Мария Грипе
Нощният татко (26)

Юлия

Странна мисъл ми идва понякога — било е време, когато ние с Петер не сме се познавали един друг и единият не е знаел, че другият съществува — колко сме били самотни, пък и несигурни…

Какъв късмет, че не се случи тогава да узная, че може би ще събарят къщата ни — сигурно бих умряла. Щях да съм най-нещастната на света. Пък сега, щом Петер е обещал да я спаси, вече никак не ме е страх.

Разбира се, разчитам и на мама, тя е страшно сладка, но на нея разчитам за друго. Ако на излизане обещае да ми купи кокосова паста или нещо подобно, зная, че ще го получа като се върне. А при Петер не се знае. Тъкмо тия неща лесно ги забравя.

Но ако трябва да се говори за сериозни работи, което с мама просто не може, защото тя не иска, тогава Петер е чудесен. Мама все го обръща на шега и се дразни — като че ли е прекалено срамежлива за подобни разсъждения, то й личи — сякаш се притеснява. А Петер — не. Можеш да го питаш за всичко, дали е гадно да умреш и дали непременно трябва да има войни, и въобще каквото ти дойде на ум, за всичко можеш да го питаш.

Дори ако казва, че не е сигурен, и че не бива да му се вярва, защото само предполагал, пак му вярваш. Да, имаш му пълно доверие! Каже ли, няма да има война, дори да знаеш, че само предполага, пак му вярваш.

Ето защо, според мен, всички на тоя свят трябва да си имат някого, комуто да могат така да вярват. Тогава сигурно не биха измисляли толкова проклетии, нямаше да се бият и да събарят къщите на другите и разни такива. Сигурно нямаше. Ако всеки си имаше по някого, комуто да се радва и за когото да се грижи, сигурно изобщо нямаше да има война.

Но въпреки всичко — понякога ставаш лош към онези, на които разчиташ…

Защо е така?

Самата аз мога да стана страшно лоша. Отговарям наопаки и дразня, и лъжа. Казвам неща, на които не искам Петер да вярва, но той понякога все пак го прави. Смятам по-късно да кажа всичко както си е, но после вече не може. Тогава страшно се вбесявам, всъщност на себе си, пък му се мръщя на него.

Завързана работа.

Но и Петер може да е доста хитър. Понякога само се преструва, че вярва на всичко, дето го казвам, пък в същото време е прочел мислите ти.

— Исках да те оставя да си го кажеш — ще рече тогава. — Аз умея да посрещам лошо с добро!

Но номера с Трюгве още не е разкрил. Страшно е весело. Колкото пъти заговоря за Трюгве, Петер става ужасно загадъчен, забелязала съм го.

А Трюгве, това е новият ни учител, пред когото всички момичета така се докарват, че не може да бъде. Аз също. Макар и да не искам, страшно е лигаво, но го правя, за да не остана по-назад от тях. Кажат ли момичетата, че Трюгве е „сладуран“ — и аз мяуча с тях, пък всъщност не зная какво мисля.

Той не прилича на учител, хич дори. В сравнение с него, останалите учители са като излезли от каменния век, макар и да се пишат доста модерни, поне повечето от тях.

Невъзможно е да се опише как изглежда Трюгве, тъй като никой не знае. Главата му се състои най-вече от коса и брада, и мустаци, и бакенбарди и бретон. И огромни очила на носа. Над всичко това — голяма шапка с дълъг шал около дъното. Толкова за главата.

Не може да няма и тяло, защото под главата му се развяват маса ресни и пискюли, и парчета плат, а те не може да не се държат върху нещо, тъй че някъде сигурно има тяло, но вероятно доста дребно.

Крака във всеки случай има. Това се вижда, когато ще си върви след училище, защото тогава си сваля обувките и тръгва бос. В сравнение с главата, те изглеждат дребни и бледи, всъщност са най-обикновени крака и аз страшно се учудих като ги видях, защото всичко останало у него е тъй необикновено.

Целия Трюгве още не съм описала на Петер — много ще му дойде и може да си помисли, че го занасям. А какъв е Трюгве в действителност и по душа, не се знае, но ако трябва да кажа каквото мисля — прекалено много дрънка.

Учителката все пак се придържа към предмета и пита и препитва. Трюгве обаче — не. Като почне да говори, та край няма. И как веднъж не отвори книга! Нямаш и понятие какво преподава, като е в час. Явно е преживял страшно много и много знае, това му вярвам. Но малко се и фука и пресилва нещата — дори доста. Отначало не се усещаше и ако нямах с кого да го сравнявам, сигурно здравата щях да се хвана на въдицата му. А сега само се преструвам, за да не се различавам вечно от другите. Пък ми е и забавно да дразня Петер, лицето му става като буреносен облак, щом заговоря за Трюгве. Грозно е, разбира се, но не мога да се стърпя.

