Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (57)

57

Полицията изведе Даян Линдзи от студиото на Канал 6 окована в белезници. Подобно на вълците, които изяждат малките си, продуцентите и снимачните екипи документираха всеки миг от унижението на доскорошната си колежка. Вечерното шоу, което може би щеше да им донесе повишение.

Не размених последни думи с Даян, както става във филмите. Дори не изпитах желание да го сторя. Каквото и да беше имало между нас, то беше мъртво, стъпкано и грозно, захвърлено някъде по пътя между Канзас и Чикаго. Качих се в колата и подкарах към центъра.

— Тя каза ли къде отиват?

На телефона беше Родригес. Веднага след обаждането ми нахлуя в офиса на Дейвис, но той се оказал празен. Помощник окръжният прокурор бе намерил начин да се измъкне незабелязано от сградата.

— Нищо не ми каза — отвърнах. — Освен че Мери Бет ще му види сметката.

— Учуден съм, че не го е гръмнала на място.

— Да.

Карах на юг по Мичиган авеню. След известно време прекосих моста и навлязох в центъра.

— След две минути съм там — рекох. — Ти къде си?

— Блокирахме квартала и в момента започваме претърсване на сградата. Етаж по етаж, стая по стая.

— Идвам. Кажи на твоите хора да ме пуснат.

Изключих телефона и поех на юг по „Рандолф“. Миг преди да направя десен завой, мярнах една руса коса, която изкачваше стъпалата към Милениум Парк. Моментално я познах, да не говорим за прокурора, който крачеше до нея. И който съвсем скоро щеше да бъде мъртъв.

Паркирах на втора линия пред Културния център. На половин пряка от мен някаква жена с кочан талони в ръце започна да крещи нещо. Измъкнах пистолета си и тя се разкрещя още по-силно. Толкова по-добре, рекох си и прекосих „Мичиган“ по посока на парка.

Видях Мери Бет в момента, в който изкачих стъпалата. Тя си пробиваше път сред не особено гъстата тълпа посетители. Заобиколи пързалката за кънки и се насочи към металната скулптура, която гражданите на Чикаго наричаха „Бобеното зърно“. Официалното й наименование беше „Врата към облаците“, но на практика действително приличаше на огромно бобено зърно, в чиито лъскави алуминиеви стени всичко се отразяваше по някакъв странен начин, напомнящ ефекта „рибешко око“. Иззад „Бобеното зърно“ се появи някаква двойка. Мъжът беше по гащеризон, над който беше облякъл яке на „Кархарт“. На главата си имаше шапка на „Пакърс“. Жената носеше разкопчано яке на „Грийн Бей“, под което се виждаше суичър с надпис: АКО МЕ ПРЕЦАКАШ, ЗНАЧИ ПРЕЦАКВАШ ЦЕЛИЯ ПАРКИНГ ЗА КАРАВАНИ.

Изчаках феновете на „Пакърс“ да се отдалечат към павилиона за хотдог, а после пъхнах пистолета в джоба и се приближих към „Бобеното зърно“. Мери Бет и Дейвис стояха в единия му край, а аз заех позиция в другия. Разделяше ни група деца от детска градина, най-малко двайсет и пет на брой. Мери Бет улови погледа ми в отражението в горната част на „Бобеното зърно“. Ефектът „рибешко око“ ми попречи да определя разстоянието между нас. Имах чувството, че е поне километър. Започнах да си пробивам път сред децата, но някаква ръка ме дръпна за ръкава.

— Извинете, сър.

Жена под трийсет, явно учителка от детската градина.

— Ще ни направите ли една снимка?

Напъхах пистолета по-дълбоко в джоба си, усмихнах се и взех фотоапарата. Мери Бет побутна Дейвис към външната страна на „Бобеното зърно“. Забелязах тъмно петно кръв на алуминиевия панел, на който се беше облегнал преди миг. После двамата изчезнаха. Направих снимката и забързах след тях.

Мери Бет мина покрай охранител в жълт дъждобран, който с важна физиономия се придвижваше с количка „Сегуей“. После хлътна в Притцкер Павилиън — летния театър на Милениум Парк. Последвах я на празната сцена и спрях на около три метра от нея. Тя тръшна Дейвис на пода и се обърна.

— Браво, мистър детектив. Значи все пак си разбрал всичко.

Думите й бяха предназначени за мен, но очите и пистолетът й бяха насочени към Дейвис. От огнестрелната рана на хълбока му течеше кръв, в очите му имаше страх. Устните му се раздвижиха, но не издадоха никакъв звук. Измъкнах пистолета си и го насочих в нея.

— Хвърли оръжието, Мери Бет. Всичко свърши.

— Още не е свършило, сър.

Дейвис се сви и скри глава между дланите си. Абсолютно безсмислен ход при разстояние от метър и половина.

— Даян е арестувана, Мери Бет. Всичко, което предприемеш, ще се отрази и на нея. Ако не друго, направи на сестра си тази малка услуга и хвърли оръжието.

— Вече убих петима души, Кели. Кое може да е по-добро за Даян?

— Не знам. Но ако сега натиснеш спусъка, тя ще бъде съучастник в убийство.

— Наистина ли?

— Да.

Мери Бет наведе дулото с един-два сантиметра, погледна ме и стреля в гърдите на Дейвис.

Той се сгърчи на пода. Пристъпих към него. От устата му бликаше кръв, но все още беше жив. Протегнах ръка за пистолета на Мери Бет, но тя ме изпревари и отново натисна спусъка. Вторият изстрел си свърши работата.

Мери Бет рухна под прав ъгъл върху Дейвис. Куршумът беше отнесъл почти цялата задна част на главата й, но лицето й беше недокоснато. Плътни, полуразтворени устни, разтеглени в лека усмивка. Точно като Франки Пентанджели в „Кръстникът II“. Мери Бет беше направила това, което смяташе за правилно. Жалко, че не бяха останали членове на семейството, за които да се погрижи.

Затворих клепачите на бившата си клиентка. Точно в този миг една ръка се вкопчи в глезена ми. Дейвис. От звуците, които издаваше, беше ясно, че е прострелян в белите дробове и се дави в собствената си кръв. Не бе особено приятен начин да се разделиш с живота. Ръката му се вкопчи в прасеца ми, очите му потърсиха моите за последен контакт. Помислих си за неделната утрин и тялото на Никол, проснато под железопътната естакада. Отместих ръката му и си тръгнах. Не бях сигурен какво точно заслужаваше Бенет Дейвис, но това вероятно бе най-доброто, което можеше да му се случи.

Отправих се към павилиона със закуските. Поръчах двоен хотдог с лютив сос. Изправени наблизо, феновете на „Пакърс“ нагъваха двойни порции пържени картофки със сирене.

— Наистина ли е свършено с Фавър? — подхвърлих аз.

Те се усмихнаха и ме засипаха с обяснения. Слушах ги и кимах. В далечината се появи вой на сирени. Сигурно беше Родригес, следван от Мастърс. Съвсем скоро щяха да бъдат тук.