Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (55)

55

Малко след три сутринта отново ме налегна самотата. Бях се борил с нея по целия път от Канзас до късно през нощта. Но тя все пак успя да вземе връх. Ние с нея бяхме стари познати. Включително и когато не се чувствахме много комфортно в компанията си. Познавах всичките й номера, усещах пристъпите й. Болката, която се промъкваше през деня. Спомените, които ме спохождаха в малките часове на нощта.

С годините ставах все по-силен. Не имунизиран, разбира се. Просто по-способен да победя бурята. Оставях самотата да се развихри, да вземе своето и да си отиде. Знаех, че има край, защото вече бях стигал до него. И самотата го знаеше. Тъкмо в това се крие предимството ми.

И въпреки че вече съм на трийсет и пет, понякога става така, че ме боли много по-силно, отколкото съм допускал.

Беше една от поредните подобни нощи. Проблемът беше, че не знаех каква е причината. Ако бе заради Даян, нещата бяха ясни. Но ако не беше заради нея, значи чувството нямаше обект. Това вече беше страшно. Непозната мутация на болестта, за която най-вероятно нямаше лек.

Телефонът иззвъня сякаш в потвърждение на тъжните ми мисли. Погледнах дисплея, върху който се изписа номерът на човека, който ме търсеше. Едно чудесно изобретение, което понякога се превръща в генерална репетиция на житейските мъки. Изчаках да звънне още веднъж, след което вдигнах слушалката.

— Здравей.

Гласът й беше тих, но буден. Сякаш беше закъсняла някъде. Без уиски, но будна.

— Спиш ли, Майкъл?

— Да кажем, че съм полузаспал.

Запитах се откъде се обажда. От спалнята си. По мобилния. Фоайето отдолу. После разбрах. Стоманеното стържене по релсите на влака, който минаваше край прозореца ми, се смеси със звука, който идваше от слушалката. Едновременно.

— Предполагам, че прикритието ми рухна — рече тя.

— Къде си?

— На три преки от дома ти. В евтино заведение на „Линкълн“, казва се „Златната ябълка“. Знаеш ли къде е?

Разбрах, че няма за цел да се самопокани. И слава богу.

— Знам къде е — отвърнах. — Дай ми пет минути.

Намъкнах някакъв пуловер и си обух панталоните. Грабнах портфейла, ключовете от колата и револвера си „Смит енд Уесън“. След Канзас не бях склонен да поемам излишни рискове.

Тя седеше в последното сепаре, вляво от пътеката. Поръчах си кафе и тръгнах натам. Когато стигнах, чашката вече димеше на масата. Така се сервира в някои заведения.

— Къде се губиш цял ден? — попита Даян.

Беше облечена с джинси и черен пуловер. Косата й беше прибрана на тила, носеше очила с черни рамки. На пръв поглед изглеждаше сдържана и спокойна. Червило, блед грим. Безупречна. Но когато се усмихна, аз ясно видях първата пукнатина. Самотна тънка бръчица, пресичаща бузата й. Невъзможно да бъде пропусната.

— Проверявах разни неща от миналото — отвърнах и сведох очи към масата. Пред нея имаше чай и един екземпляр на „Агамемнон“ от Есхил.

— Охо, „Агамемнон“ — казах.

— Помислих си, че мога да го прелистя.

След тези думи направи пауза. От онези, подканящите, които имат за цел да проверят накъде духа вятърът. Опитах се да не се поддавам. Само по себе си това беше достатъчно.

— Интересно четиво, особено в три сутринта — рекох. — Но не забравяй, че е само част от една трилогия.

— Знам, каза ми го вече. „Орестия“.

— Какво ти е впечатлението?

— Става въпрос за отмъщение и нищо повече. Ти какво мислиш?

Кимнах, усещайки как ушите ми писват от притока на кръв.

— Тисифона, Мегера и Алекто.

— Кои са те?

— Ериниите. Появяват се в края на втората пиеса. Три сестри, които безпощадно преследват грешниците. Изтезават ги и накрая ги убиват безмилостно.

Даян разбърка чая и отпи една глътка.

— В това има ли нещо лошо?

Взех книгата и я прелистих.

— Отмъщението на ериниите продължава във времето и не се влияе от смяната на поколенията. Те убиват хора, които нямат нищо общо с първоначалното престъпление. Гърците ги изобразяват със змии в косите и кървави сълзи, капещи от очите им. Те са луди. И трите.

— Но действията им са били ефективни.

— Така ли мислиш?

— А защо не? Око за око, зъб за зъб…

Плъзнах книгата обратно към нея.

— В третата пиеса жаждата за мъст на ериниите най-после е задоволена. Заемат се да изградят съдебната система на Атина. Кървавите вражди секват след създаването на първия съд.

— Тази част май ще я прескоча — поклати глава тя. — Звучи ми скучно.

— Защото кървавите вражди ти харесват?

— Че на кого не харесват? Все пак това е само пиеса.

Даян взе „Агамемнон“ и го пъхна в чантата си. После се усмихна.

— Край на древната история. Кажи ми какво откри днес. За кого си събирал сведения? И за какво?

В продължение на половин час й разказвах подробно как е преминал денят ми, изключвайки всичко, свързано с Канзас. Тоест пълни лъжи. Даян слушаше, пиеше чай и кимаше. В един момент си поръча шоколадова торта, която изяде без остатък. Когато свърших, тя се усмихна. Стана ми ясно, че не е повярвала на нито една моя дума.

— Е, май е време да се прибирам — каза тя.

— Предстои ти тежък ден, така ли?

— Рано сутринта ще запиша интервю с Родригес. Утре вечер, веднага след ареста на Бенет Дейвис, ще направим ексклузивното предаване. Все още ли държиш да не споменаваме името ти?

Кимнах.

— Между другото, клиентката ти знае ли за ставащото?

— Още не.

— Вероятно си даваш сметка, че рано или късно тя ще излезе на светло.

— Така ли мислиш?

— Няма да стане по нашата телевизия. Но бъди сигурен, че ще стане.

Надигнах се да си вървя. Даян също се изправи.

— Утре ще се видя с Илейн и ще я информирам — рекох. — С Родригес се разбрахме да се видим в твоето студио, веднага след интервюто. За да уточним някои неща.

— Прекрасно. Мисля, че ще свършим някъде около обяд.

Наведе се и ме целуна. Яркочервени устни. Дълги, силни и жадни. Сякаш наистина го искаше. Или си въобразяваше, че го иска.

— Благодаря за историята — прошепна тя. — Никога няма да забравя, че ме спаси.

После се обърна и тръгна към изхода. Аз се прибрах вкъщи и разтворих моето копие на „Агамемнон“. Прелистих няколко страници и открих абзаца, в който Клитемнестра подмамва съпруга си в банята и там го убива.

Εστιν Θαλασσα-τιζ δε νιν κατασβεσει

Започнах да рецитирам текста на глас, омекотявайки сричките както би го сторил Есхил. А после се запитах колко Клитемнестри са се появявали в живота ми, къде са криели ножовете си и най-важното — кой ще се окаже мъртъв и в чия вана ще го открият.