да ми кажете поне примерно кога съм могъл да видя клиента? Ясно — реагира на неопределения жест на Турецки.

— Може би… впрочем съвсем не съм сигурен, фамилията на клиента ви е Рослов. Това е само мое лично предположение, не повече — поясни Саша.

— О! Това вече е нещо! Сега! — Финкел сякаш се зарадва и запрелиства бързо книгите си. — Рослов… Значи руснак… Емигрант ли е?

— Не.

— Това е по-добре… Тука е, ето. — Наум Аронович подчерта рязко с нокът един ред от записките си. — Чета: Рослов Владимир Захарович, а какво сме му правили? Така, коронки на двата зъба на долната челюст. Там имаше и изкуствен зъб московско производство. Да, с него се повъртях… Един момент, това е било през февруари тази година, а ако сме по-точни — на дванайсети. Това е неделя, и аз обикновено него ден не работя, но този младеж много бързаше. И му влязох в положението.

— Млад, казвате? — Турецки даде ухо.

— Как да ви кажа… Ние с вас, извинете, можем само да мечтаем, така да се каже, наум. Или да помислим… Впрочем ето — на трийсет и четири години е… бил.

— Е, какво — въздъхна Турецки. — Благодаря ви, Наум Аронович, че помогнахте на следствието. Но сега трябва да отразим казаното от вас в протокола за разпит и както разбирате, да заверим изложеното с вашия подпис. Ако не възразявате, да започнем…

— Господин Финкел — каза на сбогуване Ханс Юнге, който досега само наблюдаваше мълчаливо и слушаше диалога на Турецки със зъболекаря. — Искам да ви предупредя, че нашият разговор не бива да излиза от дома ви. Това е преди всичко във ваш личен интерес. Ако все пак се намерят хора, които поискат да ви задават въпроси за причините на нашето идване, можете да отговорите, че полицията се е интересувала от някои аспекти на вашата практика, в частност от застраховките на клиентите ви и така нататък. Но след като сме проверили, не сме намерили нищо. — Юнге изведнъж почти незабележимо се усмихна: — Предполагам, че и не можем да намерим, нали така, господин Финкел?

Ньома, трябва да му се признае заслуженото, дори не мигна. Добра издръжливост, помисли Турецки.

— Естествено, господа — той наведе очи, — винаги съм на вашите услуги.

8.

На връщане, някъде в Оберад, безмълвният шофьор пророни през рамо, без да откъсва поглед от пътя:

— Следят ни.

— Отдавна ли забеляза? — забезпокои се Юнге.

Денис превеждаше шепнешком диалога.

— След Заксенхаузен. Да се измъкнем ли?

— Да. В града. — Юнге се обърна към Турецки и каза, поглеждайки към Денис: — Отиваме при мен в управлението. А оттам ще ви изпратя лично.

— Това ли е първата лястовичка? — усмихна се Турецки, а душата му се сви. — Вероятно вече се е появило съобщението във вашите вечерни вестници?

— Да, у нас това става бързо — кимна хер Юнге. — А вие, господин Турецки, ще имате ли нещо против да ви откараме в хотела ви?

— Напротив, лично аз съм винаги за изостряне на ситуацията.

— Отлично — рече сухо инспекторът и нареди на шофьора да кара в хотела. — Ще ни спреш пред централния вход, а ти ще отидеш в подземния гараж и чакай там…

Турецки взе ключа си от рецепцията, после тримата се качиха с асансьора на десетия етаж и по дългия коридор отидоха почти в края на зданието. Стаята на Турецки бе ъглова, а до нея — изходът към служебната стълба.

Това съвсем не беше луксозна стая, а най-обикновена с малко антренце и санитарен възел.

Хер Юнге съобщи, че и хотелът, и стаята са избрани специално. Тук всичко се контролира от полицията и кой знае защо туристите от Русия много го обичат. Те съвсем нямат нужда от луксозни апартаменти, искат само да пренощуват, както се казва. Затова в стаята имаше легло и диван. Достатъчни за двама руснаци. Както в Москва, в хотел „Русия“. Саша искаше да открие в думите на инспектора ирония, но нямаше такава.

