Фридрих Незнански
Контролен изстрел (10)

1.

Беше още тъмно и мрачно, когато Турецки спря трошката си на платения паркинг близо до летище Шереметиево-2 и като вдигна яката на подплатения си шлифер, с куфарчето в едната ръка и дълъг черен чадър в другата — Денис го накара насила да го вземе, — тръгна към залата за заминаващи. Придума Грязнови да му спестят ненужните прощални церемонии. Достатъчно е, че тримата седнаха преди тръгване според обичая, след което Саша повтори на Денис, че ще го посрещне на франкфуртското летище в неделя сутринта. В бюрото на „Луфтханза“ бяха казали на Турецки, че полетът трае три часа, а двата часа разлика във времето почти ги компенсираха. Естествено, на Денис ще му е много по-лесно в Германия: знае езика. А Турецки го владее в рамките на училищната програма отпреди сто години. Тук не броим няколкото псувни.

Александър Борисович най-много не искаше полетът да се отложи по някаква причина. Заради времето. Съвсем ниска облачност, ръси нещо противно — или дъжд със сняг или обратното — сняг с дъжд. На всичко отгоре — той съобрази едва тук, на летището! — днес е петък! И не стига това — ами е тринайсети! По-хубаво съчетание не може да има. Но като си спомни Ирка и кръстоса показалеца и средния си пръст, както тя обичаше да прави — против уроки, той плю през лявото си рамо и смело се насочи към гишето за регистрация.

Попълването на декларацията му отне няколко минути. Няма багаж със себе си. Злато — също, нито по пръстите, нито на шията. Часовник — обикновен. Валута? Каква валута може да има един командирован? Саша забрави да обмени в долари или марки сумата, която му дадоха в службата. Затова, както винаги, го спаси Грязнов. Нареди на Денис да пресметне и смени на чичо Саша… хм, на Александър Борисович по днешния курс петстотин долара. Два милиона, някога митична сума, веднага бе сложена на масата. Господи, кой можеше да помисли, че ще стане истински милионер! Ама на — дори му хартисаха. Нали, като се върне, ще му потрябват, ще трябва да живее… Макар да е милионер.

Веднага след митническата проверка (обаче как звучи: секюрити!) той премина в ръцете на Европа. Искате ли да хапнете? Заповядайте на шведската маса. Ще пийнете ли? Ноу проблем! Но Саша не беше новак: нали веднъж беше летял за Америка! Не го интересуваха тези глупости, понеже обслужването в „Луфтханза“ е на високо равнище. А щом е така, трябва да запази в стомаха си място за хубавата храна, а не за случайни буламачи.

Саша бързо разбра, че не е сгрешил. Защото едва се вдигнаха във въздуха и стюардесите — много мили, съвсем неприличащи на германки — засноваха из просторния салон на боинга, подготвяйки пътниците за първата закуска. Командирът на милата дългокрака група бе или недоучен пилот, или старши стюард. Във всеки случай имаше почти непристъпен вид, а на всички възможни места по него изобилстваха златни галони. Така напомняше посланик на някоя съвсем малка островна империя, където всички блестящи принадлежности на знатния род се предават по наследство. Турецки бе виждал веднъж такъв посланик, който буквално преливаше във всички цветове на дъгата.

Но в дадения момент хуморът на ситуацията бе другаде. „Посланикът“, както Саша веднага започна да нарича мъжа, кой знае защо си избра за мишена на своята любезност именно Турецки. Не съседа му отдясно — пълен, тежко сумтящ господин със странна брокатова жилетка, и не съседката отляво, зад пътеката — и Саша с голямо удоволствие би я ухажвал. Тя така мило и непринудено променяше елегантните си пози, ловко премяташе крак върху крак и демонстрираше в дълбоката цепка на късата си поличка нещо интимно-възрозово. Не минаха и десет минути, когато „посланикът“ наведе във вежлив поклон белезникаво златистото си теме и произнесе на руски:

— Ще пием ли аперитив?

— Ще пием — прие с удоволствие Турецки, поемайки чаша слабичък алкохол, дъхащ на анасон.

След няколко минути — нов поклон:

— Идва закуска. Водка, шнапс, бира?

— Бира — каза Саша, като си спомни съвета на главния прокурор на Руската федерация.

— Не — обади се услужливият „посланик“, — трябва „Столичная“. Бира — после.

Заедно с доброжелателната усмивка Саша получи сигурно към трийсет грама водка в голяма чаша. А след още няколко минути заедно с въпроса-твърдение: „Може ли повтаря?“ — получи още една такава порция.

„Никак не е зле като за тринайсети — помисли Турецки. — У нас щяха да дадат безплатно само първата и единствена. А по-нататък — вади и плащай. Ех, хубаво е в Европата, да я вземат мътните!“

След вкусната закуска Саша леко отпусна облегалката на креслото, като мислеше да дремне малко, но пред него пак изникна фигурата на „посланика“:

— Сигурно трябва малко да пийнете? — Разбира се, въпросът бе съществен.

— А! — по този начин Саша изказа отношението си към миналото. — Давайте! И пиене, и мезе.

„Посланикът“ щеше да изпълни поръчката, понеже вече носеше на подноса порцията водка, но веднага наведе въпросително глава:

— Моля извинете. Вас ист дас „мезе“?

Излиза, че не знае значението на тази световноизвестна дума! А когато постави пред Саша водката и тръгна за сандвич (Турецки приблизително така му обясни какво е леко мезе), Саша спря притичващата покрай него стюардеса и попита на английски кой е този симпатичен младеж и защо така старателно иска да напои пътника. Момичето отвърна през смях, че Валтер е техният старши стюард и в момента стремително изучава руски език. Започвайки с най-необходимото в Русия. Турецки се смееше като дете. А по-късно обясни на Валтер, като се обърна към него с „хер Валтер“ и сигурно го порази до дъното на душата, че пред всички други напитки лично той би предпочел хубавото баварско пиво. И стюардът се стараеше през останалото време да докаже на руския пътник, че в Бавария приготвят наистина най-вкусната бира.

След бирата някак постепенно отстъпиха грижите, обкръжаващи от всички страни Турецки. Той си забрани да си спомня защо, с каква цел лети сега за Германия. Сякаш с пренасянето на камарата досиета от своя сейф в Меркуловия Саша решително се отърси и от необходимостта да мисли за тях. Обаче няколко дребни гвоздейчета все пак не му даваха възможност да се чувства докрай свободен. Не успя да се чуе с Толя Равич. Секретарката в офиса му съобщи, че шефът е в града и ще се прибере вкъщи едва през нощта. Но непременно ще му предаде молбата на Турецки да го посрещне на летището във Франкфурт. Освен това каза, че ако не успее той лично, непременно ще изпрати някого от сътрудниците си, само трябва господин Турецки да слуша внимателно съобщенията по радиото.

По принцип не е страшно, ако не го посрещнат, все някак Саша ще може да се обясни в справочното бюро на английски. Пък и офисът на градската криминална полиция сигурно също не е кой знае каква голяма тайна. А там е хер Ханс Юнге — деус екс махина, както би казал латинецът — сиреч Бог от колата, типично театрален израз, преминал в нашата грешна действителност: преди десетина години — секретар на районния комитет на партията, а сега — цигулка в духов оркестър… Саша не виждаше особени трудности.

