Фирдоуси
Шах-наме

Кеюмарс

Какво ни казва древният певец?

Кой пръв от всички е сиял с венец?

Кой всепобеден е седял на трона?

Не помни никой тук под небосклона.

Преданието за баща и син

разкрива кой е този властелин,

що пръв е осиян от ореола

на званието шахско и престола.

Така е писал старият мобед^[1]

за този, що е първият по ред:

Царува Кеюмарс преди години,

той беше пръв от всички властелини,

Спря слънцето в съзвездие Овен,

светът с нов блясък беше озарен,

с дъх топъл засия от небесата

и разцъфтя от край до край земята.

Тогава този мъж пое венеца,

за него планината бе двореца;

и бе щастлив на трона Кеюмарс,

облече скъпа кожа той от барс —

последваха го бедни и богати

със нови мисли и със дни благати.

Царува цели тридесет години,

короната блестеше от рубини,

на трона грееше като луна —

същ кипарис под нежна светлина.

В нозете му лежаха зверовете,

че бе за всички царя на царете.

А хората пред славния му трон

се свеждаха в признателен поклон,

и бе закон омайното му слово,

а всяко наказание — сурово.

Растеше чуден син у властелина,

като баща си умен, юначина.

Не е бил раждан друг такъв човек,

наричаха го всички Сиямек.

Прославен, хубав, със десница млада —

за Кеюмарс бе той като отрада.

Тревожеше се доблестният шах,

за своя син любим го беше страх.

Годините отлитаха спокойно;

царуваше и шахът най-достойно.

Не бе от злоба никой завладян,

единствен се гневеше Ахриман.

Изгаряше го завистта към шаха

и черните му мисли се кълбяха.

Синът му беше сякаш вълк-водач,

що с глутница-войска, подобно здрач,

поглеждаше към царската корона —

заплашваше и Кеюмарс, и трона.

А все така безгрижен беше той —

изгуби неговият враг покой,

разкри пред всички мисълта си черна,

мълвата литна вред неимоверна.

Но шахът вярваше спокоен пак,

че никой няма да му бъде враг.

Соруш тогава Кеюмарс намери,

бе в кожи, ала в образа на пери,

и дума подир дума му разказа

за зреещата бесовска омраза.

Намесата на ангела-вестител Соруш (християнският Гавраил) не предотвратява близката битка. В нея загива Сиямек, за когото отмъщава синът му Хушенг, внук на Кеюмарс. Бесовските пълчища — дивите (злите духове) — са прогонени от царските земи.

Накратко, но с голяма поетическа сила Абулкасим Фирдоуси възпява царуването на Хушенг, Тахмурес, син Хушенг, и Джамшид, син на Тахмурес.

Хушенг царува четиридесет години. Той открива огъня. Прицелвайки се в могъщ змей, хвърленият камък се удря в скалата. Избухва пламък. Шахът учи хората на ковашки занаят, да напояват и обработват земята. Той устройва празник на огъня. Борбата със силите на злото се продължава от Тахмурес, който царува тридесет години. Удава му се да оседлае бога на злото Ахриман и започва да язди врага на човечеството. Тахмурес унищожава две трети от бесовските пълчища, а други зли духове, откупвайки своя живот, научават шаха да пише на тридесет езика, в това число на пехлевийски, гръцки, арабски, персийски, согдийски, китайски.

Джамшид започва своето седемстотингодишно царуване блестящо.

Той учи хората да правят оръжие, да предат лен, вълна, да точат коприна и да шият дрехи. Шахът разделя поданиците си на четири съсловия: жреци, воини, земеделци и занаятчии. Джамшид принуждава злите духове да работят за хората, да правят тухли, да строят домове.

Но Джамшид се възгордява, казвайки, че светът е такъв, какъвто той го е устроил. И бог го лишава от своята милост и закрила. В дастана (поемата) за Джамшид е включено и сказанието за арабския цар-змей Зохак и неговия баща Мердас.

Мердас управлява страната в пустинята на копиеносните конници (така Фирдоуси нарича Арабската пустиня). Той е добър и великодушен, докато сатаната (Иблис) отклонява от праведния път неговия син Зохак. За да завземе престола, синът става отцеубиец и се превръща в цар-змей, тъй като от целувката на злия дух върху раменете му израстват две черни змии, които трябва да бъдат хранени всеки ден с мозъка на двама юноши. Философската метафора на поета е олицетворение на злото, върху което се крепи властта на арабския цар Зохак, чиято сянка ще пада векове върху съдбата на иранския народ.

Зохак и ковачът Каве

Най-тежките си дни Зохак дочака,

боеше се, че Феридун-юнака

ще го свали от славния престол;

прегърби се, подобно скършен ствол.

Веднъж постави чудната корона,

огрян от злато седна върху трона,

велможите събра с държавна власт,

да му помогнат в този труден час,

И тъй с тъга продума на мъжете:

„О, вий, що украсявате царете!

Към трона се насочва моят враг,

тук всеки знае смелия юнак.

Но мигар трябва, щом е тръгнал с ножа,

сред вас за нищо да не се тревожа.

Реших войска огромна да създам —

от диви и бойци — за бой голям.

Подайте ми ръка в дълга върховен,

че нямам сили пред мига съдбовен.

Сега ми подпишете грамота,

че аз като сеяч през пролетта

съм сял добро със мисъл справедлива,

че любовта ми към Иран е жива.“

Изпълнени от страх пред господаря —

да, всеки помощ обеща на царя.

Един след друг подписаха лъжите,

макар и с друго чувство във душите.

Но пред вратата тронна в този миг

се чу от мъж един отчаян вик.

Доведоха го там бойците ратни,

поставиха го сред мъжете знатни.

И царят го попита с мрачен тон:

„Какво те мъчи тук през моя трон?“

Дошлият се заудря по главата:

„Пристигнах, за да търся правда свята!

О, царю, ден и нощ как вече плача,

но няма милост за Каве ковача.

Не цар-злодей — бъди ти справедлив,

ще те прославям, докато съм жив.

Ти, който имаш този свят велик,

сърцето ми пробождаш всеки миг.

Щом мене мразиш толкова дълбоко,

защо отне децата ми жестоко?

Аз имах осемнайсет синове —

един остана само у Каве.

Последният, чиято кръв желаеш.

Защо поне за миг не се разкаеш?

С какво, кажи, пред теб се провиних,

че толкова отрова аз изпих?

Ти виждаш, царю, във каква съм яма,

но гледай да не паднеш в по-голяма!

Прегъна ме на две съдбата зла,

умът се лута като във мъгла.

Отлитна младостта ми без децата;

и как без тях живея на земята?

Все има край дори ненавистта,

понякога изчезва и смъртта.

Безкрайна ли е твоята омраза?

Със непозната злост ме ти наказа.

Аз съм човек обикновен, ковач,

ала защо ме изсуши от плач?

Нали си властелин, цар-змей на трона,

но где е твойта правда, где закона?

Земята цяла имаш ти самин,

а ние — само скръб под свода син!

Сега е време да разкажеш тука

на злото за коварната наука,

да ми дадеш отчет как аз — Каве —

ти дадох седемнайсет синове,

със чийто мозък, змейо кръвожаден,

се хранеше на трона безпощаден.“

За пръв път чул такива зли слова,

Зохак мълчеше, тъжно свел глава.

И заповяда тихо на слугата

синът да бъде върнат на бащата.

След туй предложи на Каве той сам

да се подпише до мъжете там.

Но щом прочете грамотата гнусна,

ковачът с гняв велможите напусна

и каза: „О, слуги на Ахриман!

Забравили сте вече за Яздан!

Отправили сте погледи към ада

и чакате от дявола награда.

Аз няма да подпиша, туй е грях,

от тебе, царю, хич не ме е страх!“

Разкъса грамотата той за миг,

с нозе я стъпка — гневен и велик;

и със сина си, през врати и зали,

напуснаха двореца като хали.

Велможите прославиха Зохак

и промълвиха: „Властелине драг!

Дори и ураганът поднебесен

звучи край тебе като нежна песен.

А как така един ковач безправен

говори с господаря като с равен?

И туй, що беше знак на верността,

разкъса той, усетил смелостта;

излезе със омразата-море,

при Феридун навярно да се спре.

Такива в този свят не са родени;

от случая сме просто изумени.“

Отвърна царят на мъжете знатни:

„Словата са за мен невероятни,

но още щом го чух навън да стене

и във часа, когато спря пред мене —

то сякаш се издигна с тъмна власт

една стена желязна между нас.

А щом се и заудря по главата,

усетих, че замря у мен душата.

Какво ме чака в утрешния ден!

За всички е въпрос неразрешен.“

Ковачът вече бе далеч от входа.

Събра се на пазара в миг народа,

че да въстане викаше Каве,

от злото царско да се отърве.

И в този час на откровеност божа,

спали си той престилката от кожа,

на копието я набучи там,

изви се прах като пред бой голям.

Каве зовеше хората под стяга:

„Хей, вие, всички със душа преблага!

Единствен Феридун след дни сурови

ще ни спаси от царските окови.

Напред към него — всички до един

под сянката на този славен син!

Напред, че Ахриман владее трона

и ненавижда даже небосклона!“

Каве вървеше непреклонен, строг,

прииждаше и хорският поток

под този кожен стяг, що там плющеше,

и верен знак на бъдещето беше.

Узна къде е пътят към юнака,

иранците поведе, без да чака.

Пред Феридун спря старият ковач;

от него бе приет като водач.

И стяга от престилката ковашка

направи знаме на страна юнашка,

извезано с брокат от Рум, с атлаз,

и с герб от чисто злато и елмаз.

Почиташе го царят лъчезарно,

че знамето бе бъдещето вярно,

що щеше да сияе векове:

той го нарече — Стягът на Каве.

И всеки, след това дошъл на трона

го украсяваше като корона.

Сияеше престилката в света

с невиждана от всички красота.

Неповторим блестеше и броката

над злото вековечно и тъмата.

То, сякаш слънце в нощната мъгла,

се носеше върху лъчи-крила.

И нови дни изгряха в небосвода

утеха и надежда за народа…

Феридун се стяга за бой със Зохак. С помощта на ковача Каве той приковава царя-змей върху една от скалите на планината Демавенд.

Новият владетел Феридун, произхождащ от старата шахска династия на легендарния Джамшид, има трима синове: Селм, който възглавява Рум (Византия); Тур, който получава от баща си Туран; и Иред (Иредж), който става шах на Иран.

Селм и Тур завиждат на по-младия си брат, станал любимец на бащата, и злодейски го убиват. При Феридун пристига конник, който донася главата на Иред. Потресеният Феридун узнава, че младата робиня Махафарид е бременна от Иред.

Ражда се момиче и когато то става голямо, Феридун дава дъщерята на своя покоен син на племенника си Пешенг.

От този брак се ражда син, когото наричат Менучер.

Престарелият Феридун не може да отмъсти за смъртта на своя любим син. Това прави Менучер.

Възмъжал, той събира войска, разбива дружините на Селм и Тур и обезглавява злодеите.

В края на живота си Феридун възкачва на престола Менучер. При младия шах Менучер пристига юнакът Сам, владетел на областта Систан, и казва, че е готов да служи вярно на шаха. Друг приближен на шаха става Каран, син на ковача Каве.

Така завършва митичната част на „Шах-наме“. Сказанието за Зал, син на Сам, и неговата възлюбена Рудабе, която по майка произхожда от рода на Зохак, е начало на юнашкия епос в поемата на Абулкасим Фирдоуси.

На него се дължи и световната слава на произведението.

Рождението на Зал

Сега започва повестта омайна,

дошла до нас от древността сияйна.

Послушай, сине, туй, което знам,

за злата орис на юнака Сам.

Бездетен беше той и му тежеше,

ала надежда в свойта гръд таеше.

В покоите живееше една

красавица, подобна на луна:

с лице-трендафил, мускус чер-къдрици,

с дълбоки като тоя свод зеници,

и обич, що с годините расте —

от нея Сай очакваше дете.

Роди се в ден чудесен; младенеца

и като слънце озари двореца,

че бе красив, но сякаш за печал —

с коса бе той на старец побелял.

Не казаха на Сам една неделя,

лош знак бе беловласата къделя!

В дома жените от зори до здрач

над младенеца стенеха от плач.

Не смееха да кажат на юнака,

че старец-син след толкоз дни дочака.

Но бе една сред тях като лъвица,

не знаеше какво е страх, умница;

при Сам тя влезе с трепетната вест

и почит му отдаде там, и чест;

„Привет на Сам, прослава за героя,

да побеждава враговете в боя!

Бог даде туй, което ти мечта

с най-хубавото чувство на света.

Боецо чуден, със съдба велика,

роди ти син жената лунолика.

Повярвай, не дете — а сякаш лъв:

не е бил раждан друг храбрец такъв.

По-бял и от сребро, звезда — лицето,

без недостатък се роди детето,

освен един — невръстният витяз

на тоя свят пристигна беловлас!

Но ти го приеми със радост свята,

такъв ти е изпратен от съдбата.“

И към покоя Сам пое тревожен,

какъв ли жребий беше тук заложен!

Във люлката лежеше засиял

синът му, ала странно побелял.

Прекрасен, даже с хубост непозната,

но като сняг белееше косата.

Щом всичко туй видя юнакът сам,

заплака от обида и от срам,

замислен за насмешките човешки;

минутите за него бяха тежки.

Издигна в отчаяние ръце

и тъй изрече, с кърваво сърце:

„О, ти, що вредом побеждаваш злото

и с благодатна власт твориш доброто!

Щом толкова пред теб съм съгрешил

и щом на Ахриман съм вече мил,

от дън душата грешникът те моли,

да го спасиш от мъки и неволи.

Как може този срам да се търпи —

кръвта ми гневно в жилите кипи,

че младенецът е на злото син;

очите — черни, къдрите — жасмин.

Когато дойдат тук бойците смели

и зърнат в миг косите побелели,

какво ли да им кажа аз, че мигар

не е от пери или пък е тигър?

Открито или тайно, изведнъж

ще ми се смее всеки славен мъж.

И може би ще трябва да замина

завинаги от своята родина.“

Излезе Сам до болка разгневен

на жребия, от свода предрешен.

И на слугите даде той детето,

отнесоха го в оня край, където

от векове Елбурз като кубе

подпира вековечното небе.

Там птицата-орел гнездо бе свила,

тя сякаш беше за върха закрила.

Оставиха сина му беловлас и

минаха години оттогаз.

Не знаейки какво твори съдбата,

лежеше младенецът под скалата.

Към своя син бащата бе жесток,

но милосърден се оказа бог.

Лъвицата на свойто лъвче даже

така в степта безводна ще му каже:

„От мене кръв да сучеш всеки миг,

пак няма да те смятам за длъжник.

В сърцето ми си ти, и няма сила,

която живи би ни разделила.“

А беше той захвърлен и нерад,

пищеше страшно ден и нощ от глад.

Ту своя палец смучеше момчето,

ту с тъжен вик раздираше небето.

В гнездото бе се свършила храната —

Симург криле разпери в синевата,

ала дочу плача и в миг видя

детето, що разтърсваше света.

То беше голо, без храна, скалата

му беше люлка, майка пък — земята;

наоколо — вековни канари,

и слънце, като пламък що гори.

Дори тигрица да го бе родила

и тя от този пек би го спасила…

Внезапно трепна скалният орел;

той, бързокрил, за плячка бе поел —

но ето че от облаците слезе,

със ноктите го сграбчи и възлезе

на най-високия планински връх,

где гладните му пилци, още с мъх,

го чакаха: детенцето положи,

храна чудесна днеска им предложи.

И тоя път бе милостив Яздан:

закриляше го със могъща длан.

Със кървавите си сълзи детето

затрогна на орлетата сърцето.

Плени ги с дивна хубост, с чистота,

и чудо — в тях припламна любовта.

От своята храна му отделиха,

наместо с мляко, с кръв го напоиха.

Летяха тъй година след година;

растеше младенецът — юначина,

до облаците чак издигна стан…

Наблизо мина някакъв керван;

един от пътниците забеляза

чудесната осанка на витяза,

със рамене — гранит, а кръст — тръстика,

Навред пое мълвата многолика.

И скоро Сам, сред шепота жесток,

узна за своя син, спасен от бог.

Сам вижда насън своя син и го намира в гнездото на приказната птица Симург

Ала веднъж, тревожен в полумрака,

във сън дълбок унесе се юнака.

И ето туй, което той видя:

от Индия препускаше в езда

един могъщ и ненагледен воин;

до него доближи и най-спокоен

поде за белокосия му син,

що на Елбурз бил вече исполин.

Събуди се, продума с устни бледи

да дойдат най-големите мобеди,

разкри съня си воинът-великан,

разказа за случайния керван.

И продължи: „Сега ми вий кажете,

със ум висок пред мене отсъдете:

ще се спаси ли моя син прочут?

Или е вече прах от пек и студ?“

Зарадваха се мъдреците там,

като един отвърнаха на Сам:

„Кое сърце роптало би към бога,

щом той за всичко живо е залога.

Лъвът и тигърът, в степта що скитат,

във глъбините на морето китът —

милеят нежно те за своя род,

признателни към този вечен свод.

Единствен ти престъпи с гняв завета.

Детето си зарад косата клета

захвърли ти и вече не видя.

Но мигар туй е срам или беда?

Пред теб се мержелее път далечен;

и вярвай: твоят син не е обречен.

И студ, и пек дори не би сломил

тоз, който вече е на бога мил.

Затуй падни пред него на колене

и питай го за пътя най-смирено.“

Решиха да замине във зори

към стръмните планински канари.

Стъмни се пак, и пак заспа бащата,

измъчен, със съмнение в душата.

И засънува: стяг до стяг развян

се спускаха насам от Хиндустан.

Сияеше пред славните дружини

юнак, все още малък на години.

От двете му страни съгледа в миг:

съветник мъдър и мобед велик.

Пристигна първият със крачки ядни

и думите му бяха безпощадни:

„О, злонамерен мъж, с позор голям,

от бога който даже няма срам!

Щом твоя син израсна при орела,

какво, че твоята ръка е смела?

Косата ти не е ли беловласа,

защо тогаз се сърдиш на сина си!

Та всеки косъм — черен или бял —

нали все пак Изед го е създал.

Или роптаеш вече пред твореца,

че сменя на главата ни венеца!

Но кой тогаз към твоя син пропъден

показа се добър и милосърден?

Самотните деца закриля бог,

а ти към своя син си най-жесток!“

Сам изрева от мъка за младежа,

така реве лъвът, попаднал в мрежа.

Нима не бе му мило всичко родно:

не бе ли туй възмездие господно?

Той стана и мобедите събра,

и пред бойците с първата зора

потегли към върха, що белоглав

сияеше над свода величав.

Да: планината бе над висините

и сякаш си шептеше със звездите,

там над върха сияен и могъщ

Симург си бе изваял замък същ —

и непристъпен бе в гнездото свое

от абанос, сандал и от алое.

Застана исполинът като ням

пред този чуден поднебесен храм,

подобно кула не с гранит строена;

висока, светла, неръкотворена.

Живееше момчето славно там,

по ръст и по лице — същински Сам.

И коленичи в този миг бащата,

прославяйки горещо небесата,

че са създали птицата — орел,

със непристъпен дом и звездочел.

Помисли той: велик е съдията,

що управлява всичко на земята.

Но към гнездото не съгледа път.

Коза не би достигнала върхът!

Сам търсеше пътека, не намери,

и пак към бог Яздан ръце разпери:

„О ти, навред царуващ, светлината

на слънцето сияйно и луната!

От дълъг път останах аз без дъх,

но моля те сега пред тоя връх:

ако от моя корен е дървото

и момъкът не е дете на злото —

да го достигна помогни ми ти

и милостив, за всичко ми прости!“

Щом изговори Сам докрай словата,

молитвата достигна небесата.

Симург го зърна и от този вик

той се досети във часа велик

защо е тука и какво го води

към тези непристъпни небосводи:

че иде своя син да прибере.

И каза: „О, витязе мой, добре

те гледах аз, но твоя срок изтече,

баща ти под скалите виждам вече.

Дастан аз неслучайно те зовах,

че беше жертва на злина и страх.

Когато утре понесеш венеца,

така да те наричат и в двореца.

Пристигна Сам във този край скалист

и се изправи като кипарис,

за да те върне в своя дом обратно;

за него ти си бъдещето златно.

Решавай — двама в миг ще полетим

и долу ще те спусна невредим.“

Закриха сълзи взора на момчето,

въздишка то отрони от сърцето.

Макар от хората да бе далеч,

научи го Симург на хорска реч.

И думите разбираше Дастан,

от знания той беше обладан.

Не само с мощ го беше бог създал —

и ум, и слово той му беше дал.

Извика то: „О, мигар е възможно

да нараня сърцето ти тревожно!

Гнездото ти — това за мен е трона

и твоето крило ми е корона.

След бог Яздан най-близък си ми ти,

със твоя образ слънцето блести.“

Симург отвърна: „Там, в двореца славен,

и върху трона, що е богоравен,

едва ли ще тъжиш за моя дом,

ти би си спомнял само крадешком.

Но аз не ти говоря със коварство —

в Забулистан ти ще получиш царство.

Бъди щастлив, о, Нариманов внук:

там радост ще намериш, а не тук.

Превратна е съдбата; за добро

сега вземи от мен едно перо.

Когато налети на теб бедата

или съгледаш злото пред вратата —

към огъня го поднеси тогаз

и още в този миг ще дойда аз.

Не бях ли този, що те приюти

и под чие крило израсна ти?

Чер облак — ще се спусна аз през злото,

отново да те върна във гнездото.

Прощавай, сине, дълъг път поел,

помни докрай закрилника — орел.“

И той го сграбчи с ноктите си смели,

понесе го към облаците бели,

от мълния дори по-устремен.

Бащата ги посрещна, удивен

от своя светъл син, същ слон във ръста,

косите му достигаха до кръста.

От радост плачещ, Сам склони глава —

пред птицата — с признателни слова,

и каза: „О, цар-птица, неслучайно

ти съществуваш в битието тайно:

простираш над нещастните крило,

обидените пазиш ти от зло,

за ядните сърца си вихър същ;

и вечно остани така могъщ!“

Завърна се орелът в небесата,

изпратен от сина и от бащата.

И Сам погледна своя славен син,

достоен беше той за властелин:

лицето — слънце, а гръдта на лъв,

сърцето бие със юнашка кръв;

устата-лал, страните-запламтели,

очите-огън, със ресници бели.

Ако не беше бялата коса,

би го сравнил със капка от роса.

Просветна във душата на юнака:

„О, сине мой, ти радостта дочака!

Прости ми за обидата, прости

вината ми, не ме презирай ти.

Пресяда в гърлото ми всяка глътка,

но върнеш ли се в моята прегръдка,

ще падна аз на колене пред бог

и няма да съм вече тъй жесток;

на теб едничък занапред ще служа,

дано от днес сърцето ти заслужа.“

Той даде знак, донесоха доспехи,

синът облече сърмените дрехи,

кон-вихрогон сияйно оседла

и вдигнали за славен път чела,

Зал-Зер бащата казваше му вече,

преди — Дастан орелът го нарече.

Посрещаха ги вредом на тълпи,

с души, в които радостта кипи.

От всеки склон прозвъннаха литаври,

изви се прах, летяха клонки лаври.

Тръба засвири, гръмна барабан,

звънци, индийски тъпан — ураган.

Летяха пред кервана с вик ездачи,

събирайки все нови посрещачи.

И ето че дойдоха в своя град

юнакът славен и витязът млад.

Шах Менучер узнава за Сам и Зал и ги кани в двореца

И скоро шахът на Иран узна

как Сам в онази стръмна висина

откри сина си; и ръце разтвори

към бог похвални думи да повтори,

че двама синове му беше дал

и всеки бе от хубост засиял.

Зерасп бе смел, витяз бе и Новзар,

със чест и разум и пред млад, и стар.

Новзар повика той сега пред трона,

поръча му да оседлае коня

и да отиде при юнака Сам,

сина му славен да погледне там;

по царски да го поздрави, прегърне

и на бащата милостта да върне:

с молба — да дойде в шахския дворец

и да разкаже старият храбрец

за своя син; и пак в Забулистан

да се завърне войнът увенчан.

Новзар за миг изчезна в прахоляка

към областта васална на юнака.

Той го посрещна със душа честита,

прегърна го, за своя шах попита,

за славните велможи на Иран —

бе разговорът от сърце желан.

Чул след това за волята на шаха,

усети Сам в сърцето радост плаха,

привърши бързо своите дела

и сякаш че понесен от крила —

с Новзар пое на път към Менучер,

след тях на слон потегли и Зал-Зер.

Пред столицата чакаше войската,

че тъй бе казал шахът на страната.

Щом стяга на Каве се мярна там,

пеша към своя шах се спусна Сам,

целуна пред нозете му прахта

и каза: „Вечен да си ти в света!“

Но шахът му посочи коня вран.

И тъй в двореца влезе със Дастан,

след Менучер и неговия син,

днес — княз, а утре — славен властелин.

Възложил кеянидската корона,

възлезе Менучер честит на трона.

От две страни той беше обграден

от Сам и пълководеца Карен.

Но ето че красив, невероятен,

с венец рубинен и със жезъл златен

доведоха пред Менучер и Зал:

бе чуден този момък засиял

и премогъщ, какъвто в този свят

оставаше до днеска непознат.

Тогава шахът каза милостив:

„Бъди към него, Саме, справедлив.

Да не изпита мъка и тревога,

почитай го със почитта към бога,

че както виждам — ще е смел боец,

достоен мъж, а в мислите — мъдрец.

И научи го смело да воюва,

и как с мъжете славно да пирува.

Щом само във гнездото е живял,

света сега да опознае Зал.“

И Сам разказа, спомняйки си бледен,

как беше той от Ахриман подведен

сина си да захвърли; как орела

го е понесъл в миг като газела,

и как и със какво е хранен там —

на шаха всичко тъй разказа Сам:

„От много време шеташе мълвата

за Зал и за Симург, за планината.

Единствено покорен на Яздан,

напуснах аз двореца осиян.

И тръгнах към Елбурз, облегнал рамо

на облаците в стадото голямо.

Видях гнездо върху самия връх,

да го достигне — няма никой дъх.

Видях и Зал сред малките орлета,

ще кажеш, че са с него те близнета.

Намерил Зал под синия покров,

в сърцето си усетих аз любов.

Но колкото и да стоях тревожно —

да се кача там беше невъзможно.

И всичко бе за мене като сън,

а мъката бодеше, сякаш — трън.

— Всевишни боже! — паднах на колене. —

Всеправедни, към тебе всичко стене.

По своя воля свода ти въртиш:

и благодатен над света стоиш.

Разкаян, грешникът пред теб се свежда,

да го изпълниш с радост и надежда.

На милостта ти се надявам аз,

спасението е във твойта власт.

Там, момъкът, израснал под крилото

на птицата — от мен изпитал злото, —

що роден дом под небесата сини

гнездото бе му толкова години,

е моят син; върни ми го или

ме отнеси в небесните мъгли!

Не ме наказвай, боже, за злината,

и вечно ще те славя аз в душата.

Такава беше към Яздан молбата;

и беше чут наистина бащата.

Могъщият Симург криле разпери,

при Зал в гнездото мигом се намери.

Пак се издигна като облак цял

и с ноктите си ми донесе Зал.

То сякаш че на мускус замириса,

учудена, душата ми се слиса.

Но скоро се ОГЛЕДАХ, звездочел,

с любов към Зал, към чудния орел,

че той като кърмилница велика

запали пак на моя ден светлика.

Прославих го от оня стръмен склон,

наведох се в признателен поклон.

Сина ми той остави и отново

нагоре литна със сърце орлово.

И ето го пред тебе моят син,

що ме избави от скръбта-пелин.“

Зал се завръща в Забулистан

Да дойдат — каза шахът — мъдреците,

гледачи-звездобройци и жреците,

за да открие нечий ПОГЛЕД взрян

звездата превелика на Дастан!

Със Зал какво ще стане подир време?

Къде ли след гнездото ще поеме!

И ето, звездобройци — цял рояк —

огледаха небето звездно пак

и известиха шаха с реч щастлива:

„Да бъде вечно твойта сила жива!

Ще стане Зал най-славния боец,

велик владетел, още и — мъдрец.“

Въздъхна шахът с поглед осиян;

въздъхна и бащата възгордян.

След туй получи дарове богати,

до днес невиждани и непознати:

коне арабски, приказни юзди,

ндийски саби с накит и резби,

атлази, кожи, сърмени постели,

килими и корали заблестели,

неволници от Рум със златни гривни

и диадеми, и елмази дивни;

потири със рубин и със сапфир,

от злато и сребро блюда за пир —

догоре с амбра, камфор и шафран.

Товареха на славния керван

доспехи за юнаци увенчани:

стрели и копия, и боздугани,

венец, престол и пръстен с корналин,

и пояс златоткан за властелин.

И шахът указ след това подписа,

със който Сам с владение сдоби се;

Кабул му беше даден, Май и Хинд,

и от брега на Чин, та чак до Синд,

земите Бост, забулските предели.

О, всички там му биха завидели.

Ударен бе и шахският печат.

Готов бе и керванът пребогат,

пристъпи Сам, решил да се сбогува,

и каза: „Вечно шахът да царува!

От рибата до небосвода син,

кой знае като тебе властелин!

Ти — ласкав, мъдър, на честта — радетел

на светлината наша си владетел.

Съкровищата в твоя взор са прах,

да бъдеш вековечен като шах!“

Юнакът се наведе до земята,

литаври огласиха небесата.

И към Забул пресветъл пътя хвана,

народът се тълпеше край кервана.

И ето го Нимруз посред степта,

бе долетяла вече там вестта,

че Сам се връща в своите палати

със шахски указ, дарове богати.

Сияеше Систан подобно рай

със амбра и шафран от край до край,

с дъх мускусен, с цвят златен; за награда

дирхемите валяха над площада.

Вълнение обзе бойците смели,

със погледи, от радост заблестели.

Пред стария юнак, възседнал кон,

велможите се свеждаха в поклон —

почитайки сина до небесата

и княза на Забулистан — бащата.

Прославяха ги там на шир и длъж,

обсипан беше Зал с елмазен дъжд.

И след това систанските юнаци,

по чест и ум или по ратни знаци,

получиха от Сам достойна дан,

и по заслуги стари, и по сан.

Сам предава княжеството на Зал

Сам нищо не спести под небосклона,

за да подготви своя син за трона.

Повика във двореца мъдреците,

поведе с тях беседа за звездите.

А след това бащата-исполин

започна разговор за своя син:

„Получих Менучеровото слово

дружините да поведа отново.

Ще ида най-напред в Мазендеран,

а след това ще вляза в Горгсаран.

Но моя син оставям на престола,

че е достоен той за ореола

на славата… Нали на младини

аз го захвърлих в мъки и злини!

Оставих го, макар дарен от бога,

че бях обзет от злоба и тревога.

Но славният Симург го приюти,

Яздан над него бдеше във беди.

Захвърлих го, а там, в оная вис,

той се издигна като кипарис.

Но във деня на прошката всеблага

бог ми го върна със душа предрага.

И ето че сега на трона сяда,

да бъде той за вас като награда.

На знания и разум го учете,

във всички чудеса го посветете.

Обичайте го, и сърдечна реч

умело да владее вместо меч.

А аз, по заповед на властелина,

ще защищавам нашата родина.“

Продума на Дастан: „Бъди щастлив,

във всяко свое дело — справедлив!

И не забравяй ти Забулистан,

от шаха на Иран си увенчан.

Сред шум и смях, със чудните велможи

пирувай славно под звездите божи.

Пази и ключовете от хазната;

щом си богат, ще е добре страната.

Цени това, що чисто в теб блести;

но радостите царски не пести.“

Ала синът му отговори с мъка:

„Как мога да остана тук в разлъка?

Навярно съм осъден да живея,

макар и грешен, на скръбта в елея.

Ти повече не ме оставяй сам —

нима отдавна ме намери там?

О, толкоз време аз живях в гнездото,

кръв пиех на орела под крилото,

що бе за мен кърмилница добра;

орлетата ме топлеха с пера.

Сега отново съм на скръб обречен…

Ала такъв е моят жребий вечен!

На розата аз само шипа знам.

Но тъй решил е съдникът голям.“

„Скърбиш ли — Сам отвърна на момчето,

излей докрай скръбта си от сърцето.

Но знай, че звездоброецът прочете

по звездното писмо на световете,

че ти ще имаш княжески венец,

войска и трон, робини и дворец.

Забул е твой, отдай му ум и сили,

щом за престола с теб сме се родили.

Събирай тука и почитай в двора

бойците храбри, учените хора.

И към науките върви напред,

за плодовете им ще дойде ред.

Пирувай и дарявай всички щедро,

небето над Систан да бъде ведро.“

Той даде знак. Забиха барабани,

издигнаха се щитове ковани.

Тръби индийски огласиха входа,

звънци забиха, стана черен свода.

И Сам напред дружините поведе,

глава след него всеки с почит сведе.

Два прехода измина Зал с бащата,

да види как предвожда се войската.

След туй в прегръдка го пое юнака

и скръбно пред дружините заплака.

Премрежи се и погледа на Зал,

че толкоз мъка той не бе познал.

Помоли го да тръгне в път обратен

и да възлезе на престола златен.

Завръщаше се Зал с печал горчива,

не можеше скръбта си той да скрива.

Но ето, седна на престола той,

и — в златото — усети миг покой,

със жезъла си бикоглав, с венеца,

що като слънце светеше в двореца.

Велможи знатни от страни далечни

пристигаха със думи най-сърдечни.

Той разговаряше със мъдреци,

днес със юнаци, утре със жреци,

и бяха чудни дългите беседи,

подети от най-умните мобеди.

Оставаше в сърцето му следа.

Зал стана умен, чист като звезда.

И по достойнства беше той преславен,

не бе роден витяз на него равен.

А във делата войнски и ездата

елейно го прославяше мълвата.

И бе с такава чудна красота,

че всички той омая по света.

Сияеха и глупави, и мъдри,

щом зърнеха сребристите му къдри.

Зал пристига при кабулския владетел Мехраб и се влюбва в дъщеря му Рудабе

Веднъж Дастан поиска да обходи

земите на баща си, да преброди

това, което шахът бе им дал.

И със другари верни тръгна Зал

към южния и тих индийски край:

зовяха го Кабул, Донбер и Май.

Опънеха ли шатрите чудесни,

звъняха чаши и ехтяха песни,

за славна чест на царската хазна…

Така бе в тази приказна страна.

И ето, след Забул в Кабул витяза

пристигна, по-сияен от атлаза.

Царуваше тогава в този град

Мехраб и беше властелин богат;

с лице-зора, със стъпки на фазан,

същ кипарис бе неговият стан;

мобед бе по сърце, боец — в душата,

с ръка юнашка, с разум във главата.

Той на Зохак-арабина бе внук;

но щом възлезе на престола тук,

редовно плащаше на Сам налог,

че славен бе юнакът, ала строг.

За Зал когато бе вестта дочул,

Мехраб напусна призори Кабул.

А робите, с вързопи във ръцете,

последваха забързано конете,

понесли мускус, амбра и динари,

брокати, кожи и коприни стари,

венеца царски — целия в елмази,

верига златна, пръстени, атлази.

Вървяха след владетеля бойци —

от род и от коляно храбреци.

