Ричи Достян
Двамата (1)

Преди половин година неочаквано умря майката на Валка. Скоро в дома им се появи висока старица в черно — баба му. Тя прибра от широкия, нагрят от слънцето перваз на прозореца Валкините играчки, струпа ги на куп в кръглата жълта шперплатова кутия и заедно с Валка ги взе със себе си — в малкото подмосковско селце.

Първите си дни в бабината къща Валка проседя до прозореца, както се седи във влак, където все едно няма къде да се денеш. От прозореца се виждаше градината: дълги преспи и криви пръти, обвити с мустачките на миналогодишен грах.

Зад градината имаше някакви къщи. Валка ги гледаше, мълчеше и нищо не искаше. До своите неща не се докосваше.

Баба му пъхна жълтата кутия под масата и това беше много неприятно, защото по време на обяда Пелагея — бабината му дъщеря — слагаше върху кутията големите си тежки нозе.

Мина седмица. Валка нито веднъж не заплака.

Старата жена го поглеждаше, въздишаше и, случи се, не издържа и занарежда.

Валка изгледа строго баба си и каза:

— Сълзите няма да помогнат.

— Господи, света Богородичке! — възкликна старицата и се прекръсти.

Беше приела внука си без радост. Много е малък — значи не може да й бъде помощник, а човек на седемдесет и четири години има нужда вече от почивка. Освен това момченцето по нищо не приличаше на покойния й син. Метнал се е целият на снахата — на това отгоре не е и кръстен. Баба му не пиеше вода от канчето след него. И все пак жалостта към сирачето можеше да премине в обич, но внукът й не „даваше да го жалят“. Докато мълчаливо седеше до прозореца, тя го разбираше, но щом започна да посвиква, щом се разприказва, започнаха ядове и теглила.

Една сутрин приближи до нея с пешкир на врата и поиска:

— Варвара Ивановна, посочете ми, моля ви, моето постоянно място!

Баба му се прекръсти и излизайки от стаята, продума:

— Не ме наричай така, за бога! Каква Варвара съм ти аз!

Валка вдигна рамене и вежливо отговори:

— Добре, Варвара Ивановна, ще се помъча.

Този ден той пренесе жълтата кутия изпод масата под своя креват. Когато много му омръзнеше да гледа през прозореца, Валка я измъкваше, отваряше я и… достатъчно беше да види плоските металически макари от лентите за пишеща машина, които майка му донасяше от службата си, за да изчезне желанието му да си поиграе. Тогава той вземаше сложената най-отгоре бонбонена кутия и изваждаше от нея картинките, изрязани от стари книги и списания. Някои бяха особени: колкото и пъти Валка да ги вземеше в ръцете си, те винаги извикваха у него нови мисли и догадки; например тази, на която Чкалов пътува в открита кола по московските улици, а до него седи момченце с матроско костюмче. Това е Игор — синът на Чкалов. Седи и гледа как хората приветстват баща му. Не можеш ги преброи, толкова народ!

Над снимката с големи букви пише: „Велик летец на нашето време“. Валка не разбираше съвсем ясно какво значи „велик“, но чувстваше, че да бъдеш велик сигурно е много приятно.

Валка гледаше Игор и си мислеше: „Той, то се знае, неведнъж се е возил на самолет — има си такива щастливи хора! Интересно какво ли са правили с баща си, след като са слезли от колата? Сигурно са отишли в Кремъл. А може първо баща му да му е купил истинска пушка?“.

На мястото на Игор той би поискал по-добре куче вълча порода, точно такова, каквото е във филма „Джулбарс“, и би го научил да пази границата. Къде по-интересно е, отколкото пушка!…

Откакто Валка е дошъл при баба си, колекцията му почти не се е увеличила. В тази къща не само книги, но и вестници попадаха рядко и то само във вид на кесии.

Веднъж Варвара Ивановна донесе сушени гъби, завити в парче вестник. Валка си го изпроси. Дълго го глади със студената чугунена ютия, изряза всичко излишно, прочете надписа: „Дворец на съветите“. Това бе странно здание, издигащо се над земята на тераси. Колкото отиваха по-нагоре, терасите се стесняваха, а най-отгоре беше Ленин. Валка веднага го позна, защото държеше ръката си така, сякаш стоеше върху бронирания автомобил.

Стените на двореца светеха отвътре и на Валка му се струваше, че сега там е лято.

Над светещия дворец имаше още един надпис: „Паметник на епохата“.

Валка мисли, мисли и не можа да разбере:

— Варвара Ивановна, какво значи „паметник на епохата“?

— О, господи, поне веднъж да беше попитал нещо свястно!… Сега хич не ми е до паметници.

