Фирдоуси
Шах-наме (15)

Зал се съветва с мобедите

Над планината слънцето възлезе,

тогава Зал във шатрата си влезе.

Приседна върху своя златен трон

и всеки воин там възседна кон,

че нареди витязът на бойците

да съберат при него мъдреците.

Съветници-мобеди, войни славни,

витязи и юнаци богоравни,

и звездобройци, и мъже достойни

при Зал дойдоха със души спокойни.

Изгря усмивка на устата-нар,

той ги почете, обеща им дар.

Твореца отначало той прослави,

а после към мъжете Зал отправи

достойни думи: „Нека всеки сам

благодари на съдника голям.

Над нас той движи слънцето, луната

и сочи пътя светъл на душата.

През ясни дни или в тъми потайни

молитвите към него са безкрайни.

Той този свят с веселие дарява

и двата свята с разум управлява;

сезоните сменява той всесилен,

лозницата отрупва с плод обилен;

изпраща пролетта, цъфтят цветята и

осланява в есента листата.

Подвластна му е всяка земна твар,

на мравката е даже господар.

Създал е той и изворът едничък

на битието… Само той самичък

в надзвездната сияйна висина

живее без другари и жена.

А ние продължаваме по двама,

със смях и мъка, с обич и измама.

Такъв е тук законът на небето

и все така тупти у нас сърцето;

а ние украсяваме света

със думи — днеска, утре — с любовта,

която бог създаде, за да може

да легнем и в съпружеското ложе!

Ако мъжът остане без жена,

ще носи дълго своята вина,

а знатен ли е и живее сам —

той ще затрие своя род голям.

Нали е драго, щом прозре юнака,

че радостна отмяна ще дочака.

А падне ли в бой някой исполин,

ще оживее славно в своя син.

И ще се помни там, че е живял,

наричан — син на Сам и — син на Зал…

Наследникът на трона се гордее,

но пак чрез своя цар-баща живее.

Разкрих ви аз сърдечните чертози,

на моята печал това са рози.

Разсъдъкът изчезва, а гръдта

за вашта помощ моли във скръбта.

Мълчах до днес, но дума подир дума

ме водеше на мъката по друма.

Дворецът на Мехраб блести у мене

и сводът на Кабул трепти у мене.

На Рудабе аз дума дадох сам.

Ще одобри ли моя избор Сам?

Ще ми даде ли своя благослов?

Какво ще види — грях или любов?

Съпруга който търси — има вяра

в безсмъртието — всичко се повтаря.

И моля ви, бъдете с мен сурови,

но ми снемете тежките окови.

Какво ще каже умния мобед?

От мъдреците чакам аз съвет!“

Мобедите мълчаха и бойците,

не се отрони звук от мъдреците,

че беше внук Мехраб на цар Зохак,

що беше Менучер изпълнил с мрак.

Присъдата, изглежда, бе сурова:

но кой би сложил във меда отрова?

И недочакал отговора, Зал

така продума, с горест и печал:

„След моето признание, аз зная,

ще ме осъдите без жал накрая.

Но всеки, тръгнал сам по пътя прав,

върви през планини от смях и гняв.

Сега от вашта помощ се нуждая

и аз от благодарност най-накрая

богато, щедро ще ви наградя

с невиждани подаръци в света.

Смилете се над мене, за доброто

от вас не ще изпита никой злото.“

Мобедите благословиха княза

и ето що най-мъдрият му каза:

„Макар че ти ни затрудни сега,

тук всеки ти е най-смирен слуга.

И кой ли би ни имал толкоз вяра?

Жената не е загуба за царя.

И при това — Мехраб ни е познат,

могъщ е той, велик е и богат.

Арабски цар — съвсем не е злодей,

макар че той е внук на царя-змей.

Сега писмо да пратиш до баща си,

в което да разкриеш любовта си.

По разум всички превъзхождаш ти,

над мъдреците твоят ум блести.

И Сам ще извести навярно шаха

за твоята любов — и не заплаха

ще види в любовта ти Менучер;

ти ще дочакаш радостен хабер.“