В сравнение с Трюгве, Петер сигурно се чувства мързелив, но не е. Не е мързелив, само ленивичък, впрочем и аз съм такава.

Някой път, естествено, ще разкажа на Петер всичко както си е, че Трюгве е прехвален и далеч не е толкова фантастичен, както го мислят всички. Харесват го най-вече защото е тъй необикновен. Втори учител като него няма. Но пък в часовете му нищичко не можеш да научиш. И според мен е един фукльо и дърдорко, и някой път ще призная на Петер, та да не вземе да получи комплекс за малоценност пред Трюгве и да се помисли за невежа.

Но нали щях да разкажа какво се случи вчера и как глупаво се хванах.

Наближаваше да дойде Петер, та излязох в градината да го чакам, защото мама тъкмо бе тръгнала.

Пред входа спря кола, страшно хубава кола и дори реших, че са сбъркали, но не бяха. От нея излязоха мъж и жена и с тях едно момче, горе-долу на моя възраст.

Минаха през портата и се приближиха. Държаха се страшно любезно, и затова реших, че са добри.

— Добър ден, момиченце — поздрави мъжът. — Мама в къщи ли е?

Но нея я нямаше.

— А някой друг тогава? — намеси се и жената.

— Нали аз съм в къщи — възкликнах аз, защото сметнах за доста неучтиво да се задава подобен въпрос, след като стоях там.

Тя не се ядоса, само се засмя и мъжът също, пък момчето гледаше надуто.

— Ех, че е красиво! — възкликна жената и се огледа. — Само ти и майка ти ли живеете тук?

Отговорих, че Петер също идва понякога, а и Смугел. Тогава мъжът разказа, че се познавали с хората, които притежавали нашата къща, много отдавна, преди още да съм била родена.

— И често ги посещавахме — допълни жената. — По онова време къщата беше очарователна, но сигурно все още е хубава и сега — продължи тя и извади голяма кесия с бонбони лакта. Искаше да ме почерпи.

Но тогава момчето се спусна като стрела и набута целия си юмрук в кесията преди мен. Отгоре на това гледаше сърдито и с укор, сякаш вината беше моя, че първа ме поканиха. Жената обаче му дръпна кесията, засмя се и каза, че трябвало да изчака, да си взема първо аз. Според мен така му се падаше, защото не се прави тъй. После тя ме попита как се казвам и заяви, че Юлия е красиво име.

— Колко романтично — възкликна тя. — Просто очарователно!

Сетне се обърна към мъжа си и каза, че било жалко задето мама я нямало в къщи, защото те много биха искали да влязат за малко и да си съживят старите спомени.

— Да знаеш само колко весело прекарвахме тук в миналото — обясни мъжът.

— Да, просто очарователно — добави жената. И страшно често го повтаряше.

— Но сега явно не може — въздъхна мъжът.

— Да — въздъхна и тя. — Явно не може.

Изглеждаха тъжни. И понеже ми се видяха добри, попитах ги какво им пречи да го сторят, видя ми се странно.

— Нали в къщи няма никой… — започна жената.

— Как да няма — прекъснах я аз. — Ами аз?

И те пак се засмяха.

— Разбира се! Ех, че сме глупави! — възкликна мъжът. — Но бива ли да ни пуснеш, та ние сме съвсем чужди хора?

— Защо да не бива? — отвърнах аз и ги пуснах.

Страшно се зарадваха. Обикаляха и оглеждаха и хвалеха всичко. Но момчето през цялото време си остана надуто.

— Невероятно колко се е променило всичко. Други времена дойдоха, личи си — рече жената и заразказва как изглеждало преди и в същото време сочеше, къде висели всичките кристални полилеи и огледала, и лампиони. Изглеждаше ми малко престорена, но не обръщах внимание. Тя черпеше лактови бонбони и беше доста мила.

Докато говореше, мъжът обикаляше и зяпаше всички брави и ключалки и разни там неща, от които най-много се интересувал.

— Той е луд по всички тия стари вещи — обясни жената, а то си му и личеше.

Но като се качихме на втория етаж и забелязаха камината в хола, те наистина започнаха да се държат съвсем като откачени, и двамата — не само той.

Мъжът потриваше ръце и сякаш се готвеше да излапа цялата камина.

— Виждаш ли вратичките, а! Цяло съкровище!

Съвсем забравиха за моето присъствие, та затова си влязох в стаята, която беше в съседство.

