Рано сутринта Грязнов седеше в кухнята — само по шорти — пиеше кафе и свирепо димеше с цигарата. Саша, на път за тоалетната, кимна и му пожела добро настроение. Но Грязнов само мрачно врътна глава, от което можеше да се направи извод, че вчерашната вечер не е завършила успешно за Вячеслав Иванович. За миг в главата на Турецки сякаш просветна: „Нещастнико! Не ме послуша, а сега страдаш… Ех, ти, рижи, гониш шейсетака. Разбира се, шейсетак. Аз, че съм на четирийсет и още оохоо! Мога.“

— Знаеш ли какво ми заяви снощи тази глупачка? — вдигна Грязнов тъмните се очи от чашата.

Саша седна отстрани на масата и също си взе цигара.

— Вие, казва, все имате работа, работа, дори пиете заради работата, а аз, казва, така искам да се чувствам хубава… жена. А?

— Повтаряш моите думи, старче.

— Какъв старец съм ти аз? — възмути се Грязнов. — Я си дай ръката! Кой — кого?

— Не говоря за това. — Разгорещеността на Слава не можеше да не предизвика усмивка. — Кога я води на театър? Или на ресторант, където богаташите пилеят валута?

Грязнов се навъси и започна ожесточено да разресва с длан силно оределите си къдрици. Кой ще каже какви са сега на цвят: светлокестеняви или прошарени?

— Смяташ, че има нужда от това? — попита сурово той.

— А ти смяташ, че няма — отвърна в същия тон Турецки. — Карай по-нататък в същия дух… Славка, аз се притеснявам заради друго.

И като се стараеше да е точен, Саша му предаде вчерашния си разговор с Олег. По-точно не където се говореше за Грязнов, а за Татяна, която се е издала като свидетелка.

— Как смяташ, ще е удобно ли сега да й звънна? — поинтересува се Турецки, като гледаше часовника си: седем сутринта.

— Не знам. — Грязнов сви рамене. — Може би след час, макар че… Звъни! — решително завърши той. — Те започват работа в девет сутринта. — Грязнов лично набра телефонния номер, почака и подаде слушалката на Саша.

Чу не много сънен, мързеливичък глас, който измяука:

— Ало?

— Добро утро, Татяна Павловна, Турецки ви безпокои рано-рано сутринта. Как е скъпоценната ви главица? Не ви ли боли?

— Ах, Александър Борисович! — Радостта й бе твърде изкуствена. — Благодаря за загрижеността. Всичко ми е наред. На какво дължа честта?

— Танечка — започна проникновено той, — нали се разбрахме с вас, засега да не съобщаваме на никого за нашите работи. И вие, като бъдещ юрист, разбирате, че съществува определена следствена тайна. Защо сте разказали всичко на Олег?

Смущението й трая не повече от секунда. Но му се стори много дълго. А отговорът — просто невероятно нахален.

— Един момент! — С такъв прокурорски тон отдавна не бяха говорили с Турецки. — Как искате да ви разбирам, Александър Борисович? Какви игри започвате да играете с мен?

Той онемя.

— Не ви разбирам, ако обичате да ми обясните!

— Какво има за разбиране? Още вчера исках да се обясним, но не ви беше до това. А Олег Анатолиевич ми разказа всичко, и то по най-добрия начин.

— А какво общо има Олег?

— Нали ви е консултант по това ваше дело. Или и той ме заблуждава? Каза го, когато вашите началници заявиха, че сте прекратили делото за убийството, за онзи взрив де; и слава богу, сега вече на никого не са нужни нито неговите консултации, нито моите свидетелства. И аз много се зарадвах. А се оказва, че в същото време лично вие ровите около моя шеф.

— Извинете, наред ли сте? Какво общо има вашият шеф? Та аз не съм му виждал очите!

— Още повече. Но нали знам! Снощи съпругата му се обади в офиса, каза, че сте ходили у тях и сте я разпитвали. Отговорете ми, нима това е порядъчно? Ако човекът ми прави добро, защо?

— Стоп! — нареди Турецки. — Така няма да стане. Как казахте, че се казвал шефът ви — Алексей Николаевич? Ами да, разбира се…

Недостатъчно е да се нарече идиот, който не вижда по-далеч от копчето на собственото си сако. Но защо вчера произнесеното от Ала Павловна наименование на фирмата „Мостранслес“ не предизвика веднага необходимите асоциации? Какво става, това старчески маразъм ли е, или разсеяна склероза? Значи Меркулов е прав, Турецки също трябва да бъде изпратен в пенсия. Но какво отношение има Олег към всичко това?

— И вие какво, изхитрихте се да съобщите всичко гореизложено — Саша погледна под вежди Грязнов, лицето му изразяваше абсолютно неразбиране на това, което става — на Олег Анатолиевич?

Славка подскокна, но Турецки рязко го спря с движение на дланта.

— Казах само това, което казах — озъби се Грибова. — И искам да добавя още: нито вие, нито който и да било друг е човекът, от чиито съвети имам безкрайна нужда. Можете да съобщите това на вашия приятел.

— Такаа… — проточи Саша, като не знаеше какво да отговори. Използва примитивния ход — придаде си официален тон: — Какво пък, засега не смея да ви безпокоя. Когато е необходимо, ще ви извикам в прокуратурата. Моля в следващите няколко дни да не напускате Москва.

Възможно е да не е чула последните думи, защото в слушалката вече звучаха кратки сигнали. Изглежда, дамичката беше затворила. Но нали не знаеше какъв коз държи Саша в ръцете си.

— Е, скарахте ли се вчера с нея? — попита той Грязнов, който гледаше напрегнато телефона.

— Не толкова, че да говорим за това. — Грязнов сви рамене. — Но тя настоя двамата с Денис да я закараме у тях. Тоест в офиса. Аз я изпратих пеша до вратата и толкоз. Както знаеш, влизането там става с пропуск.

— Но карахте ли се?

— Май че не, просто снощи сякаш някой беше я навил.

Турецки разбра кой.

— Извинявай, Слава, още веднъж ще се обадя. — Той избра Шура Романова и веднага чу нейния развълнуван глас:

— Алка, ще ядеш бой! Какво искаш, да докараш майка си до лудост ли? Изгубил си всякаква съвест! Къде изчезна? Защо не се обади, както обеща? Аз какво, с кучета ли да те търся, хлапак такъв?!

— Шурочка, аз съм, добро утро! Защо се заканваш толкова на Олег?

— О, Господи! Ти ли си, Саша! Извини старата глупачка… — И пак започна: — Поне ти ме посъветвай какво да правя с този немирник? Нали го видя вчера, едва стоеше на краката си, трябва да му бърша сополите и изведнъж! Щом вие си тръгнахте и скокна: тръгвам! Хукна презглава: имал много работа! Каква работа посред нощ? Момчешки капризи, нищо повече! Ще се обадя, казва, щом се прибера у дома! И какво мислиш? Обади ли се? Успокои ли майка си, която цяла нощ не спа и все мисли дали не се е случило нещо лошо? Ох, ще му дам да се разбере! Няма да се съобразявам, че служи при президента! Саша, поне ти ме успокой: може ли да се постъпва така с родната майка?!

— Я не се вълнувай за него! — Турецки се опита да говори максимално безгрижно. — Кой знае къде спи и хърка.

— Какво ти спане! — повиши глас Шура. — Звъних му! Няколко пъти! Никой не се обажда!

— Тогава значи си прави кросовете около Останкино. А че е скитник — вярно. Сега нищо не можеш да направиш. Търпи, майко. А пък аз се обаждам да кажа благодаря от името на всички. Ти си голяма работа и ние те обичаме. Хайде, не се вълнувай, всичко ще се оправи. Дочуване.

„Така, струва ми се, че с този въпрос сме наясно. А с тебе, Вячеслав Иванович — мислеше Саша, — сега никак не сме наясно. Защото нямаш пропуск да влизаш с колата на територията на бившите ЦК владения, а Олег Анатолиевич сигурно има. Иначе за какъв дявол ще хуква посред нощ от къщи.“

Но, разбира се, не можеше да съобщи сега това на Грязнов. Пък и въобще не заслужава да използва непроверена информация.

Засега освен сумати необходими неща за деня, Саша планира да се запознае с Алексей Николаевич Посьолков и да се види с Олег.

Като избягваше прекалено втренчения поглед на Слава, той веднага се скри в банята и се зае активно да приведе в ред външността си. Но нали и Грязнов не е вчерашен — застана до вратата на банята и безцеремонно прекъсна песенните упражнения. Когато Саша се бръснеше, винаги пееше-мучеше нещо трогателно от рода на: „И рече мама: всичко става, сине…“, наистина без никакъв успех. Но какво можеше да отговори сега на Грязнов? Едва ли ще го задоволи истината. А да лъже приятеля си… И той повтори казаното току-що от Шура:

— Не го вземай навътре, старче, всичко ще се оправи.

— Какво ти наговори тя? — настояваше Грязнов, без да обръща внимание на овехтялото „утешение“.

— Ах, тя! Разбираш ли, Слава, не знам от кого е излязла инициативата — от нея или от нашия Олег, но той казал, че е мой консултант. Имахме с него такава уговорка. При това той сам помоли да не се афишира участието му в помощ на моето следствие. Каза: ще помогна каквото мога — със съвети, консултации и така нататък. Та така, той казал, тя казала. Нали чу. Или обратно, върви разбери сега? Нали всички бяха трезви! И работата се задълбочава. Оказва се, че някой Посьолков, на чието име е бил взет фолксвагена, с който са пътували килърите, е починал благополучно преди една година, а синът му, с когото в най-скоро време трябва да се срещна, е президент на скапания „Мостранслес“, където работи небезизвестната ти другарка Грибова. Тя на свой ред изтълкува желанието ми като посегателство на крехкото й материално благополучие… Тюуу! Разбираш ли нещо?

Славка разглеждаше подозрително Турецки, навел главата си смешно на една страна. Саша разбра погледа му и много се зарадва:

— Виждаш ли? Какво мога да ти обясня, като светът отдавна се е побъркал? Прости на грешната ми душа, а аз ще се доизбръсна и отивам в кантората да пиша постановление за прекратяване на делото.

2.

Пред Турецки стоеше дилемата: откъде да започне? Ситуацията изискваше да прави всичко едновременно, но за това нямаше нито сили, нито възможности. И реши да започне с Посьолков, понеже офисът му бе най-близо до кантората. Позвъни му вкъщи, обади се Ала Павловна. Когато Саша се представи, тя малко се почуди — може би се съветваше с мъжа си — и най-сетне съобщи, че той вече се е облякъл и слиза към колата, но ей сега ще се обади. Защо трябваше да обяснява всичко това? Дали е глупава или не й е чиста съвестта? Нали вчера се паникьоса неизвестно защо? Но как е научила Татяна? Подслушвала ли е? Или си е казала думата особената степен на доверителност в отношенията с шефа?

— Слушам ви внимателно — чу в слушалката.

Турецки се представи още веднъж, каза, че има спешна нужда да се срещнат, при това говореше така, че у президента на фирмата да не възникне желание да си измисли някакво неотложно съвещание. Но не, стори му се, че гласът му си остана спокоен и доброжелателен. Посьолков се осведоми кога и къде могат да се срещнат. Саша предложи в неговата кантора. Оня се съгласи охотно и добави, че ще бъде в кабинета си след трийсетина минути.

Това го удовлетворяваше напълно: след половин час и Саша разчиташе да е на „Илинка“.

Позвъни още на едно място, като предварително затвори вратата към стаята, където отиде измъчваният от много противоречия Грязнов. Там телевизорът запознаваше видимо остаряващия детектив с новите перипетии на предизборната битка и съпътстващите я мафиотски разчиствания на сметки. Значи Славка е увлечен и няма да чуе.

Олег се обади след четвъртия или петия сигнал. Сигурно е дотичал. Саша леко му се скара, че е излъгал майка си и не е позвънил, и изобщо кара кола из нощния град в нетрезво състояние. Олег мърмореше нещо нечленоразделно в отговор, но като че ли не губеше благодушното си настроение. Най-сетне Саша реши, че може да спре да дрънка, и каза, че днес спешно трябва да се видят за много сериозен разговор.

— Надявам се, че няма да започнеш да ми четеш конско, а, Саша? — изхили се Олег.

— Първо, на какво отгоре, и второ, по какъв повод? — искрено се учуди Турецки.

— Ама как! — пак се засмя Олег. — Вие, старците, непременно търсите повод да уличите младите като мен в някакви от ваша гледна точка неблаговидни постъпки. Не съм ли прав?

— Олежка, как не те е срам! — Той реши да е мек като восък, за да не получи отказ.

— Ако няма да морализаторстваш, мога и веднага.

— Не, сега точно не мога, имам спешна среща.

— С кого, ако не е тайна?

— Тайна е, но нали ти се съгласи доброволно да ми станеш консултант? Или греша?

— Ти, Саша, никога не грешиш, е… за да не се възгордееш, почти никога. Но ако не ме лъже слухът и паметта, струва ми се, че прекратихте вашето дело за мерцедеса? Или не сте? Само за заблуда ли съобщихте снощи така?

Умен е, проклетникът. Затова е близо до президента. Вярно, там има всякакви, но глупавите не се задържат, предполагаше Турецки. Може би бедата е друга — че са прекалено умни. Хайде, стига вече, тия мисли се появиха просто така, без никаква цел.

— Костя каза вчера напълно сериозно. Относно убиеца на банкера. Но Олежка, самият ти си юрист и знаеш, че около твоя мерцедес…

— Защо пък моя? — изсумтя той.

— Не се хващай за думата, грешка на езика, исках да кажа нашия, разбира се. Какво общо имаш ти? Около този мерцедес възникнаха толкова неща! Оная Кармен, други обстоятелства. Например намерихме колата, с която престъпниците са преследвали Кочерга. А около нея също има покойници и — тишина. Разбираш ли, на президента ще доложат, естествено, че убиецът на банкера е намерен. Делото ще отиде в архива. А МУР ще преследва още дълго оня Санишвили, защото убийството на мадам Силвинска е в техни ръце. И така нататък. За него няма вече аз да мисля, а Юрка Фьодоров с неговите „архангели“. Та кога и къде можеш да ме приемеш?

— Гледай каква тържественост! — възхити се Олег. — Ами ако ти е все едно какво ще ядеш и пиеш, хайде ела у дома. Впрочем нито веднъж не си бил у нас, тъкмо ще видиш от какво си се отказал, като не премести твоите момичета при мен. А в колко часа? Кога свършваш?

— Изобщо, когато съм готов. Но честно казано, днес имам една камара работа. Затова…

— Разбрах, ще те чакам между осем и девет. Ако не дойдеш, ще ми хванеш цървула!

— Кажи адреса.

— А, да, пиши: знаеш ли улица „Корольов“? Който се е занимавал с Космоса. Пиши: номер… вход… код първи… домофон втори… етаж… апартамент. И както се казва, чукай силно с крак три пъти по вратата! Чао!

Не, може Грязнов да се отнася към него както ще, но Турецки се отнасяше с някаква особена нежност към по-малкия син на Шура, към този крачещ стълб… Да ги сравним само с Кирил. По-големият брат е по-сериозен, по-спокоен, може би не е изключено да е по-умен. А този е по-ярък някак. Нека да е по-безразсъден, по-непредсказуем. Или Саша не разбира нищо, или все пак Алка вчера е отмъкнал кобилката от мужика. Като е отмъкнал, отмъкнал я. Младежка им работа. Ако Турецки беше малко по-млад и по-свободен, щеше да направи същото. А може би нямаше да подлага крак на приятеля си. Но нали тази крачка е взаимна — както твърди един класик, която булка не й стиска, не си иска. Тогава кой е виновен? А това може да види със собствените си очи съвсем скоро. Турецки не се смяташе за голям физиономист, но все пак му бяха известни някои наченки на психологията. За тази цел трябва да успее да хване президента Посьолков до вратата му и като създаде атмосфера на доверие и хумор, да се качи заедно с него в офиса. И помощничката му да го види.

Всички тези волни мисли блуждаеха из главата на Саша, необременена от вчерашните алкохолни вълнения. Да, но мислите бяха вчерашни. И при това не най-весели.

Понеже нямаше пропуск за бившите партийни територии, трябваше да побърза. Алексей Николаевич не може да няма такъв пропуск… Но какво прави неговата фирма в тези сгради? Трябва незабавно да изясни всичко за тази „Мостранслес“. Защо не се сети по-рано? Сериозен пропуск. Време е да си лепне наказание. За нехайството си. Но на кого да възложи да проучи фирмата? Да не се окаже много удобен покрив за някого. С нея биха могли да се заемат близнаците-куки от МВР и ФСС. По-точно, могат да не го направят. И тогава всичко неясно веднага ще стане ясно. По този въпрос може да се посъветва и със Слава, сега сетивата му са изострени от назряващия конфликт. Само да не се получи така, че нарочно го „пробутва“.

Успя да паркира колата на мръсната, затрупана със строителен материал площадка между „Илинка“ и „Богоявленска“. А после бегом обратно — към „Николски переулок“. Не е тичал, но бързата крачка за човек, който не прави всеки ден кросове около езерата в Останкино, е сериозно натоварване за дишането. А при срещата трябваше да изглежда абсолютно спокоен и може би дори малко ленив оптимист, изпълняващ рутинната си никому ненужна работа и най-вече желаещ да се отърве от нея по всякакъв начин.

Затова Саша намали крачката, озърна се, избра си нужната пресечка и тръгна с походка на безделник, понеже успя да дойде за двайсет и пет минути, а пред вратата на нужния вход не видя никакви коли. И правилно, защото, когато много е нужно, той умееше да кара бързо. И да не се забърква в ненужни истории.

