Ричи Достян
Двамата (15)

Неочаквано заваля сняг. Валеше ден и нощ; по-силно отколкото в най-лютата зима. И Ефим изведнъж се успокои. Просто като че ли оздравя. Отново настъпиха хубави вечери. Ксюша се стараеше да ги оставя двамата сами. Те седяха до печката. До краката им, полегнала на една страна, лежеше Наяночка. Слепият, както преди, много говореше за Волга: как изглежда призори и как при залез. Но сега като го слушаше, Валка навсякъде се виждаше до него. Заговори ли за ледоразбивача и Валка веднага си представя как го води за ръка до самия ръб на пропастта. Ефим стои гологлав, вятърът разпилява косите му, лицето му е щастливо, той с цялото си същество, с лицето си, с ръцете си слуша как реката се размразява.

А Валка гледа надолу и разказва какво вижда: ето, раздвижиха се ледените поля с всичките ледени късове и преспи, с потъмнелите пътеки на шейните, ето тези пътеки се изпонатрошиха и пред очите им се превърнаха в насечени ледени блокове. Те се струпват, ломят се, стрелят, гърмят и отминават. Покрай тях!

Ефим седеше на ниско столче срещу печката и разтриваше коленете си с длани, сякаш го боляха.

Той имаше такъв навик: щом се върне у дома, съблича куртката и веднага навива ръкавите на ризата си над лактите. А ръцете му още са загорели от слънцето.

— Да-а… Нищо не разбира Ксюша. Тя мисли, че главното е да имаш чиста риза.

Той дълго мълча.

И съвсем неочаквано каза:

— Аз Волга съм прекосил с прът по ледовете.