Ричи Достян
Двамата (16)

Нямаше вече виелици. Проточиха се тежки, навъсени дни. Връхлитаха ветрове, но те носеха нов мирис и нови звуци.

В един такъв ден те с Ефим тръгнаха на далечна разходка. Когато на гарата завиваха към гората, Ефим попита:

— Колко е оттук до дома?

— Три километра — отвърна Валка. Сигурно е точно толкова, защото Пелагея се сърди всеки път, когато Варвара Ивановна я моли да отиде за нещо в града. „Да се мъкна, каже, три километра до гарата, да има да вземаш!“

— Сега разбираш ли какво е ширина?

— Какво? — на въпроса с въпрос отговори Валка.

— Волга в долното си течение е толкова широка — от бряг до бряг, а при пълноводие и повече.

Валка огледа снежната равнина, простряла се между селото и гарата, старата крива топола, която от тук се виждаше не по-голяма от бабината му метличка за баня. Гледаше, сравняваше и не можеше добре да си представи как по цялото това пространство тече вода. Най-трудното беше именно че „тече“ и според думите на Ефим в нея има страшна сила.

Веднъж в Москва бяха завели Валка на чистите езера. Там му хареса тъкмо това, че водата е като замряла и ако в нея не хвърляш камъчета, то добре се виждат решетките, дърветата, синята будка — вярно, че всичко с главата надолу. Но как струи вода — виж това Валка не беше виждал.

Веднъж с трамвая бе прекосил Москва река. Помъчи се да си спомни. Спомни си. Никъде не течеше, а така, едвам-едвам се помръдваше.

В гората беше влажно и ехтеше.

Елите линееха като кучетата. Снегът под тях плътно бе осеян с рижи и черни игли. Преспите силно бяха се слегнали, а някои направо бяха противни за гледане — сякаш върху тях бяха изсипали обелки от картофи. В гората стана неприятно и пусто. През лятото тя изглеждаше безкрайна, а сега — едвам влязоха и вече излязоха.

В края на гората ги настигна свирката на влака. Тя свободно премина през оредялата гора и прозвуча застрашително близко. Ефим спря и като отвори уста, напрегнато се ослуша.

— Страхуваш ли се? — попита го Валка.

— Не се страхувам, но не мога да я търпя! Чу ли свирката? На влака, който сега премина?… Пищи също като свирката на „В памет на Азин“.

— А това какво е?

— Параход от вътрешната линия. Углич — Кострома… Хайде да си вървим!

През целия път той мълча, сякаш Валка го беше обидил с нещо.

От този момент Ефим отново се отчужди. И със сестра си почти не разговаряше. Не излизаше от дома. С часове седеше на стола, сякаш не е в къщи. Гришка и Ксюша се караха пред него, а той седи — ту притвори очи, ту ги отвори и нищо, можеш да помислиш, че не разбира руски.

Ако го повикаха, мрачно откликваше:

— Е?

Тук съм, демек. Жив съм, не съм умрял още…

Но дори и в такова настроение, ако се случеше всички да излязат от стаята, Ефим протягаше ръце към Валка и щом той приближеше, тревожно му повтаряше едно и също: „Тя скоро ще тръгне, чуваш ли??!“.

Валка мълчеше потиснат. Той знаеше, че тя — това е Волга.

И отново през нощта завилня виелица. „Тази сигурно е последната“ — мислеше, заспивайки Валка.

На сутринта всичко утихна.

Валка изтича до вратата и от изненада спря: не му се вярваше, че за една нощ може да натрупа толкова сняг. И защо е полегнал на вълни? Сякаш не е падал отгоре, а е нахлул някъде отстрани и е застинал. Снежните гребени от едната страна бяха розови от слънцето, а от другата съвсем сини. В ясното небе грееше чистичката снежна топка на луната. Тя също от едната страна беше розова от утринното слънце.

Валка изтича при Ефим и много тържествено обяви:

— Знаеш ли, според мен и на луната цяла нощ е валял сняг!

— Да върви по дяволите! — откликна Ефим, без да се помръдне. Той седеше на едно ниско столче. Китките на ръцете му безжизнено висяха, скръстени на коленете.

Валка постоя мълчаливо. В стаята, като се влезеше от светлото навън, беше тъмно, почти непрогледно.

— Да излезем — тихо помоли Валка, — да излезем да се разходим. Защо стоиш тук самичък?

— Върви сам…

И Валка си тръгна натъжен. Но достатъчно беше да излезе на двора и всички горести моментално излетяха от главата му. Виж това е истинска пролет! Какво ли е видял там в града? Ледената висулка през малкото прозорче? Галошите, галошите — непрекъснато помнѝ за галошите и търси място, където да не вони на нафталин.

В последно време Ефим често отказваше да ходи в гората. И Валка тръгваше сам. Той свикна с гората и вече не можеше без нея.

Нима не е интересно да си поблъскаш главата защо понякога само от едната страна по стволовете на дърветата са отбелязани снежните линии? Той не се успокои, докато не си изясни, че това е работа на вятъра.

Неотдавна в преспата под голямата ела Валка видя нещо много странно. Този път сам разгада какво е.

Крива верижка от тъмни следи прекосяваше преспата. Валка реши, че това са котешки следи. Почти такава големина имат синкавите овални трапчинки в снега, които оставя тлъстият Кирюшкин котарак. Но тези следи не бяха вдлъбнати, а лежаха на повърхността на преспата. Те бяха от гъсто събрани в тъмни петънца иглички. Сякаш Кирюшкиният котарак беше потапял мокрите си лапи в иглите и после беше оставял игли по снега.