Разстройваше го разговорът с Ирина. Естествено, тя не ревеше, не го обвиняваше, че не желае да постои със семейството си, разбираше, че той просто има нужда да си почине, в противен случай ще рухне, а семейството ще умре от глад в прекия смисъл на думата. Но зад всички тези думи се криеше най-горчива истина. И тя изразяваше само едно: извънредно зле са твоите работи, Александър Борисович. Не бива да живееш така занапред, понеже това изобщо не е живот, а пълна мъка. И обещанието да долетиш при тях в най-близките дни бе възприето от Ирина като още едно, поредно обещание, което може да бъде нарушено от всяка една дума или указание на висшестоящото началство. И никой за нищо няма да е виновен, защото кучешкият живот е такъв, и отвратителната професия…

Турецки дълго не можеше да се отърси от усещането за някаква обща безнадеждност след объркания разговор с жена си. А и малкият Шурин син доля масло в огъня! Беше вече късно, когато Олег позвъни на Грязнов и го помоли да извика Саша. Каза, че вече практически е решил въпроса с Ирка и остава Саша да се обади от Германия. Попита ще го посрещнат ли, няма ли нужда от някаква помощ. Турецки боботеше нещо благодарствено и неутрално в отговор, а сам мислеше, че наистина трябва да зарязва всичко, да стане служител в Белия дом, да премества от бюро на бюро никому ненужни книжа и да използва всякакви блага, които преди бяха достъпни само за Министерския съвет, Върховния съвет и прочие горни етажи на властта, взети заедно. А ако при това разрешат да дава и съвети, тогава, извинете, за такъв живот можеш да нарушиш изключително много принципи. Ако не и всичките.

Стюардесата съобщи за скорошното кацане на летище Франкфурт на Майн, а Саша получи от любезния хер Валтер поредната порция водка.

А по-нататък всичко бе като в най-добрите световни летища. Самолетът се приземи, до него долепиха ръкава-коридор и пътниците безгрижно влязоха в огромна блестяща зала, без да обличат палта. Шлифер, куфарче и чадър — това бяха всички неща на Саша и с тях спокойно и без да бърза премина паспортната проверка. Изобщо с толкова багаж не отиват на почивка. Но Турецки бе готов да отговори на всеки интересуващ се, че този чифт ризи, чорапи, боксерки и прочие дреболии, наредени в куфарчето му, са напълно достатъчни за първия ден от пребиваването му. А по-нататък — ще потърси услугите на всеки магазин. Не е ли това по европейски? Че с какво сме по-долу от другите?

2.

Като мина всички коридори, той най-сетне излезе в залата, където се тълпяха посрещачи, и се огледа: никой не се втурна към него. Какво пък, ще слушаме внимателно, каза си той и пак огледа с разсеян поглед лицата на посрещачите. В този момент някой го докосна вежливо по лакътя. Саша се обърна. До него стоеше едър младеж с явно славянско лице — русокос, вирнат чип нос, сини наивни очи.

— Извинете — рече младежът с лек, напомнящ прибалтийски акцент, — вие ли сте господин Турецки?

— Да — кимна Александър Борисович. — А с кого имам честта?

— Много приятно — посрещачът избягна отговора. — Ние ви очакваме. Много приятно, моля, колата е там. — Той веднага внимателно, но настойчиво — Саша помнеше, — както прави обслужващият персонал в чужбина, почти измъкна куфарчето от ръцете на Турецки и чадъра, остави му само шлифера, хвана го под лакътя и го увлече през тълпата към изхода. Вървеше широко и свободно, размахвайки куфарчето и същевременно, без да забравя да прави път на госта. Турецки така се захласна по необикновената среща-пантомима, че някак не гледаше настрани и се опомни едва когато се оказа на улицата. В този момент до самия ръб на тротоара приближи и спря разкошен сив автомобил.

От колата излязоха двама и тръгнаха към него.

Саша щеше да си отвори устата, за да ги поздрави и произнесе съответните за ситуацията думи, но веднага усети доста осезаем удар в хълбока, около бъбрека, дръпна се, но мигом го успокоиха.

— Без вълнения! Качвайте се в колата, господин Турецки! — каза усмихнатият синеок. — Не си създавайте ненужни неприятности.

Двамата отпред сякаш вежливо се разделиха, единият отвори задната врата на колата и пръв седна, като посочи на Турецки с длан да го последва. Дългият черен ствол на пистолета отново го натисна до болка в бъбрека. Синеокият държеше здраво левия лакът на Саша. Ама че ситуация!

— Е — рече тихо човекът, който отвори вратата, — не ни карайте да чакаме дълго.

Какво оставаше да направи? Трябва да слуша, защото иначе чичковците, явно сериозни, могат и да вдигнат шум, и да започнат да стрелят посред бял ден. Саша неизвестно защо не усещаше страх, може би защото му се струваше, че всичко това става с друг, а той просто наблюдава отстрани или гледа по видеото някакъв американски филм. Турецки седна покорно в колата, веднага до него се настани синеокият, при това главата му едва ли не опираше в тавана на кабината и той се смъкна надолу на седалката, почти легна, а коленете му се оказаха почти до лицето му. Здравенякът май минаваше два метра. И як — Саша вече почувства силата на хватката му. Третият похитител сега Турецки можеше да ги нарича само по този начин — седна до мълчаливия, който не обръщаше никакво внимание на ставащото. Кимна. Тежката кола пое плавно и почти безшумно.

— За вашата безопасност, господин Турецки — рече синеокият, — ще се наложи да вземем някои предпазни мерки спрямо вас. Ако обичате, дайте си ръцете.

Какво можеше да направи? Да се съпротивлява, да бяга? По-рано трябваше да разбере, по-рано… Саша извади ръцете си под шлифера и те веднага бяха щракнати ловко с белезници, след което шлиферът ги закри, както преди.

Колата набираше скорост, зад силно затъмнените стъкла мержелееха дървета, още не навсякъде с опадали листа, които кой знае защо му се струваха червени — може би стъклата ги правеха такива, високата предна облегалка закриваше хоризонта, трудно беше и да се мърда насам-натам — отстрани здраво го притискаха мускулестите рамене на похитителите.

— Той какво се върти? — много ясно изрече предният, без да се обръща конкретно към някого.

— Господин Турецки — каза миролюбиво синеокият, — ако не се успокоите незабавно, ще бъдем принудени да ви ударим една солидна доза успокоително.

— Успокоих се — отвърна Турецки и като помълча към минута, попита: — Може ли едно просто въпросче?

— Ако е просто… — подсмихна се синеокият.

— Разбирам, че не ме карате в хотела. Но все пак кои сте вие и за какъв дявол съм във вашите ръце?

Шофьорът подхвърли на немски кратка неразбираема фраза, в която имаше много съскащи звуци. Младежите отляво и отдясно моментално се обърнаха и започнаха да се взират в задното стъкло на колата. Саша също щеше да извие глава, но веднага получи силен удар отляво. Предният също каза нещо, но неговият немски дори за такова неопитно ухо като Сашиното, беше груба имитация. Явно наш. Обаче се разбраха. Колата започна рязко да набира скорост. На такава магистрала, разбра Турецки, можеш спокойно да вдигнеш и двеста. Но вероятно имаше сериозна причина за тяхното смущение. Някой ги преследва? А какво правят в подобни ситуации? Вземат заложник, обявяват цената му, получават парите, съответно го убиват със случаен куршум или самите похитители, или полицията, после съобщават, че подобни операции не минават съвсем без жертви. За съжаление… Приятна перспектива. Турецки изведнъж се усмихна и помисли, че щом още не е изгубил способността си за ирония, значи май не всичко е изгубено.

В това време похитителите продължаваха да се съвещават и най-накрая постигнаха съгласие. Синеокият извърна глава към Саша и заяви с лека усмивка:

— Господин Турецки, все пак решихме да ви направим малка инжекция. Така трябва. Обстоятелства. Не му пречете — той кимна наляво, — трябва да ви боцне.

Седналият отляво веднага извади от вътрешния си джоб малко кожено калъфче, разтвори го на коленете си, за миг сглоби спринцовката и я напълни с течност от жълтеникава ампула. После се изви към Турецки, който от ненавист към инжекциите бе готов дори да затвори очи, и с някакво ловко професионално движение на стар наркоман заби иглата в ръката на Саша направо през костюма и ризата. „Бре, че нрави! — едва не извика Турецки. — Това е заразно, кой знае какво е!“ Но веднага го парна друга мисъл: а каква е сега разликата? Какво значение има за осъдения на смърт кой е пил от чашата преди него — здрав или сифилистичен в последния стадий? Мрачният хумор на стария виц не успокои Турецки, но поне го накара да се отпусне. Или инжекцията действа? Дори му се дощя да се смъкне на седалката като синеокия и да затвори очи, които явно се умориха от нелепото изобилие на червено зад стъклата на колата. Което и направи, грамотно, както са го учили някога треньорите, отпусна всички мускули. По вида му дори глупак би разбрал, че Турецки е изпаднал в безсъзнание.