Заради хладното време Турецки бе облякъл шлифер — хубав, почти нов, но разбира се, не такъв дълъг, каквито носят сега богатите престъпници и техните жертви. Главното е, че с него Саша се чувстваше комфортно. Като спря пред входа, вдигна яката и запуши спокойно, оглеждайки съседните сгради внимателно, ненатрапчиво. Служителите бързаха за работа. Странно, кой знае защо всички идват в последната минута. И главно жените — с множество пъхнати един в друг целофанови пакети. Горките жени — не могат без багаж. Нали вече има всичко, магазините са отрупани със стоки и цени, а те все мъкнат ли, мъкнат. Кой знае защо в този район жените бяха повече. Ами да, обслужващ персонал.

Наблизо меко спря дълъг тъмносин автомобил волво — седемстотин и четирийсет — хубава кола, огледално шлифована, мощна. Методич има право, трябва да се уважава и да кара скъпи коли. А за да се уважава, трябва да има повече пари. А за да ги има, трябва да умее да краде. Или да лъже. Защото сега кретаме на биологическия минимум. И днес лозунгът: по-добре беден, но честен, не върви, не. Той е подходящ за малцина. Може би за глупаците. Впрочем Турецки също не би се отказал от богатство, но честно спечелено. Но не е някой велик артист или писател класик. Той е следовател и не взема подкупи. Макар че може би напразно. Достатъчно, това са глупости, време е да се запознае…

Алексей Николаевич се оказа достатъчно млад, някъде към трийсет и пет, не повече, широкоплещест и с тънка талия. Така изглеждат борците класическа категория. Триъгълник, поставен на върха. Сега Саша се сети, че сигурно като млад се е занимавал със спорт, при това сигурно е преуспял и може би там, сред силните спортисти, е срещнал жена си. Какво толкова! По правило бившите спортисти са прилични хора, ако им е провървяло в живота и не са се оказали изхвърлени в канавката. Саша пръв подаде ръка и се представи:

— Ако не греша, вие сте Алексей Николаевич?

— Познахте, е-е…

— Александър Борисович.

— Да, да, извинете. Не сме ли се срещали по-рано?

„Ех, че повод — по-добър не може да се измисли!“

— Не, не сме се срещали, но аз ви открих лесно. Искате ли да знаете как?

— Много интересно. — Посьолков също извади цигарите си и като видя, че Турецки още не възнамерява да хвърля своята, запуши и махна на шофьора си с ръка. Онзи кимна и се отдалечи зад ъгъла, където сигурно е паркингът им.

— Когато видях вчера съпругата ви, а в миналото съм се занимавал със спорт, е, с необходимите видове, професионално, нали разбирате…

— А, да.

— Помислих си: сигурно са от силовите спортове. Гюлле или нещо от този род — той погледна Посьолков с интерес, — познах ли?

— Ами… — Той се усмихна и уклончиво сви рамене.

— А когато накрая й направих забележка, че отваря вратата, без да пита кой е, а тя със смях сви рамене, аз искрено започнах да съчувствам на крадеца, който се осмели да дойде у вас без покана. Така ли е?

Посьолков се засмя весело.

— А по-нататък, както разбирате, е въпрос на техника. Къде могат да се запознаят добрите младежи? Разбира се, в спорта! И когато ви видях, веднага реших: най-вероятно е класик. Познах ли?

— Не съвсем, занимавах се със свободна борба. Но — близо сте! Съвсем близо! Хвърляйте фаса, да се качваме в кабинета ми.

Така със смях, при това съвсем искрен, не предполагащ някаква измама или номер, те се качиха с асансьора на шестия етаж и влязоха в скромен четиристаен офис, обзаведен, както вече Турецки знаеше, с напълно стандартни мебели.

Саша го попита още в асансьора кога е напуснал тепиха. Посьолков отговори, Турецки веднага цитира няколко големи имена, естествено, че ги познаваше. И с такова светло настроение, когато с удоволствие си спомняш красивата славна спортна младост и до теб е човек, който също помни това и споделя спомените ти, двамата минаха през цялото помещение към кабинета на президента.

Татяна, явно смутена, при наближаването им се надигна от стола, но след като й махна весело с ръка и намигна, Посьолков хвана Турецки под лакътя и го пусна пред себе си, както правят с приятели. Саша само бегло кимна на Грибова, сякаш са напълно непознати с нея, но като влезе в огромния кабинет, се обърна и доста високо каза на домакина си:

— Къде намерихте такава симпатична секретарка, а?

— Хареса ли ви? — отвърна през смях Посьолков. — Сядайте, пушете, сега ще пием с вас кафенце и ще се заемем с всички въпроси. Танюша, бъди така добра, свари ни по чашка! Или искате чай, Александър Борисович?

— Кафе, по-привично е някак.

Татяна стоеше в пълно недоумение като дирек на вратата и се отдалечи тихо, като притвори, но не затвори вратата. Естествено, а как ще получи информация?

Но когато донесе по чаша ароматно кафе и пак излезе, само притваряйки вратата, Турецки не го домързя, надигна се от дълбокото и удобно кресло, сложено до кръглата масичка, отиде до вратата и демонстративно плътно я затвори. Посьолков, седнал отсреща, проследи с усмивка действията му и кимна с разбиране. Саша не знаеше какво ще стане по-нататък, но засега този човек откровено му харесваше.

Разказът на Турецки засягаше само най-основното: автомобила, директора на хотела Волков, Николай Николаевич Посьолков, фигуриращ в документите за взетата под наем кола и най-сетне причината за интереса към дадения портокалов фолксваген.

Той го изслуша спокойно — дотолкова, доколкото това не го засягаше лично. И всъщност повтори казаното от съпругата си вчера, но това не беше дословно повторение, което можеше да говори за сговор. Но и в неговата информация Саша не намери нито един нов факт. Все същото, но с други думи. Или е дяволски умен, или Турецки строи замъка си на ронлив пясък. Той не можа да каже дори две фамилии на бащини приятели, обясни, че връзките се скъсали, докато бил жив баща му, а пък след смъртта бившите приятели и колеги съвсем престанали да се обаждат. Тук всичко бе ясно: така става в живота. Много просто обясни цялата история с присъствието на бащината фамилия в отчетните документи на Волков: мошеници има навсякъде. Мъртвите души са нужни навсякъде. И дори повече, той лично е готов да даде под съд мошеника бизнесмен, задето е използвал името му за користните си цели и така му е нанесъл морални щети.

На това място Посьолков се усмихна и заяви:

— Готов съм, драги спортни колега, да съгласувам с вас сумата, покриваща щетите ми. Наистина: защо не? Хайде да го поставим на мястото му, ще вземем хонорара и ще си го разделим честно на две? Лично аз нямам нищо против. А вие?

Разбира се, че е привлекателно. Но и утопично. И въпреки това Саша го посъветва да не се церемони с този „плъх“, а сетне обясни защо нарече Волков така. Алексей Николаевич се смееше като дете — силно и искрено. И Саша пак неизвестно защо не искаше да си разваля впечатлението от него. Той реши да изясни двата важни за себе си въпроса: с какво се занимава „Мостранслес“ и как се е намъкнал в дебрите на бившите партийни владения, по-късно и по други пътища.

Затова Саша се постара да приключи разговора, допи изстиналото кафе и стана. Но Посьолков го помоли да изчака една минута, излезе от кабинета в приемната и като се върна, му връчи цял сноп ярки красиви проспекти, като каза, че това накратко ще обясни при нужда с какво се занимава фирмата му, кога е образувана и на какво отгоре. Точно така каза: на какво отгоре. И това последното също се хареса на Турецки. Разделиха се почти приятелски.

Като слизаше с асансьора, той все мислеше, че следователят рядко има късмет да общува с нормални честни хора, а не с мошеници. Като че ли Посьолков-младши бе от тях. За съжаление все още не можеше да каже нищо за неговия родител.

Единственото свинство, от което Саша просто не можеше да се откаже, а по-точно не се удържа, бе следното. Излизайки към изхода, придружаван от президента, той някак между другото забеляза в едно от помещенията диван, направи учудена физиономия и двусмислено се подсмихна. И като се обърна, видя как лицето на Татяна се заля с ярка червенина. Но Алексей Николаевич реагира посвоему:

— Такъв е животът, Алексей Борисович, какво се чудите?

Браво на него — това бе всичко, което можа да каже. И вече окончателно си състави мнение за Татяна. Уплахата и смущението й, престорената наглост не са нищо друго, освен страх за собствената кожа, колкото и гадно да звучи. Естествено, прекарала е нощта с Олег и е разчитала на нещо, но той също не е глупав, взел е своето и благополучно е хукнал на езерото в Останкино. Значи мадам загуби и от Славка, и от Олег нищо не е получила. А появата на Саша изобщо постави под заплаха по-нататъшното й оставане във фирмата на Посьолков. Как няма да нервничи… Да върви по дяволите. По принцип нейните откровения сега не са нужни особено на никого. Няма нужда да потвърждават с точни свидетелски показания, че колата известно време е била спряла и едва след това е гръмнала. Достатъчно е, че вече го знае Турецки. Днес делото за взрива и убийството ще бъде прекратено, но сега е нужен „куриерът“. И свидетелството на Грибова никак не може да повлияе на възможността или невъзможността да открият следите му.

Значи и нуждата от нея отпада.

3.

Тъкмо влезе в кабинета си и вътрешният телефон зазвъня:

— Най-сетне! — Меркулов бе сърдит. — Какво става, нали се разбрахме да завършим твоето дело сутринта! Стоя като някой глупак…

Саша едва се сдържа да не зададе наивния въпрос: „Костя, защо — като?“, но отговори спокойно, без сянка на усмивка:

— Извинявай, но от седем съм хукнал из Москва. Току-що бях във фирмата на Посьолков, там няма нищо, Костя.

— Няма, значи няма. — Меркулов реагира без всякакви емоции. — Вземай досието, всички придружаващи документи и идвай при мен.

От деня на убийството беше изминала една седмица. От момента, когато Турецки взе в ръка тъничката папка с няколко листа дело вътре — днес е шестият ден. А има усещането, че разследването е продължило вечност. Вече се измори от него. Само свидетелските показания тежат поне килограм. А още не са дошли заключенията на криминолозите по повод колата, анализът от Ким Курзаев, материалите по списъка на кацналите пътници от Франкфурт… И много други неща няма.

Саша взе от Клавдия Сергеевна пакета, дошъл от МУР, с фотороботите и сложи цялата камара с материали на допълнителната маса в кабинета на Меркулов. Когато хвана пакета, кой знае защо усети, че пръстите му потреперват леко. Сякаш държеше в ръце предсказанието на съдбата си.

— Ще погледнем ли? — попита Меркулов.

— Отваряй — кимна той и неизвестно защо стана.

Саша извади от плика два плътни листа. Сложи ги един до друг на бюрото на Костя. Заобиколи го и застана до Меркулов. Да, можеха да очакват и повече. За двата портрета можеше да се каже, че смътно напомнят някого, но същевременно са напълно непознати. Турецки разбра скептичната оценка на непознатата му Вера Константиновна, новата сътрудничка от Научно-техническия отдел и на Володя Яковлев, които още вчера заявиха, че сведенията са прекалено неясни, а човекът може да бъде разпознат само при много голямо желание. С една дума, Семьон Червоненко малко им е помогнал. Вероятно поради наличието на някакво своеобразно художествено виждане у шофьора Сеня или тъкмо обратното, поради пълната му липса, изобразените на портретите изглеждаха като млечни братя. И именно като роботи, а не като хора с техните индивидуални черти на лицето. Но, по дяволите, единият от тях, с тъничката черта на мустачките над горната устна, определено напомняше на Саша някого. Погледна Костя, той него, двамата свиха рамене, а Меркулов, без да губи напразно време, пъхна двата фоторобота в плика и небрежно го отмести на края на бюрото, за да не се занимават повече с тях. Саша познаваше този маниер да решава някои въпроси бързо и категорично. Като не стават, не стават…

После със съвместни усилия бе съставено мотивирано постановление за прекратяване делото за убийството на С. Е. Елмазов във връзка със смъртта на обвиняемия В. А. Кочерга. Когато приключиха и с този въпрос, Костя стана от мястото си и тръгна към прозореца — постоя в любимата си поза на капитан Немо, изпращащ съратниците си в последния им път. В една стара книга имаше такава картинка: едната ръка на гърдите, другата стиснала брадичката. Впечатляваше. По-рано, сега вече не.

— Костя, ще се прибера в кабинета си — каза Саша без всякаква надежда да получи поне някакъв разумен съвет.

— Не е ли звънил Фьодоров по списъка на „Луфтханза“? — сякаш се пробуди Меркулов, без да се обръща от прозореца.

— Още не. Сега ще питам Ким и нашия НТО. А с тях какво ще правим?

— Как какво? Умник, да ме прости Господ… Искам да обмисля въпроса как да прехвърлим твоя господин Волков на оня полковник от ФСС, там е въпросът. И каква ще е ползата от рокадата. Какво да поискаме насреща. Добре де, сега върви, но ако тръгнеш, непременно ми съобщи. Една мисъл ми се върти… но по-късно, по-късно.

Турецки взе документите си и пакета с фотороботите и напусна кабинета на Меркулов.

Може би някъде дълбоко в себе си искаше да чуе успокояващия, кадифен глас на Вера Константиновна, но уви, обади се груб и мъжки. Без никаква надежда Саша съобщи какво по-конкретно го интересува и чу:

— Елате, има резултати.

Това е добре. Сега остава само доктор Курзаев.

— Как е нашият тежък живот, уважаеми Ким Шогенович? — започна отдалеч Турецки.

— Ах, вие ли сте! — чу той насмешливия глас на професора. — Какво ново? Кого са претрепали, кого са отровили? С какво да помогна?

— Пфу, пфу, пфу! Засега Бог е милостив. А можете да помогнете с едно: как е моят самоубиец? Сам или все пак са му помогнали?

— Помогнали са му, Александър Борисович, и още как са му помогнали! Чисто направено, но ние с вас все пак успяхме, хванахме последния влак. Почти на нулата бяхме, браво на нас! И сега какво? Формулата ли ви трябва? Името? Първото — горе-долу, а по втория въпрос, извинявайте, драги. Не съм измислил аз това съединение, нито пък аз ще стана лауреат за него… Впрочем, какви ги дрънкам? Защо не дойдете, ще поговорим? Или ви трябва спешно и направо по телефона? Бива ли така, Александър Борисович?

Саша разбра предпазливостта на Ким.

— Ще намина към вас. Разбира се, имате право. Нали няма да възразявате, ако дойда някъде след час?

— Ще чакам — Курзаев завърши кратко разговора.

Започва се обаче, както казва оня чукча. Навсякъде има следи. Меркулов вдигна слушалката:

— Костя, има следи. И там, и там. Да отида ли?

— Добре, но се постарай по-бързо. Днес може да имаме среща. С мой стар приятел.

4.

Ким го посрещна на площадката на етажа си по бяла манта и го заведе в лабораторията. Сътрудниците сигурно бяха предупредени и когато двамата влязоха, всички напуснаха помещението.

Саша поседна на масата срещу професора. Ким извади от сейфа бележник със записки и без да гледа в него, разказа доста пестеливо как е успял да открие ясна следа от много силен психотропен препарат.

— Още в моргата при огледа на трупа обърнах внимание на редица признаци: необикновено мускулно напрежение, подут език, крив врат и редица други. Александър Борисович, това е така нареченият невролептичен синдром. Шизофрениците го понасят спокойно, а пък здравите — зле. Както ви е известно, взех за изследване кръв, урина, слюнка, сперма, фекалии. Онова, което може да запази следите на психотропен препарат, вкаран в организма. Обикновено отровата излиза през бъбреците и черния дроб. Е, за да не обяснявам надълго, все едно, няма да разберете и не ви трябва, започнах да търся по всички групи и намерих пипотиазин. Това е извънредно силен препарат, но се задържа в организма не повече от осем часа. В нашия случай пък, както разбрах от вас, течеше вече второто денонощие, а повечето отрови, както знаете, имат лошия навик да се изпаряват бързо. С една дума, успях да хвана този по-издръжлив вид невролептик, от което може да се направи извод, че в дадения случай имаме работа със съвсем нов препарат от групата на пипотиазините. Най-вероятно това е флюпипотиазин. Чувал съм за това психотропно средство с необикновена сила, бързо и изцяло потискащо волята, но… както се казва, не съм го държал в ръце.

Ким прекара някак замислено дланта си на музикант по стилната си прическа — от високото, „учено“ чело към темето — и с показалец оправи очилата на носа си. Движенията му бяха ясни, сякаш проверени, а в присъствието на студентки или симпатични лаборантки — разчитащи на определен успех и подражание. С една дума — Маестро. Но сега всичко казано вече бе недостатъчно за Турецки.

— Ким, този твой „пип“ на таблетки ли е или на ампули?

— Без съмнение на ампули.

— Ясно. А къде могат да го произвеждат?

— Имаш предвид у нас ли? Мисля, че преди две години можех да ти дам съвсем точен адрес — Ким се наклони към Саша: — Тринайсета…

Турецки кимна. И той помисли същото. Специалната лаборатория номер тринайсет принадлежеше на КГБ. И там работеха истински майстори. А проверката на новите препарати в действие, използването им — това изобщо не беше проблем.

— Още ли съществува? — Въпросът, естествено, не бе от най-добрите, затова Ким се усмихна:

— Саша, и ти ми отговори на един въпрос: не знаеш ли дали още съществува? Предполагам, че съществува, макар че номерът сигурно е друг.

— Да… А нямаш ли там някой?

— Защо са ми? Нали ти казах: и аз имам нещо такова, че всички тия пипотиазини… Но аз съм съвсем друго нещо. Там, казваш? Трябва да помисля, да попитам внимателно, може някой от нашите да е и там. Но не мога да обещая.

— Но нали ще опиташ?

— Ще се постарая — Ким подчерта думата — да опитам. А пък актчето съм ти го приготвил.