Много сложни опити извърши Валка и все безрезултатно. Той дори помириса снега! Твърде недоволен от себе си, напъха една пръчка в снега, извади я, надникна в дупката, която бе направила пръчката и… на дъното й откри тъмно петно от елови иглички. Откъде се бяха взели?

Валка продупчи преспата надлъж и шир. И в края на краищата разбра.

Снегът е наслоен на тъмни, напречни пластове от какъв ли не боклук: иглички, гнили листа, парченца суха кора. Цяла зима всичко това се сипе от дърветата, цяла зима вали сняг и слой след слой покрива боклука. И така много пъти.

После, значи, по преспата е пробягала котка — тежкият тлъст котарак на Кирюшкини — вдлъбнал е наслоения сняг с лапите си и е пресовал калта. Същото бе направила и пръчката на Валка.

Преспата постепенно се разтапя от слънцето, сляга се, затова и трапчинките са се оказали отгоре. Валка им се любуваше: колко ясни са котешките следи — нито една излишна игличка!

Днес като влезе в гората след снощната виелица, Валка много съжали, че Ефим отказа да дойде. В гората пак беше чисто и прибрано, като през най-добрите зимни дни.

Валка приближи, постоя до старата ела. Послуша и се досети кой е кълвал в преспата под нея. Самият сняг, тоя, който е паднал вчера върху мокрите игли, по заледените клони на брезата, а сега, нагрят от слънцето, лети ли лети и още във въздуха се превръща в остри бодливи капки. И от тях из цялата гора се носи това приятно шумолене. Понякога меко тупват плътни кръгли буци сняг. Те се крепят още тук-там в извивките на клоните и чакат кога ще ги свали оттам вятърът.

Валка крачеше по заснежената просека, усещайки под снежния пух леда; оглеждаше се настрани и си мислеше: „Интересно, а как така е станало, че едни дървета са ели, а други — брези?“.

Прииска му се да постои в синята сянка на старите ели до слабичката брезичка. Под всичките й пъпки, под всичките възелчета на клоните й — навсякъде, където можеха да се задържат, висяха големи матови копринени капки.

Валка постоя още малко и сякаш специално за него — брезичката заблестя. Във всяка капка — пламъче. Валка вдигна глава нагоре и в тясната пролука на елите видя широк слънчев лъч. Той стърчеше като дъска, опряна косо в небето. Но това само така изглежда, когато си на сянка. В действителност лъчът беше прозрачен и попаднеше ли нещо в него — веднага ставаше пъстро и ново.

Валка почака и влезе в лъча. И с него също се случи нещо. Той закрещя и се понесе, подскачайки по заледения път. Намери пръчката и, размахвайки я, се нахвърли върху елите, удряше ги по лапите, плюеше игличките и водата, които летяха в лицето му, промушваше скриптящите преспи, пропадаше в тях, смееше се и никак не можеше да се умири.

Към къщи го погна гладът. Той се връщаше по същия път, по широката, утъпкана от шейните просека. Но сега дълбоките бразди на шейните бяха затънали в зелена вода. В гората силно миришеше на пресни краставици и това беше много странно. Скоро се чу отчаяното блеене на Катка.

— Да не би да са оглушали, та не могат да пуснат добичето! — измърмори Валка и ускори крачка. Но щом влезе в двора, спря. От снега нямаше и помен! По целия двор, под блестящите локви, необичайно и ярко чернееше земята. По локвите нагоре-надолу шляпаха измърляните кокошки — кльощави и радостно възбудени.

В дъното на двора до изсъхналата сива портичка стоеше Варвара Ивановна и се усмихваше, вирнала глава към небето. Само веднъж или два пъти Валка я беше видял да се усмихва.

Той изхъмка силно, повдигна с лакти гащите си, предизвикателно погледна баба си и зашляпа из водата направо през двора, показвайки с вида си, че има право да бъде щастлив не по-малко от кокошките.

Докато крачеше така по двора, пръскайки на всички страни и правейки се, че нищо не вижда, той обаче успя да забележи много неща.

По дъното на локвите, по които крачеше, лежаха ръждиви гвоздеи, покрити с дребни блестящи мехурчета; търкаляха се гнили ябълки, парчета от счупена чиния, но най-главното там имаше трева — все от жълти и все още тъпи иглички, които пробождаха под боклука.

Валка беше много доволен, че Варвара Ивановна не го забеляза, заета с облаците, които излитаха зад гората като бели дрипи и преминаваха толкова ниско над сайванта, двора и бабината портичка, че още малко и ще ги докоснеш.

Валка се приближи и видя очите на баба си. Те гледаха нагоре под черния клюн на забрадката с някакво жадно изумление.

Без да бърза, Валка се качи по стъпалата и успя да забележи, че в отсрещната къща крилата на отворения прозорец се люлеят и хвърлят „зайчета“ в градината, а в тъмния отвор на прозореца се мярка бяла кърпа.

— Държат ли те краката? — ласкаво го попита баба му. — Ела да хапнеш.

В стаята беше мрачно и някак особено миришеше на влага. Валка бързо си отряза краешник черен хляб, набоде в него няколко скилидки чесън, за да не се загубят, посоли го както трябва и изскочи от стаята.

На пруста той спря, помисли и се запъти право към Ефим. У тях нямаше никого.

„Къде ли може да е? Нима е тръгнал сам за гората… как не го е срам!“

На Валка не му се вярваше. Почука още веднъж. Чукането неприятно отекна в душата му. Валка отчупи залък хляб, задъвка го без желание и се запъти през техния двор към гората по същите чудесни локви. Тогава видя Ефим, който влизаше в гората.

— Аха, падна ли ми! — тихо изрече Валка и забави крачка.