Имаше и друга надежда: похитителите явно не искаха да говорят пред него на руски, а немският им, меко казано, дразнеше. Може би номерът ще мине?

— Как е? — Александър Борисович чу родна руска реч. — Хвана ли го?

— Аха! — блъснаха грубо Турецки в дясното рамо и той се отпусна върху седналия вляво. Пак го блъснаха, този път отляво, и тогава Турецки покорно се сгъна, опрял лице в собствените си колене.

— Готов е — констатира първият. — Не ми харесва оня зеленият…

— Кой?

— Абе дето се крие зад мерцедеса. Между другото, не се отделя от нас от летището. Чий е? Можем ли да изчезнем?

— Да бе, току-така ще изчезнеш. Но не е полицията, тя нямаше да се бави толкова… Не, трябва да слезем от бана… Знам какво да правим. Трябва да минем през панаира, там няма да ни хване нито едно ченге.

— Ами тоя? Направи нещо да се движи.

Седящият отляво се повъртя и Турецки почувства рязко убождане под лакътя, от което и в мястото на инжекцията, и в гърдите, а и в стомаха му скоро започнаха да текат огнени вълни.

В това време колата рязко намали скоростта, изглежда, тръгна по по-тесен път, криволичеше, но след малко пак излезе на магистрала. Борейки се с пожара в гърдите си, Турецки започна активно да си спомня, да се заставя да си спомня поне малкото, останало му от уроците в училище по немски. Път, шосе — бан, убан — това е май метро, банхоф — железница, но на открито, над главата… или не? Да беше тук Денис… Ама че проклетия! Той ще долети вдругиден, а Турецки вече може изобщо да не е между живите. Разбира се, не отговориха на въпроса му какво искат от него. Значи е в нечии ръце? На мафията? Най-вероятно е така. А какво искат от него — пак само глупак няма да разбере. Какво искаха ония, които се опитаха да го натикат в багажника на банкера Игор Борко? Ами ония, които пробутаха на него и Костя шайбичките за подслушване? Тези, които съвсем открито, нагло, пред очите на десетки хора намушкаха Семьон Червоненко в сърцето? Но ако наистина сериозно им трябва нещо от следователя Турецки, значи не всичко е изгубено, може и да се поопъне, и да се пазари малко за живота си.

Ето, май и мислите му започнаха да се проясняват от напрежението. Значи, заповяда си Турецки, не бива в никой случай да се отпускам нито за миг. Трябва да издържа… да издържа… да издържа… Той застена високо и демонстрирайки неимоверно усилие, отлепи клепачите си. Похитителите веднага минаха на лош немски.

В диалога им се прокрадна думата „вестхафен“ — с руски прононс, както се казва. „Вест“ е запад, а „гафен-хафен“? Ами пристанище! — зарадва се Турецки и съобрази, че става дума за западното пристанище на Майн. А, ето къде се намират сега. Не, неслучайно Дениска го разхожда по картата на Франкфурт и му показва къде какво се намира. Къде е летището, къде центърът, какви мостове и магистрали има, накъде водят. Разбира се, Турецки нямаше възможност да запомни всичко, пък и картата бе немска, виж, да имаше руски надписи… Но и това беше полезно. Обаче къде го карат все пак? Центърът на града, който така хвалеше покойният Кочерга, като че ли е много по-вдясно. Как беше? „Седя си на Цайла…“ Ами да, пил е тъмна бира в бара. Където са го проследили рижият и чеченецът…

Колата премина един мост и Турецки видя як, сякаш изрязан от шперплат плосък мъж, висок около десет метра, който с механична последователност вдигаше и спускаше със странно пластични, но неравни движения огромен чук. Интересно какво ли символизира? Чакай, застана нащрек Турецки, за какво ми напомня този чукач? Нали Денис ми говореше за него. Първо изникна някаква нелепа островърха къща-кула с черни или сиви стъкла. Колата вече караше по улица, претъпкана от хора. Синеокият изведнъж го попита за самочувствието, Саша се опита да свие неопределено рамене, демонстрирайки още по-голяма слабост, отколкото усещаше в тялото си. Като че ли това окончателно успокои похитителите. Те пак размениха няколко фрази, след което синеокият продължи разговора си с Турецки.

— Сега, господин Турецки, ще ви сваля белезниците, ако ни обещаете веднага, че никого няма да викате на помощ и няма да се съпротивлявате. Ще слезем от колата и ще влезем в онова голямо здание. Най-сериозно ви съветвам да не проявявате… самостоятелност. Става ли?

Саша сви рамене равнодушно и кимна, сякаш е препил алкохолик. Добави индиферентно:

— Искам до тоалетната… Бирата… пиво… ферщеете? Не? Добре де… Тогава тука…

— Ще има тоалетна — отговори бързо синеокият, после повтори на немски и Саша така и не разбра защо на тях им стана весело. Затова пък разбра много добре друго: всяко необмислено движение или жест могат веднага да повлекат след себе си куршум от дългото черно дуло, толкова изящно украсено със заглушител. Така че никой наоколо да не чуе и разбере защо човекът е паднал на пода, а от устата му вони на бъчва.

Похитителите, разбира се — и Турецки бързо го оцени, — си знаеха работата. Те ловко го подхванаха под ръцете и буквално го изнесоха от колата. Качиха се в сградата, разсичайки тълпата, а след това започна нещо просто невъобразимо: движеха се бързо през някакви прозрачни тунели, слизаха и се качваха с ескалатори, местеха се от павилион в павилион по движещи се пътечки. Отстрани, сякаш си представяше Саша, не можеха да бъдат възприети като похитители и заложник. Просто няколко души се движеха през кипящия човешки мравуняк, бяха облечени твърде прилично, подкрепяха се и си помагаха, хващаха се под ръка, разменяха по някоя дума в движение — какво необикновено има в това? Омаломощен от инжекцията, но изкуствено възбуден от енергичните движения на похитителите, Турецки се поддаде на темпото им пряко волята си, така че ако ги наблюдаваше човек отстрани, сякаш не се отличаваха по нищо от останалите хора.

По същия делови начин влязоха в тоалетната, където Турецки бе обкръжен тактично и ловко и получи възможност да свърши нужната работа. Със същата скорост се качиха в яркоцветна зала, където кой знае защо връчиха на Турецки вафлена фунийка със сладолед. Той послушно и дори с някаква детска радост близна студената сладка топка, ухаеща на ванилия. Групата измарширува по-нататък в прилично темпо, от павилион до павилион, двамата поред придържаха Турецки под ръка, третият вървеше отзад. Саша разбираше с някакъв чужд мозък, че с този сладолед изглежда изключително нелепо, но после, когато видя, че не само той облизва шарените фунийки, не че се успокои, но просто без съжаление изхвърли своя недояден сладолед в най-близкото кошче.

Спряха пред входа на един от павилионите — десетия или единайсетия поред, Саша вече не можеше да си спомни, — и синеокият донесе на всеки по една бира. Турецки видя, че темпът, с който започнаха, се нуждаеше от подсилване. И похитителите сякаш някой ги гони — изпразниха шишетата си. Саша не бързаше. А закъде да бърза. Още повече че вниманието му бе привлечено от странен човек дълъг и тънък с козя брадичка, целият в черно, — който свиреше пред входа на цигулка. Може би похитителите нямаше да възразят, ако Турецки малко си почине от лудешкото тичане. Той дори си позволи да направи две малки крачки към цигуларя.

Това бе едно старче, на него като на закачалка висеше черен фрак. На краката си имаше също така черни остроноси обувки. Цигуларят се надигаше нагоре, извиваше се като дълга черна змия в такт с музиката, фигурата му изглеждаше също така нелепо, както и онзи плосък стоманен човек с чука, но както и в предния случай, и тук нещо омагьосваше, привличаше погледа. Мелодията бе лека, старчето-цигулар живееше в нея — единствената възможност да си изкарва хляба. А край него течеше тълпата.

