Мария Грипе
Нощният татко (23)

Петер

Все още не съм узнал нищо за къщата на Юлия. Обаждах се тук и там, но изглежда е невъзможно да разбереш нещо положително. Никой нищо не знае. Никой не иска да се произнесе. Препращат те от човек на човек, и всеки извърта и се крие зад гърба на другия.

Ала все пак е ясно, че нещо се готви. Инак би ли си заслужавало да се извърта толкова? Достатъчно е да кажат, че къщата няма да се събаря. И край. А вместо туй — само празни приказки, че още нищо не било решено, и че трябвало да имаме търпение. Целта е, разбира се, да скръстиш ръце, докато благоволят да ти съобщят.

Никога! Дори ако трябва да обърна всичко с главата надолу, ще ги принудя да кажат какво ще става с къщата. И ако тогава излезе, че имат намерение да я събарят, ще осуетя тази работа. Дал съм си дума и ще го изпълня.

Юлия още не знае, но сигурно започва да долавя, че има нещо. Типовете, дето оня ден чукали по къщата й казали, че била узряла за събаряне, са й пуснали мухата. Обясних й доколкото можах, но не посмях да й кажа направо, че къщата е застрашена от събаряне. Първо искам да разбера със сигурност.

А ето че никой не ти казва една свястна дума! Да се пръснеш от яд!

Но аз зная какво са намислили. Смятат да дойдат един ден и да кажат: „Утре трябва да се изнесете“! И сигурно мислят предварително да им намерят друго жилище. Според тях, хората можеш да си ги местиш както си искаш, без да ги питаш, понеже така е най-лесно.

Но този път няма да мине!

Елвис Карлсон — така изглежда се казва онова забавно човече, дето постоянно стои и наднича в градината ни. Тъй поне мисли Юлия, ама не е сигурна. През зимата я замервал със снежни топки. Малко ми е трудно да повярвам. Не изглежда толкова предприемчив. Но Юлия твърди, че всеки ден като минавала през градината, подире й политали топки. Наистина, те никога не я улучвали, но профучавали край ушите й. Трябва да е бил той, твърди тя, защото други наблизо нямало. Но все не можела да го хване като хвърля, бил страшно сръчен. Колкото и бързо да се обръщала, той вече успявал да застане спокойно и гледал все тъй невинно както винаги.

Звучи загадъчно. Момчето не изглежда да има особено бързи рефлекси.

— А ти не му ли отвърна? — попитах Юлия.

Но тя не го направила. Бил много малък, каза тя.

— Може би е искал да поиграе с теб? — продължих аз.

Не й се вярваше. Според нея в Елвис Карлсон няма нищо загадъчно. Аз съм се вдетинявал, казва тя, защото не съм разбирал, че момчето иска да го оставят на мира. Как да не го разбирам! Питам се само защо е замервал Юлия със снежни топки.

— Прекалено много се интересуваш от него — заяви тя. — А той не иска.

— Откъде знаеш, че не иска?

— Досещам се!

Каза го сякаш нищо не разбирах, и явно не желаеше да й се противоречи. Почувствах се глупаво, но по някаква незнайна причина не ми се минаваше на друга тема.

— Защо тогава стои все пред оградата?

— Не е вярно!

— Как да не е!

— Само си въобразяваш.

— Нали имам очи да гледам?

— Явно нямаш.

А сега де! Не я познавам такава. Инак можехме да обсъждаме почти всичко заедно! А ето че седяхме вперили погледи един в друг и аз чувствах как започвам да се ядосвам. Юлия вече кипеше. И всичко заради малкото момче. Що за глупост! Поне да беше направило нещо, което да си струваше кавгата! Но то никога нищо не предприема, просто си стои там.

— Не е вярно! — повтори Юлия ядосано.

— Да, но всеки път като минавам… — започнах аз, ала тя ме прекъсна.

Каза, че съм бил нелогичен. Само защото малкият стоял няколко пъти тук, когато съм минавал, още не значело, че стои тук непрекъснато. Тогава би могло също да се каже, че стои непрекъснато и пред училище, или до футболното игрище или в „Темпо“^[1], защото и там често се появявал.

— Не разбираш ли, че той се мести — възкликна Юлия.

— Тъй ли!? — почувствах как губя почва под краката си, а Юлия ме гледаше хитро и вече не беше ядосана.

— Ами да — потвърди тя.

— Все същото момче?

Юлия избухна в смях. Как глупаво може да изглежда човек понякога, като не внимава. Но изобщо не ми мина през ума, че същото момче, с което бях свикнал тук пред оградата, можеше да се намери и на други места. Туй, разбира се, е глупост, но не съвпадаше с представата ми за него.

— Ето, виждаш ли! — заключи Юлия. — Не бива да си внушаваш толкова неща за хората.

— Ти ли ще кажеш! — възкликнах аз, защото смятам, че ако някой от нас си внушава разни работи, то е тя!

— Този път ти си внушаваш — рече тя кротко.

Пък и тъй си беше. Не говорехме повече по въпроса.

Отидох до прозореца и потърсих Елвис Карлсон, и дори ми се стори, че го мярнах зад плета, но Юлия настояваше определено, че греша. Сега го нямало там, заяви тя.

Представете си какво чевръсто момче… Просто да не повярваш. А изглеждаше необичайно стационарен.

— Искаш да кажеш, че стои неподвижно, когато други минават край него? — попита Юлия.

— Точно така.

— Нещо като станция ли?