Баба му беше ядосана. Тя напразно бе чакала на опашка за захар. Вместо захар донесе сушените гъби. Гъбите бях черни, страшни и от тях вонеше като от стари обувки, които се сушат върху печката.

Като не получи отговор, Валка взе един зелен молив и се залови да зачертава непонятните думи. Той винаги постъпваше така — или научаваше, или се отърваваше от неясното. После той сложи „Двореца на съветите“ в бонбонената кутия. И пак му стана скучно.

Какво е това място, където няма нищо: нито детска градина, нито училище. На Валка отдавна му беше време да тръгне на училище, но баба му смяташе, че още е рано.

Валка сам си търсеше занимания. На пруста намери една дебела тояга, издялка единия й край, пригоди го към четката, но когато се накани да го прикрепи, та Варвара Ивановна да не се навежда като мете стаята, баба му се намръщи, взе четката и каза:

— Няма смисъл да правиш такова грозилище!

Отначало Валка много се учуди, но после добре поразмисли и разбра защо „няма смисъл“ — просто с тази четка в бабината къща само дето зъбите не си миеха. С четката чистеха дивана и печката, метяха пода, бръскаха снега от дрехите.

Четката беше от истинска четина, затова баба му се отнасяше с уважение към нея — изтърсваше я о дланта си и я поставяше на лавицата до печката.

В къщи нямаше метли. Според Варвара Ивановна те бързо се проскубват. За пруста имаше брезови метлички — щяха да стигнат за цяла зима.

Затова пък баба му остана много доволна, когато Валка излъска със ситно натрошена тухла медните свещници и подравни краката на табуретката, за да не се клати. Когато свикна съвсем, Валка започна да донася дърва от сайванта и да изнася сутрин пепелта.

Старицата виждаше всичко това, ценеше го, само дето неговият не детски език й тежеше и я плашеше. В желанието си да направи Валка поне външно свой, тя му уши селски гащи от чортова кожа.

Валка нахлузи безобразните гащи, разходи се из стаята тежко-тежко, няколко пъти приклекна, после докосна баба си по ръката и й каза:

— Много ви благодаря, Варвара Ивановна, много удобни панталони.

В отговор баба му само въздъхна. А Валка я изчака да излезе от стаята и отиде при съседката Ксюша, жената на обущаря, с която се беше сприятелил, помоли я за обущарски нож, изтича в сайванта и там, като свали гащите, проряза отстрани две дълги цепки. Оттогава така си ходеше — с ръце в „джобовете“.

Баба му като го видя не каза нищо, подгъна дупките, за да не се разръфат, но джобове не му прикачи. Тя смяташе, че джобовете приучават към кражба.

По-зле стояха нещата с лелята на Валка. Веднага щом момчето се появи в дома им, Пелагея започна да се храни отделно. Тя завинти халки към вратичките на бюфета и окачи върху тях голям ръждясал катинар. Валка прекрасно разбра защо: майката и дъщерята се караха пред него по този повод.

Самият Валка намрази Пелагия от минутата, в която я видя. Пелагия имаше толкова тясно лице, че накъдето и да погледнеше, на човек му се струваше, че го гледа отстрани и жълтото й изпъкнало око без ресници направо казваше: „А аз теб ей сега ще те клъвна!“.

Освен това тя имаше противен рязък глас; говореше без да си поеме дъх дори и тогава, когато в стаята не оставаше никой, защото не можеше да спре веднага.

Тя работеше в склад за дървен материал и се връщаше у дома по всяко време. Идваше и още от прага крещеше: „А в склада има толкова работа, че и на глупака ще му дойде до гуша!“. Първите дни Валка никак не се обръщаше към нея — нито лельо, нито лельо Поля; той не знаеше къде да се скрие от нея. От нейната злоба, една такава особено безсрамна. Другите хора се стараят да прикрият това в себе си, а Пелагея обратно — ругае дълго и с удоволствие.

Веднъж изгасна светлината тъкмо в момента, когато Пелагия се върна у дома. Баба му търсеше в тъмното свещта. Валка стоеше до вратата, без да мърда, за да не събори случайно нещо.

— А къде е тоя изрод? — попита Пелагия, като влезе.

Баба му промърмори нещо. Валка стоеше мълчаливо, но сърцето му така лудо биеше, че му се струваше, че и те го чуват. Той напипа вратата и тихичко се измъкна на пруста, постоя малко в тъмното, после се изправи, плю към затворената врата и за пръв път в тази къща заплака.

Баба му не го намери лесно — в сайванта зад дървата, измръзнал, без шапка и палто.

След този случай старицата стана по-ласкава с внука си, а между Валка и леля му започна истинска война. Сега тя го наричаше „изрод“ и в очите.