Той извади от бележника си сгънат на четири лист и го подаде на Турецки. Всичко е правилно: акт… направени са следните изследвания… показаха… и ето накрая: наличие на отрова от групата на пипотиазините.

— Ще ти помогне ли? — професор Курзаев погледна скептично следователя.

— Непременно. Дълбок поклон, скъпи докторе. Ако има нещо — нали знаеш, за теб съм готов да обърна света.

— Живей си засега спокойно — засмя се Ким и стисна ръката на Турецки.

5.

Той пътуваше към Научно-техническия отдел и разсъждаваше по един въпрос: помощ или ново главоболие е актът от експертизата за териториалните следователи, които се занимават с делото за самоубийството на Кочерга? Най-вероятно — второто. Самоубиецът може да бъде предаден на земята, трябва да се съобщи за това на вдовицата. Макар че каква вдовица е тя? Разведени са май от година. Или просто са се разделили? А има ли смисъл да уточнява? Тя има пари за погребението му. Кочерга казваше, че й донесъл. За първи път донесъл… За собственото си погребение. Трябва да й подскажат: тя може да разчита на част от капитала му, вложен в залата с игрални автомати в Германия. Но нека по-добре отиде лично при нотариус или адвокат, да се посъветва… Сега за погребението. Трябва да се очаква, че сътрудниците на банка „Златен век“ няма да изявят голямо желание да погребват убиеца на горещо обичания си шеф. Кой ще се занимава с това? А, Александър Борисович? Ще възложите на някого? Та грешката е ваша! Какво пък, да се надяваме, че държавата няма да обеднее, като погребе за своя сметка един от своите граждани, които не са били големи късметлии…

С такива не най-хубави мисли пристигна при криминолозите. И — първото разочарование: Вера Константиновна, притежателката на чаровния, кадифен, ласкав и приспиващ глас, се оказа суха и висока, може би стара мома, остроноса и некрасива. Не е ясно защо Володя Яковлев подбелва очи. Може да е заради гласа! Ах, този глас! Когато тя заговори, Турецки веднага забрави за несимпатичната й външност. Птицата Сирин^[1]! Ако трябва да говорим честно, кой ще дойде за тия нещастни копейки или рубли да опъва каиша в НТО? Мая Плисецка ли? Или Ирина Хакамада? Как ли не, има да чакаш! А поне има глас… Току-виж Яковлев хлътнал.

Турецки погледна резултатите от проведените изследвания в автомобил марка „Фолксваген“, номер ММЗ 75–83. Открити са пръстови отпечатъци… На Виктор Антонович Кочерга! На страничното стъкло, на облегалката на предната седалка. Значи са го карали на задната… Така, парчета от ампула… Ето отговорът: в колата са му сложили инжекция, да, може да не е първата. Кочерга утихва. Завежда приятелите си вкъщи. Съседката Зубова е слушала високите им гласове. Инсценировката успява. А по-нататък е известно… Още отпечатъци. Да, тези са или на килърите, или на Станислав Волков. Което се изяснява в момента.

— Вера Константиновна — обърна се той към нея, — моля ви, сравнете пръстите оттук — Саша й подаде отчетния лист за фолксвагена, — с тези, които са при вас.

Тя взе материала и отиде в ъгъла на лабораторията, на своето място. Саша излезе в коридора да изпуши една цигара.

Изобщо за тази операция Семьон Семьонович Мойсеев щеше да се нуждае от два пъти по-малко време…

— Има. Могат да се идентифицират. Но тези групи са неизвестни.

— Проверявахте ли ги в специалния отдел?

— Да, разбира се, там ги няма.

— Тогава — Турецки й се усмихна с благодарност, — пазете ги по-добре от зеницата на окото си. Ще дойде и тяхното време, усещам го.

Ето, увеличиха главоболията на следователите по делото на Кочерга. Турецки се успокояваше така, надявайки се, между другото съвсем напразно, че ще му се размине…

6.

Турецки позвъни на Костя и съобщи резултатите от двата анализа. И вече виждаше как Меркулов ожесточено мачка брадичката си. Има си хас! Тъкмо прекратиха делото, а сега — ето на! Подарък! Но нали тези два епизода не са тяхна грижа. С тях трябва да се занимават муровците, колкото и Юра Фьодоров да желае да ги обедини в една папка и да я остави на бюрото на Саша. Изглежда, интуицията не е подвела и него.

— Какво се чува за твоя приятел? — напомни на Костя.

— Чакам да ми звънне след три. Имай предвид.

— Добре. Днес ми трябва също Червоненко. Надявам се, че не възразяваш?

— Зарежи тези картинки! Все едно — ползата от тях е една голяма нула. Но както искаш. — Последното просто го измърмори и тракна слушалката.

За съжаление Червоненко нямаше телефон. Само адрес. И Турецки тръгна да го търси.

Стар пететажен блок в района на метро „Младежка“, на улица „Оршанска“. Едностайно жилище на първия етаж. Входът мръсен, изоставен, одраскан с идиотски английски думи. Нашите мили дечица се забавляват по този начин: рисуват по стените на къщите, входовете и площадките със спрей. Саша позвъни на апартамент номер две. Веднага отвори изплашена жена с разплакани очи и тъмна забрадка.

Сърцето му се сви.

— Извинете, идвам при Семьон Иванович.

— Влезте, Семьон, за тебе! — рече тя на украинско-руски.

От стаята излезе Червоненко — също изплашен и целият някак смачкан, прегърбен.

— Какво се е случило? — попита Турецки, когато се здрависаха мълчаливо.

— Братът на жена ми… — Семьон смръщи лице и изхлипа. И той говореше на руско-украински.

— Какво, умря ли?

— Убили са го, другарю следовател.

Двамата седнаха на табуретки в кухнята и Семьон разказа какво страшно нещастие се е случило с най-близкия му роднина и спасител. Игор, братът на неговата жена — същата дребничка, пухкава женица с разплакани очи, която отвори вратата, — той им помогнал да се закрепят в Москва, наел им тази квартира временно, намерил му работа и всичко останало. А сега е загинал и те не знаят какво ще правят по-нататък, колата е строшена напълно, изгоряла е, не са успели да спестят пари, значи ще трябва да напуснат жилището, а къде ще отидат? Ето какво нещастие ги е сполетяло!

Е, може да не е толкова безнадеждно, Турецки се опита малко да успокои и утеши Семьон. Но той само кимаше и се люлееше на табуретката. Да, отношенията им с жената на Игор са добри, може би ще могат да останат известно време, а после? Страх го е да си отговори на въпроса какво ще стане после. Ето какво значи живот на бежанец, на преселник… Нищо свое и никакви перспективи.

Турецки дори не знаеше дали си струва да го закача за фотороботите. Попита къде е станало убийството, откъде са научили, кога, но Семьон можа само да каже, че са се обадили от милицията и са казали на Игоревата жена. Днес сутринта. А Игор е загинал вчера вечерта, по-точно през нощта. На Кунцевския прелез край Работническото селище. Нощният влак блъснал колата, която неизвестно защо била заседнала на релсите, влачил я няколко десетки метра, докато спре, и я превърнал в купчина изгоряло желязо. Шофьорът е бил вътре в колата. Заспал, не успял да излезе — сега вече не може да се разбере…

— Семьон Семьонович, миналата седмица ви помолих да не ходите на Шереметиево, помните ли?

— Аз не съм! — Той тръсна глава.

— А Игор?

— Що той? Вчера отиде. Следобед аз му предадох колата и той отиде.

— Колата на кого беше, на Игор ли?

Червоненко потвърди.

— А вие значи сте я карали с пълномощно? Така ли?

— Аха.

Саша можеше да не продължава повече разпита си, защото отново се сбъдна най-лошото от това, което можеше да очаква. Фамилията на Игор, ако не го лъже паметта, е Черненко. А Семьон е Червоненко. Приличат си. Но Турецки можеше да получи окончателен отговор само в бившия таксиметров парк, където Игор е работел, преди да „гушне букетчето“, или в КАТ. И освен това е нужен следовател, на когото да се възложи делото. Но да звъни и търси от уличен автомат, си е загубена работа. Значи трябва да бърза за МУР и градската прокуратура. А оттам в кабинета си в Главна прокуратура.

Турецки още веднъж изрази съболезнованията си на Семьон и жена му, помоли го известно време да не се показва, да стои вкъщи и си замина. А изобщо Саша можеше веднага да се хване на бас по една бира срещу кашон най-скъп коняк, че смъртта е сгрешила. По-точно, сгрешили са тези, които са търсели Червоненко, а съвсем не Черненко. Защото дори на Джуна Давиташвили едва ли ще дойде наум, че двама роднини с близки имена карат поред една и съща кола. А това означава също, че Турецки се е издънил някъде с Червоненко. Както и с Кочерга.

„Внимавай, Александър Борисович, от всички страни те притискат, следят всяка твоя стъпка, сякаш висят на врата ти. Но кой може да е? Някой от МУР? От Главна прокуратура? Както казваше някога любимият Щирлиц — информация за размисъл. Или всичко това е измислица на Юлиан Семьонов^[2]?“

7.

Той се качи при Фьодоров и го намери самотно замислен. Пред него на бюрото имаше дълъг списък с фамилии, а срещу всяка — някакъв знак с цветен флумастер. Саша разбра за какво се е умислил. „Луфтханза“ се е отзовала и сега ченгетата хвърчат да търсят „нашите“, руските пътници. Нали католиците не носят руски православни кръстчета. Също и лютераните.

Той седна срещу началника на МУР, като кимна към списъка:

— Много ли са?

— Сините кръстчета — отвърна той и обърна списъка, така да се каже, с „лице“ към Турецки.

Сините не бяха толкова много. А и списъкът не беше голям, може би сега не е туристически сезон и не пътуват много хора. Саша преброи, че руснаците са общо шестнайсет. От тях в списъка са задраскани четиринайсет. Това са тези, обясни Фьодоров, които са долетели благополучно, живи и здрави са и са налице. В това време иззвъня телефонът, Фьодоров бързо вдигна слушалката, изслуша съобщението, взе списъка и като се наведе ниско над него, притискайки го едва ли не със слушалката към бюрото, нарисува още едно кръстче.

— Край — рече той и затвори. — Останаха четирима, но момчетата са намерили тримата, току-що и Низовски. Остава последният, който просто не съществува. Това е Рослов. Владимир Захарович. Но всъщност в Москва няма такъв човек.

— Как така няма?!

— Обяснявам. На франкфуртското летище, както и на всяко друго, преди качването в самолета пътникът показва билета и паспорта си, предава си багажа и така нататък. Както ни съобщиха, всичко това е направил и Рослов. В документите не може да има никакъв фалш, в това отношение при тях е строго. Всички посочени в документите хора са пристигнали в Москва. Между другото, имаме паспортните данни на този Рослов, всичко е както трябва, издаден е от московската милиция. И това успяхме да проверим. Но когато отидохме на адреса, се оказа, че къщата е съборена още преди две години, а в домовата книга просто няма такова име. Всичко ли е ясно?

— Тъкмо обратното — огорчи се Турецки. — Вие сте направили всичко правилно, разбира се, и аз трябва да си платя, само да получа аванса за отпуската. И болничните. Но можеше да се тръгне и от другия край. Разбираш ли, трябвало е веднага да се разпита всеки намерен от вас пътник: къде е седял, с кого, как е изглеждал съседът му. Да се съберат словесните портрети, да се фиксират примерно характерните жестове, особеностите в поведението. А сега ще се наложи всичко наново… Ти им дай фотороботите на оня, без мустачките, нека го показват, може някой да го познае, да добави нещо от себе си. Както знаем прекрасно двамата с теб, човешката памет е тъмна Индия. Има хора като нашия Сеня: за него всички са с едно лице. А друг притежава такава зрителна памет, че до края на дните си помни човека, до когото е седял два часа. И с теб се е случвало, току се залепи някаква физиономия и се мярка пред очите ти, макар да си нямаш хабер от този човек. А другият път е да се търсят хората, които познават Рослов. Все пак не живеем в безвъздушното пространство.

— Тук си прав — потвърди Фьодоров. — И какво друго предлагаш?

— Вие карайте на чисто, а аз ще започна от другия край. Диктувай ми координатите: къде е регистриран, къде е техният жилфонд, ремонтната служба. Ще се наложи да търсим съседи.

Като свърши с това, Саша извади на бюрото резултатите от експертизите. Фьодоров прочете всичко внимателно и замислено заби поглед в бюрото.

— Всичко ли ти е ясно? — поинтересува се Турецки, смятайки, че сега непременно трябва да се появи първата бръчка на челото на Фьодоров.

— Засега виждам едно: имаме всички основания да направим официален разпит на Волков. А също на сътрудниците му, които са имали или имат отношение към автомобилния бизнес на директора си.

— Освен това знаем твърдо и че двама души са ползвали колата: един възриж, както го описа Кочерга и съседката му Зубова, с тясно лице, прилича на евреин, а вторият е кавказки тип. Кочерга го наричаше „чеченеца“. Мисля, че трябва още веднъж да се поговори със Зубова. Тя вече описа накратко тия милиционери килъри, и Кочерга, ако си спомняш, аз ти казвах, веднага ги позна. Трябва още веднъж: детайли повече, по-точни. Ще го свършиш ли?

— Иска ли питане.

И в заключение Турецки разказа на Юра за посещението си при Семьон Червоненко. Фьодоров веднага разпореди да се изясни и доложи кой от следователите в прокуратурата и кой от криминалната са поели делото и изобщо да се явят при него с всички материали. Саша много искаше лично да научи с подробности какво е станало, но времето го притискаше. Затова помоли Юра да се оправя сам, като изказа предположение, че някой върви след него, почти на негова крачка, но да пази Господ, да не го изпревари. Тогава няма да се размине без кръв.

А от друга страна, можеше ли примерно Фьодоров да се сети, че трагичното произшествие с колата на Кунцевския прелез има някакво отношение към делото на Елмазов? Не, разбира се. Така че сега да си отварят очите на четири.

— Да не е изтичане на информация? — Фьодоров стана да изпрати Турецки.

— Знаем ти, аз, Костя, Володя, другите момчета, които са задействани. Нали си сигурен в тях? — Не спомена Олег, защото той въобще не знаеше много, пък и Саша не го бе посветил във всички детайли на разследването. Грязнов също знаеше, но за него може да е спокоен. Останалите — като Лагунин или главният прокурор, който пет пари не дава за нищо, знаеха по някоя дреболийка.

— Може би трябва да стесним кръга на запознатите? — зададе абсолютно наивен въпрос Фьодоров: или смяташе Турецки за пълен глупак, или имаше ясна и със сигурност лична цел.

— Хайде! — съгласи се лесно Турецки. — Ще се занимаваме двамата с теб. Става ли, колега?

— Ама ти не разбираш ли от шега? — Фьодоров се направи на обиден.

Турецки поклати глава.

8.

В приемната на Меркулов бе пълно с народ — и всичките някакви важни, високомерни. Саша се наведе към Клавдия Сергеевна до самото й ушенце:

— На кого е погребението?

— Я стига, Саша! — секретарката прихна. — Константин Дмитриевич има съвещание с областните прокурори.

— А, такава ли била работата! — Турецки съвсем беше забравил, че освен скапаното дело съществува и друг живот, който кипи наоколо и няма никакво отношение към събитията, свързани с убийството на банкера Елмазов. Ето — живеят си хората!

Меркулов излезе от кабинета си и като стискаше ръка на присъстващите, тръгна към изхода. Щом видя Саша, му даде знак с глава: върви след мен.

Те се облякоха и слязоха на двора. Турецки се поинтересува откъде е тълпата в приемната. Мръщейки се, Костя обясни, че съвещанието се е проточило, че е искал да го завърши по-рано, но можеш ли да спреш хората: всеки си има болки и проблеми, трябва да изслуша всички. Сега ще продължат съвещанието с другия заместник — ще стане дума за кадрите. И неговото присъствие не е необходимо.

— С кола ли си? — изведнъж прекъсна сам себе си.

— Разбира се! — Саша повдигна рамене.

— А защо мълчиш? — възмути се Костя.

— Защо, да не съм длъжен нещо?

— А, не — Костя се засмя. — Извинявай, просто си говоря с теб, а пресмятам как да стигнем до Чертаново.

— Защо, вече и колата ли ти взеха? — учуди се Турецки. — Пак ли е поскъпнал овесът?

— Служебната не става — сухо отвърна Костя.

— Да беше казал още отначало, давай адреса.

— Нали ти казах. А там ще покажа.

Докато пътуваха, Турецки успя подробно, без да пропуска важните детайли, да преразкаже събитията от първата половина на деня. Имаше много информация. Костя мълчеше, докато я усвояваше, и не оставяше на мира брадичката си — знак за дълбокия му размисъл.

От Каширка нареди да завие към булевард „Черноморски“, после се мушнаха надясно, в тесния подлез и пак завиха този път наляво, тръгнаха по някакъв крив път, обикалящ покрай стари пететажни кооперации, между метални гаражи, детски площадки и непонятно с каква цел поставени коси бетонни огради. Като се оглеждаше, но не забравяше да сочи с пръст посоката на движение, Меркулов проверяваше няма ли опашка, както разбираше Саша. Не пречи да хвърлят едно око, както се казва. Но нали, когато Костя освободи служебната си кола, Турецки също разбра от какво се страхува спътникът му и не изпускаше от погледа си огледалото за обратно виждане. Беше сигурен, че зад тях е чисто.

Меркулов посочи къде да оставят колата и Турецки успешно се промъкна между двама частници. След това слязоха, Саша заключи вратите и поеха по асфалтираната тясна пътечка между кооперациите. Отминаха три блока и Костя — ама че конспиратор! — кимна към най-близкия вход на последния от тях. Качиха се бавно на петия етаж. Меркулов натисна копчето на звънеца, но не чуха никакъв звук, а вратата се отвори. Влязоха мълчаливо, стопанинът, сравнително млад човек, във всеки случай по-млад от Турецки, предложи с жест да се съблекат и пак така, с движение на дланта, ги покани в стаята.