И пак — по-бързо, темпо, темпо!… „Шнел, шнел!“ — звучеше в мозъка на Турецки. След малко се озоваха до друг изход от територията на панаирните павилиони. Към тях веднага се насочи нова кола. Този път голям син мерцедес. По описанията, спомни си Турецки, този може да е роден брат на колата, в която са загинали Елмазов и „куриера“ оттук, от този град.

Пак притиснаха Саша от двете страни и колата полетя. Той вече не гледаше встрани: беше безсмислено. Все едно нямаше да запомни добре в това състояние. Значи трябва да се съсредоточи върху нещо друго, не по-малко важно.

И първата мисъл, която болезнено прониза съзнанието му, бе: щом са го хванали по този начин, сега вече е сигурно, че няма да го пуснат. И никой няма да научи… Нали официално е в отпуска. И истината се знае само от трима души. Които абсолютно по никакъв начин няма да могат да помогнат. Е, може би Костя ще успее да вдигне на крак полицаите на хер Юнге. И какво от това? Та те самите са готови да заплатят десетки хиляди марки дори за случайни свидетелства за убийците на собствения им банкер. А какъв им е Турецки? Нали убиха и Владислав Листев! И Саша знаеше как вървеше разследването, понеже с делото се занимаваха негови колеги. Лично президентът се закле над гроба на Влад, че ще намери убийците, а как завърши всичко? Ще го забравят и него, „важния“ следовател Турецки. Ще нарекат гибелта му пореден епизод от борбата с организираната престъпност. А пък може момчетата от „Нова Русия“ да пуснат некролог, че така и така, имахме такъв сътрудник, способен следовател, който не доживя дори до половинвековието си. Току-виж и сянка от крилцето на славата паднала на бившата му грешна глава… Но защо започна така отчаяно да се съжалява? Нима животът вече постави точка? Но за какво мислеше? Ах, да, както писа Шчекочихин, смъртта, по-точно убийството, на Влад отвори широко вратите за серия „нагли убийства“. Демонстративни. Мнозина започнаха да водят собствени разследвания и също станаха жертви. Например Кивелиди… Ами Елмазов, който поиска да промени финансовата политика… единствено това! Не, прав беше тогава Шчекочихин, като каза, че да имаш големи пари днес е все едно да вървиш по минно поле. Но това е в техния свят! А какви пари има Турецки? Петстотинте долара на Славка? Но защо толкова дълго се церемонят с него? Просто да го гръмнат — и край. А те все го карат някъде…

Мерцедесът пътуваше покрай железопътна линия. Саша помисли, че откакто Гагарин обиколи Земята, светът става все по-малък и все по-достъпен. А те, ченгетата, продължават да се оплитат като пиле в кълчища. И онзи кучи син, главният прокурор, е прав, трябва да се ходи при колеги, трябва да се гледа и свиква с други градове и страни, за да може по-лесно после да се ориентираш. Дори сега. Кой ще обясни къде го завея дяволът и къде ще намери печалния си край?

Доколкото си спомняше разказите на Денис, градовете на немците са построени като нашите села, все покрай главна улица. Ето, като че ли пристигнаха в един от тях. Колата свърна надясно от широкото шосе, покръжи между двуетажните вили, заобиколени с малки градини и подстригани зелени площи и излезе на тиха уличка с няколко къщи. Невисоки мрежести огради. Нищо работа, като огради за кокошки. Саксии с увехнали цветя. В дъното, зад къщите, се вижда тъмнозелен масив от дървета. Прилича на парк. По-наляво — връх на кирхе, църква.

Когато слязоха от колата, Турецки, докато показваше, че му е станало лошо от возенето, успя да се огледа, като се стараеше да крие очите си от похитителите. Край къщата на противоположната страна, по диагонал, се разхождаше едър мъж на средна възраст, облечен с ярък анцуг. На Турецки му се стори, че познава лицето му. Но не можеше да твърди къде и кога го е виждал, а и дали изобщо го е виждал. Пък може да е запомнил снимката му? Нали лично казваше наскоро на Юрка Фьодоров… ах, Боже мой, за минутка да дойде тук с неговите момчета!… Да, казваше, че съществува такава зрителна памет, човек вижда случаен минувач, а после цял живот го помни… Но кой е този?

В кратките уважителни фрази, които си разменяха похитителите, изведнъж проблесна думата „Мюлер“. И Саша си спомни: това е прочутият футболист! Така. Значи той живее тук. Или просто случайно се е оказал на това място. А каква е разликата, ако… „Но ти още си жив, Турецки! — заповяда си той. — И запомни: в къщата по диагонал видя най-великия Мюлер.“

3.

Къщата, в която го докараха, изглеждаше внушително: два кръгообразни наклона, по които колата влиза през портал, опрян на четири двойни колони; високите прозорци на втория етаж са в мавритански стил, покривите на страничните постройки завършват с широки балкони с мраморни перила. Богата къща, направи си извода Турецки. И изведнъж му мина през ума: ами ако ми се размине? Все пак тук има немци, а нашите са само момчета за всичко: доведи, донеси, дай, излез… А какво може да интересува немците? Каква полза могат да имат от руски следовател?

По доста стръмна вита стълба свалиха Турецки в мазе. Светнаха ярка лампа и той видя обширна стая, подобна на музей. По стените бе окачено старинно оръжие, блестящи рицарски брони, някакви ръждиви вериги, обръчи и други ценности с неизвестно предназначение.

За да не си позволява да се отпуска, Турецки правеше прости сметки наум: пресметна времето на пътуването, скоростта на движение и излезе, че от павилионите на Панаира на книгата са изминали примерно тринайсет-петнайсет километра. Но си оставаше тайна в каква посока: на север, изток или запад? Със сигурност не беше на юг, защото трябваше да преминат отново Майн…

В това време го сложиха на солиден дървен стол, както в най-евтините криминални филми, защипаха ръцете му с белезниците отдолу, на облегалката на стола, и насочиха в лицето му ярък сноп светлина — сигурно петстотинватова лампа. А самото помещение сякаш се изпълни с мъгла. Очите на Саша моментално започнаха да сълзят, но той с нищо не можеше да си помогне. Освен да стисне здраво клепачи. Но ярката розова светлина проникваше и през тях. Лоша работа, помисли той, така мога и да ослепея.

Грубо го дръпнаха за рамото, но Саша само отпусна глава, спасявайки се от светлината.

— Я го вдигни! — чу нечий нов глас, вече без акцент, явно московско произношение, с проточено „а“.

Рязък удар в ухото, едва не оглуша.

— Идиот! — извика същият. Саша отвори очи, но не видя нищо заради ослепителната светлина, можа само да измучи от болка и да тръсне глава. — Удари му кофеин, за да се съвземе по-бързо…

Щракна метал, издрънча стъкло и Саша отново почувства болка от инжекцията в ръката. И пак през дрехата. Диваци! Тъпи наркомани! На Турецки му се крещеше, псуваше, но с усилие на волята се сдържа, чувствайки как вратът му започва да гори, а гърбът, напротив, се покрива с лепкава студена пот. Неочаквано започна да гасне и светлината пред очите му, но не дотолкова, че Саша да може да различи нещо около себе си. Но напрежението в очите като че ли намаля.

„Защо действат с толкова примитивни средства? — помисли Турецки. — Кофеин… Ако бяха сложили от ония… как ги нарече Ким? Пип… аха, пипотиазин май. Веднага щях да омекна до мозъка на костите, а след това сам щях да си метна въжето на врата. Или нямат от това средство?“ Турецки не можеше да си представи и в най-светлия щастлив сън, че животът му сега не струва повече, отколкото излязлата от употреба руска копейка, произведена през деветдесетте години на отиващия в небитието век.

— Е, как е? — поинтересува се същият груб глас.

— Свестява се. — Някой вдигна главата му, разтвори клепачите му с пръсти, после яката длан го удари силно два пъти по бузите и Турецки реши, че е време „да се свести“.