Но и Валка си го биваше — той намери чудесен начин да изкарва от кожата тази злобна четиридесетгодишна жена: непрекъснато я поправяше. Само Пелагея да отвори уста и Валка с весело презрение я зяпва в тясната подвижна уста и започва:

— Ти пак неправилно говориш. Трябва да се казва „дезинфекция“, а не „дифинфекция“.

Пелагея разярена се изплезваше на момчето и изчезваше от стаята, като така силно тръшкаше вратата, че от тавана се посипваше мазилка, а по пода се разбягваха паяци.

В такива случаи баба му беше на страната на дъщеря си, но никога не се намесваше. Само погледне внука си през рамо, сякаш е нечиста сила и се прекръсти. А Пелагея замлъкваше за дълго, като се мъчеше дори да не поглежда към момчето, което мразеше, защото беше красиво, беше по-умно и по-сдържано от нея, но главното — заради това, че само на нея й говореше на „ти“.

Детското рядко прозираше във Валка и то само когато не му беше добре.

Веднъж беше седнал до масата, подпрял с ръка слепоочието си, и тъжно гледаше мухата, която пълзеше по лепкавата мушама, и макар да му се струваше, че мухата се пързаля на кънки, хич не му беше смешно.

Баба му го попита:

— Какво ти е, чедо?

— Главата ме боли.

— От какво ли те боли?

— Не знам. Сигурно защото казах на Гришка, че е „хърба“.

Валка не обичаше обущаря Гришка — заради него жена му Ксюша често плачеше. „О, господи! — нареждаше тя. — За какво си ми пратил тоя разхайтен мъж?“ Валка посвоему тълкуваше тези думи. Той ги свързваше с това, че Гришка никъде не работи — разхайтен човек — и върви с такава походка, сякаш са му изтръпнали и двата крака.

Валка бе уверен, че Ксюша е добра. Първо, тя обичаше навсякъде да е чисто; после — беше много силна, чудесно цепеше дърва: отведнъж прас — и готово! Тя работеше като чистачка в клуба и у дома си вършеше всичко сама, а Гришка никога с нищо не й помагаше. Дойде, хапне и излезе.

Ядеше като свиня — с ръце вадеше месото от супата, а когато поднасяше лъжицата към устата си, кой знае защо пулеше очи. Цялата мушама след него беше изпонакапана.

Случваше се Ксюша да прибира масата и да мърмори: „То моето живот ли е, навред само мръсотия — чак да ти се дореве!“. И току изхлипа. Но тутакси се успокои и после до късно седят двамата с Валка до печката.

Вратичката на печката беше отворена. Ксюша палеше огъня, гледаше го и въздишаше. На Валка му се струваше, че той знае за какво.

Много рядко тя беше в добро настроение и тогава му разказваше как е живяла преди при баща си. В тяхното семейство са четири сестри и само един брат. За него Ксюша с гордост разказваше, че е работлив, и весел, и сърдечен — бащина отмяна. Така беше казал и старецът: „Няма да умра, докато не стане капитан“. Ако семейството им не е толкова голямо, Ефим отдавна да е завършил техникума за речно плаване. От дома пишат, че тази година непременно ще отиде да се учи. „Добре ще е — въздишаше Ксюша. — И моята надежда е в него — мисля си: ще стъпи на крака и мен ще изтегли нагоре, на широкия друм.“

Тя разказваше всичко това с тъга, но каквото и да говореше, Валка го досмешаваше, защото всички думи Ксюша произнасяше така, както един познат на майка му, когато имитираше попа. А и Валка, постоеше ли по-дълго при нея, после известно време без да иска говореше така, а Варвара Ивановна се сърдеше: „Пак заока Кострома!“. Валка се учудваше откъде баба му знае, че Ксюша му е разказвала именно за Кострома, нейния роден град. Той много се сърдеше, подозираше я, че тя подслушва зад вратата, но мълчеше: какво да сториш, щом нея не я е срам.

Колкото повече време минаваше, толкова с по-голямо желание ходеше Валка в дома на обущаря Гришка. А веднъж като чу как гальовно приказва Ксюша с козата в сайвантчето, окончателно реши, че жената на обущаря е добър човек. С нея той съвсем не се чувстваше малък, а понякога тя дори му се струваше глупава. Може би защото Валка не разбираше както трябва Ксюшиното тегло и за него „разхайтен мъж“ не означаваше нищо повече от която и да е ругатня, да речем „тъпа кратуна“, и естествено не можеше да проумее как може Ксюша всеки ден да се възмущава от Гришка.

Ето той например разбра, че Пелагея е „гадина“, поплака веднъж заради нея — и толкоз.