Мария Грипе
Нощният татко (20)

Юлия

Окей. Ще взема да опитам!

Представете си какво чух вчера в млекарницата?! Някаква лелка каза на една друга лелка, че вече съм била прекалено голяма и не ми трябвал нощен татко… Какво ще кажете, а?! Но хората явно мислят така.

За обикновени — или както май се казва „биологични“ майки и бащи никога не ставаш прекалено голям, те са позволени за цял живот, защото са „задължителни“, или като се казва, не можеш да избираш сам. Но за други — например, нощните татковци — за тях можеш да пораснеш и да станеш прекалено голям?! Ама че разсъждения!

Окей, книги явно могат да се пишат и за по-дребни неща, да, могат.

Та затова съм седнала отново с химикалка в ръка, макар и да не зная дали ми се иска.

Миналият път, когато писахме, идеята беше моя. През цялото време аз го исках, и все врънках. Нали в книгата щеше да става дума за него и за мен, та непрестанно мислех за нас. Като че ли само нас ни имаше на този свят. И Смугел, разбира се.

Но тогава бях още в детската възраст. И в главата ми се въртеше само по една мисъл, и имах достатъчно време да я измисля докрай. Винаги знаех точно какво трябва да напиша. Помня също, как смятах Петер за страшно мързелив, защото все не можеше да започне, а сега го разбирам.

(Петер, това е моят нощен татко. Миналият път не исках да издам как се казва — исках да остане в тайна. Дори самата аз почти не смеех да го изрека, във всеки случай не на глас. Струваше ми се, че ако го сторя, би могъл да изчезне. Но понякога тихичко, тихичко си шепнех „Петер“. Страшно дете бях по онова време.)

Не бих искала никога да пиша като тогава, за Петер и въобще за всичко онова, което си говорехме един на друг или си мислехме. Никога. Всъщност не ми се пишат повече книги за нас. Друго беше тогава, чувствах се някак неуверена. И изобщо книги — колко време ти отнемат, докато ги прочетеш…

Сега Петер иска да пишем.

Ала аз вече не умея да се съсредоточавам тъй добре, както можех като малка. В главата ми идват все нови и нови мисли, на цели рояци. Пък и аз — от минута на минута си променям мнението. Доста е неприятно.

Понякога се сещам за нещо дето съм го направила, казала или помислила преди седмица или по-малко, и веднага разбирам, че днес никога не бих направила или казала, нито пък помислила така. Непрестанно се отмятам, а туй е страшно уморително. Изглежда винаги съм се отмятала. Обаче сега става по-често. По-рано все пак минаваше някой и друг месец или нещо подобно.

Не става дума за някакви ужасни неща, или лъжливи, или срамотни. Те са най-обикновени, на които едва ли сме обърнали внимание, когато са се случили — толкова са били незначителни тогава, а после изведнъж се сещаме за тях. Сякаш най-важното у тях е било да ни стане ясно, че никога вече не можем да ги извършим отново. Чудна работа!

Ето защо ми се струва някак праисторическо да пиша цяла книга, като зная колко бързо си променям мнението. Единственият начин може би ще е да не препрочитам каквото пиша. Петер непременно държи да направим книгата сега. И въпреки че му обясних всичко, пак настоява.

— Добре ще е за главата ти — обяснява той.

— Но не и за твоята — отвръщам аз, — като видиш какво съм съчинила.

— Ами! — казва той. — Нали знаеш как целият съм нащрек, когато ти се объркат нещата, и обратно.

Впрочем истина е. Когато на него му се запече нещо, аз се стягам. Без да го съзнавам. Макар че на Петер сега рядко му се запича нещо. Вече си взе дипломата или как там се викаше, и пише куп неща по вестниците, и изнася беседи. Естествено — за камъни. Книгата му за камъните също ще е готова скоро. Страшно дебела ще стане тая книга. Нашата, във всеки случай, няма да е толкова дебела.