Щом Зал разбра, че този цар сияен

е тръгнал да го среща, всеотдаен,

пришпори коня да го поздрави

и радостни слова да промълви.

На трона светлосин приседна госта

и най-напред за него беше тоста,

издигнат от Дастан, що даде знак

да закипи тук пир за царя драг.

Искреше вино, стенеше рубаб,

витязът поглед прикова в Мехраб,

че беше царят със осанка стройна,

с реч ласкава и със душа спокойна.

И Зал прошепна, просто поразен:

„От род безсмъртен този е роден!“

Когато след това Мехраб се вдигна

и облаците с рамена достигна,

Зал каза на велможите: „Къде ли

такъв юнак достоен сте видели?

Светът не знае друг боец по-славен.

Навярно в боевете няма равен.“

Един от царските слуги тогава

дойде при Зал, започна реч такава:

„Витязе, под кабулското небе

живее дъщеря му Рудабе,

с топола-стан, като зора сияйна,

от слоновата кост е по-омайна.

Във две ласа смолисти до петите

се вият по снагата и косите.

Страните и пламтят, подобно жар,

а устните и имат цвят на нар.

Очите и са нарциси — зорници,

криле на гарван — нейните ресници.

И веждите — два лъка от Тараз:

чер мускус, но със блясък на елмаз.

Дъхът и е от амбрата по-свеж.

Тя цялата е пролетен цъфтеж.

И с погледа си — прелестна и млада

тя обещава радост и наслада.“

Чул всичко туй за чудната девица,

смути се Зал, отпусна той десница.

Ако бащата бе като зората —

тогаз каква ли ще е дъщерята?

Той цяла нощ не мигна, закопнял,

че образът и беше като лал…

Светът осъмна слънчев и кристален

и Зал се вдигна пак в деня реален.

Събраха се забулските велможи;

препасан с меч, един от тях доложи,

че прещастлив към шатрата на Зал

владетелят Мехраб се е задал,

със свитата си сред поле широко;

„Сторете път!“ — се чуваше високо.

И ето че оставил своя кон,

Мехраб се сведе в радостен поклон,

пристъпи към сияйния престол,

где беше Зал — филиз от древен ствол.

Витязът го посрещна и прегърна,

с най-ласкави привети го обгърна

и промълви: „О, твой е моят трон,

венецът, мечът, славният ми кон.“

Мехраб отвърна: „Господарю мой,

щастлив съм, че видях такъв герой!

Едно желание ме осени

и мисля, че не ще те затрудни:

ела на пир, да заблести двореца,

че като слънце е за мен храбреца.“

Но Зал се сепна: „Не, това не може,

на пир у друговерец да съм, боже!

Страхувам се, баща ми ще узнае;

дори и Менучер ще възроптае,

че със езичник съм седял на пир,

под блясъка на златния потир.

Поискай друго, със сърце готово

аз ще изпълня казаното слово.“

Мехраб похвални думи пак изрече,

но тайно — нечестивец го нарече.

Наведе се за слава и за чест,

и шатрата напусна с благовест.

Изпрати го с похвали и витяза.

А тлееше у знатните омраза,

че бе Мехраб от зли души роден;

от друга вяра беше озарен,

и кой от тях би го почел със слово?

Но чувайки, що каза Зал, отново

започнаха да хвалят госта драг,

възнасяха го до небето чак,

повтаряйки, че бил добре почетен,

ала мигът бил просто мимолетен

за този славен воин-кипарис,

с такива благи думи, с поглед чист.

Ала страстта у момъка пламтеше,

над разума му вече тя летеше.

И чуйте, що един арабски цар,

е промълвил за тази страшна жар:

„Другар най-верен — туй е моят кон;

прославен съм под този небосклон.

Способна е единствено жената

да влее смут в покоя на душата.“

Разкъсан от съмнения, смутен,

гореше в огън Зал и нощ, и ден.

Объркваха се мисли, чувства, грижи,

в друг свят започна сякаш да се движи —

жадуващ сам за устните и нар…

Зал-Зер бе вече влюбен, пълен с жар.

Рудабе узнава от баща си за Зал и се влюбва във витяза. Тя се съветва с робините

Веднъж, когато разцъфтя зората,

Мехраб се вдигна с трепет във душата.

И щом навлезе в женския покой,

там сякаш две слънца съгледа той:

съпругата Синдохт едното бе,

до него — дъщеря му Рудабе.

Като градина пролетна цъфтяха,

тъй ненагледни и уханни бяха.

И пак благодари на бог бащата,

че несравнима беше дъщерята.

Топола съща под луна през май;

коси — вълни, що обещават рай.

Елмаз и сърма върху плът — мимоза,

и взор, по-мамещ и от райска роза.

Синдохт отвори устни, сякаш лал,

и го попита трепетно за Зал:

„Да те отмине болка и несгода —

ала кажи какво видя под свода?

Какъв е там младежът вихрогон?

Гнездо ли търси, или чака трон?

На хората ли, побелял, прилича?

Мъжествен ли е? И какво обича?“

Отвърна той на своята жена:

„Топола стройна, с лик като луна!

До днеска не открих в земята моя

витяз, що би го победил във боя.

И по рисунките на някой храм

не ще съзреш такъв ездач голям.

Бих то сравнил със лъв, със слон и ведър,

той като нилската вълна е щедър.

На пир край него златото тече,

но в битката безброй глави сече.

Лицето му сияе озарено:

от младостта му то е вдъхновено.

Във боя — бих го приравнил със кита

и като дракон с коня си налита.

И кървави реки пролива в сеч,

че несравним е неговият меч.

Единствен недостатък е косата,

що — бяла — озарява небесата.

Но тя е сякаш само за добро,

пред погледа блести като сребро.“

Щом Рудабе чу тези думи-жар,

лицето и припламна като нар.

Сърцето и заби. Излезе вън…

И зарад Зал забрави хляб и сън.

Страстта и в нея разума помете,

по-други сякаш бяха цветовете.

И затова мъдрецът се цени:

„За мъж не говорете пред жени,

че само звук да ги обжари млади

и те ще изгорят като на клади.“

Тя имаше в двореца пет робини,

приятелки и бяха, и слугини.

И ето Рудабе какво им рече:

„Не мога тайната да крия вече.

Един ли път в минути на тъга

вий нежно ми протягахте ръка.

Сега внимавайте добре в словата

и мъките разсейте във душата!

Изгарям аз, усетих любовта,

бушува страшно в мойта кръв страстта.

И някаква тъга по Зал пламти;

наяве виждам чудните черти,

що разгоряха в мене оня пламък,

що може да стопи дори и камък.

От дън душа ви моля, помогнете,

от бездната на ада ме спасете.

И знайте, че единствено на вас

в скръбта се доверява моят глас.“

Робините я слушаха тревожно:

за тях това бе просто невъзможно!

И гневно тези дяволици пет

отвърнаха, не беше то съвет:

„О, красота, владетелко преславна!

По хубост в този свят не знаеш равна.

От Чин до Хинд говорят всеки час

за тази, що блести като елмаз.

Не знае никой даже и топола

от теб по-стройна, слънце за престола.

По твойто име и по твоя ум

князе въздишат в Май, царе във Рум.

Ти своя дом ли искаш да посрамиш?

Или от глупост себе си да мамиш?

Та този ли, що бе презрян от Сам —

ти искаш да прегърнеш тук без срам?

Къде израсна той — в гнездото диво;

и всеки с пръст го сочи мълчаливо.

Та кой е раждан със коса такава —

и род такъв ли трябва да създава?

Старчок ли беловлас сега ще гали

това, що шахове не са мечтали.

Отвсякъде към теб валят молбите,

ти би била украса за дворците.

Дори със своя образ на луна,

на слънцето би станала жена!“

Внимателно, докрай ги слуша тя,

ала във гняв се разгоря жарта.

Отвърна се, усетила досада,

сурова — бе готова да напада;

посърна в сянка чудният и лик,

от устните и се изтръгна вик:

„Без смисъл всички тези думи бяха,

напразно край ушите ми шумяха.

Каква ли полза от луната има,

ако се гуши в облака незрима!

Не корена ни мами, не пръстта,

омайва ни на розата цвета.

И тоз, що се лекува със оцет,

не се нуждае даже и от мед.

Не искам аз ни кесар, ни хакан,

ни шах, що разполага с цял Иран.

Синът на Сам в душата ми витае:

могъщ, прекрасен, умен… И това е.

Наричайте го див и белоглав,

но той за мен е момък величав.

За други аз да слушам — не желая,

да имат, ако искат, даже рая!

Без да го видя — аз му се обричам,

за всичко, що дочух, го аз обичам.

И не с лице, със своя кичур бял —

с достойнствата си ме е завладял!“

Робините смутено в куп мълчаха,

горчивата и мъка те разбраха

и казаха: „Княгиньо, не тъжи,

а само верен път ни покажи.

След думите ти ние сме готови

да скъсаме душевните окови.“

Обади се една: „О, кипарис,

над нас да свети твоят образ чист!

Да не узнае никой твойта тайна.

А всичко друго — в любовта безкрайна

е наше дело: път ще се намери,

ще станем ний вълшебници и пери.

Ще литнем като птици в небесата,

като сърни ще идем в планината,

но пак ще спре девицата-луна

пред тоз, що има чудо рамена.“

Княгинята в нов трепет се запали

и промълви със устните-корали:

„Щом претвориш сърдечните мечти,

дърво високо ще отгледаш ти,

где твоят разум ще бере с години

сапфири, хиацинти, корналини!“

Робините на Рудабе се срещат със Зал

Робините си тръгнаха веднага

и всяка бе решена да помага.

Облякоха се в сърмени брокати,

накичиха се с рози и позлати

и пролетни поеха към брега

на чудната под слънцето река.

Дошла бе вече новата година;

разтворил шатра в китната долина,

Зал чуваше звънливия им смях,

със името си беше той при тях;

те късаха цветя, редяха китки

и грееха смолистите им плитки.

Лицата им — подобни на цветя;

дойде наблизо тази красота.

Видя ги Зал от трона и попита:

„Кой толкова цветята тук почита?“

Един слуга отвърна с шепот слаб:

„От замъка са те на цар Мехраб,

берат букети и плетат жасмина,

изпратени от младата княгиня.“

Дастан потръпна и напусна трона,

по-ведър му се стори небосклона

и към брега пое със своя роб;

попаднал като че ли във въртоп.

Те го видяха, радост ги обхвана;

но той поиска своя лък, колчана,

че стадо гъски мамеше за лов;

приготви се, наведе взор орлов.

Избра слугата в този миг стрелата,

подаде я на Зал със тетивата.

Витязът викна и с ръка изкусна

стрелата точно в ятото отпусна.

Надолу полетя един гмурец,

пронизан в миг от младия стрелец.

Дастан към своя роб направи крачка:

„По-скоро се върни със мойта плячка.“

Красавецът се хвана за веслата,

понесе го покрай брега реката.

Но ето че една робиня млада

го закачи от росната ливада.

„Какъв е, кой е този исполин

и на коя страна е властелин?

Щом той така владее тетивата,

кой негов враг би си спасил главата!

До днеска в този край не сме видели

витяз, що толкова добре се цели.“

Но робът пръст на устните си сложи:

„Така не се шегуват със велможи.

На Сам е син, Нимруз той има в дан

и го наричат приказно Дастан.

Под слънцето не зная княз по-славен,

по знания и хубост няма равен.“

Засмя се тя и весело му каза:

„Напразно ти ми превъзнасяш княза!

В двореца наш княгинята-луна

блести със по-красива светлина.

От слоновата кост тя по̀ сияе;

топола — с мускусни коси ухае.

Очите и — два нарциса, и вежди,

що сеят в мъжкото сърце надежди.

Лице — омайно, взор — опиянен,

страните и — лале през майски ден.

Устата — малка, как да я опиша,

когато тя едва през нея диша.

Къдриците и сякаш са ласа;

тя е върхът на всички чудеса.

Дойдохме неслучайно от Кабул

да видим властелина на Забул

и някой ден към устните-корал

да се докоснат устните на Зал.

Решено е и няма участ друга:

Зал Рудабе ще вземе за съпруга.“

И щом замлъкна нежната уста,

слугата засия от радостта

и промълви, прехласнат от цветята:

„Ще се ожени Слънчо за Луната.“

Така е бог решил от памтивека,

в любов голяма да гори човека.

Но щом замисли да ни раздели —

два пъти повече да ни боли!

Той къса всичко и го връзва тайно

и любовта се ражда пак омайно.

Но този, що не се ожени — сам

прекъсва своя род, изчезва в срам,

а онзи — само дъщери създал —

ще слуша присмех и ще му е жал.

Дори веднъж орелът якокрил

пред своята орлица заявил:

„Ако излюпиш само женско пиле,

ще го нахраня със отровно биле.“

Слугата се завърна засиял.

Тогава го запита нежно Зал:

„От що се радваш и какво им каза,

че ме огря на зъбите с елмаза?“

И юношата драг от край до край

разкри пред него сякаш земен рай.

Витязът мигновено заповяда:

„Кажи да дойдат в моята ливада!

Към техните букети аз ще сложа

и бисерите от един велможа.

Все още грее синьото небе —

ще ги почака малко Рудабе.“

Загреба той динари и елмази,

поиска и пет рокли от атлази

и заповяда кратко — на петте

дарът вълшебен да се предаде.

След роба млад потеглиха слугите,

атлазът ослепяваше очите.

И юношата пак започна с жар:

„Витязът Зал ви праща този дар.“

Тогаз една робиня се обади:

„Благодарим за царските награди —

но може би ще бъде по-прилично

да чуем всичко от витяза лично.

Що трима знаят — знае го и друг.

Не е ли по-добре да дойде тук!“

И те започнаха да си шептят:

Във клопката попаднал е лъвът.

Зал мил й е, и тя на Зал е мила,

съдба щастлива ги е осенила.

Завърна се любимецът на княза,

и — черноок — подробно му разказа,

каквото беше чул, видял, разбрал

за Рудабе, за устните-корал.

И се отправи Зал тогаз самичък

към девите, към този свят едничък,

роден в Тараз, като цветята свеж,

що пълнеше сърцето му с копнеж.

Пред него и петте се поклониха,

а той попита със усмивка тиха

за чудната княгиня на Кабул —

и вярно ли е туй, що беше чул?

„Една след друга всичко ми кажете,

ала с измислици не ме лъжете.

Ако са верни думите благати,

ще ви отрупам с дарове богати.

Но видя ли неправдата у вас,

пред слоновете ще ви хвърля аз.“

Страните им внезапно побледняха

и пак се поклониха с радост плаха.

Най-младата робиня в този миг

пред Зал изправи ненагледен лик.

И каза: „Вредом в царските палати,

сред майките от родове богати,

нито една не би родила син,

подобен на баща ти исполин.

Не съществува и герой прославен,

по сила и по ум на тебе равен.

И нашата княгиня Рудабе

е несравнима под това небе.

Същинска роза, момина сълза е;

подобно йеменска звезда сияе

и всичко покрай себе си опива;

косата и дъх мускусен разлива.

Ще кажеш, че на ласо тя прилича,

що в плен сърдечен всеки мъж обрича.

Блестящите къдрици — до земята —

като във ризница стои снагата.

Ухае тя на амбра от години

и грее от сапфири и рубини.

Най-чудната девица от Китай

ще бъде само сянка в този край.“

Чул всичко туй, по-светло от елмаза,

опиянен и тих, витязът каза:

„Красавице, как път да се намери

към тази нежна и вълшебна пери,

че огънят на любовта гореща

гори, бушува, предвещава среща!“

Робинята отвърна: „Дай ни дума,

и ще поемем ний назад по друма,

за да разкажем как изглеждаш ти,

за огъня, що в твойта гръд пламти —

и туй ще бъде мрежата, която

ще я плени на трона и от злато.

Попаднала в капана най-изкусен,

до устните ти тя ще вдигне устни.

А ти, когато слезе вечерта,

ела покрай двореца, до зида,

и ласото метни с ръка трептяща…

Така лъвът сърната тръпна хваща.

Прекрасна ли е — сам ще разбереш,

когато пред очите и се спреш.“

Завърна се във шатрата си Зал,

нетърпелив, за ласки зажаднял.

Робините се завръщат при Рудабе

Завърнаха се чудните робини

с по две върбови клонки и гергини.

Ала пред входа царският вратар

започна като някой господар:

„Къде тъй късно скитате в полето,

не виждате ли — притъмня небето.“

Те спряха, но една от тях му рече:

„За този ден не ни кори, човече;

той не е като другите и диви

не срещнахме в ливадите красиви.

Нали пристигна пролетта велика —

цветя да наберем ни тя повика.“

Вратарят каза: „Не сега е ден

на пролетта да бъдете във плен.

Дошъл е знаменитият Дастан,

наоколо е като войнски стан.

Дворецът опустя, че със зората

опъва господарят стремената,

понесен към забулския витяз;

за тях е сладък даже всеки час.

Ако Мехраб ви зърне в миг тъдява,

той ще ви стъпче с коня си тогава.“

Те влязоха в двореца до една

и спряха пред княгинята-луна:

„Не сме видели друг такъв юнак;

лицето — роза, къдрите му — сняг.“

По-силно запламтя кръвта гореща,

мечтаеше княгинята за среща.

От даровете беше тя честита,

а след това девойките запита:

„Какво ви той продума край реката?

Такъв ли е, какъвто е в мълвата?“

Със думи, като нежен развигор,

робините отвърнаха във хор:

„Зал е витяз, какъвто няма втори,

затуй случайно никой не говори.

От славен род, достоен е за цар,

по-силен и по-строен — от чинар.

Красив е като цвят, на ръст — висок,

във кръста — тънък, в плещите — широк.

Очите му — два нарциса красиви,

а устните — корали примамливи.

Велико, нещо лъвско в него има,

сърце и разум, чест — неповторима.

А виж — за белоснежните коси

не е беда — цветът им го краси,

че този шлем елмазен на главата

е сякаш ново слънце за сърцата.

Ще кажеш просто — тъй се е родил,

за да изглежда по-красив и мил.

Сбогувайки се, дадохме му слово,

че ще го срещнеш със сърце готово

за нежни ласки в нощната тъма!

Какво да правим ний, кажи сама.“

Отвърна им княгинята красива:

„Усещам вече аз, че съм щастлива!

Разказват, при орел е раснал Зал,

и нищо, че съвсем е побелял,

та той за мене на лале прилича;

и кой чинара няма да обича!

Разказали за мъката ми знойна,

сега желаете награда двойна!“

Тя се усмихна, светла като жар,

и в миг заруменя, подобно нар,

и рече на най-младата девица:

„Спусни се към витяза като птица!

Пред неговия чар се поклони

и тъй му на ухото прошепни:

«Ти всичко имаш, но ела в двореца,

за да съзреш на младостта венеца.»“

Робинята отвърна с топъл глас:

„За радостта настава вече час.

Бог чу молбата в звездната омая

и нека най-щастлив да бъде края!“

Със своя дом зае се Рудабе.

И всичко засия като небе,

осеяно напролет от звездите;

с портрети царски украси стените.

Брокат постлаха, сложиха коприни,

приготвиха и чашите с рубини.

Блестяха тюркоази и елмази,

струеше дъх на амбра в златни вази,

на момини сълзи и теменуги,

на нарциси, жасмин и още други

цветя, изгрели нежно над съда,

догоре пълен с розова вода…

И този лъх достигаше небето,

че бе роден на Рудабе в сърцето.

Зал се среща с Рудабе

Залезе светозарното светило,

във сън се беше всичко притаило,

когато нежен глас погали Зал:

„Тръгни на път, витязе закопнял!“

И той потегли с радост нетърпима,

като любим при своята любима.

На кулата, същ лунен кипарис,

стоеше Рудабе, със трепет чист.

В далечината се показа княза;

и щом княгинята го забеляза,

рубин-уста отвори с дъх стаен:

„Бъди, витязе, тук благословен!

Да те закриля бог Яздан и всъде

великото ти име да пребъде!

И моята робиня да добрува,

че правилно пред мен те обрисува.

Пристигаш ти пеша и в прах,

блазе на тебе и на царските нозе!“

Когато този глас дочу Дастан,

и от лика и беше там огрян,

пред него засия дворецът чуден,

подобно лал, със блясък изумруден.

„За мене — каза той — ти си луната,

и приеми на радостта словата!

О, колко нощи под звезди сияйни

отправях към Яздан молитви тайни —

че трябва той: ако е тъй велик,

да ми покаже твоя лунен лик.

И ето, вече аз ти се любувам,

и сякаш нежна приказка сънувам.

Но се прокрадва в мойта гръд страха,

че аз съм долу, ти си на върха.“

Плени я там на момъка гласа

и тя му спусна чудото-коса.

От кипариса в облачната стряха

ласа надолу сякаш полетяха.

Ухаеха на мускус и шафран.

Обвиваха снагата на Дастан

и той мълвеше думите вълшебни:

„О, примки, на душата ми потребни!“

А Рудабе от кулата извика:

„Витязе славен, със съдба велика!

По-скоро до стената приближи,

за моята коса се завържи,

за теб до днеска расла мълчалива,

да те обвие в тази нощ щастлива.“

От нея поглед не откъсна Зал,

какви ли думи би и нашептял,

но устните с косите бяха слети;

целувката чак горе тя усети.

Витязът рече: „Мигар мога аз

да те измъча в този нощен час.

Та по-добре да секне светлината,

не ще изпратя в свойта гръд стрелата.“

Той от слугата роб пое въжето,

преметна го към кулата и ето —

бе примката на каменния зъб —

и Зал пое към своя блян най-скъп.

На кулата веднага я намери,

в поклон се тя наведе като пери,

подаде му ръка и с трепет благ

потънаха сред пролетния мрак

на стълбата, която притаено

ги водеше в покоя и блажено.

Опиянени влязоха в двореца,

що сякаш бе създаден от твореца

за пирове, за радост и любов.

Робините той зърна с поглед нов,

но посред тях княгинята-луна

сияеше с небесна светлина;

с рубини-обеци и със гердани,

с колан елмазен, дрехи — златоткани,

със по-красиви от лале страни

и мигли като свилени ресни.

Зал-Зер до нея седна, пълен с жар,

във този миг бе на царете цар,

със втъкнат нож във пояса копринен

сияеше венецът му рубинен.

И тя от Зал не свеждаше очи,

че можеше добре да различи

витязът млад със силата могъща,

гранита който даже в прах превръща.

Изгаряше я мъжкият му взор,

надигаха се чувствата във хор.

Целувки, вино, шепот в тишината…

Ала лъвът не завладя сърната.

Продума Зал пред тази красота:

„Тополо моя, с лъх от пролетта!

Мехраб когато за това научи,

навярно нещо лошо ще се случи.

Дори и Сам, синът на Нариман,

от гняв голям ще бъде завладян.

Ала без тебе вече миг не мога

и се кълна пред тебе и пред бога,

и ще повтарям туй стократно аз:

ще бъда с теб до смъртния си час!

И скланям пред Яздан глава смирено,

с молба от моето сърце ранено,

той да смири и царя, и баща ми,

че изход друг за мене вече няма.

И вярвай, ще ни позволи небето

да заживеем с любовта в сърцето.“

Отвърна Рудабе така: „И аз

стоя пред тоз, що има висша власт:

не, няма друг за мен да съществува,

догдето този слънчев свят светува.

И бог ми е свидетел — само Зал

ще бъде мойта радост и печал.“

И любовта им всеки миг растеше,

от разума страстта по-силна беше.

Но се показа нежната зора

и барабанен гръм нощта раздра.

Прегърнаха се Рудабе и Зал,

обхванати от утринна печал.

Щом слънцето видяха натъжени,

потекоха сълзите им солени.

„Почакай слънце — молеха горчиво, —

бе тази нощ сърцето ни щастливо!“

Преметна Зал от оня зъб въжето

и се изгуби пламенен в полето.

Зал се съветва с мобедите

Над планината слънцето възлезе,

тогава Зал във шатрата си влезе.

Приседна върху своя златен трон

и всеки воин там възседна кон,

че нареди витязът на бойците

да съберат при него мъдреците.

Съветници-мобеди, войни славни,

витязи и юнаци богоравни,

и звездобройци, и мъже достойни

при Зал дойдоха със души спокойни.

Изгря усмивка на устата-нар,

той ги почете, обеща им дар.

Твореца отначало той прослави,

а после към мъжете Зал отправи

достойни думи: „Нека всеки сам

благодари на съдника голям.

Над нас той движи слънцето, луната

и сочи пътя светъл на душата.

През ясни дни или в тъми потайни

молитвите към него са безкрайни.

Той този свят с веселие дарява

и двата свята с разум управлява;

сезоните сменява той всесилен,

лозницата отрупва с плод обилен;

изпраща пролетта, цъфтят цветята и

осланява в есента листата.

Подвластна му е всяка земна твар,

на мравката е даже господар.

Създал е той и изворът едничък

на битието… Само той самичък

в надзвездната сияйна висина

живее без другари и жена.

А ние продължаваме по двама,

със смях и мъка, с обич и измама.

Такъв е тук законът на небето

и все така тупти у нас сърцето;

а ние украсяваме света

със думи — днеска, утре — с любовта,

която бог създаде, за да може

да легнем и в съпружеското ложе!

Ако мъжът остане без жена,

ще носи дълго своята вина,

а знатен ли е и живее сам —

той ще затрие своя род голям.

Нали е драго, щом прозре юнака,

че радостна отмяна ще дочака.

А падне ли в бой някой исполин,

ще оживее славно в своя син.

И ще се помни там, че е живял,

наричан — син на Сам и — син на Зал…

Наследникът на трона се гордее,

но пак чрез своя цар-баща живее.

Разкрих ви аз сърдечните чертози,

на моята печал това са рози.

Разсъдъкът изчезва, а гръдта

за вашта помощ моли във скръбта.

Мълчах до днес, но дума подир дума

ме водеше на мъката по друма.

Дворецът на Мехраб блести у мене

и сводът на Кабул трепти у мене.

На Рудабе аз дума дадох сам.

Ще одобри ли моя избор Сам?

Ще ми даде ли своя благослов?

Какво ще види — грях или любов?

Съпруга който търси — има вяра

в безсмъртието — всичко се повтаря.

И моля ви, бъдете с мен сурови,

но ми снемете тежките окови.

Какво ще каже умния мобед?

От мъдреците чакам аз съвет!“

Мобедите мълчаха и бойците,

не се отрони звук от мъдреците,

че беше внук Мехраб на цар Зохак,

що беше Менучер изпълнил с мрак.

Присъдата, изглежда, бе сурова:

но кой би сложил във меда отрова?

И недочакал отговора, Зал

така продума, с горест и печал:

„След моето признание, аз зная,

ще ме осъдите без жал накрая.

Но всеки, тръгнал сам по пътя прав,

върви през планини от смях и гняв.

Сега от вашта помощ се нуждая

и аз от благодарност най-накрая

богато, щедро ще ви наградя

с невиждани подаръци в света.

Смилете се над мене, за доброто

от вас не ще изпита никой злото.“

Мобедите благословиха княза

и ето що най-мъдрият му каза:

„Макар че ти ни затрудни сега,

тук всеки ти е най-смирен слуга.

И кой ли би ни имал толкоз вяра?

Жената не е загуба за царя.

И при това — Мехраб ни е познат,

могъщ е той, велик е и богат.

Арабски цар — съвсем не е злодей,

макар че той е внук на царя-змей.

Сега писмо да пратиш до баща си,

в което да разкриеш любовта си.

По разум всички превъзхождаш ти,

над мъдреците твоят ум блести.

И Сам ще извести навярно шаха

за твоята любов — и не заплаха

ще види в любовта ти Менучер;

ти ще дочакаш радостен хабер.“

Зал пише писмо до Сам

Продума Зал на писаря: „Ела“ —

и своята душа в писмо изля

чрез нежни мисли и слова сърдечни,

нечувани под небесата вечни.

Възхвали отначало бог Яздан,

взел този свят голям като на длан:

„Той Слънцето създаде, Марс, Венера

и ни дарява с радост не от вчера,

над всичко — вековечен властелин;

ний много роби сме, Изед — един.

И нека да закриля Сам боеца,

че той е вихър същ и е храбреца,

що вредом ужасява враговете

и ги превръща в леш през боевете,

гаси в небето слънчевия лъч,

от облаците кръв пролива с жлъч,

с венец и шахски пояс надарява,

престола и двореца охранява

и върши много доблестни дела,

а в боя влиза като че с крила.

Такъв е този син на Нариман,

безстрашен воин и юнак голям.

Роден съм да му бъда роб покорен,

огрян от образа му животворен.

Той помни как се на света родих

и колко чаши от скръбта изпих.

Живееше баща ми сред коприни,

а аз — в гнездото, в небесата сини,

доволен от храната, що делях

с орлетата — за ужас и за грях.

Там вятърът ме брулеше свирепо

и пясъкът ме шибаше нелепо.

На Сам наследник се зовях, когато

в гнездото бях, а той — на трон от злато.

Ала не бе момчето разгневено,

че тъй от бог му беше предрешено.

Щом той реши, ще те намери, знай,

в подземен ад или в небесен рай.

Да чупиш даже копието с пръсти,

от лъв дори да си с по-страшна мъст и

цял от стомана да си изкован —

ще се смириш накрая пред Яздан.

В главата ми един въпрос все тлее,

как по-нататък ще се преживее!

И нека тук баща ми — исполин,

да чуе мъката на своя син.

Във дъщерята на Мехраб съм влюбен,

от любовта безмерна съм погубен.

През нощите говоря със звездите,

море се образува от сълзите,

а мъката ми всеки ден расте

и плача като мъничко дете.

Веднъж баща ми вече ме обиди,

но няма упрек той от мен да види.

Какво ще каже славният юнак?

Ще грейне ли звезда сред този мрак?

Той помни от далечната беседа

какво му каза трепетно мобеда:

не нарушава князът свойто слово.

Дали на Сам сърцето е готово

да се оженя с Рудабе накрая

по стария закон на обичая?

Нали не е забравил Сам небето,

що му възвърна някога момчето?

Когато слязохме от оня връх,

той се закле пред бог с пресекнал дъх,

че ще закриля моите мечти —

днес любовта в сърцето ми цъфти.“

Зал вестоносец-мълния извика,

два коня оседлаха за войника

и нареди: „Щом падне конят вран,

на другия се прехвърли, облян

в гореща пот: по-скоро сред полята

да видиш на баща ми Сам палата.“

И сякаш че се спусна урагана,

под воина конят бе като стомана.

Далече се показа Горгсаран;

оттам бащата в конника бе взрян,

че бе излязъл рано сред полето

да половува с радост във сърцето.

Загледа се и тъй продума Сам

към другите ловци, дошли насам:

„Познавам аз — забулски е жребеца,

но виждам, че кабулски е боеца —

навярно той писмо от Зал ми носи,

ще го отрупаме сега с въпроси.

За Зал и за Иран, за шаха даже

по-скоро нека всичко ни разкаже.“

И конникът се носеше към тях

сред облаци от пясъци и прах.

Пристигнал вече, той към Сам възлезе,

от стремето с писмо в ръката слезе,

прослави бог… и дишайки едвам,

с поклон го връчи радостно на Сам.

Печата скъса трепетно бащата,

по-скоро да узнае новината.

Ала за него бе вестта ужасна,

сред път се спря, с пръстта се сякаш срасна.

Не чакаше такава странна вест,

за Зал той друго мислеше до днес.

Но промълви: „Защо ли да се чудя?

Самият той е жертва на заблуда.

Не с майка, при орел израсна Зал

и друго нещо той не би желал.“

Замислен, неспокоен, мълчешком

бащата се завърна в своя дом

с тъга: „Не е за теб, ако му кажа,

в кръвта си носи тя омраза вража —

всеобщ ще бъде укорът към Сам,

но да престъпя клетвата е срам.

А кажа ли — бъди щастлив със нея,

спокоен мигар вече ще живея,

че тя — от род на змей, той — раснал в грях,

какъв ли син ще се роди от тях?“

Заспа загрижен в мъката юнака,

ала покой в съня си не дочака.

Така е, щом за нещо затъжим,

боли ни даже и когато спим,

но радостта отново в нас витае,

небесният творец щом пожелае.

Сам се съветва с мобедите

Събуден, Сам повика мъдреците

и тези, що четяха по звездите;

показа им писмото и помоли:

„Кажете, за добро или неволи

в съюз ще сключат своите съдби?

Дали не ни заплашват пак беди?

Ако е тъй, тогава Фаридун

ще помете Зохак като тайфун.

Идете и узнайте по небето

най-радостната повест за сърцето.“

Звездите, чак до първите лъчи,

следяха звездобройците с очи;

и благ съюз за две съдби враждебни

предрекоха със куп слова хвалебни.

Към Сам поеха в утринния хлад

и каза звездоброец белобрад:

„О, второ слънце под това небе!

Бъди щастлив, че Зал и Рудабе

са предостойни за съюза брачен!

Ще се роди след време син юначен,

какъвто не е виждал небосклона —

ще възнесе до облаците трона.

И всички черни сили ще смете,

та вече да не се спотайват те.

Той ще затрие цял Мазендеран,

със меч ще покори и Сегсаран.

Не малко и Туран ще си изпати,

а за Иран ще дойдат дни благати.

Войната и разрухата ще спрат,

ще могат мирно хората да спят;

ще стане той надежда за народа

и пример най-велик под небосвода.

А конят му ще е такъв, що даже

и барс за миг с копитото ще смаже.

Блажен ще бъде шахът, у когото

слугува този воин на доброто;

ще го признаят Рум и Хинд, Иран.

Светът ще е от радост осиян.“

На Сам в душата стана по-спокойно,

почете звездоброеца достойно,

обдари го със злато и сребро,

че бе предрекъл не едно добро.

Дойде и вестоносецът на Зал;

след всичко туй, което бе разбрал,

Сам промълви: „Да кажеш на сина ми,

че внучката на царя-змей го мами.

Но щом за него аз съм се заклел,

как бих по други пътища поел!

Когато се разсъмне, със войската

ще се запътя мирно към страната,

да чуя аз от шаха властелин

какво ще нареди за моя син.“

Той със дирхеми награди боеца

и каза: „Подгони назад жребеца!“

А след това със своите дружини

потегли през била и през долини.

След тях вървяха, като чер керван,

пленените бойци от Горгсаран.

И щом две трети превали нощта,

от викове се огласи степта.

Наоколо се чуваха тръбите,

литаврен звън достигна до звездите.

По път познат, пресякъл Дехестан,

поведе Сам войската към Иран.

Летеше вестоносецът на Зал

и нямаше към коня морен жал,

че бързаше да предаде словата…

И беше Зал зарадван от бащата,

възслави всемогъщия владетел

за неговата висша благодетел.

Със злато целия народ обсипа,

премахна от гърба му всяка дрипа.

Благослови и Сам синовно, с чест,

за сладостната и сърдечна вест.

Покой забравил, сам, и нощ, и ден

без пир витязът бе опиянен;

зовеше страстно със тъга незрима

все името на своята любима.

Синдохт узнава за любовта на Рудабе

А вест след вест от чудната княгиня

към Зал летеше по една робиня,

отвръщаше и той със трепет чист

на тази, що бе сякаш кипарис.

Предаде Зал: „Иди сега в покоя.“

И промълви: „О, ненагледна моя!

Макар че ни дели съдба жестока,

на мъките изтича вече срока.

