Ричи Достян
Двамата (4)

Варвара Ивановна се правеше, че не се меси в работите на внука си, но ревниво и зорко го следеше и винаги знаеше къде е отишъл.

Тя забеляза, че Валка с часове изчезваше някъде и го проследи.

Той си играеше на двора и изведнъж скочи, ослуша се за нещо, после изтича от мястото си напреко през двора, през съседните градини към дома на „шавливата вдовица“, за която Пелагея говореше какво ли не. Старицата се спусна след внука си.

Валка прескочи високия праг и се втурна към детското креватче, което стоеше в отдалечения ъгъл на полупразната, отдавна неметена стая. Над креватчето беше метнат чаршаф, прикрепен от всички страни с щипки за пране. Отчаяно плачещото бебе тикаше глава в опънатия чаршаф. В другия край на мръсната маса седеше момиченце на около шест години и също плачеше.

Валка махаше щипките и ругаеше:

— Тъпа кратуна!

Баба му се отдръпна от вратата и прихна — така тя наричаше Пелагея.

Валка измъкна двегодишното момченце от креватчето и целият почервенял от напрежение го домъкна до масата, сложи го да седне, изтри мокрото му лице и със строг глас нареди на момиченцето:

— Дръж брат си, че ще се пльосне на пода!

След това отиде до креватчето и пъхна ръце дълбоко в „джобовете“ си, дълго гледа и поклати укорително глава.

— Има време да се шляе от сутрин до вечер, а няма време да погледне детето!

Старицата отново прихна в носната си кърпа, като този път позна думите на Пелагия.

Валка въздъхна силно и се качи в креватчето. Той дълго се бави там, докато преобърна на другата страна мокрото дюшече. Застла го с чаршафа, от който майката правеше на момченцето клетка, за да не падне.

След това, важно крачейки, Валка се върна до масата, покатери се отгоре, вмъкна се между двете деца и първо се усмихна на едното, после на другото. Сетне пъхна ръка в пазвата си и измъкна оттам бучка захар. Отхапа и даде първо на момиченцето, но не в ръката, а направо в устата:

— Прибери си мръсните лапи!… А сега си затвори устата и смучи!

На дребосъка също сложи „бонбонче“ в устата, след което го наклони напред и докато смучеше, Валка го придържаше в тая поза, та момченцето да не се задави.

Назад баба му вървеше бавно и бършеше очи. Тя отиде при Ксюша и заяви, че внукът й е преобърнал сърцето наопаки и че ръцете да й изсъхнат, ако тя някога го закачи с пръст или вземе да му се кара, че мъкне ядене от дома кой знае къде?

Още същата седмица, без да каже някому нещо, Варвара Ивановна купи коза. От това че много я избира и се пазареше до втръсване, козата се случи никаква. Но тя веднага хареса на Валка, защото баба му каза:

— Твоя нек да е!

Козата беше стара, с проскубан врат и мръснобяла на цвят; това обаче нямаше никакво значение. Лошото беше друго. Козата си имаше име. Казваше се Катка. Не можеше да я преименува — Валка разбираше това: тя отдавна бе свикнала с името си. Много жалко! Колко хубаво би било да я нарече Джулка. А ако се беше паднал козел, Валка непременно щеше да го нарече Джулбарс.

От този ден Валка стана много зает. Сега умуваше само вечер за чая. Сутрин хапваше на две на три: бързаше в гората.

Веднага след закуска той вземаше една малка кошница за гъби и слагаше в нея къшей хляб и сол. Кошницата надяваше на лявата си ръка, а ръката пъхаше в „джоба“; кошницата се полюшваше на лакътя му. После той извеждаше от сайванта козата с една дълга връв. Намотаваше края на връвта на дясната си ръка и заедно с връвта също я пъхваше в „джоба“. Така те се запътваха към гората. Отпред Валка, отзад — на голямо разстояние — Катка.

Козата се оказа с противен характер: тя непрекъснато се спираше и гледаше просто така с котешките си очи. Можеше да си стои и цял час.

Валка се обръщаше към Катка и я питаше:

— За какво мислиш пак, а?

Катка мълчеше и не се помръдваше от мястото си. Тогава Валка със сърдита походка се приближаваше до нея, намотаваше цялата връв на рогата й като на макара, прегръщаше я с една ръка през шията и съвсем приятелски й говореше:

— Хайде сега да вървим!

Катка веднага тръгваше. Валка я гледаше в предните копита и се стараеше да крачи в такт.

Валка до залез-слънце пасеше козата си. Баба му не се тревожеше за него, знаеше, че няма да се изгуби, макар че й разказваше, че отива много надалеч на някаква поляна с повалена бреза.

Колкото и да се стараеше Валка, козата пасеше лошо и не даваше мляко — само за смях, по израза на Пелагея, която естествено, беше против козата и, когато купиха Катка, каза: „Не мога да търпя нито котките, нито кучетата — никакви животни не обичам, аз себе си не обичам, та камо ли тях“.