Обикновено двустайно типово жилище. По стените лавици за книги. Саша ги наближи, погледна кориците; учебници по съпромат, строителни работи, всякакви справочници — оръфани и здраво употребявани. Главно техническа литература, свързана със строителството. Няколко доста дебели книги по архитектура и десетки съвременни кримки с ярки, по-скоро пъстри корици. Типична библиотека на студент или млад специалист: двете страни на медала, така да се каже.

Като забеляза интереса, домакинът се усмихна и подаде ръка да се представи:

— Генрих Хайдерович. Може просто Гена.

— Саша.

— Ето че се запознахме — съобщи им Меркулов и се отпусна в изтърканото кресло до малката масичка. — Сядайте, момчета. Гена, дай от онова… как беше? Херша, нали? Да е с мехурчета и да мирише на лимон. А в колата на тоя юнак — той бутна с пръст Саша — така вони на бензин, че едва не повърнах.

Генрих донесе от кухнята начената пластмасова бутилка някаква лимонада и две стъклени чаши. Наля едната и я подаде на Костя. Погледна въпросително Саша, но той кимна отрицателно. И помисли: каква е тази церемония? Къде сме? Какво протакаме? Да не би да имаме излишно свободно време — да се юрнем толкова далече, за да пием лимонадка? Все повече го дразнеха неясните за него действия на Меркулов.

Най-накрая Костя доизпи чашата си, Генрих яхна стола, Саша се разположи на късо диванче, което както знаеше, може да се разтяга и да става легло персон и половина.

— Как е Юра? — поинтересува се Меркулов.

Генрих се усмихна леко и кимна със съвсем черната си глава. Очите му малко се присвиха и скулите му изпъкнаха още повече. Типичен Чингис хан. Да, сигурно е татарин. Хайдерович… Хайдер, Хайдер, Саша не си спомняше това име поне веднъж да се е мярнало в разговор с Меркулов. Но знаеше едва ли не от първия ден на съвместната им работа в прокуратурата: Меркулов винаги има в тайното си джобче човек, който по един или друг начин е свързан с необходимата в дадения момент информация. Това може да е негов приятел от училище, от студентските години, бивш колега, доведен брат на колега или един Господ знае какъв. С кого си имаха работа този път? Явно квартирката е конспиративна, за което говореха тайнствените обиколки из околностите на дворовете и тихото запознанство, макар отношенията между Костя и този Гена да са напълно поверителни.

— Ще му предадеш сърдечен поздрав — добави Костя, сякаш заповяда.

— Слушам.

Чернокосият Чингис хан прие командата.

— Тогава да пристъпим към работа, имаме много малко време… — Костя го смая с неочакваното си откритие. — Първо: генерал-майор от ДС Николай Николаевич Посьолков, Управлението на кадрите. Желателно е всичко, но може и последните години преди пенсия. Синът му — Алексей Николаевич, президент на „Мостранслес“; секретарят на президента — Грибова… как беше? — Меркулов се обърна към Турецки.

— Татяна Павловна — отвърна Турецки и помисли, че Костя пак го смая.

— По-нататък: Станислав Никифорович Волков, директор на хотел „Урожаен“, обкръжението му, кога е открит хотелът, от кого, какво има сега там. Гена, всичко това е екстрено и много важно. Никой друг няма да ми даде тази информация.

Генрих си записа всичко, казано от Костя, в един тефтер и го пъхна в джоба на сакото си, окачено на облегалката на стола.

— Кога може да очакваме? — Костя пак посегна към бутилката, сякаш е алкохолик и си оправя главата.

— Надявам се, утре сутринта. — Свил очи, Генрих мрачно погледна през прозореца оголените клони на дърветата, подъвка устните си и завърши: — Чичо Костя, по-рано няма да успея. След кого мислите, че е опашката?

— Засега зад него. — Меркулов пак не много тактично бутна с пръст Турецки. Саша изпадна в смущение: „Чичо Костя, след кого е опашката?“ — какво става, драги ми граждани? Те знаят всичко, а той, излиза, че нищо? И после, извинете, нямаше никаква опашка! Може би са имали нещо друго предвид? Това, за което Меркулов намекна пред Фьодоров?

Изглежда, досетил се за мислите на Саша, прекалено явно изписани на лицето му, Костя се усмихна, в отговор Генрих намигна разбиращо. Ясно — сработили са се. Изглежда, отдавна.

— Как ще се свържем? — попита Меркулов.

— Трябва да предам на тате поздрав от вас. И той ще ви звънне.

— Добре. — Меркулов погледна часовника си. — Имаме ли още пет минути, Гена? Тогава, ако може накратко какво става при вас с Крайни?

— Арестуван е той и трима негови заместници от УРАФ. — И специално за Саша домакинът поясни: — Управление за регистрация на архивните фондове. Темата — задграничните паспорти. От февруари ги следим.

— Благодаря, ще имаме предвид. Кога ще откриете тайната?

— Тези дни ще има публикация. Така че вече няма никаква тайна.

Меркулов се надигна трудно от мекото кресло.

— Ясно, разбрано, Гена. Още веднъж поклон на Юра.

Те се облякоха, стиснаха ръката на домакина, излязоха мълчаливо на площадката. Като слязоха на етажа, Костя рече:

— Тръгни наляво, направи кръг и излез на старата Балаклавка. Там има магазин „Прикарпатски шарки“, спри до него.

Около колата на Саша се караха двама мъже. Турецки съобрази, че е заел чуждо място: до тротоара чакаше жигула от пети модел. Като се приближи бързо до колата, Саша си призна:

— Извинете, момчета, съвсем се обърках тука, нали разбирате, спрях за минутка, да намеря блока, а няма кого да попитам. Като че ли всички са измрели! Не можете ли да ми кажете как да стигна до номер деветнайсет?

Те се спогледаха някак странно и започнаха да обясняват, като се объркваха и питаха един друг. Турецки за миг заключи: „Неопитни са момчетата, изглежда. Шарани, а не оперативници…“ Но разбра и друго: трябва добре да запомни гладките им муцуни и да изчезва без повече обяснения. Което и направи. Турецки скочи в колата, като се молеше този път да не го подведе. Размина се: не го подведе. Но се оказва, че все пак не са забелязали и двамата с Костя. И още как!

Той се повъртя между кооперациите и най-накрая пресече булевард „Черноморски“. Сега, както обясни Костя, трябва да кара по диагонал между сградите, а там е магазинът. Като следваше наставленията, Турецки лесно излезе до магазина и забеляза Меркулов да чете обявите по стълба на лампата.

Костя щеше да излезе срещу колата, но Саша храбро го отмина, спря на петдесетина метра по-напред, слезе и тръгна към него. Той направи учудена физиономия, но веднага помръкна, щом Саша му разказа епизода с шофьора на синята петица.

— Ще потърсим ли, или да се отбием при момчетата? — Турецки предложи да изберат вариант за преглед на колата.

— По-добре да помълчим — реши Костя. — А за да не те измъчвам, ще ти кажа: Гена е от ССБ.

Саша разбра: Службата за собствена безопасност при Федералната служба за сигурност. Сериозен ход. Но той очакваше и продължение.

— Хайдер — в училище го наричахме Юра — по едно време беше министър на сигурността в Татария. Стига ли?

До колата си Саша коленичи и огледа дъното, доколкото можеше. Като че ли няма нищо съмнително, обаче… сега има такива майстори, че могат да ти пъхнат на онова място „карфичка“, а ти дори да не усетиш. А някъде отзад в онази синя петица седи един кръглолик гадняр с каскет и слуша как коремът ти къркори от глад. Съвсем на място: „От сутринта не съм слагал нищичко в устата си.“ Меркулов се усмихна (не хареса израза ли?) и отбеляза, че това, с което снощи Саша успя да се натъпче на банкета у Романова, трябва да му стигне като на камила поне за седмица. Затова няма какво да се преструва, а Клавдия ще им осигури чаша чай, няма проблеми. Така, като си разменяха нищо незначещи фрази, стигнаха до Главна прокуратура. Костя слезе, а Саша каза, че ще отиде до „Петровка“ и веднага се връща. Нека Клавдия слага чайника.

9.

Турецки не можеше да кара Вера Константиновна, притежателката на божествения глас, да се пъха под колата! Затова надникна във втори отдел, намери Володя Яковлев и му обясни от какво има нужда. Но тъй като Саша бе женен не от вчера, както се казва, и знаеше едно-друго за хората, които могат да ти вървят по петите, съобщи на Володя и някои свои съображения по този повод. Яковлев му отговори, че също разбира от техника и ще може да различи „фарче“ от „микрофон“.

На тръгване Володя остави на Турецки материали, с които да се запознае — неговите детективи още днес бяха открили това-онова около личността на загадъчния пътник Рослов. Протоколите от разпитите не бяха много и не се отличаваха с разнообразие. Саша ги прелисти, но не откри нищо важно за себе си: не съм видял, не помня. А немският екипаж, стюардесите и пътниците не могат да се разпитват без предварителна уговорка между външните министри. Какво пък, отрицателният резултат също е резултат.

След малко се появи Володя и му махна с ръка да го последва. Влязоха в закритото помещение на служебния гараж и Саша видя своята бричка обърната на една страна, стисната здраво от обръщача. Дъното — Господи, колко е кално! — бе осветено от ярък фенер. Володя заведе Турецки мълчаливо до колата и му показа с пръст малко квадратче, напомнящо гайка, залепено на дъното до предната врата. После внимателно с видимо усилие го дръпна и пак го пусна на мястото му. Погледна въпросително, а когато Саша отвори уста, той притисна устните си с пръст и махна на някого с ръка. Някъде равномерно и почти безшумно забръмча мотор, а колата започна бавно да се спуска на колелетата си.

Володя пак махна с ръка и те напуснаха.

— И какво трябва да означава този сън? — поинтересува се Турецки.

— Това, че в тази джунджурийка — вече съм виждал подобни — е монтирано „фарче“ с „микрофон“. Но този модел все пак е доста остарял. Наше производство. Има малко по-нови. Относно твоя, „фарът“ покрива до пет километра, а „микрофонът“ лови на не повече от триста метра. Максимум — петстотин, но почти не се чува.

— Как смятат твоите специалисти — Саша кимна назад зад гърба си, — отдавна ли е там?

— През последните дни е мокро… Кога се развали времето?

— Мисля, че от завчера.

— Най-вероятно е поставено в навечерието. Покрито е с равномерна коричка кал. Значи е оттогава.

На Турецки моментално му призля. В мозъка му бясно се завъртя машината, която започна трескаво да изчислява кой е пътувал с него в колата, за какво са говорили, какви тайни въпроси са обсъждали. Да вземем днес — с Костя. Ами вчера, когато пътуваха с Меркулов и Фьодоров към дома на Костя? И изведнъж изплуваха думите на Костя, казани днес: „Зад кого е опашката?“ — „Засега зад него.“ Значи опашката е била след Турецки.

А защо той не е знаел? Или не е догледал?

Какво пък, може наистина да е време за пенсиониране? И да се отдаде на журналистиката: все пак е по-лесно да разобличаваш, отколкото да ловиш бандити.

Сега трябва спешно да намери Костя. Но го откри едва след петото позвъняване.

— Е — само измърмори той, като чу гласа на Турецки.

— Намерихме. И аз вече мисля за опашката.

— Лошо. Отдавна ли е там?

— Специалистът предполага — отпреди три-четири дни.

Костя мълчеше. Сега на пълни обороти работи собствената му сметачна машина. Най-накрая се обади:

— Обмисли въпроса: да го махнеш ли, или да го оставиш. А аз ще се погрижа за днешния вариант. И още: не се бави, трябваш ми тук.

— Костя, спомни си, нали вече имахме подобен случай.

— Преди две години, ако не се лъжа. Но тогава ти остана без жигулата си, нали?

— Точно така. Да не ми предлагаш да повторя онзи експеримент? Имай предвид, че нямам пари за нова кола. И никой не се кани да прави щедри подаръци, както тогава. А използвам служебната като милостиня.

— Не казваш нищо ново. — Гласът на Костя стана скучен, а това означава, че Турецки вече му е омръзнал. Но пък, от друга страна, Саша не знаеше по-лошо положение от това да ти дават два взаимноизключващи се съвета, всеки от които е абсолютно правилен и логичен. А после ти казват: решавай сам кое е по-добре. Разбира се, Костя обожава такива ситуации. Затова сега е много голям началник и няма нужда да слиза от Олимп, за да се убеди колко правилно действат земните роби. Големият началник — това е съвсем друга философия. А когато пък е много голям — тогава няма за какво да се разсъждава. Вече не е философия, а единствената правилна гледна точка.

Всичко това е много весело, но какво да прави с шайбичката-гайка? Схватливият оперативник Володя Яковлев отговори разумно на мълчаливия Сашин въпрос и съветът му бе наистина изчерпателен. Ако сега го махнат, те съвсем нахално ще го преследват, а ако шофьорът започне да им бяга, чисто и просто ще му подпалят колата. Ако не пипат нищо, тоест ако се правят, че никой нищо не знае, може още известно време да ги водят за носа, не много, разбира се, защото ония не са глупаци. Колкото и да е, все ще има някаква полза за делото. Но сега се налага да е двойно по-предпазлив.

— Добре — Турецки взе най-неприятното за себе си решение, защото не можеше да търпи никакви опашки, — оставяме нещата така, както са… — И сякаш го прониза мълния: та той описа на Костя с всички подробности ситуацията със Семьон Червоненко и шурея му!

И понеже престъпниците бяха зад тях, значи са получили буквално всички данни за него!

Като видя очите на Турецки, Володя се уплаши, а когато Саша му съобщи причината за внезапната си тревога, Яковлев сякаш също пребледня.

— Какво да правим сега? — попита обезсърчено той, сякаш някой знаеше.

— Ако ние вече — Саша натърти на тази дума — не сме закъснели, трябва спешно да изпратим Семьон в командировка. Нали казваше, че имаш някакво място, където нито една жива душа не може да открие скрития?

Володя кимна.

— И то екстрено… А какво ще правим с погребението? Нали той е единственият мъж в къщата… Ама работа! Или да му зачислим телохранител за два дена?

— Не е реално — поклати глава Володя. — Трябва да го скрием. А пък погребението, какво пък, ще се наложи ние да помогнем някак. Добре, мисля, че няма никакъв смисъл да се мяркаш там, дай ми адреса и аз незабавно изпращам моите хора при него. Ако е рекъл Господ, дано този път се разминем без проблеми.

Володя говореше бодро, сякаш се стараеше да убеди себе си и Турецки, че наистина няма проблеми. Но Саша нито за миг не преставаше да усеща някаква наближаваща опасност, нещо стягаше душата му и той нищо не можеше да направи. Но пък, от друга страна, нали не е ловджийско куче, за да тича подир всеки заек. Има си служба, нека тя се занимава със задълженията си.

Уточниха се, че Яковлев ще съобщи на Турецки веднага щом завършат операция „Командировка“. След което всеки се зае със своята работа: Саша тръгна към прокуратурата, а Володя отиде да организира тайния „покрив“ за Червоненко.

10.

Меркулов беше разстроен от нещо. Турецки реши, че това е реакция от съобщението за опашката, която те май заведоха в Чертаново. Но се оказа, че причината е съвсем друга. Обадила се Шура, Александра Ивановна Романова значи, и с неузнаваем глас — или е ревала, или всеки момент ще ревне — започнала да го моли незабавно да се срещнат, защото… Но не обяснила за какво. С една дума — Костя обещал — някъде привечер, но сега не знае дали да я приеме в кабинета си, при нея ли да отиде, или да се видят направо на неутрална територия? Оказва се, че силно го „интересува“ мнението на Саша по този въпрос.

Засега Турецки не възнамеряваше да посвещава Меркулов в отношенията си с Олег, по-малкия син на Шура. Още повече че тази вечер има с него рандеву на улицата на основоположника на космическите полети другаря Корольов. И лично за Саша тази среща бе много важна. Както разбра от думите на Меркулов, Шурината истерика може да е предизвикана от две причини: поведението на Олег, който е обидил с нещо майка си, или от някакви други служебни неприятности, не е изключено — те да са свързани и с Кирил, по повод на когото напоследък Шура започна да проявява все повече безпокойство. Но най-пикантното в случая май е фактът, че отговорите на всички нейни въпроси се намират под носа й в буквалния смисъл на думата. Нали Олег, който заема ръководещ пост в комисията към Съвета за сигурност, има канали от името на президента към всички служби без изключение — от армията до външното разузнаване. Какво, не може ли да отговори на майка си? Или в тяхното семейство става нещо такова, което Саша дори не може да си представи?

Като посъчувства на Костя за не най-благородната му мисия, Турецки искаше да си ходи вкъщи, но се оказа, че Меркулов не само е по-умен от Саша, но и по-хитър. Той някак между другото отбеляза, че не си представя подобен разговор с Шура без неговото присъствие. А така! Ето значи за какво му трябвал! Само това липсва: да стане какъв — съдия, следовател, оплаквач или да изтрива майчините сълзи? Каква роля се кани да отреди режисьорът Меркулов на статиста Турецки? Но войнствените възклицания на Саша нямаха ни най-малко въздействие върху непреклонния в решението си заместник главен прокурор. Той дори се осмели да предложи направо неприличен вариант: всички заедно да отидат при Слава Грязнов. Понеже Шура няма други по-близки, да поговорят с нея и тримата, да изяснят причината за тревогата й и по възможност да облекчат страданията на нещастната генералша. По дяволите! Може би е решил да възложи на Саша и уговарянето на Грязнов? Нямаше нужда да нервничи: оказва се, че Меркулов точно това се канел да му възложи.

Единственото, което можеше да възрази Саша, бе, че точно днес на Грязнов не му е до гости: май се е скарал с Грибова. Меркулов отговори, че това са дреболии, и посъветва Саша да не си пълни главата с разни глупости.

