Фридрих Незнански
Контролен изстрел (14)

1.

Турецки и Денис седяха в малкото барче на летището, на същата масичка, както показа Денис, където той се бе срещнал с много приличен възрастен човек, приличащ на артиста Смоктуновски. Сега Денис изпращаше в Москва Турецки. А той оставаше във Франкфурт.

Работата е там, че вчера, когато хер Юнге ги закара в полицейското управление, за да завършат делото с отвличането, да снемат показания и изобщо да приключат нещата във връзка с отпътуването на Турецки в Москва, старши инспекторът им каза:

— Тук има толкова обвинителен материал, че мисля, следствието няма да продължи повече от седмица. Ако можеше някой от вас да остане за малко в града, със сигурност ще получи полагащата се награда от 50 хиляди марки за помощта в разследването. Това е много прилична сума. Аз бих си помислил…

— За мен и дума не може да става, но бих посъветвал Денис да остане.

— Тоест как така, чичо Саша? — смути се Денис.

— Мисля, че просто заслужи. Остани една седмица. А аз още утре ще мога лично да обясня всичко на Слава. Съветвам те да не губиш напразно времето си и да се поупражняваш активно, да си тренираш езика. И изобщо, ако хер Юнге ти позволи, аз на твое място щях най-внимателно да се вгледам как работи немската криминална полиция. Честна дума, лично аз им завидях…

Хер Юнге, поласкан от признанието на труда му, вдигна няколко пъти вежди, наведе очи и каза някак между другото, че лично той няма да има нищо против такъв стажант. После, защо само седмица, срокът може да се удължи, той, Ханс Юнге, все пак има, така да се каже, известна тежест и позиция.

След това Турецки и Денис се отправиха към Пушкарски, но само за да благодарят за гостоприемството и да разкажат в общи линии за успехите през изминалия ден. Валентин Дионисиевич се огорчи от толкова бързото отпътуване, помоли го да поздрави Феликс, покани го пак да дойде, искрено ще се радва… Удивителен старец.

И най-накрая тръгнаха за къмпинга на Денис, където Турецки реши да пренощува, защото се намираше съвсем близо до летището. Каза усмихнато, че когато предложил да върне дълга си на стареца за лекаря, дрехите, дребните сувенири, някъде за не повече от хиляда и петстотин марки, той просто се обидил. Казал: вие, уважаеми Александър Борисович, ме върнахте към бурния съвременен живот, а то живея като съзерцател… Така че не вие на мен, а аз трябва да ви заплатя.

— Гледай да наминеш някоя вечер при ВеДеПе, постой с него, просто пийни чай, послушай го. Никога повече няма да видиш такива хора.

След това Саша напомни на Ханс Юнге да заплати стаята му в хотела. А може да е служебен, кой знае…

— Чичо Саша, а къде е американският ви костюм? — изведнъж си спомни Грязнов-младши, сигурно изпитал навремето бяла завист към късметлията следовател Турецки.

— След къпането стана на парцал. Запомни, Денис, никакъв Версачи или нашият роден Юдашкин не могат да се сравнят и да достигнат златната черта, която в наше време постигна обикновеният прегърбен крояч от Дома на киното — великият Затирка. Той винаги повтаряше знаменитата фраза, станала анекдот: „И изобщо запомнете! Не мундирчето прави артистчето, а артистчето — мундирчето. А лайното пак си остава лайно…“ И това, Денис, е най-голямата мъдрост на майстора. Той знаеше какво прави, знаеше за кого. Но винаги имаше предвид един човек — себе си. И затова беше велик… Добре, спи… бъдещи велики следователю… надеждо моя…

2.

Турецки вече неведнъж поглеждаше часовника си. Ханс Юнге все го нямаше. А беше обещал…

Александър Борисович летеше за Русия, към родния си дом, както си беше облечен: по дънки и яке. И с ризата от Пушкарски. А шлиферът и куфарчето така и не се намериха в мазето. Саша се чувстваше странно: сякаш е съблечен…

Вечерта и сутринта звъня на Катя — мълчание. Значи е отлетяла за своя Мюнхен.

След това се обади на Миша Майер, за да се сбогува и благодари за помощта. Но като разбра, че след няколко часа Турецки лети, Миша изказа настойчиво желание веднага да се срещнат. Александър Борисович каза в кой къмпинг може да го намери с Денис и Миша заяви, че ще дойде в най-скоро време.