Та Петер доста се е стегнал, наистина. Но инак си е както преди, към мен и изобщо. Само дето сега всички знаят, че е способен да прави много неща, които възрастните ценят. Отначало, когато се запознахме, той като че ли беше само моят нощен татко. И никой възрастен не го вземаше на сериозно, чувстваше се. „Оня там нощен татко и неговите камъни“, казваха те. А сега говорят за камъните като за нещо много хубаво. Порфирът и слюдата не струваха тогава пукната пара за тях, но сега звучат като злато в ушите им. А те са си все същите камъни, защото камъните не се променят.

Петер вече има повече пари. Не много. Но повече. По-рано беше страшно беден. Ала това за него нямаше значение. Приемаше го весело.

— Мога да си позволя да съм беден — казваше той често.

Доста време измина от тогава.

Но завчера си спомних думите му. И го запитах как е, дали все още може да си позволи да е беден. Той помисли малко и отговори:

— Да-а, ама то вече не е безплатно.

Какво ли искаше да каже? Не го рече с усмивка.

Петер често казва неща, а човек трябва да изчака малко, за да ги разбере. И не ги забравя тъкмо затова — защото знае, че един ден ще ги проумее. А и аз не обичам да схващам всичко веднага. Та затуй си подхождаме.

— Петер — реших да го подразня малко, — можеш ли сега да си позволиш да станеш богат?

— Какво? — сепна се той.

— Можеш ли да си позволиш да станеш богат?

Зяпна ме учуден.

— Разбира се, ако е безплатно? — поясних аз.

— Не зная — отвърна той и лицето му доби познатия ми замислен вид. После допълни, че да станеш богат сигурно също не е безплатно.

Нямаше весел вид, макар че само се пошегувах, та реших да го утеша:

— Не се забогатява от камъни.

Защото той няма чак толкова много пари, та да го е страх да не забогатее.

Тогава се ухили и ми каза да престана да го измъчвам с ужасни въпроси. Само че не разбирам какво им е толкова ужасно?

Впрочем Петер е световен шампион по задаване на глупави въпроси — на които — на всичкото отгоре — трябва да се отговори. Това е хубаво, защото съм забелязала, че много възрастни — дори бих казала повечето възрастни — вечно питат децата за неща, които на тях самите вече са им ясни. Като видят например, че ти е весело, питат дали ти е весело. Ужасно тъпо. Затова и отговарям само като видя, че не знаят и не могат да се досетят какво ще отговоря. Инак няма смисъл…

Пък някои възрастни дори те хвалят прекалено много, каквото и да сториш. Аз така не обичам. Не ти става ясно дали не те утешават, задето не можеш по-добре. Във всеки случай те си мислят, че не можеш, и затова казват, че е хубаво, за да те поощрят, а в същото време сигурно си викат, че по-лошо не би могло да бъде.

Петер никога не го прави. Много рядко ще похвали нещо. Защото наистина казва каквото мисли. Е, да, когато не се шегува…

— Ако трудно се оправяш с мислите си, мога да ти заема Смугел — предложи ми той неотдавна. — Смугел обикновено помага.

Работата е там, че когато Петер иска да събере мислите си, а не може, оставя Смугел да седне върху главата му, защото така вътре в черепа му всичко се успокоявало. Става дума за неговите мисли, не и за моите. На мен Смугел никак не ми помага. Колко пъти трябва да му казвам, че не ми действа, а? Нужен ми е най-малкото слон на главата.

— Окей, ще ти направя слон! — рече Петер.

Помислих, че се шегува, но на другия ден дойде с едно чудовище от плат, пера, пискюли, камъни, тел и още какво ли не. Беше го измайсторил за мен, и трябвало да го слагам на главата си, когато мисля. Хем прилича, хем не прилича на слон.

— Това е крилато същество — заяви Петер тържествено. — Нищо че крилата му още не са съвсем пораснали, нали все още е мъниче. Но скоро ще полети.

Казах му, че хрумването да се поставят крила на слоновете страшно ми харесва. Те са толкова тежки, че имат нужда от крила или нещо друго, което да ги повдига. Как дядо Господ не се е сетил досега! Не е справедливо само птиците да имат крила, а те и без това са тъй леки.

