Мария Грипе
Нощният татко (24)

Юлия

Постоянно се случва толкова много, че просто не знаеш за кое да пишеш. Никак не е лесно. Някои неща много ти се иска да вмъкнеш, пък не смееш и жалко, но какво да се прави.

Ако само знаех, че и с други е било така, че са имали същите мисли, поне един-едничък път, по-леко би ми станало. Не бих се чувствала тъй глупаво, ако знаех, че има и други или поне още някой, но няма как да разбера. Е, човек винаги се надява, но само надеждата не е достатъчна, за да се престраши и да опита, поне за мен не е.

Но едно ми харесва при книгите: че не е нужно да описваш всичко маловажно, което се случва, и от което не можеш да се измъкнеш в живота, защото през цялото време щеш не щеш присъстваш на почти всичко, дори и на най-малката прозявчица, а това понякога може да се окаже доста скучно.

Нали когато пише, човек сам определя кое е важно и кое не е. Но понякога стават странни работи. Случвало се е да пиша за неща, които едва си спомням, защото когато са ставали, не съм им обърнала достатъчно внимание. Ужасно мистериозно. И чак когато ги пишех, откривах, че всъщност били доста важни, пък аз не съм знаела.

Ето как разбираме колко много важни неща има, за които сме забравили и никога няма да си спомним.

Колко отдавна не съм ревала.

Когато трябва да се плаче, аз все не мога, например на тъжни филми или когато учителката разказва за тъжни неща, които стават по света. И макар че преправя гласа си, за да можем истински да разберем колко са тъжни, аз все не мога, както и да се опитвам — ама съвсем се сковавам, и никак не ми става мъчно. Не мога, защото тя нарочно иска да се натъжим — то се забелязва — и всичко се превръща в някакво задължение да изглеждаш тъжен. Вместо това, без да искам, започвам да беснея. Но само външно, защото вътрешно през цялото време съм скована като лед.

Друго би било, ако тя само ни опише какво се е случило, без този глас, и ни каже как би могло да се помогне, защото ние откъде да знаем. Или просто да си поговорим за такива неща. Пък ние само седим и се чувстваме зле, и не можем да обелим дума, защото всеки го гризе съвестта — и тя, разбира се, тъкмо това иска, тъй като на нас тук си ни е много добре. Но кому е притрябвало да ни е съвестно и срамно?

А веднъж, когато учителката ни разказваше тъжни неща, за деца, които нямали какво да ядат и умирали от болести или били убивани от войници, звънецът удари точно по средата. Вратата се отвори и влезе друга една учителка. Нашата учителка спря по средата на случката и започна да се смее. Ей така, изведнъж. Не беше минала и секунда, а тя се смееше високо и говореше за друго.

Значи не е била тъй тъжна, както се правеше, защото толкова бързо не може да й мине, нали? Сигурно го прави, за да ни научи да чувстваме мъката и състраданието, и затова говори така. Но възможно ли е да научиш другите да го чувстват? Не вярвам, поне не по този начин. Също като на кино, дето по музиката разбираш, че ето сега трябва да ти стане мъчно. Но на мен не ми става. По време на тъжни филми аз само беснея, защото щом усетя такова нещо, ставам страшно шумна. Не че искам, а просто не мога другояче. Освен това не искам други да решават какво трябва да чувствам.

Ето защо почти никога не плача, поне пред другите. Но като малка се разплаквах от какво ли не, щом се ударех или не станеше каквото исках, и по други такива бебешки причини.

И мисля, че хленчех толкова много по навик, а не от необходимост. Разбрах го сега, когато пораснах. Преди да започна, често се питах: „Да ревна ли, или да не ревна?“.

Почти винаги можех сама да реша въпроса. Пък исках и да си заслужава, защото реването понякога е много уморително. Не знаеш колко ще трябва да продължиш, докато получиш някаква утеха, и дали изобщо ще издържиш.

Но всичко това беше преди да погледна сериозно на сълзите. Спомням си съвсем точно кога стана туй.

Бях на около пет или може би шест години. От детската градина щяхме да идем с мама при шивачката. Беше ми страшно криво, защото бях скъсала новия си чорапогащник на коленете. Мама не знаеше, но то щеше да се види като стигнем и аз трябваше да съблека палтото си. И мама щеше да се ядоса, разбира се, че постоянно късам чорапогащниците си на коленете, пък дори и сега още го правя. С панталони е много по-добре.

