Ричи Достян
Двамата (14)

Тази зима беше много снежна. Затрупа пътищата, покри гората. Знаеш, че има ели, а не можеш да ги различиш. Къщите също са затрупани чак до прозорците и наоколо е такава тишина, сякаш на село са нахлупили шапка ушанка.

Когато на двора на Кирюшкини лае куче, струва ти се, че лае невероятно далеч. Дори локомотивните свирки звучаха глухо.

От една широка дъска Ефим издялка на Валка лопата според ръста му. За себе си в сайванта той избра най-тежката желязна и те двамата всеки ден разчистваха пътя — към къщите, към кладенците, от Валкиния дом към гората.

Валка, също като Ксюша на масата по време на обяд, умееше да подскаже на Ефим.

— А сега ще трябва малко по-надясно да караме — казваше той.

Ефим отначало му отговаряше с благодарна усмивка, а после вече с думите:

— Ест, малко по-надясно!

Валка забеляза: колкото повече се уморяваше Ефим, толкова настроението му ставаше по-добро.

Но хубавото никога не трае дълго и този прекрасен живот свърши заради някакъв глупав вятър.

В началото беше тих, светъл ден. Те спокойно подновиха пътечките и започнаха да вадят вода от кладенеца, когато право върху главите им се стовари тоя вятър, удари се в земята и започна да кръжи из двора. Не мина и минута и абсолютно прозрачният въздух се изпълни със снежна мътилка.

— Какво става! — завика Валка и се обърна към гората. — А там!… Леле, майчице-е…

Над гората бяха щръкнали право нагоре бели власи и вятърът ги късаше и отвяваше нанякъде и отвред се носеше бяла пушилка и в този дим се задъхваха черните ели, по които вече нямаше сняг и те се огъваха и размятваха лапи, сякаш искаха да се отскубнат от земята и да се махнат…

Веднага стана много студено и влажно. Валка забърза за дома. Той погледна към Ефим и се стресна: Ефим се беше обърнал с лице към гората, кой знае защо беше разкопчал куртката си, беше свалил шапката си и я размахваше.

— Остави кофите! — изкомандва той на Валка и сам тръгна нататък, откъдето идваше шумът на гората.

„Той съвсем откачи“ — помисли си Валка и Ефим тутакси потвърди това. Той каза:

— Ех, че време!…

— Какво време е това? — крещеше Валка, като се задавяше от мътния от снега въздух. — Какви глупости говориш! Та това е истинска виелица!

— Не, братко мой, не! — Той хвана Валка за ръката, наведе се малко и заговори с такъв глас, сякаш му съобщаваше тайна: — Запомни, от този ден студът ще започне да се замисля: ще ме бъде ли, няма ли да ме бъде!

Той подложи лицето си на вятъра. То беше мокро и съвсем щастливо. Беше и весело, и зло.

— Ето я размирницата — пролет — нейна работа е това — повтаряше той отново и отново. И устата му беше разтегната, сякаш, без да спре да се смее, той се канеше да заплаче.

— Да си вървим у дома! — примоли Валка.

— Ти какво?! Чуй я само, чуй как реве!

Те стояха в началото на просеката в белия полумрак, в страховития вой. На Валка му се струваше, че някой се е качил на най-високата ела и крещи, без да спре и без да си поеме дъх „а-а-а-а-а-а“, а редом в преспите някой друг през стиснати зъби точи ужасно тъжното „ммммммммммм“.

— Студено ми е, да вървим…

Ефим стоеше като чужд, без да се помръдне и без да отговори. Валка се почувства толкова самотен, колкото никога досега на този свят не е бил.

Накрая Ефим каза:

— Ех, малък си ти!…

— Е, и какво?

— Ами това, че трябва да избягаме с теб оттук. Ти също няма какво да правиш тук. Не е за твоята глава да пасеш козата. Ти имаш един път — да станеш капитан!

Валка начаса забрави за студа.

— … А аз с лодката бих подкарвал тате до шамандурите — продължаваше Ефим. — За това не са ми нужни очи.

— Ами хайде! Хайде да заминем — нали сам казваше!

— Казвал съм! А не трябва ли да помислим къде ще вървим? Аз съм сакат, ти — хлапе!

Вечерта дотича Ксюша, извика Валка на пруста и му зашепна:

— Защо е такъв Юхим, а?… Моли ме да пиша писмо на тате, иска да си върви, казва, не мога повече тук, ще умра… Защо е това, а?