Вечер Валка дълго разпитваше Ксюша как да подобри апетита на Катка. Ксюша с охота разговаряше на козешки теми, защото тя самата се мъчеше със своята Наяночка — красива, капризна, тънкогласа козичка, чието блеене, ситно и често, наподобяваше грахови зърна, които непрекъснато се сипят от нея. Наяночка блееше така: „Ме-е-е-е-е-е-е“. Катка по-скоро мучеше шумно и ниско: „Бе-у!“.

Наяночка изобщо беше особена: обичаше да ходи само по пътечки, не пасеше къде да е и така нежно пощипваше тревата, сякаш се страхуваше да не изцапа хубавичката си муцуна.

Според Ксюша това се наричаше „превземки“. Ксюша много нежно се отнасяше към козата си. Но неизменно повтаряше: „Крава трябва да се купи, от козата няма сметка“. Валка се съгласяваше с Ксюша, но той самият не искаше да има крава: нея не можеш да я прегърнеш през шията!

Към края на лятото Катка изведнъж, просто ей така, започна да дава мляко.

Бабата изгледа подозрително внука си и го попита:

— Ти с какво я гощаваш? Да не би с хляб?

— С дъбови листа — отвърна Валка.

— А кой те научи?

— Никой — излъга Валка, — сам се досетих.

Баба му се престори, че е повярвала, а след време пак го подкачи:

— Ти какво правиш до късно из гората?

— Паса Катка — отново излъга Валка.

На него не му се искаше да разкаже на Варвара Ивановна, че вече има нов познат, защото той беше курортист, а ако Пелагея научи, веднага ще започне да му се подиграва. Тя винаги говори за курортистите какво ли не.

Запознаха се в гората. Валка беше напъхал трева в долния край на ризата си и наведен над Каткиното ухо, приказваше с козата:

— Хайде обясни ми, Катя, защо поне не опиташ? Може би тъкмо това е много вкусна трева. Опитай, моля те, аз те моля — чуваш ли?

Катка само мърдаше ухо, накрая отмести муцуната си и започна да гледа единия си хълбок. В това време към тях се приближи този човек.

Валка веднага забеляза огромния му ръст, очилата с квадратни стъкла без рамки и странната брада, през която прозираше връзката му.

На Валка му беше много неприятно, че страничен човек видя Каткините капризи. Какво ще си помисли той за нея? Затова Валка се почеса по тила и с най-небрежен тон произнесе:

— От козата няма никаква сметка, трябва да се купи крава.

Като каза това, той изсипа тревата в копитата на Катка.

— Сериозноо? — попита човекът и силно се наведе, за да чуе по-добре какво ще каже по-нататък Валка.

Но Валка нищо не каза. Той можа само да въздъхне.

Така те се запознаха и веднага станаха приятели.

Семьон Сергеевич идваше на поляната всеки ден. Именно той го посъветва да храни козата с дъбов лист. Семьон Сергеевич беше учител по история и, разбира се, знаеше всичко на света.

Катка така лакомо ядеше листата, че Валка едва смогваше да се катери по дървото за тях. А пък ако освен тях й дадеше и жълъди, с нея ставаше нещо странно. Навярно започваше да си въобразява, че е много красива — кривеше се, тичаше настрани, риташе със задните си крака, искаше да намушка дървото. Семьон Сергеевич каза, че животните се опиват от жълъдите.

Валка и не мислеше да разказва за тези неща на Варвара Ивановна, но тя самата нещо се досети и неочаквано, сякаш между другото, попита:

— Какви са тия думи, дето ги носиш от гората?

Валка страшно се разсърди, но не я нагруби.

— Сам си ги измислям! — За по-голяма убедителност добави: — Затова мен така често ме боли главата.

— Вярно е — въздъхна старицата. — От това те и боли, чедо. По-малко да беше измислял.

След няколко дни, след като си изпи чая и в най-добро настроение, Валка стана от масата с думите: „Наполеон е глупак, зарязал армията си, седнал във файтона и офейкал“ — старицата скочи от мястото си и започна бързо-бързо да се кръсти.

— Какво ви става, Варвара Ивановна? — опита се да успокои баба си Валка. — Ех, пък и вие? Той просто е мислел, че горят мостовете…

— Млъкни!… И все пак ме лъжеш, дявол неди!

На Валка тутакси му се развали настроението. Той реши да се посъветва със Семьон Сергеевич какво да прави с баба си.

А баба му „потъмня като майчицата земя“. Тя самата така казваше за себе си, когато се плашеше от нещо. Тя се пребради с черна кърпа и излезе, като затръшна вратата. Валка си помисли: „Отиде да се оплаква на Ксюша. Нека й се оплаква: Ксюша не е глупава, няма да повярва, че аз все лъжа. Лъжа съвсем малко, и то само нея, Варвара Ивановна, защото сама ме принуждава“.

Привечер, като се криеше зад дърветата, старицата търсеше из гората внука си.