Във всеки случай исках да й го кажа, преди да сме стигнали, защото щеше да бъде неприятно пред шивачката. Затова вървях провесила нос и не знаех как да започна.

Тогава срещнахме слепец. Беше на един ъгъл. Той просто изникна пред нас с дебелия си бастун на бели и черни ивици, с който почукваше пред себе си, и който приличаше на тъжна захарна пръчка. Носеше черни очила и лицето му беше съвсем бледо.

За пръв път срещах човек, който не може да вижда. Не знаех нищо за слепите. Но мама ми разказа как целият свят за тях непрестанно е черен. И нито светлинна, никакви цветове, ама никога. Обясни ми го насред улицата, където стояхме, с най-обикновен глас и съвсем както си беше. Слепият изчезна бавно надолу към площада. Изведнъж ревнах да рева с пълна сила, без да успея да се запитам дали да го сторя, или не. Дойде просто от само себе си, такъв един страхотен плач, от който човек дори сам би се уплашил.

Мама също се сепна, помисли, че съм болна.

— Какво ти е? Да не ти е лошо? — попита тя.

Мислеше само за мен! И вече бе забравила слепеца. А щом като тя не го разбра сама, аз просто не можех да й кажа, че плача, защото за мен бе ужасно да науча, че имало хора, които виждат само мрак. Ето защо повдигнах палтото и показах скъсания си чорапогащник и обясних, че затова плача. И мама сякаш повярва. Не помня дали се разсърди.

След този случай престанах да рева. Отведнъж. Не че бях решила преди това или нещо подобно — не, просто престанах. Но понякога си казвах: „Днес има вече месец, откакто престанах да плача“ или „вече минаха три месеца, откакто престанах“, или „днес е половин година“. После вече не се сещах за това.

Но понякога се срамувам, че трябваше да се оправдавам с дупката на коляното, а не казах както си беше, че ревях заради слепеца. Питала съм се защо? Плачът някак не беше тъй неприятен, като казах, че е само заради чорапа — така едновременно оправих и тази работа, сигурно и за това съм мислила, защото понякога мога да бъда доста хитра, макар и да го правя без да се замисля.

Тогава във всеки случай се научих да различавам плач от плач. А научи ли се веднъж, човек вече не реве тъй често, и гледа да се въздържи ако може.

Но днес отново плаках, и то като дете. Никой обаче не видя и няма да научи, защото самата аз не мога да си обясня защо надух гайдата. Преживявала съм много по-лоши неща без да заплача, наистина, много пъти.

Така се случи, че мама ми даде отзарана две крони, защото в последно време много често я нямаше вкъщи.

Реших да отида до будката и да купя малко сладки. Като стигнах, пред мен имаше други хора и трябваше да почакам. Чух, че зад будката някакви деца дебнеха и се хилеха, но не видях кои са, и не им обърнах особено внимание.

Когато ми дойде реда, след мен вече нямаше никой, и лелята от будката ме заговори. Тя наистина е много мила жена. Пристигнал някакъв вестник, който Петер поръчал, и тя ме помоли да му го занеса, пък той можел да го плати по-късно. Купих няколко желирани човечета, и тя попита дали са за мен.

— Или ще почерпиш и нощния татко? — добави тя, защото все още нарича Петер „нощен татко“ — звучало й забавно.

Разбира се, че щях да го почерпя — Петер от всичко най-много обича желирани човечета. Казах й го, а тя, сладураната, ми добави още двечки. След това попита дали няма да взема нещо и за Смугел.

— Може би няколко малки, вкусни желирани мишленца? — предложи тя.

Поговорихме си малко как биха се понравили на Смугел такива едни мишлета. Когато си тръгвах, тя ми даде цял куп от тях и аз страшно се зарадвах.

Но след малко чух зад себе си стъпки. И хихикане. Видях Ула, Биргита и Шерстин. Те стояли зад будката. Естествено, бяха чули всичко, което си казахме, повтаряха думите ми и се подиграваха.