Донесоха ми отговор от Сам;

баща ми се съветвал дълго там,

съдбата питал, по звезди гадал,

след туй съгласие за теб ми дал.“

Изпрати Зал към Рудабе веднага

робинята със тази вест предрага.

И тя, подобно вихър, полетя

да отнесе на Рудабе вестта.

Обдари я княгинята с дирхеми,

със накити и почести големи,

с брокат вълшебен тя я надари,

извезан като че ли със искри;

тюрбан и даде, сърмен и рубинен,

на рамото и метна шал копринен.

Основа — тюркоаз и вътък — лал,

погледнеш ли ги — в миг би ослепял.

Два пръстена — небесните лазури,

и светещи в нощта като Меркурий —

за славния витяз изпрати тя

с най-сладостни заръки на уста.

Понесе се робинята веднага,

но я извика в миг Синдохт от прага

и каза: „Ти какво току-така

разнасяш нещо с трепетна ръка?

И често бродиш из двореца живо,

минавайки край мене мълчаливо?

Запридаш злото май като чекрък.

Какво си ти: стрела или пък лък?“

Робинята изгуби ум и дума

и пожълтя, подобно късна шума.

Глава склони: „Нещастница съм аз,

за хляба си се грижа всеки час.

По домовете на велможи знатни

продавам дрехи и бижута златни.

Гердан рубинен и едно джубе

донесох по молба на Рудабе,

с богат венец и дълъг шал атлазен,

и пръстен, светещ с пламък чист, елмазен.“

„Я всичко покажи — Синдохт изрече —

и угаси съмнението вече.“

„Тя всичко взе — робинята отвърна,

с елмази още каза да се върна.“

„Тогава покажи ми ти парите,

че много май ти станаха лъжите.“

„Да разбере цените иска тя

и каза: «Утре ще ти заплатя.»“

Но майката се усъмни горчиво,

сърцето и кипеше мълчаливо.

Робинята в лъжа заподозря,

пребърка я и с ужас тя разбра,

че носи накитите изумрудни,

що грееха у дъщеря и чудни —

ядоса се, повлече я от входа

и я събори грубо върху пода.

Изпълнена с омраза и със гняв,

удари я за нрава и лукав,

а след това — замахнала широко —

започна да я бие най-жестоко.

В покоя си тя влезе в изнемога,

обхваната от мъка и тревога,

заключи бързо тежката врата

и се отдаде горко на скръбта.

Да дойде дъщеря и заповяда

и люто продължаваше да страда,

дереше с нокти тя страните-рози

и плачеше, смутена от угрози:

„Защо ли, о, неразцъфтяло цвете,

ти ада пред престола предпочете?

Кажи ми, дъще, под това небе

какво не дадох аз на Рудабе?

Защо е страшна твоята отплата?

От майката не крие дъщерята.

Коя е тази, що в двореца ходи,

с кого, какви тя преговори води!

Кажи ми ти какъв е този княз,

от теб дарен с два пръстена елмаз?

Тук не един арабски цар отрова

е пил от тез, що мамят с благослова!

Нима за твойта чест не ти е жал!

Кой дъщеря такава е видял?“

Стоеше Рудабе от срам обзета,

в земята поглед беше впила клета.

Очите и — два нарциса омайни —

се къпеха в сълзите и безкрайни.

Тя промълви: „О, майчице блажена,

да страдам в любовта съм аз родена.

Ако не беше ме родила ти,

не щеше тая скръб да те гнети.

ОТКАК в Кабул пристигна Зал храбреца,

аз от любов изгарям във двореца.

За мене стана мъката възглаве

и лея сълзи тайно и наяве.

Ни ден без него — вече съм разбрала,

за косъм негов бих света отдала.

Той бе при мен, седяхме във палата

и се заклехме двама с клетва свята.

Ала с позора не останах аз,

пламтеше чуден огън между нас.

Писмо изпрати Зал до Сам юнака,

смутен, започна отговор да чака.

Горд и суров, събрал Сам мъдреците,

те знак щастлив открили сред звездите,

той надарил боеца с дар богат

и го изпратил със писмо назад.

Знай, че наказа ти сега жената,

която бе пристигнала с писмата

от Сам и Зал — и в нея ти откри

това, с което аз я одарих.“

Синдохт стоеше с поглед неспокоен,

за Рудабе бе Зал жених достоен!

Изрече тя: „Бедата е голяма,

ала за зет от Зал по-славен няма;

на Сам юнака той е чуден син

и е прочут под небосвода син;

прекрасен е; но тук едно ме плаши,

че зарад него към земите наши

ще тръгне Менучер, за всичко чул,

и в пепел ще превърне той Кабул —

да не родиш ти като Зал досъщ,

с рода ни свързан, властелин могъщ.“

Освободи робинята веднага,

във погледа и майчин блесна влага.

И каза: „Ти си умна и добра,

но моето сърце не те разбра;

и занапред служи на дъщеря ми,

но гледай някой да не те измами.“

Синдохт се увери, че Рудабе

е влюбена; и тази мисъл бе

подобно пламък в нейното възглаве;

изгуби тя покой и сън, и здраве.

Мехраб узнава за любовта на дъщеря си

Завърна се Мехраб, от Зал доволен:

витязът беше ласкав, млад и волен.

Ала видя Синдохт — лежи изпита,

с отворени очи, и я попита:

„Защо ме гледаш със очи несмели,

страните ти от що са побледнели?“

На царя ей така отвърна тя:

„Засели се в душата ми скръбта.

За всичко, що владеем от предци,

тъгувам — за арабските жребци,

за твоите градини и палати,

за дните на велможите богати,

за преданите ти до смърт слуги,

за царските покои и лъки,

за тези чудни рамена и лик

на властелина славен и велик.

Навярно от Яздан е предрешено

да бъде туй във пепел потопено

и всичко на врага да предадем,

и да изчезнем от света съвсем

на черния саван под тържеството.

Роди отровни плодове дървото,

със толкоз труд отгледано от нас;

и беше вече със венец-елмаз,

и слънцето достигаше далече…

А ето че само в прахта се свлече.

Такъв е всъщност краят ни печален.

Не знаем ний покой в света страдален.“

Мехраб отвърна: „Нови са словата,

но туй е същината на съдбата.

Такъв е просто земния закон:

един гладува, друг владее трон,

един се ражда, друг си заминава;

и кой какво на този свят остава?

Плачи, дори да бъдеш тигър същ —

единствен бог над нас е всемогъщ.“

Синдохт изрече: „Притчата е проста,

но не към тези думи беше моста.

И мигар мога да укрия аз

за меча, вече вдигнат срещу нас?

Когато чуеш за дърво отровно —

за своето дете мисли синовно.

И точно туй преследвах със словата,

да срещнеш по-спокойно ти бедата.“

Тук ниско се наведе кипариса,

от нейните сълзи Мехраб се слиса.

„Върти се — каза тя — ей този свод,

но не за радост в нашия живот!

Синът на Сам подобно птицелов

привлече дъщеря ни и любов

сега бушува във гръдта и млада;

тъгувам аз, че тя от обич страда.

Говорих й, съветвах я, но тя

не чува нищо, в плен на любовта.“

След думите могъщият Мехраб

в миг скочи с меча, в злобата си сляп.

В сърцето си усети гняв безкраен

и се развика като невменяем:

„Кръвта и мигновено ще пролея,

река от кръв ще потече от нея!“

Синдохт се спусна, плачейки горчиво,

през кръста го обгърна мълчаливо

и каза: „О, в минутата тревожна,

послушай ти робинята нищожна,

а след това, каквото щеш прави

със нашата нещастница, уви.“

Но я отблъсна царят вихрогон

и зарева подобно бесен слон:

„В ония дни, когато ти доби я,

аз трябваше в мига да я убия!

Но не последвах дядо си Зохак

и моето дете — е моят враг!

Тоз, който не върви подир баща си,

той няма нищо общо със рода си.

Така веднъж и тигърчето зло

е казало за свойто потекло:

«Щом в някой бой свиреп се спусна диво,

аз бащината кръв усещам живо.

Синът е длъжен вредом по света

да пази на баща си доблестта.»

Нима бедата вече не съзираш —

защо да я убия ме възпираш?

Щом се научи царят на царете,

ще връхлети със Сам и черно цвете

ще затъмни кабулското небе

за любовта на Зал и Рудабе.“

„Юнако славен — в миг Синдохт изрече, —

защо отиваш толкова далече?

И прогони ти този страх голям —

за всичко знае великанът Сам.

От Зал е известен той в Горгсаран,

завърнал се е скоро във Иран.“

Мехраб и каза: „Слушай, лунолика,

неправдата, изглежда, е велика.

Възможно ли е вятърът свиреп

да се сдружи с безоблачната степ?

От станалото щом не се страхувам —

едва ли толкова ще се вълнувам.

Известно е, че всеки би желал

да има зет преславен като Зал.

Кой Сам за сват не би приел от нас

от Кандахар, та чак до град Ахваз?“

Синдохт отвърна: „Властелине чуден,

нима те лъжа в този миг най-труден?

От твоята беда и аз линея,

със твойта скръб и грижа аз живея.

Мъдрецо, твойта реч е справедлива;

от мъката и аз едва съм жива.

И ненапразно ме намери ти

с тревога, що в гърдите ми пламти.

Ала все пак не е така ужасно

на две сърца стремлението ясно.

В Йемен Фаридун бе цар желан,

по тоя път е тръгнал и Дастан.

Угасва всеки пламък от водата,

след зимата разцъфват пак цветята.“

Тогаз от Сам писмото му показа:

„Чети КАКВО е писал на витяза.

Щом ти със чужденеца се сродиш,

завистниците си ще подлудиш.“

Макар че бе царицата разумна,

гневът у царя с нова сила лумна.

И викна, както беше разгневен:

„След миг да дойде Рудабе при мен!“

Синдохт изтръпна: страшен бе мигът,

ще я разкъса може би лъвът. Тя каза:

„Закълни се ти пред бога,

че жива ще излезе от чертога,

че няма да помръкне този край

без розата, красива като рай.“

Заставила го да се закълне,

тя с тръпна радост вдигна рамене.

А той отпусна дръжката на ножа,

достоен да прости като велможа,

и каза тихо: „За ЛЮБОВ такава

едва ли шахът ще ни отмъщава.“

Чело Синдохт наведе до земята,

що беше като слънце над тъмата

от черносмолите й дълги къдри;

при Рудабе тя влезе с думи мъдри:

„Най-после тигърът е във покой,

не ще се втурне към сърната той.

Сега без пръстен и гердан, и брошка

падни пред него и моли за прошка.“

Отвърна дъщерята: „Майко мила,

какво че с накит съм се украсила?

Синът на Сам е в моето сърце;

това, що имам, то е на лице.“

И Рудабе пред царя се показа,

като зора сияеща, в елмази,

по-свежа и от райска роза жива,

от пролетното слънце по-красива.

Щом я видя, бащата се намръщи

и си помисли: „Боже всемогъщи!“

Но каза: „Своя цар-баща петниш,

не ни приляга с тях да се сродиш!

Не може пери Ахриман да люби.

По-скоро този брак ще ни погуби!

В кахтанската пустиня като маг

отровната змия бих смазал с крак.“

С лице от янтар слушаше тя клето,

в гърдите й се късаше сърцето.

Очи надолу кротко сведе тя.

Замлъкнаха коралите-уста,

бе като тигър разярен бащата,

от всеки вик тя тръпнеше, горката.

Отиде си в покоя изтерзана,

изправи лик по-жълт и от шафрана

и с майка си замолиха твореца

да ги дари на радостта с венеца.

Менучер узнава за любовта на Зал и Рудабе

И всичко беше вече шахът чул

за радостта на война от Забул,

за цар Мехраб, за любовта-елей,

на дъщеря му, с кръв от царя-змей.

Събраха се мобедите велики,

застанаха пред шаха бледолики.

И тъй продума Менучер тогава:

„Туй, що научих, зло ни предвещава.

Пометен бе арабинът сатрап

от Фаридун, ала е жив Мехраб.

Страхувам се, че любовта на Зал

ще скърши утре клона разцъфтял

и ако легне с Рудабе в леглото,

ще се роди не син, а меч на злото;

два рода в него ще се съединят —

мед със отрова или рай със ад;

прилича ли на своя майчин род,

ще помрачи той нашия живот

и ще поиска трон, венец и злато,

за да живее като цар богато.

Какъв ще бъде вашият съвет?

Да чуя тук мобед подир мобед.“

Прославяйки го, мъдреците славни,

научени от дните стародавни,

отвърнаха: „От нас си по-разумен,

макар от нас да смяташ всеки умен.

Постъпвай, както учи те главата

и ще надвиеш даже и змията.“

Започна път да търси властелина,

че сякаш бе попаднал сред руина.

По-старият си син извика с жар

и ето що продума на Новзар:

„Към Сам, юнака, полети веднага,

отдай му почест, както се полага,

и му кажи: поеме ли назад,

и той да дойде в столичния град.“

Синът изпълни бащината дума,

със свитата се устреми по друма.

А щом дочу за този царски син,

насреща тръгна воинът-исполин,

последван на коне от взвод витязи

и слонове с литаври и елмази.

От коня слезе Сам, юнакът стар,

поклон направи славният Новзар.

И срещнаха се те със думи благи,

като баща и син, добри и драги.

Синът изпълни бащината воля,

а гордият юнак изрече: „Моля,

що пожелае шахът — е закон,

за мен е слънце неговият трон.“

Започна пир, невиждан под звездите,

със Сам да са — бе радост за бойците.

Килим постлаха, с чаши във ръце

за властелина пиха от сърце,

за Сам и за Новзар, и още други,

със днешни и със минали заслуги.

Седяха и пируваха в нощта;

в прозорците надникна утринта;

пред шатрата забиха барабани,

взе всеки своя меч, стрели, колчани;

и смелите мъже сред шум и прах

поведе Сам към своя славен шах.

Щом той научи за вестта-отрада,

да украсят двореца заповяда.

И сякаш ново слънце озари

степта от град Амол до град Сари.

А всеки воин, цял във тежки брони,

за чудна среща своя кон подгони.

В безкрайното поле от рид до рид

блестяха меч до меч и щит до щит.

Под гръм на барабани и литаври,

с подаръци — заслужените лаври —

иранците, развели стяг до стяг,

излязоха да срещнат госта драг.

Сам пристига при Менучер

Сам бързаше към шаха, край двореца

велможите посрещнаха храбреца.

И щом съгледа властелина свой,

чак до земята се наведе той.

А шахът стана от престола златен,

усмихна му се и със жест приятен

до себе си на трона го покани,

почете го със думи най-отбрани,

а след това за боя в Горгсаран,

за дивите безброй в Мазендеран

най-ласкаво започна да го пита,

а Сам отвърна със душа честита:

„Да те закриля, царю, този свод!

Към теб да нямат враговете брод!

Аз бях в града на дивите нелепи —

от лъвове дори са по-свирепи,

по-бързи — от арабските жребци,

по-страшни — от иранските бойци.

Съгледаш ли сегсарските потери,

ти би ги взел за яростни пантери.

Щом чуха те за набега велик,

безумна злоба ги обзе за миг.

Напуснаха града със вой злокобен,

заеха всеки рид и дол удобен

в степта, от техните дружини черна,

изчезна слънцето в мъгла безмерна.

Насреща те стремително влетяха,

крещейки оглушително, вървяха.

Огънаха се нашите редици

пред ужаса от тези зли войници.

Тогава с гръмък вик и гняв голям

към всички диви се понесох сам.

Ударих коня, стегнах аз колчана,

размахах страховито боздугана

и где когото стигнех, като вреж

разкъсвах. И побягна тази гмеж.

Синът на Селм съгледах боязливо,

той като вълк се втурна мълчаливо.

Керкуй се казваше витязът млад,

бе строен и прекрасен, но злорад,

че на Зохак-злодея беше внук,

и много воини бе погубил тук.

То сякаш орди скакалци и мравки

прииждаха за сладостни гощавки.

Чак до небето се издигна прах,

у нашите бойци съзирах страх.

И ето — с боздугана си могъщ,

напред политнах като тигър същ.

Огънаха се враговете прашни,

и ударите ми звъняха страшни.

Ала Керкуй чу моя боен вик,

видя добре и устрема велик,

и тръгна с ласото си срещу мене,

подобно слон, що в яростта си стене.

Той искаше за миг да ме завърже,

но аз успях да се отместя бърже.

Взех мигновено своя лък огромен,

стрелите подредих и безподобен,

започнах да ги пращам с вик зловещ,

по-бързо и от огъня горещ.

Аз мислех, че главата му към шлема

съм приковал, подобно диадема.

Но изведнъж из облака от прах

с индийския си нож пое без страх.

И ми се стори: даже планината

пред него би отстъпила в борбата.

Летеше той към мен неустрашимо,

очаквах го с едва забележимо

вълнение: туй беше гневен див.

За пояса го хванах мълчалив

и влязохме във боя ръкопашен;

дори от слон разсърден бе по-страшен,

когато го прострях върху земята —

дъхът му полетя към небесата.

Щом беше предводителят им смазан,

сганта се разпиля със вик, с боязън.

В планинските оврази и долини

се изпокриха вражите дружини.

Пресметнахме убитите бойци —

дванайсет хиляди лежаха мъртъвци.

А диви — триста хиляди в покоя

чернееха, замлъкнали след боя.

Но мигар съществува нейде враг,

що би уплашил твоя воин драг!“

Чул разказа за боя на храбреца,

възнесе шахът радостно венеца.

И заповяда да започне пир,

че бе настъпил на земята мир.

В нощта звъняха чаши и барбати,

и бяха думите за Сам благати.

Но засия отново утринта,

отвориха и шахската врата

и към престола пак пое смирено

юнакът, със желание стаено,

да спре пред тоз, що беше величал,

и му разкаже за Мехраб и Зал.

Но знак на вожда Менучер в миг стори,

за друго неспокоен заговори.

И каза на героя-исполин:

„Войската събери под свода син;

в Кабул да лумне плам до небесата,

да изгори и на Мехраб палата,

оставил неговите дни без брод;

от дракона той води своя род.

Живот подобен цар не заслужава —

покоя на народите смущава.

Кабулските велможи до един —

и тези, що от царя имат чин

и са в двореца му като орляк,

със прародител царя-змей Зохак —

под твоя меч да паднат без пощада,

на змейовото племе тъй се пада.“

Видял, че шахът е обзет от гняв,

наведе се юнакът белоглав,

целуна трона и докосна с устни

на властелина пръстена изкусен

и каза: „Ще изпълня твойта воля,

за друго аз не мога да се моля.“

Поведе той войската бързонога

сред облаци от черен прах до бога.

Сам се отправя на война с Мехраб

И думите ненавистни на шаха

в Кабул до Зал и царя долетяха.

Потресен беше всеки от вестта,

в двореца падна като здрач скръбта.

Мехраб, Синдохт и дъщерята чудна

ридаеха в минутата най-трудна.

Обзет от гняв, изправил гордо стан,

замина скоро от Кабул Дастан,

замислен: „Нека дракона пристигне

и нека всичко тук смъртта постигне,

но щом Кабул ще разрушим без време,

то най-напред главата ми да вземе.“

Препускаше към Сам витязът млад,

душата му приличаше на ад.

А щом научи за това бащата,

че Зал насам се носи през полята —

да се строи войската даде знак,

развяха Фаридуновия стяг.

Забиха барабаните за среща

и се запъти Сам със гръд гореща.

Край слона-планина вървеше слон,

под пъстри знамена — цял небосклон.

Баща си зърнал, Зал от коня скочи,

пеша към Сам-юнака се насочи.

И свитите оставиха конете.

Синът с поклон боеца стар почете,

целуна пред нозете му земята…

Но беше непреклонен там бащата.

Отново Зал възседна своя кон,

огромен, сякаш беше златен склон.

Иранските велможи се събраха

и техните слова разумни бяха:

„Ти нарани сърцето на баща си,

поискай прошка и смири яда си.“

Дастан отвърна: „Не, не ме е страх,

за всички краят е едничък — прах.

А щом е умен, господ да го пази,

той думата си няма да погази.

Сам може днес да ме кори, но знам,

че утре ще го мъчи черен срам.“

Поведе свойта свита Зал спокоен

към шатрата на Сам, към стана боен.

И щом го зърна воинът-великан,

при него беше пуснат в миг Дастан.

Синът пристъпи към бащата славен,

простря се по очи със дъх задавен;

прослави най-великия юнак

и тъй през сълзи проговори пак:

„От радостта да бъдеш озарен!

Законът да почиташ всеки ден!

Дробиш ти с меча даже и елмаза,

когато запламти у теб омраза.

Щом в боя литнеш ти със коня-чудо,

врагът като от огън бяга лудо.

А щом замахнеш с боздугана як,

трепери свода и настъпва мрак.

Светът цъфти от твойта правда свята,

със нея те прославят по земята.

И тя е тази, що дарява мир;

блести от нея слънчевата шир.

Единствен аз за радостта не знам,

макар че се наричам: син на Сам.

От птица бях отгледан в небесата,

със никой не враждувам по земята;

и не намирам никаква вина,

която да ми причини злина.

Вината ми е, че на Сам съм син.

Нали е чест родител-исполин,

но ти отритна младенеца леко

и го остави на върха далеко,

осъден нечовешки да ридае

и майка му пак радост да не знае.

Израснах аз без мляко и без люлка,

в гнездото страдах, свит като шушулка.

Захвърлил ме с безжалостна ръка,

ти ме наказа да раста така.

И със Яздан започна спор безмерно

кое е бяло и кое е черно.

Но той не ме забрави както ти,

под облаците бог ме защити;

усети ум и мъжество витяза,

пред царя на Кабул се той показа,

пред този, що е с трон, венец и меч

и винаги говори умна реч.

Аз посетих Кабул по твоя воля,

ти сам ми предостави тази роля,

заклевайки се бащински тогаз:

«Дръвчето твое ще отгледам аз.»

Какво ми праща тук Мазендеран?

Защо замина ти от Горгсаран?

Навярно за да сринеш до основи

това, що съградих през дните нови!

Руши го, накажи ме ти със смърт,

покорен съм пред бащиния съд.

С пила да ме разкъса караула —

ала Кабул не споменавай с хула.

Каквото искаш ти със мен прави,

но само на Кабул не се гневи.“

Изслуша Сам словата на сина си,

глава отпусна и смири яда си.

Той рече: „Всичко, що разказа ти,

е истина, като звезда блести.

До днес от мене само скръб изпита,

не те отгледах аз с душа честита.

Разкри ми ти и своята любов —

отново се показах аз суров.

Сега не се сърди, че нямам сили

пред твоите сълзи, за мене мили.

Писмо до шаха славен ще изпратя,

ти сам ще му го предадеш в палата.

И в оня миг, когато той те види,

едва ли с дума зла ще те обиди.

Държавното сърце ще се затрогне

пред моята молба да ти помогне.

Щом той реши към нас да бъде благ —

ще се сродиш със вчерашния враг.

Лъвът е длъжен смело да напада,

и плячката сама пред него пада.“

Синът с поклон се сведе до земята,

с гореща благодарност към бащата.

Сам пише писмо до шаха и го изпраща по Зал

Повика писаря юнакът стар

и много думи там изрече с жар.

Но бяха първо към Яздан словата:

„Той бил е и ще бъде в небесата.

На всичко той е вечен властелин,

ний много роби сме, Изед — един.

Той управлява цялата природа;

върти над нас неуморимо свода.

Звездите пали, гони мрака чер,

о, вечно да закриля Менучер!

По времето на пир си ти омаен,

във битката гневът ти е безкраен.

Рушиш прегради, вдигнал боздугана

за нас си ти закрила и охрана.

Развял високо славния ни стяг,

кръвта смразяваш ти на всеки враг.

А метнеш ли и копие с ръката,

превръща се на прах и планината.

Навред ти справедливо управляваш,

дори сърната с тигъра сближаваш.

Бях млад, когато шаха ме привлече,

сто двадесет години имам вече.

И — камфор — свети моята коса,

като венец от тези небеса.

Твой роб, летях безумно в битки люти,

сражавах се с магьосници прочути.

Кой конник като мене бе видял,

от храброст и от слава засиял?

Не се ли покори Мазендеран

под силата на тежката ми длан!

Ако не бях роден с такава сила

и славата не бе ме извисила —

то би загинал този свят лукав

от змея, плаващ във река Кешаф.

Огромен беше змеят великан,

подобно път — от град до град прострян.

Трепереха от него всички хора,

на стража те стояха без умора.

Той изпотреби птиците в небето,

затри и зверовете из полето.

От неговия огнен дъх сокола

изгаряше върху земята гола.

Разтапяше с дъха си и орела:

мощта му даже кита би помела.

Разбягаха се хората, стадата,

той беше господарят на земята.

И в оня миг, когато аз разбрах,

че змеят е посял у всички страх —

ръце издигнах към Яздан смирено,

да подкрепи сърцето ми ранено.

Във името на неговия трон

възседнах коня, едър като слон,

взех боздугана бикоглав в ръката,

лъка и щита взех на рамената

и се понесох смело, пълен с жар,

да смажа в боя тоя огнен звяр!

Прощаваше се тъжно с мене всеки,

решил, че си отивам аз навеки.

Достигнах змея великан без страх:

обрасъл с косми, страшен го видях.

Езикът му чернееше отровно,

подобен беше на дърво вековно.

Очите му — потънали във кръв:

щом ме съгледа, ревна като лъв.

Изтръпнах, господарю, аз тогава,

че сякаш ме заля гореща лава.

В мъгли и дим потънах изтерзан:

то сякаш бях сред страшен океан.

От този рев изтръпна и земята,

като морето чинско се замята.

Извиках аз, нададох лъвски вой,

тъй както подобава на герой.

Избрах една стрела със връх елмазен

и се прицелих в змея тъй омразен.

И тъй се мерех точно в него аз,

че да зашия гнусната му паст.

Стрелата я заши и пред кръвника

все тъй остана да лежи езика —

за втори път опънах тетивата

и го приших безжалостно в земята.

Отпуснах пак натегнатата връв —

от змейовата паст изригна кръв.

Той се съвзе — обзет от ярост, стана…

Но аз замахнах смело с боздугана,

пришпорих слоновидния си кон

и с помощта на моя небосклон

така по темето ударих змея,

че сякаш канара сломи злодея.

Огромната глава бях съкрушил,

бушуваше кръвта, подобно Нил.

А той лежеше див и безотраден,

бе мозъкът му като хълм грамаден.

Препълнена от кръв Кешаф потече

през този край, спасен от злото вече.

Народът се завърна от горите;

прославяше ме всеки до звездите.

Светът от мен се беше изумил,

узнал, че змея страшен съм убил!

Единодушно бях наречен там

от всички: Едноударният Сам.

Завърнал се, доспехите ми бойни

се свлякоха на късове безбройни

и бронята на коня се разпадна,

че тази битка беше безпощадна.

А край Кешаф до делото голямо

единствено бодил растеше само.

Но ако трябва всичко да предам,

това писмо е късичко за Сам,

че много пъти сред полето бойно

косях главите вражи неспокойно.

Където литнех с коня устремен,

дори лъвът се криеше от мен —

намерил във седлото славно трона,

поставен не в дворец, а върху коня.

Цял Горгсаран и цял Мазендеран

получи ти чрез моя боздуган.

Забравях аз за дълг и за родина,

когато те прославях по чужбина.

Но някак си десницата корава,

що дълго с боздугана се сражава,

уви, не е с предишната си мощ;

на рамото ми сякаш тегне кош,

за ласото ръката ми е слаба;

изгуби свойта прежна сила раба.

И мисля, че настана вече време,

Зал пояса и скиптъра да вземе.

Като баща си ще се бие той,

със нова чест ще те покрие той.

Ала едно желание Зал има,

към теб една молба неповторима,

която и великия Изед

би чул, добър и праведен навред.

Слугите най-покорно молят шаха

за радостта, що се заражда плаха.

До теб навярно е слухът дошел,

че някога пред Зал съм се заклел;

когато слезе той от планината,

аз произнесох клетва пред страната —

каквато и да каже той молба,

да я изпълня с радостна съдба.

И ето, плаче той сега пред мене,

сърцето му кърви, пламти и стене:

«Обесен да ме видят в град Амол,

ако сломиш кабулския престол!»

Ти знаеш, че израсна при орела,

самотен, тъжен и с душа несмела.

Но изведнъж кабулската луна

го ослепи с омайна светлина;

по нея своя разум той изгуби.

О, нека твоят гняв не го погуби!

Покой не знае той по цели нощи

и заприлича тук на живи мощи.

Невинен, колко сълзи е пролял —

затуй и тази клетва съм му дал.

Изпращам ти го с тежките неволи.

Когато пред престола те помоли —

ти постъпи достойно с моя син,

тъй както би постъпил властелин.

Синът ми е отрада и отмора,

сред мъките — едничката опора…

Привет на шаха и бойците там

от Сам-юнака, със баща Нейрам!“

Писмото бе написано, бащата

на Зал го връчи, с трепет във душата.

На стремето синът постави крак,

за път тръбите затръбиха пак.

Последва го и свитата — витязи,

готов бе всеки туй писмо да пази.

Когато с радост се понесе Зал,

остана Сам сред края разцъфтял.

Мехраб се гневи на дъщеря си

Изплашен, и Мехраб бе вече чул,

че Сам с войска е тръгнал към Кабул.

Извика той Синдохт и мигновено

за Рудабе и каза разярено:

„За спор със шаха нямам сили аз —

едничко ми остава в този час:

да ви обеся двете на площада.

Навярно тъй ще имаме пощада

от шаха, своя тежък гняв смирил,

що пак със радост би ни озарил.

Кой воин бих изпратил срещу Сам?

Кой с него би започнал бой голям?“

Щом той към нея думите изрече,

Синдохт приседна в размисъл далече.

Бе с остър ум и прозорлива тя.

Догадка чудна блесна в паметта.

Затича се към неговия трон

и каза с най-признателен поклон:

„Владетелю, послушай мойто слово,

а след това се разгневи сурово.

Ти по-добре дай ключа от хазната.

Знай, от нощта се ражда светлината.

И колкото да бъде дълга, тъмна,

все пак настава време да се съмне.

Пак идва ден от слънце осиян,

чудесен като лал от Бадахшан.“

Но той с такива думи я превари:

„Не ме замайвай ти със притчи стари!

Щом можеш, бързай тук да ни спасиш,

че иначе сред кърви ще лежиш.“

Синдохт на рамото му длан положи:

„Едва ли да се мре ще се наложи.

Сама ще ида пред врага коварен,

ще го огрея с поглед лъчезарен

и ще му кажа, че по всеки друм

не с меч се побеждава, а със ум.

За себе си не ме е страх,

но само дарението ти да е голямо.“

Той каза: „Ето ключа от хазната,

че тя е нищо пред мира в страната.

Вземи венец, престол, коне, робини —

при Сам иди под небесата сини.

Щом тези дарове му връчиш ти,

навярно всичко той ще ни прости.“

„Да — тя изрече, — щом цениш живота,

отдай, когато трябва, и имота.

Но тръгна ли под знойното небе,

със нищо не обиждай Рудабе.

Да я заваря тука невредима;

пред мене дума дай неповторима.

За себе си не се страхувам аз —

за нея ме е страх от този час.“

Тя чу от него клетвата свещена,

започна да се стяга възродена.

Облече се в брокати златоткани,

накичи се с елмази и гердани,

взе злато — триста хиляди динари,

атлази нови и коприни стари.

За шестдесет коне разпореди —

да им поставят сребърни юзди;

а шестдесет робини най-приятни

в ръцете си държеха чаши златни,

със бисери зелени, светлосини,

примесени със камфор и рубини.

За сто камили тя отдаде знак,

за сто катъра с издръжлив гръбнак,

поиска и венец, елмази дивни,

верижка златна, обеци и гривни;

от бисери блестеше златен трона,

тъй както звезден свети небосклона;

като огромен конник бе висок,

до двайсет лакти беше той широк.

На четири индийски слона сложи

подаръци за славните велможи.

Сам приема даровете от Синдохт и дава клетва да не напада Кабул

Керванът бе приготвен и за миг

възседна коня тя като войник.

Със румския си шлем напред вървеше,

що, златен, над челото и блестеше.

Пред шатрата на Сам прибра камшика,

един от съгледвачите повика;

при Сам да влезе след това му каза,

да извести с най-точни думи княза,

че е дошла в Забулския му стан

посланицата на Кабулистан,

която чак от цар Мехраб му носи

послание с най-трепетни въпроси.

Вестта предаде момъкът на Сам

и във очакване застана ням.

Синдохт остави стремето и ето

прекрачи прага с плахост във сърцето.

Устата и благословиха шаха,

за Сам храбреца думите и бяха.

Динарите, робините красиви

и всеки дар, с конете дългогриви,

тя му обрече с радостен поклон,

а той се изуми на своя трон.

Скръсти ръце и мислеше замаян:

„С какво заслужих този дар безкраен —

и при това жена, а не витяз,

с писмо при мен пристигна в този час.

Ако приема славния и дар,

ще разгневя аз своя господар.

Откаже ли го моята десница,

ще ме напусне Зал, подобно птица.

Обиден, няма вече да го зърна.

Какво на всеки срещнат ще отвърна?“

Главата си той вдигна замечтан

и каза: „Да е всичко за Дастан,

че туй е славна радост поднебесна,

дар от кабулската луна чудесна.“

Царицата разцъфна като цвят

и рече си: „След този дар богат,

донесен вече отдалеч с кервана,

ще дойде тука радостта на смяна.“

Тя бе довела три девици чудни,

три кипариса, лилии изумрудни.

Държеше всяка по един потир,

с рубини, тюркоази и сапфир.

Посипаха елмазите пред княза,

той пламна цял, но нищичко не каза.

След даровете, след честта голяма,

останаха със княза само двама —

тъй промълви царицата пред Сам:

„От теб по-умен, по-добър не знам.

На старите ти връщаш младостта,

а младите огряваш с мъдростта.

Завърза и ръцете ти на злото

и с меча път проправи на доброто.

Щом грешник търсиш — грешен е Мехраб,

макар че лее сълзи като раб.

Ала в какво народът е виновен?

Невинен ли ще мре в часа лъжовен?

Почитаме те ние от отдавна,

слуги сме, прах под стъпката ти славна.

Страхувай се от този, що над нас

създава, управлява всеки час.

Смъртта, войната е за него чужда

и глупаво е да се мре без нужда.“

Отвърна Сам: „Ти може би хитруваш,

но знай — не трябва тук да се преструваш.

Не си ли ти царицата? Кажи,

где Зал със дъщеря ти се сдружи?

С какви достойнства тя плени витяза?

Дали е по-прекрасна от елмаза?

С какъв е ум, познания и нрав —

от правдата ще стихне моят гняв.“

Синдохт с най-нежни думи проговори:

„Юнако, няма като тебе втори!

С такава клетва тук се закълни,

над цял Забулистан да прозвъни.

Дай клетва, че не ще направиш зло

на мен и цялото ни потекло.

Дворец аз имам и богатства златни,

и много са роднините ни знатни.

Дай дума и на всеки твой въпрос

ще отговоря като искрен гост.

И всичко, що владее град Кабул,

от мене ще го имаш във Забул.“

Владетелят подаде си ръката

и промълви на клетвата словата.

