Но ето че дойде часът прощален,
глава наведе момъкът печален.
И в Маниже бе мъката велика,
ала за миг робините повика.
Тя нареди във виното му тайно
да сложат биле, що дъхти омайно.
Той пи, че вече конят бе навън —
и се унесе в непробуден сън.
До спящия, в носилката красива,
княгинята приседна мълчалива.
Удобна беше тя, че от сандал
бе цялата, със злато и опал,
ухаеща на мускус и алое
по пътя през дълбокото усое.
Пред градските врати витязът млад
покриха със коприна и брокат,
да го не зърне някой там случайно,
и в царския дворец дойдоха тайно.
Бижан лежеше със сърце пияно,
да се събуди беше още рано;
но ето че с треви отново там
той беше вдигнат от съня голям.
Огледа се и без да каже слово,
в прегръдката й страстна бе отново.
Но бе му странно — как така пиян
бе тука с дъщерята на Туран!
И на Яздан той тихо се помоли
да го спаси от мъки и неволи:
„О, боже, ако аз не си отида,
узнай за мойта мъка и обида.
За злото черно накажи Горгин,
че тайно ме подведе той самин.
И вместо пътя праведен да хвана,
аз се събудих на страстта в капана!“
А Маниже: „Пий вино, не плачи,
над всичко живо — вечен прах личи.
И за витяза славен идва срока
в страстта или в битката жестока.“
Започна пак чудесният им пир,
не знаейки, какво ще е подир,
красавици танцуваха и пяха,
брокатите им прелестно блестяха;
звънеше руд и песни — ден и нощ
се носеха чудесни, ден и нощ!
Синееха небесните завеси,
ала един слуга се тук намеси.
Така е, притаил се като мрак,
разваля всичко някакъв глупак!
Обмисли всичко тайно той умело,
а след това към тях се вгледа смело.
Кой е витязът? От коя страна?
Дали не е пристигнал за злина?
И толкова се престара, че даже
реши на царя всичко да разкаже.
Изскочи тихо той иззад пердето,
при царя влезе и със страх в сърцето
изрече плах: „О, тя ще ни погуби —
с един иранец Маниже се люби.“
„О, боже!“ — промълви Афрасиаб,
като върба през буря стана слаб,
в скръбта притвори кървави ресници
и продължи със думи-вощеници:
„Не е щастлив тоз, който е с венец
и с дъщеря във царския дворец!“
Разстроен беше царят на Туран.
Повика той боеца Карахан.
И рече: „Дъщеря ми е нищожна.
Как да постъпя след вестта тревожна?“
Отвърна Карахан, и беше прав:
„Във този случай трябва разум здрав.
Не бързай, нека туй не те обижда:
не всичко чуто, някъде се вижда!“
Афрасиаб прие съвета благ,
пристигна брат му Герсиваз, и пак
продума царят: „Още колко рани
ще носим от иранските тирани!
Кога ще свърши дългия ни спор?
Да се убива момък е позор!
Иди в двореца със отряд юнаци,
огледай всички зали и чардаци.
И срещнеш ли иранец нежелан —
да се докара тука окован!“