Облаците продължаваха да се носят ниско над гората. През тях проблясваше такова синьо небе, каквото в града Валка нито веднъж не бе виждал. Осветените от слънцето ели приятно поклащаха само върхарите си, сякаш се учудваха: „Какво небе! Какво небе!“.

Валка се намръщи като видя, че Ефим излезе на просеката и закрачи по края й. Той винаги ходеше по края, за да може да докосва стволовете с бастуна си.

Ефим чукна по една ела, по друга и вече съвсем уверено закрачи навътре в гората.

„Добре де… Но без мен, все едно няма да ти е хубаво.“ И Валка реши да не догонва веднага Ефим: нека види какво е да си сам…

Валка вървеше на двадесетина крачки след слепия, за да не може да го чуе. Вървеше и се радваше, че ето на и Ефим не го свърта в къщи в такъв чудесен ден.

Засвири влак. Отначало далеч, после изведнъж до сами ухото все по-силно и по-силно, и по-високо, и по-далече — навсякъде. Сякаш всеки момент локомотивът ще изскочи на просеката или ще профучи над главите им и ще лети сто години и никога няма да замлъкне.

Когато това свърши, светът изглеждаше по-огромен, а в гърдите беше прохладно и празно.

Валка направи още няколко крачки и забеляза, че с Ефим става нещо лошо. Слепият цял се сгърчи и с две ръце притисна главата си. После направи няколко крачки и отново спря и изведнъж с все сила удари с бастуна по ствола на дебелата стара ела. И пак. И пак. Бастунът изтрещя и се разцепи. Но Ефим не спря. Той удряше по ствола, докато половината бастун не отлетя.

Валка се задъхваше от вълнение, но не му се обади.

Ефим замахна с остатъка от бастуна и го запрати надалеч. Постоя объркано, помръдвайки пръсти, после пристъпи към дървото и го прегърна. През риданията Валка чу: „Майчице мила!… Майчице мила!…“.

Когато Ефим затихна, Валка приближи до него, като междувременно търсеше каква да е тояга. Намери един крив елов клон.

— Кой е? — настръхнало попита Ефим.

— Аз съм.

— Откъде се взе?

— Тук бях.

Ефим така стисна зъби, че на скулите му изскочиха буци. Почака малко и отново попита:

— А какво търсиш тук?

Валка сложи в ръката му дебелия край на сухия елов клон. Ефим мълчаливо го пое.

Сега се чуваше как силно пеят птиците. Валка стоеше и се мъчеше да не го гледа в очите. В момента в тях имаше само блясък, без цвят.

— По-добре си иди — уморено проговори Ефим.

Валка не можеше да си отиде, а не знаеше какво да прави.

— Е, какво стоиш? Махай се, щом ти казвам!

Валка направи няколко крачки и спря. Ефим чакаше. Върху бледото му лице блестяха само двете огромни изпитателни очи. За секунда на Валка му се стори, че тези очи виждат и го обхвана ужас.

— Махай се… — тихо и зло продума Ефим.

И Валка се помъкна към дома, като от време на време се обръщаше назад. Ефим стоеше все в същата поза. Накрая се обърна, направи няколко крачки навътре в гората и пак спря. Ослуша се — не върви ли някой подире му и после тръгна, ускорявайки крачка.

„За къде ли бърза така?… Или просто иска да се отърве от мен? — с обида си помисли Валка. — Какво пък!“

Той много искаше да се обиди, но на душата му ставаше все по-тревожно и Валка хукна към къщи. „Трябва по-бързо да кажа на Ксюша…“

Но, разбира се, когато трябва, Ксюша я няма у дома.

Валка тичаше от съсед на съсед — никъде ни жива душа. Навред само червенобузести възглавници се препичаха безгрижно на слънцето, яхнали стоборите.

Накрая Валка отиде при Кирюшини. Там Ксюша почти никога не ходеше.

Валка надникна през портичката и видя леля Лиза. Тя стоеше жално скръстила ръце на корема и гледаше в краката си. Там върху късче суха земя стоеше малко нелепо същество: отгоре мъхната овчица, отдолу — мокра кокошка.

— Овчарка!… Истинска немска овчарка!

— Ако ще турска да е; къде да я дявам? Омръзнаха ми тези шишаркоядци.

Валка приклекна. Кутрето вдигна оклюмалата си муцунка, погледна Валка в очите и за да му покаже колко е нещастно, затрепери с четирите си лапички, сякаш бяха на пружина.

Валка го погали. Тогава кутрето още повече надигна острата си черна муцунка и заплака с детски глас.

Леля Лиза занарежда на глас:

— Пак са го подхвърлили, поглеж… всяка пролет подхвърлят, само това ще правя аз, да ги отглеждам и вчовечавам, а после… къде да ги дявам толкова!…

Валка не я слушаше. Той взе кутрето на ръце. То продължаваше да се държи като дете — веднага престана да скимти.

Леля Лиза ги гледаше и продължаваше:

— Нещастен човек съм аз и туй то! Поне веднъж да бях намерила нещо сама — не, не би, не ми се е случвало на чуждо място да найда нещо. През целия си живот само едно красиво конче съм намерила на улицата и то за малко не ме прегази една кола. А виж, да ми набутат нещо, дето хич не струва, или да ми подхвърлят нещо — това край няма.

Валка притискаше внимателно кутрето до себе си и усещаше под гъстата козина острите му кости.

— Гладно е — каза Валка и така погледна леля Лиза, че тя само разпери ръце и тръгна за къщи. Валка — след нея. На прага той спря, без да смее да стъпи на пода, който светеше като злато с излъсканите си дъски. Валка събу мокрите си обувки и тръгна бос към пейката под прозореца.