Изобщо Турецки възнамеряваше лично да предаде на Майер записа от разговора на Кирил с брат му и дори помоли Денис да коментира отделни детайли за Миша, ако има нужда. Затова възможността за среща с американеца-разузнавач бе съвсем навременна.

Майер не го накара да чака дълго. След като огледа професионално неголямата стая и изслуша съобщението на Турецки, че даденото заведение се намира под постоянен контрол на немската криминална полиция, Миша въпреки това скептично вдигна рамене и предложи да седнат в малкото барче отсреща, където със сигурност никой няма да им попречи да поговорят спокойно.

— Искам да ви дам да прослушате един запис. — Турецки му показа касетата.

— Може и в моята кола — отвърна Майер.

Лицето на американеца бе непроницаемо. Дотолкова, че на Турецки се стори, сякаш Майер изобщо не се заинтересува от диалога. Но в случая сгреши. След като чу записа, без да казва нито дума, Майер излезе от колата, заключи вратите и предложи на спътниците си да пийнат по чаша бира. Когато седнаха на масичката под уличния навес, Миша зададе само един въпрос: кой е бил събеседникът на Кирил? Като научи, че е родният му брат, виден деец от президентския Съвет за сигурност, кимна замислено и отбеляза:

— Сега много неща ми стават ясни.

— Какво именно? — поде Турецки.

— Именно заради това предложих да се срещнем. За вас това ще е новост… Когато чух, че вчера сте били у Калина, помислих, че по-подробните данни за него, отколкото онези, които е успяла да ви съобщи Кейт, ще помогнат да се проясни… Между впрочем аз се занимавах с този деец по молба на Володя… или как се казва в действителност… Всъщност сега това няма никакво значение. Той беше… добър професионалист, това е достатъчно.

От пестеливия разказ на Миша Майер Турецки почерпи онази недостатъчна част от информацията, която най-накрая обясни същността не само на многократно споменаваната „афера на века“, но и по-определено очерта кръга на действащите в аферата лица…

И тъй, можеше да се сумира по следния начин.

Огромна част ценни книжа от американски банки и финансови корпорации, предназначени за унищожаване, на стойност стотици милиарди долари, трябвало да постъпи в компанията, създадена специално за целта. Един от учредителите й е небезизвестният сега бивш руски емигрант Матвей Калина, получил американско поданство. Именно с негова помощ откраднатите ценни книжа по заобиколен път — през Канада и после Италия — са внесени в Източна Европа. Причината за толкова сложната операция е, че Западна Европа не би могла физически „да поеме“ масираното изхвърляне на вече необезпечените бонове и сертификати. А Източна Европа, в частност в Русия и страните от така наречената близка чужбина^[1], се оказват максимално благодатно поле за тази афера. По сведения, получени от Владимир Рослов, около четиристотин руски, украински, беларуски, кавказки, прибалтийски и прочие банки се появяват на бял свят благодарение на заеми, обезпечени с такива изгубили вече ценността си книжа. Най-успешен в този смисъл е краят на осемдесетте години — когато като гъби след дъжд една след друга започват да изникват десетки търговски банки. По-нататък, както трябва да се очаква, фалшивите банки разгръщат бясна рекламна дейност за привличане на вложители, приели разпасаната и нагла агитация за истинска свобода на собствените действия, организират се гигантски пирамиди, чиито създатели акумулират и моментално превеждат зад граница вече не фалшиви финансови документи, а истински пари, конвертируеми в Русия и имащи реална и стабилна стойност.

Турецки помнеше добре това време, сякаш беше вчера, когато пред очите му изведнъж запъстря изобилие от суперсъвременни вносни коли, залели столичните улици. Когато главите на еснафите се объркаха от натрапчиво биещите на очи, сякаш паднали от небето богатства на „новите руснаци“, от безчислените нощни клубове и казина, където без всяко съжаление за кратка вечер се пропиляваха десетки хиляди „гущери“. Да, родната държава се оказа абсолютно неподготвена за такъв обрат: нямаше нито съществен контрол над дейността на търговските банки, нито данъчна полиция. Имаше само „покрив“, при това на държавно ниво, осигуряващ невиждани по обем парични машинации. И под „покрива“ неуморно се трудеше наистина уникален контингент хора — от класическите престъпници до държавни чиновници от най-висш ранг.