Той се изпъна на стола, доколкото му позволяваха стиснатите с белезниците ръце, и се намръщи, извръщайки лице от ярката светлина. Впрочем тя вече не беше толкова ярка, май са я намалили малко. Но въпреки това наоколо нищо не се различаваше.

— Да му сложим ли още? — попита някой отзад.

— Че той ще пукне — измърмори грубиянът. — Или ще устиска? Ококорил се значи…

По пода затракаха токове, някой излезе. После тихо изскърца вратата, от която към Турецки лъхна нещо като застоял прах или нещо специфично — така мирише от дъното на стари книгохранилища. Помисли си, че помещението наистина прилича на мазето на някой музей.

Ако се съди по стъпките, през вратата минаха няколко души, Турецки успя да различи само едрите тъмни силуети. Те отидоха там, където бе лампата, разбутаха столовете и седнаха.

— Как се чувствате, господин Турецки? — попита тих и мек глас, с някаква елейна интонация. Саша започна да го нарича наум Елейния. За разлика от Грубия или Синеокия. Освен това и Наркомана, това говедо му удряше жестоки дози…

— Кофти — изломоти Саша и добави след пауза: — С ваше позволение.

— Нищо, сега ще се почувствате по-добре. Сложете му още малко… Не така! — В тона на Елейния изведнъж прозвънтя метална нотка. — Ти да не си на бунището? Навий ръкава… не го късай, а го навий, дезинфекцирай го като хората, той е важна птица! Защо все като скотове? Животът на господин Турецки не ни е безразличен. Той ще ни разкаже за тези неща, които ни интересуват, и веднага ще го пуснем. Ще го откараме в града и ще го оставим на многолюдно място, нека си почива…

Турецки не хареса много неща в странния монолог, отправен, естествено, само към него. Но този жаргон, тези мошенически интонации не можеха повече да го заблудят. Това не са никакви немци, а наша родна престъпна глутница, най-вероятно са се настанили тук, във финансовото сърце на Германия, и си въртят далаверата или изпълняват нечия воля от Русия. Затова изразите от сорта на „животът му не ни е безразличен“ или „ще го оставим на многолюдно място“ — са за заблуда на наивници, нищо повече. Ето значи при кого сме попаднали на гости!

— Е — попита ласкаво Елейния, — можете ли да говорите?

— Мога — отговори спокойно Турецки, решил засега да не изостря отношенията и да се постарае да бъде наистина послушен. В края на краищата да не дърпа дявола за опашката…

— Интересува ме всичко около вашия добър познат Виктор Антонович Кочерга…

„Охо, той дори постави ударението правилно!“

— … какво ви разказа, когато се видяхте, кого е видял, с една дума — всичко. Вие ще ми разкажете това, а аз ви обещавам да не ви причинявам болка, става ли? Кхъ-кхъ…

Като чу неприятния покашлящ смях, Турецки само повдигна равнодушно рамене.

— А какво значение има сега това, щом се е обесил?

— Вие не разбрахте. Добре знаем, че сам се е обесил. Но не знаем какво е успял да ви разкаже, когато прекара в дома ви цяла нощ. Ето това не успя да ни разкаже, защото много бързаше. — И пак този гаден смях. — А вие ще ни разкажете всичко.

— А какво друго ви интересува?

— Не бързайте, имаме мноого време! Главното е да ви стигнат силите.

— Добре, ще разкажа. И какво ще получа после за това? Също примка?

— Но защо? — Елейния се оскърби от такова неразбиране. — Ще ви откараме, както ви обещах…

— Ами да, ще ме ликвидирате на многолюдно място, ясно… Не, готов съм да ви разкажа каквото зная, още повече че сведенията вече не представляват никаква ценност, понеже делото за убийството на Елмазов — ако ви е известно това име — вече е прекратено. И е предадено на архив. Но искам твърди гаранции. Иначе няма да получите нито дума.

Елейния се подсмихна и Саша чу как тихо, почти шепнешком каза на седналия, изглежда, до него:

— Пазари се… Живее му се, че как… — И веднага високо: — Имате твърдата ми дума. Вие ни давате сведенията, ние — свободата.

— Добавете: да не мръдна от мястото си! — мина в настъпление Турецки, искаше твърдо да знае на какво може да разчита с тия бандити.

Някакво леко размърдване — и веднага оглушителен удар с юмрук отстрани по челюстта. Пред очите му избухна слънце, устата се напълни със солена гъста маса, която неизвестно защо бодеше горящото му небце. Саша не можеше нито да я преглътне, нито да я изплюе, само я събираше в устата си и усещаше как бързо увеличава размерите си дясната страна на лицето му.

— Извинете, но започнахте да се държите нетактично — чу той тихия глас на Елейния. — Занапред не си позволявайте глупости.

Саша най-накрая успя да мръдне, доколкото можеше, напред главата си и изплю на пода алената каша. С подутия си език напипа дупки между зъбите горе вдясно. Погледна панталоните си, оцапани с кръв, и поклати глава със съжаление. Не беше ясно за кое повече съжалява — за изцапания костюм или за липсата на няколко зъба в устата.

— Ло-оша абота… — успя да каже най-накрая.

— Няма нищо такова — подхилна се Елейния и седналите край него в тъмното го подкрепиха.

— Фашата або-та е шибана… — запелтечи с усилие Турецки.

— Какво, какво? — попита Грубия.

— Извинете, господин Турецки, хората не разбират какво казвате. — Елейния продължаваше да се разтапя от любезност.

Саша най-накрая успя да овладее речта си и обясни, че е имал предвид Липкин.

— Кой Липкин? Кой е той?

— Докторът… Прави ми наскоро зъбите. А сега цялата му работа — на! — Саша посочи с брадичка кървавото петно на пода.

И тия гадове най-после разбраха за какво е ставало дума, прихнаха. Значи стана им весело от напразната, вече ненужна работа на доктор Липкин. Саша не разбра, може би си казаха думата идиотската ситуация и неговия доста странен хумор, но като че ли самата атмосфера в мазето се промени. Във всеки случай повече не го удариха. И Турецки, съзнавайки ясно, че положението пак не е в негова полза, започна да разказва за Кочерга всичко, което знае, но бавно, сякаш си спомня. Не, не всичко, разбира се. Той вече виждаше какво конкретно, какви сведения най-вече са нужни на бандитите и се стараеше незабелязано да ги заобикаля. Но явно пред себе си нямаше глупаци, Турецки оцени това скоро по насочващите въпроси, които от време на време му подхвърляше Елейния.

Саша не бързаше да разказва, печелеше време, повтаряше, сякаш има проблеми с паметта, а той уж се мъчи пряко сили. И кой знае защо тайно го веселеше мисълта, че с такава памет не биха го пуснали да припари не само в Главна прокуратура, но и изобщо като юрист. Но май сведенията, които изцеждаше на час по чаена лъжичка, удовлетворяваха похитителите му.

Неочаквано въпросите преминаха в друга плоскост. Елейния започна да се интересува дали Кочерга е видял човека, седящ до Елмазов? А кой друг е бил там освен Елмазов? Къде са се дянали? Как са изглеждали?

Сега всичко стана ясно. Убиецът иска да знае кой го е видял. Във всеки случай Кочерга стана първата му жертва, втората — случайният шофьор на таксито. След тях са другите, които по един или друг начин са могли да видят убиеца. Какво излиза? Може да се окаже, че убиецът е човекът с дългия тъмен шлифер, с мустачките, който рисковано е чакал на ръба на тротоара и когото Червоненко за малко да блъсне. Или това е само изпълнителят, който сега без никакви съмнения може да ги изведе до основния поръчител. Но ако това наистина е просто изпълнител, него най-лесно ще го ликвидират и — чиста работа. Нима не са такива условията на съществуването им! А понеже интересът се запазва и на всичкото отгоре се пази чрез премахване на свидетелите, излиза, че по логиката на нещата този изпълнител е едновременно и главна фигура в кървавата игра. И още едно обстоятелство в полза на тази версия… Турецки по навик прехвърляше в ума си вариантите, беше забравил, че сега съвсем не е време за това, че трябва да мисли за собствения си живот, а не за прекратеното дело, разбира се, условно прекратено. По дяволите, та прост изпълнител не може да седне спокойно в колата на банкера и на тайния „куриер“… намиращ се, ако нишките съвпаднат, под „покрива“ на Службата за външното разузнаване! Ами ако все пак е така?… Не, мярналата се мисъл се стори на Турецки толкова чудовищна, че той веднага я отхвърли. И почувства как доста силно го дръпнаха за косата. Какво има? Оказва се, че е пропуснал, не е чул поредния тих въпрос на Елейния.