— Това е Слонорел — обясни Петер. — Един вид съчетание между слон и орел. И както виждаш има чудесни крила, не пърхат като онези на Смугел.

Слонорелът има звездни очи. Тайнствени. Сини и блестящи.

И от него наистина има полза. Става ти приятно като го сложиш на главата си. Седи спокойно, не се върти и не се обажда непрекъснато, нито пък пляска с крила като Смугел. Но само малко да мръдна с глава, и той се поклаща успокояващо, тялото балансира леко и крилата пружинират. Изобщо — хитро измислен!

— И Смугел не пада по-долу — добави Петер.

— Но няма звездни очи — подметнах аз.

— Е, да, неговите пък са лунни — отвърна той.

Наложи се да утешава Смугел, защото беше започнал да чоп-чопа и да се държи странно. Той издава два различни звука — обикновеното хохокане, когато се чувства добре и му е хубаво, или пък чоп-чопането, когато се муси или му е криво, или за нещо е ядосан. Или може би уплашен. Него ден той чоп-чопаше, чоп-чоп, едно след друго. Изглеждаше страшно побеснял, дори отказа да яде и не искаше да излезе навън.

Не бе привично за него. Откакто го пуснахме на свобода, излизаше всеки ден. А това стана отдавна. В началото Смугел беше питомен, но ние искахме сам да определи живота си, нали всеки туй иска, и затова го пуснахме. Първо изчезна. Тогава се натъжихме, помислихме, че няма да се върне, и никога повече няма да го видим. Но после си дойде. Сам-самичък се върна, и сега си лети на воля. Така е много по-добре — сега знаем, че идва, защото иска, а не по принуда — само за да преживее някак си. А той се справя чудесно сам. Но обича да го глезят. Ако не го чуеш като кацне пред прозореца, пуснал си да кажем радиото или нещо друго, той се засяга. Понякога се случва да видиш настръхналата му фигурка отвън, вперил обвинителен поглед в теб през стъклото.

И разбираш, че е седял там известно време и е засегнат, задето не си го пуснал да влезе на секундата. Перата му са настръхнали, та станал два пъти по-кръгъл от обикновено, и сигурно си мисли, че изглежда страшен. Трябва малко да му се подмилкваш, додето благоволи да влезе. Но после му минава, защото не е злопаметен. С изключение на онзи ден, в който слонорелът влезе в дома ни.

Сигурно ревнува от слонорела, мислех си аз. Но Петер не вярваше. В такъв случай би трябвало и мен да не ме търпи, ако е имал такива наклонности, но никога не ме е гледал накриво.

Петер предполагаше, че го е страх. И изглежда беше прав.

— Ако аз самата бях сова и видех нещо, което изглеждаше живо, а не беше, имаше същата големина като мен и приличаше на птица, но не беше, и не мязаше на никое друго животно, което съм срещала — как нямаше да се уплаша. Трябваше да го разберем.

Но по-късно се успокои. Тъй се държа само първия ден, докато разбере, че слонорелът не е опасен. После разбра, че не е истински и оттогава — все едно че е въздух. Сега изобщо не го и поглежда.

Но на мен слонорелът ми харесва. Петер си дал много труд докато го направи, цяла нощ си играл с него. Нали трябвало да има подходяща форма и подходящ образ, и най-важното — подходящо изражение на очите. Освен това и да тежи колкото трябва — да не стане много лек.

— Разбираш ли, той е направен нарочно за твоите тайнствени, хвърковати мисли — обясни Петер.

Да, разбирах, но какво съм виновна аз, задето неговите мисли са по-тежки от моите. Грешката не е моя.

— Сега ще можеш ли да пишеш? — попита Петер.

Той не знае, че вече съм започнала. И по-добре — в случай че нищо не излезе. Защото не съм обещавала да пиша — само да опитам дали мога, а това още не зная, та не е казано, че ще продължа.