Фридрих Незнански
Контролен изстрел (17)

Събота, 21 октомври

И отново рано сутринта позвъни Костя, но не се канеше да съобщи нищо ново: и така вече всички знаеха.

— Виждам, приятелю, учителю и бивши шефе, че безсънието ти стана навик.

— Ще си помисли човек, че цяла нощ си хъркал безгрижно…

— Не съм хъркал. И аз не спах, но нали от това не става по-леко, Костя? Моите хора пристигат, не искат да живеят повече сами… Просто не знам какво да правя.

— Ще измислим. Грязнов спи ли? Или вече бди в кантората си?

— Костя, засрами се от Бога, днес е събота — всеобщ почивен ден. Аз за първи път почивам в събота, това е такова щастие.

— Стига си почивал, кажи на Грязнов, че сега ще дойда, да пали неговото… ауди ли беше?

— Защо пък?

— Като дойда, ще кажа.

Грязнов бе мрачен след вчерашното произшествие. Двамата с Турецки, вече без да могат да се удържат, се натряскаха здравата и не говореха за нищо.

— Какво има? — попита той навъсено.

— Не знам, някакви Костини фантазии.

— Ааа…

Меркулов носеше четири пищни бели хризантеми. Седнаха мълчаливо в колата на Слава и поеха. Сякаш повториха последния път на своята славна приятелка…

Преди моста Слава спря колата, слязоха на банкета, а на самия мост тръгнаха пеша. Стигнаха до онова място, където внушителна част от парапета бе изтръгната, а сега в празнината временно бе опъната тел. Костя помълча и сложи до заграждението хризантемите си. Извади от джоба си плоска манерка с коняк, откъсна и хвърли във водата златистата тапа и като отметна глава, опъна една глътка. Предаде на Грязнов. Славка отпи малко и подаде на Турецки. Саша просто изля всичкото останало количество в гърлото си и пъхна манерката в джоба на коженото яке.

Покрай тях вървеше безкрайният поток от коли. Някои, като виждаха счупеното място на парапета, тримата мъже и хризантемите върху бетона, намаляваха, а един шофьор дори натисна продължително клаксона.

Костя кимаше като китайска статуетка.

— Може просто да не се е справила с управлението? — предположи Турецки. — Може да е поднесло, виж колко кал има, сгрешила е мъничко, а тук… — Той не довърши.

— Майчицата-началник никога не грешеше — обади се Грязнов. — Тя дълго се съмняваше, пазареше се, гонеше ни всички, но… не грешеше.

— Да вървим, момчета — каза Меркулов, — нали я няма вече нашата Шурочка… А на нас пак ни предстои да мислим за бъдещето…