Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Два человека, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Виолета Манчева, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Ричи Достян
Заглавие: Тревога
Преводач: Виолета Манчева
Година на превод: 1977
Език, от който е преведено: Руски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1977
Тип: сборник повести
Националност: Руска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: август 1977
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Олга Паскалева
Коректор: Мина Дончева; Христина Денкова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1841
История
- — Добавяне
До есента Валка видимо израсна. Лицето му почерня. Краката му загрубяха, ръцете бяха в синини — всичко както се полага за едно селско момче.
Катка ходеше сега подире му без никакво въже. Където той, там и тя. Мляко даваше много. Вратът й обрасна с козина и Варвара Ивановна окончателно призна внука си. Сега тя готвеше вечеря — за него, като се върне от гората. Дрехите му кърпеше не как да е, а да имат пригледен вид. Но главното, започна да купува месо, верен признак, че в дома им има мъж. Децата на село могат да ядат каквото им падне, жените още по-лошо, а виж на мъжа непременно трябва да се поднесе месо!
И въпреки това Валка не се чувстваше в къщата на баба си като у дома си. Нещо не му достигаше. Той не знаеше какво именно, но забелязваше вниманието към него и също се стараеше да отвърне на баба си с нещо приятно.
Веднъж от съседното село при Варвара Ивановна дойде една нейна приятелка — дребна стара жена.
Беше студена есенна вечер. Седяха при светлината на луната. За пръв път Валка не се дразнеше от това, че баба му дори при гости икономисва електричеството — толкова красиво беше в стаята. На светлината запотените стъкла изглеждаха като набъбнали. По тях, блещукайки, се стичаха надолу едри капки с дълги тъмни опашки. Валка наблюдаваше капките през дупките на старото дантелено перденце. Грозно през деня, сега това перденце изпълваше средата на стаята с тънки стройни сенки. Те като водорасли стояха в лунната светлина и плавно се полюляваха.
Валка прекрасно знаеше, че сенките се поклащат от неговото собствено дишане, но се преструваше, че не разбира това и с истинско вълнение чакаше кога най-сетне от лепкавата тъмнина под масата ще изплува на светлината ято риби с прозрачни плавници.
Стариците седяха от другата страна на лунната светлина в топлата сивкава сянка и тихо си приказваха. На Валка му направи впечатление, че баба му необичайно разтегля думите, сякаш й се спи, често въздиша, хъмка. Тогава той взе да дава ухо на техния разговор.
— Помниш ли — попита баба му, — имах един шал на карета?
— И-и-и, мила, откъде да го помня?… Ти помниш такива работи, а аз не помня и вчера какво съм носила.
— Хубавата вещ — строго отбеляза баба му — не се изтрива от ума. Такъв шал повече не съм имала и няма да имам! Четиридесет и седем години минаха, а той ми е все пред очите: сивичък като гълъбово перо, а по сивото минава една тъмна нишка и образува квадрати. Ресни имаше цял аршин, а пък топлеше, а колко лек беше… Не го ли помниш?
— Ех и ти с тоя шал, остави го, за бога!
Баба му нищо не отвърна, навярно се обиди. На Валка му стана неловко заради нея — наистина, кому е интересно да слуша за някакъв шал? А баба му започна отново:
— Помня като сега, взех го, тръснах го и — хайде на раменете.
Пак за шала! Валка реши да не слуша. По-нататък баба му надълго и нашироко заразказва как й откраднали този шал.
— Колко е красиво! — каза приятелката на баба му, като се обърна към прозореца и двете старици за дълго се умълчаха.
— Есента подрани — се обади след някое време Варвара Ивановна с предишния си скучен глас, — а ние нямаме дърва, нито чуканче. Полюшка казва, че на склада има, но са сурови.
Баба му тежко въздъхна и изведнъж се обърна към Валка:
— Да беше един мъж къщовник — ей на̀, колко дърва се търкалят! Ако не ние, други ще ги приберат — и тясната бабина ръка изплува на светлината, посочи към прозореца и отново се скри в тъмата.
Валка скочи, без да разбере още за какви дърва говори баба му и изтича на двора.
— Да ти помага бог! — извика баба му след него.
На двора беше студено и много светло. Валка се огледа. Поразмисли: ръката на баба му сочеше по посока на строящата се къща. Валка тръгна нататък и веднага се озова сред камари от трески и обрезки. Повъртя се, помисли, вдигна една дълга и лека като перо треска. Тя миришеше на смола и лепнеше на пръстите му. Валка хвърли треската, отри ръце в панталоните си и изтича в къщи.
— Варвара Ивановна! — извика Валка, като влезе. — Аз не донесох: там има само чужди дърва!…
— Защо ли те пратих, глупчо — прекъсна го баба му.
Така лошо завърши единствената хубава вечер в този дом.