— Достатъчно — завърши обясненията си Юнге, — можем да слизаме. Тези, които трябваше да видят спасения по чудо следовател Турецки, вече са могли да го сторят.

Той вдигна слушалката и избра три цифри. Каза на някого, че чака в стаята, и затвори. След няколко минути на вратата се почука тихо.

— Влезте!

Влезе младеж с униформа на камериер.

— Докладвайте — предложи старши инспекторът.

— Преди един час е засечено обаждане от уличен автомат. Женски глас е попитал: в този хотел ли е руският турист господин Турецки? И ако да, в коя стая? Отговорено е, че да, стая 10–21, но в момента не е в хотела, понеже ключът е на рецепцията. Преди десет минути при портиера се е появил младеж със сплескан нос, приличащ на боксьор. Поинтересувал се не е ли пристигнал господин Турецки, стаята му е 10–21 и като разбрал, че още не е, спокойно отишъл в бара да пие бира. Наблюдава се.

— Добре — кимна хер Юнге. — Проверете служебната стълба, излизаме.

Пръв излезе камериерът, след него Юнге с Турецки, най-накрая Денис. Те се спуснаха по безлюдната служебна стълба до първия етаж, по-нататък инспекторът отвори с ключовете си окована с желязо врата и слязоха още два етажа по-долу, като се озоваха в подземния гараж.

— Лудвиг трябва да е някъде тук — каза хер Юнге и заситни, сякаш се пързаляше по бетонния под, лавирайки между паркираните нагъсто коли. Бързо намериха своя опел.

— В управлението — нареди старши инспекторът, докато сядаше до шофьора. — Ако трябва да се свързвате спешно с Москва, господин Турецки, можете да го направите от моя кабинет.

Саша благодари. Разбира се, няма да е зле, но искаше да проведе насаме разговора, който сега му трябваше най-много, а това бе изключено в кабинета на старши инспектора. Впрочем може да звънне на Костя и да доложи за първите резултати от отиващия си ден.

9.

Гласът на Меркулов бе някак печален. Сякаш не се зарадва, че челюстта най-сетне е намерила притежателя си — трийсет и четири годишен „младеж“, тъмнокос, с приятна външност. По-нататък — може да се следва описанието на Семьон Червоненко: дънки, множество ципове по костюма и чантата, московско произношение.

— Костя, а какво става с академика?

— Господи — въздъхна Меркулов, — разбирам, че имаш малко време, но Денис поне може да ти подскаже. Точно сега академикът се намира в Германия, сигурно там при вас вестниците вече пишат… Как излезе от финансовите затруднения?

— Най-сетне родината си спомни за блудния син — констатира саркастично Саша. — Ако не беше Грязнов, да съм опънал петалата.

— Е, слава богу — въздъхна с облекчение Меркулов.

— Не, никаква слава — възрази Турецки. — Какво си мислите там, че той е дойна крава? Тая няма да я бъде, драги мои. Назаем брашно тъпкано се връща.

— Ще се оправим — измъкна се Меркулов.

— Не си ли звънил на моите хора?

— Звъних — отговори след кратка пауза Костя. — Но ги нямаше. Лелята каза, че някакви ваши общи приятели ги поканили за няколко дни да починат на крайбрежието.

— Костя — развълнува се Турецки, — в Рига имах приятели само в криминалната милиция. Преди 91-ва. Много те моля, уточни!

— Можеш да не нервничиш, разбира се, че ще уточня и ще помоля някой да проследи работата. Саша, не ми харесва решението ти пак да поемеш ударите върху себе си. Поне има ли гаранции?

— Моите гаранции са твоят колега хер Ханс. Напълно му вярвам.

— Добре тогава, можеш да му предадеш от мое име горещ поздрав и сърдечна благодарност.

— А не искаш ли лично да му го кажеш?

— Какъв смисъл? Аз не разбирам на немски, той не говори руски.

— Но всичко разбира.

— Много добре — парира Меркулов, — тогава по-лесно ще общувате.

„Костя нервничи — разбра Турецки. — Там става нещо.“ Вторият, най-главният разговор с Москва реши да проведе от дома на Пушкарски.

