Мария Грипе
Нощният татко (5)

Юлия

(Туй дето следва, го писах в момента, в който ставаше — когато той щеше да дойде втората вечер. И аз лежах и чаках — затова буквите са тъй разкривени, защото пишех в леглото. Но това не било беда — като се напечатало нямало да личи, казва той. Но жалко, че няма да се вижда светложълтата хартия, на която пиша, в съвсем същия цвят като очите на Смугел и като луната.)

Ех, че глупаво, ама страшно глупаво, дето му казах, че не искам да ме безпокои, но нали не знаех какъв е, не можех и да зная. А защо ли настоях да не идва преди да съм си легнала? Само защото трябвало да съм си в леглото, когато той дойде, каза мама.

А онзи глупав надпис, дето го поставих на вратата! Защо ми трябваше да го правя? НЕ БЕЗПОКОЙ! Мога обаче да изтрия НЕ и няма вече да звучи страшно. Чудесно! Сега пише само: ЧАСТЕН СЕКТОР! БЕЗПОКОЙ! ЗАБРАНЕНО! Бих могла да махна и ЗАБРАНЕНО? Не, нека си стои. Инак няма да прилича на истински надпис.

Защо ли още го няма?

Ако поиска кифли и мляко, тогава добре че не си измих зъбите, може да не му се яде сам. Мама казва, че се хранел преди да тръгне от къщи, но може да огладнее по пътя, а кифлите наистина са прекрасни.

Уф, че е топло в леглото, всичко се намачкало.

Странно, колко звуци чуваш, когато очакваш някого, на които друг път не обръщаш внимание, плиска и шурти вода, нещо пука. Някаква смесица от блъскане на врати, приказки и трясъци, чуват се стъпки и си мислиш ето, но вечно грешиш. Всичко това са само очаквателни звуци. Когато зачакаш някога, първо се ослушваш ли, ослушваш, а после си запушваш ушите, защото ти омръзва да се лъжеш.

Ами ако той не обича кифли?

Ако поиска риба. Има нещо, дето му викат рибени топчета, отвратителни са, просто чудовищни. ЧУДОВИЩНИ. Колко смешно изглежда, когато пишеш чудовищни.

И да чакаш също е чудовищно.

Чувам нещо по стълбите! А, те са! Ето Смугел! Тъй хохока, че цялата къща ехти. Олеле, не са от най-тихите.

Ще се престоря на заспала, нека ме събудят.

Лошо. Не ме събудиха, прекалено добре се престорих и те повярваха. Той открехна лекичко вратата и изшътка на Смугел, за да не ме събуди. И Смугел взе, че послуша, глупчото му с глупчо.

Погледаха ме малко през пролуката и пак затвориха. И ето ме, лежа си тук. А се помъчих да хъркам страшно силно, за да дойде да ме разбута. Не е хубаво да хъркаш силно, можеш гуша да получиш, нима не го знае? То може би е опасно…

Чувам ги как уютно се подреждат. Ето, той взима трески от бакъреното казанче и стъква огън, а сега слага плочата и пуска оная същата музика.

Каза, че съм спяла като лалугер, и не бивало да ме безпокоят, защото утре съм на училище. Не видя ли надписа!? Че пише БЕЗПОКОЙ!

— Но ти и аз, Смугел, дето няма защо да мислим за училище, ще смогнем още да поседим — обърна се той към Смугел. При тия думи Смугел започна да се обажда, само защото той каза „смогнем“ (нали прилича на „Смугел“), та трябваше да му се обясни, че когато можеш да сториш нещо, се казва, че „смогваш“. Смугел е страшно умен, и сигурно всичко разбира.

Как не успяха да ме събудят. Хич не ми е весело да лежа тук. Сега вече е започнал да чете, разбира се…

Ама че съм глупава! Щом човек може да се преструва на заспал, защо да не се престори, че са го събудили? Точно така!

Ако остана да лежа тук, онова предаване по телевизията няма да ми излезе от главата. Защо ли ми трябваше да го гледам?

Ще кажа, че са ме стреснали, когато влизаха, че съм се събудила от хохокането на Смугел, забравила съм да си измия зъбите, а в кухнята има кифли. Тъй мога да кажа.

Ей сега отивам при него. И при Смугел.