Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (22)

22

Барът беше приятно затоплен. Най-вече благодарение на дървената ламперия и меката светлина. Пред огъня на камината, разпален с малко торф, седяха жена с палто на „Бърбъри“ и мъж с дебело късо палто. От другата страна старец с шапка на пазач отпи от халбата си, а приятелят му измъкна ирландски барабан от калъфа, който държеше в ръце. Към тях се присъедини и трети с акордеон. На коленете на този с бирата лежеше цигулка. Едната му ръка бавно я вдигна, в другата се появи лък. По всичко личеше, че предстои малък концерт.

— Какво ще обичате?

Акцентът беше от Западното крайбрежие, най-вероятно от Галуей. Лицето беше ирландско — остри черти, високо чело, кестенява къдрава коса, прилепнали уши. Очите бяха сини и пъргави.

— Гинес — рекох.

Облегнах се, за да се насладя на ритуала. Студената чаша беше опряна плътно в месинговия обков. Напълването беше перфектно. Жената спря кранчето в момента, в който течността зае две трети от чашата. Положи я на дървената поставка над помпата. Докато пяната спадаше, тя избърса един пепелник, прие поръчка за ирландска закуска и наточи една „Смитуикс“. После допълни чашата с гинес с два пръста лека и сладка пяна.

— Идеално — рекох аз.

— О, я зарежи тия празни приказки! — сряза ме тя.

Намигнах й и Меган ме дари с лека усмивка. Тя беше моя любимка и най-доброто, което предлагаше „Скритата детелина“. Не бях идвал тук близо година, но то беше без значение. Бирата гинес пак беше най-добрата в града. Джон Гибънс го знаеше и беше редовен посетител. Привлякох вниманието на Меган и я попитах за бившия си партньор.

— Тук беше, разбира се — отвърна тя. — В четвъртък вечерта. Седеше малко по-назад от мястото, на което си в момента.

Меган отпи глътка чай „Бари“. Правеше го много силен, с мляко и две бучки захар.

— Случайно да е бил в компанията на блондинка?

— Беше. Тя също редовно идва тук. Нищо особено, освен неприятности.

Извадих листчето с телефона на Илейн Ремингтън, който бях преписал от огледалото в спалнята си.

— Това още ли е номерът на бара?

— Да.

— На автомата?

Меган поклати глава и посочи апарата зад бара.

— Вече нямаме автомат. Напълно излишно е, след като всички имат мобилни телефони. Преди тук беше като телефонна централа, особено в петък вечер.

— Сигурно е така — кимнах. — Добре ли познаваше Джон?

— Колкото всеки клиент. Проблеми ли има?

— В неделя са го открили мъртъв на Флотския кей.

Меган сведе очи към течността в чашата си. После погледна към вратата. Обърнах се. Илейн Ремингтън беше застанала на прага.

— Това е тя, Майкъл.

— Сигурно си права.

Станах. Илейн ме пресрещна в средата на бара. Този път нямаше пистолет. Или поне не го беше насочила в мен.

— Беше време да се появиш.

— Очакваше ли ме?

— Почти всяка вечер идвам. Прецених, че рано или късно ще се появиш. Ще ме черпиш ли едно питие?

Меган чакаше на бара с бутилка „Джеймисън“ в ръка.

— Обичайното? — попита тя.

Илейн кимна, а Меган наля две чаши. Без лед. Клиентката ми гаврътна първата на екс. После се облегна на рамото ми. Сякаш ми беше студено.

— Всяка вечер пия по седем — обясни тя.

— Независимо дали имаш нужда от тях?

Тя поиска номер три, гаврътна номер две и се изкиска.

— Готин си — рече.

— Много говориш.

— И все пак си готин.

Някъде бях слушал този разговор. Между блондинка и детектив. Илейн запали цигара, издуха дима в лицето ми и продължи:

— Гибънс се държеше по-скоро като баща. Там е цялата работа. Искаш ли едно питие?

Отдръпнах се и продължих да я гледам как действа. По-точно лекото треперене на ръката, с която вдигаше и сваляше чашите. Не ми изглеждаше лесна работа.

— Защо го правиш?

Тя избърса устните си и попи влагата в крайчеца на едното си око.

— Защото ме поддържа във форма. Някои хора се наливат с кафе с мляко. Аз пък пия по седем питиета. А после си търся компания.