— Да.

— Значи така! — рече Юлия, и лицето й стана непроницаемо като стена. Така и не можах да разбера какво искаше да каже с нейното „значи така!“.

Погледнах пак през прозореца и бих се заклел, че за секунда зърнах нахлупената шапка на малкия. Сетне той пак се скри. Но на Юлия нищо не казах.

В едно все пак съм сигурен — Елвис Карлсон не стана по-малко интересен от това, че се премества.

Но да си призная, отначало може би се поразочаровах. Сякаш си бях наумил, че мястото му е тук. По-рано май писах за това, за чувството, което имах, че момчето бе някак свързано с нас, с къщата и цялото място. Като някакво джудже или талисман или малка принадлежност. Но не бях прав. И може би затова Юлия реагира тъй остро. Сигурно мислеше, че по някакъв начин искам да обсебя Елвис Карлсон, да се специализирам по него. Нямах такова намерение. Това момче просто буди любопитството ми и наистина стои по-често тук, отколкото Юлия иска да признае. Сигурен съм, но няма повече да говоря по въпроса, щом като тя явно го счита за парлив. Ето как може да стане понякога без да искаш.

Юлия има нов учител. За нея това е необикновено. Досега винаги е имала учителки, но по няколко предмета вече ще има и учител. Отскоро дошъл.

Понякога ми говори за него, но повечето чувам какво смятат или знаят за него другите в класа.

— Майката на Биргита казва, че бил прекалено млад за учител — разказа тя.

— Тъй ли? А какво казва Биргита? — попитах аз.

— Нищо.

— А ти?

— Не зная…

— Как по-различен? — попитах аз.

— Не зная…

Юлия смръщи вежди и доби замислен вид. Отхапа голям залък от сандвича, който държеше и се загледа право пред себе си. После каза, че може би бил на възраст колкото мен, но по-различен…

— Как по-различен? — попитах аз.

— Не зная…

Отново свъси вежди и се замисли. Докато мислеше, тя изяде още два сандвича, а пък аз прочетох вестника. Сетне поклати глава и каза сякаш на себе си, че Ула и Биргита, и Шерстин, и Биргит, и Карин и тя, също бяха почти на една възраст, но по различен начин.

— Не си ли го забелязал? — попита тя.

— Да, разбира се…

— Е, това е — заключи Юлия, и сякаш й олекна.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз, понеже не можах да разбера съвсем, но усещах накъде бие.

— Няма смисъл да се сравняват хората — обясни тя. — И това е добре.

Съгласих се. Разбрах, че ме бе сравнила с учителя, и с удоволствие бих чул извода от сравнението. В чия полза беше. Но такива неща не се питат, та повече не се задълбочихме.

Предложих да излезем малко да потърсим попови лъжички, но тя имала да прави домашни. Странно, в подобни случаи домашните обикновено не са пречка за нея.

— Впрочем Трюгве вече ни донесе попови лъжички — заяви тя. — В класната стая имаме цял голям буркан.

— Трюгве ли?

— Да, така се казва.

— Кой?

— Новият учител.

— Аха!…

— Всички казват, че трябва да е много учен. И страшно надарен.

Така научих, че Трюгве е ходил по целия свят и знаел всички езици. Надувал тромпет и свирел на китара и на пиано и на всички останали инструменти, а освен това пеел отлично. Често участвал в състезания и винаги печелел.

— В какви състезания? — попитах аз.

— Всякакви… — отвърна Юлия. — Носи ей такива големи очила, като паници, ама нищо му няма на очите…

— Че тогава за какво са му очила? — възкликнах аз.

— Защото са хубави, разбира се! — отвърна тя.

Като че ли смяташе, че е съвсем естествено да носиш очила без да са ти необходими — само ей тъй, за украшение.

— Тогава и аз да си взема едни, щом е тъй хубаво, а? — рекох аз.

Тя извърна глава и ме погледна, сякаш бях изгубил разсъдъка си.

— Че за какво са ти очила щом не са ти необходими? — възкликна тя.

— Но нали Трюгве има? — възразих аз.

— То е друга работа — отвърна тя.

Но каква беше тази друга работа с него — така и не разбрах. Може би задето е учител…? Не ми каза. Затова пък чух още повече за нечуваните му познания в разни области.

Той познава всички животни на земята. И умее да наподобява гласа на всички птици. Освен това е специалист по цветята, разбира се, по звездите и по храната. И като нищо може да ходи по въже. Той умее още много неща, но в момента Юлия не си ги спомня. Естествено не е лесно, когато трябва да се запомни толкова много. Пък и повечето неща е чула от втора ръка — от съучениците си, а не от самия Трюгве.

Съвсем онемях. Сега разбирам защо според нея нямаше смисъл да ме сравнява с Трюгве. Вероятно това е най-умното…

Както и да е, почувствах, че точно сега не бих издържал да слушам повече за този свръхумник.

— Все пак ще ида за попови лъжички — казах аз.

И излязох в двора. Юлия отвори прозореца.

— Трюгве обаче не разбира нищо от камъни, виж това не разбира! — провикна се тя.

— Че може ли всичко да знае? — отвърнах аз.

— Прав си — съгласи се тя. — Но другите казват, че всичко знаел!

После скочи от прозореца и тръгна с мен за попови лъжички, защото било друго да си имаш собствени, обясни тя.

Озърнах се скришом за Елвис Карлсон — нямаше го. Но и не погледнах особено внимателно.