Досега не беше изпитвал подобна наслада. Той седеше в топла, светла стая, държеше на ръце живо овчарско куче, което се разтапяше от топлината и ласката и се катереше все по-нагоре и нагоре и не спря, докато не пъхна муцунката си чак под брадата на Валка.

— Ей, какво го целуваш пък ти? — разгневи се леля Лиза. — Виж колко е мръсно. Потрай, водата се топли.

Тя безшумно се движеше из стаята. Без да вдига очи, Валка виждаше тъмната и набита фигура. Когато попадаше в ивицата слънце, тя ставаше прозрачна и сива като прах. На Валка му се струваше, че леля Лиза плува из стаята, без да се докосва до пода, а заедно с нея плува и нейното напевно мърморене.

— Ти какво се присвиваш? — попита го тя изведнъж. — На едно място ли ти се ходи?

— Не — смути се Валка. — Хапе ме…

— А ти по здраво го прегърни, тоя бъхльо… Дали да не го поръсим с нещо? Как мислиш, дали с прах за паразити? Или ще умре?

— Няма нужда — каза Валка.

— Май ще е по-добре — съгласи се леля Лиза. — Разправят, че ако поръсиш с тоя прах козата в стаята — първо ти ще умреш.

— Глупости — важно отбеляза Валка. — Но него по-добре недейте, то е много слабо.

Трудно е да се каже колко време беше нужно на бавната леля Лиза да нагрее водата, да донесе от сайванта коритото и да изкъпе в него мръсното подхвърлено кутре, което не се мие лесно, защото е космато като дявол, а пък трябва да гледаш да не му попадне вода в ухото. А ушите са две — значи трябва да се къпе, без да се бърза.

Ако питаш Валка, къпането можеше да продължи цяла вечност!

След къпането той дълго държа кутрето на ръце, загърнато в стар вълнен шал, докато се стопли млякото. Сетне млякото трябваше да изстине и те с леля Лиза пуснаха мокрото кутре на пода и се смяха, докато то от таралеж се превърна отново в куче. Кутрето с такова усърдие отърсваше козината си от малките капки, че за някакъв миг над него разцъфна късче дъга.

Най-сетне настъпи минутата, когато съвсем друго животно със светлосив цвят започна да яде. То лапаше размекнатата в мляко среда от хляб със страшна лакомия и шумно мляскане.

Канче мляко получи и Валка. А леля Лиза, скръстила ръце на корема, стоеше до тях и с детска радост гледаше „тейзи шишаркоядци“ как ядат, защото най-много в живота си тя обичаше да храни и подслонява.

Кутрето, като всички кутрета по света, лапаше само пред себе си. Изяде това, което му попадна — от единия край на паничката до другия — и паничката свърши. И то трябваше да влезе в нея с двете си лапи.

Валка не издържа и се пресегна да го погали, но щом се докосна до козината и вътре в кутрето нещо заклокочи, сякаш в него се затъркаляха дървени топчета, после всичко това се превърна в най-злобно ръмжене. Валка доближи ухо до мъхнатия му хълбок и слушаше ръмженето като музика.

— Това се казва куче!

Леля Лиза прибра паничката, трохите хляб от пейката и с привично движение, с каквото избърсват носовете на децата, обърса с престилката си полепналата с ядене кучешка физиономия.

Кутрето се възмути, махна с глава и изсумтя, после намокри с език крайчеца на носа си и седна точно така, както седеше срещу него Валка. То седна малко настрани, като подви под себе си задните лапи и широко разпери предните, защото му пречеше издутият корем. И тогава се оказа, че коремът му е гол, розов, с тъмни бенки, приличаше на географска карта.

Главното обаче бяха ушите. Чак сега Валка се загледа. Те стърчаха, но не много. Бяха леко клепнали, с връхчетата напред и тези връхчета се поклащаха над челото като два увехнали листа. Едното ухо стърчеше по-високо от другото и муцуната му имаше странен израз, сякаш кучето беше вдигнало вежди и се канеше да попита: „Кой е казал, че да се живее на този свят е лошо?“.

Валка се вгледа в сиво-метличените му очи, плесна се по челото и възкликна:

— Джулбарс!

Смачканите ушички трепнаха и се напрегнаха, погледът, както и преди, беше смел и весел, но в момента, когато Валка го дари с най-хубавото кучешко име, кутрето меланхолично притвори очи и като ги отвори отново, стана ясно, че Джулбарс за нищо друго не иска да мисли, иска да спи.

— Потърпи с кръщенето — засмя се леля Лиза. — Може твоят барс да излезе кучка.

Валка се изчерви, възприе това като нечувано ругателство и хвана кутрето, да не би да й хрумне да го оглежда. А леля Лиза се смееше и казваше:

— Ти си като оня чудак, дето живее в съседното село. Той също от много ум беше изпонакръщавал животните си. Кучето — Гавриил, козата — Магдалина. На кокошката й вика Татяна, ох!… Така и я кътка: Та-тя-тя-тя-на!

Валка не видя нищо смешно в това; той се надигна, притискайки здраво до гърдите си Джулбарс.

— Да не би да си тръгваш? — попита леля Лиза.

— Да, вече му е време да спи.

Леля Лиза престана да се смее.

— Кой ще те пусне у вас с него?

— Какво?

— Ами такова, това да не ти е прасенце! От край време в тая къща не е имало безполезно животинче, там уважават само катинарите — те хляб не искат.

Валка стоеше поразен. Леля Лиза беше права. Как не помисли за това?… Какво ще прави сега? Първо, Валка вече свикна с Джулбарс; второ — обикна го за цял живот и от първата минута го смяташе за свой.