Барът утихна. Не съвсем, но изглеждаше така. Огледах я и се замислих. Въпреки волята си усетих възбуда. Някои жени са си такива. Най-вече с мъжете. Безумният разговор продължи.

— Нека те попитам нещо, мистър детектив. Какво знаеш за изнасилванията?

Свих рамене.

— Познаваш ли момиче, което е било изнасилено?

— Познавам много.

— Искам да кажа, в романтичния смисъл на думата.

Отново свих рамене. Тя продължи:

— Мислиш ли, че можеш да бъдеш с нея след… След нещо подобно? Не, ще го кажа другояче: след като някой я е имал по този начин?

Погледнах по протежението на бара. Главно защото не знаех къде другаде да гледам.

— Така си и помислих — рече тя и гаврътна четвъртото питие.

Реших, че е крайно време да се включа.

— Ти си била жестоко пребита и почти мъртва, Илейн. Което е чисто и просто акт на насилие.

— Отговор по учебник, мистър Кели. На това ли ви учат в полицейската академия?

Гласът й леко се извиси, но все още беше под контрол. Беше пияна, но не толкова, колкото очаквах.

— От Гибънс знам, че си бил ченге.

На лицето й се появи лека усмивка. Наклони глава и изведнъж стана ненужно лукава. Дръпна дълбоко от цигарата си, почти преобръщайки пепелника. Примигнах и я видях на петдесет и три. В хотелски бар, сама. Все още в състояние да привлече някой и друг поглед. Все още в играта. Тя изпусна облак дим, който стана бял на светлината, идваща от улицата. Чертите й изведнъж се отпуснаха. На петдесет и три пак щеше да бъде на ниво. Стегната и загоряла на плажа, с кола и шофьор. Свежи цветя из стаите, спокоен обяд с хубави питиета на верандата. Два са пътищата, по които можеше да поеме. Беше изправена пред избор като всеки друг. Някое незначително събитие щеше да я тласне по единия от тях. Рак на белите дробове на някой паркинг за каравани или къща в Ла Хойя. Изборът предстоеше. И тя щеше да го направи. Без дори да усети, като всеки друг.

— Твоят приятел искаше да ми помогне — рече. — Поне така казваше. Но сега е мъртъв.

— Допускаш, че е дело на човека, който нападна и теб?

— Помислих си го.

Отпих от халбата и отправих поглед към плаката на стената. ДЕНЯТ Е ДОБЪР ЗА ГИНЕС, гласеше той. Под тези думи беше изрисуван черен тукан.

— И се чудиш, а? — подхвърлих.

Устните й отново се разтеглиха. Но този път усмивката й не беше нито топла, нито нежна.

— По-скоро ме кара да се заключвам нощем.

Меган отново се приближи. Илейн изглеждаше по-добре. Поиска чаша вода, а аз измъкнах тефтерчето си.

— Писмо ли ще ми пишеш? — попита тя и освободи косата си с рязко движение на главата.

— Просто искам да систематизирам някои неща.

— Трябва да си вземеш лаптоп.

— А ти трябва да си на каишка.

— Какво става, Кели? Нали сме от един отбор? Ти искаш да заловиш убиеца. А ако аз съм права, той иска да докопа мен. Нещата могат да се получат.

— Идеята да те използвам като примамка не е добра.

— Защо?

— Най-вече защото мъртвите клиенти трудно си плащат сметките.

— Имам пистолет все пак.

Останах доволен от новината, че клиентката ми е подготвена, и й го казах. Тя захапа нокът и се погледна в огледалото зад бара. Измина доста време, преди заниманието да й писне. После гаврътна чашка шест и седем. Без никакъв проблем.

— Работата е там, че аз мога да се справя с тази задача, мистър Кели.

Наистина изглеждаше така, поне тук, в задимения и шумен бар, където приказките са без последици.

Очите ми се плъзнаха над рамото на клиентката и се насочиха към предната витрина на „Детелината“. Навън валеше ситен сняг, който бързо покриваше сивия асфалт на Холстед стрийт. През бялата пелена се виждаха неонови реклами, накъсвани от трафика и пешеходците. Порив на вятъра изведнъж разчисти картината. В пролуката между две коли изплува неясна фигура, която забързано пресече уличното платно. На главата й имаше вестник. Тя се подхлъзна на леда около капака на канализацията, размаха ръце и се просна на тротоара. Вдигна глава миг преди да отместя очи от улицата. За момент изпитах чувството, че Даян Линдзи е наясно къде се намирам в момента и защо съм там. После чертите й се разкривиха от изненада. Тя махна с ръка, подхлъзна се към входа и влезе в „Детелината“.