Дочула този отговор омаен,

на дружбата обета най-сияен,

за миг пред Сам целуна тя пръстта

и заговори, в плен на радостта:

„В рода на цар Зохак съм аз родена,

жена съм на Мехраб и откровена

признавам, че съм майката на таз,

що е залюбил твоят син-витяз.

В двореца всички — бог ни е свидетел

в нощта до утринната благодетел,

за Зал се молим — тръпно свели лик,

за тебе и за шаха най-велик.

Пристигнах аз да чуя: за приятел

кого ти смяташ, кой за зложелател?

И щом сме грешни, от престъпен род,

със недостоен трон под този свод —

презри излишни мъки и неволи:

главата ми пред теб да се търколи.

Но хората невинни запази,

че те на никого не са врази!“

Словата и пред славния владетел

звучаха като божа благодетел.

Със стан-топола и лице-лале,

пред Сам трептеше сякаш със криле.

Той рече: „Клетвата не ще погазя,

дори да пламне в мойта гръд омраза.

Мир вам! За тебе и за твоя род

не ще угасне този небосвод!

Съгласен съм сред моите палати

да се обича Зал със дъщеря ти.

Макар от други род и с друг закон —

и вие сте достойни за свой трон.

Такъв е този свят и не е срамно,

ако отсъдим някой ден измамно.

Ний всички сме създания на бог,

ту милостив е той към нас, ту строг.

Един захвърля ниско, друг издига,

един ликува, влачи друг верига;

един върви доволен, в път победен,

а други изнемогва с дъх последен.

От прах далечен сме родени в грях,

накрая трябва пак да станем прах.

Пламти у мен молбата ти горчива,

тя се превърна на частица жива.

До Менучер писмо написах аз,

за всичко му разказах с искрен глас.

Пое го Зал със радостна десница,

към шаха полетя, подобно птица;

и — сякаш вихър — литнал над степта

със коня не докосваше пръстта.

С Дастан ще бъде шаха най-сърдечен,

ще си помисли той под свода вечен:

— Щом питомецът на орела див

сега от сладка мъка е щастлив

и щом скърби за него и луната,

ще ги сбере във радостта съдбата…

Да бях видял аз внучката на змея,

по-иначе говорил бих за нея.

И със рубини бих я одарил,

че може би е чудна, с шепот мил.“

Отвърна тя: „Щом войнът богоравен

желае да ми бъде гост най-славен

и с почит до небето да ни вдигне —

за нас ще бъде чест, ако пристигне.

Когато шахът озари Кабул,

ще трепне всеки, името му чул.“

Сам се усмихна, тя разбра горката,

че беше я отминала бедата.

Той се обърна с думи най-добри:

„Ти повече за нищо не скърби!

Ще бъде най-щастлива дъщерята.“

Синдохт поклон направи до земята,

сбогува се с юнака исполин,

лицето и от радост бе рубин.

Бръз вестоносец полетя веднага,

вестта до царя на Кабул бе драга:

„Открих към радостта вълшебен мост,

добро очаквай, с него — славен гост.

И аз ще тръгна тези дни обратно,

че времето изглежда вече златно.“

Пак затрептя лъчистата зора,

лазурна, поднебесна и добра.

Синдохт със взор от радостта преславна

пое към Сам във шатрата държавна.

Посрещнаха я със тържествен вик,

като луна бе нежният и лик.

Тя влезе и пред Сам поклон направи,

с витязите започна да го слави.

А след това сърдечно се сбогува —

готова за Кабул да отпътува,

за да подготви царския палат

за среща на прескъпия си сват.

„Пътувай денонощно — каза Сам —

и всичко разкажи на царя там.“

И ето, бе готов за път кервана.

Невиждан бе до днеска армагана

за цар Мехраб, за славната царица,

за милата невеста — хубавица.

Това, което имаше в Кабул —

стада, дворци, градини, пълни с гюл,

брокати пъстри и килими-чудо, —

Сам и поднесе, пламнал в чувство лудо.

А след това взе нейната ръка

и в нова клетва потвърди така:

„Най-радостна в Кабул се завърни,

не се страхувай: идват светли дни.“

И тя разцъфна дважди по-прекрасна,

звездата, що я водеше, бе ясна.

Зал пристига при Менучер

Сега ще ви разкажа за Дастан,

към шаха полетял със коня вран.

Щом Менучер узна, че към двореца

е тръгнал Зал, синът на Сам-храбреца,

иранските велможи той изпрати

да го посрещнат с думи най-благати.

Пристигна вече младият сокол

и ето го пред славния престол.

Пред шаха той целуна в миг земята

и го възхвали чак до небесата.

Лежа той дълго, целият във прах,

доде го дръпна трогнатият шах;

изрече от праха да го измият,

лицето му със мускус да натрият.

До трона го доведе знатен мъж

и го попита шахът всемогъщ:

„Витязе, може би си изморен,

навярно си пътувал нощ и ден?“

Отвърна Зал: „Щом бързах аз към шаха,

какво че в пътя ветрове вилняха!“

Тогаз прочете Менучер вестта,

лицето му в усмивка разцъфтя.

На своя трон той тежко се изправи:

„Да, не една беда ни ти направи.

Добре разбирам тъжните слова

на Сам — и съм тревожен от това, —

но е едно над нас това небе:

съгласен съм да вземеш Рудабе.

Бъди щастлив, обичай я блажено,

така навярно ти е предрешено.

Ти два-три дена остани в двореца,

додето аз размисля под венеца.“

Поставиха пред тях софра от злато,

започна да пирува Зал богато,

приседнал сред иранските велможи,

що сладък руд гръдта им разтревожи.

Завърши този пир, но зад стените

със чаши продължиха големците.

А Зал пое пак златната юзда,

възседна коня вран и след града

препусна под небето полунощно,

че бе му светло, сладко и разкошно.

На сутринта, препасал строен стан,

сияейки, пред трона спря Дастан.

Прегърна го достойно властелина

и го прослави като юначина.

След туй той заповяда на жреците,

на звездобройците и мъдреците

да прочетат по свода заблестял

предначертаната съдба на Зал.

Не жалейки умение и сили,

четяха те, взор морен устремили.

Три дена не повдигнаха лице

от таблиците звездни на ръце.

И след това продумаха на шаха:

„Сърцата ни съдбата му узнаха.

На дните неизменния поток

ще потече по-бистър и широк.

За Рудабе ще се ожени Зал,

ще имат син, от слава засиял.

Ще преживее много дни, години,

ще победи царе и исполини,

недал на враговете наши мир,

несрещнал равен нито в бой, ни в пир.

Щом неговият кон напред поеме,

врагът му ще се строполи без време.

Не ще лети над шлема му орел,

не ще намери друг юнак по-смел.

Ще бъде великанът, що стогласо

към лъвовете ще лети със ласо.

А щом се умори в пореден бой,

с онагра цяла ще закусва той.

За шаха наш ще е докрай слугата,

опора — за народа и войската.“

На мъдреците заповяда шаха

да крият туй, което предвещаха.

Мобедите изпитват Зал

Повика шахът чудния витяз,

за славен изпит бе настанал час.

Седяха мъдреците покрай трона,

а Зал — звезда сияйна в небосклона —

бе посред тях, готов с душа честита

да отговори кой каквото пита.

Дастан бе с остър ум и досетлив,

започна първият мобед вежлив:

„Кажи какво е туй; стоят зелени

дванайсет кипариси подравнени;

по трийсет клони има всеки там

и на парси такъв е броят, знам.“

„Витязе славен — вторият продума, —

два чудни коня все летят по друма:

единият — същ гарван полетял;

сияе вторият като кристал.

Препускат те под тези небосклони,

но никой другия не ще догони.“

Чу Зал добре и третата задача:

„Пак вижда шахът тридесет ездача.

Един изчезва и се появява,

все тридесет числото им остава.“

Четвъртият поде: „Ливада тучна;

зеленина, шуми реката звучна.

Но идва някой със коса ужасна,

пристъпя из ливадата прекрасна.

Изсъхналото, цъфналото там

коси, останал за молбите ням.“

А петият: „Аз зная две тополи,

като камъш морето са проболи —

с гнездо на най-високия си клон

на птицата да дава то подслон.

Отлитне ли — тополата тъмнее,

на другата щом кацне — зеленее.

За през деня избира си едната,

на другата тя каца в тъмнината.“

А шестият продума: „Сред скалите

белее град, наравно със орлите.

Но всички от приоблачния връх

в пустинята едва поемат дъх,

издигат къщи и градят дувари,

на роби се делят и господари.

Дори не си припомнят за града,

забравили и сетната следа.

Ала пръстта за миг ще се разтвори,

ще рухне всичко и ще заговори

все някой за прекрасния им град,

где всеки би царувал горд и млад…

Разкрий сега това, що чу спокоен,

да бъде твоят отговор достоен.

Щом разгадае всичко тук синът —

на мускус ще превърне той прахът.“

Зал отговаря на мобедите

Замислен отначало бе Дастан,

но се изправи, гордо вдигна стан.

И засиял, сред вгледаните взори,

така на мъдреците отговори:

„Дванайсет кипариса са пред мен,

с по трийсет равни клона, с цвят зелен;

дванадесет са месеците, дните

са трийсет; и се сменят под звездите,

тъй както шахът сменя някой шах,

а след това и той изчезва в прах.

Сега и за конете ще разкрия,

що все летят по-бързи и от сприя:

сияе белият като кристал,

след него черният е полетял.

Тъй времето се носи в бяг безкраен,

нощта изтлява, идва ден омаен.

Те като дивеч пред палаш летят,

без миг да се настигнат в този свят.

Какви са тези тридесет ездача,

що покрай шаха се надбягват в здрача?

Един изчезва и се появява,

все тридесет числото им остава.

Луната сменя новата луна:

така е от прастари времена.

И за тополите аз всичко зная,

за птицата пред вас ще разгадая:

от знака на Везните до Овена

Земята в тъмнина е потопена.

Но спре ли под съзвездието Риби,

сияят даже сетните колиби.

Тополите са две небесни длани,

препълнени от сълзи и нирвани.

А птицата е слънцето красиво,

що грее и залязва мълчаливо.

А ето и за оня чуден град —

небесният и вековечен свят.

Ний временно живеем сред пустиня,

где нашата душа като робиня

усеща мъка или пък се радва

на свода под надвесената брадва.

Но гръм ли екне или земетръс —

разпъват ни стенания на кръст;

и се превръщаме в прах непотребен,

поели пак към оня град вълшебен.

Класът ни плоден друг ще събере,

ала и той тук няма да се спре.

Така било е и така ще бъде —

отдавна, вчера, днеска, утре, всъде.

С доброто само замини на път —

безсмъртен с него ще си и отвъд.

А бил ли си обзет от зло и корист,

с край тежък ще е земната ти орис.

Палати до Сатурн да вдигнем ние,

пак черния саван ще ни покрие.

И с трепет ще склопим очи, със страх

пред мисълта, че ставаме пак прах…

И ето го човекът със косата,

пристъпя безпощадно из тревата.

Изсъхналото, цъфналото там

коси, останал за молбите ням.

Трева сме ние, времето — косачът,

що ни коси и ни обгръща здрачът;

не гледа той кой млад е и кой — стар,

косилото размахва страшно с жар.

Такъв е той — законът на всемира;

роденият ще трябва да умира.

Едва дошли, поемаме на път,

сега сме тук, а подир миг — отвъд.“

Зал открива своето мъжество пред шаха

Тъй Зал със слово умно и сърдечно

пред Менучер сне булото предвечно.

Светлееха от радост и мъжете;

а шахът със похвала го почете.

Отдаде знак: започна чуден пир,

луната засия като кумир.

До полунощ искреше вино руйно,

юнашките глави въртеше буйно.

Но свърши всичко, сводът запламтя,

конете бързи цвилеха в нощта,

бойците за ръцете се държаха,

излизайки след този пир на шаха.

Когато вече зазори навън,

витязите се вдигнаха от сън.

Пристегна пояс Зал и се изправи

и като лъв пред шаха се представи

с молба: по-скоро да му разреши

баща си Сам в Забул да утеши.

Той каза: „Трябва да замина вече,

без своя син остана Сам далече.

Целунах трона, поживях в двореца,

навек съм озарен и от венеца.“

Отвърна шахът: „Още остани,

пред теб години има, а не дни.

Не Сам те вика през една пустиня —

ти бързаш към кабулската княгиня.“

Той каза да ударят барабана,

в полето бойно шум и глъч настана.

Юнаците жадуваха борби

под звън литаврен, екот на тръби.

Препускаха те с лъкове в ръцете

и стреляха, тъй както в боевете,

а с копия след туй и боздугани

се спускаха, подобно великани.

Следеше Менучер от своя трон

бойците, устремили кон до кон.

Такъв юнак до днес не бе видял,

какъвто беше във ездата Зал.

Израсло бе едно дърво в полето,

години то подпираше небето.

Зал каза свойто име, грабна лък

и се понесе покрай него в кръг.

Прицели се — и подир миг стрелата

прободе ствола мощен през средата.

Но трима войни копия държаха,

зад щитовете тежки те стояха.

Остави своя страшен лък Дастан,

прихвана здраво копието с длан;

пришпори коня вран и пак се спусна,

бе ненадминат в битката изкусна:

сред прахоляка всеки в миг зарита,

че наведнъж проби той трите щита.

Тогава шахът славен проговори:

„Кой с този великан ще се пребори?

На лък и меч не знае равен той,

сега със него започнете бой.“

туй бе шега, ала шега горчива,

честта на всеки воин беше жива:

изпитаните храбреци напред

препуснаха; витязът трепна блед.

Юнаците се носеха стремглаво.

А той отново шибна коня здраво.

Избра за миг най-силния от тях,

що никога не бе усетил страх,

стремително политна той към него —

смущение невиждано обзе го;

но — тигър — Зал на пътя му застана,

за кожения пояс го подхвана,

издигна го, захвърли го в прахта.

Бе всеки изумен от храбростта.

И хвалейки го, ей така си каза:

„Светът не е видял като витяза.“

Продума шахът: „Под звезда щастлива

да не познае Зал съдба горчива!

Загива, който с него влезе в бой!

Обрича в траур свойта майка той.

Лъвът такава сила не познава,

дори и китът тъй не се сражава.

Щастлив е Сам — боецът исполин —

с такъв храбрец, с такъв ирански син.“

Зал слушаше горд царя на царете,

зарадваха го с думи и мъжете;

с венци, със скъпи кожи и брокати,

те влязоха във шахските палати,

где толкоз щедро Зал бе одарен,

че всеки се огледа изумен:

престол от злато и венец елмазен,

верижка, пръстен, пояс, плат атлазен

и съдове от злато и сребро,

коне и роби — сякаш из ведро

дарът на Менучер се бе излял;

праха пред шаха пак целуна Зал.

Шахът пише на Сам, че раз решава женитбата на Зал и Рудабе. Сам известява и Мехраб

Написа Менучер писмо до Сам.

С най-топли думи се обърна там:

„Юнако, вредом славен от мълвата,

що с лъвска смелост влизаш във борбата!

Не е видял човешкият всемир

на теб подобен, в бой или във мир.

Зал, този воин, силен не от вчера,

пред който би отстъпила пантера,

герой, що с кон и меч сияе всъде,

чиято светла слава ще пребъде,

през тези дни ми беше гост желан

и всичко ми разкри като на длан.

Разбрах добре молбата му заветна:

благослових го, момъкът просветна.

От лъв, роден сганта да победи,

по-страшен лъв в света ще се роди.

Изпратих го със думи благонравни —

небе, пази го там през дните славни!“

Чак доземи се поклони витяза,

замина по-сияен от елмаза.

Написа до баща си: „Татко скъп,

от шаха се завръщам аз без скръб,

с подаръци нечувани, брокатни:

венец и трон, коне, динари златни.“

Прочел вестта, Сам трепна белобрад,

от старец беловлас той стана млад.

По вестоносец той писмо изпрати

до цар Мехраб със думи най-благати:

как Зал е бил приет от Менучер

и как се е разсеял мрака чер.

„Щом се завърне тука Зал, веднага

ще се подготвим, както се полага.“

Пристигна вестоносецът в двореца,

по-ярко грейна на Мехраб венеца.

Кабулският владетел беше драг,

че сват му става вчерашният враг:

мъртвец възкръсна сякаш от смъртта

или се върна старец в младостта.

Танцьорки надойдоха и свирачи,

потънаха в игрите куп ездачи

и цар Мехраб започна да пирува,

разбрал, че целият Кабул ликува.

Синдохт да влезе — царят даде знак,

така й каза, радостен и благ:

„Премъдра моя, чуден е елея —

ОТ твоя ум тъмата се разсея.

От теб съюза чуден е скрепен,

от трона шахски той е осветен.

На нишката тъй хвана двата края,

че ги завърза здраво ти накрая.

Вземи и ключа от хазната ти

разтвори вълшебните врати.“

Сипдохт се върна радостна в покоя,

На Рудабе продума: „Дъще моя,

щастливо ще посрещнеш скоро тук

любимия избраник и съпруг.

Щом девата и момъкът са чисти,

ще бъдат утре дните им лъчисти.

Към щастието ти вървя щастливо,

и ето го — пристигна доверчиво.“

„Прекрасна майко — каза Рудабе, —

земя си ти за мене и небе!

Прахът от твоя път, не в сън — наяве,

да бъде под главата ми възглаве.

Да те отминат грижи и беди,

живей, край мене винаги бъди!“

Синдохт, след думите на дъщерята,

отдаде знак да украсят палата.

Донесоха елейните потири,

що дъхаха на мускус и чемшири.

Широк килим разстлаха най-напред:

рубинен бе втъканият букет.

И перли там посипаха омайни,

що бяха като капчици сияйни.

Издигнаха в двореца златен трон,

с резба китайска върху кост от слон,

ала изкусна и неповторима.

То просто — със ръка неотразима

вълшебният художник бе забол

елмази по кеянския престол.

А като райска дева сред покоя

невестата изгаряше от зноя

на чувствата към чудния витяз;

настъпваше жадуваният час.

Празнуваше и цял Кабулистан,

на радостта от слънцето огрян.

На слонове — свирачи на барбати,

певци и музиканти непознати

прииждаха, понесли светъл дар

за своя поднебесен господар.

Очакваха се сватовете славни:

безброй слуги пред портите държавни

разляха благовония за час,

постлаха пътя със най-скъп атлаз —

и трябваше от градските дувари

да ги поръсят с рози и динари.

Зал се завръща в Забул

Подобно кораб по море и птица,

със любовта към своята девица,

летеше Зал, от всички срещан там

с ликуване пред празника голям.

Вестта се пръсна леко и безбродно:

„Зал се завърна във гнездото родно!“

И ето го пристигналият син,

прегърна го бащата исполин.

Поклон направи след това витяза,

що беше чул, видял — на Сам разказа.

От всичко туй бащата разцъфтя.

Те седнаха на трона с радостта.

И Сам започна полушеговито

да му разказва за Синдохт честито:

„Приех аз пратеница от Кабул.

Навярно за Синдохт си вече чул.

Обсипах я на клетвата с елея,

че няма да се случи нищо с нея;

а след това със пламенна молба

ми заговори тя за веселба —

за сватбата на княза от Забул

с прекрасната девица на Кабул;

а после най-сърдечно, с думи прости,

тя ни покани да им бъдем гости.

От нея вестоносец долетя:

готови сме, елате с радостта!

С какво послание да отговоря,

пак клетвата ли трябва да повторя!“

Чул думите, от чувствата пиян,

като рубин заруменя Дастан

и пред баща си ей така продума:

„Да полетим, юнако мой, по друма,

ако все още ти цениш синът —

а всичко друго ще решим на път.“

Бащата се усмихна: бе от бога

у юношата чудната тревога,

която го изпълни с любовта —

личеше, че не спеше през нощта.

Сам каза барабани да забият,

по-скоро всички шатри да се свият,

а пратеник да тръгне още днес

към цар Мехраб, с най-трепетната вест:

да предаде, че тръгнал е юнака

със Зал, що радостта дочака.

Измина воинът прехода голям,

разказа на Мехраб за Зал и Сам.

Зал се жени за Рудабе

Не бе на себе си от радост царя,

на бог благодареше господаря;

той заповяда — мигом загърмяха

литаврите, тръбите пак запяха.

И зашумя Кабул от край до край,

за хората земята стана рай.

Блестяха стяговете извисени —

лилави, жълти, още и червени.

Звучаха свирки, екнаха камбани,

дочу се ситен звук от барабани.

Не можеха в Кабул да разберат

за радост ли камбаните ехтят.

В далечината щом и Сам възлезе,

от своя кон Мехраб веднага слезе,

прегърна го забулският глава,

приветни думи каза след това.

А царят пък похвали исполина,

възслави и сина му юначина

и пак възседна своя дорест кон —

луната сякаш че изгря над склон.

С венец от злато увенча витяза.

Сияеше над момъка елмаза.

Припомняйки си миналите дни,

посрещаха ги с песни и свирни.

Ехтяха стари лютни и барбати,

звучеше чанг над царските палати.

Стените сякаш пееха във хор

под слънцето на райския простор.

А пък конете бягаха игриви

с ухаещи на мускус черни гриви.

Синдохт излезе чудна като фея,

робини триста стъпваха след нея,

държеше всяка прелестен потир,

с шафран уханен, мускус и сапфир.

Те сипеха елмази и рубини,

подобно дъжд от небесата сини.

Беднякът, който в този миг бе там,

набързо стана богаташ голям.

Сам я посрещна, беше весел жеста.

„Кога ще видим нашата невеста?“

Синдохт отвърна: „Где е твоят дар?

Не подобава тъй на господар.“

„Каквото искаш — каза той веднага, —

ще имаш за княгинята предрага.

От днес нататък туй, що имам аз,

Ще грее като слънце и над вас.“

Ликувайки, прекрачиха те прага

на стаята с невестата предрага,

що грееше подобно пролетта.

Смути се Сам от тази красота;

не знаеше как дума да й каже

и не посмя да я погледне даже.

С Мехраб съюза той скрепи за миг

по обичая древен и велик.

И младите поканиха на трона:

седеше Зал с рубинена корона,

а Рудабе с венец скъп — пламък същ,

поръсиха ги със елмазен дъжд.

Огромен списък внесоха слугите

със зестрата — парите и земите.

Но толкова бе свитъкът голям,

че два дни те го биха чели там.

Повтаряше юнакът великан

учудено: „О, всемогъщ Яздан!“

Една неделя руйно вино пиха

За чудната невеста и жениха.

Сияеше чертогът като рай;

ликуваше Кабул от край до край.

Пируваше на златните миндери

Дастан със свойта сладоуста пери.

В двореца се преместиха подир

И още три недели бяха в пир.

Но стъпиха бойците в стремената,

засветили от пурпурна позлата.

И щом показа своя диск голям

луната, към Систан потегли Сам.

Изпрати го Дастан и се сбогува

и още седем славни дни пирува —

а след това, с камилския керван,

потегли той към родния Систан,

със цар Михраб, Синдохт и свойта мила,

що грееше върху една камила.

С веселие и дарове богати,

отправяйки към бог слова благати,

със радостта от брачния съюз,

наскоро те пристигнаха в Нимруз.

Посрещна ги със вино Сам тогава,

три нощи и три дни ги угощава.

Царицата остана във Забул.

Мехраб се върна в стария Кабул.

А княжеството Сам на Зал остави —

да управлява и да се прослави.

Далеч на запад, чак към Горгсаран,

пое под стяга воинът великан,

продумал на прощаване: „От шаха

аз имам този край, где няма стряха,

където да не срещнеш ти злодей;

аз помня — управлявай и владей!

В Мазендеран живеят само диви,

но няма те да ме смущават живи.

О, сине мой, оставям ти двореца,

владението, трона и венеца.“

Бащата със сина си се сбогува,

Зал с Рудабе остана да пирува;

и да царува в чудния дворец,

той увенча челото й с венец.

Зал и Рудабе имат син, Рустам — главният герой в юнашкия епос на „Шах-наме“.

Рустам израства красив и силен, „копие“ на своя дядо Сам; подобен е на лъв и е „мощнотял“ — това означава неговото име.

Той започва неповторимите си подвизи в защита на Иран.

На иранския престол се възкачва Новзар, по-старият син на Менучер. Неразумните действия на новия шах предизвикват всеобщо недоволство.

Велможите предлагат трона на Сам, но той отказва, като заявява, че върховната власт може да се владее само от потомък на царете.

В Иран нахлуват туранците начело с могъщия юнак Афрасиаб, син на цар Пешенг. Отначало те разбиват иранците, но бързо пристигналият на бойното поле Зал, който току-що е погребал баща си Сам, разбива туранците, а Афрасиаб за отмъщение обезглавява попадналия в плен Новзар. След шах Новзар в Иран за кратко време управляват Зав и Гершасп.

Когато научава за смъртта на Гершасп, Зал изпраща младия Рустам в планината Елбурз с нареждане да доведе Кей-Кубад, потомък на древните царе. Кей-Кубад става основател на кеянидската шахска династия. Синовете на загиналия Новзар — Тус и Густехам, които велможите не допускат до трона, стават военачалници на новия шах.

Кей-Кубад се наследява от Кей-Кавус. Дивите (злите духове) постоянно го отклоняват от правилния път.

Отначало те му внушават мисълта за поход в Мазендеран, където той попада в плен на страшното чудовище Белия див. Зал отново изпраща на помощ Рустам, който по пътя към Мазендеран извършва седем знаменити подвигаизвестни под името „Хафт хан“. Рустам убива Белия див, разгромява мазендеранското войнство и освобождава от плен шаха и придружаващите го иранци.

След непродължително пребиваване в столицата Кей-Кавус се отправя на поход към Хамаверан и разбива местния властелин. По-късно Кей-Кавус се жени за красивата му дъщеря Судабе.

Хамаверанският владетел кани на гости Кей-Кавус с неговите воини, напада ги вероломно и заточава всички в царската тъмница.

Узнал за пленяването на Кей-Кавус, Афрасиаб нахлува в Иран и завзема по-голяма част от страната. Рустам тръгва отново да спасява глупавия шах. Хамаверанският властелин вика на помощ войски от Египет и Бербер, но Рустам ги разбива и освобождава Кей-Кавус от плен. Завръщайки се в Иран, Рустам изгонва Афрасиаб. Кей-Кавус построява в планината Елбурз прекрасен дворец.

Но скоро злите духове отново отклоняват Кей-Кавус Кавус от правилния път. Те му подсказват да се издигне в небето, за да узнае тайните на мирозданието. Шахът заповядва да привържат към специално направена носилка четири гладни орли. Излитайки, те скоро изгубват сили и го спускат в отдалечен край. И отново Рустам се отправя към него, намира го в глухия лес и го връща в столицата.

По-нататък поетът разказва за лова и пировете на Рустам и седем негови витязи във владенията на Афрасиаб. Те са нападнати от цялото туранско войнство, но Рустам разгонва туранците и се връща с победа в столицата на Иран.

Фирдоуси продължава повествованието си с едно от най-драматичните сказания в юнашката част на „Шах-наме“ — сказанието за Рустам и неговия син Сухраб, роден от туранската красавица Тахмине.

Ти много знаеш, но послушай сам

За боя на Сухраб и на Рустам.

Кого ще радва повест като тази?

Кое сърце Рустам не ще намрази?

Ако внезапен вихър в утрин синя

Обрули неузрялата смокиня —

Ще наведеш ли трепетен чело

Или това за тебе не е зло?

И щом смъртта е справедлив закон,

Какво, че слушаш вопъл или стон?

Съдбата не търпи от нас намеса,

Не ще повдигнеш нейната завеса.

А кой не е бил мамен от мечта?

Но няма ключ за тайната врата

На битието — може би накрая

Блаженство ще намериш само в рая.

Нали, ако смъртта не шета бясно,

За всички на земята ще е тясно.

Където пламък лумне — там за миг

Безсилен е и малък, и велик,

Тъй както пролетният сок е глух

За тръпката на някой дънер сух.

Смъртта не пита кой е млад, кой — стар,

Изгаря всичко в нейния пожар…

Но за Сухраб послушай повестта,

как от баща си срещна той смъртта.

Рустам отива на лов

За тази повест нека звънне саза,

на мен един дехканин я разказа,

а той я беше слушал от мобед:

Веднъж Рустам, от скуката обзет,

за лов преди зората още стана,

препаса своя пояс, взе колчана

и оседлал могъщия си кон,

по сила равен на индийски слон —

потегли към Туран: върви такъв

върху тревата само гладен лъв.

А в равнината, весела от багри,

видя той няколко стада онагри.

И сякаш вятърът натам подгони

дарителят на шахските корони.

Не малко дивеч сам уби ловеца —

със ласо и стрели, — върху равнеца

запали струпания вършинак

и устремен към близкия клонак,

отсече той най-слънчевия ствол,

че бе му нужен шиш като за вол.

Една онагра вдигна с шиша леко,

така я завъртя, че надалеко

политна дъх на печено. И сам —

на пир — приседна да яде Рустам.

Отпил от извор след това студен,

на сянка той задряма утолен.

А росна беше близката ливада

за неговия боен кон — в награда

пасеше Рахш и хич не забеляза,

че конник чужд наблизо се показа,

след него седем-осем — от преди

те търсеха могъщите следи.

И щом съзряха коня удивен,

решиха те да го откарат в плен.

Излитнаха ласа като кълвачи,

КЪМ него се нахвърлиха ездачи,

а той, в гърдите си усетил кръв,

насреща се надигна като лъв.

Един с ритник довърши във тревата,

на друг за миг откъсна той главата

и трети падна, изумен и ням:

не можеха да го докоснат там.

Но сети ласо, стихна оседлан

и беше хванат коня-ураган.

Поеха към града през дол и ров,

от страх да не изпуснат своя лов.

(В табуна им играеха козили,

четиридесет на брой, и бяха мили,

но — ялови… И сякаш че за грях

една той само оплоди от тях.)

Рустам се вдигна от съня дълбок,

ливадата огледа с поглед строг,

но не видя дори следа позната.

При него бе пристигнала бедата

и тъжен, в път боецът-великан

пое да търси Рахш към Саманган.

Така си каза: „За къде съм вече,

пеша достига ли се надалече,

от скъпите доспехи що да взема,

къде и докога ще влача шлема?

Пустинята как ще премина аз?

Ще имам ли над враговете власт?

Туранците какво ще кажат — щом

проспах дори и бойния си кон?

Какво да правя? Ако е от бога

това — е все едно дали ще мога

напред към Рахш да тръгна в този час;

а може би ще го намеря аз!“

Под тежките доспехи без покой

пътува дълго с мъката си той.

Рустам пристига в Саманган

И ето стигна той до Саманган.

Дочул бе вече царя на Туран,

че своя боен кон напразно гони

дарителят на шахските корони.

Владетелят и местните велможи

неповторима радост разтревожи

и всеки — зърнал го — реши за час:

самото слънце е дошло при нас!

А с думи най-добри, по навик стар,

така го възхвали самият цар:

„Мир, господарю! Свят е твоят трон.

Кой тук те разгневи, щом е закон

за всекиго и думата ти кратка,

смъртта дори от твойта мъст е сладка.

Владей навеки нашите земи,

парите и главите ни вземи.“

Успокои се от това героя,

повярва драг и след това в покоя

на царя спря: „Край някаква вода

бе моят кон откраднат без юзда.

И натъжено, в стъпките му взрян,

седлото му донесох в Саманган.

Ще бъда най-признателен на оня,

пред мене който се яви със коня.

Но ако Рахш не видя аз, уви,

ще се търколят тук безброй глави!“

„О, мъж прославен — вдигна поглед царя, —

не спори никой тука с господаря.

Бъди мой гост и почетен, и драг.

Не се ядосвай, Рахш ще имаш пак!

И грижите, и всеки жребий лош

със вино ще удавим тази нощ.

Не се минават с бързане прегради,

с търпение дори — дори змия се вади.

Подобно Рахш — светът не знае друг,

не може никой да го скрие тук.

Навярно скоро като вихрогон

ще се завърне твоят верен кон.“

Рустам забрави своята тревога,

за милостта благодари на бога:

и бе готов с надежда нова днес

на властелина да окаже чест,

че до стената крепостна и яка

тълпа безкрайна чакаше юнака.

И той се появи. А знатните велможи

в двореца царя пищно разположи

и с ястия и вино — най-подир

започна незапомнен царски пир.

Танцьорки в миг, от пролетта по-свежи,

се спуснаха и звучен руд замрежи

очите на Рустам, забравил тук

на мъката угасналия звук

и на съдбата дребните несгоди:

когато, пийнал, стана да си ходи —

легло за него в царските чертози

приготвиха, облъхнато от рози.

При Рустам идва Тахмине, дъщеря на Саманганския цар

Нощта премина. Взе да избледнява

Зорницата в небето. И тогава

дочу той шепот в тъмнината синя.

При него влезе някаква робиня

със свещ в ръката, чийто пламък ален

бе сякаш от едно сърце запален.

Но друга там, зад нея скрила дъх,

бе като слънце над планински връх.

Два лъка-вежди, къдри цвят смолист,

подобно ласо; тяло — кипарис,

с руменина, по-бляскава от лал,

и устни, що до днес не бе видял.

Без плът, тя бе душата вдъхновена,

не беше сякаш от прахта родена.

Припламна лъвското сърце в боеца;

помена той възторжено твореца

и я попита: „Как се казваш ти?

Защо ли моя лунен сън смути?“

А тя отвърна: „Тахмине съм аз.

Над мен скръбта витае с тъжен глас

и нищо, че съм дъщеря на царя.

Тя, славата на моя род, е стара,

но не намерих цар до този ден —

макар че няма друга като мен.

И никой моето лице не знае

и не е чул ни звук от мен — това е

желанието ми сред тази степ

да чакам и да вярвам само в теб.

Бях малка, а дочувах сякаш вчера

как ти убиваш змей или пантера

и без да знаеш отдих — исполин, —

в нощта туранска ти летиш един.

Печеш онагри и ядеш в полето,

догдето твоя нож страши небето.

А щом усетиш във ръката стръв —

смъртта си ще намери някой лъв;

или орел, подгонен от стрелата,

без плячка ще се втурне в небесата

и тигър ще сразиш за миг така, че

с кръв даже черен облак ще заплаче.

Такива вести слушах аз случайно

през детството. И се надявах тайно

да видя тези плещи, този стан

и ето че пристигна в Саманган!

И ако искаш — аз ще бъда твоя:

сърцето ми е само за героя,

изпепелил ме с непозната страст.

Ти виждаш — моя разум губи власт

пред малката надежда, боже мой,

от тебе утре да родя герой,

получил във наследство твоя ръст,

небесната ти сила, твойта мъст.

Открит от мен — тук Рахш ще долети.

И цялата страна ще имаш ти.“

Красавицата замълча смирено:

Рустам в леглото слушаше смутено,

от чудния й образ озарен,

от мъдрите й думи възхитен,

а щом дочу, че Рахш той пак ще има —

то радостта му бе неповторима.

Повика той един мобед брадат

и при баща й го прати за сват,

а той, с душа до днеска неспокойна,

изправи царски ръст — топола стройна

и заповяда с пир, по обичая,

на младостта й да венчаят края.

По вяра бе съюзът им скрепен.

Тя беше вече с него — този ден

започна във двореца пир огромен,

такъв, какъвто нямаше и в спомен.

Мъжете величаеха Рустам,

опиянени викаха със плам:

„Бъди щастлив с прекрасната царица,

над твоя дом да няма черна птица!“

Щом се видяха те в прегръдка сладка —

красива бе нощта, но много кратка.

