Ричи Достян
Двамата (6)

Скоро след това започнаха дъждовете. Валеше нощем. Дните от това изглеждаха настръхнало мълчаливи. В гората беше мрачно и тихо. Мокрите ели стояха така смирено, сякаш се страхуваха да се помръднат, за да не се намокрят още повече.

Бедните дървета! Вижда се колко тежко им е да стоят. Добре поне че няма вятър. А нали той често духа. Кой е налепил по черните стволове окапалите листа? Кой разнесе по цялата гора мирис на билки? Вятърът предизвикваше у Валка смътна тъга и той тичаше у дома, знаейки предварително, че там отново ще му се прииска да се върне в гората.

По дворовете беше пусто. Хората се бяха изпокрили от лошото време, което в града почти никой не забелязва. Валка се скиташе сам и му се струваше, че в целия свят бяха останали само тези тихи дъждове.

Той тъгуваше за Москва. Тъгуваше по живота, в който непрекъснато нещо се случваше: носят телеграми през нощта, цял ден в коридора звъни телефонът, нечия Маруся заминава за Далечния Изток; на кухнята шепнешката говорят за някакъв човек, който се нахвърля на деца. Всяка неделя портиерът идва с тревожни вести, че на Маросейка са пуснали вълна; това предизвиква обща суматоха — всички хукват и си заемат пари. Дори Валка го пращат на шестия етаж да заеме от „осигурения“ старец.

Искаше му се да се блъска в хората и да бърза. Искаше му се наоколо да говорят за работа.

Но най-вече му липсваха улиците. Искаше му се дори това, което преди никак не обичаше. Не обичаше да стои на улицата, когато всички се връщат от работа и има толкова много хора, че просто е тъмно да се върви и нищо не виждаш, освен чантите и пазарските торби. Ако имаш късмет и срещнеш куче, него също не можеш да го видиш цялото — или само носът му се мярка, или опашката.

Най-хубаво беше по улиците рано сутрин. Измитият асфалт вълнуващо мирише. Просторно е. Никой не пъха мокър лук в лицето ти. Никой не стърчи над главата ти. Виждаш какви красиви къщи има, виждаш всичко по витрините, а главното — виждат се колите! Профучаваха къси „емки“ и дълги „линколни“ автобуси, тролейбуси и отново леки коли. Какво наслаждение е това — да стоиш на края на тротоара и да чакаш докато се източат всички!

Майка му нервничи и още по-здраво стиска ръката на Валка. Те трябва по-скоро да пресекат улицата, а на колите не се вижда краят — хубаво е! Особено ако някоя профучи съвсем близо, Валка го подема сякаш вихър. Но изведнъж колите започват да препускат така, сякаш отпред на кръстопътя се е случило нещо и трябва по-скоро да видят — какво е станало?

Ето ги, изпреварват се една друга, струпват се и спират, изгасвайки фаровете. После всички заедно тръгват и отново препускат до другия светофар в надпревара коя ще стигне първа — чудесно!

И все пак сега той не би се върнал в Москва.