— Извини ме за момент — рекох.

Станах и пресякох пътя на журналистката, преди да се приближи в опасна близост до клиентката ми. Не бях сигурен, че двете трябва да се срещат. Още по-малко бях сигурен защо не съм сигурен. Но беше късно. Даян профуча покрай мен, а Илейн стана и машинално оправи блузата си.

— Здравейте, аз съм Даян Линдзи.

Стиснаха си ръцете. Някак спокойно, сякаш бяха очаквали тази среща. После седнаха. Журналистката се обърна към мен, но не изпускаше от очи и Илейн.

— Нов клиент, Майкъл?

— Нещо такова.

— Вие не сте ли от телевизията? — попита Илейн.

Даян смъкна тънките си кожени ръкавици и се облегна назад. Огледа клиентката ми така, както човек оглежда чаша топло мляко в горещ летен ден. Проговори едва след като приключи с огледа.

— Да, от телевизията съм. А вие как се казвате?

— Илейн Ремингтън.

— Приятно ми е, Илейн.

Палецът на Даян се стрелна в моя посока.

— За какво ви е този човек, ако позволите подобен въпрос?

— Позволявам. Преди години, още почти дете, бях изнасилена. Мистър Кели ми помага да открия извършителя.

— А защо, ако позволите да попитам?

— За да го погледна в очите, да му покажа белезите по тялото си, да му докажа, че все още съм жива.

Илейн отпи глътка вода и добави:

— Разбира се, после ще отправя една кратка молитва към Бога, ще извадя пистолета и ще му пръсна черепа. За него това ще бъде Денят на Страшния съд. Амин.

Разсмя се толкова силно, че от носа й излетя вода и почти я задави. Стрелнах с очи Даян, която само сви рамене.

— Шегувам се, разбира се — добави клиентката ми. — Аз съм баптистка по рождение и много си падам по неща като справедливото възмездие. Вие имате ли религиозно възпитание, мис Линдзи?

— Не такова, което бихте забелязали.

— Е, моето е по-дълбоко. На сестрите ми също. И до ден-днешен сме много близки благодарение на религията.

— Сигурно е така — кимна Даян. — Но нека ви попитам нещо друго, Илейн. Помните ли всички подробности на нападението?

— Част от тях. Защо?

— Защото е странно. След толкова години изведнъж се появявате на сцената, за да потърсите злодея. И дори намирате герой, който е готов да ви помогне.

Даян се наведе напред, Илейн стори същото.

— Имам чувството, че говорите пълни глупости, Илейн. Ако разбирате какво имам предвид.

Даян се усмихна. Илейн също, после смъкна блузата от рамото си. Съвсем малко, но достатъчно, за да покаже ръба на белега — все така пурпурно гневен.

— Схващам, Даян. Само дето тези неща не се предлагат в наръчника „Да се престорим, че ни го е начукал някой перверзник от класа“.

Даян стисна устни и се облегна. След което все пак успя да отпие глътка от халбата си.

— Съжалявам. Понякога репортерите са длъжни да направят своите проверки.

— Няма проблем, мис Линдзи.

Докоснаха чашите си, после Илейн се изправи, последвана от Даян.

— Всъщност някой ден трябва да ми разкажете цялата история — подхвърли тя. — Зрителите със сигурност ще я харесат.

Илейн намъкна палтото, намести слушалките на главата си и натисна бутона на айпода в джоба си.

— Може би — рече тя. — Нека видим как ще се подредят нещата. Ето ви телефон за връзка.

Надраска няколко цифри на лист хартия, после стори същото и на още един — за мен.

— Не ме забравяй, мистър Кели.

— Няма — обещах аз.

Клиентката ми протегна ръце и ме прегърна. Стана ми неудобно, но прегръдката беше съвсем кратка. В следващия миг вече я нямаше. Даян вдигна пръст.

— Искам още няколко секунди с нея — обяви тя и излезе на снега след Илейн Ремингтън.