Ричи Достян
Двамата (9)

Като се наплака, Ксюша стана по-спокойна от преди. Много по-рядко се караше с Гришка. Сърцето й сега цялото беше изпълнено с мъката.

— Да беше наминал — каза тя веднъж на Валка — да си поговорите с човека.

Валка тутакси тръгна с нея. Ксюша отвори вратата, влезе в стаята. Валка се задържа на прага.

— Кой е? — попита тревожно слепият и обърна лице към вратата.

— Момчето на съседите — отговори Ксюша, — приказвала съм ти за него. Влез! — И тя с крак премести едно столче за Валка по-близо до брат й. — Сядай.

Докато Валка стигна до стола, целият се изпоти, защото право в него гледаха големи, много блестящи сини очи. Валка го беше срам да гледа тези очи, а не можеше и да се обърне — нали Ефим можеше да се обиди…

Валка безшумно излезе от обсега на погледа и с ужас забеляза, че Ефим продължава да гледа мястото, където Валка току-що стоеше. А челото на слепия цялото се беше смръщило, сякаш той не можеше да си спомни нещо и много се измъчваше от това.

Ксюша им се притече на помощ: тя попита за Катка и Валка се залови да разправя за нейните капризи.

Ксюша благодарно се усмихна. Ефим слушаше странно, сякаш хем слуша, хем непрекъснато чете нещо на тавана. През цялото време зениците му се движеха от ъгъл в ъгъл.

На коленете му с дланите нагоре безпомощно и празно лежаха загорелите му ръце. Валка скришом ги разглеждаше. Ръцете бяха красиви и много чисти. А там, където започваха пръстите, се издигаха еднаквите хълмчета на жълти мазоли. За себе си Валка реши, че после, когато по-добре се опознаят, непременно ще го попита от какво са тия мазоли.

Скоро баба му го повика да обядва и Валка с радост избяга от Ксюшини. Беше му любопитно и същевременно страшно.

Оттогава той започна да се отбива у тях.

Веднъж Ксюша го уговори да вечеря с тях. Валка се съгласи. Ефим кой знае защо с никого не разговаряше. Обаждаше се, само ако Ксюша го попита нещо.

Седнаха на масата. Валка без страх гледаше Ефим. Той се убеди, че макар и да се гледат един друг, погледите им не се срещат.

Валка следеше всяко движение на слепия и се учудваше: Ефим се хранеше къде по-внимателно от Гришка, нищо не разливаше, не капеше и не събаряше, дори не търсеше слепешката с ръце по масата. Вярно, че Ксюша непрекъснато му подаваше ту хляба, ту чашата мляко и сякаш между другото казваше: „Пий млякото, докато не е изстинало“ — и Ефим вземаше канчето с мляко.

На другия ден Валка изчака баба му да излезе, седна на масата, затвори очите си и се опита да закуси. И нищо особено — само два пъти погледна и после безпогрешно намираше чашата, хляба, солта. Той дъвчеше със затворени очи и си мислеше: „Ако човек хубавичко се поупражнява, може и да свикне, няма нищо страшно. Виж, да се ходи със затворени очи сигурно е много по-трудно — можеш да хлътнеш някъде“.

Вечерта като остана сам, той изгаси светлината, затвори очи и започна да ходи из стаята. Силно се удари няколко пъти, заболя го, разсърди се на себе си и когато запали светлината, дори не си спомни за слепия, а когато си спомни, не пожела да мисли за това.

Веднъж през деня, когато по двора на Ксюша нямаше никой, Валка видя на вратата Ефим. Беше сам. В дясната си ръка държеше бастун, в лявата кой знае защо брадва. Като опипваше пътя с бастуна, Ефим прекоси двора до дръвника, взе няколко нарязани кърпела. Постави единия на калъч, погали го с длан, после доближи брадата до него и като я вдигна, с късо и силно движение замахна. Цепениците отлетяха надалеко. Ефим зашари с бастуна наоколо — не ги намери. Постоя така. Изтри с длан челото и врата си и изведнъж със страшна сила захвърли брадвата и тръгна към къщи. Вървеше бавно. Главата му беше наведена ниско.

Валка се доближи до Ефим и с виновен глас каза:

— Хайде заедно да цепим. Аз ще слагам цепениците.

Ефим отначало трепна от изненада, после махна с ръка.

— Хайде, моля ти се — не го оставяше Валка. По гласа му личеше, че ей сега ще заплаче…

— Добре — съгласи се слепият.