Но Турецки държеше твърдо на своето, аргументирайки позицията си с това, че живее в дома на Грязнов и няма да се реши на подобна наглост. Въпреки приятелските чувства Слава има всички основания да му предложи да си смени местоживеенето. Дали Костя ще му подскаже къде да се премести? Може би при него? Още повече че Лидка, неговата вече съвсем пораснала дъщеря — студентка и в известен смисъл кръщелница на Турецки — сигурно ще се зарадва: да има наблизо такъв кавалер. Пък и тя от детството си изобщо не е равнодушна към Саша…

Последният аргумент се оказа решаващ. Меркулов реши сам да се заеме с Грязнов. Но не се отказа от идеята си.

Като не можа да измисли нищо по-добро, Турецки заяви на заместник главния прокурор, че като следовател, водещ твърде сложно дело, което е под президентски контрол, не може да губи повече време за съмнителни изяснявания на някакви семейни обстоятелства. Трябва да се оттегли в кабинета си, какъвто все още има, за да седне и помисли именно за делото, с което се занимава. Защото чувства, че тъкмо за този процес му остава най-малко свободно време.

След няколко минути Меркулов му позвъни по вътрешния:

— Тръгвай си сам.

— Какво, уплаши ли се? — Саша имаше предвид подслушвателното устройство на дъното на колата си.

— Не, ще отида за Шура със служебната. Грязнов не възразява, той не е като теб. — И последваха кратки сигнали.

11.

Грязнов умее „да се представи“. Най-вероятно на това го е научил частният бизнес. Ако остане на Турецки — да седнат в кухнята, най-удобното място за душевни излияния. Но Грязнов нареди на Денис да сервира в голямата стая масата за чай и лека почерпка — все пак хората идват след работа. Като намек, не повече, бе отворен минибарът, вграден в секцията — и на огледалния му хоризонт се раздвояваше еднолитрова бутилка водка. Дори може да не е намек, а по-скоро напомняне за щастливите и тревожни дни на младостта, когато всички те в „минута трудна на живота“ решаваха „да обърнат“ по чашка и им олекваше. Слава Грязнов е тънък психолог.

Като свърши работата си, Денис се оттегли в съседната стая да зубка немския. Освен предстоящите спорове още два проблема измъчваха Турецки: едната, главната, бе сигурността на Семьон Червоненко, а втората — необходимостта да се срещнат с Олег. Но ако първото не зависеше вече от него, а от действията на Володя Яковлев и неговите момчета, то второто зависеше изцяло от Шура.

Меркулов — това бе известно на всички — е предпазлив човек и в присъствието на служебен, „проверен“, така да се каже, шофьор, никога не води разговори, свързани с работата. Затова Саша не знаеше какво е успяла да му разкаже вече Шура, ако все пак е успяла, но когато тя сложи лактите си на масата, като решително премести приборите от себе си, разбра, че генералшата ще говори дълго и страстно. Но само емоциите й се оказаха дълги, а не същността на въпроса. Ето накратко за какво ставаше дума.

Днес сутринта буквално на вратата я спряло междуградско позвъняване, което лесно се определя по слух: няколко сигнала поред. Жена, говореща руски с акцент, помолила да извикат майката на Володя. Шура отговорила, че сигурно има грешка в номера или неправилно са я свързали. Но жената бързо казала домашния телефон на Шура и като почакала потвърждение, казала, че няма никаква грешка. Къде е Володя? Кацнал ли е? И защо не съобщава, както е обещал?

Господи! Малко ли грешки правят заспалите телефонистки? И сега към това позвъняване можеше да се отнесе в най-лошия случай като към лоша шега, ако… Ако не беше едно обстоятелство. Преди три или четири дни, точно така, рано сутринта, сякаш абонатът знае кога точно Шура отива на работа, я спряло от вратата подобно междуградско позвъняване. И същата жена — Шура познала гласа й — попитала нещо за Володя. Шура й казала, че е сгрешила, а жената веднага се извинила и затворила. И ето днес пак. В наше време да сгрешат два пъти по повод на един и същи човек е доста странен факт. Шура веднага проверила телефона си, но всичко било наред, изключено било някой да се е прикачил към нея, тоест да мошеничи. На това отгоре от пощата й съобщили, че позвъняването е било от Германия, от град Франкфурт на Майн. И друго не се харесало на Шура, че жената силно нервничела и бързала, сякаш я гонят. Когато днес все още нищо неразбиращата Шура й повторила, че пак е сгрешила и напразно си губи времето, жената започнала да се възмущава, като кой знае защо използвала и немски думи. Понеже нищо не можело да се разбере, Шура затворила и тръгнала на работа. Но докато пътувала, не можела да се отърве от усещането, че няма никаква грешка, а става нещо, което засега тя не знае, но заплашва с нещастие.

Камъкът не пада два пъти случайно на една глава — Шура знаеше този закон. Беше го усвоила през дългите години на работа и ръководство на Московската криминална милиция. Но има ситуации, когато кой знае защо това просто е необходимо и тогава камъните падат с премереното люшване на часовниковото махало. Ако е нужно на някого! Ето къде е въпросът.

Шура не вярваше в Бога, понеже не я бяха научили, а по-точно бяха я приучили на безбожие от дете, от млади години — в пионерската организация, комсомола, повече от трийсетгодишния партиен стаж. Затова не можеше да отиде на църква да се помоли, да запали свещ и да поиска съвет от отчето поради собствените си етични съображения. Какво да обяснява! Тя да не е от „новите руснаци“, сключили сделка с Всевишния и затова демонстриращи скъпоценните си кръстове над дрехите, не е и от президентското войнство, за което задължителното посещение на църковни тържества е съществена част от новия манталитет. Шура нямаше към кого да се обърне, но майчиното сърце усещаше беда и не можеше да направи нищо със себе си. И ето финалът: момчета, роднички, кого още да попитам, кажете на старата глупачка какво да прави?!

Не, пред тях сега не седеше знаменитата Романова, желязното ченге, която веднъж сама изскочи на шосето и спря кола, в която пътуваше отявлен престъпник. Не просто я спря, а свали от кормилото шашнатия от такава наглост убиец. Сега пред родните момчета, които също имаха не по-малко бойно минало, седеше обикновена уплашена жена, всичките аргументи на която се състояха от възклицателни знаци, а изводът се диктуваше от сакраменталното: „Ох, беда, момчета!“ Но те разбираха, че не някакви абстрактни опасения вълнуват Романова, а напълно конкретен въпрос: къде се дяна Кирил? Звънила на първия заместник на директора-академик, на Валерий Яковлевич. Той се клел, че с Кирил всичко е наред, че изпълнява особено секретно поръчение на ръководството, че то е под контрола на президента, понеже става дума наистина за неща от световен мащаб и съответно Кирил има такъв „чадър“, на който биха могли да завидят всички Щирлици, взети заедно. Шегувал се. Все пак това били уверенията на големия ръководител на разузнавачите. Тоест измамата и фалшифицирането се изключват. Но… майчиното сърце! Какво да направиш с него?! Боли, проклетото! Момчета, а? Какво да прави жената?

В подобни случаи се препоръчва да се зададе по-лесен въпрос.

Грязнов, който внимателно слушаше емоционалните речи на Шура, с право отбеляза, че на Валера Трубачов (първия заместник-директор на външното разузнаване) може да се вярва. Човекът е информиран и не си играе на шикалки. Въпреки това няма да е лошо Костя по своя линия да стигне до самия директор. Той е учен човек, начетен царедворец, изобщо — професионалист. Ако Костя намери контакт с него, няма да има засечка.

В това време Меркулов мълчеше, поклащайки силно побелялата си през последната година глава и не можеше да се разбере дали споделя виждането на Слава или не. Турецки смяташе следното: никой на никого няма да каже нищо свястно. Сега времената са други. Сега тайните струват огромни пари. Значи за тях изводът може да бъде само един: да се намери възможност за издирване на жената, която е звънила на Шура, понеже именно в позвъняването може да се крие отговорът на всичко, което искат да изяснят дълго и безуспешно. С други думи: „Костя, пусни ме най-сетне в Германия! А аз пътьом ще намеря и тази жена, и ще я попитам какво иска от нас!“ Нали в пощата със сигурност са засекли телефонния номер, откъдето е звънила. Наистина в Европата животът е друг, там може за миг да позвъниш от всеки уличен автомат в Австралия и да се поинтересуваш как се чувстват в горещата есенна октомврийска вечер аборигените-кенгуру. Тогава за какво спорят? Ето решението.

Костя, естествено, каза нещо от сорта, че всички говорят за работа, а въшливият — за баня. На което Турецки възрази — банята също не е лошо нещо, в противен случай нацията ще загине от педикульоза, както върви. Естетическият диалог започна да набира сила, но го охлади пак милата Шура. Тя ги помоли да не се карат, а наистина да намерят някакъв излаз в Германия с цел откриване… На какво? Телефонът на дамата, която й звъни? Ами ако наистина е от автомат?

Мъдрият дявол Грязнов каза, че всичко това са глупости, не бива да се усложнява бездруго обърканият въпрос, а трябва просто да се звънне на Олег, по-малкия син на Шура, и да го помолят спокойно да разузнае по своите закрити канали за собствения си брат.

Господи, бива ли до такава степен да сме затънали в тая идиотска тайнственост, за да не тръгнем по най-простия път! Но неочаквано Шура възрази категорично.

Аргументите й бяха абсурдни и дори нещо повече: от нравствена гледна точка — чужди на Саша. Виждате ли, братята не се разбирали помежду си. И какво следва от това? Ами това, че през последните месеци преди пътуването на Кирил в чужбина, той категорично молил майка си да няма никакви контакти с Олег по повод неговата работа. При необходимост, казал, те сами ще се оправят. Примерно такава позиция заел и Олежка… Алка. Веднъж той заявил доста рязко на майка си, че работата на Кирил не го засяга и тя има пълното морално право да се обръща по този повод към когото си иска, само не и към него, по-малкия брат на „гениалния“ разузнавач. И толкоз. Категорично. Но изобщо казаното напомняше евтин фарс.

Като не желаеше да продължава безцелното говорене, а и времето вървеше, Турецки реши след втората или третата чашка сериозно и без всякакви увъртания да поговори на тази тема с Олег. И веднъж завинаги поне лично за себе си да приключи този въпрос. Беше му още по-странно, като се има предвид, че миналата седмица видя в кабинета на Олег снимката, на която са запечатани за поколенията Саша и Кира на фона на… не, главното там бе трикилограмовата гъба, а те наистина стояха на нейния фон. И Кира там е яхнал мотоциклет и още, навеки е запечатан решаващият момент от футболния мач в Тарасовка. Ако не го лъже паметта, лично Шура ги щракна. И след всичко това тя разказва за някакви разногласия? Мноого ви моля! Така казва винаги Толя Равич, приятелят на Саша от детството, когато ги лъжеше и се уморяваше от измислици. Точно така спираше: Мноого ви моля. И измамата излизаше наяве.

Турецки разбираше, че е съвсем излишно да казва всичко това сега на Шура. Защото зациклянето на едно място също е едно от характерните качества, по-точно резултати — макар не най-приятни — от социалистическото възпитание. А още по-точно — начин на мислене.

По принцип на Саша вече всичко му беше ясно и той можеше да си заминава по работата, без да навлиза в по-нататъшна дискусия.

Докато се отдаваше на ясните си и възвишени мисли, в компанията нещо стана, но Саша не включи веднага. Шура беше започнала да дава примери за разногласията между братята, с други думи, ударила го е на спомени от грешната си младост. Господи, всички отдавна знаеха, че в биографията й на героиня има момент, когато тя се поддава на девическото си студентско чувство и грубо казано, бута на пикливия Матюша. След като се възползва от случая и си свършва грубата работа, макар поради младостта да е приятно, след известно време той изчезва зад граница. Добре, ражда се Кирка. На Шурочка един син й е малко и тя се жени за бъдещия генерал-лейтенант от КГБ, а тогава само Толя Марчук. Той вече не използва случая, а тържествено изпълнява съпружеските си задължения, след което на бял свят скоро се появява Олег. Днес Шура, неживяла с бъдещия генерал и три години, може да е напълно удовлетворена: самата тя стана генерал и не й пука за пагоните на някогашния й мъж. Всичко това бе отдавна известно и с най-различни подробности, които преминаваха както в шегите на самата стопанка на положението, така и в спомените на Константин Дмитриевич. Напълно е възможно и той някога да е чукал на вратата на това грандиозно изделие на природата, наречено Александра Ивановна. Но защо говорим всичко това?!

Синовете пораснаха, „отракаха се“ до такава степен, че охотно ги взеха във висшите политически сфери. За какво да спорим сега? Генералът чичо Толя, според личното мнение на Турецки, се отнасяше много добре както към родния си син, така и към заварения, който не осинови официално изключително заради Шурините капризи. И на какво отгоре е взела да се самобичува? Е, дърлят се момчетата, може би точно в това се проявяват рецидивите на духовното и физическото им израстване, максимализмът им по отношение един към друг, семейната надпревара за лидерство.

И ако в този смисъл Саша все пак е прав, няма какво да леят сълзи. Но въпреки това трябва малко да натрие носа на Олежка. Така си реши, използвайки правото на По-голям Брат. Бог му е свидетел — Турецки се смяташе за справедлив човек, особено по отношение на близките. От разказа на Шурочка колко й е било трудно да се отдаде на единия или другия, а после да раздели майчинските чувства между по-голямото и по-малкото момче, да смята единия за късметлия, а другия, извинете, не много — от този дамски, пардон, маразъм на Саша малко му призляваше. Защото познаваше, обичаше и помнеше двете момчета от малки, те израснаха пред очите му, той ги учеше да живеят. Играеха с него футбол — мигар това е малко?! И Шурочка, която уж не обичаше достатъчно единия, за другия все пак на инат си оставаше генералшата, а не майката, която колегите обичат и наричат помежду си „майчицата началник“. На този свят никои пагони, дори златните не добавят към човешкото естество повече, отколкото му е отредено от Бога.

Това — в прекия смисъл на думата. Защото Саша вече усещаше неясно вълнение в главата си. А и дяволската бутилка призивно се раздвояваше в огледалното дъно на минибара. Хайде, да кажем, че лично за него тя не е нищо. А на тия двама философи, които сега се опитват да превърнат абстрактните Шурочкини емоции в конкретни разумни предложения и които разбират, че нищо разумно няма да излезе, бутилката като че ли ще дойде съвсем на място. За да не изкушава съдбата и да не нарушава собствените си планове, като начало Саша мина в другата стая, при телефона, за да може по-нататък в зависимост от обстоятелствата да предприеме следващата стъпка.

Телефонът на Яковлев даваше непрекъснато заето, разбра го след пет непрекъснати пиукания. Тогава Турецки се обади в приемната на Фьодоров, за да кажат на Володя по вътрешния да затвори телефона. И там заето. Какво става при тях, пожар ли има? Докато размишляваше, телефонът на Грязнов зазвъня, но се обади Денис — вдигна втората слушалка.

— Чичо Саша, вас търсят! — извика той иззад стената.

— Браво, Турецки! — чу раздразнения глас на Володя. — От един час не мога да се свържа с теб.

— Нищо не разбирам, аз ти звъня и също дава заето… А, разбрах. — Турецки съвсем забрави Денис, а той, естествено, си има собствени интереси. — Денис! Ти ли беше захапал слушалката?

— Аз, чичо Саша — обади се племенникът. — Ако може да го освободите по-бързо, имам още един спешен разговор.

Ето как растат децата!

— Е, какво става при теб? — попита Саша, а в устата си веднага усети някакъв възкисел вкус, сякаш е облизал медена паричка.

— Много зле, Саша — отвърна мрачно Яковлев. — Отново пълен провал. Изпревариха ни!

— Откриха ли го?! — само успя да извика Турецки.

— И то много дръзко. Измъкнаха го направо под носа ни…

12.

След разговора с Турецки Яковлев беше уверен, че изплашеният до смърт Червоненко ще си стои вкъщи и няма да показва носа си, но се смая, като научи от жена му, че преди един час Сеня е отишъл до магазина и още го няма. Володя започна да се безпокои и попита защо е тръгнал. Стопанката само махна с ръка: там, на хълма, има и кръчма, сигурно се е отбил да изпие една бира, понеже каква работа ще работи сега, щом вече няма кола. И все в този дух. Но в сърдития тон на съпругата на Червоненко Володя откри явното недоволство от намесата на властите и в частност на милицията в живота й. Не, тя не размахваше юмруци, но и не пропусна да заяви ядно, че докато Семьон си работел спокойно на братовата кола, при тях всичко било спокойно. А като го помъкнали по милицията, че и го накарали да рисува нещо, веднага се изсипват нещастията: ту открадват чистачките на колата, ту източват през нощта бензина, а сега… На това място тя не се сдържа и занарежда с глас: убиха Игорка, братчето ми!

Яковлев вече знаеше всичко това, затова остави до входа един дежурен, а сам тръгна с дежурната кола към „магазина“ на хълма. Естествено, имаше снимка на свидетеля Семьон Червоненко и за такова опитно ченге като Володя намирането на човека не представляваше трудност. Търговският комплекс заемаше голяма площ. Тук имаше супермаркет, бар, бюро за вещи под наем, няколко ателиета — часовникарско, за ремонт на обувки, мебели и така нататък. На част от втория етаж бе разположен вечерен ресторант, който през деня е обикновена кръчма с отвратителна кухня и високи цени. Вероятно за тази публика не важи световният закон за конкуренцията.