— Вярно ли?! — радостно възкликна Валка. Но тутакси реши, че засега не трябва нищо да казва и важно отговори: — Защото скоро ще дойде пролетта.

— И какво от това?

— Трябва да ти е ясно! — произнесе той, разпъван от радост и надежда: значи Ефим е решил, решил!

— Нова беда — въздъхна в тъмното Ксюша, — къде ще го карам? Баща ми е старец, самият е като дете, ще погинат в мръсотия и двамата.

Тя въздъхна още веднъж и си отиде.

Два дни се навърташе Валка около Ефим и все не се решаваше да го попита кога ще тръгнат. Мълчеше и Ефим. Заговори неочаквано през едно тъмно навъсено утро. Те излязоха на портата. Ефим подуши въздуха и попита:

— Каква дата сме днес?

— Четвърти март.

— Смятай сега — каза Ефим, — днес е първият ден на пролетта. Я намери лед!

— Няма — рече Валка, като гледаше сиво-кафявата буца на замръзналата помия до сайванта.

— Донеси брадвата.

Валка за миг изтърча за брадата, Ефим приближи до качето, замахна отведнъж по ледената гърбица, напипа две парчета лед, удари ги едно о друго и послуша звука.

— Така е — каза той, — няма сила вече в него, подир пет-шест дни ще закапе… Такива ми ти работи, братле, а след месец, месец и половина, ще видиш, че и тя ще се размрази и… ще тръгне!

— Значи вече ни е време да заминем?

Вместо отговор Ефим с такава сила запрати парченцата лед обратно в канчето, че те дори не се пръснаха, а просто се разкашкаха.

— Не мисли повече за това — мрачно рече Ефим. — Малко ли неща съм казвал… А сега казвам — остави това… и повече да… Не ми дотягай повече, казвам ти, чу ли!

На Валка нищо друго не му остана, освен да си върви у дома. И той си тръгна. Седна до прозореца. А през прозореца се виждаше позната картина: градината в сняг, лехите, приличащи на гробове, и кривите пръти, обвити с черните мустачки на ланшния грах…

През тази нощ Валка дълго не можа да заспи. Той мислеше. Мечтаеше как лично ще заведе Ефим на Волга. И защо още го смятат за малък? Той отдавна е пораснал, но кой знае защо никой не забелязва това. Пари за път най-добре ще е да заеме от леля Лиза, тя ще даде. Въпросът е: да признае ли защо са му тези пари? Или да излъже нещо? Лошото е това, че не бива да се лъже леля Лиза, пък и той не иска да я лъже… После трябва и да съчини какво да излъже…

Валка се отърси от тези натрапчиви и неприятни мисли и вече се виждаше в капитанската кабина на най-големия пътнически параход по Волга и то в най-страшна бурна нощ. На кормилото е самият капитан, разбира се, той — Валка — стои и върти колелото, а до него, естествено, е Ефим. Но Ефим няма да иска да стои със скръстени ръце. И Валка започна да си блъска главата каква работа може да върши на кораба слепият.

Но понеже нищо не можеше да измисли, Валка отново и отново се връщаше към мечтата си, как след дълги търсения най-сетне намира знаменит професор, който веднага, без никакви мъки, без никакви операции ще излекува Ефим. И тогава?… Тогава животът му се представяше толкова неописуемо хубав, че дори му ставаше страшно.

И ето той отново е на кормилото в зловещата бурна нощ и управлява, а вятърът гони огромни вълни. Валка бързо преценява колко големи все пак са те. Навярно всяка вълна е колкото сайванта, а то се знае, да се страхуваш от такава вълна е смешно и дори глупаво. Ами че те са десет пъти по-големи… А параходът се люлее и наоколо е непрогледен мрак. Но Валка не се страхува, усмихва се и си казва: „Дръж се, другарю капитан, дръж се!“.

Какво би могло да стане по-нататък той нямаше представа, защото изведнъж си помисли колко много ще тъгува Катка, когато те с Ефим заминат…

Навън шуми гората. Валка притваря очи и усеща как тежки черни вълни надхвърлят къщата… А есенно време бурите са опасни… Видимост никаква и водата е тежка; загребваш я с веслата, а тя като земя… „А мен вятърът ме отнася, течението ме влече“… и така хубаво се заспива под тихото звънтене на кюнеца, разтревожен от пролетния вятър…