Откакто бе Рустам на тоя свят,

той носеше скъп пръстен от ахат.

„На тебе искам да го подаря —

й каза, — ако имаш дъщеря,

косите й с ахата осени,

да я закриля той във лоши дни!

Но ако син ти подари съдбата —

да носи този пръстен на ръката —

залог от мен, — да стане като Сам

герой, между царете най-голям,

стрелата на когото с полет смел

пронизала би даже и орел.“

И много думи шепна той разкошни

сред ласките на миговете нощни.

Но зазори. Вълшебните коприни

потънаха в уханията сини

на първия повей на утринта.

В последната целувка сети тя

една внезапна мъка величава,

която още носи оттогава…

Дойде и Саманганския владетел

и рече горд на своя благодетел:

„Открихме, господарю, твоя кон!“

И го поведе сам към Рахш с поклон.

С дълбока радост взе Рустам юздата,

сложи седлото и през равнината,

скрил всичко и от нова сила движен,

се спусна към Забул той най-безгрижен.

Рождението на Сухраб

Щом девет пъти се смени луната,

роди син Тахмине, с позната

осанка на Рустам: нов великан —

същински Сам, дори и Нариман.

И още щом дочу тя писък слаб,

реши, че ще го нарече Сухраб.

Един-едничък само месец мина,

а той бе сякаш вече на година.

На три години замечта за бой,

на пет — той беше истински герой;

а пък на десет — вече никой друг

не беше толкова юначен тук.

До Тахмине той спря и каза:

„Мамо, от тебе чакам истината само:

сред моите връстници — за какво

стърча над храстите като дърво?

Навярно моя род е исполин!

Ако ме питат — на кого съм син?

Кажи ми истината, че лъжата

ще бъде твойта гибел на земята.“

Така му отговори Тахмине:

„Да бе ме чул спокоен миг поне!

Баща ти е могъщият Рустам,

а пък деди — Зал, Нариман и Сам.

И затова достигаш ти небето,

че имаш древна сила във сърцето.

Откакто бог създаде тоя свят,

като баща ти друг не е познат

и няма никой по-велик и прям

от силата на твоя дядо Сам.“

Тогава тя целуна исполина

и му подаде нежно три рубина,

скъп талисман от златната кесия,

която много нощи тайно кри я,

че за сина бащата-великан

с писмо ги беше пратил от Иран.

И му продума: „Сине, да са святи

рубините, дарени от баща ти!“

А след това: „О, сине мой Сухраб,

да не узнае туй Афрасиаб,

че за тегло на нашата страна

срещу Рустам замисля той война;

аз знам — от завист той баща ти мрази,

ако започнат — господ да те пази.

И страх ме е от друго, сине мой,

узнае ли Рустам, че си герой —

при себе си веднага ще те вземе:

раздялата ще ме стопи без време.“

Сухраб продума: „Майчице красива,

кой чест такава може да укрива?

Потомък на герой, чиято слава

над тоя свят като мълва минава,

достоен мъж, по-светъл от лъча —

ми е баща — и аз да си мълча?

От трона аз ще смъкна Кей-Кавус,

в Иран не ще се чуе вече Тус.

Гударз, Новзар, Горгин, дори Бахрам

ще победя. И на Рустам ще дам

престола и иранската корона,

че той е като слънце в небосклона.

А след това войските към Туран

ще поведа и в битка — океан —

Афрасиаб ще махна от двореца

и сам ще взема на властта венеца.

Царица на Иран ще станеш ти.

Сърцето ми — в бой лъвски ще лети.

Рустам — Сухраб. Царе — баща и син.

Кой може друг да бъде властелин?

Където слънцето с луната свети,

там няма място за светилник трети.“

Сухраб си избира кон

И след това така й каза той:

„Ще видиш, майко, как се води бой!

Но кон ми трябва, който със копита

на прах да мели даже и гранита,

да е газела по степта далечна,

по-бърз от птица и от риба речна

и който без умора всеки ден

да носи моя боздуган и мен.

Престолът, който вече ме вълнува,

пеша не може да се завоюва!“

От думите му светна Тахмине,

небето сякаш стигна с рамене.

Събра тя много племенни пастири

и заповяда всеки кон да дири.

Кон за Сухраб, но — силен и висок,

от другите коне по-бързоног.

И литнаха към Саманган табуни —

то сякаш се зададоха тайфуни —

и на площада спряха, а Сухраб

взе ласото си и в един арап

се вгледа и хвърли натам въжето,

но коня се отдалечи… догдето

той друг подгони из площада пак

и го смири, но конския гръбнак

на две се счупи в миг под великана.

И втори, трети там без дъх остана —

той се ядоса и се начумери,

безсилен кон добър да си намери,

залутан като в неизброден лес.

Тогава чу наблизо блага вест:

„От Рахш, Сухрабе, имам кон такъв

от огън по-горещ, по-бръз от лъв.

В степта сърце на него няма равно —

и птицата лети дори по-бавно;

на слънцето прилича и е вятър същ,

от него няма в боя по-могъщ;

скок-мълння, гърди като гранита;

той под земята ще убие кита;

като сърпа препуска по скалата

и плува като риба във водата.

А литне ли напред като стрела,

не ще се скрие всяка сила зла.“

Усмивка замени скръбта на княза.

Със почести, под песента на саза,

на път потегли той нетърпелив

и скоро срещна този кон красив.

С ръка могъща го допря Сухраб:

не трепна коня — значи, не е слаб.

И го погали — о, мечта заветна, —

той на гърба му пламенно се метна,

по-як от планината Бисотун,

а коня го помисли за паун.

И промълви Сухраб със глас спокоен:

„Благодаря, намерих кон достоен!

Сега без страх ще се сражавам аз,

Кавус не ще дочака светъл час.“

В града се върна той, на царя равен,

готов да тръгне смело в поход славен.

Той бе герой и бе от род най-знатен;

и в този край за поглед необятен

събра войска и както му е ред,

спря дядото на царя за съвет

и му разказа, че с войска в Иран

ще търси сам баща си великан.

Разбрал от своя внук това, мъдреца

разкри хазната златна на двореца

и нареди: с пари, коне, камили —

безбройната войска да се подсили,

доспехи нови да се купят тук…

Бе дядото предраг от своя внук,

и щедър за успеха му — дори

той неговите войни надари.

Афрасиаб изпраща Барман и Хуман при Сухраб

Чу властелина ядно, че героя

потегля вече с кораби за боя

и че войската му е многобройна,

че той бил там като топола стройна;

макар да имал по устата мляко,

сърце той имал от гранит по-яко;

и с кръв заливал вече равнината

на Кей-Кавус — и все напред войската

огромна водел в боен строй

и винаги пръв влизал смело в бой…

Или накратко: неговата сила

като звезда се беше извисила.

От мислите си черни за Сухраб

злорадо се разсмя Афрасиаб.

Той нареди от царските велможи

да дойдат двама и пред тях изложи

това, що бе замислил като план.

Хуман бе воин смел, герой — Барман!

За тях — дванайсет хиляди бойци,

прочути в поход, в битки — храбреци.

Афрасиаб на двамата тъй каза:

„С Рустам когато влезе в бой витяза,

внимавайте за този славен мъж

баща си да не зърне изведнъж!

Бъдете хитри в битката, велможи,

Рустам ще бъде повален, а може

и да загине, целия сред кръв:

нали създаде син по-як от лъв.

А без Рустам Иран ще бъде лесен.

За Кей-Кавус светът ще стане тесен.

И за Сухраб ще се намери нож,

през някоя блажено-лулпа нощ…

А падне ли сред тоя бой голям,

скръб страшна ще изпепели Рустам.“

Отправиха се двамата веднага

в далечен път и както се полага —

коне, камили на Сухраб за дар

определени бяха от самия цар

и с тях — ахатовонебесеи трон,

блестящ от бисери и кост на слон,

с венец рубинов — символ на олтаря,

и туй писмо, написано от царя:

„Ако Иран ти вземеш — най-подир

над цялата земя ще има мир,

че ненапразно той и Саманган

съседи са със нашия Туран.

Короната на шаха ще е твоя!

Безброй бойци ще ти изпратя в боя.

А винаги край теб ще бъдат двама —

в Туран по-храбри и по-смели няма —

и ти им позволи да бъдат гости,

и някой ден за теб ще сложат кости.

Щом викнеш — ще се понесе Барман,

не ще остави врагове Хуман.“

Изгубиха се царските палати.

Керванът беше с дарове богати,

а щом дочу за него блага вест —

на двамата, за да окаже чест, —

Сухраб напред и дядо си извика,

че идеше зад тях войска велика.

Загледан във снагата на Хуман,

той се усмихна — бе с юнашки стан.

Писмото с радост взе. И горд застана

пред цялото богатство на кервана.

И дълго чете думите Сухраб,

що беше ги пратил Афрасиаб.

Не каза нищо. Само заповяда

да тръгне в поход бойната грамада.

Отекнаха литаври и тимпани,

събудиха се сякаш великани,

които никой нямаше да спре;

ни лъв, ни кит в бездънното море.

И всички като страшен ураган

Сухраб поведе да срази Иран.

Сухраб напада Бяла крепост

И ето — Бяла крепост те видяха,

тя беше като верен щит на шаха.

На стражата началник бе Хаджир,

що в много битки бе летял безспир.

А първия и стар велможа там

бе мъдрият и славен Гождахам.

Красива беше дъщеря му, мила,

а смела в бой, на кон — с юнашка сила.

И щом видя Сухраб по пътя прашен,

що бе повел войските си безстрашен —

Хаджир напусна крепостта за миг

и с кон в полето полетя велик,

на ураган и на стрела подобен.

Сухраб насочи копието злобен

и сам остави бойния си строй.

„Нещастнико, що искаш? — викна той. —

Защо си сам? Когато те подгоня,

спасявай се за гривата на коня?

Не искаш ли да кажеш своя род?

Ще плаче майка ти под този свод!“

Бе отговорът: „Остави хвалбата!

Не ми е нужна помощ във борбата.

Аз съм Хаджир, момче, и затова

от мен ще падне твоята глава

и Кей-Кавус ще я получи в дар,

а тук ще те разкъса ястреб стар.“

Изсмя му се Сухраб, но с чувство хладно

той копието взе и безпощадно

напред се спусна, сякаш бе скала

откъртена, по-бърз и от стрела.

Удари меча меч, а щита — щит,

и всеки беше там от прах закрит,

Хаджир замахна, ала острието

отскочи от Сухраб като перцето

на гълъб: беше силен той —

и сам врага си в пламналия бой

удари исполински по челото;

то сякаш буря смъкна в миг седлото

и бедния Хаджир, потънал в прах,

се свлече на земята в кръв и страх.

Ала Сухраб над опнатото стреме

се готвеше главата му да вземе

и падналия, сякаш че от ада,

помоли натъжено за пощада.

Великодушен бе Сухраб и смел

и тази дребна прошка предпочел —

той нареди да бъде окован

и след това откаран при Хуман.

А в крепостта, щом чуха, че Хаджир

е бил пленен сред боя най-подир,

за своя вожд скърбяха много дни

деца и воини, старци и жени.

Двубой между Сухраб и Гурдафрид

Разбра и дъщерята знатна там,

че от смъртта се бе спасил едвам

Хаджир с позор сред битката последна.

Тя сети силен гняв и стана бледна,

че беше с кръв на героиня славна —

мълвата я прославяше отдавна.

Тя Гурдафрид се казваше и в боя

до днес не беше срещала героя.

И затова от мъка за Хаджир

на камък стана нейния сапфир.

Сърцето й жадуваше за дело.

Приготви тя доспехите си смело,

скри къдрите под румския си шлем

и бронята, пристегната съвсем,

с колан привърза, сякаш беше мъж;

когато литна с коня изведнъж,

над цялата изтръпнала земя

гласът й боен страшно прогърмя:

„Витязи, кой ви води в този час?

И кой е най-безстрашният от вас?

Кой, равен по могъщество на кита,

желае мойта сила да изпита?“

Но никой от войските на Туран

не се обади и не вдигна стан.

Единствено Сухраб потъна в смях,

щом зърна, че наблизо вдигат прах.

И се провикна: „Ето че в капана

пак някоя онагра аз ще хвана!“

По-бърз от огън — скочи той на коня

с китайския си шлем и тежка броня

и като вихър полетя напред;

а тя опъна своя лък проклет

и право към Сухраб прати стрелата —

от туй орел би паднал на земята, —

но той, недосегаем, сам видя

как воините му падат сред беда.

Тогава — слисан, — без да се обажда

за мъст изпепелен от знойна жажда,

обзет от дън душа от яростта —

към своя враг витязът полетя,

издигнал пред стрелите мощен щит.

Но в този миг отпусна Гурдафрид

лъка си и със копие в десница

се втурна като полудяла птица

направо към Сухраб, ала сред дим

витязът се огледа невредим.

Освирепял все пак от бой такъв,

той ревна над полето като лъв

и мигновено своя кон пришпори,

юздата сви и тръгна да се бори,

насочил смъртоносно острието

на непознатия юнак в сърцето.

И нищо, че коланът бе пробит —

от туй не се уплаши Гурдафрид.

При все че долу се видя, защото

подобно топка падна от седлото,

разсечено от неговия меч —

тя пак възседна коня и далеч

върху седлото полетя отново

и вдигна облак прах в степта отново.

Да продължи — не й достигна мощ;

тя в прахоляка влезе като в нощ,

а и героя, разгневен от нея,

сред този тъмен вихър се зарея;

сред този прашен черносив комин

той се понесе като исполин…

Но миг преди да влезе в нова битка,

на рамото й падна тежка плитка

и той разбра, стъписан и немил,

че не със мъж — с жена се беше бил.

Тогава се зачуди: „Щом Иран

от някаква девица има бран,

ако мъжете му пристигнат тук,

не ще ги победя ни аз, ни друг!“

И приласкал къдрицата й гъста,

той я прегърна трепетно през кръста

със думите: „Плених те на война.

Аз дълго търсех твоя лик-луна!

И много лов добих с ръка умела,

но като тебе не видях газела!“

И тя разбра — спасение тук няма,

лице обърна и с тъга голяма

му каза: „Ти сред първите си пръв,

какво край теб е някакъв си лъв!

Но помисли: навред около нас

безброй очи ни гледат в този час.

А видят ли къдриците — тогава

какво ще стане с мъжката ти слава,

щом разберат, че в боя задимен

не си се бил със мъж, а — с мен!

Да се сражаваш, вече няма нужда:

такава битка за мъжа е чужда.

Не е ли по-добре да сключим мир?

Това е предостойно… И подир

за някаква девойка ли героя

ще трябва да напусне смешен боя?

Ще срещнеш ти войската ни покорна;

кълна ти се — от битки тя е морна,

и цялото богатство на Хаджир

ще бъде твое, що е бой пред мир?“

Сухраб погледна нежно Гурдафрид:

с две устни-лал — тя беше свят честит;

и рай-лице, и поглед замечтан,

по-строен от топола — кръшен стан;

два лъка бяха тънките и вежди;

очите й примамваха с надежди.

Той й отвърна тихо: „Ще те пусна!

Но ако всичко е лъжа изкусна,

не ще те скрие вече крепостта —

не е от свода по-висока тя;

аз до земята мога да я срина,

че няма меч, от който да загина!“

Пое от него Гурдафрид юздата,

сбогува се и тръгна към вратата

на крепостта, където Гождахам

й пръв отвори, а след туй със срам

той мигновено ключа превъртя;

все пак спасена се завърна тя.

Как щеше да узнае всичко шаха,

и стар, и млад печално заридаха;

такъв позор сред целия всемир

не беше чувал славният Хаджир.

И той, с коси от мъка побелели,

застана пред бойците онемели.

„Безстрашна героиньо — викна княза

към Гурдафрид, — ти ни показа

как трябва да се брани чест и род,

лъжата даже пуснала във ход.

А бог да почете и твоя враг,

че ти във крепостта се върна пак.“

Лукаво се усмихна Гурдафрид.

Тя вдигна ръст над крепостния зид

и викна към Сухраб със пълен глас:

„Хей, славен и неповторим витяз!

Аз съжалявам, но е вече време

войската ти обратно да поеме!“

„Добре — отвърна той, — по-чер от креп,

кълна се в слънцето, в луната, в теб,

че победител в крепостта ще вляза

и ти ще видиш моята омраза.

И ще си спомниш с твоя клет баща

това, което ти ми обеща.

Но късно ще е там за съвестта ти,

небето гръм-възмездие ще прати

и няма да остане този зид…“

Разсмя се най-високо Гурдафрид

и каза: „Мой витязе великан,

не знаеш ли, че в целия Иран

туранецът не може да се жени?

Прости, че не за вас сме тук родени.

Ала кажи — туранец ли си ти?

Долавям друго в твоите черти

на раменете, ръста и лицето —

подобен мъж не срещнах под небето.

Но ако чуе славният ни шах,

че ти си хвърлил всичко тука в страх —

Рустам ще прати с воини от Систан

и страшен ще е този великан.

До корен той ще те срази тогава

и виж да не изгубиш твойта слава:

че тъжно е под тигър изведнъж

да паднеш ти, макар и славен мъж,

или със страшна сила надарен —

подобно бик да станеш разярен.

Вдигни лице и поглед — слънце златно —

и към Туран се понеси обратно!“

Той сякаш че преглътна ягорида!

Жестока беше нейната обида,

а толкоз близо вече — крепостта,

но нека да настъпи утринта:

ще каже — всичко тук и надалеч

да е под огън и да е под меч.

И продължи, пак извисил осанка:

„Луната вече спусна свойта сянка.

Но утре пак ще пламне оня злъчен

и страшен бой…“ И от умора мъчен,

към шатрата си полетя за миг,

добър в доброто, а в гнева — велик.

Писмо от Гождахам до Кей-Кавус

И щом Сухраб замина, Гождахам

повика писаря и седна сам

до своя шах да съчини писмото —

млад вестоносец беше на седлото.

Започна той към шаха със възхвала,

след туй изплака мъката си цяла:

„Владетелю преславен! От Туран

войска пристигна като ураган.

И води тези огнени дружини

витяз на четиринадесет години,

с топола-тяло, стройно и прекрасно,

с лице — дори от слънцето по-ясно.

Дали е срещан тука великан

тъй силен и с огромен боздуган?

Индийският си меч щом той размята,

снишава се пред него планината,

реките спират, а сред боя славен

на силата си не познава равен.

Наричат го Сухраб; и знай — нехае

пред лъв и дракон, и пред слон; това е,

ще кажеш, просто нашия Рустам

или пък клон велик от Нариман.

Когато славния юнак Хаджир

политна с коня в стихналата шир —

да победи или да спре Сухраб, —

пред бурята той беше полъх слаб.

Видях как в битката, по-бръз от миг

или от мирис розов — но велик,

Хаджир той сякаш стъпка на земята.

От бой такъв се изуми войската.

А нашият боец попадна в плен,

измъчен и до болка уязвен.

Макар че знам туранските витязи,

до днес не чух за сила като тази.

Пропаднал считай всеки, който с меч

пред него промълви ненужна реч.

Макар и великан, той не е злобен,

на планина е конят му подобен;

когато в боя полети без страх —

чак до небето се издига прах.

И ако ти отлагаш тук войната,

ако със бой не защитиш страната —

под робство смятай родния Иран,

жестоко разорен и завладян.

Да беше го видял сега ти сам,

ще кажеш: жив е войнственият Сам.

Най-силните герои да имах даже,

с една ръка той само ще ги смаже

с такава сила и индийски меч!

От зло такова по-добре — далеч!

Ти вече можеш да ни сложиш кръст,

когато той победно вдигне ръст.

И затова, щом падне тихо мрака —

в спасение, — далечен път ни чака,

че не отстъпим ли дори след час,

не ще завариш никой жив от нас.

А той ще влезе тук сред сеч и кръв,

че тръгне ли, не ще го спре и лъв.“

Сложи накрая Гождахам печата,

изпрати сам боеца до вратата

и му прошепна: „Щом припадне мрак —

тръгни на път, но да не срещнеш враг.“

А след това под първите звезди

за таен поход се разпореди.

Сухраб превзема Бяла крепост

Щом слънцето отново се показа,

за битка вече бе готов витяза,

издигнал пред бойците рамене.

Блестяха мечове и цвилеха коне.

Той бе решил, каквото и да стане,

иранците като овце да хване.

Ала мълчеше каменния зид.

Дружините превзеха рид след рид

и с вик победен литнаха в полето,

и като смерч откачиха резето,

но воин не съгледаха, че сам

с бойците бе далече Гождахам.

Под кулата откриха проход таен,

останал за туранците незнаен,

през който всички, и самия княз,

спасение намериха без глас.

Останалите — вече престарели —

пред гордия Сухраб се бяха спрели

и молеха пощада от дете —

със клетва, че ще му слугуват те.

Но той мълчеше бледен и изпит

от мъка, че не вижда Гурдафрид

и цяла нощ повтаряше словата:

„О, скръб, зад облаци се скри луната!

Постигнах тук дори самия бог,

а моя жребий бе така жесток.

Наместо дивната сърна да хвана —

излъган, сам попаднах във капана,

оплетен от магия този ден:

не срещнах меч, а кръв тече от мен.

Тя се яви по-хубава от фея

и ме плени, но ето — вест за нея

не чува моя слух. Тежи скръбта.

Къде ли надалеч изчезна тя,

изгубена като в мъгла голяма…

От мойта участ по-жестока няма!“

Тъгува дълго славният герой,

скрил своята любов от чужд и свой;

но как ще скриеш мъката, когато

сърцето ти от сълзи е залято,

а щом си тъжен — в твоите очи

скръбта не може да не проличи.

И ден след ден увяхваше момчето

от таен огън, пламнал във сърцето.

Дори, от други мисли завладян,

не знаеше що става и Хуман;

но в оня миг, когато забеляза

как нежно чувство пепели витяза,

той се досети, че е бил сразен

Сухраб от нечий поглед и пленен,

сега се мъчи като из долина,

затънал ненадейно в блатна тиня…

За да насочи към война Сухраб,

Хуман се приближи и с шепот слаб

така му каза: „Ни един владетел

не е приел страстта за добродетел,

не е изгарял глупав пред плътта,

до дъно не е пил от любовта.

Лови навред газела след газела,

но се пази от примката умела,

витязе превелик, че на война

пред теб какво е някаква жена!

Десницата ти да е само смела —

небето е достойно за орела!

С нас отначало беше доблестта,

без бой превзехме даже крепостта,

но не завърши битката с това,

едва започва тя сега, едва…

Могъщия Рустам рат силна има,

тя търси славата неповторима,

и тръгнала — помита и земята…

Кой знае как ще протече войната!

Единствен ти — безстрашен и герой

героя можеш да посрещнеш с бой.

И затова — скрий мъката в гърдите,

не са за тебе дадени сълзите.

Щом угасиш безумната си жар,

ще удържиш победата, макар

че с меча в исполинската десница

ти ще дочакаш своята девица.“

Той се събуди от съня лукав и викна:

„О, юнако, ти си прав!

Навек ме излекува твойто слово —

съюзът ни е нерушим отново!“

За всичко бе научил вече шаха

от Гождахам: край трона се събраха,

повикани, най-храбрите герои

да им разкаже за бедата той,

че много битки помнеха отдавна

и водеха без страх войската славна.

Гударз бе там — баща му е Гошвад, —

храбрецът Гив, Горгин, след туй — Фархад,

Бахрам и Тус… Когато властелина

прочете как се бие исполина,

над всички сякаш се надвеси мрак.

„Юнаци — каза шаха, — иде враг

с безмерна сила. И не е далече.

Не виждам радост, сън изгубих вече.

Кой смел иранец ще го победи!

И как да се измъкнем от беди?“

За доблестния Гив решиха там,

че трябва да замине при Рустам.

И да разкаже всичко на юнака

каква опасност от Туран ги чака:

самичък нека да реши тогава

как да спаси иранската държава.

Пристигна писар и самия шах

писмото съчини, обзет от страх.

Писмо от Кей-Кавус до Рустам

То бяха думи като нежен тюл,

които великана от Забул

възнасяха, подобно богоравен.

„Живей — написаха, — юнако славен!

Но знай, че от туранските долини

към нас е тръгнал млад витяз с дружини,

успял да влезе леко в крепостта

и вече е по нашите места.

Разправят, че възседнал своя кон,

на тигър е подобен и на слон.

Аз знам, в часа за всички неспокоен,

единствен твоя меч е най-достоен

над него да се спусне като креп,

защото няма по-велик от теб.

Ти за Иран си вярната опора,

ти си лъвът сред милиони хора.

Ти всички победи в Мазендеран,

ти бе звездата и в Хамаверан.

Ти можеш с палец слънцето да скриеш,

дори и Марс със меча ще затриеш.

Какво е слон, където си се бил!

Прахът под тебе е по-чер от Нил.

Ти лесно хващаш тигъра в капана,

треперят планини пред боздугана.

И твоята дружина се гордее,

че силата ти днес за нас живее

на стража за Иран… Ала отново

аз чакам нападение сурово.

При нас настъпи вече смут голям,

получихме писмо от Гождахам

и заповядах аз на Гив веднага —

към сянката на твоя стан да бяга,

по-скоро да получиш тази вест.

И щом я прочетеш, с юнашка чест —

през нощ дълбока или ден сияен,

не казвай, че това е миг случаен,

а розите, които над светът

разцъфват нежно, — стягай се за път!

Забулските юнаци боен вик

от теб да чуят още в този миг,

че мигар има друг герой чудесен,

за който този момък да е лесен!“

Накрая Кей-Кавус сложи печата,

изпрати Гив достойно до вратата

и тъй му каза: „Коня не жали,

препускай смело в сините мъгли

на този ден, мини през нощ дълбока,

едно-едничко само гледай — в срока

да спреш с последни сили пред Рустам.

И му кажи: «Надвиснал е голям

и градоносен облак над страната;

сега едва ли ще е миг войната.»“

Препусна Гив, пришпори силно коня

и надалече той подгони оня

син небосклон — без сън и без покой,

забързан да не закъснее той.

И щом пред него се яви Забул,

Дастан внезапно беше вече чул:

„О, от Иран лети един боец,

понесен върху бързоног жребец.“

Издигна ръст Рустам, запаса меча,

и други воини стягаха се вече

да срещнат Гив със най-достойна чест,

че може би им носи блага вест!

Щом коня спря и стихнаха копита,

Рустам започна за Иран да пита.

А след това покани тихо Гив

да влезе с него в замъка красив.

И дал писмото важно на Рустам,

разказа Гив, що беше слушал сам

за воина млад. И в чудните палати

раздаде много дарове богати.

Прочел писмото, смях заля Рустам,

но с таен трепет, доловим едвам,

прошепна: „Значи, не е само слух —

на Сам ли е подобен, както чух?

Да е иранец — туй е чест красива;

не срещнах сред туранците такива.

А искал бих да зная откъде е,

чий род в кръвта му пламенна живее,

че някъде и моя син расте,

във Саманган… Но още е дете,

неуко с рат да влезе в тежък бой,

да победи или отстъпи той.

Изпратих му аз скоро дар богат

от злато и рубини. «Той е млад —

отвърна майка му, — но виждам тайно

как неговата мощ расте безкрайно.

Със дъх на мляко още, непорочен,

той пие вино; и е с мерник точен.

И може би денят не е далеч,

когато ще размята боен меч.»

Боецо славен, ти сега ни каза

как сред полето пламнало витяза

е победил Хаджир и повален,

юнакът наш е бил отведен в плен.

Но мойто лъвче за такова дело

е още малко, па макар и смело.

По-бързо с теб, дори и недоспал,

да спрем смирено пред баща ми Зал,

че много е видял и много знае

и може всичко той да разгадае.“

И двамата поеха към двореца,

що на дворците царски бе венеца.

И спрели там сред тишина и мир,

безгрижно се отдадоха на пир…

Обади се, опомнен, Гив тогава:

„Юнако! Ти, чиято горда слава

гърми навред — велик е твоя трон.

Да бъде той за всички небосклон!

Но Кей-Кавус при тебе ме изпрати

не да пирувам в царските палати,

а нареди, ти коня не жали —

че врагове кръжат като орли;

аз мисля, че настана вече време

юнакът своя славен меч да вземе!“

Ала Рустам му рече: „Що за страх!

Та кой от нас не ще е утре прах?

И нека да не мислим днес за шаха.

Да чуем пак певците, що ни пяха

сред смях и вино — и под песента

с веселие да пием радостта.

А утре при Кавус ще идем двама

и в бой ще поведа войска голяма.

Изгрява още моята звезда,

а щом е тъй — навред ще победя.

Сега у мен да пламне океана,

че утре нова битка ще захвана —

пира забравил, — по земята враг

едва ли ще се спре пред моя стяг!

Ако на мен наистина прилича

и враговете с меча си разсича,

ако е силен в боя като Сам —

най-славния юнак и най-голям, —

за миг не ще се втурне в тази степ;

защо да бързаме тогава с теб!“

И още дълго с пълни чаши бяха —

за стария и мъдър Зал, за шаха.

След вино — вино. После звън след звън

от чашите. А съмваше навън,

но великанът сипваше спокойно

и пиеше като юнак достойно.

Дойдоха нови гости. Превали

денят и пак препълнени котли

донесоха със вино, че над всеки

се носеше гласът на струни леки.

Настъпи втора нощ, ала юнака

не мислеше, че дълъг път го чака.

И трети ден, в дома доскоро пуст,

пируваха, забравили Кавус…

Но в следващото утро, мълчалив,

се вдигна смело и продума Гив:

„Ти знаеш за гнева велик на шаха;

безкрайни тези дни ми се видяха.

Замислен за войната близка, той

навярно няма нито миг покой.

И ако тук не стихне вик и песен,

за двама ни светът ще бъде тесен,

подгонени от шаха изумен.

За мъст жестока ще настане ден.“

„Е, стига с този страх! — Рустам изрече. —

Аз нямам равен тук и надалече.“

Да оседлаят Рахш бе даден знак

и екнаха тръби, и гръмна пак

светът от цвилене и боздугани,

що бяха в силните забулски длани.

И тръгнаха дружините — море —

начело със юнака Заваре.

Кей-Кавус се гневи на Рустам

Преди Рустам да приближи двореца,

Гударз и Тус понесоха венеца

на шаха — дар за славния герой.

И много воини бързаха без строй

Рустам да срещнат с вдигнати глави.

От коня слязъл, той ги поздрави.

И всички пред двореца бяха сити

от благи думи и сърца открити.

Но щом пред трона двамата се спряха,

дори и миг не ги погледна шаха,

макар че бе със почести дарен;

свил тъмни вежди, зъл и разгневен,

към Гив настръхна страшно Кей-Кавус

и с вик разтърси той двореца пуст:

„Рустам ли? Кой е — и какво той прави,

че цели дни по пирове се бави?

Сега да бе донесен моя меч —

главата му би литнала далеч!

Махни го ти оттук и на бесило

да се люлее той навън унило!“

Уплашен, Гив стоеше като ням:

как може да посегне на Рустам!

Но още по-ядосан, властелина

напред-назад като вихрушка мина

и взе към Тус — боеца — да крещи:

„И двамата да ги обесиш ти!“

Подобен гняв не бе спохождал шаха;

пожари сякаш над степта горяха.

И в този миг, без дума пак да чака,

Тус взе ръката силна на юнака,

решил да го спаси със хитрина —

но в падналата тежка тишина

Рустам със поглед-меч прониза шаха

и викна: „Що за думи прозвучаха!

Тук все по-черен става твоя страх:

кълна се, ти не си роден за шах!

Да беше спрял туранеца във боя,

а не да искаш тук главата моя!

Аз съм Рустам и помни моя друм

Сегсар и Чин, Мазендеран и Рум,

където славно ехо още скита

на Рахш от искрометните копита.

Не бе ли твоя трон спасен от мен,

че толкоз ти сега си разгневен!“

Събори като слон той Тус на пода,

прекрачи го и полетя към входа

при Рахш, със облачно от гняв чело,

където, седнал в своя трон-седло,

бе сякаш целия потънал в кръв,

и викна разярено: „Мигар лъв

ще има страх от някой си Кавус!

Как за ръката ще ме хване Тус,

когато мойта сила е от бога,

а не от шаха и когато мога

света да имам аз като дворец,

със жезъл-боздуган и шлем-венец.

Дланта ми носи силата, която

е копие и грее като злато,

щом през нощта издигна огнен меч.

Глави засявам сякаш аз сред сеч.

Не роб родих се, а човек свободен,

да ме владее само бог е годен.

О, как ме молеше народът гол

да взема аз иранския престол,

че съм наследник славен и предтеча —

но моя дълг е в блясъка на меча.

И ако бях се спрял на този трон —

от теб не ще се чуеше и стон:

заслужено навярно ми се пада

от шаха най-достойната награда.

На трона аз издигнах Кей-Кубад —

баща ти, — че нападнат и нерад,

той в моя боздуган видя опора.

И ако аз не бях се бил в простора —

какъв ли шах тук щеше да седи,

та глупави слова да ми реди!“

И каза на иранците: „Към нас

Сухраб настъпва и настава час

за своята глава да мисли всеки —

желая ви навред победи леки.

А аз — далеч от вашия престол:

небе щом има — има и сокол!“

Той литна с Рахш, без никой там да слуша —

от шахове му бе дошло до гуша.

Наведоха глави и млад, и стар:

приличаха на стадо без овчар,

що пред Гударз заплака: „Той не лъже —

но скъсаното може да се върже

от тебе само. Затова сега

вземи съдбата в своята ръка.

Изпървом шаха вразуми спокойно;

щом чуе твойто слово той достойно,

сърцето му за миг ще се смекчи

и радост пак у нас ще зазвучи.“

Седяха дълго, водеха беседа,

бойци, родени в не една победа:

храбрецът Гив и смелия Бахрам,

Горгин, Гударз мъдрецът и Рохам —

и техните слова такива бяха:

„Героите не оценява шаха.

С какво Рустам го толкова вбеси;

и не Кавус ли той от смърт спаси?

Аз знам кой може нашата държава

единствен със успех да защищава.

Когато ний напуснахме Иран

и шахът бе пленен в Мазендеран,

не беше ли Рустам, юнакът славен,

пристигнал смело там и богоравен,

уби той Дива и под небосклона

на Кей-Кавус отново даде трона?

А помните ли вий в Хамаверан,

где шахът бе пленен и окован

с вериги — не Рустам ли бе героя,

спасил иранската корона в боя!

И на престола върна шаха пак,

и горд понесе гордия си стяг…

Та щом и той въжето заслужава,

да бягаме — това ни май остава!

Но време е за дело, не за реч,

че младия витяз не е далеч.“

Гударз тогава спря за миг пред шаха

и без да сети някаква уплаха,

попита смело: „Със какво Рустам

заслужи толкоз твоя гняв голям?

Забрави ли кой бе в Хамаверан

и кой превзе за теб Мазендеран,

та искаш да му окачиш въжето?

Не глупав гняв, а трябва ум в сърцето

на властелина, че Рустам сега

не е ли с нас — а вражата войска

налита като глутница свирепа, —

та кой ще ни спаси от смърт нелепа?

А много воини Гождахам познава,

но пише: «Силата му е такава,

че смело тръгне ли напред Сухраб,

дори и слонът би изглеждал слаб.

