Мария Грипе
Нощният татко (12)

Нощният татко

Спомням си, една вечер Юлия се държеше някак странно. Първо постоя сама в стаята си. Струва ми се, седеше и пишеше, но далеч не беше в онуй хубаво настроение, с което обикновено пишеше. Изглеждаше мълчалива и чудновата, просто не посмях да я безпокоя.

Запалих всички свещи в стаята, като се опитах да приспя Смугел, но без успех, защото никак не му се спеше. Сякаш искаше да ми покаже какво великолепно нощно животно е. Летеше из стаята и — би могло да се каже — направо се перчеше. На края все пак се установи на главата ми и се поуспокои, тъй че можеше да се чете.

Изведнъж в стаята влезе Юлия. Без да каже нещо. Просто се намести в един стол и заплете. Пък аз зная как гледа на плетенето! Опитах се да я заговоря, но тя плетеше ли, плетеше, плетеше.

— Ти четеш, а аз плета. Не е ли уютно? — заяви тя.

А като я попитах какво плете, тя не ми каза. Само седеше и броеше бримки: „една опаки… две лице… една опаки… две лице“. Нищо друго не казваше. Една свястна дума не можех да изтръгна от нея. Изглеждаше изцяло заета с плетката си, а явно се преструваше, защото зная, че от всичко най-много мрази плетенето. Казвала го е.

— Шал ли ще става? — попитах я по-късно, защото така ми се стори.

— Не. Две лице… една опаки… две лице…

Плетката й приличаше на тясна тръба, която ставаше все по-дълга и по-дълга. Никога не бях виждал такова необикновено нещо. Естествено е да полюбопитстваш.

— Сетих се! — възкликнах аз. — Плетеш чорапи за щъркел.

Не, и това не било. Тогава вече наистина не знам.

Юлия, която обикновено е тъй приказлива… Дали заради мен не беше се умълчала така? За да не ме безпокои като чета? Положително имаше и нещо друго. Както и да е, не можех да се съсредоточа да работя. Като се замисля, виждам, че Юлия от няколко дена е особена. Какво беше станало с нея? Тя като че ли през цялото време вървеше точно против волята си. Ужасно странно!

Купих захарни петлета и я почерпих. Поблагодари ми и си взе, и явно се зарадва, защото ги обича. Но в миг рязко се промени, остави петлето и каза, че не искала.

А когато ме попита дали искам да играем на „Не се сърди човече“ и аз се съгласих, на нея изведнъж вече не й се играеше. Сгъна играта и се прибра с тъжен вид в стаята си.

Чудех се дали не съм казал нещо глупаво? Или да съм я засегнал с нещо? Но нищо особено не можех да си спомня. Впрочем тя би ми казала без заобикалки, защото не е стеснителна, а и винаги сме си казвали нещата направо — така трябва.

Не е лесно, когато стане така между двама души и накрая не можах да мълча повече. Трябваше да попитам Юлия дали ми е сърдита.

Тя поклати глава и куките й изтракаха силно.

— Не.

— Но какво има тогава?

— Самовъзпитавам се.

— А, ето какво било. Смяташ, че някои други не са се справили с тая работа ли?

Почеса се с куката по главата, размишляваше.

— Само аз си знам как трябва да бъда подхваната — рече тя сериозно. — А и не бива без причина да безпокоим другите с възпитанието си. Защото те нали трябва да възпитават себе си.

Позамислих се над думите й, и реших, че сигурно ще е най-добре да се заловя със своето, тъй занемарено от самия мен възпитание. Може би тя именно това целеше, макар да не го каза направо. Но на моята възраст не е лесно да решиш откъде да започнеш. Казах го на Юлия.

— Ъ-хъ… — кимна тя многозначително и куките й потракваха.

— Предполагах, че човек би могъл да се грижи за възпитанието си малко по-незабележимо — започнах аз. — Без околните да разберат…

— Ъ-хъ… — рече Юлия отново.