— Извинете, нещо става с главата ми. — Саша отпусна глава, повъртя я насам-натам и като присви очи, се опита да разгледа мъчителите си, седящи в мрака зад масата. Лампата осветяваше края на масата, върху която бяха документите на Турецки, парите, носната кърпичка, цигарите и запалката. Безумно му се пушеше. И той каза на Елейния. Елейния не възрази, дори разреши да откопчаят едната ръка на Турецки от масата. Застаналият зад Саша направи крачка към масата и Турецки позна човека, който му сложи инжекция в колата. Той му подаде цигарите и запалката. Саша запуши бързо и тъкмо да пъхне кутията в джоба си, младежът безцеремонно му взе цигарите и запалката и небрежно ги хвърли пак на масата.

— Повтарям въпроса си. — Елейния го каза през нос с тих, някак педерастки глас. — Кой е Владимир Захарович Рослов, когото вие, господин Турецки и вашите куки търсихте с такова упоение през цялата последна седмица?

„Това въпросче вече е съвсем по темата“ — помисли Саша. И той би искал да може да си отговори. Горе-долу така отговори и на Елейния. И май че онзи се задоволи. И пак започнаха въпроси за Кочерга. Какво е правил в Германия? Какъв бизнес има там? Защо го е изпратил Елмазов в Германия? Последният въпрос накара и Турецки да се замисли. Как не се сети за подобен вариант?! Та това променя много неща в разпределението на силите. Трябва да помисли… Но кога?! Оставаше му само да се усмихне горчиво на желанията си, които няма да се сбъднат. Елейния веднага усети и се поинтересува за какво размишлява господин Турецки. Смятайки, че в ситуацията истината може да му донесе повече полза, Саша отговори честно за какво е мислел в момента. Сметна, че за тия бандити трябва да прозвучи като елей признанието на следователя по особено важни дела, че е сгрешил и има пропуски.

А излиза, че те са подслушвали, и то много внимателно, и главното — отдавна. Ето къде е основната и сега явно непоправима грешка. Но какво друго знаят? Засега въпросите не се отличават с някакво разнообразие. Просто Елейния, явно като опитен арбитър — такива особено се ценят при сблъсъците между престъпните групи, на бандитските сборища, и изобщо ги смятат голям авторитет, — притежаваше определени знания в областта на психологията. А ако е висял на разпити при свестни следователи и е успял да се ориентира в отделните специфични особености на работата им със следствените, тогава сигурно е усвоил и някои от тези правила и хватки. Между другото и тази — да задава уж едни и същи въпроси, но в различна последователност. На човека му писва, той започва да нервничи в очакване на провокация и бързо се издънва. Сигурно си мислят, че с такъв глупав следовател, който и „важен“ е станал сигурно с връзки, няма какво да се церемонят, още повече че и той сам току-що си призна грешките. Но е време да сменят и темата. Щом са го подслушвали толкова внимателно…

— А кой ви помагаше да съставите фотороботите за килърите, както ги наричате, които са преследвали вашия Кочерга тук, в Германия? Как смятате, сполучливи ли са? Кой може да потвърди?

Последният въпрос можеше да бъде зададен на пръв поглед от идиот. Но Саша разбра, че те търсят още свидетели, а значи — и нови жертви. И тези са достатъчни.

— Ами първо, Кочерга ги описа достатъчно подробно. Както знаете, той е бил боксьор, следователно е с добро зрение… А второ — Турецки реши да блъфира, — много ясно ги обрисува и директорът на хотел „Урожаен“ Волков. Те са били отседнали при него в луксозна стая.

„Тичайте сега да проверявате Волков, който ако не е подследствен, значи е изчезнал. А той пък ще ви каже истината.“

Вероятно новата информация обърка Елейния. Или имаше съвсем други инструкции? На масата се размърдаха, заразместваха столовете. Светлината рязко се увеличи и Турецки се принуди да стисне силно очи. А сетне изведнъж угасна и Саша остана съвсем сам в пълна тъмнина…

4.

Той не знаеше колко време е минало — дали час или повече. Не беше удобно на стола: боляха го китките, стегнати с белезниците към облегалката на тежкия стол. Саша се опита да го разлюлее или просто да го отмести — но не би. Сигурно е закован в пода. Тялото също го болеше от неудобната поза. Той се опита да заспи, но и това не стана: тишината, оглушаваща и мъртва в пълния смисъл на думата, действаше дразнещо на нервите му. Опита да се съсредоточи поне върху новата версия, която можеше да възникне във връзка с неочаквания въпрос на Елейния. Но и сега не излезе нищо: след кофеиновите инжекции приливът на сили бе сменен от опустошение и умора. Тогава той се постара просто да се отпусне и да не мисли повече за нищо. И точно тогава му се причу ликуващото: „Та-те, имам лъ-чички!“ Саша стисна зъбите си с такава ярост, че моментално го прониза пареща болка — глупак, съвсем забрави, че одеве му изкъртиха половината челюст! И то без никаква упойка… Рязката и остра като нож болка започна лека-полека да стихва, от очите му постепенно престанаха да хвърчат искри, напомнящи гръмотевици, главата му натежа и Саша изпадна в нещо като полусън…

Свести се отново от ярката светлина, струяща в очите му. Около ръката му се въртеше Наркомана. Не, сега не губеше времето си и не навиваше ръкава, просто го порна по шева, като по този начин пренебрегна заповедта на Елейния и развали единственото достойно нещо от скромния гардероб на Саша. От което пък следваше да направи незабавно два извода. Първият — тук Елейния няма никаква тежест и само изпълнява ролята си, а всичките му заповеди са празна игра за пред глупаците; второто — никой никъде не възнамерява да го пуска. Баламосват го, като смятат, че срещу обещанието да му запазят живота и го пуснат по живо, по здраво, господин Турецки веднага ще изпее всички имена. А после може всички заедно да се посмеят на подобна детска наивност на възрастния човек. Затова при всички случаи се налага да се преструва, че животът му има несъмнена полза за тях. Колкото повече време мине, толкова по-дълго ще живееш…

— Господин Турецки, как сте сега, след инжекцийката, по-добре ли се чувствате? — И без да дочака отговора: — А така… А сега ни интересува още един покойник на име Червоненко. Хайде по-подробно да си спомним за него… А вие, момчета, сте герои, правилно направихте, че помогнахте на двете нещастни жени… Но това е заради вас, господин Турецки, те останаха вдовици по ваша вина. Ай, ай, ай! Ако не бяхте закачали мъжете им, всичко щеше да е тип-топ. А вие, без да питате, се намесихте в чуждия живот и глей каква я забъркахте, да, да…

С това проповедта, наполовина обвинителна присъда, свърши и последва въпрос: как Семьон описваше пътника си?