— Хер Юнге, никак не бих искал да заведа след себе си опашката в дома на господин Пушкарски — каза той, след като предаде на старши инспектора стандартните поздрави на Костя.

— Помислил съм за това — съгласи се Ханс Юнге. — Заедно ли ще отидете? — Той погледна Денис.

— Мисля, че не бива — отговори Денис. — По-добре да взема при мен нашите материали и да си отивам в къмпинга. Но само след като вие, чичо Саша, заминете. Не се вълнувайте за мен, аз вече се ориентирам в града. А по-късно ще се чуем.

— Добре — кимна Турецки. Честно казано, не му беше удобно да води сега в дома на Пушкарски Дениска. Нали и него са го приели по милост. А ще стане като в еврейския виц: всички гости пристигат с подаръци, а евреинът с брат си: „Затова пък е златен човек!“

Ако пред полицейското управление дежуреха руски мафиоти, нищо нямаше да могат да разберат. От вратата на управлението една след друга излязоха пет полицейски коли, и всяка пое в своята посока. В едната от тях на задната седалка лежеше Турецки, в другата — Денис, когото оставиха близо до спирката на метрото „Хьохст“.

10.

Валентин Дионисиевич не започна да разпитва Турецки за работите му. Предполагаше, че ако е нужно, Саша ще му разкаже онова, което сметне за необходимо. Но съжали, че гостът не е довел на вечеря симпатичния млад човек, който тази сутрин идва да вземе Саша.

Саша премълча дипломатично и Пушкарски остави тази тема.

Имаше още един малко неловък въпрос. Саша обясни, че трябва спешно да се свърже с Феликс Евгениевич Марковски, но за съжаление не може да си спомни домашния му телефон. Бележникът му е останал в Москва и слава богу, защото сега щеше да е в ръцете на бандитите. Пушкарски заяви, че няма нищо по-лесно и сам избра по памет номера на Маркуша. И когато чу гласа му, не пропусна да се похвали с паметта си. Приятелите побъбриха няколко минути, размениха главно новини за общи познати и най-близките си планове. След това Валентин Дионисиевич, искрящ от смях, каза:

— Слушай, скъпи Маркуша, а пък аз имам малък сюрприз за теб. Сега ще дам слушалката, но искам да отбележа, че младежът, който ще говори с теб, искрено ми хареса. Имай го предвид!

Саша взе слушалката и се представи. Маркуша нищо не можеше да разбере. Във всеки случай паузата се проточи. Тогава Турецки му напомни за неотдавнашния им разговор, а после съобщи, че намирайки се тук в служебна командировка, свързана с въпросите, които обсъждаха с професора в дома му, е попаднал в сериозна история, която едва не е завършила трагично. И му помогнал Пушкарски, чиято визитка се запазила съвсем случайно от онази паметна вечер в бара на Дома на журналистите. А за да не пълни главата на професора с дълги истории, понеже не е забравил предложението на Феликс Евгениевич да не се притеснява и винаги да се обръща за помощ, Турецки е принуден да прибегне към нея и да бие коляно, както се казва.

— Феликс Евгениевич, в края на нашия разговор споменахте един човек, когото познавате и който се занимава с подобни на моите въпроси. Ако не греша, той е американец. Може ли да се свържа с него? И как, ако може?

Маркуша помълча и помоли да предаде слушалката на Пушкарски. Той я взе и дълго слуша мълчаливо обясненията на Марковски. Най-накрая каза „добре“ — и затвори. На въпросителния поглед на Турецки отговори снизходително:

— Хайде да вечеряме, драги мой, а да оставим нашия Маркуша да намери начин и да удовлетвори молбата ви. Сам разбирате, без съгласието на онзи човек не е възможно да ви запознае, затова да се надяваме, че Феликс ще успее.

Телефонът иззвъня, когато преминаха вече на чая.

Пушкарски се обади, после мълчаливо премести към себе си тефтерчето за записки, писалката и записа нещо на листа, веднага го откъсна и го скри в джоба на якето си. Гледайки Саша, кимна и каза:

— Всичко хубаво, приятелю, лаская се от надеждата да се ви още тази година… С удоволствие ще предам.