След като обходи всички заведения и никъде не намери Червоненко, минавайки отново покрай входа на кръчмата, Яковлев изведнъж чу разговор, който веднага го накара да застане нащрек. Двама пияници, изглежда, от помощния персонал, обсъждаха къде рижият удари онзи. Но като забелязаха интереса на майора от милицията, веднага се разделиха. Разтревоженият Яковлев се върна в бара, където вече беше, и като мина между масите с рибни отпадъци, отиде на бара. Извика с пръст младежа с циганска физиономия, който миеше на чешмата половинлитрови буркани, заменили на определен етап от развитието на държавата уважаваните от народа стъклени халби, пъхна под носа му удостоверението си и попита тихо:

— Казвай бързо какво стана тук?

— Какво? — Момчето сви индиферентно рамене, тапията на Яковлев не го впечатли достатъчно. — Сдърпаха се тук двама, взеха да се карат, но за какво? — Той пак сви рамене. — И единият, вторият, рижият, нещо направи на този и си отиде, а човекът затихна. Заби си фасадата на масата и мълчи. А мен какво ме засяга? После някой бутна човека за рамото, а оня се срути на земята. Вашите веднага дотичаха: какво, що, че кой ли запомни? Ами имаше тук един риж, и то не много риж. Просто беше без шапка, затуй. Откараха мортирания, и да е видял някой, отдавна си е заминал. Да си вървя, а?

— Върви — едва не го прати по дяволите Яковлев.

После в районната милиция на Кунцево имаше разговор с началника; отишъл лично на местопроизшествието. Яковлев погледна бързо протоколите от разпитите на свидетелите по убийството на непознатия. Наистина, откъде да го познават, щом не е имал в себе си никакви документи. Нито един свидетел не може да обясни нито кой е, нито къде живее. По-рано също не са го срещали тук. И Володя разбираше защо: на човека не му е било до кръчми. Но всички неволни свидетели твърдят, така да се каже, в един глас, че убитият и рижият му спътник влезли в салона заедно, седнали мирно на пластмасовата масичка, взели си по две халби и пушена риба, и всичко било наред, докато започнали да вдигат шумотевица. Този, който станал покойник, изведнъж скочил, а рижият го хванал за раменете и го натиснал на стола, за да не шава. И човекът притихнал. А то какво било.

Средството за убийство — обикновено апашко шило — е мушнато точно в сърцето, защото жертвата дори не е изохкала. Ударът е бил с голяма сила. Тоест може да се предположи, че е действал опитен, „грамотен“ човек. Убиец. Преди разпознаването трупът е изпратен в моргата. Най-близо е Кунцевската, разбира се, но тя е за големците! — и началникът вдигна ръце. Сега там лекуват президентите, къде ще се вредим ние с нашия неидентифициран. Изпратили го в районната болница.

Яковлев си представяше как му е трудно да работи в този район на подполковник Казанцев, така се казваше началникът на милицията. Наоколо всичко е прикрепено към Централната клинична болница — цекабето, дето народът й вика „кремълската“. Пък и в района му са бившите сгради на ЦК, с розовите „партийни“ тухли, където живеят толкова високопоставени шефове. Като прибавим и „Рубльовка“, която е правителствена улица — взети заедно, постоянно му създават главоболие. И за всяка кражба, още по-лошо — за убийство, за всяко криминално меле, каквито сега на ден стават по няколко, се налага да ходи лично, сякаш за да се спаси от обаждания отгоре. След като по описанието на убития Володя Яковлев позна, че това е търсеният Семьон Червоненко, без да се впуска в излишни подробности, каза, че ще отиде в моргата, ще погледне покойника и ако няма грешка, ще вземе случая при себе си. По този начин ще освободи Казанцев от ненужно „висящо“ дело. Началникът не че са зарадва много, но поне не се опита да си пъха носа в чуждите работи, така че благодаря и за това. И дори обеща да поръча на оперативните си работници да извикат вдовицата на покойника за разпознаване. Така поне сне от раменете на Яковлев част от тежкия му товар.

За съжаление Володя се оказа прав. След един час звънна на Казанцев и го помоли да извърши официалното идентифициране, като едновременно с това освободи дежурния му сътрудник пред входа на Червоненко и предаде по него всички материали за МУР.

— Саша, това беше той — каза в заключение на разказа си Володя.

— Имаш предвид рижия ли?

— Ами да. Значи и тук работят по същото насочване. Не е изключено причината да е в твоя „бръмбар“.

Той беше прав и Саша знаеше твърдо кой и по какъв начин е насочил убиеца към Червоненко. Значи отдавна и много внимателно са подслушвали Турецки. И са изпращали килърите си по всички адреси. Непростима грешка и по-страшното е, че той не е новак. Не, с такива гафове няма какво повече да търси в прокуратурата. Турецки разбра кога ще донесат делото, благодари на Володя и с настроение, от което по-лошо не може да има, се върна при гостите, при техния бавен, някак странен спор и чашата отдавна изстинал чай.

Абсолютно не го интересуваше за какво са се уточнили, какво са решили, колкото и да се обижда Шурочка. Но поне можеше да развали настроението на Костя, за да не го влачи друг път по разни семейни сбирки. И като използва паузата в проточилия се разговор, заяви:

— Костя, колкото и да ни е неприятно, пак сме загазили. Ако, разбира се, гибелта на още един свидетел по вина на старши следователя по особено важни дела и т.н. господин Турецки може да се назове с толкова лекомислена дума. Все пак „бръмбарчето“ отново е задействало.

Саша не възнамеряваше да намеква на Меркулов, че и той има частица вина в това извънредно произшествие — ако не бяха тръгнали днес с раздрънканата му жигула, а с неговата служебна кола, Семьон сигурно щеше да остане жив. Саша нямаше да разказва на Костя нищо и никой нямаше да научи, че килърите са се объркали в понеделник през нощта и са убили друг човек. Да, именно днес, само преди няколко часа, твърде заинтересувани хора са слушали съобщението му и веднага са взели незабавни мерки, като са накарали да замълчи завинаги човека, който случайно е видял двамата пътници от мерцедеса.

А ето и изводът: единият от двамата може да се окаже убиецът, и сега — той или неговите лакеи, не е важно — внимателно наблюдават Турецки и го изпреварват с една крачка. Само една, но тя носи смърт. И кой е следващият — самият Турецки ли? А защо не?

Костя май вече не се радваше, че се е поддал на Шурините емоции. Новата информация направо го извади от релсите, които напоследък обожаваше: народът иска съвет, как да откажем на народа?! Или това не са житейските релси, а начин на мислене? Все пак са расли в страната на Съветите… Има такова мнение… А после — главата хвръква! С една дума, работата е много лоша.

Той каза на Грязнов, че за днес са му останали още маса несвършени задължения, сбогува се набързо с гостите, които, изглежда, сами започнаха да разбират, че личните им грижи са малко неуместни, когато наоколо стават такива работи, и също станаха. Саша нямаше какво повече да чака, защото ако не друго, гостите поне бяха достатъчно подсигурени със служебен транспорт, и замина при Олег.

Ако трябва да сме честни докрай, днес Турецки нямаше никакво желание да вижда когото и да било. Но… Олег не се отнасяше към „всички“. И като завиваше към Останкино, Саша беше сигурен, че освен обещаната информация, която възнамеряваше да получи от Олег, сигурно може и хубаво да се натряска. Беше забелязал, че по-малкият син на Шура умее да прави подходяща компания и се получава не лошо.

Саша си помисли и друго. Още два такива провала и вече не той сам ще напусне, а много елегантно ще помолят „важния“ следовател от Главна прокуратура да напише заявление за преминаване на длъжността следовател някъде в Орехово-Зуевската районна прокуратура. Това в най-добрия случай. Понеже Саша още нямаше пенсионен стаж, а сега май няма и да може да го навърти.

13.

Олег се отнесе с известна доза хумор към душевното смущение на Турецки. Но когато в най-общи линии Саша му разказа за преследващите го неуспехи, Олег сериозно се замисли. И, слава богу, престана да демонстрира цинизма си, с който като със сребърен прашец покриваше всичко, за което започнеше да говори. Но Турецки се убеди с очите си, че това по-скоро е от поста, от високото обществено положение, което заема Олег, а не от характера му. Ако Саша правилно разбира, Олег точно по характер не е нито заядлив, нито завистлив. Във всеки случай досега беше такъв. Но може службата му да го е променила.

Олег не започна да му напомня, че вече неведнъж му е предлагал да зареже делото и да се заеме със себе си и семейството си. Но това се чувстваше и в укорителните погледи, които хвърляше на Саша, и в нетърпеливото покашляне, когато вече всичко е ясно, а събеседникът ти никак не може да спре.

— Значи закъсняваш — най-накрая Олег прекъсна излиянията на Саша с въпросително-констатиращ тон. — Не е добре. Или наопаки — много е добре? Ако не ме препираш, ще се постарая още веднъж да обясня на стария си приятел няколко елементарни истини от нашето време. Съгласен ли си да слушаш?

— Да… именно затова дойдох. — Турецки нарочно подсмръкна. — Можем да го назовем нов рабфак, нали?

— Защо не? — Олег се усмихна. — Саша, много си близо до истината, колкото и да не ти се вярва. Видът ти е такъв, сякаш не си хапвал поне от две денонощия. За останалото дори не мисля. Прав ли съм?

— Почти. Вчера у майка ти… Изобщо най-много от всичко искам да се натряскам като прасе.

Като се подхилкваше, сякаш Саша е изтърсил невероятна глупост, Олег поклати глава, а после стана и го повика след себе си с ръка. Отидоха в кухнята, която и при най-голямо желание Турецки не би могъл да нарече с толкова посредствена дума. Той никога не е бил ценител на кухненските интериори, на всякакви чужбински техники, украсяващи бита на русина, както твърди телевизията. Ако става дума за кухненската работа, достатъчни са тенджерите и тиганите, в това е цялата прелест. Саша наблюдава една неделя по телевизията чорлавия певец^[3], който заедно с друг известен певец се подхилкваше двусмислено и учеше широките маси да готвят нещо задушено от овчи яйца, но дори тази поп-звезда ще изпадне в ням възторг от вида на невероятното чудо, наречено кухнята на Олег. Като забеляза напълно объркания му поглед, по-малкият Шурин син снизходително, естествено, от висотата на положението си, потупа Турецки по рамото и обясни туземното му смущение по свой начин:

— Разбира се, че първият път е сложно. Когато ми докараха тая щуротия и едва след денонощие успяха да я монтират, а сетне започнаха да обясняват кое за какво е, и аз имах усещането, че съм попаднал при марсианците. Затова, Саша, не се стъписвай, като се наложи, ще свикнеш. А и за днес това не е последният сюрприз!

— Но ти, както виждам, си свикнал!

— Че къде ще ида? Вярно, първата седмица нещо дрънчеше, фучеше, дори прекъсваше. Та ние не сме свикнали напълно да се доверяваме на техниката, все се мъчим да пипнем с лапа. Мина, оправи се, сега не си представям, че мога по друг начин: всичко ми е подръка, нищо не загаря, само се мие, суши, почиства. Готви много приемливо, между другото, сега ще оцениш. А освен това ми обещаха, но не за тук, а за тоалетната, то е като екстра, такава конструкция, която сама ти изтрива задника, подмива, суши и те потупва лекичко: хайде, дигай гащите и да те няма. Това се казва работа!

— Ами да… — И това бе всичко, което Саша можа да каже. — А това — той почтително огледа помещението, нещо средно между царските покои в Ермитажа и пулт на космически кораб от филмите за славното космическо бъдеще — много ли е скъпо?

— Не е евтино — уточни между другото Олег. — Но ще ти кажа под секрет: лично на мен тази изчанчена работа не ми струва пукнат грош. Представяш ли си?

— Ако ме питаш честно, много мътно. — Наистина за него подобни грижи са само абсолютно излишни неприятности, понеже на старши следователя по… и така нататък, не достигат никакви средства за реализацията на въпросния проект, както се изразяват сега. От което следва още по-окончателното твърдение: развитият капитализъм, или както искате го наречете — не е за тези, върху които геният на предприемачеството не е сложил отпечатъка си. Той е за хора като Олег — облечени с висша държавна власт, без значение явна или тайна. Вероятно размишленията на Саша се отразиха върху физиономията му, защото Олег се обади снизходително:

— Хайде, по-добре да полеем глупостите, а после, ако искаш, ще ти разкажа.

Той сложи на масата литрова бутилка „Абсолют“, към чието съдържание Турецки вече питаеше особена слабост, нареди някакви други питиета и газирани напитки, пет чинии с предварително нарязани и подредени мезета, главно различни видове риба. Сетне се зае да майстори нещо край хитроумно устройство, напомнящо едновременно и котлон, и фурна, и хладилник, и дявол знае още какво, осветено отвътре. Мимоходом Олег каза, че не е много свикнал с този кухненски комбайн, но все пак ще се опита да направи специалитет. Впрочем печката — така се казвало устройството — всичко ще направи сама, трябва само да се програмира правилен режим. Печка! Ако Саша наречеше „самоходна каляска“ полицейския суперавтомобил с оборудване от XX век, който му демонстрираха преди три години в Америка, щеше да прозвучи примерно така!

В това време Олег натисна всички необходими му копчета, седна отсреща и заяви, че точно след петнайсет минути печката трябва да съобщи, че е готова. А сега могат да започнат. И те енергично започнаха.

След третата чаша Саша забеляза, че Олег май малко го „хвана“. Но не е възможно здрав като него мъж да се гипсира от толкова малко, значи е пил преди това, макар по-рано да не се забелязваше. Саша дори съжали: приискало ти се да си говорите откровено! Но Олег, юначагата, май също почувства, стана от масата и след две-три минути се върна свеж като краставичка. Докато го нямаше, Турецки разбра какво не му достига: яснота в оценката на ситуацията. Безкрайното тичане, постоянното преместване из града, суетата, естествената за всеки човек умора, горестта от провалените планове — с една дума, всичко това, взето заедно, солидно се стовари на раменете му и здравата го притисна. Плюс изпреварващата работа на противника и свързаните с нея жертви. Трябва да се окопити, да поеме по-дълбоко въздух, да измие от очите си пелената на обреченост… Да, измори се и всичко отдавна му е омръзнало, а сега и възрастта си казва думата, и се появи завист към тези, младите, здравите, с късмет. Но защо все пак се паникьоса? Работата му не върви? Та делата винаги са вървели трудно. А ако пресметнем само за последните пет-седем години, тоест през годините на могъщи икономически реформи, много ли престъпници, които все пак бяха хванати, успя да предаде на съда и правосъдието? Там е тя! Над Турецки е Костя, над него е главният, един през друг по-специални, над Главна прокуратура са властите от всякакви рангове, администрация — по тези етажи не само законите не действат, но и преките президентски указания. И за всички, които се намират на по-ниско стъпало, стана много удобно да твърдят: какво искате от президента? Той е добър, верен, но обкръжението му е такова, че да пази Господ! Но тогава защо ви е „важният“ следовател Турецки, щом заловеният от него престъпник просто се спасява от наказание? Разбира се, в подобна ситуация е много по-лесно и сигурно по-изгодно да се пише за корупцията и престъпността, пронизали цялото общество, за мафията, разперила криле и други от сорта, така да се каже, на предната линия на средствата за масова информация. По-лесно е и да бъдат обвинени ченгетата, следователите, прокуратурата, съдът като последна инстанция, който между другото никога не е бил такава за цялата следоктомврийска история. Но дори и в тези условия, би казал Турецки, искрено защитавайки собствената си чест, той се изхитряваше да не провали нито едно дело. А пък ако някога нещо „увисваше“, извинявайте, но ставаше не по негова вина: намираха се сили „отгоре“, за които е казано в преамбюла към тези размишления. И още един факт, който никой не може да му отнеме: практически всичките му дела така или иначе биваха разнищени за броени дни. Е, за седмица. Рядко за месец-два. Тогава на какво отгоре започна да се самоокайва? Минала е само една седмица. И преди не е бивало без издънвания. Случвало се е — и стреляха по него, и колата му взривяваха, и бомба залагаха под прага му. Много неща му се случиха, ако трябва ризата ще си съблече и ще покаже белезите по тялото. Затова… Какво — затова?

— Какво си мърмориш? — Олег го гледаше широко усмихнат. Изтегнат важно на високата резбована облегалка на дъбовия стол, Олег въртеше върху широкия и светъл също дъбов плот високата кристална чаша със своята смес, която искреше с всички цветове на дъгата и търпеливо чакаше отговор.

— Изобщо не мърморя — на Саша му се искаше малко да се обиди, но реши, че все едно, сега никой няма да го разбере. — Стана ми ясно. Най-после ми просветна.

— Ааа! — Олег поклати многозначително глава. — Тогава извинявай. Просветлението е рядко явление, трябва много да се пази! А пък аз щях да си помисля… Разказвам му какво да направи, за да се приобщи към клана на притежателите на тази щуротия — Олег посочи с ръце дъбовите, огледални, хромирани обеми, изпълващи внушителното помещение, наричано от народа кухня, — а той, разбираш ли, нищо! Никакво внимание! Ломоти там…

Той много ловко, макар и ненатрапчиво копираше своя господар. Сигурно в свободното си време всички там се изкушават, което може да изглежда забавно ласкателство, но… ако е по-дълбоко, тогава съвсем не е забавление. Дори нещо повече: сега, когато Думата е вдигнала предизборна вакханалия до Бога, съвсем не будалите обградиха в тесен кръг президента и са заели дълбока отбрана. Те не умеят, а и не желаят да се шегуват с господаря — просто не го бръснат за слива. Той им е нужен изключително за лични, користни цели. Впрочем може това да няма отношение към Олег. Но, от друга страна, защо пък не? А щом е така, какво прави Турецки тук? Каква помощ иска от по-малкия син на Шурочка, заседнал на Олимп в нозете на Първия? Да съдейства? Че за какво? Засега Саша не се оплакваше от възможностите си. Да помогне да се ориентира? Та Турецки е по-умен от него. Е, да кажем така — по-възрастен. Значи е по-опитен. Може би трябва обратното: той да научи малко Олег на ум и разум? Това е най-близо до истината. Във всеки случай заради свинството по отношение на Слава, което се изразява в… да, а в какво се изрази нахалството? Отмъкнал му мадамата? Че тя така е пожелала. За което и заяви еднозначно. Тя не е обещавала нищо. Но все пак не е хубаво.