Валка отново седна на пейката, поклащайки на ръце спящото кутре, и мислеше, мислеше… А изход не намираше. Слънцето вече излезе от стаята. Остана само малко снопче лъчи върху перваза на прозореца.

Леля Лиза разреши на Валка да стои у тях толкова, колкото му се иска. И той остана. А тя приготвяше обяд. Приготви го. Събра картофените обелки, свали престилката си и се залови за плетката. Те решиха, че засега Джулбарс ще остане тук. Валка се примири, защото всъщност неговата овчарка само щеше да нощува у леля Лиза, а през деня…

Отвън някой викаше Валка настойчиво и тревожно. Гласът идваше отдалеч. Още преди да го разпознае, той смрази ръцете и нозете на Валка, а в момента, когато позна чий е тоя глас, сърнето му заби силно и твърдо като железце.

Валка за нищо още не беше успял да помисли, а вече някаква чужда сила го изправи на крака и изблъска навън в сгъстения полумрак.

Викаше го Ксюша. Те за малко не се сблъскаха на стълбите.

— Къде е той, а?… Кажи, кога го видя, а?

На Валка му се струваше, че отговаря. Ксюша го разтърсваше за раменете. Като разбра, че нищо не знае, Ксюша хукна напосоки и зарева:

— Юу-ухим!… Юу-у-хим!…

Валка тичаше след нея, молеше я да спре. Но тя не го чуваше, оглушала от собствения си вик.

Чак като стигнаха тяхната къща, Валка най-после разбра, че рано сутринта Ксюша заминала в града за семена и преди час се е върнала. Когато тръгвала, Ефим още спял. Повече не го е видяла и съседите казват — никой не го е виждал.

Като заекваше и повтаряше едно и също по няколко пъти, Валка й разказа всичко, както си беше.

— Господи! — плесна с ръце Ксюша. Валка чак се стъписа, като видя отчаяната радост върху лицето й. — Заблудил се е! Господи, защо мълчиш?!

Тя се разбърза из стаята, намери фенер, запали го и те се затичаха към гората.

Светлината на фенера разместваше тъмнината само отдолу, а шумът на хвоята се търкаляше някъде много високо, като правеше дърветата гигантски. Гласът на Ксюша, зовящ брат й, изчезваше в далечната черна пустота и се връщаше без отклик. Чуваше се само хрущенето и звънтенето на трошащия се под краката им лед. И двамата слушаха този звън, докато Ксюша отново не проточваше непоносимо дългото: „Ю-у-у-у-у-хи-им!“. С тези еднообразни звуци тя съумя да изкрещи всичко, което ставаше в душата на Валка — от страшната надежда, до пълното отчаяние.

Изсвири влак, кратко и равнодушно. После долетя тракането на колелетата. То се приближаваше, ставаше все по-ясно и се прекъсна отведнъж, сякаш влак изобщо не е имало.

Вървяха все по-бавно. Ледът под краката им се трошеше; струваше им се, че крачките усилват, усилват растящата тревога, а когато тя вече им пречеше да дишат, гласът на Ксюша отново раздираше тъмата.

Те се спираха и дълго се ослушваха. Наблизо — нито звук, само по високото пролетно небе вятърът носеше тъжния шум на еловите иглици.

На просеката нямаше никакви следи. В жълтия кръг на светлината трошливият лед лежеше недокоснат.

Ксюша непрекъснато вдигаше фенера, за да види по-надалеко. Валка сега разбираше повече от нея и не търсеше следи. Ефим тук е минал по водата. Неговите следи са заличени от леда.

И изведнъж сърцето му отново иззвънтя като железце. Валка видя разцепения край на Ефимовия бастун, замръзнал в леда на края на просеката…

Той нищо не каза на Ксюша, но след това все му се искаше да я помоли повече да не вика. Тя кой знае защо сама престана. Само още веднъж нейният вик разкъса душата му, когато вече се приближаваха към дома. Това не беше вик, не беше зов, а плач по умрял. Той сякаш разбуди Валка от кошмара и тутакси потвърди, че този кошмар е наяве, и че той, Валка, е виновен за всичко. Той си тръгна от гората. Той остави приятеля си в беда… Той забрави, той нито веднъж не си спомни за него.

Когато вече се изкачваха на пруста у Ксюшини, Валка реши, че ще влезе с нея и ще й каже, че е виновен. И нека тя още по-силно заплаче, нека го удари, нека направи каквото поиска…

Ксюша бутна вратата. Стаята беше пълна със сиво-кафеникавата мътилка на цигарен дим. По пода танцуваха отблясъците на огъня от запалената печка. Гришка седеше до нея. На миндера в ъгъла, завит с одеяло, върху което бе метната памуклийка, лежеше Ефим.

— Жив! — извика Ксюша и се хвърли към него.

И Валка се строполи в краката на Ефим, прегърна го през одеялото и заплака.

Ксюша плачеше с щастливи сълзи и все разпитваше: какво му се е случило! Къде са го намерили? Кой и как? Ефим мълчеше, обърнал лице към стената. Вместо него отговаряше Гриша, като от стеснение дрънкаше с машата: намерил го железопътният кантонер на три километра от гарата… Сам казва, бил се загубил. Е, позамръзнал е. Добри хора го докарали с шейна. Нали виждаш, лежи, по-добре ще е да го напоиш, отколкото напразно да ревеш…

И Ксюша, измъчена до краен предел, за миг се вдигна, оживи се и — на работа! Предметите сякаш сами хвърчаха в ръцете й. Правеше вятър, като се движеше из стаята.