И само глупав цар в такова време

Рустам за щит на своя гняв ще вземе.»“

Повярва шахът, че Гударз е прав,

чул умните му думи, и без гняв

за своите слова се той разкая

и тези мисли сподели накрая:

„Това е истина и е късмет

на стареца премъдрия съвет.

Със мъдрост само царят побеждава,

а с гняв и страх не се постига слава.

По-бързо да настигнете Рустам,

смирете го и му кажете там,

че думите ми просто глупост бяха,

че все така го благославя шаха.

И убеден, ще се завърне той,

намерил в своята душа покой.“

Гударз напусна своя шах веднага,

възседна коня и видя край прага,

че много воини, свили колене,

го чакаха на огнени коне,

готови да се спуснат там, където

бе отлетял Рустам; и сред полето

щом го видяха — рекоха така:

„Живей, юнако, с радост — не с тъга!

Земята твоя славен трон да бъде!

Корона — този небосклон да бъде!

Ти знаеш, че е глупав Кей-Кавус —

що празни думи знае наизуст, —

ала сега веднага си признава

и прошка моли, и се извинява.

Щом той не знае твоята цена,

в какво се крие нашата вина,

че искаш от Иран да си далече?

И мигар ти ще ни напуснеш вече,

когато даже и самия шах

се е разкаял и те чака плах!“

В ответ най-остри думи прозвучаха:

„Какво ли ме интересува шаха,

седлото щом е моят царски трон!

Венец е шлемът, смелостта — закон

и бронята ми — мантия, която

Кавус не ще я заплати със злото!

От малоумие ме той обиди,

но няма пак добро от мен да види;

защо ли го спасих от плен тогаз

и му възвърнах глупавата власт,

защо в Мазендеран се бих умело,

защо в Хамаверан настъпвах смело,

да го спася от вражата ръка —

а той да ме обижда днес така!…

На всичко сит съм аз и всичко мога,

страхувам се единствено от бога!“

Излял горещата си мъка вече,

Гударз на великана бавно рече:

„Как думите ти да разкажа там?

«От страх далече се е скрил Рустам» —

ще плъзне слух към шаха и войската.

И кой тогава ще спаси страната!

А Гождахам с писмо ни известява,

че за Иран последен час настава!

Ще кажат: «Щом Рустам от страх се крие,

с туранеца какво ще правим ние?»

И не един велможа вече знае,

че ти си ни напуснал, но сега е

пред нас Сухраб — и запомни добре:

от тебе само може да се спре.

Кой свойто име, що навред се слави,

да чезне в неизвестност ще остави!

Нищожен шахът е… Ала Иран

е вековечен. И достойна бран

за него винаги е чест и слава,

такава, що сърцето ти познава.“

Замлъкна, да поеме дъх мъдреца.

Изправен до гърдите на жребеца,

Рустам отвърна: „Ако ме е страх —

под твоите нозе да стана прах!

Ти знаеш как се бия с враговете,

но ме обиди царя на царете.“

И бе му ясно: не сега е време

безгрижно да отпусне бойно стреме,

Иран когато е обзет от страх;

и пак се устреми към своя шах.

Щом го съгледа шаха отдалече,

изправи се зарадван и му рече:

„Прости ми, че изгубих ум и свян,

с различен нрав ни е дарил Яздан.

Когато чуя, че е близо бича,

на лунен сърп сърцето ми прилича.

И тъй, когато бях те призовал,

ти закъсня, а аз — обезумял —

те оскърбих; в устата кал да сложа,

ако със нещо пак те разтревожа!“

Бе отговорът: „Свят е твоят трон.

Ний сме слуги. Властта ти е закон.

Един от многото — аз съм спокоен,

че ти ме считаш вече за достоен,

за верен твой слуга и затова

при теб пак моя дълг ме призова.“

А шахът продължи: „Юнако славен,

бъди все тъй на бога само равен!

Сега за весел пир настана час,

а утре — цял Иран ще бъде с пас.“

И всичко бе приготвено веднага.

Дворецът грейна. Както се полага,

велможи стари и безброй витязи

засипаха с рубини и елмази

за слава шаха. Песен полетя;

девици със неземна красота

танцуваха и сипваха със кани

и нямаше за чашите забрани,

додето всеки мъж сред смях

и шум не затъмни горещия си ум.

Чак през нощта в двореца стародавен

съня усети всеки воин славен.

Кей-Кавус и Рустам тръгват на поход

Когато първите лъчи изгряха,

а слънцето стопи нощта над шаха —

литаври гръмнаха край Кей-Кавус;

войската възглавиха Гив и Тус.

По заповед — хазната бе открита

и всеки бе дарен с ръка честита.

Сто хиляди бойци стояха там

на огнени коне; и прах голям

се извиси внезапно под небето,

щом войните се втурнаха в полето,

подобно вихър, що от стан на стан

се точеше далеч като керван.

От барабани стенеше земята.

И всичко бе по-тъмно от ахата

в прахта, където, сякаш че среднощ,

проблясваше секира или нож,

или пък знаме, вдигнато над щита,

над мрака, над горещите копита:

помислил би за черната мъгла,

че от ахата се струи смола.

Какво бе нощ, какво бе ден — изчезна

светът в една непоносима бездна,

без пясъка и зноя на степта…

Но ето че се мярна Крепостта.

Войската спря. От толкова копита

земята бе наоколо изтрита.

А стражата, щом всичко забеляза,

тревожна вест изпрати на витяза.

И той дойде на кулата за миг,

степта огледа гордо и велик,

без думи на Хуман показа стана,

където бе Рустам с войска избрана.

Погледнал към пълчищата, Хуман

усети, че от страх е обладан.

Но юношата промълви накратко:

„Защо напразно се вълнуваш, братко?

Сред тях, що може би не знаят брой,

не ще откриеш ни един герой

към мен да тръгне, както се полага,

дори и слънцето да му помага.

Камили, слонове — войска голяма, —

но славен воин сред бойците няма.

Да викна само със туранска стръв —

в степта ще потекат реки от кръв.“

Развесели се той. И с дух не слаб

от кулата се спусна горд Сухраб

и чаша вино пресуши героя,

че никак не се плашеше от боя.

А враговете вече близо бяха,

белееше се шатрата на шаха,

до нея — други шатри в строен ред,

опънати далеч без брой и чет.

Рустам убива Жандераз

Щом слънцето се скри в далечината

и се показа тайнствено луната —

пред шатрата на шаха бе Рустам:

душата му бе пълна с боен плам,

когато каза: „Царя на царете,

желая да се спра при враговете,

с очите си да видя всичко аз —

велможите им, техния витяз!“

„Юнако славен — шахът отговори, —

бъди единствен в сините простори!

И да те пази винаги Яздан,

от слава твоя път да е огрян!“

През стражата туранска исполина

от никого незабелязан мина

и тайно се промъкна в Крепостта.

Неспирен пир огласяше нощта.

Бе сякаш тигър сред сърни, когато

безстрашно се прокрадна през вратата

и се загледа, от възторг пиян:

пред него всичко бе като на длан.

Когато още бе Сухраб в дома си,

израсъл сред велможи беловласи,

повика брат си Тахмине за час.

Туй бе юнакът славен Жандераз,

що беше пил и ял с Рустам-героя

и можеше да го познае в боя.

Към Крепостта преди да тръгнат те,

заплака тя: „Пази това дете,

в Иран щом влезе той, за битки жаден!

Съгледаш ли баща му безпощаден

като орел пред строя да кръжи —

на неговия син го покажи!“

И пиеше Сухраб. Ала дошлия

разглеждаше край трона златен тия

юнаци: Жанд, отляво пък — Хуман,

известният със лъвски дух Барман;

но бе Сухраб над тях подобно слон,

заел самичък царствения трон.

Той имаше ръка с такава сила,

в нозете си що няма и камила.

От сто юнаци беше окръжен

и всеки сякаш бе от лъв роден.

А петдесет поднасяха смирени,

туй бяха роби, за слуги родени,

които често със витийна реч

прославяха победния му меч,

без да усетят, че Рустам ги гледа.

И всеки пи за близката победа,

когато ръст изправи Жандераз —

че бе видял зад тъмния атлаз

един юнак, какъвто не познава:

за китката го дръпна той тогава

и викна: „Кой си ти, кажи,

пред светлината я се покажи!“

Ала Рустам за шията го хвана

и върху пода той така остана,

без дъх и звук, внезапно повален,

със богове и пирове — простен…

Сухраб замислен чашата остави

и рече: „Где ли Жандераз се бави!“

Потърсиха го и бе той открит,

издъхнал край колоната, убит,

решил от битки да си отпочине;

ридаеше там всеки, който мине

край трона на Сухраб: „Загина той,

недоживял до своя славен бой!“

От тези думи побледня витяза,

съдбата ли сега го тук наказа!

Той стана, а слугите взеха свещи,

и спрял до Жанд, проля сълзи горещи,

потресен от бедата, изумен.

От воините си беше обкръжен,

когато рече: „Мъки многолики

ни чакат, но бъдете пак велики!

И с копие, и във ръката с нож

прекарайте без сън и тази нощ.

Вълк в стадото муцуна свря проклета,

додето спяха часови и псета.

Внезапно най-големия витяз

коварно беше победен край нас.

Но с помощта всевишна на твореца

и само щом ме понесе жребеца —

кълна се, с ласото ще полетя,

за славния юнак да отмъстя!“

При своя трон се върна той отново

и призова велможите сурово:

„Със вино да полеем Жандераз.

Не съм се още напирувал аз!“

А вече през завесите на мрака

се бе промъкнал тихичко юнака,

далеч от Крепостта, където Гив

за своя меч се хвана мълчалив,

че сянката огромна забеляза —

и като слон се спусна със омраза;

ала Рустам по войнствения вик

безстрашния боец позна за миг

и се разсмя във отговор среднощен.

Гив бързо приближи героя мощен

и го попита: „Хей, юнако славен,

къде по този край се скиташ явен:

ти истината само говори!“

Рустам на Гив със шепот довери,

че в стана на туранците е бил

и как с ръка един боец убил.

Възвеличи го Гив: „Да си навеки

със своя кон и със победи леки!“

Тогаз Рустам се устреми към шаха,

там пиеха и сякаш че уплаха

разляха думите му за Сухраб

и за това, че никак не е слаб.

„Не се е раждал — каза той — в Туран

такъв юнак, подобен на платан.

На него равен и в Иран не зная,

че е възкръснал Сам, реших накрая.“

Разказа след това за Жандераз,

как бе го удушил през оня час…

Но звънна руд — и с песента му тиха

отново много чаши се изпиха.

Сухраб пита Хаджир за имената на иранските юнаци

Зората запламтя над дол и рид.

А слънцето бе като златен щит,

когато, цял в желязната си броня.

Сухраб възседна мигновено коня,

готов за бой с индийския си меч.

Блестеше неговия шлем далеч.

И ласото, и всичко бе готово

да полети, навъсил взор сурово

на хълма близък, откъдето той

видя подробно огнения строй

на враговете. И Хаджир повика

със думите: „Бъди с душа велика,

че кривата стрела не знае цел,

тъй както и човека неумел.

Какво те питам — ти ми разкажи

и не мисли, че вярвам на лъжи.

Щом искаш да се върнеш здрав и жив

и сред витязите да си щастлив —

най-точно ти ме запознай с войската,

с която вече водя аз войната.

А за това с признателност от мен

ще бъдеш най-богато надарен.

Но ако искаш да ме излъжеш ти,

едва ли някой тук ще ти прости.“

Хаджир отвърна: „Щом и ти сега

ме питаш за иранската войска —

ще бъда искрен, мразя аз лъжата,

и точно ще ти обясня нещата,

че свята е за мен искреността —

и ми е чужда, знай, ненавистта.

Нали е правдата навред желана,

а кривдата — ненужна и презряна!“

Сухраб продума пак: „Кои са там

иранските юнаци, що не знам?

Аз искам твоя взор да ми покаже

кой е Гударз или пък Гив и даже

Бахрам, могъщия Рустам и Тус,

ще ми посочиш ти и Кей-Кавус!

Виж шатрите, които бързо вчера

изгряха като кожа на пантера;

и слоновете им виж, и трон един,

що сякаш Нил блести под свода син;

до него прът с луна и знаме — злато

и слънце връз коприната, която

е осветила тук простора цял…

Кой мъж такова знаме е развял?“

„Това е шахът — промълви Хаджир, —

от лъвове се пази той безспир.“

И пак Сухраб попита: „А отдясно,

где слоновете се сивеят ясно,

чернее шатра; във двуреден строй

тъмнеят мечоносци там безброй;

от слонове и тигри защитима,

наоколо и друга шатра има,

ала край нея виждам кон до кон,

за герб на знамето белее слон?“

Хаджир отвърна сякаш наизуст:

„Това е щабът на юнака Тус!“

„А на кого е шатрата червена —

Сухраб попита, — гдето вдъхновена

желязна свита вдига герб такъв:

сред бисери — за бой приготвен лъв?

Там нямат край иранските дружини,

със копия под небесата сини.

Добре ти виж, а след това — кажи,

не си криви душата със лъжи!“

Хаджир поде: „Бди в шатрата-палат

Гударз, синът достоен на Гошвад.

С осемдесет витязи — все могъщи,

във боя — слонове и тигри същи.

В леса е носорог, в степта — пантера

и славата му тук не е от вчера.“

Витязът рече: „В синия простор

зелена шатра вижда моя взор;

до нея — рат безбройна; вътре — трона,

под стяга на Каве, а небосклона

блести от бисери и скъпи кожи;

и обкръжен с иранските велможи,

седи юнак, какъвто сред Иран

не се е раждал друг с подобен стан!

Едва до рамото му стига коня,

с копито-ласо, и щом литне с оня

неудържим и страшен бяг познат —

ще кажеш, че е рукнал водопад.

По слоновете тежка броня има,

а в погледа му — мъст неповторима.

Макар и седнал, той с една глава

стърчи над всички, прави при това.

На стяга — дракон, бълващ черен дим,

а върху пръта — лъв неустрашим.“

Замисли се Хаджир: „Как, мили боже,

да назова баща му, щом той може

да го срази като настръхнал лъв

и цял Иран да потопи във кръв!

Не е ли по-добре, ако пред боя

остане неизвестен там героя?“

И продължи: „Това е исполин,

при Кей-Кавус пристигнал чак от Чин.“

„А как се казва?“ — пак Сухраб му рече

и чу: „Не знам! Бях в Крепостта, далече

от Кей-Кавус, когато в оня миг

за помощ беше той дошъл велик.“

Сухраб помръкна от тъга голяма,

повярвал, че баща му тук го няма;

макар че вече беше го познал

по думите на майка си, той с жал

все чакаше да чуе от Хаджир,

Рустам че се е мярнал най-подир.

Но друго бе решено от съдбата,

а кой до днес я победи в борбата

за въздух? И отново той попита:

„Чия ли шатра стига до зенита?

Пред нея виждам воини, слон до слон,

дочувам тръбен звук подобно тон.

На стяга — лъв, главата му е златна,

коприната се вее необятна,

а пък край трона — млади роби в строй

възнасят господарския покой!“

„Това е Гив — бе отговорът честен, —

син на Гударз, и е от род известен —

през вековете още знаменит,

а днес в степта е вдигнал щит до щит.

Щастливец — за свой зет Рустам прие го.

в Иран не знаят втори като него.“

Прекъсна го Сухраб: „На оня скат

белее чудна шатра от брокат:

виж, конници, навярно над хиляда,

безстрашни, който и да ги напада.

Пехотата е просто като зид,

държи там всеки копие и щит,

а трона от кост слонова изгрява

и от санталово дърво и слава.

От робите си обкръжен — кой там

е заспял в такъв разкош голям?“

„Това е Фернброз — с усмивка плаха

Хаджир отвърна, — той е син на шаха.“

Сухраб прошепна: „Щом е син на вожда,

едничка славата ще му подхожда.“

И пак поде: „Ала на оня бряг

аз виждам скъпоценен слънчев стяг

над шатрата от жълтата коприна;

с луна на богоравната върлина,

той сякаш търси нова висина

с небесни и червени знамена!“

Хаджир отвърна: „Там седи Гораз,

прославен с лъвско мъжество сред нас;

на Гив е син и хич не се страхува,

дори наблизо битката да чува.“

Синът баща си търсеше, но пак

го лъжеше пленения юнак.

Какво да прави, мислеше смутено,

от бога му е предопределено

или така съдбата е решила

и щом е тъй — не съществува сила

да я възпре. А що ще стане с теб,

щом всяка нощ се връща като креп…

И пак Сухраб започна със въпроси

за името, в сърцето си що носи,

за шатрата със коня-ураган,

за бронята на този великан.

Ала Хаджир бе същият до края:

„Не лъжа, господарю, че не зная

как се нарича този исполин,

знам само, че пристигна той от Чин!“

„Ти си лъжец — Сухраб го сряза там, —

кога ли ще ми назовеш Рустам?

Прославен мъж, със име най-достойно —

не би се скрил посред полето бойно:

ти сам ми каза, че е великан,

че има тон огромен боздуган

в защита на Иран… И ако шаха

е вече върху слона и изгряха

там знамената за двубой голям —

не трябва ли пред тях да е Рустам?“

Хаджир възкликна тихо: „Кой го знае!

Той може би в Забулистан витае,

където сред красавици и мир

настана вече пролетния пир.“

„Ти помисли — Сухраб поде полека —

как може да не бъде тук човека,

когато Кей-Кавус успя да събере

на помощ най-великите царе,

а пък Рустам ще седне да пирува!

Такова нещо май не съществува.

И не забравяй, че си ти пленен,

че своята глава дължиш на мен!

О, ако тук — ще бъда вече кратък —

и кажеш истината — по-нататък

ще бъдеш сред велможите и дар

от мене ще получиш като цар.

Но ако скриеш ти от мен юнака,

съдба каква ли може да те чака —

главата ти ще взема, побеснял;

сам избери сега ти своя дял,

че взел на много знания венеца,

така е казал някога мъдреца:

неказаната дума е елмаз,

в хазна или в тъмница скрит от нас,

ала показан в миг на светлина —

блести той силно, няма той цена.“

Хаджир му каза: „Само този княз

или пък цар, преситил се от власт,

срещу Рустам би тръгнал, мили боже;

срещу юнака славен, който може

да смаже слон огромен само с длан

или пък наковалня — с боздуган.

Да е врагът подобно облак черен —

пак е за него нищо, че безмерен

е облакът на неговия прах,

когато с Рахш се понесе без страх.

Той е по-силен и от сто витязи;

по ръст — платан, в миг всеки да се пази,

когато неговия гняв расте.

И лъв, и слон той леко ще смете.“

Но имаше сърце честолюбиво

Сухраб и го прекъсна диво:

„Нещастният Гударз! От чест лишен

бил неговият син — аз съм сломен.

Навярно ти не знаеш, че и други

юнаци има с чест и със заслуги —

та превъзнасяш толкова Рустам!

Не си ли чул какво се казва срам?

Ако го срещна в боя аз случайно,

ще закипи степта — море безкрайно, —

но може ли дори една вълна

да устои пред бялата стена

на моя меч, що като слънце грее

и затова така нощта бледнее!“

От друго се вълнуваше Хаджир:

„Покажа ли му аз Рустам — подир

витязът млад — изправил лъвско рамо

и с царствен вид, — ръка ще вдигне само

и страшната войска ще събере;

ще тръгне неговия кон напред,

където на дружините сред боя

той може да погуби сам героя.

А щом Рустам загине — кой от нас

ще спре непобедимия витяз!

И той, опънал исполинско стреме,

короната на Кей Кавус ще вземе.

Предателството на смъртта е равно:

умри със чест, отколкото безславно

да проживееш своя глупав ден.

Иран какво ли ще загуби с мен!

И кой съм аз? — Един от синовете

на славния Гударз, що с ветровете

на битките се носят: ето Гив —

от много боеве с венец щастлив;

Шейдуш, що лъв убива, и Рохам,

и още там безстрашния Бахрам…

Ще утешат баща ми те, когато

от нас врагът изчезне като ято.

И мога ли да изтърпя — без тях

да е Иран? Аз нямам капка страх

пред меча, който ще срази подлеца!

Така е казал някога мъдреца;

топола щом подпира небесата,

фазанът не мечтае за тревата.

Какъв е — рече — този гняв голям!

Какво ли все ме питаш за Рустам?

Запален от непоносима злоба,

навярно тука сам си търсиш гроба!

Разпитваш, сякаш че въртиш длето

в сърцето ми, туй, що не знам. Защо?

Главата ми ако жадуваш вече,

вземи я — този миг не е далече!

Или мечтаеш в близката борба

да победиш Рустам — каква съдба

да се залъгваш с мисли мълчаливо;

я по-добре си замини щастливо!“

Сухраб напада Кей-Кавус

Щом чу такива думи от Хаджир,

в Сухраб помръкна целия всемир.

И той, извърнал орлов взор сурово,

не му продума вече нито слово —

над тайната замахна със ръка,

иранецът прегази и с тъга

сред шатрата си влезе умълчан…

Велик от сила и от гняв пиян,

сам той си беше през нощта мъдреца,

сне рано от главата си венеца,

облече свойта броня и без шум

положи златния си шлем от Рум.

Взе копието след това, колчана

и тънкия си лък, и боздугана —

Сухраб възседна своя кон със стръв.

По-бърз от огън, по-велик от лъв

изглеждаше, когато без покой

в полето бойно се понесе той.

Лавина страшна сякаш там се свлече,

ей шатрата на шаха стигна вече

и копието извиси без страх;

чак до небето се издигна прах,

но никакъв герой не се показа —

там всеки бе побягнал пред витяза

като сърна пред тигъра свиреп.

Иранец нямаше сред тази степ,

че неговият меч, ръка, осанка

се спускаше като огромна сянка

и бързо над объркания строй

се чу: „От тигър е по-силен той!“

„О, кой пред него би изправил рамо?

Безсилен си, щом го погледнеш само.“

Удари гръм над близката земя —

така Сухраб над шаха се изсмя:

„Хей, властелине, где е твойта слава?

Какво от гордостта ти тук остава?

Мълва е празна, че си като лъв!

Защо се казваш Кей, щом си такъв

страхливец, който мигновено мога

да хвърля със войската му в тревога.

В нощта, когато беше Жанд убит,

аз се заклех, издигнал златен щит,

да няма капка милост в мен, догдето

самият шах не видя на въжето.

И мигар имаш ти юнак, готов

да тръгне срещу моя войнствен зов?“

Замлъкна той, а нито звук отсреща

не долетя след тази реч гореща

и затова, ядосан, шатрата на шаха

удари тъй, че в миг се разпиляха

седемдесет подпори и се свлече тя,

и тръбен рев се чу по тез места.

Но шахът се съвзе и викна с власт:

„За славен бой, мъже, настана час!

По-бързо конник на Рустам да каже,

че този млад туранец ще ни смаже.

Не виждам между нас ирански син,

готов да срещне този исполин.“

Стремително се втурна Тус от прага,

предаде всичко на Рустам веднага,

а той отвърна: „Аз едно разбрах,

че който и в Иран да бъде шах,

за царски пир или пред напаст чужда —

еднакво той от мене има нужда!“

И Рахш да оседлаят нареди.

Изправиха редиците гърди,

а той навъси вежди мълчалив;

до него мигом доблестният Гив

седлото върху Рахш за миг завърза,

че бе подканян от Горгин — да бърза;

когато Тус го с бронята облече,

Рохам държеше копието вече.

Те си повтаряха сами: „По-живо!“

У всеки той видя сърце страхливо

и си помисли: „Този великан

изплаши всички… Май е Ахриман!“

Кафтанът тигров взе Рустам и строен,

по-здраво стегна своя пояс боен,

възседнал Рахш, намести се добре

и тъй поръча той на Заваре:

„Ти думата ми изпълнявай тука,

додето вест дочуеш за сполука!“

Той се понесе като вихър там.

И ето че видя за миг Рустам

витяза горд: ръката му бе мощна.

Гръдта му беше гръд на Сам — разкошна.

И затова му рече: „Само двама

да влезем с тебе в битката голяма!“

Потърка длани момъкът напет,

редиците напусна и отпред

така отвърна: „Сред полето бойно

за двама ни това е най-достойно,

не ни е нужна чужда помощ тук:

за нас какво ли ще направи друг!

Ала напразно си издигнал щита.

От моя удар — никаква защита

не ще те съхрани през този бой,

че твоите години са безброй.“

Изгледа го Рустам и се почуди

на неговия ръст и мисли луди.

Така му каза той: „Момче, по-леко,

ще видим кой ще стигне по-далеко.

Нали е хладна тази земна пръст,

а въздухът е свеж околовръст!

Да, аз съм стар, но паметта ми помни

победи много над войски огромни.

И диви аз съм побеждавал с чест,

но поражение не знам до днес.

Ако останеш жив, все пак накрая

и морското чудовище, аз зная,

не ще те устраши. Едно море

ли помни — с някой хребет — как се мре

под моя боздуган сред кръв и слава!

И моята звезда над мен остава.

Но ти си млад и просто ми е мило

да паднеш тука със сърце унило.

Над теб подобен не видях в Туран;

такъв, кълна се, няма и в Иран!“

Чул думите му, младият витяз

усети нежно чувство и тогаз

отвърна тръпно: „Аз не съм известен,

но все пак чакам отговор най-честен

да ме зарадва в миг под този свод.

Открий ми свойто име, своя род!

Аз мисля, че пред мене е Рустам,

прадядо на когото е Нейрам.“

„Не съм Рустам — чу трепетния момък, —

на славния Нейрам не съм потомък!

Рустам е пръв юнак, аз съм боец,

венец не нося, нямам и дворец.“

И във душата на Сухраб изчезна

надеждата, макар че като в бездна,

взел копието, си припомни той

за майчиния страх. И влезе в бой.

Двубой между Рустам и Сухраб

Полето бойно бе една поляна.

Там копието късо всеки хвана,

но всичко се превърна на трески,

Далеч над изумените войски

индийските им мечове блестяха

и искри като облак полетяха

от ударите. Сякаш сред прахта

бе в миг настанал краят на света.

Ала и те се счупиха веднага.

Дойде редът на бойните тояги,

но — двете се огънаха за миг.

И всеки се опечали без вик,

макар че в бой пак своя кон подгони;

колчани изпопадаха и брони

от набезите до последен дъх —

а никой не успя да вземе връх.

По скулите им капеше потта.

С прах бяха пълни техните уста.

Измъчен бе синът, въздишаше бащата —

и двамата накрая спряха на тревата.

Съдба, как странно твоят кръг лети!

Строиш и разрушаваш всичко ти.

Защо не пламна чувството, което

със радост щеше да ги спре в полето!

И рибата, и степната онагра

потомството си ще познае в багра —

единствено човекът, с корист пак,

не вижда кой е син и кой е враг…

Замисли се Рустам: „Дори сред Нил

не срещнах толкоз страшен крокодил.

Пред Дива Бял не се изплаших в боя,

но нямам просто сили аз за тоя

неопитен и страшен младенец.

Не знае никой друг такъв боец.

Страхувам се — наблизо е позора,

че две войски ни гледат сред простора!“

Отдъхнаха си те. И в миг отново

бе всеки със сърце за бой готово.

Взе своя лък юнакът беловлас —

не се уплаши младият витяз,

че тежката му броня бе корава.

Остана барсовата кожа здрава.

Тогава пламна ръкопашен бой,

и беше страшен, бе невиждан той,

такъв, в какъвто и скалата даже

Рустам спокойно можеше да смаже.

Ръка могъща спусна великана,

за пояса Сухраб внезапно хвана,

но той не трепна в своето седло;

ръката му се сви като крило

и той витяза пусна угнетен,

от неговата сила изумен.

Наситиха се вече те. Но ето

отново пламна битката в полето.

Сухраб усети, че кръвта му пари —

с тоягата си той Рустам удари

и клюмна той, ала дори и стон

не излетя под този небосклон.

„Юнако, хей — надсмя му се Сухраб, —

за удара ми ти изглеждаш слаб!

Макар топола, с твоите години

не си за боеве и за дружини.“

Да продължат, им беше невъзможно.

Един след друг те стихнаха тревожно

над оросените от кръв треви

и с тежки мисли сведоха глави.

Но изведнъж Рустам, подобно тигър,

туранецът нападна сам, че мигар

се бе уплашил вече! И Сухраб

иранците подгони като сляп;

под яростния вой на боздугана

един иранец ли без дъх остана,

че бе витязът в битката свиреп

и нямаше покой сред тази степ.

„Дори и Кей-Кавус — Рустам си каза —

е може би пострадал от витяза,

от този лъв, освирепял съвсем,

облякъл броня и издигнал шлем.“

С такова подозрение голямо

Рустам обърна исполинско рамо

и се уплаши: бе като река

кръвта под разярената ръка

на младия юнак, що безпощадно

разкъсваше сам свойта плячка жадно.

Той се навъси страшно. Стана блед

и като лъв се устреми напред

със думите: „Убиецо, върни се!

Кой тук ти е виновен? Опомни се!

Победа търси твоето сърце,

подобно вълк сред стадото овце!“

Дочу се вик: „А кой те застрашава

от нашите туранци, че с такава

открита ярост ги избиваш в страх,

защо започна да се биеш с тях?“

Рустам отвърна: „Вече се смрачава…

Да се покаже слънцето, тогава

ще почнем пак. И мечът най-добре

ще каже кой ще трябва да умре.

Макар че още си дете, но — браво —

държиш ти смело боздугана здраво

и ще се срещнеш утре пак със мен.

Да те закриля бог през този ден!“

Рустам и Сухраб се връщат в своите станове

И те се разделиха. А росата

се разпиля навред под небесата,

Сухраб що бе ги вече изумил;

то сякаш не от плът се бе родил

витязът, който, уморен от боя,

с железния си кон дойде в покоя

на необгледния турански стан.

С такива думи срещна той Хуман:

„От страх дори небесното светило

над нашите глави се беше скрило.

Видя ли ти иранския герой,

що като лъв жадуваше за бой

и имаше той меч, на моя равен —

как в строя ни се беше спуснал славен?

И много ли юнаци тук уби?

Той не познава милост може би!

Юнак не срещнах аз на шир и длъж,

по-силен и велик от този мъж.“

Така Хуман отвърна на витяза:

„Без теб успях войската да запазя,

тъй както заповяда: беше тя

готова да се понесе в степта —

ала с внезапен набег великана

над нас размаха страшно боздугана

и ни разпръсна, сякаш че — пиян,

а беше само капка в океан.

Но както бе дошъл — той тъй замина

към шатрите на своята дружина.“

„И ни един — Сухраб го спря сърдит —

под неговия бяг не бе убит?

А аз довърших не един и двама,

кръвта им се смеси с прахта голяма,

а той, погледнал само и — назад!

Смелчак не срещнах в оня страшен ад.

Да бях съгледал лъвове свирепи,

бих ги сразил сред пламналите степи!

И птици бих сломил като скала,

от мълния ще изкова стрела.

Щом моя гняв в бой страшен ме подгони

не ще ме спрат ни ризници, ни брони.

Но в утрешния полет многолик

ще видим кой от нас е по-велик.

И всички там — кълна се във твореца —

ще победим — от шаха до боеца,

а тук е време да започнем пир:

за вино е нощта, страстта — за мир.“

Дошъл за отдих в своята дружина,

така на Гив продума исполина:

„Видя ли как се би витяза днес,

той е безстрашен и е воин с чест.“

Отвърна Гив: „Наистина, така е,

такъв герой сърцето ми не знае.

Той като вихър тука долетя,

иранците изтръпнаха в степта,

че ту в седлото бе се хванал смело,

ту до звездите рееше той чело…

Когато зърна Тус, възседнал коня,

със копие и във желязна броня,

така го сви с индийския си меч,

че шлемът му отхвръкна надалеч.

И нашият юнак от страх избяга,

а никой друг не се реши веднага

към неговия кон да полети.

По сила си му равен само ти.

А аз, с войската ни, по обичая

все чаках някой да го спре накрая

в единоборство. Ала ни едни

от нас не се яви под свода син,

поне за час да укроти витяза.

Като стрела той между нас се вряза

и застраши Кавусовия трон,

понесен от крилатия си кон.“

Размислиха се двамата, замряха.

Рустам пое към шатрата на шаха,

почете властелина със поклон

и бе поканен на самия трон,

където думи чудни за витяза

на своя шах с вълнение разказа:

„Едва ли някой може да рече,

че е живял такъв витяз-момче.

На кон ли е — пръстта потъва леко,

главата му се вдига надалеко;

дланта му е широка и навява страх,

щом вдигне той като камила прах.

И боздуган, и меч, дори тояга

опитах аз — но нищо не помага.

Тогава се досетих в миг за оня

мой начин — да го смъкна там от коня —

и златния му пояс хванах аз;

напрегнах всички сили и тогаз

желаех да го грабна от седлото

и да го просна сред прахта, защото

така съм хвърлял други… Но — гранит

бе сякаш във седлото конско впит!

А беше нощ, когато разделени

си тръгнахме към шатрите стъмени,

но утре пак под слънчевия зной

ще влезем ние в ръкопашен бой.

И ще се види в ранната тревога

каква ще бъде волята на бога —

всесилен в радост и мъдрец сред скръб,

понесъл своя странен свят на гръб.“

Така Кавус отвърна на юнака:

„Туранците позорна гибел чака.

Ще падна но очи през тази нощ

и ще се моля до последна мощ

Яздан да се смили — за нас опора, —

да не усетиш нито миг умора,

когато ярко твоята звезда

изгрее пак победно над света.“

„Край тебе само — той поде смирено —

ний можем да живеем вдъхновено.“

И се сбогува късно с Кей-Кавус.

Покровът нощен бе надвиснал пуст,

когато го попита Заваре:

„Премина ли и този ден добре?“

Но той, нехапнал нищичко от вчера,

помоли да му поднесат вечеря,

а след това отвърна откровен:

„Ще бъде труден утрешният ден,

но ти се дръж, когато искрометен

със своя враг започнеш боя сетен.

Щом само зърнеш слънчевия диск,

пред мойта шатра приготви без риск

и стяга, и обувките ми златни —

престолен символ, — и бойците ратни.

Ако в полето победя за час,

без бавене ще се завърна аз.

Но друго ли е писано от бога —

да няма нито миг у теб тревога.

От страшните туранци — настрана.

Избягвайте ненужната война!

С дружината иди в Забулистан,

където е премъдрият Дастан,

и мойта майка утеши със нещо,

че тя ми даде туй сърце горещо,

но предрешено от едно небе.

За нищо да не плаче Рудабе,

че край такъв и на Рустам се пада

като съдбовна радост и награда!

Нали навред прославях аз смъртта

сред лъвове и тигри и в света

превърнах много крепости в руини.

Могъща бе ръката ми с години.

Но който е на кон и води бой,

и сее смърт — ще чака смърт и той.

И хиляди лета да бъдем живи —

пак ще ни видят бледно-мълчаливи.

Великият Джемшид къде е днес?

Кой споменава вече Тахмурес?

Юнаци славни и царе могъщи,

а краят им е все един и същи.

И толкова са минали след тях,

но пак е побеждавал този прах…

Повтарям: да не ме оплаква мама,

Дастан да пази дружбата голяма

със властелина — даже на война

да вее неговите знамена,

че всички тук сме за смъртта родени.

И дните ни са точно преброени.“

До полунощ разказваше героя,

а над бойците чезнеше покоя —

но никой своя пояс не бе снел,

че всеки чакаше да литне смел.

