Мария Грипе
Нощният татко (29)

Петер

Юлия ме помоли да разкажа какво стана, когато отплавах в открито море, и най-добре да започна отначало.

Така се случи, че този ден пристигнах със закъснение у тях — трябваше да изчакам в къщи един междуградски разговор, та закъснях с най-малко двадесет минути или повече, а после купих и понички от хлебарницата на площада и то също ми отне време.

Когато стигнах, отидох направо в кухнята и приготвих чай. Юлия не се мяркаше, но къщата е голяма и реших, че е заета с нещо. Затова сложих масата и запрелиствах един вестник докато чаках. Сигурно ще дойде, си мислех.

Денят беше слънчев, прозорците стояха отворени и из стаята се носеше прекрасното ухание на глог и други цъфнали храсти, и се смесваше с уханието на чая. Чувствах се много добре и се радвах, че съм купил шест понички — да има по три за всеки.

Но изведнъж дочух възбудени гласове откъм реката. Там като че ли се караха. Първата ми мисъл беше да затворя прозореца, за да не чувам врявата, но вместо това се заслушах. И изведнъж, сякаш вятърът отнесе спокойствието ми. Здравата се разтревожих!

Защо не идваше Юлия? Дали не викаха нея там долу? Стори ми се, че тъй звучи. Обиколих и претърсих къщата. Нямаше я. Като я повиках, не последва никакъв отговор. А врявата край реката продължаваше. Ако беше там, сигурно са я въвлекли в нещо неприятно.

Изтичах нататък и видях момчетата, които строяха сала. Бяха побеснели от яд, и не мога да кажа, че се успокоиха като ме видяха. Гледаха ме обвиняващо и крещяха един през друг.

Твърдяха, че Юлия им задигнала сала и избягала. Дотолкова поне я познавам, та да знам, че такова нещо дори не би й минало през ума.

— Положително е някой друг — заявих аз.

Но те ме уверяваха, че била Юлия. Видели я със собствените си очи. Отишли си за малко у дома, за да вземат една фигура за носа на сала, разказваха ми те. За всеки случай отнесли със себе си греблото за управляване, защото някакво друго момче искало да го вземат с тях, но те нямало да го пуснат на сала.

Видели, че Юлия седи на склона и ги дебне, но не вярвали, тя — някакво си момиче — да им вземе сала. А че другото момче не би го сторило, в това бяха сигурни, защото липсваше греблото за управление. Момчетата не били толкова глупави, заявиха те.

— Нито пък Юлия — добавих аз.

Ала те ми се изсмяха подигравателно. Нали именно толкова глупава се била показала. Когато се върнали с фигурата, салът го нямало. Погледнали към реката и го видели да се носи там, с Юлия на борда. Викали и крещели, разправяха те, но тя си седяла най-спокойно. Дори не им отговорила.

— Ами другото момче? — попитах аз. — То къде беше?

— Нямаше го. Отишло си — отвърнаха те. — Тя е останала сама.

Личеше, че говорят истината, но просто не ми се вярваше. Юлия не беше способна да върши такива работи.

Страшно се разтревожих. Салът наистина е необикновено стабилен, но нали нямаше с какво да го управлява. Течението щеше да я отнесе в морето, ако не бъде спряна навреме. Сама, тя беше безпомощна.

Момчетата стояха с греблото и носовата фигура в ръце и ме гледаха настойчиво. Между другото, за носова фигура бяха избрали някаква стара глава от манекен за витрина, която едното момче получило от леля си, бивша шапкарка. Щели само да й пооправят боята. Каза го, защото стоях, зяпнал главата, като че ли се надявах помощта да дойде от нея. Но не дойде. Трябваше сам да действам. Затова обещах на момчетата, че ще си получат сала невредим и тръгнах. Взех велосипеда и се понесох по брега.

Измина доста време, докато зърна сала. А на борда беше Юлия — веднага видях. Седеше на велосипеда и въртеше педалите. Изпитах страшно състрадание към нея. Горкичката. Сигурно се мъчеше да се добере до брега. Вероятно мислеше, че е лесна работа, стига да върти здравата педалите и че салът може да се управлява еднакво лесно като велосипед.

Извиках й да не се бои, защото идвам. Ала виждах, че е прекалено задъхана, за да ми отговори. И аз се бях задъхал страшно. Подвикна ми нещо, но не чух, толкова беше слаб гласът й. И продължи да върти, на аз виждах колко е капнала.

Знаех, че скоро течението ще я отнесе в морето. Не оставаше много дотам. Но преди това тя щеше да мине под един мост. Планът ми беше да стигна до моста преди сала, тоест да го изчакам отгоре й като доплува, да се хвърля във водата и да се покатеря отгоре му. Веднъж да се кача на него, щях да откъртя някоя дъска, която да ми послужи за управляващо весло и да се насочим към брега.

