Мария Грипе
Нощният татко (33)

Петер

Този път, изглежда, нищо няма да помогне.

С Юлия се сетихме, че можем да превърнем къщата в дом за всички, та най-сетне хората да имат къде да се дянат в този град. Написах на градските власти дълго писмо и им изложих цялата работа. Дори нарекох къщата „дом за всестранни занимания“, дано го погледнат сериозно. Важно е да се употреби точната — тоест тяхната — дума. Тези, от които зависи всичко, обичат гръмки слова за дребни неща, за да не си помислят хората, че всичко е тъй просто, както е.

Но решението за събарянето вече било взето. Закъснял съм. И нищо не можело да се промени.

— Ама че глупости! Само се превземат — избухна Юлия. — Додето къщата не е съборена, не може да е късно!

Аз също разбирам, че само искат да се измъкнат. Нима глупави решения не могат да се отменят? Нима е срамно да ти хрумне по-добро решение? Ала някои изглежда така мислят. Само децата можели да поправят грешките си, без да се срамуват. Възрастните — не; пък такива, които решават — в никакъв случай. Те не мислят, че са толкова способни, та няма вече накъде!

Аз обаче не мисля така.

Според мен и други в града започват да се съмняват в тази работа.

Говори се, че багерът щял да дойде следващата седмица. Но туй са само слухове. Ако денят наистина е определен, никой още не е научил нещо точно. Дори майката на Юлия. Тя знае само, че трябва да бърза с пренасянето и тъй като е изпълнителен човек, вече е започнала да опакова.

Ние с Юлия не сме толкова изпълнителни. Намислили сме нещо друго.

Възможно е да избързат със събарянето, за да приключат въпроса веднъж завинаги. После все могат да си прехвърлят вината един на друг и да казват, че „стореното си е сторено“. Това е магически израз — прост, а не можеш да му възразиш и отбива всякакви въпроси.

— Що за детинщини — казва Юлия. — Съвсем като Ула и онези. Те също разсъждават така. Стореното си е сторено. И казаното си е казано…

Ето защо с Юлия пообиколихме насам-натам и поговорихме с хората как би могла да се използва къщата, та всички да й се радват.

Онзи мъж, дето нарисува къщата много допринесе. Изложил е картината в книжарницата на площада и отгоре е написал с големи букви: И ТАЗИ КЪЩА ЩЕ СЕ СЪБАРЯ!

Пред картината постоянно се спират хора. Мнозина от тях идват после тук с молба да разгледат къщата и ги пускаме с удоволствие. Обикалят я и никой не може да проумее как е могло да хрумне някому да разруши такава стара и хубава, и добре построена къща като тази. И голяма на всичко отгоре. При това заедно с градината, която е същински парк. Как може някой да иска да я унищожи? Само за да строи блокове на нейно място?

Сградата наистина е малко очукана тук и там, и трябва да се пооправи, но много хора са готови да помогнат, само и само да я оставят.

Никой не иска да съборят къщата. Никой не иска тук да има блокове.

Този път повечето хора ще видят какво се случва, когато „стореното става сторено“. И сигурно няма толкова лесно да се оправдае, както обикновено. Хората започват да си спомнят за всичките други изчезнали къщи. Проверяват какво са получили в замяна. И почват да се замислят.

Всички искат този път да направим нещо. Искат да се противопоставят. Заявяват, че ще спрат багера като дойде.

Но ние с Юлия измислихме нещо по-хубаво.

Трябва само да узнаем деня на събарянето. А той не може да е далеч, защото предприемачът, онзи, който отговаря за събарянето, постоянно се навърта тук.

Влачи и сума ти народ след себе си. Веднъж, когато се прибирахме с Юлия, заварихме цялата сграда пълна с чужди хора, които обикаляха и оглеждаха всичко. Разбира се, тези хора нямат нищо против да се събори къщата — напротив. Идват, за да купят всичко по-ценно и да го поставят в собствените си къщи. Но засега те не бива да си отнесат нещата.

Затова върху повечето от тях с големи червени букви стоят изписани чужди имена. Върху подове, дървени облицовки, врати и черчевета, по зидани печки и шкафове, та дори и върху готварската печка е написано: директор Йонсон, инж. Берг, д-р Лунд, фабрикант Карлсон и пр.

Значи имало и такива хора. За щастие не познаваме никого от тях, всичките — от първия до последния — са ни непознати и аз просто не вярвам да са от града.