Не, те явно се интересуват от Рослов. Именно заради него е тази тупурдия. Ако го нямаше него, никой нямаше да се интересува нито от Кочерга, нито от Червоненко. Според логиката на нещата, всички хитри въпроси на това говедо Елейния се свеждаха до едно: какво е известно за Рослов? Турецки повече не се съмняваше, че именно той е седнал в колата на Елмазов. Смелата му догадка, изказана в последната молба към Костя… Господи, бива ли да е последна! Та с такава уговорка можеш просто да поставиш съдбата си до стената!… Но казаното тогава бе само мигновен проблясък на интуицията, не повече. Саша нямаше никакви доказателства за това. Виж, ако академикът потвърди, тогава… Че какво тогава? Не, по-добре да не мисли, защото тогава вече няма Бог…

Бандитите не се интересуваха и от Елмазов — само общи връзки, най-общи неща. След като се убеди с помощта на няколкото хитри клопки, поставени в отговорите му къде е основният им интерес, Саша се почувства по-уверено и започна дълга, изтощителна и за двете страни игра, но игра, необходима му за запазване на живота. А на тях? Един дявол знае защо им е всичко това? Сигурно са им заповядали да хванат „важния следовател“ Турецки, на всяка цена да измъкнат каквото знае за човека, пристигал от Германия в Москва, къде предполага да се търсят убийците, и да го пратят на оня свят, за да не им се мотае на този. Това е цялата им логика. Но нима са го учили толкова години, та със своя далеч не беден опит да загуби от някакви пършиви бандити? Пък дори да са с костюми от „Диор“ или от най-модните руски кутюрие, обличащи тайно бандитския елит… Парите, ах, парите! Това наистина е минно поле. Е, стъпвайте засега…

Турецки се уморяваше безумно от постоянното напрежение, главата му клюмаше, клепачите се слепваха. Веднага му слагаха поредната доза кофеин, ободряваха го, за да продължават още и още многочасовите разпити. Бандитите се изморяваха и си отиваха, оставяйки включена силната лампа, чиято светлина действаше върху мозъка му както слънцето, топящо восък. Не му даваха да яде, нито да пие. Само веднъж го заведоха до някаква врата, отвориха я и Саша усети, че в носа го удари гнилоч, та едва не повърна. „Хайде тук — рече Наркомана, като го държеше за лявата ръка, — не се бой, няма да ти отхапят патката…“ Трупове ли хвърлят тук? — мярна се в главата му, свърши си работата и пак го върнаха на стола, щраквайки и двете му ръце. Така и не успя да разбере колко е часът. Във всеки случай, струваше му се, че вече е минало не по-малко от денонощие. Макар че кой знае, нали в такава ситуация времето може и да се точи безкрайно, и да лети с бясна скорост. Върви разбери…

Най-много се боеше да не спре да им дава информация. Това щеше да означава, че напълно е изцеден и може да бъде унищожен като ненужен. И Саша протакаше, доколкото можеше, имитираше припадъци, частична загуба на съзнанието, бълнуване с халюцинации, примесвайки ги с минути на напълно трезво и ясно разбиране на същността на задаваните въпроси.

Не знаеше какво е там, горе — нощ или ден. Само веднъж, след доста дълга пауза в разпита, чу как сладко се прозява Наркомана, който непрекъснато седеше до Турецки зад облегалката на стола. Изглежда, за създаване на обща атмосфера на бодрост. И това прозяване подсказа на възпаления мозък на Турецки, че сигурно скоро е станал от сън. Още не се е събудил добре. Значи сега е сутрин. Но кой ден?

Въпросите отново сигурно за стотен път бяха за проклетия фолксваген. Защо са го взели на „Петровка“, какво са търсили в него, какво са намерили? Сега Турецки почти нищо не криеше, разказа всичко за отпечатъците от пръстите на килърите, дори на чие име е била наета колата. Премълча само за парчетата от ампулата и отпечатъците от пръстите на Кочерга. Турецки скри последните факти, защото щяха да предизвикат нова поредица от въпроси, които вече със сигурност нямаше да доведат до нищо хубаво. Нека смятат, че версията за самоубийството на Кочерга напълно удовлетворява следствието. Ако сега за тези бандити Турецки е просто глупак, дошъл на почивка, то в противен случай непременно ще заподозрат в него хитър шпионин… Макар да е нелепо да разчита на някаква снизходителност от тяхна страна. Е, в края на краищата на някакъв много опасен етап може да си спомни и този факт и така още малко да отложи трагичния финал…

Като забеляза, че Турецки започна просто да хрипти — в гърлото му отдавна всичко бе напълно пресъхнало и сам не можеше да разбере как още говори — Елейния заповяда да налеят в устата му една бира. Тук със сигурност правеха магнетофонен запис, защото Саша не чуваше прелистване на хартия. Значи просто не чуват добре онова, което той изстисква от себе си. Бирата утоли силната му жажда, но и го размекна и пак го унесе тежък сън.

Наркомана веднага му хакна една инжекция, но дозата подейства за малко. Вече нямаше нужда Саша да имитира безумна умора. Той наистина едва съобразяваше какво става с него и на всички въпроси отговаряше нещо неясно.

Изглежда, последното обстоятелство преля чашата на търпението. Макар външният вид на Турецки да демонстрираше, че напълно и окончателно се изключи, а самият Саша в този момент молеше Бога да не го остави да заспи, да потъне в черната бездна, с остатъците от угасващото си съзнание той разбра, че вече разговарят за него, без да се крият. Сега бандитите нямаха защо и какво да крият от него. Пред тях на стола полулежеше полутруп, неспособен на никакви истерики или опасни постъпки.

— Достатъчно, ще свършваме — заяви безапелационно Елейния. — Само си губим напразно времето. Разбирам, че оня шибан Гладиатор ще ни го начука, но нали виждате, че ченгето вече персонално опъва чепки, а на нас за чий ни е тук излишна воня?

Възрази му груб глас:

— Не съм против, само че не си спомням да сме получавали указание да го очистим. Да му вземем свеса — да, обаче да го очистим…

— Ти замълчи, Колун — прекъсна го Елейния. — Аз съм старши тук и знам какво трябва. Моето решение е такова: да се налее в устата на куката бутилка водка и — в реката. Там, до Шванхаймския мост, и нашият бял лебед ще се окъпе, ще поплува, кхъ-кхъ.

— Да го караме чак там!

— Работата се нарежда от добре, по-добре — сега е нощ, момчета. След някой друг ден ще го намерят, докато едно-друго — пиян руснак пуснал мехурчета. Кого ще вземат да търсят? Какво — той да не е първият тук? Мъник, давай бутилката…

През пелената на съня Саша чувстваше как го свалят от стола, изливат в гърлото му изгарящата течност, която подпалва всичките му вътрешности, свива ги и започва да ги разкъсва с някакъв страшен взрив със забавено действие. Той се опъваше слабо в яките клещи, които го стискаха от всички страни, задавяше се и отчаяно се съпротивляваше на насилието, но отстрани съпротивата изглеждаше като слаби предсмъртни конвулсии.

Бандитите бързо измъкнаха почти бездиханното тяло на Турецки навън и го пъхнаха в отворения багажник на синия мерцедес. Сетне Елейния, грубият Колун и синеокият Мъник седнаха в колата и отпратиха към града. Наркомана се огледа внимателно, притвори вратата и влезе в къщата.

5.

Синият мерцедес пресече моста, зави надясно и като отмина малко гробище, излезе на улицата край брега на Майн. Пред тях бяха шлюзовете, до невисокия бряг акостираха няколко шлепа и малка яхта. Мерцедесът караше бавно, страничните му стъкла бяха спуснати и пътниците в купето наблюдаваха какво става на улицата. Нямаше движение. На шлеповете — също никакво движение. Само над кабината на яхтата аленееше малък фенер. И никъде никакъв глас — тишина. Мерцедесът се насочи към парапета и спря досами него. От колата излязоха трима, отвориха багажника и светнаха с ръчно фенерче.

— Твойта мамица! — неочаквано изруга злобно единият от тях. — И виж как ми е одрискал колата! Кой ще я мие?

— Голяма работа — спря го тихо с ласкав глас вторият. — Кажи на Мъника, всичко ще ти оближе с език. Нали, Мъник?

— Я се разкарай! — ревна третият.

— Стига, не вдигай шум, виждаш, че наоколо хората спят. По-добре го опипай дали има пулс, или вече е заминал?

— Ти го опипай, драйфал е и целите му ръце са оплескани, малко ми трябва…

— Добре де, нали ще я чистя… — рече примирително вторият. — Хването го за каквото можете и — там! — Той махна с ръка към парапета.

Псувайки, другите двама извадиха от багажника бездиханното тяло и го сложиха на парапета.

— Да го порна за всеки случай, а? — попита якият Мъник.

— Той и тъй не диша — съобщи другият, наведен с погнуса над тялото. — Добре, момчета, Бог ще ви прости, едно ченге по-малко. Хайде, действайте! — И замаха с двете си ръце по-скоро да хвърлят тялото във водата.

