Мария Грипе
Нощният татко (22)

Юлия

Знаех си, че ще се случи нещо ужасно. Самото време го подсказваше.

През целия ден беше едно такова мъгливо-слънчево, дето го мразя. Нито е едното, нито — другото. Наистина, слънцето свети — ама мързеливо. И безразлично. По-добре да се скрие.

Под дърветата няма истински сенки, а само нещо размазано. Като сиви петна. Тъжно е, когато сенките се стопяват тъй, сякаш нямат никаква сила. Тогава по-добре да е облачно и въобще да ги няма. Обичам сенки, ама силни сенки. Мойта собствена — също. Обикновено де. Но сега и в нея няма много живот, изглежда като риба на сухо. Само като я погледна се уморявам. След училище сянката ми и аз се повлякохме за вкъщи, и двете еднакво смачкани.

Предварително си знаех, че нещо ще се случи, и не се изненадах. Когато стигнах, бях съвсем отпаднала и едва гледах. Затова си влязох веднага. И макар че кокичетата са започнали да се разтварят, нямах никакво желание да оставам навън.

Налях си малко мляко и просто седях и гледах във въздуха. Петер нали не идва преди шест, а мама беше вече излязла. Тя винаги има да свърши цял куп неща, преди да отиде в болницата, и вечно е под пара.

Както си седях, нещо започна да чука, да удря и да стърже по стените на къщата. Не се уплаших, само се зачудих какво ли може да е. Плъховете не правят тъй. Сигурно бяха по-едри животни. И като че ли звукът не идеше отвътре.

Погледнах навън, но не видях нищо. Тръгнах от прозорец на прозорец — нищо. Тогава дочух гласове. Мъжки. Естествено, излязох навън и там стояха два типа и чукаха по стената с някаква желязна пръчка или нещо подобно. Направиха се, че не ме виждат.

— Какво ви пречи да почукате на вратата? — запитах аз.

Те не отговориха. Гледаха глупаво.

— Мама я няма — продължих аз.

— Не сме дошли на гости на майка ти — рече единият неучтиво.

— Че тогава защо сте тук? — възкликнах аз. — Щом нищо не искате?

Те не отговориха, а свиха зад къщата. И аз след тях. Правеха се, че не ме виждат, но изглежда ги дразнех. Вън, пред оградата стоеше колата им. Единият отиде да вземе някаква навита хартия и се върна. Разтвориха я. Приличаше на карта.

Сочеха по нея и нещо си шепнеха, за да не чувам.

— Който шепне — той лъже! — подметнах аз, защото вече се ядосах.

Не отговориха. Повторих го, но по-високо.

— Ама си и нахална! — рече единият.

— Махай се оттук! — викна другият. — Трябва да си гледаме работата.

Ала аз не се махнах. Нали тук живея. Казах им го. А те продължиха да зяпат картата, и аз млъкнах. Нямаше смисъл. Само вървях подире им. Дълго обикаляха градината, тътреха крака и влачеха размазаните си стари сенки. Слънцето все още светеше с половин сила. Пристъпях след тях и главата ме болеше. Бях страшно разкисната.

Най-после отидоха до колата. Отвориха вратата и се спряха да зяпат къщата. По-неучтивият от двамата се обади:

— Да, наистина е узряла за събиране.

Съвсем ясно го чух. Дори като го пишеш, ти изглежда налудничаво, но той каза „узряла за събиране“, а всеки би помислил, че ми се е причуло. Нима е позволено да си измисляш каквито щеш думи? При нас в училище не е.

Като дойде Петер трябва да го попитам какво означава.

Уф, само заради тия думи се сетих за училището…

В момента нещо не ми върви. Учителката казва, че било защото не внимавам и мисля за друго. А какво съм виновна аз? Като все имам куп други неща, за които да мисля?

Човек трябвало да се съсредоточи и да мисли само за това, с което се занимава в момента, казва учителката. Но по какъв начин става съсредоточаването, не можа да ни обясни, а я молих. Единственият сигурен начин е, да оперираш всички собствени мисли от главата си, за да не пречат на училищните. Ама тогава май ще трябва да ми махнат цялата глава, и защо не, тъкмо ще се отърва от нея… Прекрасно! Понякога я чувствам като кошер претъпкан с бръмчащи пчели, но не работнички, а само мързеливи търтеи. Не вярвам в главата ми да има дори една-единствена работна пчела.

А Ула и онези са си все същите…

По-рано, когато в училище ми вървеше, те ми се подиграваха. Викаха, че съм най-долната зубрачка на света и още какво ли не. А защо сега не са доволни, когато не ми върви, а? Сега пък ми се надсмиват, че съм била най-слабата ученичка. Но това не е вярно! Слаба съм, ама не и най-слабата.

Макар че мога да стана и най-слаба. Да, мога, ако продължава все така да върви назад и назад, и назад… Всичко е станало някак особено, мисля аз. Непрекъснато ме заплашват разни тревоги. Всички просто дърдорят колкото да мине времето. Ама почти никога не са радостни всички едновременно. Все някому е криво, и никой не му обръща внимание. Мислила съм по този въпрос, защото винаги съм искала да си имам брат или сестра, ама сега вече не зная. Забелязала съм, че можеш да имаш много братя и сестри и пак да си сам. А пък аз вече не съм сама, освен ако не поискам. Нали на човек понякога му се ще да остане и да се почувства съвсем сам. И много по-весело става, когато после се събере с друг. Същото мисли и Петер.