— Така значи, нощният морук обичал най-много от всичко желирани човечета, колко миличко…

— Пък Смугелчо, разбира се, трябва да си получи мъничките желирани мишленца…

Точно така говореха, но аз си вървях и се правех, че не чувам.

Тогава се ядосаха. Настигнаха ме и започнаха да ме побутват.

— Какво се правиш на важна бе? — започна Ула.

— Да не мислиш, че е нещо твоят нощен морук? А?

Опитах да се измъкна, но те бяха три. Пък са и доста силни и ме повлякоха надолу към реката, чак до кея за лодки. Викаха, че щели да ме хвърлят във водата, защото съм се надувала.

Но не го сториха.

Вместо това задърпаха вестника, и го разкъсаха, та стана само на парцали. Кесийката също се пукна и всичките сладки изпопадаха по кея. Без малко да ги стъпчем, както се бяхме сборичкали. После се успокоиха и събраха сладките, но ми забраниха да се докосна до тях, защото съм била страшна дървена глава. Нищо не получих. Всичко било тяхно, викаха те. После хукнаха да бягат през глава.

Глупаво стана, защото бях обещала на Петер да купя сладки, и сега не знаех какво да кажа. Ето защо никак не ми се прибираше — не е ли срамно веднъж да обещаеш и ти да почерпиш, а после — нищо.

Вървях и си мислех, като тръгнах по заобиколен път, за да мине повече време. И така не пристигнах у дома по обикновения път, по който вървим винаги, а от другата страна. Затуй видях онзи човек, инак сигурно никога не бих узнала каквото знам сега.

Та казвам, стоеше си някакъв човек край оградата, но от другата страна, с такъв един голям статив пред себе си, каквито имат художниците, стоеше и рисуваше. Веднага разбрах, че рисува къщата. В това няма нищо лошо, нали си е хубава, но аз не се зарадвах като го видях, а ме обзе някакво ужасно чувство. Не че изглеждаше страшен — не затова. Но там беше толкова тихо и самотно, духаше лек ветрец и подръпваше листата на кестените, някаква птица чуруликаше своята песен и сенките бяха страшно дълги.

Човекът не ме видя, защото рисуваше, та се приближих тихо, застанах зад него и погледнах. Точно както си мислех — рисуваше къщата и тъкмо я бе започнал.

— Какво ще става? — попитах, макар че виждах.

— Реших да нарисувам тази къща, докато още я има — обясни той.

Умът ми престана да работи. Случва ми се понякога — просто не разбирам какво ми казват, въпреки че говорят на шведски.

— Какво-о-о? — попитах аз.

— Обикновено рисувам всички къщи, които ще се събарят в града, разбираш ли? Та поне картина да остане от тях.

Нещо в мен подскочи и не можах дума да продумам. Той ме погледна. Имаше тъжни очи.

— Всичко красиво в града ще се маха — рече той.

— Тази къща няма да се маха — сопнах се аз.

— Уви — да — отвърна той, — ще я махнат.

Случва се, ако не успея да помисля, да се държа съвсем по детски. Така стана и сега — сграбчих ръката, която държеше четката.

— Няма да рисуваш нашата къща! — викнах аз и се изпречих пред картината. — Няма!

Погледна ме учудено, но не се дръпна.

— И без туй вече щях да привършвам, започна да се здрачава — рече той.

Тогава го пуснах и избягах.

Малко по-нататък спрях и видях, че беше снел картината от статива и събираше нещата си. Стоях докато си отиде и го изчаках да изчезне съвсем.

Ала все още не ми се прибираше у дома, при Петер. Чувствах, че не бих могла да говоря както обикновено, защото в гърлото ми бяха заседнали куп тъжни буци, от които първо трябваше да се отърва.

Затова се спуснах към реката и погледнах момчетата, дето си строят сал. Но седнах далеч, за да не ме виждат, не исках нито да се срещна, нито да говоря с някого.

Като поседях малко, буците в гърлото ми все пак изчезнаха, но вместо това открих, че плача. Отначало не усетих нищо, но после почувствах, че от брадичката ми капе — цялата ми муцуна беше съвсем мокра. И тогава наистина се вкиснах. Никога преди не ми се е случвало да рева без да зная. Какъв ужас! Но добре че се ядосах, защото плачът веднага ми мина.