Канал за прехвърлянето на милиардите, както вече съобщи Миша Майер, става създадената изключително с тази цел руско-германска банка „Златен век“. Най-после с помощта на Кейт Торн, Владимир Рослов успява да проникне в нейната светая светих. По-нататък е известно. Висшите руски власти не можеха да допуснат изтичане на информация, тоест огласяване на имената, които от самото начало са задействани в този престъпен бизнес — имената на висши партийни чиновници, депутати от Държавната дума и Съвета на федерацията, банкери и лица, навързани здраво в тесен кръг около самия президент. Съдейки по някои оперативни документи, основен координатор или по-просто казано, организатор на престъпната шайка е някой с прякор Гладиатора…

Турецки разказа на Майер за последното признание на Матвей Калина, преди да излезе. Да, разбира се, Кирил сам е поставил брат си пред необходимостта за убийство… „Нямам такива роднини…“ А се оказва, че този стар мерзавец има остър нюх. Добре го беше измислил — имал е достатъчно основания да предаде изнудвача на полицаите. А кой идва за Турецки — не е негова работа. И въпреки това го изтърваха — скри се!

Майер предположил, че Калина и Гладиатора работят ръка за ръка, а затова и убийствата на банкерите най-вероятно са тяхно изпълнение. Както се казва, Мавърът свърши своето… При това и средствата на могъщия синдикат отдавна лежат в тайните сметки на най-големите международни банки. И какво ни остава сега? Само да съжаляваме.

Не, помисли Турецки, това е прекалено хубаво за Гладиатора, стария негодник Калина и цялата им компания…

Майер въздъхна, прочитайки върху лицето на Турецки прекалено явно изписани мисли.

— Желая ви късмет, колега… ако може да ви помогне. Във всеки случай никога не съм работил в полицията и затова… обещавам известно време да си държа езика зад зъбите. Постарайте се да успеете…

3.

Най-после… Ханс Юнге вървеше така, сякаш се търкаля топка — ситно и много стремително. Турецки стана и тръгна към него. Хвана го под ръка, заведе го на масичката, премести стол и щракна призивно с два пръста на сервитьора, както го научи Денис. Той се появи веднага.

Саша погледна въпросително Ханс: уиски, джин, водка?

— Калтен йогурт? — попита Юнге, а сервитьорът му кимна. Когато разбра какво си е поръчал, на Турецки едва не му стана лошо.

А Юнге, който радостно изгълта чашата със запотеното от студа оцветено мляко, се успокои и избърса устата си със салфетка.

— Мога да съобщя любопитен детайл — рече той на Саша, а погледна към Денис. — Така и не успяхме да намерим господин Калина. А пък задържания вчера от вас господин Владимир Точилин — боя се, че на него и на останалите ще стоварят всички трупове, които бяха намерени в мазето на вилата — подписа показания, че е завербуван за съвсем друга работа… Ето, направих копие от показанията му. Прочетете, колега Турецки, и много неща ще ви станат ясни около Владимир Рослов, когото така усилено търсехте. — Той подаде на Саша прозрачна целофанова папка с няколко листа хартия. — Поради липса на време просто не успях да преведа на руски разпита. Помолете при вас…

— Но нали е руснак? — попита недоумяващо Саша.

— Този наркоман-престъпник владее съвършено немски… Макар само вие, руснаците, да можете да оцените прякора му — Точило!

Обявиха, че започва регистрацията за московския полет. Саша стана, вдигна ципа на якето, намигна на Денис — ще се наложи ти да плащаш, стисна ръката на Ханс Юнге, попита какво да предаде на Меркулов.

— Предайте, че го помня. Главното е да се помним. На вас пожелавам добър път и меко кацане, а за младежа не се тревожете.

Турецки не се тревожеше. Защото освен всички други братства — църковни, политически, сексуални и прочие съществуват и професионални. И е най-добре, когато те са извън политиката и прочие идеологически химери.

Разбира се, има и съвпадения, но чак толкова? Турецки седна в креслото и първия, когото видя, бе забележителният „посланик“, който активно изучаваше тънкостите на руския език.

Старши стюардът се понесе към Саша и склони глава в лек полупоклон:

— Трябва да пиете? — Той цял бе в този въпрос.