Не го намери лесно, а щом го зърна, се почуди: по просеката вървеше висок-висок старец с брада. Ако го преоблечеш — същински дякон; до него важно крачеше нещастният й внук, а най-отзад ситнеше Катка.

Старецът говореше. Валка слушаше, вирнал глава; от време на време той също нещо казваше.

Старицата постоя, помисли и не се обади на внука си.

А вечерта по време на чая започна:

— С кого си прекарваш времето?… Или ние сме татарци и не можеш да ни кажеш!?

Валка погледна смело баба си. „Никога — реши той — нищо няма да кажа за Семьон Сергеевич; няма да научат те, че той е курортист.“

Валка присви очи и начаса измисли отговор:

— С един командирован.

— Още лъжи — също присвила очи, избоботи баба му.

— Не съм крив, че не вярвате. Изпратили са го тук да оглежда местността — ясно ли е?

— Ясно ми е чедо, ясно — с плачлив глас отговори баба му, а очите й станаха като на Пелагея, когато пъхне ръката си под дюшека и не може веднага да намери там чантичката си.

Колкото и да е странно, но след този случай старицата остави внука си на мира: „Какъвто е — такъв, слава те, господи, нъл не краде“.

Валка разбра това посвоему: той реши, че е отстоял правото си да има свои познати и се гордееше с това. Има си хас! Такъв сериозен човек всеки ден идва и не просто така, а за да се види с него, с Валка! Подава му ръка като на равен, а главното — главното говори с него за такива неща, които не само на Варвара Ивановна, но и в цялото село на никого не са се и присънвали!

Те се срещаха на поляната до повалената бреза.

Колкото повече време минаваше, толкова по-напрегнато очакваше Валка Семьон Сергеевич, а щом го видеше, спускаше се насреща му, предвкусвайки радостта от ръкостискането.

Един ден Семьон Сергеевич не дойде. Разтревоженият Валка се сърдеше на себе си, че досега не беше научил къде живее учителят. Ами ако човекът неочаквано се е разболял и лежи сам, и няма кой да отиде до аптеката за лекарство? Вечерта Валка разпита съседите. Никой не познаваше такъв човек. Ксюша каза, че най-вероятно той живее около гарата. „Гражданите винаги по-близо до саждите се заселват — иронично поясни тя, — за да могат по два пъти на ден да пътуват до града.“

На третия ден Семьон Сергеевич се появи в обичайното време и Валка още отдалеч му извика:

— Вие вече съвсем ли оздравяхте? Какво ви беше?

— Абсолютно нищо — учуди се Семьон Сергеевич. — Защо реши, че съм болен?

— Защото не дойдохте и вчера, и завчера…

— Ааа, да-да, да… вярно е, не дойдох. А собствено, защо трябваше да дойда?

Валка наведе глава.

— Виждаш ли — продължи Семьон Сергеевич, без да забележи нищо, — моята хазайка има две момчета. Единият е малчуган. Другият е примерно колкото теб. Да. И трябва да ти кажа, те растат без баща…

Докато говореше, Семьон Сергеевич час по час се спираше, усмихваше се и гледаше Валка отгоре. Валка чувстваше това с темето си и без да вдига глава вървеше редом. Те се приближиха до повалената бреза и както винаги седнаха върху нея на мястото, където имаше сянка.

Семьон Сергеевич с най-големи подробности разказваше как той цели два дни е правил за момчетата на своята хазайка люлка, макар че той, Семьон Сергеевич, никога през живота си не се е занимавал с дърводелство.

— Ето какво значи, приятелю, да поискаш! Аз поисках да доставя радост на децата и както виждаш, успях!

Семьон Сергеевич млъкна, победоносно се усмихна, погледна Валка и подскочи. После си свали очилата, погледна го в лицето и заговори с укор:

— Виж това не ми харесва!… Не е хубаво да се ревнува! Не е хубаво, друже!

После ласкаво се усмихна и потупа Валка по рамото.

— Виждаш ли, аз никога не съм имал свои деца и сигурно затова така обичам дечурлигата. Особено момчурляците.

Семьон Сергеевич разпери ръце и каза много натъжено: „Да, обичам!“ и се загледа надалеч, към пожълтелите храсти от другата страна на поляната.

Валка отклони поглед от лицето на Семьон Сергеевич и си помисли: „Обичай си ги тия, колкото си щеш!“.

Той стана, отиде при Катка и я прогони на сянка, макар слънцето вече да залязваше, пък и козата сама се досещаше кога е топло и кога не е. Просто Валка се страхуваше, че Семьон Сергеевич отново ще си свали очилата и ще започне да го срами за някаква си ревност.

Неведнъж още те се срещаха със Семьон Сергеевич, но това вече не доставяше на Валка нито радост, нито огорчение. Дори му беше неприятно, че Семьон Сергеевич продължава да го нарича „друже“. „Нека ония момчета да си ги нарича приятелчета, а аз не съм му никакъв!“