Ония метнаха тялото, чу се силно пляскане и единият от тях веднага, с цяло гърло изпсува: оказва се, че не е преценил добре, подхлъзна се, а вторият го хвана — и вече целият се омаза.

В този миг гръмогласните псувни бяха прекратени от полицейска свирка.

— Гадина! — извика Мъникът и се втурна към колата, а след него и останалите. Миг и мерцедесът изрева умопобъркващо, запали и изчезна стремително в тъмнината.

А след отлетялата кола се понесе пиянски смях.

6.

Хелмут Щилке празнуваше поредния си рожден ден на борда на собствената си яхта „Сесил“. В тържествената вечер, а сега може да се каже и нощ — с него бяха тримата му приятели, също така стари и мъдри като шкипер Щилке. Туристическият сезон свърши, няма да намериш желаещи да се повозят по Майн и нататък по Рейн, какво ти остава? Да прекарваш дългите нощи така, на чаша бира с бивши храбри моряци. А днес имат такъв превъзходен повод!

Хелмут натъпка лулата си и излезе на палубата, близо до кабината, да погледне нощното небе, да послуша откъде е вятърът, какво носи и кога ще трябва да отиде при хер Щудман да моли за разрешение да остави през зимата бедната „Сесил“ в сухия док.

Облакътен на ниските шканци, Хелмут се замисли и не чу как покрай него мина голяма кола и спря малко по-нататък, там, където не достига светлината на уличната лампа. А после чу груба руска реч и псувни. Ами да, помисли си малко тъжно, сега тези руснаци са навсякъде, едни нагли, не признават никакви правила и закони. Не, в този свят нещо здравата се е разместило, при това никак не е в добра посока.

Руснаците продължават да спорят нещо на висок глас, нарушавайки божествената тишина. Заради техните груби ругатни дори не можеше да чува слабите плисъци на вълните о борда на старицата „Сесил“.

А после ония помъкнаха нещо към водата и го пуснаха през ниския парапет в реката.

Какво искат, в края на краищата това да не им е сметище? Боклукчийска яма? Защо трябва да търпим безобразието им?! Старецът си спомни за полицейската свирка, която се люлееше на верижка на врата му и дори понякога в трудна минута много добре го спасяваше. Ах, как му се искаше да сплаши тия нахалници! Хелмут пъхна свирката в уста и свирна пронизително.

След миг от каютата се появиха приятелите му и като научиха каква е причината за шума, се засмяха дружно.

— Обаче хвърлиха нещо тежко ей там във водата — съобщи той на приятелите си. — Хайде да видим.

Хелмут пусна големия прожектор на кабината и опипа водата с лъча.

— Хелмут, старче, та там има човек! Ето, виждам го! — завика Фриц.

— Я му хвърлете спасителния пояс! — Хелмут се наведе над борда и видя в черната вода светла люлееща се топка, а като се взря, различи човешка глава. — Всички на палубата! Човек зад борда! — командите последваха една след друга.

А в това време Фриц и другите с дълга канджа теглеха към борда бяло-червения спасителен пояс, в който трескаво се бе вкопчил потъващият човек.

След няколко минути го извадиха от водата и го отведоха в топлата каюта. Удавникът разглеждаше спасителите си с очите на луд, от костюма му по пода течеше вода. Хелмут извади от шкафчето си топла фланела, стар, кърпен панталон и дебели вълнени чорапи, подаде ги на спасения и му показа с жест да се преоблече. Удавникът само кимаше и като трепереше от студ, се опитваше да изломоти нещо през здраво стиснатите си челюсти.

Хелмут отнесе мокрите му дрехи в камбуза и ги окачи да съхнат. А когато се върна, видя, че Фриц вече е връчил на спасения халба с чай, в която бе налял солидна доза шнапс.

Настана моментът на пълно прозрение. Горещият чай с алкохол помогнаха на Турецки да се свести. И той най-сетне осъзна, че е спасен. Че сега просто е длъжен да отлее собственоръчно най-голямата свещ за дядо Господ. От ситуацията, в която се бе озовал, човек не излиза жив. Значи неслучайно е отправял молитви и няма никакви грехове, заради които да не бъде простен.

Тези мили старчета го питаха нещо, но какво, а главното — как можеше да отговори? Той само поставяше двете си ръце на сърцето с израз на най-искрена благодарност, но те не разбираха на руски. Тогава Саша се опита да състави изречение на английски, без да разбира още къде се е дянало знанието на този език. С голяма мъка успя да каже, че е руснак и много им благодари за спасението.

— Русиш, русиш — оживиха се старците, — да, да! Горбатшов, я!

„Какъв ти Горбачов!“ — едва не се задави Саша, а после си спомни, че е точно така, едва ли не самият им канцлер нарече навремето Горбачов най-добрия немец.

Хелмут, който знаеше английски, разбра усилията на Саша и успокояващо сложи дланта си на рамото му, сиреч не се вълнувай, възбудата ще премине и ще можеш да ни обясниш всичко. А на Турецки се струваше, че направо го разкъсва буйна енергия, искаше му се все да говори и говори с тези чудесни старчета, жалко само, че ръцете сякаш не го слушат и проклетите английски думи са се скрили някъде…

Чашата „морско“ питие го възбуди и оживи. Той започна да си спомня трескаво какво се беше случило с него през последните часове, които прекара заключен при бандитите.

Ами да, от безкрайно повтарящите се изблици на енергия, предизвикани от кофеиновите инжекции, организмът му, изглежда, бе започнал да се предава. Инжекциите действаха все по-кратко време, а после настъпи спад. И в един такъв момент, когато животът му, както Саша разбираше, се държеше на най-тъничката нишка, осъзната само с усилието на волята, при това можеше да направи това усилие над себе си за последен път, мерзавците му изляха в устата цяла бутилка водка. Сега вече нищо няма да го спаси, се мярна в угасващото му съзнание, сега ще се чуе взрив и — тялото му ще се пръсне на всички страни, като постепенно се превърне в прах, в нищо. И душата на Турецки не изпитваше никакви скърби, а просто мечтаеше за близкия вече покой и тишина… Но не последва взрив. А когато го затвориха в багажника и тръгнаха да го давят в реката, както чу от някого, стана точно обратното. Душата не умря, а напук се възроди. И изведнъж Саша усети прилив на енергия. После от плавното клатене повърна, но дори това се оказа полезно за него, защото никой нямаше желание да проверява пулса му. А той с последни сили сдържаше желанието си да скочи и се нахвърли върху тях. Но възвърналата се от небитието желязна решимост в него, възпитана от години следствена работа, го накара дори да спре да диша, когато тази елейна измет се наклони към него. Като се отпусна напълно, което му костваше неимоверни усилия, той се предаде в ръцете им и също тъй безволево полетя в ледената река. Конската доза алкохол му помогна и тук: за известно време успя да се задържи над водата, а когато изплува и видя насочения в него лъч от прожектора, реши, че съдбата пак го е изоставила. Не, той не желаеше да попадне отново в ръцете им и вече започна да се обръща във водата, за да плува където му видят очите, само да е по-далеч от този смъртно опасен лъч светлина. И точно тогава до него плесна спасителен пояс. И едва когато Турецки го стисна с ръце, разбра, че е спасен…

Той се мръщеше, удряше с юмрук дланта си, опитваше да разговаря с жестове, но не го разбираха, а само приятелски се подсмиваха и показваха с жестове — момче, не се вълнувай. Какво ли не се случва в живота.

Най-сетне Саша разбра, че е напълно уморен. Той показа с жестове, че би искал някъде да полегне. И старият Хелмут с удоволствие се съгласи да го придружи до носовата част на кубрика, там го сложи на леглото си и грижливо го зави с дебело пухено одеяло.

После старчето дръпна от лулата, изпусна дима и погледна спасения. Той спеше дълбоко.

Хелмут се върна в каютата, съобщи, че младежът е наред, и предложи по глътка за негово здраве.

— Когато съботата завършва с добро дело — каза той поучително, — значи живеем правилно.