Мария Грипе
Нощният татко (28)

Юлия

Тия глупости, дето сега ще ги разкажа, ми се иска никога да не бяха се случвали.

Трюгве — онзи, новият ни учител, донесе един ден цял куп плочи в училище и ги пусна в час. Имаше протестни песни и най-различни други, но Трюгве — както винаги — не можа да си затвори устата. Че говореше между песните — беше едно на ръка, ама дето не престана да дърдори и докато се въртяха — просто не се издържаше. Дума не се чуваше от текста, само гласът на Трюгве през цялото време. Страшно се вкиснах. Не съм виновна задето така се вкисвам, когато някой предупреди, че трябва да се слуша много внимателно, а самият той през цялото време дърдори, та не можеш да чуеш нито звук. Какъв смисъл има!?

Трябвало да обяснява песните, каза той. Но нали сами щяхме да ги чуем. Без уши ли сме? Пък и не е задължително да разбираш всяка дума, все ще схванеш, особено песни — просто чувстваш какво означават. Тъй че дърдоренето му отиде на вятъра. И за малко да не го кажа. Ако беше друг, а не Трюгве, щях да го сторя, сигурна съм, не бих се сдържала.

Но сега ме достраша. Ама не от Трюгве, а от съучениците ми. От момичетата. Зная какво щеше да стане, ако бях се обадила. Трюгве се е превърнал в нещо като индийска свещена крава. Каквото и да направи, всичко е върховно. Фантастично! Не можеш да кажеш лоша дума за него — все едно да ругаеш в църква. Направо е загадка как всички му се възхищават — по-точно момичетата, момчетата не се превземат.

— Убивам те, ако кажеш нещо лошо за Трюгве! — ми заяви Шерстин веднъж.

Въпреки че нищо не мислех да казвам. Случи се просто да изглеждам малко кисела, докато те го превъзнасяха.

Има нещо необяснимо в тая работа с Трюгве… Направо прекалиха. Момичетата едва не припадаха, като се задаваше. Почти го боготворят. Като някаква зараза е, която се разпространява. Същинска треска. И въпреки че самата аз го намирам доста префърцунен, а и такъв си е — далеч не може да се сравнява с Петер — пак се заразявам.

Но на мен ми влияе по друг начин, чак не ми се ще да го призная, сигурно е глупаво. Аз се възхищавам на Трюгве заедно с другите, защото някак ми става хубаво. Прекрасно е, когато всички заедно се възхищават от някого. Искам да кажа, ако си нямаш първа приятелка в класа — тогава е добре. Не се чувстваш вече сама. Всички стават най-добри приятели с всички, когато заедно се възхищават от същия човек. А колко е трудно да намериш приятели. Пък така е страшно лесно. Намираш цял куп, което иначе никога не би станало…

Стига да превъзнасяш Трюгве и можеш да участваш във всичко, за всички важи, и никой няма да те отблъсне, та не е чудно…

Заради това се хванах да участвам, а не заради самия Трюгве. Често си мисля лоши работи за него, по-лоши отколкото за който и да било друг познат, и то само защото е забранено, разбира се, ама не го показвам. Вместо това го хваля. Страхливо и подло е, но не смея другояче, заради другите.

Така стана и сега, когато донесе плочите и дърдореше. Бях наежена като оса през целия час, но после в междучасието не дадох да се разбере нищо. Колкото повече Трюгве ме дразни, толкова повече го хваля, и сега също го хвалех.

Изведнъж Ула ме погледна и попита:

— Трюгве май ти харесва повече от Петер, а?

И аз рекох, че е така, не успях да помисля, просто се съгласих. Очите на Ула станаха такива едни жадни за приключения, каквито ги бях виждала и друг път, и тя се обърна към другите — Шерстин и Биргит де.

— Чухте ли момичета? Трюгве й харесва повече от нощния морук! — заяви тя.

Другите кимнаха важно. Очакваха със злорадство какво ще последва. Нали разбираха, че пак се бях изложила и можеха да се позабавляват. А аз наистина се бях изложила.

— Значи… — започна Ула провлачено, — така-а-а… — Замълча за малко и погледна лукаво. — Това беше доказателство! — добави после и пак замълча.

Другите само мълчаха в очакване. И аз, глупачката — също; винаги се вкаменявам, когато Ула заговори.

— Точно така! — продължи тя. — Тя може да го каже, защото Петер не й е истински татко. Пък аз никога не бих могла да кажа така за татко си, че обичам друг повече от него…

— И аз не мога…

— Нито пък аз! — заявиха и другите, и ме погледнаха.

— Не исках да кажа това! — опитах се да обясня, но нищо не помогна.

— Казаното си е казано! — рече Шерстин.

Била съм казала, че обичам Трюгве повече от Петер! Можела ли съм да отрека? Не, вече не можело да се върна назад, заявиха те.