Саша си спомни. Днес ставаше дума за Кирил. Това първо. А на второ място — Татяна. Или не — тя е на трето място, за десерт, така да се каже. А главното е службата за сигурност. Не е ли обградила точно тя Турецки и си го води, където иска? В това отношение Олег може да си има източници. Няма нужда да ги разкрива пред Саша, но, разбира се, може да потърси. Просто като другар. Добре де, целите са определени, както са казвали дедите ни, задачите са ясни, време е да сменим плочата.

— Извинявай още веднъж, благодетелю, посочи ми пътя към непрекъснатото и мечтано увеличаване на благосъстоянието.

— Най-сетне чувам от теб мъдри думи, а не хлапашко бърборене — сякаш се зарадва Олег. — И тъй, запомняй, впрочем можеш и да си записваш: точка първа. Минаваш в моето ведомство. Още утре мога да ти измисля длъжност. Знаеш ли каква нужда имам от съветници? — И Олег драсна с длан по гърлото си. — Ще осигуря твоето преминаване или, ако искаш, прехвърляне. Излизаш в отпуска от прокуратурата, а се връщаш вече при мен, тук. Твоят Костя не решава такива въпроси, а вашият главен не пее, можеш напълно да вярваш на информацията ми. Буквално след ден-два го махат. Такива ги е забъркал, Саша! Та засега го изпращаме в пенсия, а след някой друг месец, мисля, че ще го окошарим. За да не се вдига много шум. Откога пищи опозицията срещу него и ето, президентът ще й подхвърли един кокал. Между другото, да знаеш: няма да успееш да си разплетеш делото. Ако пък стане нещо, не дай Боже, твоят главен прокурор веднага ще го прекрати. Имай го предвид, казвам ти го като на приятел. Впрочем вече ми даде днес дума.

Много интересно! Също като в онзи виц: заекът паднал пиян под един пън, а вълкът и мечката се сбили заради месцето му, и се утрепали. Събужда се зайчето — до него два трупа. Гледай ти, мисли си, всичко можеш да направиш на пияна глава!… Щом така казва Олежка, значи Саша се е издънил.

— Че по какъв повод съм се заклел? — изигра наивност той.

— Саша, стига си се правил на идиот! — Олег почти се разсърди. — Ако не те познавах, щях да се обидя, честна дума… Говоря ти за делото. В края на краищата ти попита, аз отговорих. С една дума, последната дума е твоя, извинявай за тавтологията.

Беше си ясно, макар да не миришеше на никаква тавтология.

— Предполагам, Олежка, че пак ще се върнем на този въпрос. Но засега молбата ми е друга. Вече казах днес, че прекратихме делото, МУР и териториалната прокуратура разплитат останалите убийства, те вече са техни.

— Стига си го усуквал — изведнъж се усмихна Олег. — Какво, да не би да не познавам теб и Костя? Пред обществеността, тоест за простаците, официално значи, прекратихме го, а продължавате. Затова мога само да повторя: Саша, не създавай никому ненужна работа. И смъртно опасна.

„Интересно — помисли Турецки, — откога ловенето на убийци е ненужна работа? Но като гледам, в наше време много понятия, натоварени с напълно определен и еднозначен смисъл, биват извращавани до неузнаваемост или обръщани наопаки. А Олег, разбира се, има право, и от него бих могъл да не крия истината. Но какво да се прави…“

— Не — Турецки безучастно махна с ръка сякаш в празното пространство, — наистина го прекратихме. Това, за Елмазов. А убийството на Кочерга все пак е самостоятелно дело, както се казва, Олежка, макар и сам да е убил шефа си, както стана ясно. Убийството на Червоненко пък е работа на МУР. Но доколкото разбирам, никой не се кани да ги свързва с делото на Елмазов. Ако нещо възникне в хода на работата… не, не мисля. Ти ми кажи друго: имаш ли в ДС сериозни канали, казано на предишен език.

— Това пък защо ти е?

— По две причини. Първи интерес — килърите. Има сериозно подозрение, че момчетата са от онази „къща“. Вторият въпрос е свързан с вашето славно семейство.

Олег така дръпна ръката си с чашата, че за малко да я събори на земята.

— Да… ясно — проточи той. — Мама е издрънкала, че не искам да се съглася с капризите й? Признай си, господин следователю!

Саша се досети, че с шегата си Олег иска да заглади собственото си смущение. И само кимна. Но и това стигаше. Олег веднага скочи, явно се „навиваше“, затича из огромната си кухня и като размахваше дългите си ръце, почти викайки, започна да доказва на публиката в лицето на Турецки това, което не се нуждаеше от никакви доказателства. Ами да, на стари години майка му е получила мания за преследване, задълбочена от тежката многогодишна работа. Страхува се за горките си дечица, които отдавна са порасли и се занимават с такива сериозни държавни дела, дето тя през живота си не е сънувала. Тя знае отлично кое е редно да знае, но не й стига и се пъха в такива сфери, където не само няма да й окажат помощ, но и ще й извият врата, за да не се навира. Той вече хиляди пъти й повтарял едно и също, но тя не мирясва и пак изпраща пратеници, молители, като ги поставя в идиотско положение.

Саша можеше да се обиди, че го отнасят към идиотите. Още повече че от пратениците молители познава лично само един човек — себе си. Но Олег толкова красиво разиграваше възмущение, че Турецки се загледа, заслуша и… му намигна ободряващо. На което той реагира мигновено: рязко издиша, засмя се и като махна отчаяно с ръка — да става каквото ще! — наля в чашите от водката, направена от френско грозде.

— Хайде, Саша, за майка. Досадна е, но, уви, не съм срещал повече такива… за съжаление.

Помълчаха, попушиха и Олег делово се върна пак на въпросите на Саша.

— Килъри, казваш… Впрочем, приятелю и учителю, ако все пак се наложи да се отчиташ пред генералшата, можеш да й заявиш, че вече съм стигнал най-горе в Службата за външно разузнаване — разбираш ли? — и имам съвсем секретна информация за Кирка. На теб мога да кажа само едно: той е залегнал. Не мога да кажа за колко време. Затова всяка вълна в това направление просто е опасна за него. Опитай се да убедиш майка ми по този въпрос. И да не се пъха нито при академика, нито при заместника му. Каквото можеха, хората ми казаха. Между другото и при тях се задават сериозни промени. Но това е само между нас. Даа, Саша, живеем в трудно време. Честна дума, понякога ми става жал за нашия президент. Та той постоянно е на ръба на ножа, а наоколо гладните кученца… Какви кученца — направо свирепи песове и всеки си иска кокала с пяна на уста. А той от време на време е принуден да им подхвърля ту един, ту друг. От тези, с които са започнали заедно. А какво да прави? Се ла ви, както казват французите… А пък по въпроса за твоите килъри, мисля, че ще мога да ти помогна. Но не веднага. Във всеки случай не утре. Както сам разбираш, няма смисъл моите кадри да излизат на светло. Ще се наложи да почакаш. Някоя друга седмица. Можеш ли?

— Ами ако имам друг вариант?

— Разбира се. След отпуската веднага минаваш в моите обятия и от само себе си отпада необходимостта от килърите. Не е ли така?

— Аха, благодетелю, разбрах. Значи аз в чужбина, а убийците да тичат, може би ще им се намери някъде работа?

— Саша — Олег поклати укорително глава, — не се прави пред мен на глупак. Прекрасно разбираш за какво говоря. Нима нещата опират в килърите? И между другото, не знам за другите, но за тях винаги ще се намери работа. Нали преди няколко дни говорихме с теб за разчистването на сметките в банковата сфера? Какво искаш сега? В края на краищата наличието на килъри, прекрасно и бързо изпълняващи работата си, днес май е единственият и действен начин за бързо разрешаване на всички конфликти. За бога — той се засмя, — само не ме наричай циник. Помисли и ще разбереш, че все пак за главното съм прав.

— Разбира се — Турецки се постара да вложи в думите си всичкия сарказъм, който притежава, — вече неведнъж сме чували подобни тезиси. Нека престъпниците сами се унищожават помежду си, а ние ще им помогнем! Така да се каже, санитари на гората.

— Между другото, не виждам почва за ирония. По този повод има напълно достоен аргумент. Ще желаете ли, сър?

— Сър желае — Турецки кимна, — понеже сър няма друг изход.

— Зависи — възрази Олег. — При сегашните сериозни стълкновения казват така: няма изход, когато двама не са се споразумели.

— Надявам се, че нямаш предвид нас двамата?

— Ах, Саша — Олег въздъхна. — И двамата сме на такъв ръб, че е достатъчен лек полъх и — човека го няма…

— Ако знаеше, момченце — Турецки го прекъсна може би малко по-рязко, отколкото трябваше, — колко ми е писнало от тази философия. Добре, ходим по ръба и какво от това? Никой не те е бил по главата. Сами сме си избрали такава работа! За чий сега да хленчим… По-добре ми обоснови тезата за ползата от килърите и може би тогава най-сетне ще разбера с какво се занимавате там горе. С какво си трошите главите, драги…

„Какво толкова — помисли мимоходом Турецки, — и нас ни бива в трапезната пародия, няма какво да си вирят толкова носа тия повелители на чужди съдби от Белия дом.“ Но Олег, проклетникът, само прихна:

— Е, Сашка, жестоко го каза! Не съм очаквал от теб, старче! Само не се сърди, няма нужда, ние с теб цял живот сме живели като съседи и честна дума, искрено те обичам, проклетнико. Не вярваш ли?

— Вярвам — въздъхна Саша.

— Е, слава богу… И тъй, по повод на твоите килъри. Разбираш, че не ти говоря в прекия смисъл, а някак в преносния. И имай предвид, че това е само мой личен опит, продукт на лични наблюдения и размисли, така да се каже.

В този момент се разнесе лека мелодия. Олег се обърна и стана.

— Извинявай, това беше сигнал, че ястието е готово. Надявам се, няма да имаш нищо против леки шишчета от телешки рибици?

— Каквоо? — На Турецки за малко не му призля.

— Каквото, нали чу — развесели се Олег. — Ходил ли си в Пицунда^[4]?

— Аз, братко, съм изучил СССР като петте си пръста. Сега това се намира…

— За „сега“ можеш да не си спомняш — прекъсна го той. — Помниш ли ресторанта срещу автобусната спирка? Наблизо има зала с орган.

— Моята Ирка може да ти разкаже за органа и изобщо за музиката. А ресторантът е по моята част. Спомням си, там имаше местен поет, Ваня Тараба, казват, доста известен в страната. Там, при абхазците, тогава беше и профсъюзен лидер. Накратко, имах работа с него и когато свършихме, той ме черпи в „Пацха“ с твоите шишчета… Само заради това си заслужава да ви откъсна топките. Бива ли да разрушите такава държава!

— Саша, нагъвай шишчета и не се пъхай в голямата политика, че можеш да останеш точно без оная работа, ясно ли е? Как е месото?

— Божествено! Но в Пицунда… — Шишчетата сами се топяха в устата му, Саша наистина вече бе забравил вкуса и аромата им. А сега изведнъж сякаш сънува наяве: усети и шума на палмите, и характерния пицундски аромат на мокра пръст, морска сол и малко душен напечен чимшир. И още — на постоянно разпилени навред подправки. Не, това е незабравимо. Вчера беше родина, днес — чужбина, като далечната Югославия, където вече имаше и отново се надига война. Турецки лакомо се нахвърли на шишчетата и най-накрая разбра защо му е зле: не беше хапвал от вчерашната вечер. А мозъкът иска подхранване.

Олег го наблюдаваше присмехулно, а сам изяде едва едно малко парченце. На укорително-въпросителния въпрос на госта реагира по подходящ начин:

— Яж и не ми обръщай внимание. За разлика от теб мене ме хранят лекари, всеки ден ми мерят кръвното, бъркат ми в устата и задника, с една дума — ухажват ме. Ела да работиш при мен и ти ще си на такъв режим. И ще ти уредим такава печка — той кимна през рамо. — Още ли не съм те убедил?

— Ще видим — отвърна Турецки с пълна уста. — Между другото, Олежка, извинявай за наглостта ми, не те ли отвличам прекалено много днес от държавните работи?

Той само мръдна буза и махна с длан.

— Ще минат без мен. Винаги имам достатъчно работа, в това число и държавна. Не се притеснявай. Яж, а аз ще взема да те запозная с наблюденията си. Радвам се, че ти харесва, наливай си, аз ще почина малко… Е, слушай сега…

Наблюденията на Олег бяха любопитни. Но ставаха още по-ценни, защото авторът им бе водещ съветник на президента по борба с престъпността и корупцията, началник на междуведомствената комисия към Съвета за сигурност. Затова също си струваше да се помисли. Разбира се, не веднага, не още тук, на масата, а след това, в свободното време. Да помисли и да направи изводи. Какви? Ами зависеше от това как Саша си представя по-нататъшния живот. Своя. На семейството. С кого планира да живее занапред — в какво обкръжение.

И тъй, според Олег целият свят днес е залят от криминално-политическа вълна, предизвикана от необходимостта за икономическо преразпределение в планетарен мащаб. Русия също не стои настрани от този световен процес. Седемдесетгодишната власт на партийно-държавния апарат има в основата си същата мафиотска структура с кръстници на върха на пирамидата. Не е важно кой е — Ленин, Сталин или Брежнев. Отначало се извършва първоначално натрупване на капитали, а сега страната е стигнала до необходимостта от преразпределение.

— Виж сам — предложи Олег, — кой е сега на власт в другите държави? Кой държи в ръцете си практически целия бизнес? Млади хора не по-възрастни, да речем, от трийсет. Наричай ги вълци, лъвове, хиени, каквито щеш, но в ръцете им са всички лостове на световната икономика. Следователно — на живота. Да, властта им е криминална и по произхода, и по начина си на действие. Но същият онзи Малтус не си е изсмукал теорията от пръстите, а той твърди, че в края на краищата оцелява най-силният, най-приспособеният, ако разсъждаваме примитивно за така нареченото „естествено“ регулиране числеността на народонаселението. Изобщо, Саша, някога в свободното си време, например през отпуската, прочети този свещеник, неговия „Опит за закон“, много е интересно. Но в края на краищата същността не е в него. Осмелявам се да ти предложа за разсъждение по-нататък следния постулат: мафията е престъпна, но тя налага ред и стабилност в държавата. Ходил си неведнъж в чужбина, значи си могъл да наблюдаваш. А пък аз през последните месеци просто живях там, обиколих половината свят. Хайде да съединим нашите знания. Например за Италия.

— Не става — възрази Турецки. — Точно пък там не съм ходил.

— Ох, каква е разликата! Не издребнявай. В чужбина навред е едно и също. Но най-очебиен вариант съм видял именно в Италия. Посетих два-три курортни крайморски града, където изцяло се разпорежда мафията, казаха ми го. Трийсет процента от цялата печалба от хотели, ресторанти, казина, магазини принадлежи на мафията. Ще кажеш — скъпо вземат? Затова пък, чуй, вратите на хотелите и колите не се заключват. Кражбата отсъства като такава, а дошлите отвън мошеници просто ги убиват. На плажовете има чистота и ред, живей, почивай колкото си искаш и не се бой. Мафията осигурява твоята безопасност. Наистина, за това й плащаш. А нима ние с теб, Саша, цял живот не сме плащали на държавата от джоба си, за да ни разреши не да живеем, а просто да съществуваме?! Кое е по-доброто? Съвсем не изключвам, че при такова положение на нещата, каквото се оформя у нас, в Русия, най-близкото бъдеще е на мафията. Постоянните кървави сблъсъци, убийствата на банкери, гибелта на банки-еднодневки, всички тия МММ и прочие пирамиди — засега това, Саша, са подстъпите към главната точка от програмата ни: кой ще вземе властта — старата партийно-държавна мафия или младата, така наречената постсъветска. Няма трети вариант. Ти, както искаш, но лично моите симпатии или по-точно… с една дума, наричай това принудителен избор — са на страната на последната. На първата сме се наситили, а пък с втората са възможни определени споразумения. Дори на държавно равнище. Ще кажеш: тази перспектива е малко страшничка, а? Но нали просто може да няма друга. Ето за какво трябва да се помисли…

— Така просто разсъждаваш за кошмарни всъщност неща.

— Но нали мафията е преди всичко бизнес. Кървав — да, но и регулиран. Надявам се, това вече няма да започнеш да отричаш? Но още по-важна е стабилността. Точно тя липсва на нашия народ, на нашата държава.

— М-да… Обаче твоите перспективи са окаяни.

— Защо — моите? Твоите да не са други? Ами на държавата?