Щом слънцето разкъса сънно мрака —

чер гарван, — в миг очи откри юнака

и се облече с тежкия кафтан:

замислен беше този великан,

когато се понесе върху коня,

навъсил чело и затегнал броня.

Щом иска слава — всеки вдига меч;

от алчността да бъдем ний далеч!

Сухраб поваля Рустам

С красавици пи цяла нощ витяза,

искреше вино и звънеше саза.

А призори продума на Хуман:

„Прилича той на хищник-великан!

Но в неговия ръст аз виждам своя

и като мен напада той във боя;

гърди и рамо — сякаш по конец

ни е създал небесния творец —

еднакви. И видът му ме тревожи;

усещам, че ме пари огън божи,

щом си припомня тъжните слова

на мойта майка или пък това

съмнение: не е ли туй Рустам,

най-доблестният мъж и най-голям?

Навярно утре, воден от измами,

ще вдигна копието над баща ми.“

Хуман веднага се възпротиви:

„Рустам съм срещал неведнъж, уви.

Ти слушал ли си как в Мазендеран

е побеждавал този великан?

Макар на Рахш тоз кон да е подобен,

но той не е тъй силен и огромен.“

И ето вече зазори навън;

бойците се събудиха от сън.

Сухраб спокойно бронята облече,

със мисъл в боя, а с душа далече

от битката. Но пак нададе зов.

Бе неговият боздуган готов

Рустам да порази, ала витяза

така с усмивка на баща си каза:

„Какъв бе твоят сън, какво реши,

дали кръв искат нашите души?

Не е ли по-добре със гръм и трясък

да хвърлим всичко в кървавия пясък

и с пълни чаши — нека всяко зло

се изпари от нашето чело,

а след това да паднем пред твореца

с молба — да ни дари с венеца

на щастието. Да воюва друг,

а ний да вдигнем чашите напук!

Усещам светло чувство в мен родено,

лицето ми от туй гори смутено;

кажи, нали си ти от род велик,

открий ми прадедите си за миг!

Не бива името си тук да криеш

от този, с който искаш да се биеш.

Не си ли внук на Сам, син на Дастан,

Рустам велики от Забулистан?“

„Момче — Рустам го спря, — ти търсиш слава,

но друго ний говорихме тъдява:

приказвахме за ръкопашен бой,

а не за вино и гуляи безброй.

Да, ти си малък, но съвсем не крия:

не на шега със тебе ще се бия.

Започвай пръв. А края ни жесток

да бъде, както е отсъдил бог.

Аз неведнъж съм бил сред битки разни

и ми са чужди приказките празни.“

„Хей, стари дядо — възропта Сухраб, —

напразно ти за радостта си сляп.

Аз мислех само както подобава

да изживееш туй, що ти остава,

и с почести от своя род честит

да бъдеш утре сред пръстта зарит.

Но бой щом искаш — волята на бога

аз ще изпълня точно, както мога!“

И двамата от своите коне

отскочиха и свиха рамене,

облечени във ризници и брони;

в гюлето сякаш лъв лъва подгони

и пламна кървав ръкопашен бой,

където шурна пот като порой.

До пладне те се биха; ту бащата,

ту пък синът надвиваше в борбата,

догдето юношата като слон

се спусна побеснял и вихрогон

и вдигнал исполинските си длани,

така Рустам за пояса подхвана,

че просто го изхвърли на възбог,

а след това го повали жесток —

така лъвът онаграта събаря —

и седна тежко на гръдта му стара.

И повален Рустам, усети страх

от юношата, цял във пот и прах,

че той държеше вече смело ножа

над неговата шия тънкокожа.

И заговори стария юнак:

„Аз всичко ще ти кажа, няма как.

Ще ти разкрия точно обичая

какъвто е у нас и как го зная:

когато някой истински витяз

над своя враг добие пълна власт —

и го притисне както се полага,

не реже той главата му веднага:

а трябва — пак да го събори в кръв —

и вече може да се казва лъв.

Тогава чак главата му ще вземе,

законът е такъв у нас от време.“

И тъй, избрал лъжата изведнъж,

успя да стане доблестния мъж,

че бе Сухраб със чувство доверчиво

и нямаше сърце властолюбиво.

Туй не е чудно: вред е младостта

решителна и пълна с доброта.

Врагът отпуснал — сред степта витяза

се втурна, че далече забеляза газели

и след тях политна той,

забравил за доскорошния бой.

Но неловувал още до насита,

Хуман го спря и за Рустам попита.

И всичко, горд, Сухраб разказа там,

и туй, що бе му доверил Рустам.

„Момче, момче — Хуман му отговори, —

не са за теб небесните простори!

И жалко за огромния ти ръст,

за твоя път, що се оказа къс.

Ти, който имаш ум добър и ясен,

защо сам пусна тигъра опасен?

Страхувам се за теб, че мигар пак

ще видиш паднал славния юнак?

От господаря помня реч такава:

«На враг, дори и слаб, не се прощава».“

Замлъкна той и страх го навести,

че може би Рустам ще победи,

но бързо го успокои витяза:

„Не се страхувай — още сили пазя

и в следващия бой врагът свиреп

за шията ще вържа в тази степ!“

След туй Сухраб замислено замина

към шатрата и своята дружина.

А щом Рустам изправи рамена,

в степта израсна сякаш планина

или мъртвец от гроба се събуди;

той коленичи пред водите луди

и свежестта на близкия поток,

където сам благодари на бог

с молба — да сети пак десница яка:

не знаеше каква съдба го чака

или сляп жребий, предопределен

от слънцето на огнения ден…

Бях слушал аз, че с исполинска сила

небесната ръка го е дарила

и ако само стъпи на гранита,

под него ще останат две корита.

Но казваха, че тази страшна мощ

го е терзала силно ден и нощ.

И той издигнал бил ръце към бога

и на сърцето с тежката тревога

помолил — тази сила, що боли,

наполовина да я намали.

Послушал го Яздан, но оттогава

Рустам изгубил сякаш свойта слава.

И затова сега загрижен той,

за близкия невероятен бой,

помоли пак Яздан: „Смили се, боже,

на твоя раб дай сила, за да може

да бъде както някога юнак

и да надвие своя смъртен враг!“

Молбата му достигна до Яздан

и той отново стана великан,

пристигнал на предишната поляна,

където бледен своя меч пак хвана.

Наблизо и Сухраб направи кръг,

със ласо на гърба, в ръката — с лък.

Отекна вик, юздите бяха къси,

от конски бяг земята се разтърси.

О, страх ли се прокрадна у Сухраб:

не бе юнакът вече толкоз слаб

и как ли щеше да завърши боя?

Предчувствие го мъчеше сред зноя.

Но той не трепна, че юнашка кръв

го караше да се усеща лъв,

макар че викна на Рустам смутен,

от неговата сила поразен:

„Дори освободен си бил жесток ти!

Тук пак ли търсиш лъвските ми нокти!

Защо не си вървиш по пътя лек?

Не знам дали ще разбереш навек.“

Рустам убива Сухраб

Готови за борба, привързаха конете

и двамата бойци, че ветровете

на страшната съдба повяха тук

и те се спуснаха един към друг.

Отново пламна боя ръкопашен,

изглеждаше Сухраб като уплашен,

че сякаш бог го бе лишил сега

от неговата вихрена ръка.

А гневен и с мощта на океана,

Рустам за шията витяза хвана

и го събори, налетял жесток,

че бе изтекъл неговия срок.

Обърна го, а след това отново

го превъртя, че бе Сухраб с готово

сърце за бой, но в миг изгуби мощ,

прободен от Рустамовия нож.

Той се смири и сякаш бе му драго,

забравил вече и за зло, и благо.

Щом сееш смърт и вадиш ножа пръв

и се обагряш ти с човешка кръв —

знай, всеки косъм твой ще бъде ножа,

насочен страшно срещу твойта кожа…

„Злодеят съм си аз! — Сухраб простена. —

От мене твойта орис бе родена.

Не си виновен ти, че този свод

прекъсна рано моя млад живот.

Играят нейде юноши връстници,

но тук угасват моите зеници.

А мама бе ми дала талисман

и ме закле баща си великан

да търся с него до последна сила,

но край — намерих гробната могила.

Как дълго чаках родните черти —

уви, изтляха моите мечти.

Но ти, дори да се превърнеш в риба,

да се укриеш в някоя колиба

или да се явиш като звезда,

разлъчен със земята навсегда —

ще те срази баща ми исполин,

че ти уби едничкия му син.

Все някакъв витяз ще може в срока

да каже на Рустам вестта жестока:

умря Сухраб, но легна сред пръстта

със бащиното име на уста.“

Щом чу докрай за тази страшна мъка,

Рустам се вцепени и се побърка,

а след това се олюля от скръб

и рухна на поляната по гръб.

Опомнил се, със своя дъх последен,

успя бащата да продума бледен:

„Къде е знакът на Рустам, кажи?

Над мен гневът човешки да тежи!

Аз съм Рустам и затова без жал

да ме оплачат и Систан, и Зал!“

И той се хвана за косите ядно,

скръбта се беше впила безпощадно

в сърцето му, че в кървавия трап

издъхваше опечален Сухраб

и шепнеше: „Та ти си бил баща ми!

Кой твоето сърце така измами,

че не послуша моята молба

да си откриеш името? Съдба!

Свали по-бързо тежката ми броня

и наведи очите си над оня

свой талисман, от майка ми дарен,

към теб когато тръгвах устремен.

Тя плачеше горката и през рамо

ме бе прегърнала, и рече само:

— Ти свято талисмана съхрани,

ще ти послужи той през тежки дни —

и ето че със него най-подир

открих баща си и намерих мир.“

Рустам разкъса бронята желязна,

видя рубините си и с напразна

надежда пак заплака: „Сине мой,

от мене ли дочака ти покой!“

Той виеше и стенеше високо,

и ронеше сълзи от кръв жестоко,

когато чу: „О, татко, не тъжи,

това от мойта смърт ми по тежи!

Защо да се затриваш тук без сила —

случи се, що съдбата бе решила.“

А слънцето се скри зад мрака ням,

но в своя стан не идваше Рустам

и двадесет бойци излитнаха от строя,

за да узнаят как завърши боя:

видяха те конете в кал и прах,

ала Рустам го нямаше до тях

и празно бе на Рахш седлото златно,

и някой рече в миг, че вероятно

Иран от своя син се е лишил.

Наведе всеки там глава немил,

а вестоносец шаха наскърби,

че е убит героя може би!

Униние се спусна над бивака,

заплака всеки воин за юнака.

На своя трон застана Кей-Кавус,

пред воините излезе смело Тус

и думите на шаха бяха кратки:

„Прати бойци край вражите палатки,

да идат и да разберат без глас

какво замисля страшния витяз!

Ако Рустам е бил убит в двубоя,

кой друг ще има туй сърце пред строя

с туранеца да влезе в боен спор

или назад да бягаме с позор!“

Сухраб дочу далечната тревога

и на баща си каза с изнемога:

„За храбрите туранци ме е страх,

след мойта смърт какво ще стане с тях!

Аз взех това, което ми се пада,

но Кей-Кавус Туран да не напада:

за моята войска се погрижи,

спасителния път й покажи

назад към нашите полета родни,

че аз я изиграх с мечти безплодни

за слава и за приказни блага

под сянката на моята ръка.

Но кой ли би помислил и в съня си,

че ще загина тука от баща си!…

Един боец ирански е при мен,

от мойто ласо беше той пленен

и аз сред тази степ на шир и длъж

за теб го питах с мъка неведнъж,

но той, подлецът, със лъжливи речи

баща си да намеря ми попречи.

Надеждата от мен открадна той

и мъката дойде като порой.

Но ти не го убивай, а обратно

си го върни с това невероятно

сърце лъжливо да живей, че сам

разглеждах дълго славния Рустам,

но може би съдбата ме омая

да падна от ръката ти накрая.

Живял сред гръм, ще литна като прах

и горе ще се срещнем ний без страх.“

Успя бащата дъх да си поеме,

не беше страдал тъй от дълго време,

в гърдите е огън, а в очите е кръв;

на Рахш се залюля, подобно лъв,

и пламнал в искрометната следа,

пред своите юнаци зарида.

Иранците отпуснаха десници,

блестяха сълзи в техните зеници

и всеки бог прослави мълчалив,

че бе сред тях Рустам отново жив!

Но щом видяха, че е в кръв и рани,

че е с пробити брони и колчани,

попитаха със страх: „Юнако пръв,

защо се връщаш ти при нас такъв?“

Рустам застена, кратко известил

как беше своя роден син убил.

Тогава всичко живо там заплака,

от туй съвсем обезумя юнака,

но вдигна към дружините ръце:

„Душа аз нямам, нямам и сърце.

Юнаци, стига битки и мъст божа,

достатъчно е, що извърших с ножа!“

С раздрани дрехи и с приведен гръб

пред Заваре той спря, обзет от скръб,

и дума подир дума му разказа,

каквото бе научил от витяза.

И продължи: „Какво направих аз!

Тук за възмездие настана час.

Как може аз, бащата, с черна злоба

рождения си син да пратя в гроба,

да спра дъхът на моя исполин;

да го оплаква вечно свода син!“

Той до Хуман написа вест веднага:

„Скръбта ми ножа в ножницата слага.

А ти назад туранската войска

води далеч от моята ръка,

че не е вече време да се бия —

изпепели се моят дух под тия

лъжливи думи, казани от теб

на моя син сред огнената степ!“

А след това на Заваре продума:

„Не закъснявай нито миг по друма

и до Джейхун, далече от беди,

туранските дружини проводи.“

И Заваре дори и не дочака

навред зората да разпръсне мрака

и полетя, но го смути Хуман:

„Напразно аз лъжец съм назован.

Хаджир за всичко тука е виновен,

умишлено той скри в мига върховен

бащата от сина с лъжлива реч.

И злото се надвеси като меч

над силата неземна на витяза,

но не подлеца бог за туй наказа!“

Обратно Заваре препусна пак

и всичко на нещастния юнак

с вълнение и през сълзи разказа,

как бил е мамен от Хаджир витяза.

От скръб Рустам се свлече настрана,

пред неговия поглед притъмня

и той се спусна към Хаджир тогава,

привлече го за миг с ръка корава

и вдигна страшно тежкия си меч,

готов сега единствено за сеч.

Но не един боец в кръга околен

за милост там нададе вик неволен

и той, смутен от думите мъгляви,

към своя син умиращ се отправи.

Гударз след него тръгна тих и ням,

последваха го Тус и Гождахам

и всеки, бил под неговата слава,

мълвеше думи да го утешава:

„Едва ли ще те наскърби Яздан,

ще ти помогне може би Яздан.“

Но, за да млъкне сетния велможа,

към себе си Рустам насочи ножа

и го захвърли, че в стогласен вой

от мъки и сълзи потъна той,

дочул Гударз: „Ще има ли изгода

от скръб, ако подпалиш даже свода?

И с мечове безброй да се сразиш —

ще можеш ли с това да продължиш

живота на Сухраб, затворен в срока,

определен му от съдба жестока.

Ако той своя ден е изживял,

кой може да избегне тоя дял —

да млъкне над пръстта с усмивка плаха!

Бъди ти воин или даже шаха —

все ще поемеш в някой миг отвъд

към страшния и неизвестен съд,

пред който всеки, още жив обаче,

е длъжен поне малко да поплаче.

Ний крачим разделени по света,

а път един ни води към смъртта.“

Рустам моли Кей-Кавус за целебен балсам

Рустам отвърна на Гударз смирено:

„Юнако, твойто име е блажено!

Вземи по-бързо най-добрия кон

и стигнал пред Кавусовия трон,

сина си как убих кажи на шаха…

Сълза да трепне или пък уплаха

в очите му, ако си спомни там

за него колко се е бил Рустам!

Сред мъката така ми е потребен

от неговия скъп балсам целебен,

що е спасявал не един герой —

от него да ми прати с вино той

и щом Сухраб за миг се излекува,

тъй както аз — и той ще му слугува.“

Гударз препусна като ураган…

Изслуша всичко шаха на Иран

и промълви: „Сърцето ми почита

юнакът, който е като защита

на моя трон и шахската ми власт.

В беда не искам да го видя аз,

но ако ти му отнесеш балсама —

ще бъда ли спокоен аз пред двама

бойци, които в някой тежък ден

от трона могат да свалят и мен?

А който милост от врага си чака,

не е ли по-нищожен от глупака?

Рустам ли викна: «Кой е тоз Кавус?

Как за ръката ще ме хване Тус!»

Юнакът горд е толкова огромен,

че в този тесен свят е той бездомен

и може би, ако настане час,

край моя трон ще му слугувам аз!

Нима не помниш как пред вас тогава

със мойто име той се подиграва?

А щом Сухраб запази — само прах

от трона си ще има твоя шах.

Не си ли спомняш цялата омраза,

с която в оня миг се кле витяза:

«Без капка милост ще съм аз,

додето самия шах не видя на въжето!»

И щом той дойде вихрогон и млад —

ще се разбяга беден и богат.

Как от балсама да му дам тогава?

За мене ще остане лоша слава.“

От безсърдечността неутешим,

Гударз назад се върна като дим

и пред Рустам проля сълзи сурови:

„Кавус е вечен извор на отрови

и плод горчив и като всеки шах

не знае що е милост, що е грях.

Навярно, ако идеш ти в двореца,

ще се разсее злобата в подлеца!“

До дън душа бе тази вест жестока.

Поставиха момчето край потока,

целуна го бащата странно плах

и тръгна сам да моли своя шах.

Ала преди юздата да поеме,

един войник го вцепени без време:

„Умря Сухраб, най-славния храбрец!

Сега му трябва гроб, а не дворец!

С последен дъх под маранята синя

баща си той повика и… почина.“

Рустам оплаква Сухраб

Рустам захвърли и юзда, и стреме,

безумен — с прах посипа свойто теме

и запролива сълзи като дъжд,

каквито носи всеки славен мъж:

„О, сине мой, белязан от съдбата,

ти бе венец, достоен за делата

на моя род, но вече шлем и трон

за теб ще бъде тоя небосклон!

Кой бог ме унизи с такава рана —

синеубиец в своя край да стана,

от моя нож тук внука горд на Сам

и син на Тахмине — да легне ням!

А кой юнак би се сравнил със мене,

но ти бе друг и мойта мъка стене —

ръцете ми да отсекат за миг,

на прах да се превърне моят лик!

Ако попита майка ти — каква ли

вест черна ще й пратя сам, да жали,

че най-невинен нейния витяз

със бащинска ръка погубих аз?

Позор! И само в мене е вината:

Кой знае син промушен от бащата

и кой е слушал в тоя свят немил

за някой, своя роден син убил?

Кой цар на дъщерите си красиви

ще каже, че ще бъдат те щастливи

без теб, сразен от мен, когото Сам

ще отрече от своя род голям?

Нима съм мислил някога, че ствола

на корена ми ще роди топола —

витяз, повел дружини към Иран

и мрак над моя ден ще сложи длан!“

Рустам разпореди и с багреница

Сухраб покриха, че бе той с десница

велика и летеше вихрогон,

а гроба стана неговия трон!

Положиха го във ковчега тесен

и в бащината шатра бе отнесен,

а неговата шатра с трона-жар

подпалиха по обичая стар

и огънят обреден с пръсти бавни

изпепели доспехите му славни.

Трептеше дълго стихналата шир.

Рустам бе се опомнил най-подир

сред мъката си: „Сине мой, друг няма

да се роди с такава мощ голяма!

Защо помръкна синия простор,

къде е твойто рамо, твоят взор?

Уви, кой този жребий ти предрече,

от род и от баща да си далече!“

Той дрехите си късаше от скръб

и плачеше покрай ковчега скъп:

„Ще ме проклинат дълго всички хора,

а с мен — и мама ще търпи позора.

Рустам, ще кажат, своя син надви

и го прободе с ножа си, уви!

О, как ще мога да се оправдая?

И кой ще има вяра в мен накрая?

Какво ще кажат в родната страна

витязите пред тази новина,

щом разберат, че просто изведнъж

промуших аз най-доблестния мъж!“

Тогава мечоносците на шаха

покрай юнака тъжен се събраха

и сякаш някакъв надгробен хор

изпълни с мъка степния простор:

„За всички е съдбата невидимка —

венец тя носи, а до него — примка.

И само щом заемеш трон велик,

ще те свлече от него тя за миг.

Защо да чакаш пролетта зелена —

раздялата е предопределена.

И нищо, че си поживял едва —

белее вече твоята глава,

защото тъй е наредил твореца,

безумец най-последен за мъдреца.

Говориш ти, но бог над теб мълчи

и ходиш сляп, макар и със очи…

Защо ли плачеш тъй неутешимо?

Това, що стана, е необяснимо.“

Чул за смъртта на славния витяз,

пристигна шаха и с елеен глас

започна над ковчега му да вика:

„От връх Елбурз до малката тръстика

умира всичко, що е тук било

под тежкото небесно колело.

Светът ни мами, слънце ни огрява,

но всеки по реда си заминава.

Юнако, не плачи, вдигни снага

и чуй какво ще ти река сега:

небето да свалиш върху земята,

да изгориш от край до край полята —

на своя син не ще помогнеш ти!

Душата му е в сините черти

на небесата… Отдалече само

аз забелязах мъжкото му рамо,

че бе решила тъмната съдба

да падне от баща си във борба.

Ти не тъжи, бедата е голяма,

но капка полза от сълзите няма!“

Рустам отвърна: „Той лежи смълчан,

а там в степта с войската е Хуман,

с бойците, що вървяха след витяза,

но против тях ти не таи омраза.

Назад към Чин ще бъде най-добре

да им покаже пътя Заваре.“

„Да, няма вече нужда да се бия —

изрече шаха, — нищо, че ей тия

бойци ни причиниха много зло

и беше мрачно моето чело —

но ти ме нарани с тъга безмерна

и край ще сложа на войната черна!“

Рустам се връща в Забулистан

С войската тръгна към Иран Кавус,

с дружината си, сред простора пуст,

Рустам остана Заваре да чака,

че беше пратен той с добро в бивака

на враговете и се върна пак.

И призори сломеният юнак

поведе всички към Забулистан,

където вече стенеше Дастан.

От край до край Систан се разтревожи.

Ридаеха забулските велможи

и ръсеха главите си със прах;

а пред ковчега крачеха край тях

войниците без мечове юнашки,

от скръб отсекли конските опашки.

Когато доближиха бавно Зал,

той пусна златната юзда без жал

и беловлас се втурна към ковчега.

В гръдта на всички пламна страшна жега

и всеки воин беше без колан,

и всеки безутешно сведе стан,

че не една сълза се в миг показа,

че бе навеки замълчал витяза.

Без сили вече, славният юнак

отвори позлатения капак

и каза: „Тате, гледай моя син.

Не е ли Сам, баща ти — исполин!“

Зал тъжно зарида: „О, сън наяве,

светът за него бе като възглаве

и никъде не съществува друг

витяз, какъвто беше моят внук!“

И сълзите се ронеха, течаха

и всички думи за витяза бяха.

Пред своя дом се озова Рустам

и тежкия ковчег положи там,

а Рудабе, когато го съгледа,

зави от мъка и припадна бледа

със викове: „Мой славен исполин,

вдигни се ти поне за миг един!“

Тя плачеше безумно, без надежда

и дълго над ковчега ням нарежда:

„Мой малък лъв, от славен лъв роден,

от теб, единствен, бе светът лишен!

Във старата ми гръд гори въпроса:

защо увехнал трябва да те нося?

И за какво в съдбовния въртоп

дворец наместо — ти намери гроб!

Баща ти бе лишен от милост божа

и те прободе безсърдечен с ножа.“

Чак до Сатурн летеше този плач,

пред всеки поглед бе припаднал здрач.

Но нямаше ни помен от звездите;

сълзи и прах струяха по страните.

И между всички пак Рустам бе пръв,

не сълзи той проливаше, а кръв.

Човек би казал, че светът умира

и няма капка радост сред всемира.

Тогава безутешният юнак

докрай открехна тежкия капак

и като ясно слънце се показа

лицето безметежно на витяза.

Въздъхна всеки в миг неутешим

и сякаш към небето литна дим.

И никой не отвърна взор унило,

че бе заспало там момчето мило,

и затова — и сетният човек

заплака над студения ковчег:

така че с толкоз мъка край храбреца

приличаше на страшен гроб двореца,

където сякаш Сам след бой велик

си беше легнал да отдъхне миг

под жълтата завивка на броката,

без копие и щит, без меч в ръката.

„Ако направя — шепнеше Рустам —

скъп саркофаг за него, — той едвам

ще преживее мойта смърт, че може

да го ограбят като царско ложе.“

И гробница-копито — от порфир

и от алое вдигнаха подир,

где златните вериги по стените

внезапно ослепяваха очите.

А вече вредом малък и голям

бе чул кого е с нож убил Рустам.

И всеки бе от тази вест потресен —

за мъката светът излезе тесен.

Бащата плачеше неутешим,

ридаеше над своя син любим

и всяка радост бе за него чужда…

Но нова сила взе да го пробужда,

че е трептяла скръб и други път

и смърт такава е видял светът.

Та кой човек — щом не е с ум оскъден —

ще бъде пред съдбата безразсъден,

макар че със скръбта на Тахамтан

от край до край тъгуваше Иран!

А щом Хуман, завърнал се обратно,

разказа за смъртта невероятна —

помръкна мигом цар Афрасиаб,

взел за поука края на Сухраб.

Майката узнава за смъртта на Сухраб

И над Туран бе денонощен воя

за кървавата гибел на героя!

Ридаеше дори самият цар.

А новината пламна като жар

у Тахмине, че тя разбра горката

синът й как е паднал от бащата.

От скръб по своя несравним витяз

разкъса тя красивия атлаз

на своя царствен шал и скъпа дреха;

в гласа й тъжен нямаше утеха —

и кръв наместо сълзи за смъртта

проливаше опечалена тя.

Ту падаше, ту ставаше с вик морен,

ту скубеше косите си из корен

и късаше месата си без страх,

и ръсеше главата си със прах.

Във огъня, край нея в миг накладен,

изгаряше тя с порив безпощаден

къдриците си с вик: „О, мой живот!

Къде сега лежиш под този свод?

С очи открити и със мисъл вечна

очаквах да пристигне вест сърдечна

за тебе и Рустам. И всеки ден

гадаех скришом, с поглед устремен,

и вече виждах как назад с баща си

се връщаш ти най-радостен в дома си…

Отгде да знаех, че внезапно сам

ще те убие сред степта Рустам!

Над твойта гръд и белоснежна кожа

с ръка могъща той насочи ножа,

без да усети нито капка жал

от туй, че той живота ти е дал!

А как изгарях аз по теб тревожна,

бе всяка нощ от хубост невъзможна,

но ти потъна в кървав плащ невям,

наместо да си в плаща на Рустам!

Кого сега с любов да прилаская

и кой ще чуе мойта скръб — не зная.

Кого да чакам в тази пуста степ?

Кой вече ще ме радва — вместо теб?

Звездице моя! Разцъфтял без злоба —

двореца царски ти смени със гроба.

Баща ти бе за теб надежда мила,

но всичко вече е една могила.

С надежда пълен, ти умря унил,

че с гняв — не с ласки, бог те бе дарил.

Защо, преди Рустам да вдигне ножа,

не пламна мигом в теб искрица божа

и ти не му показа, възгордян,

рубините на твоя талисман?

Ти чуваш ли — защо не му показа

рубините — и мен с това наказа?

Отиде си, а ме остави в плен.

И как ли ще завърши моя ден!

О, за какво ли в оня миг съдбовен

до теб не тръгнах с пламъка синовен!

Рустам навярно щеше отдалеч

да ме познае в миг и с блага реч

във ножницата своя нож да скрие

и нямаше сина си да убие!“

Тя плачеше и своята глава

държеше с длани, че не бе това

обикновена мъка поднебесна;

изгря във всеки взор роса злочестна

и от скръбта безкрайна Тахмине

наведе до земята рамене —

безкръвна, неподвижна, побеляла:

навеки сякаш беше тя заспала.

Но щом се посъвзе, със нова мощ

заплака пак над своя жребий лош.

Когато зърна на Сухраб венеца,

сърцето й се сви и тя в двореца

пред трона падна като пред олтар,

ридаейки: „О, строен мой чинар!“

Доведоха й с трепет коня боен,

що в много битки бе летял спокоен,

и тя за шията го приласка,

и всеки в миг припадна от тъга,

че гривата му милваше горката,

че плачеше безумно на земята,

но сили пак намерила едвам,

копитата му да целуне там.

Донесоха й плаща на витяза —

тя сякаш че сина си забеляза.

Донесоха й бронята, колчана,

лъка, юздата, още — боздугана

и бойния му щит — и с него тя

започна да се удря сред скръбта.

Тя ласото му галеше омайно,

в ръцете й то сякаш бе безкрайно,

и шлема след това видяла в миг:

„Мой страшен лъв!“ — проточи жален вик

и взела бързо меча на витяза —

от скръб на коня гривата отряза;

а всички, да я помнят със добро,

обдари тя със злато и сребро;

да разрушат — им заповяда — трона,

докрай да изгорят на клада трона

и всичко да изпепелят подир,

Сухраб където бе пирувал в мир

и откъдето бляскаво героя

се беше устремил безстрашно в боя.

Безмълвна, тя не знаеше утеха:

под траура на синята си дреха

през сълзи ден и нощ Сухраб зова —

една година само след това

по своя син от скръб неимоверна

сама утихна във земята черна.

Така е казал славният Бахрам:

след мъртвия не бързай ти, че сам

не си роден за дълго ма земята —

за път да е готова в теб душата.

Баща ти е отстъпил своя ред,

но идва ден и ти потъваш блед

под сянката огромна на небето —

загадка вековечна за сърцето;

и затова напразно в този свят

не искай и не чакай непознат

да се сдобиеш утре с ключа таен

на битието — миг и сън случаен…

Но нека млъкне мъката у нас.

За Сиявуш настава вече час.

Кого ще радва повест като тази?

Кое сърце Рустам не ще намрази?

Запей сега за други дни, поете,

що носят красота от вековете.

И щом е мъдро сътворен стихът,

певецът ще е горд по своя път.

Но, ако той се в нещо заблуждава

или от празен шум се съблазнява —

дори на кръст да се разпъне — пак

за умния човек ще е глупак.

Но кой съзира в себе си порока?

Страстта е силна, а честта — висока.

Над твоя труд щом разцъфти венеца,

чуй честната оценка на мъдреца

и доловиш ли в нея извор благ —

сред хората ще бъдеш ти най-драг.

За повестта ми нека звънне саза,

на мен един дехканин я разказа.

Предания най-древни пази тя —

и те ще оживеят в песента,

ако почака моята могила.

И щом сред радостта усещам сила,

аз ще създам такива цветове,

що няма да увехнат векове

в градината на дните звездосини.

На петдесет и осем съм години,

но все така съм жаден за живот

и чакам всичко аз от този свод…

Веднъж се вслушах как шепти мобеда:

„Не в старостта е твоята победа!

Твори безсънно, докато си жив,

бъди добър, по ум пък — прозорлив.

За твоите дела ще бъде съд

това, което създадеш на път.

Каквото си посял — ще жънеш, братко.

Щом поздравиш — ще ти отвърнат кратко.

Единствено на мъдреците верен,

ти няма да изпиташ срам най-черен.“

Но да се върна пак към повестта,

послушай за какво разказва тя.

За майката на Сиявуш

И ето го преданието чудно:

щом първия петел сам ранобудно

пропя в съня на Тус, Гударз и Гив —

те тръгнаха и всеки бе щастлив

от своя лов по хълмовете голи,

последван от палаши и соколи

и от войници, що през дол и рид

събираха там дивеча убит.

А той бе толкоз много, че тогаз

за шест недели стигаше в запас.

Изчезнаха туранските предели,

осеяни от шатри избелели.

Наблизо, до граничната земя,

далечен лес внезапно зашумя.

И тъй, с прохлада Гив и Тус привлече,

преди да дойдат другите, и вече

под сенките му всеки бе готов

да полети за по-разкошен лов.

Но в миг… една девица там ги сепна;

плачът й тих в сърцата им потрепна,

че под дървото като цвят красив

тя ги следеше с поглед мълчалив,

по-ясна от луна и по-красива

от кипариса в пролетта щастлива.

„Кажи ни, лунолика — каза Тус, —

кой те захвърли в тоя лес най-пуст?“

А тя: „Напуснах вчера аз дома си,

обидена жестоко от баща си:

от пир се беше върнал той пиян

и щом ме зърна, грабна меча в длан,

готов — не знам защо — да ме убие;

и тъй — бездомна — ме открихте вие.“

„От кой си род?“ — след туй подзе юнака,

а тя отвърна тъжно в гъсталака:

„Роднина близък ми е Герсиваз,

от Фаридуновия род съм аз.“

„Пеша ли тук — отново Тус попита —

пристигна ти и при това — без свита?“

А тя отвърна: „Да, дойдох пеша,

че падна моят кон, не издържа.

А имах и корона от рубини,

блестяха те под небесата сини,

но в моя бяг от всичко се лиших,

изгубена сред тоя лес най-тих,

където, в тази пустош тъй трънлива,

оплаквам аз съдбата си горчива.

Но знам, ще се свести баща ми в миг,

когато падне майка ми със вик

за дъщерята, що от тях избяга…

И подир мен ще литнат те веднага.“

Тя им допадна някак изведнъж,

и тъй продума оня славен мъж:

„За мене е, сега разбрах, сърната,

че пръв я зърнах аз от стремената.“

Но Гив му възрази: „Водачо смел,

и аз пред теб летях като орел?“

А Тус бе упорит и непреклонен:

„Насам от вихър сякаш бях подгонен!“

„Не е така — отвърна Гив тогава, —

в лова аз пръв се озовах тъдява!

И не прилича на такъв юнак

за хубавица да ми стане враг.“

Така достигнаха те в препирнята,

че трябва да й отсекат главата.

Седяха страшни славните велможи,

но в този миг един мъдрец предложи:

„Защо ще вършите ненужен грях?

На съд идете при самия шах.“

Послушаха тогава те мъдреца,

пристигнаха и тримата в двореца

и щом видя прекрасния й лик,

усети властелинът оня миг,

във който той им промълви едвам:

„Напразно вий сте бързали насам.

Дали сърна или кошута плаха —

такава хубавица е за шаха!

Сега да слушам, нямам време аз

кой слънцето е уловил от вас.“

А след това й рече: „Чудна пери,

кой е родът ти, от кои си вери?“

„От царски род е мама — каза тя, —

роднина с Феридун съм по баща,

а Герсиваз е моят дядо славен,

що по богатства не познава равен.“

Той продължи: „Защо ли сред леса

да чезнеш като утринна роса?

Ти си родена за любов в двореца,

да бъдеш сред жените ми венеца.“

Тя каза: „Още във мига най-пръв

аз те харесах, няма друг такъв!“

Тогава шахът двамата велможи

обдари със жребци, венци и кожи,

а с нея спря сред женския покой;

престол сияен й предложи той,

а още и рубинена корона,

що заблестя неземно върху трона,

и дрехите й чудни от брокат,

обкичени с топази и ахат.

На трона тя седеше лъчезарна,

красива и до смърт на шаха вярна.

Рождението на Сиявуш

Летяха дните в пролетта най-чудна

и шахската жена бе вече трудна.