— Добре че го узнахме — обади се Ула. После започна да си шепне с другите.

Аз си тръгнах, разбира се, но после цял ден ме гледаха особено, и при всяка среща ми подмятаха:

— Аха!? Сега вече знаем!

Сякаш се готвеха да ми скроят някой номер, и аз страшно се уплаших, защото никога не знаеш какво могат да ти погодят. Мислех си, ей сега ще се обадят на Петер и ще му го изприказват или пък ще му пишат. Изобщо можеха да измислят какво ли не…

След училище направо си отидох у дома. Бързах, защото бях решила да се обадя на Петер и да го помоля да дойде по-рано. Исках веднага да говоря с него и да му обясня всичко.

Но мама още си беше в къщи и за пръв път не бързаше. А после, когато излезе, се отказах. Предварително бях намислила какво да му кажа, но сега забравих, пък и сигурно беше нещо глупаво.

Вместо туй излязох, защото не исках да срещна Петер. Чувствах, че не мога, защото дори и да не бяха успели Ула и другите да му съобщят, нали аз все пак бях го казала. И всички бяха го чули. Наистина, то не беше вярно, но какво значение имаше. Казаното си е казано. Рано или късно Петер щеше да узнае! И никога повече нямаше да ми вярва. Нали му хвалех Трюгве, само за да го дразня — и ето го наказанието, така ми се падаше — разбирах го… Страшно се разкайвах, но беше много късно. Оставаше ми само да избягам, за да не ме види Петер. Тогава може би щеше да разбере, че поне се разкайвам.

Но не знаех къде да се дяна. Чак стомахът ме сви — толкова ми беше тежко. Известно време се колебаех дали да не избягам при мама в болницата и да й кажа, че сигурно имам преплитане на червата и трябва да ме приемат при тях. Но не можеше така…

Отидох на реката. Момчетата, които строят сала, бяха там, та седнах малко по-нагоре на склона. Салът е чудесен! По средата му има велосипед, с който се задвижва.

Момчетата се уговаряха да отплуват с него. Построили са го двама, казват се Бенгт и Оке. Но сега с тях на брега беше още едно момче — Ролф, и през цялото време им опяваше, че искал да тръгне с тях, но те не го искаха. На края Бенгт и Оке си тръгнаха и взеха със себе си греблото за управляване, сигурно им беше писнало да го слушат.

Ролф постоя малко, а после и той изчезна. Тогава слязох до сала, защото реших да го разгледам по-отблизо, щом и без туй останах сама. Лежеше закрепен между няколко камъка и беше захванат с въже за едно дърво.

Нямаше никаква опасност, ако стъпя на него, изглеждаше много стабилен, и затуй се качих. Това сигурно е най-хубавият сал, който някой някога е построил, убедена съм. Пък са го и боядисали страшно красиво в какви ли не цветове. На големина е колкото истинска лодка. По средата му са опънали палатка, в която можеш да влезеш и да се затвориш. Така и направих. Мислех да остана вътре не повече от секунда, защото беше тъй уютно, но тогава се случи нещастието.

Изведнъж салът се наклони на една страна, и когато подадох глава от палатката, видях, че се отдалечавам от брега. И понеже там има течение, всичко стана много бързо. Просто не разбрах как се е случило.

Тогава видях Ролф. Стоеше на брега и се хилеше, и аз се досетих, че той е отвързал сала, докато бях в палатката и нищо не забелязвах. Сега стоеше и се възхищаваше на делото си.

Ала изведнъж побягна светкавично, защото Бенгт и Оке се връщаха — чух гласовете им отдалеч. А Ролф избяга като изплашен плъх. Когато Бенгт и Оке стигнаха до брега и откриха нещастието, аз бях успяла да отплувам доста надалеч. Побесняха като ме видяха, защото разбира се, мислеха, че аз съм виновна, крещяха и подскачаха от яд.

Аз обаче не отговарях, нали бях доста далеч, пък си помислих, че ще пребият Ролф, ако разберат, че е той. А мен не можеха да стигнат.

Впрочем всичко ми беше дошло до гуша, пък и без това нямаше къде да се дяна, та ми беше все едно че салът ме отнася към морето. Поне щеше да е интересно, докато траеше. А и нямаше нищо опасно, салът е като остров, който може да плува. Качих се на колелото и завъртях бавно педалите и се поуспокоих.

Момчетата останаха далеч зад мен и не можеха да ми сторят нищо.

Градът изглеждаше красив от реката, като сън. Дърветата цъфтяха, а тревата блестеше. Бели чайки летяха във въздуха. Колко много небе имат птиците, из което да летят!

На една поляна заек прогони ято гарги от дупката си. А те мълчаха. Чудна работа, обикновено толкова диво грачат. Сигурно останаха разочаровани, че нищо не докопаха. Докато се носех покрай поляната, помагах на заека, като крещях колкото ми глас държеше на гаргите и те се разпиляха в различни посоки.