След това пак подхвана своето „опаки и лице“ — човек и от по-малко би могъл да се вкисне.

— Ще ида да сложа вода за чай — казах аз. — Защото сигурно ще изпиеш една чаша, преди да си легнеш.

За миг вдигна очи от плетката.

— Да, благодаря — побърза да се съгласи тя, а после пак започна: — една опаки… две… не, благодаря… лице… две опаки — каза тя.

— Юлия — прекъснах я аз, — броиш грешно. Каза две опаки, а тук има само едно опако нещо и това си ти.

— Знам. Нали затова се възпитавам.

Имаше доста сериозен вид.

— Но не си ли прекалено строга към себе си? Нима си толкова тежък случай?

— Ъ-хъ.

— И затуй трябва да пипаш с такава твърда ръка?

— Ъ-хъ.

— Жалко! Като че ли не се създава истинско настроение, докато продължава възпитанието — въздъхнах аз.

— Не можеш ли да приготвиш чай само за себе си?

Можех, разбира се, но нямаше да е същото. Юлия ме погледна строго и рече с упрек:

— Щом съм си казала не, значи не. Не бива да ми разваляш възпитанието, ясно ли ти е?! Аз съм разглезена.

— Наистина ли?

— Да-а.

— Че кой те е разглезил?

— Ти. Ти си добър.

Разбрах, че казва каквото мисли, и че наистина ме смяташе за добър, но го каза с такъв тон, сякаш бях хулиган. Впрочем — да не би да глезим някого само защото сме добри? Що за разсъждения? Не разбирах.

— Искам да кажа… — започна Юлия и сега тя отново омекна и заприлича на себе си, — искам да кажа, че ако човек сам си забранява, няма нужда да го правят други, които той може би обича. Тогава ти можеш да продължаваш да ме глезиш, защото аз тъй искам, и ще знаеш, че аз съм строга към себе си вместо теб и така ти се измъкваш от тази работа. Сега разбра ли?

Само кимнах, не знаех какво да й отговоря, и затуй попитах дали все пак не иска чаша чай.

Тя поклати глава.

— Слушах едно предаване по радиото за възпитанието на децата. Най-опасното нещо е да отстъпиш на врънкане — каза тя сериозно.

— Аз да не съм врънкал?

— Не ти. Аз самата се врънкам, разбираш ли? Да можеше само да чуеш какво става вътре в мен. През цялото време врънкам, че точно сега искам чай. И веднага си казвам — НЕ! После пак започвам да врънкам и да врънкам. Най-малко хиляда пъти трябва да кажа не. Повярвай ми, трудно е, човек така се изтощава от врънкане.

— Тогава най-добре да идеш да си легнеш — предложих аз. Тя наистина изглеждаше уморена и аз просто не знаех какво да я правя. Реших, че цялата тая фиксидея за самовъзпитанието, дето й беше влязла в главата, се дължеше само на умора. Пък и ме загриза съвестта, защото напоследък си беше лягала прекалено късно. Какво да се прави като ни е толкова приятно заедно и забравяме за времето.

Но щом споменах леглото, запя друга песен, и стана пак каквато я знаех.

— Не. Не искам. Няма да си лягам — заяви тя твърдо.

— Като че ли възпитанието невинаги е успешно — подхвърлих аз.

Погледна ме спокойно с леко превъзходство.

— Нали аз самата първо трябва да си заповядам? А още не съм го направила. Как може човек да изпълнява нещо, преди да си го е заповядал?

— Кога мислеше да го сториш?

— Ще видя. Първо трябва да доплета реда. После трябва да помисля. Нали ти казах, че няма нужда да се бъркаш в тая работа.

„Окей — тогава няма да се бъркам“, рекох си аз, и отидох в кухнята да приготвя чай за себе си и топло мляко с мед за Юлия. Мислех, че млякото може би по-добре ще съвпадне с възпитанието й.

Когато се върнах беше изчезнала. Но я чух да вика от стаята си.

— Успях да се изпратя в леглото. Най-после!