Изпрати Гришка за водка. В котлето на печката завираха картофи. Ефим лежеше преоблечен в сухи и топли дрехи. Самата тя изхвърча нейде да търси козя лой, за да му разтрие краката.

Най-после останаха сами с Ефим: на Валка му се виеше свят от топлото, от глад, от цигарения дим. Той дишаше и му бе приятно да диша, защото сега можеше спокойно да си поеме дъх — никой не е умрял по твоя вина!

Валка пъхна ръката си под одеялото и напипа ръката на Ефим. Ефим отвърна на ръкостискането и бавно обърна лицето си към Валка. Сега то беше съвсем друго — малко, някак си вяло и некрасиво…

Ефим лежеше с полупритворени клепки; устните му се мърдаха. Валка се наведе и го чу: „Не можах, дори това не можах…“.

Ефим си измъкна ръката изпод одеялото, прегърна Валка през врата, притегли го към себе си и промърмори, задъхвайки се:

— Не можах да се реша…

— На какво да се решиш? — шепнешком попита Валка и също прегърна Ефим през врата.

Косата на Валка настръхна, като че той смътно нещо подразбираше.

— Ти какво трепериш? — раздразнено проговори Ефим, като чу по пруста крачките на Ксюша. — Тук съм… цял-целеничък. Само си мълчи — чуваш ли? Не е тяхна работа. Нека да си мислят, че съм се заблудил…

Валка замря, изпитвайки сега от ръката на Ефим само тежест, но кой знае защо му беше неловко да се освободи от нея. Той търпя известно време и накрая се издърпа.

Влезе Ксюша и започна да вдига шум. Сякаш дори нарочно, сякаш й беше приятно с трясък да хвърля дървата на земята, да премества кофите така, че да тракат.

Скоро се върна Гришка и тъй тресна бутилката, като я слагаше на масата, че от дъното към гърлото й полетяха мехурчета. После започна да си сваля ватенката. Правеше го много бавно и тържествено. Човек можеше да помисли, че сега ще посрещат Нова година.

После Гришка отиде към печката, вдигна капака на котлето, загуби се в картофената пара, отдръпна се и с влажна, доволна физиономия седна до масата, където освен водка нямаше още нищо: ето ме и мен, демек, ето я и нея, гълъбицата! Гришка безсрамно поглеждаше към бутилката, потриваше ръце, после преместваше поглед към Ксюша.

Ксюша слагаше масата. Тя току изтичваше до брат си и като разперваше настрани ръцете си, изцапани с картофи, се накланяше над него като птица. Ефим всеки път й казваше „благодаря“. А преди той никога не казваше „благодаря“ и не се усмихваше така — с бърза, бегла, непозната на Валка усмивка, сякаш ей сега ще занарежда: „Благодаря ви, добри хора, помогнете кой с каквото може, добри хора, простете ми, добри хора…“.

Валка седеше на края на леглото изправен и на него му беше неудобно да седи и му беше неприятно и странно, че всички се усмихват.

— Аз си тръгвам — каза той и се надигна. — Лека нощ.

— Ти първо хапни с нас, че тогаз — ласкаво го помоли Ксюша.

— Не искам да ям.

— Е, тогава върви да спиш. Много съм ти благодарна.

Като се гърбеше от студ и умора, Валка бавно тръгна за къщи. Хората вече спяха. Само у Кирюшкини още светеха прозорците. По черната земя замръзналите локви вяло отразяваха светлината. Елите стояха прави и неподвижни.

Той вървеше и непрекъснато изпитваше тежест върху раменете и врата си, сякаш безволно отпуснатата ръка на Ефим продължаваше да го натиска. В главата му нямаше никакви мисли. Те се бяха вкоравили от умората и от ужаса, заключен в тази нова за Валка дума „да се реша“.

В техния двор Валка спря. Не му се искаше да вижда никого. Да стои така също не можеше. Той седна на горното стъпало на стълбата, опъна палтото си върху коленете, скри ръце в ръкавите и от това му стана много студено на гърба. Сякаш във врата му някой изсипа пясък и песъчинките една по една се спускаха надолу.

Да беше отишъл да си легне, но Валка седеше вторачен в тъмнината и внимателно се ослушваше. Струваше му се, че всичко наоколо знае страшната тайна на Ефим. И тъмнината, и земята, и всяка дъска на оградата. Знае и мълчи.

Валка се мъчеше да мисли за това колко хубаво е, че сега Ефим си е у тях, и Ксюша е там, и у тях е топло и спокойно. Но въпреки това тревогата кой знае защо не преминаваше.

На гарата късо изсвири влак — сигурно вземаше вода. От този звук сърцето на Валка се разтуптя. Той стана и се запъти към светлината на Кирюшкините прозорци.

Ленка му отвори. Той пристъпи в топлината на стаята и по-нататък не отиде. Спря го светлината, необичайно бяла, бликаща отвред — от множеството чисто застлани постели. На две от постелите се надигнаха глави и отново потънаха във възглавниците.

Леля Лиза не спеше. Като видя Валка, тя седна на своя огромен креват.

— Обърни се — му каза тя.

— Защо ставаш, мамо? — разсърди се Ленка. — Влез. Какво се е случило?

Валка разбра, че нищо няма да може да каже, когато е толкова светло и всички го гледат. Той охотно се извърна към вратата и въздъхна от смущение. Леля Лиза се облече по-бързо, отколкото той очакваше. Взе го за рамото и го поведе към леглото си, вече застлано с нещо тъмно.

Седнаха един до друг.

Леля Лиза огледа Валка с бърз изпитателен поглед, въздъхна и каза:

— С вашите ли се изпокара?… Сигур нищо не си ял? Измръзна ли?