Всичко щеше да мине отлично, ако не бяха се намесили други. Успях да достигна моста — макар и в последния миг, но все пак навреме. Салът тъкмо навлизаше под свода от едната страна. Аз скочих от другата и попаднах точно зад него. Мина известно време, докато го настигна, но все пак успях.

Само едно не бе наред: когато най-сетне се покатерих отгоре му — той се оказа празен: Юлия вече я нямаше на борда. Получих шок. Освен това доста се бях изтощил, първо от велосипеда, а после от плуването. Известно време останах да лежа на дъските като мъртва скумрия и едва помръдвах.

После ужасът отново ме обзе и скочих като ужилен. Къде беше Юлия? Дали не е паднала във водата?! И се е удавила?!

Тогава за мое най-голяма облекчение я зърнах в далечината. Караше велосипед покрай брега. Спасена! Какво чудо! И така се успокоих, че отново се отпуснах назад. Само малко да полежа и да почина, си мислех, преди да изкъртя дъски, за да скалъпя кормилно весло.

Точно това не биваше да правя.

Останалото не е за разправяне. Всичко завърши доста безславно. Заспах на сала. Беше топло и приятно, слънцето още печеше и нямаше вятър. Дрехите ми наистина бяха мокри, но слънцето ги сгряваше, и сякаш целият бях загънат в загряващ компрес и хубаво ме унесе. Може би затова съм и заспал.

Събудих се чак навътре, в морето. А ме събудиха писъци на чайки и човешки гласове. Нямах понятие къде съм. Откровено казано — ужасно неприятно! Наоколо кръжаха цял куп младежи на водни ски и ми се струваше, че навсякъде има лодки. Те обикаляха около мен и хората ме зяпаха и си разменяха остроумия.

— Тоя явно се е попреуморил!

— Ами да, като си е взел на коритото и тренировъчния велосипед — чух да казва някой.

Събуждането ми не беше от най-приятните. Просто не знаех къде да се дяна. Идеше ми да отпълзя в палатката и да се скрия. Тогава зърнах една моторница, която се носеше право към мен. Някой седеше на носа и ми махаше.

Юлия! Идваше като ангел спасител!

Естествено, тя не беше сама в лодката. С нея идваше някакъв полицай, когото тя намерила в града. Той веднага се притекъл на помощ, щом чул какво се е случило. Имал и лодка с всичко необходимо — голяма моторница, която можеше да вземе на буксир сала, за да го върнем на момчетата непокътнат, както им бях обещал.

Така погледнато, всичко свърши добре, но все пак, краят не излезе както си го мислех. Нали аз трябваше да спася Юлия, а то взе, че стана обратното. Не мога да кажа, че се чувствах точно като герой, както седях — все още малко сънен — и полицейската моторница ме влачеше на буксир. А и зъзнех, защото слънцето започна да се скрива. Юлия видя, че ми стана студено и помоли полицая за одеяло. Загърна ме с него, а после седна до мен и взе ръката ми в своята.

— Малко си непрактичен, Петер — започна тя сериозно. — Просто е ужасно, дето си толкова непрактичен.

— Как така? — изненадах се аз.

Наистина не се смятах за такъв. Нали всичко щеше да мине добре, ако онзи с лодката не беше отмъкнал Юлия по такъв начин. Но тя поклати загрижено глава и пусна ръката ми.

— Да, да, Петер, вярно е — рече тя. — Първо се хвърляш от моста и тръгваш да плуваш! После лягаш и заспиваш! А най-сетне — оставяш сала да се носи както му скимне!

Поразмислих, но не можах да се съглася с нея. С изключение на това, че наистина постъпих глупаво като легнах и заспах, по мое мнение бях се държал съвсем разумно.

— А според теб какво трябваше да направя? — попитах аз.

Юлия посочи с ръка полицейската моторница.

— Например, ей това — каза тя меко.

Права си беше. Но за туй разрешение никога не бих се сетил сам — уви. Принуден бях да си го призная. Тихичко въздъхнах. Тогава тя отново взе ръката ми и се опита да ме утеши:

— То е защото си тъй драматичен, разбираш ли? — обясни тя. — Но на мен ми харесва.

Мисля, че каза истината.

И после, когато се прибрахме, след като върнахме сала и всичко останало, и си сварихме нов чай, защото старият, разбира се, беше изстинал, и най-сетне се готвехме да седнем и да го пием и да си хапнем поничките, тогава се наложи първо да пия топло мляко с мед, за да отърва настинката. Опитах да се измъкна, но Юлия настоя решително.

— Ето че пак си непрактичен — рече тя. — Тогава няма да получиш нито чай, нито понички!

Няма как — трябваше да слушам.

