Мария Грипе
Нощният татко (10)

Нощният татко

Имаше вечери, когато Смугел не искаше да седи никъде другаде, освен на главата ми докато работех, и аз му позволявах, защото тежи точно колкото им трябва на мислите ми.

Да, Смугел наистина е съкровище, и аз съм доста благодарен на Янсон.

Но Янсон притежаваше и друга една скъпоценност, за която искаше да се грижа. Някакво цвете в саксия. Най-забележителното цвете в света, каза Янсон. Но при Янсон нещата стояха така, че всичко, което притежаваше или владееше, той наричаше „най-хубаво в света“. Когато говореше за шхуната си например — на нея нямаше равна. Притежаваше и най-добрия мотопед в света, най-доброто радио в света, и — както вече казах — най-добрата сова в света. А това вече е вярно.

Но онуй цвете, откровено казано, всъщност на нищо не приличаше. А той като започна да ми го описва, чак ми писнаха ушите. То бяха едни словоизлияния, а пък аз не виждах за какво толкова има да се леят слова: нищо и никакво саксийно растение — само зелени листа и нито следа от цвете. На всичко отгоре изглеждаше и прашно. Едва се стърпях да не попитам колко често да го бърша от прах. А Янсон продължаваше да нарежда:

— Това цвете тук — разправяше той — не е като другите. Нито цъфти често, нито дълго, но пък като цъфне, тогава — дявол да ме вземе — е най-красивото цвете, което цъфти на земното кълбо.

Говореше почти като проповедник.

— И не цъфти за кого да е, хитрото му дяволче — продължи той. — Затова го гледай добре! Гледай го като очите си. И пусне ли пъпка, момче, изоставяй всичко друго и бди над него ден и нощ. Послушай ме! И знай, че ще ми бъдеш благодарен.

Все пак звучеше доста озадачаващо и аз започнах да се грижа колкото можех по-добре за цветето, но не се появяваха никакви пъпки.

Времето течеше, а то си изглеждаше все тъй скучно, каквото го получих. Янсон дърдореше басни, мислех си аз. Искаше само да се прави на интересен, нали каза, че не цъфтяло за кого да е. Имал е предвид мен, разбира се. Но карай да върви. Не се замислях повече за цветето, и продължавах да го поливам повече по навик.

Ала един ден, що да видя? Пъпка! А пък аз отдавна бях престанал да се надявам на скучния стар зеленчук.

Изведнъж си спомних още нещо, което Янсон бе казал.

— Забележителното в това цвете е, че винаги се отваря нощем — каза той. — На сутринта вече е прецъфтяло и повехнало. Ето защо трябва да бдиш над него най-вече нощем. Затуй на цветето му викат „Царица на нощта“.

Разбира се, не бях длъжен да обръщам внимание на думите на Янсон, той явно преувеличаваше, нека е ясно на всички. Но не можеше да се отрече, че пъпката растеше ли растеше.

Отначало бях решил да я зарежа. Нали и без друго прекарвах нощите при Юлия и нямаше да я видя, като цъфне. Щеше да е увехнала, когато се върнех сутринта в къщи, ако Янсон е говорил истината. Значи нямаше никакъв смисъл да си блъскам повече главата заради нея. Но там беше работата, че не можех да се откажа. Не ми даваше мира. Просто не ми излизаше от ума.

Една вечер, когато тръгвах от къщи, пъпката беше страшно набъбнала. Докоснах я и имах чувството, че е почти като жива, като птица. За миг дори ми се стори, че вътре тупти сърчице, но явно усетих само собствения си пулс.

Беше приказно цвете.

Разказах на Юлия за него, и какво беше казал Янсон. И че се наричаше „Царица на нощта“.

— Представи си, може би точно сега цветето в къщи се разтваря! — завърших аз.

Юлия се разтревожи не на шега.

— О, това не бива! — възкликна тя. — Защо не я донесе тук, царицата?

— Не посмях. Може би нямаше да издържи пренасянето.

Юлия беше почти готова да заплаче:

— Съвсем сама ли ще си стои там? И никой няма да й каже колко е изящна и красива? Какъв смисъл има да е красива, щом никой няма да я види? И да се казва „Царица на нощта“? Тъжно е дори да се помисли.

— Съгласен съм с теб — заявих аз.

— Да идем при нея! — възкликна Юлия.

Страшно се зарадвах на предложението й.

— А бива ли, как мислиш?

— Трябва!

— Ами майка ти — какво ще каже тя?

Но Юлия отсече, че нямало нищо страшно. Майка й щяла да разбере, че не бива да се остави цветето да цъфне само. Нали била медицинска сестра.

— Не е сигурно дали ще се отвори именно тази нощ. Това не мога да знам — казах аз.

— Побързай! Хайде! Аз съм готова!

