Мария Грипе
Нощният татко (21)

Петер

Долу край реката момчетата строят колесен кораб. Видели са сметката на никакъв стар велосипед и от него са измайсторили яко лопатно колело, което вградили на кърмата. То ще се задвижва от велосипеда, монтиран по средата на самия сал. Остава само да натиснеш педалите както обикновено, колелото отзад ще се завърти и салът ще потегли напред. Много ефективно и практично. Много ще ми е интересно да го видя завършен. Но как смятат да го управляват? Питам се дали са решили този въпрос? Голям сал ще стане — с каюта и всичките му работи. Изглежда изключително устойчив. Иска ми се да направя подобен за нас.

Но ние изглежда ще си имаме други грижи, уви…

Трябва най-после да изясня какво ще става с тази къща, няма как. Вчера долу бяха седнали двама дядовци на припек и си почиваха. Като минах покрай тях, чух, че говорят за къщата.

— Положително ще направят гаражи, а? — рече единият.

— Ами аз пък чух за блокове — отвърна другият. — Седем парчета, та няма вече да е същото.

Да, няма да е същото — най-малкото за Юлия. Тя като че ли все още нищо не е чула, нито пък майка й. А изглежда всички други знаят.

Онзи ден в книжарницата момчето, което ме обслужваше, попита докога щели да ги оставят да живеят в къщата, Юлия и майка й. Както го каза, излизаше, че вече е решено да я събарят — само въпрос на време.

И понеже се разтревожих той рече, както хората винаги казват:

— Не се плаче, додето не му дойде времето!

Но това никак не ме успокои…

Впрочем сега тук цари малко загадъчна атмосфера.

Майката на Юлия уж казала, че може би е „излишно“ да идвам повече, защото Юлия вече била голяма и можела съвсем добре да се справя сама, когато майка й отидела на нощно дежурство в болницата. „Хората“ също мислели така, обяснила тя. Естествено, Юлия може да се справя сама. Всъщност винаги е могла. От тази гледна точка аз никога не съм бил необходим. Юлия изобщо не я е страх да остане сама — ни нощем, ни денем. И не за това идвам тук.

Но, както Юлия сама казва, тя може да е пораснала, но моята стая не е. Все още живея в същия стар камбуз. И леглото ми все още е пълно с книги и камъни. От което следва, че все още нямам къде да спя. А в последно време се сдобих с нови книги и камъни. Но там може да се работи. Нищо, че е тесничко.

А трябва да мисля и за Смугел. Откакто е на свобода изискванията му към живота се увеличиха. Идва да ни навести най-вече през деня, а ние, разбира се, искаме да му е хубаво и приятно. По-рано не го беше много грижа къде ще кацне, седеше почти навсякъде, върху някоя книга, камък, тенджера или на главата ми. Обичаше да стои върху телефона и все още го прави, но само за да ми попречи да говоря.

Както и да е, забелязах, че нашето „чудовище“ започна да не го свърта на едно място. Прехвърчаше от предмет на предмет и все му беше неудобно. Докато един ден донесох няколко пролетни клонки. Там кацна. Изглеждаше смешен върху тънките им вейки. Но клонките бяха прекалено крехки за него и постоянно се кършеха под тежестта му, а „чудовището“ все чоп-чопаше. Тогава ми хрумна нещо.

Отидох в гората и потърсих голям и як пън. После го довлякох в къщи с ръчна количка. За Смугел. И той го хареса. Сега вече му е удобно.

Но след това бях принуден да закарам един пън и при Юлия, разбира се.

Та сега там си има цяло стъбло с големи клони, по които да подскача, нали у тях е по-просторно. Тъй че на Смугел всичко му е наред. Но, както вече казах, аз имам затруднения. Юлия ме разбира. Впрочем майка й — също, само дето толкова се бои какво щели да си помислят „хората“. Защото „хората“ не разбирали, струвало им се „необикновено“. Нека им се струва. Няма ние да се променяме заради тях! Ние искаме да сме заедно. Имаме нужда един от друг.

Казал съм и на Юлия, че не е важно какво говорят хората. Те вечно приказват. А какво е „излишно“ можем да решим само ние с нея. Но тя се вбеси. Щяла да им покаже кои са излишни! Понякога здравата избухва. Докато се успокои, минава доста време.

Сетне изведнъж започна да ме отбягва. Не зная причината, но то си е нейна работа. Или може би не е? Дали пък не иска да я запитам направо какво има? Не мога да разбера. Когато беше по-малка така искаше — сигурен съм, но с годините стана по-потайна, а сега не мога да попитам дали иска да я питам. Понякога наистина бих го сторил. Макар че се познаваме отлично, често ми е трудно да разбера как трябва да се държа. Мисля си, че съм както винаги, но не е сигурно. Зная — и Юлия мисли така, що се отнася до мен.