После, докато си пиехме чая, Юлия ми разказа всичко, как попаднала на сала и прочее. Аз нали през цялото време си знаех, че на нея не би могло да й хрумне да потегли така.

Но като й го казах, тя ме погледна замислено и обясни, че в известен смисъл не била невинна, защото всичко й станало съвсем безразлично и нямала никакво намерение да си мръдне и малкия пръст, за да спре сала. Искала да я отнесе в морето, рече тя, искала да се махне колкото можело по-далеч.

— Бях решила повече да не те видя — добави тя.

— Че защо, за бога? — попитах аз ужасен.

Каза ми тогава, че извършила „предателство“ спрямо мен.

— Как? — поисках аз да узная, защото ми прозвуча доста сериозно.

Отначало не й се говореше, но полека-лека се изясни как казала на Ула и онези, че Трюгве й харесвал повече от мен. Но това съвсем не било вярно, обясни тя, защото Трюгве се оказал само една заблуда, ала казаното си е казано.

— Само това ли е? — възкликнах аз. — Нима туй е предателство? Що за приказки! Сега пък ти взе да ставаш драматична!

Опитах се да й обясня, че ни най-малко не ще се почувствам измамен ако каже, че други хора й харесват повече. Пък дори да го мисли. И дори да й бях биологичен баща — пак щеше да е същото. То е защото всеки човек означава нещо различно за другите и хората не могат да се сравняват, обясних й аз. За такива работи не трябва да я гризе съвестта.

Страшно се зарадва като го чу.

— И все пак, теб най-много обичам — възкликна тя.

— Хубаво — отвърнах аз. — Сега поне ще знам, в случай че се появи някой друг.

— Няма да може — отсече Юлия.

После заговорихме за Трюгве. Този път всичко мина добре. Не ми пресъхна гърлото.

— Трюгве е доста превзет, разбираш ли? — обясни Юлия и изброи купища негови слабости. Всъщност, така ми заприлича повече на човек. Започна да ми става и симпатичен, а на края дори така горещо го защитавах, сякаш ми беше роден брат.

Пък Юлия се вбеси.

— Стига толкова! — рече тя. — Мислех, че ще се зарадваш! А ти си седнал да ми го хвалиш като всички други! Хубава работа!

— Да не взема да се радвам като очерняш Трюгве? — възразих аз. — Не те разбирам.

А тя здравата ми се скара. Забелязах обаче, че проумя какво исках да кажа, защото се прекъсна насред думата и рече:

— Е, вярно, и аз не бих се зарадвала ако кажеш, че Ула е ужасна. Но не бих я защитавала, никога!

— Няма нужда да го правиш — отвърнах аз.

— А ти защо защитаваш Трюгве?

Не успях да отговоря. Изведнъж ме погледна загрижено.

— Ти може би все пак се простуди. Сигурно имаш температура. И затова си тъй великодушен! — заяви тя.

Кълнях се, че ми няма нищо, ала не помогна.

Трябваше да изгълтам още цяла чаша топло мляко с мед, за да се успокои Юлия. Никога вече не бих посмял да защитя Трюгве.

Така завърши приключението със сала.

Все още нямам вест от властите какво ще става с къщата. Просто е възмутително.

Юлия не ме пита. Разбирам, че е поверила всичко в мои ръце и разчита да го оправя.

Но аз с всеки изминат ден се тревожа все повече.

Накрая трябва да разкажа, че Елвис Карлсон вече направи крачка напред — или по-точно скок. Съвсем се изненадах.

Онзи ден случайно стоях до прозореца на горния салон. Видях отвъд оградата да се задава Елвис. Държеше в ръка лястовичка от хартия. Спря се и застана съвсем неподвижно. Доста време стоя така. Изведнъж се огледа и бързо-бързо метна лястовичката през оградата в градината. Нямаше съмнение, че го стори нарочно. Сигурно има силни ръце или пък имаше попътен вятър, защото лястовичката кацна далеч навътре в градината.

След това той пак застана неподвижно както преди. Сякаш изчакваше да види какво е положението, не помръдваше. После отново се огледа, открехна портата и изтича в градината.

Ала не си взе лястовичката, както си мислех, поне не веднага. Първо направи обиколка на градината, като спираше тук и там, и се оглеждаше. Доста време постоя до лехата пред кухненската стълба. Също пред вратата на мазето и под прозореца на Юлия.

След това изтича бързо за лястовичката и се измъкна пак през оградата. Миг по-късно вече изчезна.

Какво ли искаше?

Дали не хвърли лястовичката само за да има повод да влезе отсам оградата? Какво ли щеше да направи, ако някой от нас се беше появил? Все пак, трябва да е предвидил, че би могло да се случи. Може би дори се е надявал да срещне някого? В такъв случай — кого?