И все пак, не можахме да потеглим веднага. Нали трябваше да вземем и Смугел. А долу на пътната врата открихме, че вали. Та трябваше да се върнем и да си сложим дъждобрани и да загърнем клетката на Смугел с парче мушама.

Юлия пък се сети, че ако цъфтежът се забави — ще ни трябва нещо за похапване, докато чакаме. А пък аз си знаех, че нямам троха хляб в къщи, та Юлия ни намаза цял куп сандвичи.

Без музика също не може, сети се Юлия, и много държеше музиката да подхожда на тайнственото нощно цвете.

Когато най-сетне потеглихме, бяхме доста натоварени, и сигурно изглеждахме малко особени с веещите се на вятъра дъждобрани. Двата бяха почти еднакви.

Аз носех голяма кошница в едната ръка и клетката на Смугел в другата, а Юлия — грамофонната плоча и огромния син чадър на дядо си. Разтвори го над главите ни. Принудена беше да протяга ръката си право нагоре, защото съм толкова по-висок от нея, но тя каза, че това не й пречело. Толкова било интересно да излезеш на тъмно из мокрите, лъскави улици.

— Все едно че сме тръгнали за луната — рече Юлия и повдигна чадъра с още десетина сантиметра. Вървеше почти на пръсти.

— Не е чак толкова далеч — отвърнах аз. — Живея само на няколко преки от вас.

— Места, които никога не си видял, ги чувстваш много далечни. Особено като е тъмно.

Имаше нещо вярно. Но все пак, не толкова далечни като луната.

— Защо точно луната? — попитах я аз.

— Защото — отвърна Юлия.

Ала за пръв път усетих, че тя не искаше да се задоволя с това обяснение, тъй като добави:

— Впрочем не — няма да ти кажа.

Очевидно, целта бе да я придумвам, и аз започнах:

— Все пак кажи де! — рекох. — Трябва да ми кажеш.

И полека-лека Юлия го каза:

— Понякога си мисля, че сигурно си паднал от луната. Ти, и Смугел, и Царицата на нощта. И че Янсон само е измислен от теб, за да изглеждаш — как да кажа — по-обикновен и земен някак си.

— Това ли ти се иска? Да съм дошъл от луната?

— Не знам…

— По-интересен ли щях да бъда?

— Не заради туй — отвърна тя.

След това доста време повървя замислено до мен и накрая каза:

— Но ако смяташ да изчезнеш някой ден, бих предпочела да заминеш на луната, отколкото да станеш нощен татко на друг.

Сега пък аз повървях дълго време замислен до нея, а сетне й отговорих:

— Ако обещая да не ставам никога нощен татко на друг, и да се върна, ще ми позволиш ли да бъда обикновен и земен човек?

— Не бива да се обещават неща, които не могат да се изпълнят, казва мама — отвърна Юлия сериозно.

То, че не бива, не бива.

— Но ако ти кажа, че не искам, ама изобщо не искам да ставам нощен татко на друг, достатъчно ли е?

Погледа, който ми хвърли под чадъра, беше изпълнен със съмнение.

— А имаш ли силна воля?

— Да, имам.

— И аз. Мама казва, че е твърда като камък.

— Моята е като желязо.

— Това ми стига!

Юлия подскочи и ме захлупи с чадъра.

— Колко е приятно като вали. Тъй хубаво звучи — каза Юлия и Смугел се обади в знак на съгласие. А дъждът плющеше напевно по чадъра.

На Юлия явно й се искаше да удължи разходката колкото може повече.

— Чакай! Хайде да разглеждаме витрини! Обичаш ли да зяпаш по витрини?

Наистина обичам. Понякога се спирам пред всяка витрина, само за да почувствам какъв свободен човек съм. И като стоя и гледам всичките неща, си викам: „Колко е хубаво, че не съм длъжен да купя всичко това!“.

Юлия ме погледна учудено, сякаш бълнувах.

— А то забавно ли е? — в гласа й прозвуча съмнение.

— Опитай, и ще се увериш. Нека спрем тук и погледаме обувките. Разгледай ги съвсем внимателно! Кои от тях би искала да имаш?

— Зелените с фльонгата, може би… или червените… не знам…

— Ето, виждаш ли! Колко хубаво, че не си длъжна да ги купиш! Никой в целия свят не може да те принуди да купиш тези обувки, дори и ти самата.

Юлия изглеждаше поразена.

— Ама че странна мисъл…

— Но чудесна — допълних аз. — Махваме само с ръка на обувките и продължаваме. Довиждане, зелени обувки! Довиждане, червени! Този път не успяхте да ни уловите! Не попаднахме в лапите ви! Ела! Нека изчезнем зад ъгъла, за да не видят накъде отиваме.

При следващата витрина Юлия вече беше навлязла в играта.

— Тук има палта. Хайде да ги видим. Как ти се струва онова кафявото с лъскавите копчета?