— Трябва — отвърна убедено Саша. — Значи така: цеен… десет, нали? — цеен глас и да е в една чаша. Разбирате ли? — Саша показа с пръсти: — Ето такова — грос глас. И — шлафен.

„Шлафен“, казваше Денис, означава „спя“.

Познавачът на руския език донесе висока чаша, пълна до половината с водка, и втора със сок. Саша оцени изобретателността на „посланика“. Той вдигна водката, каза „Прозит!“ — изпи я на екс, потопи леко устни в портокаловия сок, затвори блажено очи и произнесе:

— А сега само шлафен… — С което напълно изчерпа словесния си запас по немски.

Спа, докато колелетата се удариха на пистата за кацане в Шереметиево.

4.

„Военният съвет“ се провеждаше в кабинета на Вячеслав Иванович Грязнов, в неговия офис. Изслушаха внимателно подробностите от приключенията, без да прекъсват. После преминаха на документите и магнетофонните записи. Грязнов извика бързо специалист и той преведе и написа на машина текста от разпита, по-точно откъсите от него, засягащи Рослов. Точилин твърдеше, че е завербуван от службата за сигурност от името на някой си Гладиатор и вече в продължение на две седмици изпълнява особени поръчения, тоест изпраща шифровки от името на Рослов в центъра. Текстът се съставя от други. Кой — не знае. Но като се съди по текста на шифрограмите, излиза така, че съставителят им познава добре работата, с която се е занимавал Владимир Захарович.

— Мисля, че главният специалист по въпроса — отбеляза Грязнов — трябва да се търси в Москва и може би дори във ведомството на академика. Господи — въздъхна той, — докъде е стигнала продажността!

Той реагира спокойно на решението на Турецки по повод Денис Грязнов: както са решили, така ще бъде.

А после някак неочаквано се спогледаха и… наведоха очи. Мълчанието трая не повече от минута и вероятно всеки от тях в този момент мислеше за Шурочка.

— Костя — каза Турецки и Меркулов веднага го прекъсна:

— Ще помисля как да го направим. Веднага след съобщението на Денис — продължи Костя, — Слава започна скрито наблюдение на обекта. — Той не искаше да нарича по име Олег Романов-Марчук. — Има основания да се твърди, че… обектът се готви да напусне страната. Може и в командировка, а може би… кой знае. Няма го вкъщи, на работа почти не се появява.

— А къде нощува? — попита Саша.

— Не знаем къде не нощува — назидателно отвърна Грязнов. — А къде нощува ни е добре известно. И така, господа от прокуратурата, ще го арестуваме ли?

— Главният няма да издаде санкция — поклати глава Меркулов. — За щастие, обектът не е депутат, защото иначе не можеш се отърва от разправии. Но главният, ще намери повода много удобен, за да се представи в по-добра светлина, веднага ще отиде при президента, а там… както каза нашето момче: Карасьови, Бурови и разни като тях. Те няма да допуснат.

— Костя, но нали по закон и ти можеш да дадеш санкция за сдържането. Делото може така да се развие, че да стане горещо до небето!

— Гледайте на нас да не ни стане горещо… На първо място на теб, Саша. Ще се наложи да възложим делото на друг. Сега си прекалено заинтересувано лице.

… Първите думи на Турецки, когато влезе в офиса на Грязнов, бяха:

— Как са моите?

Меркулов, който вече го очакваше, посочи с пръст Слава:

— На него ще благодариш.

Рижката банда, на която възложили да отведат и скрият семейството на Турецки, се отнесла към задачата си през пръсти: откарват Ирина с детето в Дубулти, уж по молба на Турецки, настаняват ги в малка къщичка и им разрешават да се разхождат из градинката. Ирина успява да помоли незабелязано съседите да телеграфират на леля й къде се намира. А по-нататък всичко е въпрос на техника, в Латвия отиват двама сътрудници на Грязнов. Ирина отново е у леля си…

— Да, Костя, в това дело наистина съм заинтересувано лице… Тук трябва друг следовател. Мога да участвам в следствието и съдебния процес само като свидетел.

— А аз изобщо не съм сигурен, че ще позволят да доведем делото до съда — обади се скептикът Слава.

— И въпреки това трябва да решаваме. На кого да го възложим?

5.