— Нашият спор, Олежка, като цяло е безпредметен, защото мисля, че човекът има ум, за да противостои…

— За какъв човек ми говориш, Александър Борисович, следователю най-старши, че и по особено важни дела? Идеалът за човека днес в цялата ни държава, дори в старите й граници, не е мореплавател и дърводелец, а „нов руснак“, както наричат по цял свят и чеченеца, и хохландеца, и нас, грешните, независимо от фамилните имена. А кой е той? Този, който е богат? Това е предприемачът. Той създава богатствата и дава работа на хората. Затова в дома си ще има винаги най-хубавото и съвременно, като се почне със същия този дом. Най-красивата кола, най-модерната компания, където всички ваши съвременни таланти и класици се надпреварват да попаднат. Вие, разбира се, нямам предвид теб, а редовия руски еснаф, никога няма да разберете философията на предприемача, на богатия човек. Той и работи здраво като вол, и си отмъщава така, че земята се изправя на нокти. За него всичко е достъпно, разбираш ли? Той няма нужда да мечтае, понеже и така си има всичко. Ако си спомняш, марксистите мечтаеха заради нас. Какво е човек без мечта? Ами птица без крила. За чий са му… извинявай, крила, като си има собствен самолет. Така стоят нещата, приятелю. В нашата страна отдавна вече цялата борба не е на идеологии, а на конкретни интереси. И нито аз, нито ти ще пасуваме отстрани. Все пак настоятелно те съветвам: оставяй всички работи и заминавай за Германия. Почини си хубаво там с твоите момичета, виж как живеят хората. Как общуват помежду си. Ние дори не сме сънували такава вежливост. Такава човешка любезност… Разбира се, техният свят е жесток, но, Саша, той е крайно справедлив към личността. Ние казваме: човекът е стадно животно. А те, видите ли, не разбират. При тях това е станало веднъж, през трийсетте-четирийсетте години и оттогава слагат край. Наситили са се. А в това отношение, особено по историческата памет, нас хич…

— Е, чак пък дотолкова… Ти, Олежка, гледаш на света оттам, откъде лично на теб ти е удобно. И мястото ти е опасно, неустойчиво, как да е, ще стигне за теб, но двама нямат работа там. А щом е така, никоя охрана няма да ви защити. Вас ви движи завистта, а това е отвратително чувство. Впрочем извинявай, не съм прав, ваши-наши, не е това. Добре, виждам, че си изморен, отвори ми очите за едно-друго, благодаря ти. А най-хубавото, което може да си позволи богатият човек, за който говориш, май е нежеланието да подложи крак на приятеля си. Макар че какъв приятел ти е той…

— А, какво си мислел! — Олег загадъчно присви очи. — Първо, както сам току-що отбеляза, той не ми е никакъв авер, а бивш мамин подчинен и, второ, на Танка й писнало да философства с него. Сега тя има три основни задачи: да завърши най-сетне юридическия, да получи жилище в Москва и да се начука до насита. Последното го изпълнихме вчера в пълен обем. Ще ти кажа, братко, без да се хваля: отдавна не съм имал такива подвизи… Но Танка! Та тя е тайфун! Пожар! Всемирен потоп! Такова изпълнение ми направи там, на нейния диван в офиса, че я понесох под мишница и — тук. Цяла нощ не съм мигнал. А той, разбираш ли, ще й говори за разкрити и неразкрити убийства и не знам за какво… Как не разбирате, че не можеш да заинтригуваш едно момиче с такива работи?

Саша се почувства много неловко от думите на Олег и затова се намръщи.

— Разбирам — Олег оцени по свой начин гримасата му, — това няма лично отношение към теб. Тя призна пред мен, че Александър Борисович тъкмо предизвикал у нея… как да ти кажа, напълно конкретни чувства.

— Как ще заповядате да разбирам това? — учуди се Турецки. — Ама вие да не би в паузите между тайфуните и пожарите да сте обсъждали нас, грешните?

— Ами — Олег се усмихна и сви рамене, — някак от само себе си стана. Тя казва, че в прокуратурата така си я погледнал, че се изпотила под мишниците. Мисля, че това ти прави чест, Сашка. А ти веднага — обиден! Пък аз й казвам, признай си, ама честно: би ли му дала? — И още как! А Грязнов е досада, запалило се старо бунище… Изобщо казах всичко. Мога да добавя последното: дума да няма, ще й помогна с жилището заради послушанието и прилежността й. Съответно ще й подбера и подходяща служба. Защото подозирам, че не става като сътрудник, обаче е страхотна кавалджийка. По този начин й осигурявам външната страна на бита, а тя много ще се старае заради това. Нима не съм прав? В името на такава перспектива тя ще изпълни всяко мое желание. И то с удоволствие…

„Да ме вземат мътните — рече си Турецки, — ако сега кажа, че не е прав. Ето конкретен пример как богатите наистина имат най-хубавото, както каза и Олег — от курвите до персоналните купони. Но това е обидно. Пък и Славка няма да разбере… Макар че сега едва ли ще имам желание да се обяснявам с него по този повод.“

Турецки се усмихна на мислите си и като видя въпросителния поглед на Олег, отправен именно по повод на усмивката му, заяви неочаквано за себе си:

— Изобщо, ако човек не държи на някои от принципите си, чиято цена в нашия свят е малка, както забелязвам, Татяна нямаше да се връцка под тебе, а под мен…

Олег дори подскочи от стола си! А когато се тръшна пак, прихна:

— Ах, ти, приятелю! — Той сякаш се просълзи. — Бива си те и теб! Това се казва номер! Ох, умори ме! Не, Саша, честна дума, страшно много ми трябваш, идвай да работиш при мен, ще си паснем!

Ами да, поклати глава Турецки като китайска статуетка, там е цялата философия… Завистта не е хубаво чувство. Но изпихме достатъчно вино, месото е изядено, време е да си ходя, както се казва — гост стои, докато го канят. Саша отмести тежкия стол, надигна се, показвайки, че за днес свърши с храната. Олег също се изправи и предложи да си покаже жилището. Предизвикателството наистина беше голямо: да види как живеят тези „нови руснаци“, към които Олег без съмнение принадлежи. Но Саша изведнъж усети пак остър пристъп на ревност: какво, да разглежда леговището, в което Татяна е показала на това момче висша категория?! Я се разкарай…

Турецки отклони с жест съблазнителното предложение. Олег се подсмихна двусмислено:

— Напразно, може да ти потрябва… Впрочем има време. Саша не го разбра съвсем, но не седна да разпитва.

— Между другото — Олег забоде пръст в своето чудо-печка — така и не се споразумяхме по повод комбайна. Ако ти или твоята Ира поискате такъв, няма никакъв проблем. Знаеш ли кой ми го осигури? Ако си спомняш, разказвах ти за един наш висш ръководител, който си купи къща в центъра на Лондон. Та точно той. В известен смисъл ми е сериозен длъжник. Схващаш ли каква голяма сила имаме ние с теб, учителю и приятелю ненагледни? Не забравяй това и по възможност не пренебрегвай съветите ми… Ама ти, да не искаш вече да спиш?

— Мисля, че е време да си ходя. — Саша разтърка очи с длан.

— Не, мили мой — възрази живо Олег, — хайде поне в крайни ситуации да се слушаме. Послушах ли вчера? Наистина, ти повече наблягаше на майчинските чувства, но все едно. А сега хайде ти да послушаш.

— Та ти веднага избяга!

— Не веднага — не прие Олег, — а когато си дремнах малко. Това не е едно и също. А сега ти си пийна предостатъчно, та предлагам…

— Олежка, оттук съм на две крачки, и то през задните дворове.

— Не ме агитирай, все едно няма да те пусна.

— Не, трябва да си отида. — Турецки упорито държеше на своето. Той излезе в антрето и демонстративно взе от масичката до огледалото тънката си папчица чанта.

Олег веднага заяви, че тъкмо за делото не поговориха свястно и се поинтересува с какво се е обогатил този път Турецки. Саша извади от папката-чанта плика с двата фоторобота, намери единия, на който бе изобразена физиономията с мустачките, и обясни на Олег откъде се взе тая снимка в следствието. Олег слушаше разсеяно, въртеше снимката, разглеждаше я от най-различни ъгли, като ту я приближаваше и обратно — отдалечаваше я. Рече само „хм“ и я върна на Саша.

— Даа… Да, страшно много информация, няма що. Това ли е таксиметровият шофьор, за когото разказваше? Наистина око-терзия. С такъв робот можеш да излезеш направо на проспект „Калинин“ и да арестуваш всеки втори… в това число и мен. Мисля, че майка трябва да пази студентската ми снимка, поискай я и виж: едно към едно. Само че тогава не ходех с мустачки. И какво, значи този тип е единият от килърите ти?

Саша въздъхна обречено, а Олег — ех, че е драка! — нагло и напълно издевателски се разсмя. Като го гледаше, Турецки също не издържа. Така и стояха в антрето и цвилеха като млади жребци, докато не ги прекъсна мелодичният глас на входния звънец.

14.

Влезе Татяна. Но как изглеждаше! Не влезе, а сякаш тържествено се спусна от подиума на някое модно ревю.

— А това е моят сюрприз за теб! — заяви радостно Олег, но не беше ясно към кого са насочени думите му и за кого е била изненадата. Сигурно реши, че такава двусмисленост дори е по-хубава — нека всеки приеме удоволствието за себе си.

Турецки се стъписа. Досега разговорите за Татяна носеха най-вече абстрактен характер, но сега всичко се обръщаше с главата надолу и невинното бърборене придобиваше измерения на някакъв лош номер. Но защо тогава Олег трябваше да показва пред Саша цялата безцеремонност на взаимоотношенията си с тази жена? Много прилича на елементарна провокация.

В това време Олег бързо и ловко свали от Татяна „еротичния“ й шлифер, както се изрази, докато действаше, и като я плесна леко по дупето, я изпрати в кухнята. След което почти зашепна в ухото на Турецки:

— Какво ме гледаш като глупак? Нали ти казах, че тя знае какво й трябва. Няма да те пусна днес никъде, а междувременно аз имам много важна работа. Всеки момент трябва да позвъни шофьорът ми и да ме закара… впрочем, не е важно. Днес имаш пълното морално право да направиш всичко, каквото ти хрумне: можеш да се накъркаш до припадък, можеш да се заемеш с Танка, а тя, както ти казах, няма нищо против, с една дума — чувствай се стопанин тук. Нещата за бръснене са в банята, тя ще ти покаже. И последното, моля те, не ставай идиот и не изпитвай никакви угризения на съвестта пред Грязнов. Нищо не си му отнел.

Телефонът зазвъня. Олег бързо вдигна слушалката, изслуша мълчаливо късата реч, като кимаше и най-сетне отговори:

— Качвайте се, аз излизам. — А за Саша добави: — Моите телохранители нещо се изплашили. Край къщи обикалят някакви. Саша — той направи страшна физиономия и се засмя, — може пък да не преследват мен, а точно теб? Извинявай — бързо се поправи той, като забеляза как скулите на Турецки се стегнаха, — не се сърди, шегувам се. Между другото, ето една от причините, поради която не те пускам. Хайде, чао, поздрави Татяна от мен. Само много страстно!

Олег се изкиска, наметна върху раменете си модерния шлифер с колан, падащ под задника му, пусна в джоба ключовете, които стояха на масичката пред огледалото, и излезе, когато на вратата се позвъни два пъти късо.

Саша стоеше като глупак в антрето и не знаеше как да постъпи. После бавно тръгна към кухнята, където шеташе Татяна. Тя се обърна, видя, че Турецки е сам, но не се учуди, сякаш предварително е знаела.

— А къде е Олег Анатолиевич?

Виж ти, подсмихна се Турецки, използват почтителни обръщения.

— Изчезна по някаква своя работа.

— Аа… — само рече Татяна и всичко бе казано с тази не дума, а по-скоро издихание. Или Турецки така я разбра. Знаела е, естествено. А пък той не знаеше какво да прави.

— Гледам, вече сте се почерпили? — не толкова попита, колкото констатира тя. — Искате ли да хапнете още?

— Не знам. — Турецки вдигна рамене. — За ядене — определено не, а за пиене… Ами вие, Таня?

— Аз съм сита! — и тя показа с длан над главата си. Саша не разбра от какво се е наситила: дали с проблемите? — А с вас ще пийна с удоволствие. За кураж.

— А нима имате нужда от кураж? — смая се Турецки.

— Аз? — Тя го наближи съвсем плътно, така че той да усети тръпчивия аромат на парфюма й. — Нямам нужда. А може ли днес да ти говоря на ти? За какъв дявол са ни тия условности?

Турецки преглътна и сложи треперещи длани върху бедрата й. Тя моментално притисна гърдите си о него, мина с устни по брадичката му и рече тихо, сякаш само на себе си:

— Е, сега всичко ще е добре… Хайде да вземем оттатък бутилката и чашите. Ела, ще ти покажа къде са бръснарските принадлежности, избръсни се, че ще ми одереш цялата кожа.

— Нима цялата!

— В днешната ситуация нищо не е за изключване — отбеляза философски тя.

Татяна стоеше край ниската масичка и наливаше светло вино във високи чаши. На раменете си имаше почти прозрачно халатче или нощница, или изобщо дявол знае какво прекалено съблазнително нещо. Краката й — красиви и силни — бяха с прозрачни мрежести чорапи. Турецки усети мигновена странна болка, подобна на кратък спазъм. Чорапите! Пред очите му изплуваха разкошните крака на Силвинска и веднага — петното кръв на възглавницата.

Той потрепери и неволно се отмести от Татяна, но като забеляза движението му, тя веднага се притисна до него — с колене, бедра, корем, гърди: с една дума, сякаш се вля с цялото си тяло в него. Отметна главата си и попита какво има, нещо не е ли наред?

— Чорапите… — промърмори той, без да обясни нищо.

— Ах, това ли! — Тя разбра посвоему, усмихна се и пръстите й настойчиво хванаха колана на панталона му. — А ти си ни бил почти невинно момче, така ли? Добре, сега бързо ще оправим всичко…

Той застена от желание.

Татяна пак притисна лицето си до него, сияейки с потъмнели от страст разширени очи.

— Можеш ли да ми обещаеш?

— Какво?

— Не ме жали…

— А защо? — Той впи устни в нейните.

— Хайде! — простена тя.

Тя разказваше тихо, сякаш на себе си:

— … а когато изведнъж ме погледна, разбрах, че ако ме докоснеш… веднага ще ти се отдам…

— И къде възнамеряваше да го направиш? — подсмихна се Турецки, като галеше с твърдата си длан кръглото й, покрито с прозрачна паяжина коляно.

— Харесва ли ти кожата ми? — попита тя изведнъж.

— Чудо. Но нали обещах да не я съдирам, макар да ми се иска много.

— Така си и мислех — въздъхна тя и се усмихна призивно.

— Та как възнамеряваше да нарушиш святостта на Главна прокуратура? — Саша я върна към разказа й.

— Ами много просто. Само трябваше да заключа кабинета ти — и готово. Имаш такова огромно писалище и върху него нито една хартийка. И си помислих: грехота е да не се използва за такова сериозно нещо… А вместо това ти взе и ме обля с ледена вода с твоя Грязнов.

Ако поначало Саша се тревожеше от някакви съмнения или угризения на съвестта, съвсем скоро сам не забеляза как всичко изчезна, сякаш се изпари…

Сутринта разбра, че това е то — женски крака с чорапи. Защото преди не знаеше. Ето така ще мине животът ти и ще опънеш петалата като глупак. Обидно е. И друго съобрази: дотолкова пое от парфюмите на Танка, че сега вече никакво къпане нямаше да ги измие. Ще се наложи да вземе от френските екстри на Олег, няма как. И Турецки щедро се обля по всички места с такъв дезодорант, че като влезе в банята, Таня кихна и ококори очи.

— Господи, какво става тук?

— Убивам всяка информация за тебе — като прочутия Вълк от „Ну, погоди!“ — изхриптя-промуча Турецки.

Татяна се засмя весело:

— Не, сега дълго няма да го премахнеш… Ще се наложи да не нощуваш вкъщи, тоест у Грязнов. Ще те усети.

Така го каза, че Саша пак усети как го свива под лъжичката. Когато го погледна изпитателно в очите, Татяна май разбра всичко.

— А ти, драги, ни най-малко няма какво да му обясняваш. Или да се разкайваш за нещо. Та това са наши лични отношения между теб и мен. В края на краищата аз съм поискала, наречи го мой каприз, както видя, Олег Анатолиевич не възразяваше. Не сме деца и не сме длъжни на никого. Аз умея да мълча. Изобщо сам решавай, както искаш. Във всеки случай мен няма да ме обидиш. И ако пак много ти се прииска, звъни. Между другото, и ти ме хареса. Почувствах го.

Какво можеше да й възрази! Как да обясни, а и нужно ли е, че „хареса“ изобщо не е точната дума. Турецки разбра смисъла на „всемирния потоп“: когато остава само едно-единствено последно желание, след което идва небитието и пълната тъмнина.

Той погледна часовника си: пет и половина сутринта, а отвън зад спуснатите лъскави тюлени пердета едва настъпваше изгревът.

При всички случаи трябваше да се отбие вкъщи да смени ризата си. Но… как да избегне срещата със Слава? Не е сложно да излъже нещо. „Какво му мисля като някое момченце?! — възмути се изведнъж Турецки. — Наистина на кого му влизат в работата моите приключения!“

— О! — подсмихна се Татяна. — Така повече ми харесваш. Иначе се мръщиш за всяка дреболия.

„Дали Танка не чете и мисли?“

Турецки започна да се облича по навик. За разлика от Грязнов този процес при него траеше максимум две минути. Татяна го наблюдаваше усмихната.

— Образцов любовник — каза тя най-сетне. — Е, ще тръгваш ли? Тогава помни какво ти казах. Аз съм единствената господарка на това, което притежавам. И си е моя работа на кого и как давам.

Тя го изпрати до входната врата, пак го обви с ръце, с цялото си тяло, и Саша почувства, че ако не тръгне веднага, изобщо няма да тръгне. Татяна не му мислеше лошото и го пусна. Още повече че вече започваше работният ден — сряда. Не е събота или неделя, когато можеш да си позволиш всякакви сутрешни щуротии.

Бележки

[1] Митична райска птица-дева, която при слизането си на земята очаровала хората с пеенето си. — Б.пр. ↑

[2] Става дума за повестта „Седемнайсет мига от пролетта“ от Юлиан Семьонов. — Б.пр. ↑

[3] Рекламно предаване с участието на певеца Андрей Макаревич, който кани в разкошна кухня други светила на естрадата и заедно приготвят любимите си рецепти. — Б.пр. ↑

[4] Прочут морски курорт в Абхазия, на едноименния полуостров в Черно море. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фридрих Незнански Контролен изстрел (7)

Метаданни

Данни

Контролен изстрел

Информация

История

Сваляне / Връзки

Вторник, 10 октомври

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

Фридрих Незнански
Контролен изстрел (7)