— Грозно.

— Не мисля така, но както и да е — отвърна Юлия. — Довиждане, палто! Стой си тук и нека светят лъскавите ти копчета. Но без нас! И ние без теб! Довиждане! Довиждане!

Увлякохме се в играта. Разпалени кръстосвахме улицата надлъж и нашир, волни като птици.

— Сега е мой ред! — извиках аз. — Добър вечер, важен Цилиндър! Радвам се, че Ваше височество няма да се настани на главата ми.

— Защото там ще седи Смугел и толкоз — добави Юлия и се разкикоти.

Смугел чу и, разбира се, веднага се обади. Той участваше в играта по свой начин.

Сега Юлия пак се спря. Когато заговори, тя фъфлеше (иначе никога не го прави):

— Здравей, сладка кукличке. Сигурно се казваш Софи. Много добре виждам как ми се подмазваш, но няма да я бъде. Защото ей сега се изпаряваме. Довиждане и лека ти нощ!

— Чудесно, нали? — възкликнах аз.

— Дааа! — потвърди тя и наистина го мислеше.

Направихме си чудесна разходка. И така стигнахме парка.

— Ей там живея. Оттатък парка. Можеш да видиш къщата между дърветата. В този парк обикновено правим разходките си със Смугел.

Тогава изведнъж Юлия се сети за Царицата на нощта и се втурна напред.

— Олеле, трябва да бързаме — извика тя.

Спуснах се подире й. Пристигнахме задъхани. Живея на партера.

Юлия ме гледаше учудено как отварям вратата. Трябва да кажа, че никога не нося ключ със себе си. По принцип. Единственият ми принцип. Придобих го по принуда. Ключовете имат способността да ми изчезват, и не мога да си вляза.

Вместо това, съм измислил нещо много хитро. От вътрешната страна на пощенската кутия съм закрепил кукичка. За нея връзвам дълга, дълга връвчица. Бръквам в кутията, издърпвам връвчицата колкото може, а на края й виси ключът. Остава ми само да отворя. Няма грешка. А ключ за пътната врата на къщата не е нужен, защото никой не си дава труд да я заключва. Къщата е стара, и всички, които живеят в нея, са стари. С изключение на мен.

И на Юлия номерът с ключа страшно й хареса. Обеща да не казва на никого. Тя единствена знае. (Всъщност може би е глупаво дето го пиша тук, може би ще трябва да го задраскам преди да отпечатат книгата. Ще попитам Юлия как мисли. Но пък никой не би могъл да отгатне къде живея, в коя къща, и къде се намира тази къща, в кой град. Значи няма страшно!)

Щом влязохме, запалих лампата.

— Ето, тъй живея!

Веднага след това се чуха няколко силни трясъка. Юлия се опитваше да си проправи път между купчините книги.

— Колко много книги! — възкликна тя ужасена. — Почти не може да се влезе от тях.

Казах й да окачи чадъра на кравешкия рог зад вратата, помогнах й да си събуе ботушите. Беше много нетърпелива.

— Не виждам Царицата на нощта…

— Почакай малко. Ей там, на прозореца е.

Тя се спусна натам, а около нея книгите се разхвърчаха.

— Ето я! Ах, каква си хубава…

— Цъфнала ли е? — попитах аз, не успял да съблека мокрите си дрехи.

— Не още. Какъв късмет, че дойдохме навреме!

Как да е, успяхме да си направим местенце край масата. Запалихме свещ и изядохме всички сандвичи. А Смугел летеше наоколо и ни показваше, че е господар в къщата. Беше се надул от гордост задето има гости. Нали обикновено не каня гости. Къде ще се сместят? Но с Юлия е друго. За нея имаше достатъчно място в „камбуза“. Сложихме плочата и пуснахме на Царицата на нощта тайнствена музика. Пъпката бе пълна с живот, но затворена и спокойна.

— Сигурно и тази нощ няма да цъфне — обадих се аз. — Няма признаци за това.

Забелязах, че на Юлия й се доспа, заситена от сандвичите и приспивната нощна музика.

— Ти май си доста уморена, а? Най-добре ще е да се прибереш и да си легнеш. Не мислиш ли?

Тя потърка очи.

— Ами ако цъфне? Хайде да я вземем с нас!

— Може би не бива да се разнася, разбираш ли, може да не го понесе?

— Окей. Ще остана тук.

Но все повече и повече й се доспиваше. Късно беше, а нямах къде да я сложа да легне.

Тогава се сетих, че можем да си идем с кола. И нямаше нужда да влачим цветето.

— Окей — реших аз. — Нека вземем и цветето. Ще се обадя за такси.

То дойде и потеглихме. Юлия с Царицата на нощта, а пък аз със Смугел, естествено.

Но тази нощ не се случи нищо. Царицата на нощта си спа толкова сладко, както и ние.