Според мама имам пролетна умора, и затова училището ми върви накриво. Човек си внушава много неща, когато е уморен, казва тя. Но аз не съм уморена. Би трябвало тя да е. Толкова много работа има винаги. И все не може да си почине.

Добре че не беше в къщи, когато дойдоха онези мъже. Можеше да се разтревожи, нали къщата не е наша.

Но те явно бяха дошли само от любопитство. Хората доста любопитно оглеждат тази къща, защото е тъй стара. Отначало, когато се преместихме да живеем тук, не ми идваше на ум, че къщата е по-особена — нали повечето време бяхме живели в стари къщи. Тази обаче, изглежда е още по-стара. Мама казва, че къщите са като хората — стареят по различен начин: едни стават по-благородни с годините, пък други само остаряват.

А тази къща е станала благородна, това означава, че е изискана. Но сега ще чуете нещо странно: къщата е изискана, но не било изискано да живееш в нея. Да, да, казват го съучениците ми. Те никога не биха искали да живеят в такава остаряла старомодна къща. Твърдят, че живеем тук само защото сме принудени, не сме можели да получим ново жилище, защото сме нямали средства. Не зная как стои въпросът и не искам да питам мама. Освен това не е важно. Във всеки случай, тази е най-хубавата къща на света.

Вярно, че е доста голяма само за нас двете с мама, така е. Но можем да прибавим и Петер. Също и Смугел. Та за него тук е прекрасно, има толкова място където да си лети — особено с тези високи тавани. Сега, когато свикна да лети със сума ти небе над себе си, трябва и вътре да има къде да се завърти. Инак разликата ще е прекалено голяма.

Петер построи на Смугел нов кафез. Старият бе станал прекалено малък и неустойчив за него, и откакто получи свободни навици кракът му вече не стъпваше там. Новият съвсем не прилича на птичи кафез и изобщо не може да се нарече кафез — по-скоро е като къщичка. Направил го е от дъски и прилича на барака или на онези къщички, дето на село ги използват за тоалетна. Или направо казано — селски клозет, ама страшно красив.

По-късно. Но същия ден.

Вече питах Петер какво означава думата.

— Какво говориш? — попита той.

Аз я повторих.

— От къде я взе?

Разказах му за онези типове и картата и въобще цялата работа.

— Не звучи добре! — заключи той.

— Хич дори — съгласих се аз. — Звучи направо ненормално, но какво означава?

Тогава научих! Не се казва „узряла за събиране“ — трябва да съм чула погрешно — а за „събаряне“. Със „а“ — не със „и“. И няма нищо общо със събиране, по-скоро обратното. Представяте ли си? Туй е някакво измислено лъготене, за да звучат някои неща по-добре, отколкото са в действителност. Също както казват, че освобождават някого от длъжност, а всъщност искат да му теглят един ритник отзад.

Петер страшно се ядоса. Каза, че било скандал и какво ли не още. И тия типове нямали никакво право да се въртят и да дрънкат такива глупости в градината ни. Петер ще се заеме сега да разбере какво означава всичко това. А картата, дето я носеха, той ще помоли да я види и ще я накъса на парченца.

Сега ще им даде да се разберат на типовете! Ще ги принуди да кажат какво са търсили тук. Вече нямало да има смисъл да стоят и мърморят под носа си, да се държат неучтиво и да казват, че нямало за какво да говорят с нас. Защото никой не е в състояние да се ядоса така както Петер, тъй че за тях ще е по-добре да се пазят… Пада им се! Имаха глупав вид!

Ала как ще ги открий Петер, не зная. Описах му ги доколкото можах, но не си спомням вратовръзката на по-неучтивия. Мисля, че беше кафява на точки, ама не съм сигурна. Пък и те могат да се преоблекат. Самата аз едва ли бих ги открила. Колата също беше сива, един такъв мрачен, безнадежден цвят.

Но туй нямало значение, казва Петер, все щял да открие някой виновник. Можело да стоят повече хора зад тая работа, или дори цяла организация, предполага той. Обикновено било така, като употребяват подобни глупави думи. Та сега поне знаем що е „узряла за съби… искам да кажа «събаряне»“, не е лошо — може да потрябва.

Но когато Петер ще се разправя с тях, аз няма да присъствам. Искал да е сам, а после ще ми разкаже всичко, и тогава ще решим какво да правим с тази организация на типове, за да се спре тичането из градината, в случай че се опитат да дойдат отново. Трябва да бъдем нащрек.

Но какво ли търсят? Само да знаех…

Петер си има свои предчувствия, но не иска да каже какви предчувствия. Поне засега. Щом получи доказателства, ще узная. Да, страшно им се е ядосал на типовете Петер. Аз също! Само да ги видя, веднага ще ги „освободя“ отзад. Да, и то така, че да го почувстват!