Валентин Дионисиевич се върна на масата, пийна от изстиналия вече чай, отмести си чашата и покани Турецки да го последва в кабинета. Там седнаха на дивана зад ниската масичка, Пушкарски извади от джоба листчето, на което бяха записани цифри. Подаде го на Турецки и рече:

— Помоли да запомните цифрите, а записката веднага да се унищожи. Миша Майер, така се казва — Пушкарски кимна към листчето, — ще ви помогне. Той знае всичко за вашия въпрос, имам предвид новото страшно явление, наречено руска мафия. Или почти всичко. Непременно се позовете на Феликс Марковски. Миша говори добре руски. Мисля, че е от нашите. Вероятно баща му се е оказал в чужбина след плен, не е искал да се връща в сталинските затвори, а Миша се ражда в Америка. Тук живее достатъчно дълго. Всичко останало, ако пожелае, ще ви разкаже сам. Предадох ви думите на Феликс, по-нататък е ваш ред. Запомнихте ли го?

Саша погледна още веднъж седемте цифри, повтори ги наум и подаде листчето на Пушкарски. Той извади от джоба си кибритена кутия, запали бележката и внимателно я сложи в кристалния пепелник. Турецки неволно се усмихна:

— Направо сте като опитен конспиратор.

— А вие какво мислите? — измърмори Пушкарски. — Всичко се случва в живота! Е, ще се обадите ли?

— Естествено. Мога ли да съобщя, че се намирам у вас, Валентин Дионисиевич?

— А защо не? — И Пушкарски не се въздържа да не се поизфука леко: — Смея да се надявам, че моята фамилия му е известна.

Позвъняването, отговорът, краткото представяне и темата не отнеха и две минути.

— За вас това достатъчно спешна работа ли е — попита Миша на хубав руски, — или можем да отложим например до утре-вдругиден?

— Разбирам, че ви създавам излишни трудности, обаче…

— Ясно. Как се ориентирате в града?

— Засега никак. Намирам се в дома на приятел, у Валентин Дионисиевич Пушкарски.

— А, така ли? Той наблизо ли е? Ако обичате, дайте му да се обади.

— Валентин Дионисиевич — рече виновно Турецки, — извинете, че се представих за ваш приятел, без да питам… но той иска да се обадите.

— Пушкарски слуша! — започна бодро Валентин Дионисиевич. — Разбира се, приятелю. Как иначе! Не, мили мой, това ставаше само поради нашата младост, студентски обичай… Е, ще се постарая да ви доставя младежа.

— Какво говорите, Валентин Дионисиевич — плесна с ръце Турецки. — Къде ще ходите посред нощ?

— Да речем, че още не е нощ, а преди лягане с удоволствие ще се разходя с вас, само двамата, ако не възразявате… Съвсем наблизо е. Ще си спомним младите години!

— В какъв смисъл?

— В такъв, че на млади години например, избирахме посоката и тръгвахме, без да пропускаме нито един бар… Ах, какви времена бяха!

11.

Малката бирария, в която влязоха, бе още пълна с хора въпреки късния час. Турецки дори се притесни: как ще ги познае Миша в тази навалица? Пушкарски го успокои. Той е твърде забележима фигура тук. Какъв старец! Но се оказа прав.

Взеха си по чаша светла бира и тъкмо натопиха носове в пяната, пред тях изникна невисок суховат човек около петдесетте, с дълбоко хлътнали очи, закривен нос и прави присвити устни.

— Моите почитания, Валентин Дионисиевич — каза той, като стисна силно ръката на Пушкарски. После се обърна към Турецки и продължи церемонията: — Вие сте Саша? Много добре, а аз съм Миша.

Пушкарски вече се обърна към бармана, за да поръча чаша за Майер, но той го докосна по ръката и поклати отрицателно глава:

— Бих предложил да излезем от това заведение и да подишаме чист въздух. Ако не възразявате.

Саша веднага остави недопитата чаша на бара. Те минаха един квартал, свърнаха наляво и се озоваха в малък парк. Избраха пейка недалеч от входа и седнаха.

— Разказвайте — предложи кратко Майер.