Валка клатеше тъжно глава, обмисляйки какво да предприехме. Внимателно се огледа. Видя, че сестрите са заети с техните си работи. Само Ленка стърчи насред стаята и чака какво ще каже той. Валка й се разсърди и това много му помогна. Надигна глава и каза на леля Лиза:

— Той съвсем не се е загубил — той нарочно е тръгнал натам…

— Чакай, за какво става дума. — Леля Лиза не го разбра и го гледаше смутено.

— Той не иска да живее — аз знам — нервно и силно каза Валка. — Нарочно ме прогони от гората, а той самият тръгна натам… към влака… и сега се страхувам. А Ксюша никак не разбира.

— Боже мой! — извика леля Лиза, надигна се и тръгна към печката. Изгреба от пепелта живи въгленчета, които при нея никога не гаснеха, и започна шумно да ги раздухва.

Дъщерите й мълчаха.

На Валка нареди да си измие ръцете и да седне на масата. Той я послуша, сякаш точно за това беше дошъл.

Леля Лиза мълчаливо постави пред него пълна паница гореща чорба от зеле и застана зад гърба му.

Валка беше много гладен, но от миризмата на яденето кой знае защо му се повдигаше. Болеше го главата.

— Какъв срам! — заговори изведнъж леля Лиза. — А пък се наричаме хора!

Валка замря с лъжицата в ръка, без да разбира нещо.

— А ти яж, това не се отнася до тебе, яж си!

Валка почувства топлата й ръка върху рамото си.

— Ей кой е човек!… Ей в кого има душа — продължаваше леля Лиза и тихо, и укорително. — А ние? Научихме, че е жив, и толкоз!

Клава подаде на майка си стол:

— Седни, успокой се!

— Мога ли да бъда спокойна веке! Човек загива пред очите ни…

— Ти пък, мамо, какво говориш! — занарежда Ленка. — Как така загива? Нали му дадоха пенсия. Безплатно са го лекували най-добрите лекари — какво още?

— Вярно де — подхвана Надя.

Клава намръщено погледна едната, после другата:

— Тъй, тъй! И вие като Варвара Ивановна — и тя купи на внука си една проскубана коза и се успокои. Мисли, че в това се състои цялата грижа!…

— Е, тогава, тревожи се! — предизвикателно изстреля Ленка. — От твоите думи Ефим няма да прогледне. Какво още може да се направи, какво, а?

— Как така „какво“? — възмутено удари с длан по масата леля Лиза. — Защо му е на човек пенсия, когато няма за какво да живее? Да не е някой старец — млад, здрав момък е!

Леля Лиза огледа внимателно дъщерите си и спря поглед на Валка:

— Момчето и то разбра, а вие? Поне да бяхте си мълчали!… Едната преписва протоколи, другата изписва лозунги, на третата от велики дела главата й се е вирнала толкоз високо, че вече нищо не вижда под носа си…

— Мама пак си знае нейната — промърмори Надя.

— … На край света успяха да стигнат! Москва река докараха до Волга, а да се докоснем до нещо малко — това е прекосилите ни!

— Например човек не може да купи една кофа — зло каза Ленка. — Или защо не достига сапун за всички?!

— Сърце! — завика леля Лиза. — Сърце не ни достига на всинца ни един за друг… Човек за човека все едно че е дърво! Ей за какво хортувам аз…

Валка с тревога наблюдаваше възрастните и не разбираше защо говорят всичко това и какво отношение има то към Ефим.

Той очакваше, че тук ще го разберат и ще му помогнат да откара Ефим на Волга, а Надя изведнъж каза:

— Отдавна трябваше да го наредят някъде. В града има училище за слепи, има кооперации, а така да стоиш ден и нощ без никаква работа — наистина може да откачиш.

— Това зависи от човека — рязко отбеляза Ленка. — Един откача, друг започва да проси по улицата, а трети става учен. Наскоро четох за един сляп…

И Ленка започна да разправя за някакъв химик, който ослепял в лабораторията си, но не паднал духом, а обратното. След всяко второ изречение тя крещеше за силата на духа и Валка отново с тъга забеляза, че разговорът все повече се отдалечава от Ефим. А все по-трудно му беше да седи — кършеше го гърба, коленете му изтръпваха, „да върви по дяволите този химик — мислеше си той, — да можех да си легна“. А Надя и Клава си деряха гърлата за някакви канцеларски души, които заглушават всеки порив: на един не му пука, друг няма време, а най-често — никой няма желание да мисли със собствената си глава!

На масата седнаха и сънените Вера и Сима. Сега около голямата квадратна маса всички места бяха заети. Седяха един до друг — натясно. От само себе си стана така, сякаш само Валка е липсвал, та плътният жив пръстен да се съедини. Той се намери между леля Лиза и Ленка. През масата, точно отсреща, седеше Клава. Най-после тя млъкна, подпря глава на ръцете си и мрачно загледа покривката.

Валка винаги малко се страхуваше от нея, не очакваше нищо хубаво и този път, уморено я погледна и видя, че сега тя му се усмихва с хубавата леля Лизина усмивка.

— А пък ти си юнак — каза тя на Валка, после погледна майка си и добави: — Ефим не бива да остава тук. Утре ще се посъветвам в службата и ще решим къде ще е по-добре да го устроим, а ти, мамо, поговори с Аксиния сама…

Валка тутакси излезе от състоянието на някакво смътно размекващо униние. Надигна се и прекъсна Клава тихо, но решително:

— Той няма да иска, знам…

Не му дадоха да се доизкаже. Отново избухна спор. Този път в него участваше и Валка; той също викаше и скачаше от мястото си, повтаряйки едно и също: Ефим не може да живее без Волга! А сестрите вкупом с леля Лиза убеждаваха Валка, че първо на Ефим трябва да се намери някакво занятие, той да се научи на нещо, иначе и на Волга ще пропадне.