Арестуваха Олег Романов-Марчук в квартирата на Татяна Грибова, която той й наел временно, докато се оправят нещата, както й казал. Олег не оказа съпротива, само се усмихна:

— Съобразявате ли кого арестувате? Ще ви откъснат главите, като кажа…

Но Меркулов също не беше глупак: написа санкция по всички правила, а момчетата на Грязнов се подчиняваха само на Грязнов. И той не възнамеряваше да им откъсва главите.

Закараха заподозрения в „Матроска тишина“ и го затвориха в единична килия, своеобразен шик, понеже следственият изолатор беше претъпкан. Но като разбра от Костя каква птица очакват на гости, началникът им влезе в положението.

Меркулов и Турецки пристигнаха веднага в ареста. Извикаха Олег на разпит.

Като ги видя, Олег побесня. По лицето му запълзяха ярки червени петна.

— Явихте се — започна язвително, — а аз мислех, че ще дойде някоя въшка… че няма да имате смелост!

— Значи знаеш — кимна утвърдително Костя. — Но как можа, Романов-младши?!

И Олег удари на камък: всичко бе очаквал — ругатни, презрение, какво ли не, само не тази жалостива, почти бащинска интонация.

Той скочи, ревна, че всички са му писнали, всички съветници в ковчег да ги види дано, нека му предявят обвинението или да се разкарват на майната си!

— Имате три дена — въздъхна той, сякаш отсече.

— Грешите — Меркулов поправи Олег сухо и на „ви“, — трийсет. По новия закон. И вероятно ще се наложи да ви прехвърлим в обща килия. При престъпниците, с които лесно ще намерите общ език. Да, между другото, защо да го търсите? Ние получихме от Германия достатъчно следствен материал. Пък и вашите килъри все още дават пълни показания — и за Шрьодер, и за Елмазов, и за Рослов… Там особено много се старае някой си Владимир Точилин, печели правото на живот… Тази снимка ни помогна много.

Костя извади ксерокса, който Саша донесе — Кирил с Кейт, — и я показа отдалеч на Олег. Той въпреки волята си впи поглед в нея.

— Пътникът, седял в самолета с този човек, го позна — Костя блъфираше, но реакцията бе еднозначна: Олег изведнъж някак угасна и наведе глава. — Дай касетофона, Александър Борисович, нека Гладиатора послуша последния си разговор със своя брат…

Турецки сложи касетата в портативния касетофон, натисна копчето и прикри очи с длан, наблюдавайки реакцията на Олег. Той слушаше с каменно лице. Само жилите му като че ли се надуваха.

Касетата свърши. Олег мълчеше, забил поглед в пода.

— И какво искате от мен?

— Искам да видя очите ти, преди да отида при Шурочка…

— Ох! — Олег се намръщи гнусливо. — Само това не! Не мога да понасям сантиментите… Значи сте просто гости. Любопитни гости. — Олег се размърда.

— Аз дадох санкцията за ареста ви, а Александър Борисович си направи отвод и написа заявление делото да се предаде на друг следовател.

— И правилно е направил! Защо да се мърси в тия лайна. Нали е известно как ще завърши всичко… Твоите… между другото са живи и здрави. Съобщиха ми… — каза Олег на Саша, като се запъна, но така и не го нарече по име.

— Знам, спасиха ги от твоите бандити — отвърна Саша. — Но как можа, гадно копеле!

— Ох-ох-ох — въздъхна уморено Олег. — Дрън-дрън ярина! Как не разбирате най-после, че все още живеете в свят, който отдавна не съществува! И така наречените ви принципи и всичко останало са само щрихи от областта на спомените. Светът вече сто години живее по други закони — строги и еднозначни. А вие все искате да намерите златната среда — и от едната страна да не ви припича, и от другата да ви грее слънчицето. Вече не става така! Това, което става, а по-точно — стана, е закономерен подбор. И никой не е виновен, че на някого не му е провървяло. Просто нямал късмет и край. Няма нужда от трагедии!

— Но вие смятате, че ви е провървяло? И, изглежда, на това основание произнасяте присъди над другите? Така ли е? — попита Костя, без да вдига глава.

— А, ето сега правилно разбрахте — отвърна спокойно Олег и като сгъна ръцете си зад главата, каза на тавана: — Произнасял съм и ще произнасям. Защото стопанинът съм аз… а не вашите морални принципи. Край, изповедта свърши, поповете могат да си ходят. Наистина ми е жал, че ви се е наложило да се пъхате в тази помийна яма… Кажете да ме отведат в килията.