Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
شاهنامه‎, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

Автор: Фирдоуси

Заглавие: Шах-наме

Преводач: Йордан Милев

Година на превод: 1977

Език, от който е преведено: Фарси

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1977

Тип: поема

Националност: Иранска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1678

История

  1. — Добавяне

Зал и Рудабе

Рождението на Зал

Сега започва повестта омайна,

дошла до нас от древността сияйна.

Послушай, сине, туй, което знам,

за злата орис на юнака Сам.

Бездетен беше той и му тежеше,

ала надежда в свойта гръд таеше.

В покоите живееше една

красавица, подобна на луна:

с лице-трендафил, мускус чер-къдрици,

с дълбоки като тоя свод зеници,

и обич, що с годините расте —

от нея Сай очакваше дете.

Роди се в ден чудесен; младенеца

и като слънце озари двореца,

че бе красив, но сякаш за печал —

с коса бе той на старец побелял.

Не казаха на Сам една неделя,

лош знак бе беловласата къделя!

В дома жените от зори до здрач

над младенеца стенеха от плач.

Не смееха да кажат на юнака,

че старец-син след толкоз дни дочака.

Но бе една сред тях като лъвица,

не знаеше какво е страх, умница;

при Сам тя влезе с трепетната вест

и почит му отдаде там, и чест;

„Привет на Сам, прослава за героя,

да побеждава враговете в боя!

Бог даде туй, което ти мечта

с най-хубавото чувство на света.

Боецо чуден, със съдба велика,

роди ти син жената лунолика.

Повярвай, не дете — а сякаш лъв:

не е бил раждан друг храбрец такъв.

По-бял и от сребро, звезда — лицето,

без недостатък се роди детето,

освен един — невръстният витяз

на тоя свят пристигна беловлас!

Но ти го приеми със радост свята,

такъв ти е изпратен от съдбата.“

И към покоя Сам пое тревожен,

какъв ли жребий беше тук заложен!

Във люлката лежеше засиял

синът му, ала странно побелял.

Прекрасен, даже с хубост непозната,

но като сняг белееше косата.

Щом всичко туй видя юнакът сам,

заплака от обида и от срам,

замислен за насмешките човешки;

минутите за него бяха тежки.

Издигна в отчаяние ръце

и тъй изрече, с кърваво сърце:

„О, ти, що вредом побеждаваш злото

и с благодатна власт твориш доброто!

Щом толкова пред теб съм съгрешил

и щом на Ахриман съм вече мил,

от дън душата грешникът те моли,

да го спасиш от мъки и неволи.

Как може този срам да се търпи —

кръвта ми гневно в жилите кипи,

че младенецът е на злото син;

очите — черни, къдрите — жасмин.

Когато дойдат тук бойците смели

и зърнат в миг косите побелели,

какво ли да им кажа аз, че мигар

не е от пери или пък е тигър?

Открито или тайно, изведнъж

ще ми се смее всеки славен мъж.

И може би ще трябва да замина

завинаги от своята родина.“

Излезе Сам до болка разгневен

на жребия, от свода предрешен.

И на слугите даде той детето,

отнесоха го в оня край, където

от векове Елбурз като кубе

подпира вековечното небе.

Там птицата-орел гнездо бе свила,

тя сякаш беше за върха закрила.

Оставиха сина му беловлас и

минаха години оттогаз.

Не знаейки какво твори съдбата,

лежеше младенецът под скалата.

Към своя син бащата бе жесток,

но милосърден се оказа бог.

Лъвицата на свойто лъвче даже

така в степта безводна ще му каже:

„От мене кръв да сучеш всеки миг,

пак няма да те смятам за длъжник.

В сърцето ми си ти, и няма сила,

която живи би ни разделила.“

А беше той захвърлен и нерад,

пищеше страшно ден и нощ от глад.

Ту своя палец смучеше момчето,

ту с тъжен вик раздираше небето.

В гнездото бе се свършила храната —

Симург криле разпери в синевата,

ала дочу плача и в миг видя

детето, що разтърсваше света.

То беше голо, без храна, скалата

му беше люлка, майка пък — земята;

наоколо — вековни канари,

и слънце, като пламък що гори.

Дори тигрица да го бе родила

и тя от този пек би го спасила…

Внезапно трепна скалният орел;

той, бързокрил, за плячка бе поел —

но ето че от облаците слезе,

със ноктите го сграбчи и възлезе

на най-високия планински връх,

где гладните му пилци, още с мъх,

го чакаха: детенцето положи,

храна чудесна днеска им предложи.

И тоя път бе милостив Яздан:

закриляше го със могъща длан.

Със кървавите си сълзи детето

затрогна на орлетата сърцето.

Плени ги с дивна хубост, с чистота,

и чудо — в тях припламна любовта.

От своята храна му отделиха,

наместо с мляко, с кръв го напоиха.

Летяха тъй година след година;

растеше младенецът — юначина,

до облаците чак издигна стан…

Наблизо мина някакъв керван;

един от пътниците забеляза

чудесната осанка на витяза,

със рамене — гранит, а кръст — тръстика,

Навред пое мълвата многолика.

И скоро Сам, сред шепота жесток,

узна за своя син, спасен от бог.