Ричи Достян
Двамата (8)

Късно през есента на Ксюша се случи нещастие. Валка изтича на вика й. Тя лежеше напреко на кревата с лице надолу и стенеше:

— Ю-ухим!… Ю-ухим, братчето ми!

Като се поуспокои малко, тя му разказа, че най-малкият й брат Ефим по време на буря претърпял злополука. Останал жив, но ослепял — бил ударен в тила.

Валка искаше да разпита по-подробно, но се страхуваше, че Ксюша още по-силно ще заплаче.

След някое време получи второ писмо. Баща й пишеше, че има надежда да излекуват Ефим. Като оздравее, ще го изпратят в Москва, в болницата, още повече че Ксюша е близо.

Скоро докараха Ефим. Ксюша цели седмици се губеше в Москва. Всеки път се връщаше у дома все по-отслабнала.

Първата операция не помогна на Ефим. Не помогна и втората.

Ксюша и Гришка започнаха да вдигат скандали. Гришка не искаше Ефим да живее при тях. А Ксюша плачеше и нареждаше: „Не може да го откараме обратно — ще се удави във Волга. Сам казва: «Няма да живея без очи».“

Валка изтръпваше от тези думи. Как така без очи? Какво има там, дупки ли?…

В края на краищата Гришка махна с ръка и каза:

— Прави каквото искаш, кучетата да те ядат, само после няма да ме кориш, че сме натясно и така нататък… Ще сме натясно, когато с тебе повече се джавкаме, отколкото да си гледаме работата.

Валка не видя кога докараха Ефим, но от този ден престана да ходи при Ксюша. Той се боеше от слепеца.

За пръв път Валка видя Ефим в гръб. Ксюша го беше извела да се поразходи. Ефим вървеше много бавно. С едната си ръка се подпираше на бастун, а другата беше сложил върху рамото на Ксюша. Редом с брат си тя беше много дребна. Валка се скри зад качето с дъждовна вода и зачака кога ще се върнат обратно. И ето че той видя смугъл момък с много зло лице. „Ксюша е полудяла“ — помисли си Валка и изтича у дома.

— Варвара Ивановна, кажете ми, ако обичате, защо Ксюша казва, че брат й е без очи? Очите му са съвсем цели и той гледа!

— Ох, не говори така! Каква полза от тези очи, когато в тях няма светлина?

— Как?

— Ами така — белият свят сега за него е една тъмна нощ.

— Неубедително — раздразнено каза Валка. Той не разбираше.

— Я си върви с добро — озъби се баба му и го подразни: — Неу-би-и-дително! А за тебе кое е убедително? Жива мъка е това, какви думи ще подбираш за нея?

— А тогава защо не си затваря очите? — не мирясваше Валка.

— На него му е все едно — отворени ли са, затворени ли са.

— Е, а слънцето поне вижда ли?

— Там е бедата — не вижда слънчицето. По-лош от на червей сега е неговият живот — отново занарежда баба му. После се навъси и тропна с крак. — А ти какво си се лепнал за мен, прости ме, господи, същински кърлеж.

Валка изтича на двора, затвори очи, вдигна лице към небето. През клепките му просветваше слънцето — горещо и червено.

„Много странно“ — помисли си Валка.