— Понякога е много трудно да се говори с теб — казва тя.

Пък аз си мисля, че се държа съвсем както обикновено и не схващам какво иска да каже. Обаче сигурно греша и не го забелязвам. Безнадеждна работа — като не познаваш себе си, как да разбереш другите? Обясних го на Юлия.

— Наистина проблем! — заявих аз.

— А на мен ми е забавно! — възкликна тя и засия, съвсем без причина. Нея не можеш я разбра. И тъкмо в това е веселото. Не те отегчава.

Познаваме се вече две години, и естествено сме се променили и двамата, откакто писахме предишната книга. Тогава приятелството ни беше отскоро и затова всичко ставаше много забавно. Сега знаем много повече един за друг, и като че ли е още по-забавно.

Чудя се впрочем, дали вече е започнала да пише книгата? И дали затова ме отбягва? Може би иска да го запази за себе си? Да не питам тогава.

Казват, че колкото по-малко питаш, толкова повече узнаваш. Голямо изпитание за човек като мен — винаги пълен с въпроси. Пък и не знам дали поговорката е съвсем вярна? Сигурно невинаги.

Сега точно си мисля за онова момченце, дето почти всеки ден стои пред оградата и гледа в градината. Кое ли е то? Къде ли живее? Не е голямо — най-много на шест години. Във всеки случай още не е тръгнало на училище, инак не би могло да се разхожда по цял ден. Каквото и да е времето — то е тук. Когато сутрин си тръгвам, дори ако е в шест часа — то е тук. Вечер като идвам — същата работа. Стои почти на едно и също място. Понякога се питам дали си има дом. Но не изглежда да му липсва нещо.

Едно малко, смешно човече. Винаги еднакво навлечено. И всичко му изглежда голямо. Дрехите някак си не му стоят като на други хора, по-скоро имат вид сякаш живее в тях. То се подава от тях като от палатка. Личи си, обаче, че се чувства добре в дрехите си. Плетената му шапка е винаги смъкната до веждите по начин, който би накарал всеки друг да изглежда малко съмнителен. Но не и него. С тези очи — не. Това са може би най-кръглите очи, които съм виждал — след тия на Смугел, разбира се — и точно като животинче то следи всичко, което се движи. Все със същия доверчив поглед. Каквото и да се случи около него, то никога няма вид, че се тревожи, тъжи или ядосва. Дори не е любопитно. Само малко учудено, но и то не бие на очи. Всъщност това са просто две очи, които гледат тъй, както очите трябва да гледат, когато човек наистина си служи с тях и не позволява да го безпокоят.

Около него често играят други деца, но то никога не е с тях. Отначало мислех, че по някаква причина го избягват и не му позволяват да играе с тях. Но изглежда не е така. Никога не съм виждал да се карат. Просто сякаш нямат нищо общо, и това сигурно е доста необичайно за деца, които играят на същата улица. Редно е поне да се забелязват едни-други, та дори и да не играят заедно.

Но в този случай те като че ли изобщо не се виждат — момченцето и другите деца. Сякаш са невидими един за друг или живеят в различни светове. Очевидно никой не страда от цялата работа, поне доколкото аз виждам, обаче наистина е странно.

Момчето заглежда всички, които минават край него, проследява ги с поглед изпод ръба на шапката, но никого не поздравява. Отначало сгреших, като му казах „добро утро“, но можех да си го спестя; то ме проследи с поглед през целия път, внимателно и съвсем не недружелюбно, но да ме поздрави — не. Може би е сметнало, че не се познаваме достатъчно добре, рекох си аз. Опитах се още няколко пъти, но сетне се отказах, за да не стана смешен в очите му.

Сигурно никого не поздравява. Животните също не го правят. Във всеки случай не поздравяват само от вежливост като нас, защото го изисква възпитанието. Те го правят непринудено, от радост. Може би момчето не изпитва такава радост, когато среща хора. Изглежда, че засега те предизвикват в него само малко учудване. Но стеснително не е. Само е нащрек.

Сега вече мълча като се срещнем, но отвръщам на погледа му също тъй дружелюбно и внимателно. Мисля, че тъй го иска.

Както вече казах, повече не зная за момчето. Нито как се казва, нито къде живее. И се питам дали някога ще науча още нещо?

А може би не е нужно. Защо да не се задоволя с това, че то чисто и просто съществува и по някакви причини мястото му е тук и е част от тази улица и тази къща? Човек му става драго като го види. Не е ли достатъчно? Би трябвало да е.

Ала опасявам се, че не е достатъчно. Поне за мен. За разлика от момчето аз съм безкрайно любопитен. И бих останал страшно разочарован ако изчезнеше някой ден, без да узная повече…