— Това е вярно — съгласи се в края на краищата Валка, — само че аз няма да го оставя. И аз ще замина.

— Нови двайсет! — развика се Ленка. — Къде ще заминеш?

— Където го заведат, там ще отида и аз.

— Ти да не би да се каниш да му станеш бавачка за цял живот?

Валка така се разсърди на Ленка, че дори не можа да й отговори. Стори го леля Лиза. Тя тропна с крак по масата и крясна:

— Откъде се извъди такава? Срам ме е да те слушам!

За секунда настъпи неловко мълчание. Възрастните се спогледаха и тутакси се възстанови страхотната врява.

Едните пак смятаха, че Валка трябва да замине заедно с Ефим в Москва, другите — че не трябва. Леля Лиза се сърдеше и на едните, и на другите, че крещят за това пред момчето.

Клава прекъсна майка си:

— Нека да слуша, съдбата му се решава!

И Валка слушаше напрегнато и жадно.

Надя успя да надвика всички и като удряше след всяка дума с длан по масата, обяви:

— Според мен няма какво да мъдруваме, а сега най-главното е да настаним час по-скоро Ефим в училището за слепи — и толкоз!

Клава иронично погледна сестра си и отбеляза:

— Слепият се каниш да учиш, а бъдещият, така да се каже, строител на социализма нека си расте неграмотен под носа на Москва.

Валка започна да се оправдава:

— Мен дори много ми се иска да се уча, но Варвара Ивановна казва — рано е, защото тук няма училище.

Клава продължи, сякаш не чу Валка:

— … Двамата трябва да ги наредим в града и по възможност — заедно…

Валка не успя да подскочи от радост, когато Ленка проточи:

— Раззби-и-и-ра се, лесна работа!

След това отново настъпи неловко мълчание и в това мълчание тихо заговори леля Лиза:

— По всичко личи, не бива да ги разделяме… Близкият човек — той ти и свети, и те топли, и те прави сит!

Тя прегърна Валка през рамото и сърдито погледна към Ленка.

— А ти, госпожице, хабер си нямам на кого си се метнала! Ни тук — леля Лиза се удари в гърдите, — ни тук — тя се чукна по челото — няма нищо! А ломотиш като картечница. Бавачка за слепия винаги ще се намери. Нима сестра му зле се грижеше за него? При нея беше и сит, и спретнат, а виж какви ги е забъркал!

— Да — тихо въздъхна Клава, — какво да говорим…

— Всичко това е хубаво — внимателно се намеси мълчалата през цялото време Сима, — но той все пак има баба.

— Е, с баба му работата е проста — отвърна леля Лиза с несвойствен за нея рязък тон, — ако не иска с добро, има закон.

— Вярно — съгласи се Сима. — Ако не иска да го даде в детски дом, нека се премести в града.

Валка повече не слушаше. На него му се искаше да скочи, но от радост неочаквано съвсем отмаля и не можеше да се помръдне.

— Къде е Джулбарс? — попита той леля Лиза.

— Спи до печката.

Валка се усмихна и помисли колко хубаво ще е тихичко да се измъкне от масата, да се свие в някое тъмно ъгълче, да притисне до себе си топлото, меко и сънено кутре и заедно с него да заспи. А пък те нека да си спорят колкото искат. Нека бъде светло.

Той се изправи, но главата му се килна и сама започна да се накланя към леля Лиза, докато се опря в прохладната й мека ръка. В това време някой започна да блъска портичката на двора, а после и вратата на леля Лиза. Не сънуваше, защото всички наскачаха от масата.

Ленка изтича на пруста, а вместо нея на прага застана Варвара Ивановна.

— Да се затриеш, дано! — завика баба му и се прекръсти. — Едвам те намерих, поразнико!

Тя бързо приближи до масата и започна да крещи, без да гледа никого. Очите й сълзяха и тя непрекъснато ги бършеше с крайчеца на черната си забрадка. Тя ругаеше Валка, Ксюша, леля Лиза и пак Валка, като си припомняше всичко, в което той се беше провинил от първия ден до днес.

Валка я слушаше и кой знае защо не изпитваше тъга както винаги. Даже напротив — за пръв път той намираше, че баба му е съвсем права — тя все пак се е тревожила: скоро ще настъпи нощта, а него още го няма у дома; разбира се, че това е безобразие! Той само се боеше да не би от нейния вик да се събуди Джулбарс, да изскочи от своето ъгълче и Варвара Ивановна да започне да разпитва: чие е туй куче, че откъде е?

Валка се обърна към печката. Зави му се свят. Сложи глава върху ръцете си и така слушаше. Варвара Ивановна ту се караше, ту нареждаше — колко страх е брала, докато го е търсила тоя поразник; и че той не е дете, и не е човек, ами изверг: че й е извадил душата със своите измислици — ту за майка на чуждите деца се беше ценил, ту някакъв старец в гората беше изнамерил, а сега пък за слепия се е лепнал и няма живот!

След всяка фраза Варвара Ивановна заключаваше: „Че аз за него какво съм! Все по чужденците, всичко за чужденците!“.

Тя изведнъж замлъкна, прекръсти се още веднъж и седна. Леля Лиза се залови да я успокоява.

Валка гледаше как се отварят и затварят устните им, но думите не чуваше. „Защо ли е така?“ — помисли и забеляза, че баба му и леля Лиза губят ясните си очертания. Постепенно те изчезнаха и тогава страшно силно затръбиха техните гласове.