Там вътре стоеше момчето и зяпаше. През цялото време мълча, но сега се обади.

— Туй да не е писалище?

— Че не виждаш ли? — отвърнах аз.

— Моето писалище не е такова — рече то. — Моето е голямо, със странични крила и цял куп чекмеджета, и отгоре рафт за книги. Къде ти е пишещата машина?

— Нямам — отвърнах кратко.

— Ами да. Така си и помислих — заключи то. После подробно ми обясни, че ако имаш пишеща машина, трябвало да имаш и съвсем друго писалище или пък специална маса за пишеща машина, защото баща му имал.

— Макар че той си има и истинско писалище, но на него стоят сметачната машина и телефоните…

С такива работи ме занимаваше хлапакът, за друго не можеше и да говори, какъв страшен досадник. И въпреки че беше надут, на човек му ставаше жал за него, защото сигурно му е ужасно скучно щом е такъв.

Както и да е, върнах се обратно при другите.

И тогава чух нещо, чак ушите ми пламнаха. Те не ме усетиха като влязох и мъжът каза:

— По дяволите, как няма никой в къщи!

И тъкмо се канех да им обясня — вече за трети път — че аз съм в къщи, когато жената прошепна:

— Защо да не вземем вратичките още сега? Че какво от това, те и без друго сега не палят камината.

Мъжът се наведе, за да ги извади. Не знаех какво да сторя!

Тъкмо тогава дойде Петер.

— Извинете, но…? — рече той.

Беше със Смугел на рамото и гледаше мрачно. Усетих, че е ядосан, но те не забелязаха. Жената се ухили до уши.

— Ех, че късмет! Вие може би сте точно човек от дома! — възкликна тя.

— Но не и вие — нали? — отвърна Петер.

— До известна степен — рече мъжът. — Някога тук живееха най-добрите ни приятели.

— Но сега вече не живеят — допълни Петер. Не се държеше неучтиво, но гласът му прозвуча страшно остро.

Мъжът и жената изглеждаха объркани, но мъжът се съвзе и дори се опита да прозвучи бойко като каза:

— Е, добре, за да си спестим излишните приказки — тази камина ни интересува изключително много…

— Нима…? — отвърна Петер. — Интересна е, наистина. Но тук има и една страшно интересна врата, особено от външната страна. Да я разгледаме ли?

До този миг не беше поглеждал към мен, но сега го стори и леко ми смигна, едва забележимо, само аз да видя.

Мъжът не обърна внимание на думите му и продължи:

— Работата е там, че си строим виличка и тази камина е тъкмо каквато търсехме за битовата стая.

— Да, не зная какво ще правим, ако я изпуснем — добави жената.

Тогава Петер вече не се сдържа.

— Какво!? А!? Искате да ни вземете камината?

Мъжът се опита да го успокои.

— Чакай! Спокойно! Искахме само да си осигурим правото да бъдем първи. Нали къщата и без това ще се събаря.

Още малко и Петер щеше да избухне, виждах го, въпреки че се опитваше да говори спокойно.

— Изобщо няма да се събаря — заяви той. — Тук няма нищо за продан! А сега е най-добре да си вървите. От тук моля!

— Но моля ви, та ние само искахме да разговаряме… — заобяснява жената.

Но Петер ги подгони.

— Няма за какво да се говори — заяви той. — Бъдете така добри и ни оставете на мира!

Страшно се ядосаха, личеше си. Лицето на мъжа позеленя от яд, а жената каза, че такова безобразие през живота си не била виждала. Хлапакът също опита да се изперчи.

— Хубаво е, дето ги бутат тия стари съборетини — заяви той.

Но думите му не ме засегнаха. Каза го само, за да не остане по-назад от баща си, то се виждаше, а мисля, че Петер също разбра, защото не обърна внимание на думите му, инак сигурно щеше да му го върне.

Не бързаха много да слязат по стълбите, опитваха се да пълзят като охлюви и, разбира се, искаха да покажат, че сами определят крачката си, а не Петер. Тогава Смугел направи нещо хубаво. Сигурно усети, че искаме час по-скоро да се отървем от тия типове — много е чувствителен към подобни неща.

Бяха стигнали някъде до средата на стълбите. Петер стоеше горе със Смугел на рамото. Изведнъж Смугел се хвърли стремглаво надолу, първо към тях и профуча точно над главите им, като ги докосна с крилата си. Те хукнаха към вратата с вдигнати над главите си ръце и коси, настръхнали от ужас. Тъй като не можаха да я отворят веднага и едва не припаднаха, аз им помогнах да излязат на чист въздух — може би най-доброто за тях.