Наложи се за кой ли път да разказва отначало, от взрива на „Илинка“. От убийството на шофьора, свидетелите, които биват ловко ликвидирани, направо под носа на самото следствие. Най-сетне за тайнствената фигура на Владимир Рослов, долетял в Русия и изчезнал. Турецки не искаше да говори още за разпознаването, проведено днес от зъболекаря от Офенбах. Реши засега да не разкрива всички карти изведнъж. Разказа, че и него са го отвлекли, няколко денонощия го държали в мазе, между другото са се интересували от онова, което Турецки знае за Рослов.

Майер помълча, размишлявайки над чутото, и каза, че вероятно ще може да помогне на Саша по някои от повдигнатите от него въпроси. И преди всичко с информация за добрия си другар Владимир Рослов, заедно с когото той, Майер, е трябвало да се занимава с така наречената афера на века. Въобще, може би засега не си струвало да посвещава московчанина във всички тънкости на тази суперсекретна операция, но препоръката на хора като Марковски и Пушкарски е нещо сериозно. Разбира се, Владимир би могъл да го направи по-добре от него, ако сметне за необходимо.

Турецки разбра защо Майер протака: за този разузнавач, усъвършенствал се именно по въпросите на руската мафия, въпреки всички препоръки Турецки си оставаше неизвестна величина. Няма никакви документи. Ами ако е провокация? Пък и на днешно време всякакви документи са дело на техниката, нищо повече. Затова Саша предложи такъв вариант: понеже операцията наистина е във висша степен секретна, изглежда, Майер трябва да има по-твърда увереност, че тук не мирише на провокация. За целта има един път: да се убеди чрез старши инспектор Ханс Юнге, който днес сутринта получи потвърждение за пълномощията на старши следователя по особено важни дела от Главна прокуратура на Русия Александър Борисович Турецки заедно със снимката му.

Майер веднага отклони предложението: в дадения момент не желае да се свързва с немската криминална полиция. Естествено, ако тя получи някакви козове, веднага ще започне арестите, а после поради липса на доказателства за вината, ще бъде принудена да пуска престъпниците и по този начин може да провали операцията.

Тогава Саша извади последния аргумент:

— Днес — каза той — бяхме в Офенбах, ходихме у зъболекаря, който е лекувал зъбите на Рослов. Той го е записал в книгата си. Така. Заедно с банкера Елмазов, учредителя на банка „Златен век“, в колата загива някакъв неизвестен за нас човек. Неизвестен доскоро. Тоест до днес сутринта. По парчето от челюстта на загиналия най-после можахме да установим, че това е бил именно Владимир Захарович Рослов. — Саша въздъхна високо, сякаш изпусна целия си въздух.

Майер наведе глава, стисна я между дланите си и замря на пейката. Той седя така дълго, после вдигна към Турецки тъмните си, дълбоко хлътнали очи и каза:

— Както казах, двамата с Володя разплитахме аферата на банка „Златен век“, във всеки случай сега можем да говорим само за германския й филиал. Той също работеше по банките и мафиотските структури във финансовата система. Беше много добър аналитик и отличен човек… Може ли да погледна вашия протокол?

— Разбира се, но за целта ще трябва да извикам моя помощник. Утре, в удобно за вас време, съм готов да ви го покажа. Той е подписан от лекаря и старши инспектор Юнге, в присъствието на когото бяха съставени свидетелските показания.

— Добре, вярвам ви. Утре ще се обадя в… осем часа, ако не възразявате, пак ще се срещнем и може да ви намеря още един човек, който работеше заедно с Володя. А сега, с ваше позволение, ще ви оставя. Донесохте ми много горчива вест и бих искал да остана сам. Извинете. До утре.

— Защо така, не можехте ли веднага? — каза сякаш осъдително Пушкарски.

— Той е абсолютно прав — отвърна на мислите си Турецки. — Аз също щях да искам железни гаранции… А защо не казах веднага. Имам такъв навик: никога да не изваждам всичко на масата. Между другото, професионалистите не се обиждат от това.

— Вероятно — сви рамене Валентин Дионисиевич, докато ставаше от пейката. — Сигурно вече нещо не разбирам в този свят.