— Тъй ли? — отвърнах аз. — Браво! Приготвих ти чаша топло мляко. Бива ли?

— Има ли в него мед?

— Има.

— Колко?

— Пълна чаена лъжичка.

— Тогава може. Медът е полезен.

— Така си и помислих — съгласих се аз.

Влязох с млякото при Юлия и поседнах на ръба на леглото й, докато пиеше. Изведнъж рече:

— Никой не вярва, че те има. Знаеш ли?

— Тъй ли? — отвърнах аз. — Жалко.

— Смятат, че съм те измислила. Казват, че си само лъжа и че не съществуваш. Те мислят…

— Кои те?

— В училище. Ула и онези. Смеят ми се и твърдят, че нямало нищо, дето се казвало нощен татко, и че съм те измислила, защото съм нямала истински татко — тъй говорят. А като им казах, че все пак може да си истински, макар да идваш само нощем, те ми отвърнаха, че само сънувам. Аз изобщо не искам да имам друг татко и…

Чашата с медовината опасно се наклони в ръката й. Взех я и започнах да я храня с лъжица.

— Една лъжичка за мама… и една за нощния татко.

Тя се позасмя.

— Знаеш ли, истинския татко си го имаш постоянно, казват те, и през деня, не само през нощта, но едва ли е интересно, на нас ни е много по-весело. Не ме е грижа доколко са истински техните татковци, но те не бива да казват, че си лъжа. „Имаш такава богата фантазия“ — ми повтарят те — сякаш са някакви лелки. Тогава ме хваща такъв яд, такъв яд, че не знам на къде…

— Остави ги да мислят каквото си искат. Важното е, че ние знаем.

Юлия не отговори. Взе чашата и грижливо изгреба меда, който се беше утаил на дъното и дълго смука лъжичката като захарно петле.

— Слушай — предложих аз, — я ме ощипи по ръката, да видим дали сънуваме!

Тя се засмя и здравата ме ощипа.

— Ох! — извиках аз. — Ето видя ли?

— Те все пак няма да повярват.

— Хич да не те е грижа дали вярват!

Но на Юлия не й се слушаше. Направо ми се разсърди. Това било най-голямата глупост, която е чувала, рече тя.

— Да ги оставим да си мислят, че не съществуваш? Искаш да кажеш, че ще се примириш? Аз пък няма.

Опитах се да й обясня, че нищо не може да се направи. Хората мислят каквото си искат. Както и да направим, щеше да излезе глупаво. Някои неща трябва да се оправят сами. Всъщност почти всички накрая се оправят, обясних аз.

— Как да не може да се направи нещо! Ще видиш, аз ще измисля. По един или друг начин ще им докажа, че те има.

— Не ме е грижа какво си мислят хората за мен — рекох аз. — Нека си мислят, че не съществувам, какво от туй?

Какъв поглед ми хвърли — бърз и унищожителен.

— Те и за Смугел не вярват — добави тя.

Сега трябваше да се намеся.

— Туй вече е друго — реших аз. — Не, с това не можем да се примирим. Нещо трябва да се направи.

— Ето видя ли! Сега сигурно разбираш как ме ядосват. Що за детинщини, викат те. Смугел да не е детинщина?

Спомням си как на това място Смугел високо „зачопчопа“ в знак на протест. Той разбира всичко, каквото се говори, и не е детинщина — дума да не става! Да се твърди подобно нещо е нечувано!

— Не-не… наистина не може да се каже — отвърнах аз възмутено. — Смугел, който е тъй… тъй… наперен.

Като чу как Смугел и аз се развълнувахме, самата Юлия се поуспокои. Изведнъж се прозя, та чак се просълзи. След това легна и аз подпъхнах завивката около нея.

— Уморително нещо е възпитанието… и плетенето… и въобще всичко — промърмори тя.

— Да, съгласен съм — отвърнах аз. — А сега и тримата ще спим, за да наберем сили да докажем, че ни има.

— Добре — съгласи се Юлия в просъница.