Сега се почувствах доста радостна и започнах да си мисля, че в края на краищата всичко може да се уреди, и с Петер, и с къщата, за която понякога също се тревожа. Ще се оправи, мислех си, непременно, защото светът е хубав и красив. Забелязваш го, когато се носиш на малко разстояние от него, и виждаш, че всъщност там няма нищо лошо.

Прекрасно е да караш колело по вода, чувстваш се фантастично и започваш да си свиркаш, въпреки че не можеш. Защото аз, за съжаление не мога. Но винаги, когато се зарадвам, ми се дощява да подсвирна и излиза само едно „фюют“. Петер се опитваше да ме учи, но е безнадеждно, нямам никаква дарба за свиркане. Сега обаче прозвуча по-добре от друг път, сигурна съм.

И тогава чух нещо. Едно изсвирване от брега! Много по-силно от моето! Един особен сигнал, който добре познавах.

И видях Петер!

Той също караше колело, само че по брега. Изглеждаше съвсем изтощен. Въртеше като луд педалите и ми махаше с ръка. Непрестанно до мен достигаха задъхани викове:

— Не бой се! Идвам! Спокойно!

Но аз не се боях, и си бях спокойна, ала Петер не го разбираше. Той само въртеше ли въртеше и все повече се задъхваше. Пък и път като път ли беше, от време на време трябваше да скача от колелото и да тича с него. Страшно ми дожаля. Тревожеше се за мен, личеше си, и не можех да го успокоя, защото не ме слушаше, толкова се тревожеше.

— Спокойно! Само спокойно! Идвам! — крещеше той, щом се опитвах да извикам нещо.

Наближавахме големия мост, който е висок и се извива като свод между двата бряга. Видях до едната основа на моста лодка, и в нея някакъв чичко с въдица. Разбрах, че ще мина доста близо до него и никак не се зарадвах, защото може би щеше да ми зададе куп въпроси, особено ако Петер продължаваше да крещи така.

Ето защо, когато навлизах под моста, погледнах на другата страна, но това не ми помогна.

Чичкото трябва да е бил готов за старт, защото наду мотора и се насочи право към сала. Правеше го от добри чувства, разбира се, сигурно мислеше, че съм в беда, но аз нали не бях, та никак не се зарадвах, когато взе да ме спасява.

Той изключи мотора и ми извика да прескоча в лодката. Това стана точно под моста.

— Няма нужда — заявих аз. — Нищо ми няма.

Но той не обърна внимание на думите ми, хвана ме и ме прехвърли в лодката. Нищо не можах да направя, ама че глупаво. А той изобщо не се погрижи за сала — този хубав сал, остави го на течението.

Трябваше, разбира се, да му го кажа, но се обърках — тъкмо излизахме изпод свода и видях Петер да стои горе на моста. Той не ме виждаше, защото стоеше с гръб насам, а ние бяхме излезли от другата страна на моста с лодката, докато салът все още беше под свода.

Страшно се изплаших. Петер беше прекрачил парапета и се полюшваше над бездната. Не успях да извикам и той вече се пусна, гмурна се във водата и изчезна. Точно когато салът изплува изпод моста. Той разбира се не видя, че беше празен. Или пък беше помислил, че съм се завряла в палатката. Иначе сигурно не би скочил.

Казах на чичото, че трябва да приберем и Петер, но той продължи да цепи към брега, към едно малко пристанче.

— Нека глупакът му с глупак се оправя сам — отвърна той като хвърли през рамо равнодушен поглед към Петер.

Ужасно е! Но така мислят хората. Просто не разбират. Каквото и да кажех, нищо не помагаше, той само се смееше и се мислеше за духовит.

— С децата е друго — обясни той. — Децата са си деца. Те ми са мили. Но големи мъже, дето скачат в чорбата, сами са си виновни.

Убеден беше, че постъпва правилно и не можеше да се говори с него.

Петер беше изплувал на повърхността и се мъчеше да догони сала. Точно когато достигнахме пристана видях, че той успя.

Мъжът ме остави на брега и аз хукнах с всички сили, за да ме види Петер, та да не си помисли, че съм се удавила. Виках го.

Но той не чуваше. Салът плаваше вече много надалеч, и Петер сигурно беше напълно изтощен, защото лежеше на палубата, за да се съвземе — лежеше съвсем неподвижно.

Изтичах на моста и сграбчих велосипеда, който остана захвърлен там. После се понесох по брега. Но салът имаше прекалено голяма преднина.

Петер щеше да отплува в морето. Ужас ме обзе като го разбрах. Наоколо нямаше жива душа.

Спрях велосипеда и подвикнах на Петер.

Никакъв отговор. После завиках за помощ. Също никакъв отговор. Съвсем тихо.

Само чайките пищяха.

Принудена бях да тръгна обратно към града и да търся помощ.

Останалото нека разкаже Петер…