Но след там… деветмесечния срок,

чиято тайна знае само бог,

зарадваха слугите властелина:

„Ликувай, господарю, за рубина,

със който любовта те награди!

Днес чудо, славен син ти се роди.

Подобен младенец светът не знае:

като звезда среднощна той сияе.“

За неговата царска красота

мълвата из двореца полетя,

че предостоен беше за небето.

И Сиявуш нарекоха момчето.

Погледна звездоброец белобрад

нагоре към звездите и нерад

очите си отвърна той смутено,

че много зло му беше предрешено.

И мигом бе от мъка обладан.

Обрече той детето на Яздан,

а след това разказа на бащата

за свода безсърдечен на съдбата…

Година след година там летяха.

Забулският юнак дойде при шаха

и проговори: „Дай ми своя лъв,

сред първите да го направя пръв.

Бавачки тука — цял рояк край трона;

но той при мен ще има небосклона.“

Замисли се дълбоко властелина,

да му откаже — не видя причина.

Сина си млад, със трепет най-голям,

той повери на славния Рустам,

що го отведе в своите чертози

и му издигна бял дворец сред рози.

Научи го да хвърля ласо, с лък

да стреля и да язди с майсторлък

в лова подир гепарди и соколи,

как да пирува, никой да не моли,

войска да води и да управлява,

и злото и доброто да познава —

на всичко тъй го учеше Рустам,

не малко сили той отдаде сам.

И Сиявуш така израсна славен,

че нямаше по сила вече равен.

Дори за него, полетял със стръв,

играчка беше да запримчи лъв.

Веднъж се той обърна към юнака:

„Аз мисля, че баща ми вече чака.

Ти ме научи как да бъда шах,

усърдно се труди, но аз разбрах,

че време е да види и баща ми

пред него как достойно се отсрами.“

Изслуша го юнакът от Забул,

със думите, които беше чул,

изпрати вестоносци из страната —

там всеки мъж да встъпи в стремената,

сребро и злато да се събере —

войската да се облече добре.

Дори и в най-далечните предели

такива вести бяха долетели.

И даровете нямаха там чет.

Когато тръгна момъкът напет —

бе съпроводен от безброй витязи,

да не скърби самотен… и от тази

човешка обич, що от две страни

по пътя го обграждаше със дни.

Обсипваха го с амбра и със злато,

за хората бе той с лице познато

в мига, изпълнен с радости и смях —

самото слънце плуваше над тях.

Вървеше неговия кон юначен

през купища пари. И бе удачен

за всички този божи ден в Иран,

дъхтящ на вино, мускус и шафран.

Сиявуш се завръща в Забулистан

Бе известен и Кей-Кавус тогава,

че Сиявуш, сина му, приближава.

Той нареди на Тус и Гив веднага

да го посрещнат, както се полага,

с литаврен гръм и строй… И ето

към шаха те поведоха момчето

сред викове и шум: — Сторете път! —

и грееше двореца пред синът.

Кадилници с ухание димяха,

а царедворци отстрани стояха,

отправили очи към този същ

топола-момък, хубав и могъщ.

Дивяха му се всички там, когато

се лееше над него дъжд от злато.

Щом зърна той баща си върху трона

сияен и с рубинена корона,

чак до земята се наведе в миг

и сякаш тайна шепнеше велик.

От трона стана и край него мина,

и го прегърна топло властелина.

До себе си го взе с ръка честита,

а след това и за Рустам попита.

Със името могъщо на Яздан

Кавус очи бе вперил замечтан

към своя син прекрасен и в забрава

вещаеше му той световна слава,

че беше умен, млад и прозорлив.

И затова бащата бе щастлив.

Той коленичи, сне за миг венеца

и вдигна своя поглед към твореца:

„Ти, боже, който сътвори небето,

създаде любовта за битието

и всичко най-добро под свода син —

дай щастие на моя славен син!“

Пристигаха във шахските палати

все нови гости с дарове богати

и славеха момчето всеки ден.

От всички беше той благословен.

По заповед пред младия герой

иранската войска премина в строй.

А царската градина бе красива,

събираше тя радостта най-жива

на хората под сладкозвучен руд,

в реки от вино и сред пир нечут,

какъвто не бе виждан дотогава

дори и във иранската държава.

След седем дена тоя пир премина.

След туй по волята на властелина

отвориха хазната за скъп дар

на Сиявуш, че беше син на цар.

Получи пръстен той, оръжие и броня,

престол, печат и шлем, седло за коня,

дирхеми златни в сърмени торбички,

елмази, дрехи от брокат и всички

богатства — не и шахския венец,

че за властта бе още младенец.

Години седем го изпитва шаха,

достойнствата му всички там видяха.

На осмата той беше увенчан

с венец от злато, пояс и колчан,

и мъдрости, извезани с коприна,

що трябва да познава властелина.

Достоен син на славен господар,

получи Кухистан витязът в дар —

земи обширни в неговото време,

Маверанах сега ги ний зовеме.

Сиявуш остава сирак

Беда внезапна Сиявуш наказа,

той мъртва свойта майка забеляза

и в миг, забравил чудния си трон,

към свода светлоок нададе стон.

То беше вик, то бяха думи мъдри —

пръст ръсеше над черните си къдри

и дрехите си късаше от скръб,

че бе умрял човекът му най-скъп.

Усмивката му сякаш че изчезна,

очите му приличаха на бездна

без огън и без капчица покой,

в която вехнеше от мъка той.

Цял месец продължи да се тревожи,

но ето че иранските велможи —

предвождани от Тус, Гударз и Гив —

го посетиха с поглед мълчалив.

И в оня миг, когато ги погледна,

той пак въздъхна със осанка бледна

и зарида пред тях като дете,

обречено без майка да расте.

Видял, че тази мъка е велика,

Гударз пристъпи и пред мъченика

така продума: „Сине мой, стани,

пред тебе има още много дни.

Умира всеки, що е казал — мама,

спасение от тази участ няма.

Ти не плачи, такъв е всеки край:

и майка ти дочака своя рай…“

Юнакът още истини му каза

и сякаш поолекна на витяза.

Судабе се влюбва в Сиявуш

Вървяха дните радостни за шаха,

че има славен син… И те седяха

в благ разговор, когато там,

уви, жена му Судабе се появи.

На прага щом застана удивена,

от Сиявуш тя беше поразена.

И пламна във сърцето й пожар,

и се топеше като лед на жар.

Не закъсня подир това слугата

от нея да му донесе молбата:

„Дворецът на баща ти е и твой —

щастлив ще бъдеш в женския покой!“

Но момъкът се възмути сурово:

„Веднага й предайте мойто слово:

Аз нямам място там… За Сиявуш

порокът е ненавистен и чужд.“

На следващата привечер пред шаха

отново нейните очи трептяха.

„О, царю на царете — каза тя, —

на теб подобен няма по света.

И твоят син е превелик под свода;

навред е благославян от народа,

ала за радости е жаден той —

и нека идва в женския покой.

Сестрите му го чакат там красиви,

той ще изгаря в струните звънливи

на техните души и плам стаен,

със който го очакват нощ и ден.

Щом дойде — ще го почетем с добро,

с поклон и нежност, злато и сребро.“

Отвърна шаха: „О, царице славна!

За него на сто майки ти си равна!“

А след това пред своя син изрече:

„Витязе, кой от своя род далече

е бил щастлив из този свят широк!

И ти си сътворен така от бог.

А тука Судабе ти е роднина —

ти можеш да блестиш като рубина

в покоя на жените, гдето тя

ще ти разкрие друга красота,

в сърцата на неволниците скрита.

И ти ще бъдеш със душа честита.“

Такива думи наговори шаха.

А Сиявуш с тревога и уплаха

изгаряше в съмнение и смут,

че миг такъв за него бе нечут.

Дали не го изпитва властелина

за нещо към красивата царкиня?

Но Сиявуш бе умен, прозорлив,

богат на мисли и красноречив.

Не щастие му предвеща мобеда.

Стоеше той сега с усмивка бледа,

замислен — за какво под туй небе

го мами като пламък Судабе!

„Не ти ли, царю — каза той в двореца, —

ми подари и трона, и венеца?

Навред, където слънцето блести

и в ласката му този свят цъфти,

по доброта и ум ти нямаш равен,

сред всички властелини си най-славен.

Не е ли по-добре за младостта

да й покажеш път към мъдростта,

където с лък и меч и със наука

ще си подготви твоят син сполука

в държавните дела и как сред пир

да слуша песни и да търси мир.

Какво ли мога в женския покой

да придобия умно, татко мой?

Но ако тъй е заповядал шаха —

ще ида аз под тази чудна стряха.“

Кавус му каза: „Сине мой прекрасен,

бъди щастлив и стълб на разум ясен!

О, толкова е топла твойта реч,

че сякаш ми просветна надалеч.

Ала защо стоиш, с душа тревожна,

за теб скръбта да бъде невъзможна!

Иди, иди при своите сестри

и с братската любов ги озари.“

Синът отвърна: „Със сърце готово

аз ще изпълня всяко царско слово.“

Сиявуш пристига при Судабе

Загрижен за покоя на жените,

един слуга, през нощите и дните,

стоеше като часови отпред.

По име той се казваше Хирбед.

И ето що дочу от властелина:

„Когато блесне като меч рубина

на слънцето — при Сиявуш мини,

и всичко що поиска — изпълни!

Кажи на Судабе да го накити

най-щедро с морскосини лазурити,

сестрите и робините тогаз

да го зарадват с мускус и елмаз.“

Когато разцъфтя навън зората,

почете Сиявуш с поклон бащата

и дълго радостният властелин

беседва насаме със своя син.

А след това повика той Хирбед,

припомни му за всичко там подред,

и каза на витяза: „С него, сине,

сега ще видиш своите роднини!“

Отправиха се към сърцата знойни

Хирбед и Сиявуш — съвсем спокойни.

Но още подир първите врати,

витязът мигновено се смути,

че бе посрещнат той с усмивки благи

и думите към него бяха драги,

като към гост най-искрено желан;

ухаеше на амбра и шафран

под блясъка на много изумруди;

дирхемите летяха като луди

пред неговия път, постлан с брокат,

китайски, злато, сърма и ахат.

Звънтяха струни и летяха песни

над младите красавици чудесни,

край Сиявуш извили хоровод,

красив и нежен, мамещ за живот.

А някъде, в средата на покоя,

сияеше на трона златен зноя,

обкичен дивно с бисер светлосин,

що на света навярно бе един.

Седеше там — венец на красотата —

царицата, подобна на луната

и по-сияйна от Сухейл звезда!

Косите й — ръкойка от нощта —

трептяха и достигаха петите;

елмази й огряваха очите.

А чехлите й златни в оня миг

робинята държеше, свела лик.

Напред пристъпи Сиявуш смутено,

но Судабе се спусна мигновено

и го прегърна тъй до своя трон,

че нямаше той време за поклон,

усетил как горещо го целува.

Тя сякаш че започна да бълнува:

„Дали е ден или безкраен мрак —

аз всеки миг Яздан ще славя пак,

че кой е имал по-прекрасен син?

Ти в царското семейство си един.“

Във дългата прегръдка безутешна

усети Сиявуш страстта й грешна —

руменина страните му покри

и тръгна той към своите сестри.

Те също приближиха и тогава

му пожелаха радости и слава.

Не малко време в разговор и смях,

на трона седнал, той прекара с тях

и не една след туй с въздишка каза:

„Да бъдеш цар, но цар като витяза!

Високо чело, ум, в сърцето — чест…

Такъв светът не е познал до днес!“

Спря Сиявуш във шахската палата

и промълви: „О, царю на страната!

Бях в женския покой и в пламък жив

усетих, татко, че си най-щастлив.

Хушепг, Джамшид и Феридун велики

едва горят на твоя ден в светлика.“

Сияеше от радост Кей-Кавус,

че неговият син бе златоуст.

Той нареди сред пир да звънне саза

и дълго пиха двамата с витяза…

Но щом изчезна синьото небе,

пристигна Кей-Кавус при Судабе

и промълви: „Ще бъдеш откровена —

да няма тайна в твойта гръд стаена:

Прекрасен ли е моят роден син?

Достоен ли е той за властелин?

И на ума под тежките въпроси

дали ще може славата да носи?“

Отвърна тя: „До днеска не разбрах

за по-велик и по-достоен шах.

Защо да крия: и сина ти славен

по цялата земя не знае равен?“

„Да бъде мъж! — бащата пожела. —

Да го отминат мъки и тегла!“

А Судабе: „Ако повярва шаха

на туй, което ще му кажа плаха —

за Сиявуш, юнакът най-голям,

една от дъщерите си ще дам,

че тя ще го зарадва със сина си,

красив и превелик като баща си.

Не си ли той хареса ни една

от младите царкини за жена —

на Кей-Ареш да вземе дъщерята

или на Кей-Пешин, друг цар в страната.“

„Съгласен съм — отвърна шаха в миг, —

така и аз ще стана по-велик.“

На сутринта отново при бащата

се появи синът и до земята

се сведе в най-признателен поклон.

Застанал на прославения трон,

продума Кей-Кавус с осанка строга:

„Аз неведнъж до днес съм молил бога

и ти със чест да бъдеш продължен,

а трона — от сина ти озарен;

тъй както ти за мене си отрада,

така и той да е за теб награда.

Разпитвах аз за твоята съдба;

и в отговор на моята молба

мобедите четяха по звездите,

че славен син ще имаш ти след дните,

когато, възмъжал под този свод,

си избереш жена от царски род.

Такава потърси сега, че друга

не ти подхожда, сине, за съпруга.“

В ответ синовни думи прозвучаха:

„За мен са святи думите на шаха.

Която кажеш — ще приема аз,

роб верен на една безкрайна власт!

Навярно, ако Судабе узнае,

друг избор тука ще ми предвещае

и ще започне да се противи,

но за какво й трябвам аз, уви!“

Просветна сякаш на Кавус в душата;

тресавището не видя в тревата

и каза: „По сърце се ожени,

ти всеки смут душевен отмини.

Към тебе Судабе е най-грижовна

и ти й отвърни с любов синовна.“

Чул думите на своя горд баща,

да бъде тъй — витязът обеща.

И пред престола падна благодарен

да слави дълго шаха лъчезарен.

Но взе да чезне синьото небе —

какво ли му кроеше Судабе,

заплела кукувичата си прежда!

За него сякаш нямаше надежда.

Сиявуш за втори път пристига в покоя на Судабе

Отново сводът звездочел изтля

и засияха ширните поля.

Омайната царица върху трона

изгря като рубин на небосклона.

Дойдоха дъщерите й красиви

с венци от злато и очи щастливи.

И други млади хубавици там

се появиха с изумруден плам.

И тя продума на Хирбед предрага:

„Иди, предай на Сиявуш веднага:

О, мъж-топола, в женския покой

ще те съгрея с радости безброй.“

Тя бързаше, пламтеше й душата,

към Сиявуш за миг пое слугата;

ала от тази огнена покана,

объркан, той към бог издигна длани

и го попита как да се спаси

от нейните божествени коси,

които го примамваха навън…

Пое към нея той като насън

и я видя с елмази и с корона.

Опиянена, слезе тя от трона,

почете го с поклон и след това

до нея Сиявуш се озова.

Красиви и неземни — на витяза

тя чудните си дъщери показа.

И рече: „Виж, дали си срещал ти

такива поднебесни красоти,

каквито има само във Тараз,

създадени от прелести и страст.

Избирай ненаситно сред покоя

и ми кажи — коя ще бъде твоя?“

Седеше той, а те му се дивяха,

и всички думи все за него бяха,

изказани наоколо със жар:

„Какво е месецът пред този цар!“

И всяка си мечтаеше, че тя е

вълшебницата, що ще го омае.

Щом двамата останаха сами,

повтори пак царицата: „Вземи,

която искаш, че и аз не мога

да задържа сърцето си пред бога,

готова да те прилаская в миг,

изгаряна от пламък най-велик.

Сърцето си послушай и кажи:

Коя царкиня ще те утеши?“

Не каза нищо в отговор витяза,

че тя с тревожни думи го наказа,

но си помисли: „Нека да умра,

ако жена от друг род избера,

че много мъки е познал Иран

от властелина на Хамаверан —

и аз съм слушал как е мъчил шаха,

и колко наши храбреци умряха

единствено по негова заслуга:

едва ли дъщеря му е по-друга.“

Изгаряше в мълчание витяза,

а тя свали от своя лик атлаза

и каза: „Виж, до чудната луна

и слънцето във образ на жена,

която се прелива в светлината

на пламъка горещ, роден в душата.

Подобен си на бисерна корона,

що ме обагря шеметно на трона —

и към коя сега ще тръгнеш ти?

О, не към тях сърцето ти лети.

Решавай, хайде, закълни се тука,

ела до мен по-близо, че сполука

с най-младата във женския покой

ти обещавам в миг, витязе мой!

Устата си за клетва отвори,

че твоя поглед ще ме изгори.

И шахът ще умре, превит от слава —

за него ще ми спомняш ти тогава,

над мен надвесил пламнало чело,

чак до смъртта ми сигурно крило.

Седя и слушам на сърцето воя,

и нямам сили да не бъда твоя.

Признавам, че потънах в твойта власт

и в пропастта спокойно падам аз.“

Витязът си помисли, че сънува,

но тя започна тъй да го целува,

че той смутен почервеня от срам,

със страст в гърдите, а в очите с плам,

„Това е бяс — досети се момчето, —

но, боже, запази ме под небето!

Баща си мигар аз ще оскверня,

прегръщайки се с шахската жена!

А мога ли да я отблъсна диво?

Тогава тя към мене завистливо

ще хвърли гневно своите ласа,

и много горести ще понеса…

Вдъхни ми, боже, сила във душата,

да се предпазя нежно от бедата.“

Отвърна Сиявуш: „Царице славна,

на тебе по земята няма равна.

Какво е даже светлата луна

пред блясъка на шахската жена!

И затова ще взема за съпруга

една от дъщерите ти, не друга.

Решението донеси на шаха

и му кажи, че със надежда плаха

ще чакам отговор, тук клетва дал:

догдето тя под свода засиял

не стигне до сегашните ми дни —

дори не ще помисля за жени.

Затуй не говори така омайно,

че те изгарят пламъците тайно

на любовта… Ще мине този ден.

Какво да правя, тъй съм сътворен!

И всичко ще остане в мене скрито,

незнайно, съкровено, но честито.

Царица на цариците си ти,

и само майка нежна ми бъди.“

И си отиде Сиявуш в почуда,

а тя от страст пламтеше като луда.

Нощта настъпи. В женския покой

пристигна шахът, воден от безброй

желания за радост и забрава,

и Судабе го срещна с вест такава:

„Днес ни гостува младият витяз,

и дълго, сред рубини и атлаз,

подлунните красавици оглежда —

но никоя не възроди надежда

в сърцето му за щастие и мир:

той мойта дъщеря избра подир.“

Така просветна на Кавус в душата,

че сякаш беше във съюз с луната.

И не един сандък отвори той,

събра венци и пояси безброй,

и стремена, достойни за царете,

и знамена, достойни за царете,

доспехи и съкровища цял връх,

пред който от почуда губиш дъх…

И нареди: „Пази това имане

за Сиявуш, жених когато стане.

Кажи му, че за бъдещето златно

готов съм да го умножа стократно.“

Това бе незапомнен царски дар,

но Судабе си мислеше със жар:

„Ако витяза аз не завладея,

то по-добре ден да не живея!

Открито или тайно — всеки миг

аз ще се готвя за часа велик,

когато ще го милвам без умора —

ако ли не — ще види той позора.“

Сиявуш за трети път пристига при Судабе

И пак с корона върху трона тя

приседна в блясък, с чудна красота:

изпрати да й доведат витяза

и тези трепетни слова му каза:

„За тебе шахът е приготвил дар,

невиждан досега за господар.

И всичко свети с блясък лъчезарен,

от двеста слона беше той докаран.

И мойта дъщеря ще имаш ти,

но виж пожара, който в мен пламти;

не ще ли вземеш нежния подарък,

със взор, дори от пламъка по-ярък?

Видях те и загивам оттогаз,

че не сърце, а огън нося аз.

Така ме твоя лик изпепелява,

че много рано взе да се смрачава

след тези седем пламенни лета,

в които аз усетих любовта.

Огрей ме с тайната на битието

и нова младост дай ми под небето!

И дарове по-скъпи и добри

от мен ще имаш… само озари

с дихание страстта, що се пробужда —

но ако тази мисъл ти е чужда,

от трона звездосин ще те лиша,

че тъй ще мога да се утеша?“

Отвърна Сиявуш: „Царице чудна,

намирам се в минутата най-трудна

на младостта, но мисля, че съм прав:

лишен е от коварство моя нрав!

О, слънце на престола и жена

на шаха славен — ти си сатана!“

Той вярваше, че тъй ще я пропъди,

по тя през зъби с гневен смях отсъди:

„Аз имах смелостта да се разкрия,

а ти ми наговори леко тия

отровни думи — да ме унизиш,

но знай — за всичко ще ми заплатиш!“

Судабе изнудва Кей-Кавус

Лицето си издраска пред витяза,

разкъса на гърдите си атлаза

и вик нададе в женския покой,

където изумен стоеше той.

Внезапен смут изпълни всяка стая,

че сякаш на света дошъл бе края.

Щом чу и шаха този страшен вик,

иранския престол напусна в миг

и тръгна към покоя на жените,

потискан от тревога във гърдите.

Видя кръвта по нейните страни

и всички, що шумяха отстрани…

Но нейното коварство не го трогна.

Миг само… и гнева си превъзмогна.

Ридаеше пред него Судабе

за туй, което беше и не бе.

„О, твоя син — тя викаше горчиво —

така в прегръдка ме заключи диво,

повтаряйки: «Изгарям от любов.

Ти няма ли да чуеш моя зов!

И тъй към тебе се стреми душата,

че вече нямам думи за молбата!»

И той разкъса златния венец

и дрехите ми в царския дворец!“

Внимателно я слушаше там шаха

и други страшни думи прозвучаха,

но той си рече: „Ако туй е вярно

и не замисля нещо тя коварно —

главата му веднага бих отнел,

че иначе как всичко бих разплел?

Какво би казал за това мъдреца?

Наместо пот — кръв капе във двореца.“

Той даде знак и верните слуги

си тръгнаха, обзети от тъги.

А сам, замислен за честта велика,

пред себе си и двамата повика

и след това спокойно продължи:

„Тук всичко точно, сине, разкажи.

Не ти, а аз те пратих към бедата,

защото ме погуби слепотата

да ти покажа женския покой!

И ето как се мъчиш, сине мой.

Разказвай от началото до края,

та истината ясна да узная.“

И шахът чу как славния витяз

е бил примамен от греховна страст,

какво е казал, изумен от тия

прегръдки там, подобни на магия.

А тя отвърна: „Лъже озлобен!

Не дъщеря ми иска той, а мен.

Разказах му за твоя дар и злато,

с които ти го награди богато;

за всеки меч и царския венец,

и дъщеря ми в чудния дворец!

О, не по-малко бих и аз му дала

и всичко с радост бях му обещала,

когато промълви: «Не искам аз

ни дъщеря ти, ни пари и власт.

От теб, царице, само имам нужда,

а всяка друга тук за мен е чужда.»

Пристъпи той, обзет от пламък скрит,

и ме прегърна с две ръце-гранит.

Но аз не се предавах, виках диво,

а той ме мъчеше немилостиво,

и то когато в царския дворец

аз нося твоя бъдещ младенец!

И можеше от страх да го изгубя;

кажи кого тогава щях да любя!“

„Не виждам истината — шахът каза —

ни в тези думи, нито във витяза.

Опасно е да се отсъди бърже

кой е невинен тука и кой лъже.

Ще вникна по-дълбоко в този спор,

за да разкрия срамния позор,

и ще узная кой е прав, кой — грешен

и кой ще бъде утре безутешен.“

От трона слезе Кей-Кавус за миг,

към Сиявуш наведе скръбен лик

и неговите дрехи помириса.

Тогава пред жена си се стъписа,

че само тя, извила кръшен стан,

ухаеше на амбра и шафран,

а юношата бе лишен от тия

ухания за всяка гиздосия!

Със гневни думи той я оскърби,

макар че бе му тъжно може би,

и си помисли: „Трябва на парчета

да се разкъса тази твар проклета!“

Но си припомни за Хамаверан,

где пак ехтеше битката-вулкан,

и още там — объркан от интриги —

как той лежеше окован с вериги;

а само тя тогава нощ и ден

го мислеше, в гърдите с дъх стаен.

Освен това — обичаше я шаха

и сладки с нея нощите им бяха!

За малките деца си спомни той

и нямаше от мисълта покой,

при все че беше той благонамерен:

не е синът му в нищо лицемерен…

И той му каза: „Всичко забрави,

бъди разумен и не се гневи.

И да не плъзне покрай нас мълвата,

ти всичко лошо запази в душата.“

Судабе прибягва до помощта на магьосница

Царицата не опетни витяза,

но пак от своя гняв не се отказа

и тайно тя започна да плете

измамата със своето дете.

Живееше тогава при жените

една коварна фея на злините,

която зъл дух беше оплодил

и зрееше у нея плод немил.

При себе си я Судабе повика,

обдари я със злато и двулика

й каза: „Вярна клетва ти ми дай,

че няма никой нищо да узнай,

ако пометнеш от трева отровна

и ме запазиш в тайната съдбовна.

Така ще се спасиш и ти самата,

а аз пред Кей-Кавус ще спра с лъжата:

«Виж, господарю, твоя младенец,

сега му трябва гроб, а не дворец!»

И ще припадна, изумена уж,

проклинайки сина му Сиявуш…

Ако на туй сега не си готова,

аз ще загина в участта сурова.“

Магьосницата мигом отговори,

че е съгласна чудото да стори.

И щом се спусна тихо вечерта,

изпила биле, в миг пометна тя,

но не едно дете, а две близнета,

заченала ги бе от див тя, клета!

И този плод на зло невероятно

положи Судабе в корито златно,

магьосницата скри в покоя тих

и падна по очи във плач най-лих.

Тя стенеше и викаше до бога,

из стаите се разрази тревога;

робините прииждаха за миг,

изплашени от страшния й вик,

и зърнали децата мълчаливи,

обливаха ги със сълзи горчиви.

И толкоз шум се беше вдигнал вън,

че Кей-Кавус се сепна в своя сън;

какво къде е станало попита —

осведоми го неговата свита

и той се разгневи, но беше ням.

На сутринта дойде в покоя сам

да види на коприненото ложе

как плачеше царицата и — боже —

близнаците във оня златен съд,

унесени в небесния си път.

С реки от сълзи Судабе започна:

„Сега узна ли истината точна

и за какво във оня страшен час

повярва ти на младия витяз?“

Съмнение сърцето му разкъса

и той си тръгна, мислейки навъсен:

„Как този възел зъл да разреша,

когато стене моята душа?“

Кей-Кавус разследва случая с близнаците

Повика много звездобройци шаха

и те пред трона славен се събраха,

посрещнати със думи благодатни.

Той ги покани на скамейки златни,

разказа им за своята жена,

напомни за последната война,

за да отсъдят мъдро и преславно

заслугите й в делото държавно.

И за децата той започна там,

ала с молба — да крият този срам.

Погледнаха те таблиците звездни

и седем дни летяха сякаш в бездни…

Но казаха: „Отровният нектар

понякога е най-добрия цяр

на мъката в препълнените чаши.

И все пак знай — децата не са ваши,

че лесно ний за всеки твой отрок

ще прочетем какво е казал бог,

ала за тези в Кумовата слама

дори една-едничка дума няма.“

А след това на шаха довериха

какво за другата жена откриха.

Но Судабе се спусна, зарида,

повтаряйки за своята беда:

„Не ме е страх от шахската присъда,

че жива или мъртва — аз ще бъда

пак негова жена, но ме боли

за тези два притихнали орли!“

„Млъкни най-сетне! — шахът се ядоса. —

Лъжи ти само сееш по въпроса…“

И той отдаде заповед за миг:

в града да иде не един войник —

да се надникне зад стени и двери

и подлата жена да се намери.

Проникна скоро стражата навред,

огледа всички кътчета подред

И бедната магьосница в уплаха

насила бе довлечена пред шаха.

Започна шахът с думи за пощада,

че може би ще й даде награда, ала —

до дъно слязла в подлостта —

за истината не прошепна тя.

И той тогава нареди веднага

да се постъпи, както се полага:

„Свържете я пред мене и накрая

я разсечете тук — по обичая.“

Палачът вдигна своя ятаган,

но младата магьосница без свян

повтаряше едно и също нещо:

„Невинна съм във делото зловещо!“

Мълчеше шахът в смутния дворец,

отправил взор към славния творец.

И Судабе повикаха отново,

пророците тогаз подзеха слово

за истинската майка на децата,

че техния баща е Сатаната.

Ала царицата повтори с плач:

„О, всяка тяхна дума е палач,

че Сиявуш, сина ти, с реч омайна

им нареди да пазят всичко в тайна!

С кого би могъл той да се сравни?

От своя път — и лъв ще отстрани,

и би сразил за час десетки слона,

дори и Нил би спрял под небосклона.

Сто хиляди бойци за него в бой

са нищо, че непобедим е той.

А аз какво ли можех да направя,

когато толкоз сила притежава.

И на кого, освен на Сиявуш,

е нужен този техен говор чужд?

Мълчиш. И пак си хладен към децата.

Сама ли ги създадох аз горката,

за да останеш равнодушен ти —

но има съд пред божите врати!“

И рукнаха сълзите и горчиви,

дори от нилските вълни по-диви.

Със нея зарида самия цар,

навел очи над мъртвите телца.

А след това я придружи в покоя;

и огорчен до дън душа от воя,

той си помисли тъжен, че комай

ще трябва всичко да реши докрай.

Затуй повика мъдрите мобеди,

разказа всичко — те седяха бледи,

когато най-добрият рече там:

„Спасение от бога аз не знам.

Щом истината търсиш — удари

със меча в камък, плам да заискри!

Душата ти се къса от въпроси:

кой лъже и кой истината носи

към тебе под сияйното небе —

дали сина ти или Судабе!

Не знаеш ли — изпитай ги тогава,

през огън този изпит преминава,

където няма да изчезне в прах

тоз, който не познава що е грях.“

И ето че веднага шаха каза

царицата да дойде и витяза.

„Аз нямам мира — той продума там, —

виновния от двама ви не знам.

Единствен изход само тук остава —

да ви изпитам с огън и жарава.“

Побърза да отвърне Судабе:

„Нали пред тебе истината бе

и сам видя в коритото децата:

по-страшно зло не знаят небесата!

Прати сина си в огъня, че той

ни хвърли грешен в мъките безброй.“

Обърна се към него властелина:

„Какво сега ще отговориш, сине?“

Витязът рече: „Докогато страдам —

готов съм в ада всеки ден да падам!

През огън ще премина аз и дим,

че този срам за мен е нетърпим.“

Сиявуш невредим преминава през огъня

Не стихваше скръбта у властелина

за Сиявуш и чудната царкиня.

„Ако един от тях потъне в срам,

с нечут позор ще се покрия сам,

че тя ми е жена, а той — мой син,

но аз не виждам изход ни един.

И затова от пламналата клада

аз ще очаквам своята отрада.

Така е казал тук мъдрецът стар:

Тоз, който се съмнява — не е цар…“

От трона Кей-Кавус ядосан стана,

да се намерят — каза — сто кервана.

И рижите камили с дар голям

да тръгнат през пустините насам!

Започна да израства сред полето

камара от дървета до небето;

и можеше да се съгледа тя

дори от най-далечните места,

но шаха вече бе лишен от сили

в страданието по сърцата мили.

И затова, мой сине, запомни:

бъди далеч от хитрите жени.

Жени се само в оня миг, когато

намериш с трепет в пясъците злато…

Камара — не, — две планини стояха

пред хората изтръпнали, пред шаха.

А между тях — бял път, попаднал в здрач,

достатъчен да се провре ездач.

По волята на Кей-Кавус с нефт черен

поляха всичко и след знака верен

стотици факли лумнаха отвред.

От дим и огън сводът бе обзет.

Денят изчезна в огнени езици,

които полетяха като птици,

подгонени от воя нетърпим

на всички там, потънали сред дим.

Тогава се яви юнакът млад,

с шлем — чисто злато, и със дух крилат,

във бели дрехи, бодър и чудесен,

с надежди пълен, от мечти понесен.

И всеки в този миг позна скръбта,

че беше той венец на младостта.

Със камфор се посипа тих витяза,

като пред обред — нищо там не каза,

че сякаш не във пламналия зной,

а в рая щеше да замине той.

И конят вран тъй риеше земята,

че облак прах закриваше луната.

Спря Сиявуш до бащиния трон,

направи най-признателен поклон,

а шахът се смути от срам и даже

поиска нещо нежно да му каже.

Но Сиявуш отвърна: „Не тъжи!

Пред всеки път предначертан лежи!

Когато днес над мен плющи позора —

да видим бог какво ще отговори!

Ако съм прав — ще бъда аз спасен,

ако ли не — да прави всичко с мен.

Но аз му вярвам, че — благочестив —

през огъня ще ме запази жив.“

И пред самите пламъци витяза

към бог Яздан такива думи каза:

„О, дай ми да премина жив и здрав,

спаси ме ти от бащиния гняв!“

Юздата златна Сиявуш отпусна

и конят като дим напред се спусна.

Градът изтръпна. Литна вой. Нечут

бе този миг, изпълнен с гняв и смут,

долитнали до Судабе на тропа;

и огъня щом зърна от балкона,

тя — бясна, отмъстителна и зла —

на Сиявуш смърт страшна пожела.

А хората поглеждаха към шаха

и думи най-ненавистни мълвяха.

През огъня летеше вихрогон

сам Сиявуш и неговият кон!

Стена от огън светеше, където

изчезнаха и конят, и момчето.

Замряха всички, беше тежък час:

ще се провре ли младия витяз

през ада? Но подобно цвят в степта,

излезе той с усмивка на уста

сред шепота: „Спаси се от бедата,

преминал пламъците на съдбата!“

И сякаш в този миг бе свеж жасмин

иранският преславен властелин,

загледан в Сиявуш, родил се дважди,

наметнат с влажен плащ, покрит от сажди.

Така, когато заповяда бог,

разцъфва чудно този свят широк.

По-ярко сякаш слънцето засвети.

Иранците ликуваха, обзети

от чувство да го наградят с пари.

И много злато пътя му покри.

Празнуваше там всеки, който може

да падне пред твореца с думи: „Боже,

остана жив сред живите синът,

защото справедлив е твоят съд!“

Ала заплака Судабе отново

и беше ядно тъжното й слово,

но Сиявуш пред Кей-Кавус се спря,

цял, непокътнат, свеж като зора.

От коня слезе мигновено шаха,

дружините зад него замълчаха.

И пред баща си славния витяз

отрони във поклон синовен глас:

„Преминах жив през пламналата клада

и нека моят враг сега да страда!“

Тъй отговори шахът: „Сине мой,

ти си велик и с радости — безброй!

Поклон пред тази, що те е родила

с такава красота и шахска сила!“

Кавус прегърна здраво своя син

през сълзи и с молба да му прости.

А след това във царския дворец

положи кеянидскня венец,

поръча вино, да прозвънне саза

и песни да се пеят за витяза.

Три дена сред красавици и мир

забрави всичко шахът в този пир.